Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото - Част II



Част четвърта
Лоното семейно

Двайсет и две

През цялата дълга нощ хиляди литри дъжд, дестилирани безразборно от мръсотията, стичаща се по лондонските канавки и от чистата свежест на далечни езера, се леят върху къщата в Чепстоу. Прозорецът на една от спалните свети в мрака като светлина на корабен нос, а когато пороят се усили, тази самотна светлинка започва да се полюшва, сякаш къщата всеки момент ще се откъсне от основите си и ще заплува. Но на зазоряване резиденцията на Ракъмови си е на мястото, тъмните облаци са изчерпали възможностите си, и бледото небе на новия ден се осмелява да надникне между тях. Засега бурята е затихнала.
Но къщата и градината са все още потънали в блещукащите следи от потопа. По алеята за карети текат ручеи, ситният черен чакъл се стича зрънце по зрънце към портала. От водосточните тръби също текат светли струи вода, процеждат се по стените и мият и без това безукорно измитите стъкла на прозорците. Всяко листо в градината сияе в отблясъците на изгрева, всяка клонка е натежала от влага; една лопата, която вчера е била оставена забита в пръстта, сега се е наклонила и търкулнала на земята.
В подземния кухненски етаж Джейни, с подпухнали от недоспиване очи, забърсва локвите вода, стекла се тази нощ през зацапаните със сажди отдушници, през прозореца на килера и по стълбите. После зарежда медните бойлери с въглища, за да могат подовете да изсъхнат и пръстите й да се размразят, преди да се наложи да върши нещо по-сложно. Дневната светлина още не е достигнала до Джейни, но тя чува как птичките започват да пеят.
Ако Шугър седеше сега в уличката до Пембридж Кресънт, на онова закътано в зеленината място, от което бе помахала преди месеци на госпожа Ракъм, би видяла, че Агнес вече е застанала на прозореца на спалнята си и се вглежда във външния свят през блещукащото стъкло. Защото Агнес проспа почти целия вчерашен ден и остана будна през мрачните часове на нощта в очакване слънцето да последва примера й. Ако може да се вярва на това, което пише в книгите й, на Северния полюс цари вечен ден — никога няма нощ, което несъмнено би било приятно. Но Агнес не може да разбере друго — значи ли това, че на Северния полюс спира и времето? Или, ако времето не спира, може би просто човешката възраст не се променя? Тя се пита кое би било за предпочитане — изобщо да не се променяш, защото нищо около теб не се променя, или да побелееш от старост, оставайки все на двайсет и три години. Извънредно сложно упражнение за мозъка.
Тъй като се бои да не си докара някое главоболие още рано сутринта, Агнес престава да обмисля въпроса за Северния полюс и вместо това тръгва да обхожда потъналата в мрак и тишина къща, слиза по стълбите, кръстосва с меки стъпки коридорите, докато най-сетне се озовава сред топлината и светлината на кухнята, където работата вече е в пълен ход. Прислугата не е удивена от появата й, защото напоследък тя идва тук почти всяка сутрин; те знаят, че господарката не е дошла да се оплаква от нещо, затова не прекъсват работата си. Потънала в облак ароматна пара, новата прислужница, Как-й-беше-името, вади нова тава виенски кифли от пещта; готвачката вади с дълга вилица овнешки езици от маринатата, като подбира само тези, чийто размер и форма биха срещнали одобрението на господаря.
Агнес отива в миялната, където Джейни търка дървеното корито, след като вече е измила каменната мивка. Момичето стои на пръсти, цялото й тяло се върти от полаганото усилие; в старанието си да не пъшка и охка прекалено силно, тя не забелязва появата на госпожа Ракъм.
— Къде е котката?
Джейни подскача като убодена, но бързо се съвзема.
— Зад бойлера се е скрил, мадам — казва тя и сочи с подпухналата си, зачервена ръка. Може би се питате защо говори за котката на Хенри в мъжки род? Защото, независимо от съществуващите предположения в обратен смисъл, животното е от мъжки пол. Още първата сутрин, когато го донесоха в кухнята, готвачката го вдигна за опашката, за да провери от какъв пол е — нещо, което горкият Хенри Ракъм очевидно не бе правил никога.
Агнес коленичи на безукорно чистия каменен под пред най-големия бойлер.
— Не го виждам — казва тя, взирайки се в сенките.
Джейни е очаквала този момент — тя измъква отнякъде една чинийка, в която кухненската прислужница е сложила заешки и пилешки сърчица, шийки и бъбреци, и я поставя на пода пред бойлера. Котаракът се появява незабавно, примигвайки сънливо.
— Милото коте — казва Агнес и започва да го гали по гърба — гладък като маншон и топъл като току–що изваден от печката хляб.
— Не яж това — съветва го тя, докато котаракът души тъмното, лепкаво месо. — То е мръсно. Джейни, донеси му сметана.
Момичето се подчинява, а Агнес продължава да гали котарака по гърба, после го търкулва по гръб, задържайки го на сантиметри от мечтаната чиния.
— Новата ти господарка ще дойде днес — казва тя. — Да, така е. Много те бива да разбиваш сърцата на дамите, нали? Но аз ще събера сили да се откажа от теб, няма как. Ще бъда смела и ще живея със спомена за теб, малки чаровнико — и отново го избутва гальовно встрани от чинията с карантия.
— Ах! — възкликва Агнес доволно, когато Джейни се появява отново с една порцеланова купичка в ръка. — Ето я твоята прекрасна, чиста, беличка сметана. Хайде, покажи какво ще направиш с нея.


Шугър прекарва последната си сутрин на Прайъри Клоуз, седнала зад писалището. Потръпвайки, тя се взира през мокрите от дъжда прозорци към малката си градинка. Мисълта, че скоро ще я напусне, превръща градината в неизразимо скъпо притежание, въпреки че тя така и не се погрижи за нея, докато живееше тук — дъждът, който се ля със седмици, е изровил пръстта от лехите; азалиите висят — кафяви и изгнили — на стъблата си; куп гниещи опадали листа се е насъбрал пред прозореца. Но все пак това си е моята градинка, мисли тя, съзнавайки, че става смешна.
Наистина — всяко ъгълче в жилището предизвиква носталгично свиване на сърцето й, болка от предстоящата загуба, независимо от това колко изнервена и недоволна се чувстваше, докато живееше тук. Колко самотни часове прекара, кръстосвайки пустите стаи, а сега й е мъчно да напусне жилището! Това е чиста лудост!
Шугър не може да спре да трепери. Прекалено рано загаси огъня, за да не трябва да бави Уилям, когато пристигне, и стаите вече са изстинали. Отсъствието на обичайните картини и украшения усилва усещането за студ, а бледата есенна светлина се смесва с мъждукането на газените лампи и придава още по-потискащ вид на оголените стени. Ръцете на Шугър са побелели от студ, безкръвните й китки стърчат от ръкавите на мастилено-черната рокля; тя се опитва да стопли пръсти с дъха си, но дъхът й е хладен и влажен. Седи, облечена в черно от глава до пети, траурната й шапчица вече е завързана под брадичката, ръкавиците са готови в скута й. Всичко, което иска да вземе със себе си, по настояване на Уилям вече е подредено в приемната, за да може да бъде изнесено по-лесно. Той вероятно е намерил начин да се освободи от останалите вещи. Тя вече е успяла да изхвърли всички чаршафи, кърпи и дрехи, които са дори леко замърсени, за да ги вземат боклукчиите. (Вероятно всичко е подгизнало от дъжда, но ако прояви известно търпение, някой нещастник сигурно ще може да ги възстанови достатъчно, за да ги ползва).
Когато обсъждаха с Уилям пренасянето й, въобще не бе споменато леглото, но Шугър предполага, че новото й обиталище ще бъде съвсем скромно. Дали ще има място, за да могат двамата с Уилям да се отдават на обичайните си занимания? Изведнъж си представя как босите й крака щръкват през прозореца на някоя миниатюрна таванска стаичка, съвсем като в «Алиса в страната на чудесата», и започва да се киска, овладявайки с усилие пристъпа на истерия.
Как, за Бога, можа доброволно да се забърка в това? Само след няколко часа тя ще поеме изцяло отговорността за Софи Ракъм — какво ще прави с нея, Божичко?! Та тя е самозванка, прикритието й е толкова прозрачно, че дори… дори едно дете може да разбере истината! Какво трябва да знае една учителка — златни правила, аксиоми, поучителни сентенции! А какво си припомня Шугър, когато рови отчаяно за нещо подобно в съзнанието си?
Спомня си един случай отпреди пет години, когато помоли майка си да се качи в спалнята й, малко след като си бе тръгнал някакъв клиент, надарен с почти конски атрибути. След като огледа щетите, госпожа Кастауей прецени, че разкъсаната плът на дъщеря й може да зарасне и без шевове, и докато затваряше аптечката, й даде следния безценен съвет как да избягва «кръвоизливи отдолу»:
— Не забравяй: по-болезнено е, ако се съпротивляваш.


— Разправят — казва госпожа Агнес Ракъм на госпожа Емелин Фокс, — че възстановяването ви било същинско чудо.
Госпожа Фокс благодари едва чуто, приемайки чаша какао и парче кейк от ръцете на Роуз.
— Чудеса не стават често — напомня тя меко, но категорично на събеседницата си, — и Бог ги пази само за случаите, когато нищо друго не помага. Предпочитам да вярвам, че съм се възстановила благодарение на грижите на лекарите.
Но Агнес не се отказва толкова лесно. Пред нея седи жена, която бе видяла неотдавна да крета с последни сили в църковния двор като подобие на Смъртта в човешки образ, сподиряна от шепот на прикрит ужас и съжаление. А сега госпожа Фокс изглежда удивително добре — особено в лицето. Черепът, който бе така страховито очертан под кожата, сега отново е скрит в плътта, очите й не са хлътнали в орбитите си. Може да се каже дори, че е почти хубава! И нека не забравяме — тя върви без бастун, с тази тайнствена, но ясно забележима увереност на човек, който знае, че разполага със своя дъх и с физическите си сили, които ще му стигнат през целия ден.
— Били сте в Манастира на здравето, нали? — пита шепнешком Агнес.
— Не, в болницата «Сейнт Бартолъмю» — отвръща госпожа Фокс. — Нали си спомняте, вие ми писахте, докато лежах там?
Но Емелин не е много уверена, че госпожа Ракъм помни това — честно казано, домакинята й днес като че ли е доста разсеяна. Да вземем например натрупаните във фоайето куфари, кутии за шапки и чадър — явен признак, че някой член на домакинството се кани да напусне дома. Когато Емелин се поинтересува тактично дали има нещо такова, госпожа Ракъм като че ли изобщо не чу въпроса й.
— Да не би да съм дошла в неподходящо време? — настоява Емелин. — Тези куфари във фоайето…
— Съвсем не — отвръща Агнес. — Могат да минат още часове.
— Часове до какво?
Но госпожа Ракъм реагира на директното запитване по същия начин, по който отвърна и на по-деликатните намеци.
— Докато се наложи да прекъснем разговора си заради нещо, което няма пряка връзка с нас — успокоява тя гостенката си.
Роуз й предлага сребърния поднос и госпожа Ракъм взема парче кейк от лявата му страна, където съгласно предварителната уговорка се подреждат най-тънките парчета. Парчето, което тя държи в ръка, е плод на многократни опити за рязане с нагорещен нож в кухнята, и е толкова тънко, че светлината на лампата се процежда през късчетата сушени подове.
— Хайде, госпожо Фокс — настоява тя с превзето гласче и отхапва едва забележимо късче от влажния полупрозрачен резен. — Да не искате да ме убедите, че бяхте изтръгнати от ноктите на… знаете на какво… само благодарение на добри лекарски грижи?
Емелин е започнала да се пита да не би през дългите месеци на болестта й правилата на разговора в добро общество да се претърпели радикални промени — що за странен диалог е това?! Тъй или иначе, след като я питат, ще отговори.
— Никога не съм твърдяла, че имам туберкулоза. Други хора бяха на това мнение, и аз не желаех да им противореча. Има много по-важни теми за спор, не мислите ли?
— Хенри беше съвсем категоричен, че сте на смъртно легло — обявява невъзмутимо госпожа Ракъм.
Госпожа Фокс примигва невярващо. За миг изглежда, че ще избухне, но в крайна сметка обляга глава назад, а големите й сиви очи овлажняват.
— Хенри ме виждаше по времето, когато се чувствах най-зле, признавам — казва тя с въздишка. — Може би за него щеше да е по-добре, ако бях изчезнала за известно време от очите му, за да се върна, когато всичко премине. — Вперила поглед отвъд границите на трагедията, към обгърнатата в мъгли долина на близкото минало, където все още може да съзре Хенри, Емелин не забелязва, че Агнес кима с детинско усърдие, развълнувана от това, което тя тълкува като признание за намесата на свръхестествени сили. — Но аз все пак му казах, че ще оздравея. Спомням си как му разказвах за календара на отредените ми дни, който сам Бог е заложил в мен. Казах му, че не знам точния брой на страниците на този календар, но съм убедена, че той е по-голям, отколкото си мислят хората.
Междувременно Агнес вече се гърчи на мястото си от възбуда. О, колко прекрасно е да имаш в себе си такъв вълшебен календар, и да знаеш (напук на твърденията на онзи отвратителен вестник, които тя просто не може да изтрие от мислите си), че разполагаш с повече от 21 917 дни на тази земя! Дали да се осмели да попита каква е тайната — още тук и сега, в тази студена ноемврийска утрин? Не, ясно е, че трябва да действа по-предпазливо — около госпожа Фокс витае онази тайнственост, която е позната на Агнес от портретите на мистиците и на хората, побеждавали смъртта през вековете. Да, дори в една от книгите, които тя крие в кошничката си за бродерия, «Илюстровани доказателства на спиритизма», има гравюра, правена по снимка на един от вождовете на червенокожите индианци. Въпросният джентълмен има «огърлица» от отровни змии — а в лице прилича смущаващо много на госпожа Фокс!
— Кажете ми — подхваща Агнес, — какво донесохте в този пакет?
Госпожа Фокс се изтръгва с усилие от унеса и повдига тежкия пакет, който е подпряла на крака на стола си.
— Книги — отвръща тя, взема едно недокоснато на вид томче, подава го на Агнес и продължава да й подава книгите една по една: «Придържане към християнските норми в ежедневния разговор», «Лудостта на привържениците на традиционното погребение», «Карлайл и християнското учение — приятели или врагове?».
— Божичко! — възкликва Агнес в опит да имитира благодарност, защото в тези книги явно не става дума за нещата, които тя би искала да узнае. — Такава щедрост от ваша страна…
— Ако погледнете титулните страници — пояснява госпожа Фокс, — ще се убедите, че не може да става и дума за щедрост. Всички тези книги са принадлежали на вашия съпруг — или поне са надписани като подарък за него от Хенри. Не разбирам как са се върнали обратно сред вещите на Хенри, но си казах, че е редно да ви ги върна.
Възцарява се неловко мълчание, а Агнес стига до извода, че този път няма да научи нищо повече.
— Е — казва тя весело, — дали да не слезем в кухнята, за да видим кой ви чака там?


Повече от два часа, след като Шугър вече е решила, че Уилям се е отказал от плана им, един час след като тя е престанала да лее обилни сълзи на ужас и самосъжаление, убедена, че няма да го види никога вече, екипажът на семейство Ракъм пристига сред дрънчене на звънци, спира пред къщата, и Уилям почуква на вратата й.
— Задържаха ме неотложни ангажименти — отбелязва той лаконично.
Не казва нито дума повече, а се заема да надзирава кочияша, докато той реди багажа на покрива на екипажа. Шугър, на която никой не й е казал дали да чака или да излиза, се навърта в антрето. Тя стои права, вдървена като закачалката, докато Чийзмън ту влиза, ту излиза с тежки стъпки, иронично ухилен. Докато нахлузва тесните си черни ръкавици, тя го наблюдава с ъгълчето на окото как нарамва тежките й куфари, и има чувството, че той души наоколо, за да долови някакви съмнителни миризми. Ако това наистина е така, той души напразно, защото атмосферата на стаите се отличава със странна стерилност.
Когато товаренето приключва, Уилям й нарежда с жест да го последва и двамата излизат на улицата.
— Внимавайте къде стъпвате, госпожице — съветва я весело Чийзмън само след миг, когато тя се покатерва в екипажа, и усеща как ръката му подпира едва доловимо задника й. Тя се обръща, за да го изгледа възмутено, но той е изчезнал.
— Толкова се радвам да те видя — прошепва Шугър към спасителя си, докато подрежда изобилието от шумящи черни фусти на седалката срещу него.
В отговор Уилям само докосва с показалец устните си и повдига рошавите си вежди, точейки мястото над главите им, където Чийзмън вече поема юздите.
— По-късно — упреква я той шепнешком.


Голямата двойна врата се открехва едва забележимо, но после се отваря широко, когато прислужницата вижда отвън господаря си и новата гувернантка. Пантите скърцат, защото вратата е съвсем нова, поставена е едва миналата седмица — масивна, пищно украсена с интарзии и голяма, резбована буква «Р».
— Лети — съобщава величествено Уилям Ракъм. — Това е госпожица Шугър.
Момичето прави реверанс и казва:
— Добър ден, госпожице! — но не получава никакъв отговор.
— Добре дошли в дома на семейство Ракъм — заявява тогава мъжът. — Надявам се, не, дори съм убеден, че ще бъдете щастлива тук.
Шугър прекрачва прага на къщата и незабавно бива заобиколена от атрибутите на богатството. Над главата й виси огромен полилей, слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, се пречупват в него. Вази, пълни с цветя и зеленина, толкова огромни, че приличат на храсти, стоят на полирани маси от двете страни на стълбището. На всяко свободно място по стените висят идилични пейзажи в скъпи рамки. Близо до арката, през която се минава за приемната и за дневната, голям стенен часовник отмерва времето със златно махало — тиктакането му се чува съвсем отчетливо, също както и плахите стъпки на Шугър по лъснатия под. Погледът й проследява спираловидната линия на махагоновите перила до горната площадка на стълбите — тя знае, че там някъде е нейната стая. Колко вълнуващо е, че тя се намира на същия етаж, на който са и стаите на семейство Ракъм!
— Каква красива къща — казва тя, прекалено зашеметена, за да съзнава дали вярва на думите си. Работодателят й я въвежда с гостоприемен жест; наоколо се щурат прислужниците; багажът на предшественичката й е струпан в преддверието; и цялата тази суматоха е причинена от нея и я кара да си припомня романите на Самюъл Ричардсън или на онези, сестрите Бел, които всъщност не се казват Бел. Как се казваха те наистина? В мозъка й отеква «Бел, Бел, Бел»… но истинското име й убягва.
— Госпожице Шугър?
— Да, да, извинете ме — отвръща тя, откъсвайки се от мислите си. — Просто се възхищавах…
— Позволете ми да ви покажа вашата стая — казва Уилям. — Лети, Чийзмън ще ти помогне да внесеш багажа.
Двамата тръгват нагоре по стълбите на благоприлично разстояние един от друг, ръцете им се плъзгат по полираните перила, стъпките им отекват приглушено по покритите с килим стъпала. Шугър си припомня многобройните случаи, когато двамата с Уилям са се изкачвали по стълбите в дома на госпожа Кастауей, и най-вече първият сред тях, когато Уилям беше все още безделник с ограничени възможности; жалък, плах нещастник, изгарящ от яростно желание да види цялата вселена в краката си. Тя хвърля кос поглед към него, докато се изкачват — възможно ли е този брадат господин да е същият онзи Джордж У. Хънт с детинската физиономия, който преди по-малко от година я помоли за «нещо извратено».
— Съгласна съм на всичко — отговори тя тогава, — и то с най-голямо удоволствие.
— Ето и вашата стая — казва Уилям, след като са прекосили площадката, и побутва една врата, която вече беше открехната.
Стаята е дори по-малка и по-скромно обзаведена, отколкото бе очаквала. Под единствения прозорец има тясно дървено легло, застлано спретнато с пухена завивка, а отгоре има и вълнени одеяла. Вижда се скрин от жълтеникаво брезово дърво с бели порцеланови дръжки на чекмеджетата, върху който има огледало на стойка. Един стол и едно кресло, на вид доста удобно. Миниатюрна масичка. За повече мебели няма място. По избелелите сини тапети се виждат куки за картини, подобни на смачкани насекоми. До камината стои грозна керамична ваза. Голият дъсчен под е отчасти покрит с килим — съвсем приличен, но далеч от великолепието на персийските килими долу.
— Биатрис живееше съвсем скромно — признава Уилям, затваряйки вратата зад себе си. — Не държа и ти да постъпваш точно така — но все пак вярвам, че ще оцениш границите, в които може да се увеличава видимо имуществото на една гувернантка.
«Защо не ме целунеш?» мисли тя и протяга ръка към него, която той стисва, като че ли има пред себе си делови партньор.
— Мога да живея скромно не по-зле от всеки друг — казва тя, и се утешава със спомена — със съвсем скорошния спомен за треперещите му пръсти по голите й бедра.
На вратата се чука, Уилям издърпва ръката си от нейната, отваря на прислужниците и без да каже и дума повече, излиза от стаята. Влиза Лети, залитайки под тежестта на огромната пътна чанта на Шугър — в нея, освен всичко останало, тя е пъхнала и ръкописа на романа си. Когато вижда превитата под тежестта на багажа прислужничка, Шугър се спуска към нея и се опитва да поеме чантата от ръцете й.
— О, не, мис, аз се оправям, наистина се оправям — възразява момичето, притеснено от това драстично нарушение на приличието. Шугър отстъпва объркана; ако приемем, че тя заема в домакинството толкова по-високо място в сравнение със слугите, на какво се дължи непоклатимото й убеждение, че гувернантките са низши същества и постоянен обект на презрение? Вероятно на романите — но нима романите не са отражение на истината, макар и поразкрасено?
Нагоре по стълбите се чуват тежки стъпки и сумтене — явно се качва едър мъж. Лети излиза забързано, за да направи място за Чийзмън, който влиза тежко, притиснал един куфар към гърдите си.
— Само кажете къде искате да го туря, госпожице — казва той ухилено.
Шугър се озърта в мъничката стая, която изглежда претрупана дори само от присъствието на пътната чанта.
— На леглото — сочи тя, съзнавайки, че тъкмо този отговор най-вероятно ще поощри циничните фантазии на кочияша… но наистина, къде другаде да остави куфара, за да го отвори и да извади дрехите?
— Най-подходящото място, няма спор, госпожице.
Шугър го оглежда, докато той минава край нея и поставя с преувеличено старание куфара върху леглото. Чийзмън е висок, а в дългия до коляно сюртук с месингови копчета изглежда още по-висок; тялото му е жилаво, пръстите — дълги. Лицето му е длъгнесто, с белези от едра шарка, с издадена брадичка и рошави вежди. Тъмната му къдрава коса е пригладена с помощта на гребен и помада, а зъбите му са бели и подредени — нещо съвсем необичайно за човек с неговия произход. Въпреки тежкия сюртук мъжката му арогантност се излъчва от него като невидим остен, с който дразни жените. Още докато той се обръща към нея с лукаво повдигната вежда и пита «Нуждаете ли се от още нещо, госпожице?», тя вече е решила как ще се справи с него.
— Това е всичко засега.
Тонът й е сух и превзет; но лицето и стойката й лукаво намекват, че не е изключено тя да го хареса, макар и против волята си. Това е сложна поза, научена навремето от една уличница на име Лизи; а по-късно усъвършенствана с помощта на огледалата — съчетание от плахост, презрение и потисната възбуда, което мъж като него са убедени, че могат да предизвикат.
Чийзмън напуска стаята, доволно захилен, което я убеждава в правотата на избора й. Тя не може да се надява, че той ще забрави това, което вече му е известно — за него тя винаги ще си остане държанката на Уилям. Той никога няма да започне да я възприема като гувернантката на Софи, затова най-добре е да се поддържа илюзията, че някой ден той може да я прибави към дългия списък на завоеванията си. Единственото, което трябва да прави Шугър, е да поддържа деликатното равновесие между отблъскване и привличане — така ще го очарова достатъчно, за да не желае да й навреди, но пък никога да не предприеме нещо, с което да рискува работното си място.
«Чудесно», казва си тя, потискайки лекия пристъп на паника, «с Чийзмън вече сме наясно» — като че ли всеки обитател на този дом не е нищо друго, освен проблем, който трябва да се реши по някакъв начин.
Тя отива при леглото, подпира длани на куфара и се заглежда през прозореца. Няма кой знае какво за гледане — пуста, подгизнала от дъжда част от градината на Ракъмови. От друга страна, тя вече не се занимава със следене, нали? Не! Усилията й бяха възнаградени, старанията й да поддържа и развива връзката си с Уилям — също, и ето я вече тук, настанена като част от домакинството, с благословията на Уилям и на Агнес! Наистина няма основание да й се свива така стомахът…
— Госпожице Шугър?
Тя трепва, но се оказва, че това е само… как й беше името? — а, да, Лети, която отново се е изправила на прага.
Такова добродушно лице има Лети — дружелюбно лице. Сигурно няма да има проблеми с нея, тя ще…
— Госпожице Шугър, господин Ракъм ви кани да пиете чай с него.


Десет минути по-късно Шугър седи с изправен гръб в претъпканата с украшения приемна. В ръката й има чаша чай, край нея се е изправила прислужница в същите траурни одежди като нейните и държи в ръце поднос с кейк, а Уилям Ракъм разказва надълго и нашироко историята на Нотинг Хил. Да, точно така, историята на Нотинг Хил. Той ораторства неспирно, също като доктор Крейн от амвона, думите извират от устата му с механична равномерност — кои семейства изграждат първи вилите си в Чепстоу, срещу каква сума е била продадена фермата «Портобело», кога точно Кенсингтънската чакълена кариера е била прекръстена на Нотинг Хил Гейт, и така нататък.
— Вероятно ще ви интересува да узнаете, че тук има и безплатна библиотека — отвориха я миналата година, на Хай Стрийт. Кажете ми, колко енории могат да се похвалят с такова нещо?
Шугър слуша колкото може по-съсредоточено, но мислите й започват да се въртят като зелево листо във вряща вода. Всичко изглежда достатъчно нереално, докато прислужницата стои в приемната при тях, но за голямо учудване на Шугър, Уилям не сваля маската дори когато Роуз се оттегля, а продължава лекцията си.
— … от овце до собственици на магазини само в рамките на две поколения!
Той прави ефектна пауза. Тъй като не знае какво точно се очаква от нея, Шугър се усмихва. Дали, ако се обърне към него по име, ще го извади от укритието, или само ще си докара неприятности?
— Тези куфари в преддверието… — започва тя.
— Те са на Биатрис Клийв — отвръща той, снижавайки гласа си и заговаря най-сетне с по-интимен тон.
— Но тогава аз сигурно я карам да чака?
Налага й се да потисне нов лек пристъп на паника при мисълта за жената, чието място трябва да заеме — жена, която във въображението й се е преобразила от някакво нищожество в ужасяващо компетентна особа, която при това е в състояние да прозре зад всякаква маскировка.
— Нека си чака — изсумтява Уилям и поглежда мрачно към тавана. — Избра възможно най-неподходящото време да напусне, така че може спокойно да потърпи, докато изпиеш чая си!
— Ммм — Шугър поднася чашата към устните си, но чаят е още прекалено горещ.
Уилям става от креслото и започва да крачи напред-назад, поглаждайки джобовете на жилетката си.
— Биатрис ще ти каже всичко, което се налага да знаеш за дъщеря ми — казва той, — а вероятно и доста повече. Ако започне да те дразни, съветвам те да заговориш за влакове — защото ще бърза да не изпусне своя.
— Ами Агнес?
Уилям спира като закован, дори ръцете му спират на половин път по корема му.
— Какво Агнес? — пита той, присвил очи.
— Няма ли Агнес… ъъъ, да дойде да ни види?
Според Шугър въпросът й е напълно разумен — нима госпожа Ракъм няма да направи никакви предложения във връзка с възпитанието на дъщеря си? Но Уилям е видимо удивен.
— Кого да види?
— Мен и Биатрис, и… Софи.
— Не ми се вярва — казва той с тон, който подсказва, че говорят за нещо от областта на чудесата. — Не.
Шугър кимва, въпреки че нищо не разбира, и започва да отпива колкото може по-често от горещия чай между хапките кейк. Една стафида пада от парчето, което държи в ръка, и незабавно се изгубва сред пъстрите шарки на килима. Часовникът, който като че ли досега се държеше по-дискретно, започва да тиктака силно.
След известно колебание Уилям прочиства гърлото си и се обръща към нея полугласно, но с много сериозен тон.
— Има нещо, което се надявах да не се налага да подчертавам. Надявах се то да бъде очевидно, или пък Биатрис да ти го каже. Но в случай, че нито едното, нито другото…
Но тъкмо в този момент усамотението им е нарушено от появата на Лети, която се осмелява плахо да прекрачи прага и, съзнавайки, че не е добре дошла, незабавно започва да се свива и трепери в демонстрация на раболепие.
— Какво има, Лети? — погледът на Уилям би могъл почти да я унищожи.
— Извинете, сър, но става дума за Шиърс, сър, намерил е нещо на госпожа Ракъм в градината, сър.
— Господи Боже, Лети! — изръмжава Уилям. — Шиърс отлично знае какво да прави с проклетата птица!
— Ама това е нещо друго, сър — тя се свива уплашено.
Уилям свива юмруци, сякаш всеки момент ще избухне и ще изхвърли прислужницата от стаята. Но после раменете му внезапно се отпускат, той си поема дъх и се обръща с лице към гостенката.
— Моля да ме извините, госпожице Шугър — казва той — и изчезва.
Останала сама в претрупаната гостна, Шугър стои неподвижно като някоя от вазите, наострила уши с надеждата, че ще дочуе нещо, което ще й изясни какво се е случило. Не смее да стане от мястото си, а само накланя глава като куче, с надеждата, че така ще долови по-лесно думите, които биха долетели в гостната откъм преддверието — и ще узнае на какво се дължи тази суматоха.
— Какво, по дяволите, е това? — пита нетърпеливо Уилям. Звучният му баритон звучи по-остро, слушан отдалече. Градинарят отговаря с неясен глас — тенорово мърморене, което не се осмелява да се извиси до тона на питащия.
— Какво? Закопани ли? — възкликва Уилям. — Че кой ги е закопал?
Следва приглушен отговор, но този път в дует — Шиърс и Лети заедно.
— Повикайте Клара! — нарежда Уилям. — Вижте сега на какво прилича подът!
След няколко минути гласът на Клара се прибавя към многогласното изпълнение. Думите не се чуват отчетливо, но по тона й е ясно колко е смутена.
— «Начисто» ли? — пита раздразнено Уилям. — Какво ще рече това «начисто»?
Обяснението на камериерката явно не го впечатлява и той започва да ругае. Малко по-късно се разнася отново гласът на Шиърс, а Клара започва да плаче или да киха, или и двете едновременно.
— Не, не, не — ръмжи Уилям, явно отхвърляйки предложението на градинаря. — Тя скоро ще започне да ги търси. Сложете ги някъде да изсъхнат, на сигурно място… — следва хорово мърморене. — Откъде да знам, някъде, където не биха могли да попаднат в ръцете на външни хора? Трябва ли винаги аз да вземам решенията в тази проклета къща?
След което той оставя нещата в ръцете на прислугата и се връща в гостната, стъпвайки подчертано тежко, така че Шугър долавя трептенето на дъските.
— Неприятности ли имаш, любов моя? — това са думите, с които би искала да го посрещне, когато той влиза в стаята, но той изглежда толкова по-различен от мъжа, чиито устни целуваха неотдавна корема й, че тя не се осмелява да ги произнесе, а само го поглежда въпросително.
— Дневниците на Агнес… — пояснява Уилям, поклащайки невярващо глава. — Дузина и повече тетрадки. Агнес… ги заровила в градината. По-точно, накарала Клара да ги зарови… — очите му се замъгляват, докато той се опитва да си представи случката: прислужницата с траурна рокля, която пухти над лопатата; изкопаната дупка и мократа пръст, която пада върху подвързаните с плат дневници. — Можеш ли да си представиш?
Шугър се смръщва съчувствено, надявайки се, че е преценила правилно какво се очаква от нея.
— Защо й е било да го прави?
Уилям се отпуска тежко на креслото и вперва поглед в коленете си.
— Казала на Клара, че… била «приключила с миналото»! Че «започвала начисто»!
Шугър забелязва как невярващото му изражение отстъпва място на измъчена гримаса — бръчките по челото му говорят ясно на всеки, който би се опитал да ги разчете: «Има ли в цяла Англия друг съпруг, комуто се налага да се примирява с това, с което се примирявам аз?»
Ако сега се намираха на Прайъри Клоуз, тя би го прегърнала и би започнала да го гали по главата, би го притиснала към гърдите си и би му напомнила, че има и такава възможност — една жена да прави само това, което иска мъжът й; нищо по-малко, но и нищо повече. Но тук, в приемната на Ракъмови, край тиктакащия часовник, гравюрите на цветя, бродираните покривчици, на персийския килим, по който някъде се търкаля една стафида…
— Струва ми се, че ти се канеше да ми кажеш нещо — напомня тя, — преди да ни прекъснат.
Уилям плъзва длан по устата си и си възвръща спокойствието без помощта на успокояващата й прегръдка.
— Да — казва той и се привежда към нея, доколкото позволява приличието. — Това, което исках да кажа, е следното: най-добре би било, ако… още известно време… всъщност, докато аз не променя решението си… — той притиска длани една в друга, моли се за вдъхновение, за да може да разкрие една истина, без да трябва да я оголва докрай. — Най-добре би било да се грижиш за Софи така, че… ъъъ… Агнес да бъде обезпокоявана колкото е възможно по-малко. Всъщност, би трябвало да направиш така, че когато Агнес е станала и… тоест, е тук… — той прави неуверен жест, който сякаш обхваща цялата къща, — тя… Агнес искам да кажа… да може спокойно да прави това, което… без да…
Шугър не издържа.
— Искаш да кажеш — пояснява тя, — че Софи не бива да се изпречва пред погледа на Агнес.
— Точно така — облекчението му е очевидно, но почти веднага след това нарушено от ново притеснение; очевидно си е поставил за цел да очисти жена си от подозрението в неестествено поведение. — Не искам да кажа, че ако Агнес случайно те забележи да слизаш по стълбите със Софи, ще настане чак краят на света, или че от теб се очаква да държиш дъщеря ми като затворница в детската стая, но…
— Трябва да проявявам благоразумие — обобщава тя, опитвайки да си възвърне доверието му, налагайки му да се успокои от решителния й тон и кроткия й, безстрастен поглед.
— Именно — той се обляга назад с вида на човек, комуто са извадили зъба с по-малко болка и кръвопролитие, отколкото е очаквал.
— А сега — подема Уилям, когато тиктакането на часовника отново започва да звучи натрапчиво, — е време за предаване на властта, нали?


В спалнята на Софи Ракъм цари дух на строга аскетичност. Ако не беше малкото детско легло, полускрито в един тъмен ъгъл, помещението би могло да мине за килия на монахиня — при това в манастир на орден, който отдавна се е отрекъл от всякакви други занимания освен молитва и безмълвно съзерцание. По стените няма картини, никъде не се виждат нито украшения, нито играчки; така погледнато, нито една прашинка — да не говорим пък за играчка — не нарушава съвършенството на тъмните полирани мебели. Около дузина книги са подредени в шкаф с височината и размерите на ковчег, и всяка една от тях изглежда непроходимо сложна.
— Аз съм бавачката на Софи — казва Биатрис Клийв с тон, който налага възторжен — или съчувствен отговор. — Тук съм от шест години.
Истерията драска по мозъка на Шугър и я изкушава да отговори например така: «Очарована съм да се запознаем. Аз съм любовницата на Уилям Ракъм, и съм тук от четиридесет и пет минути». Но тя преглъща с усилие и произнася:
— Госпожица Шугър.
— Бях и дойка, и бавачка на това дете — казва едрогърдестата, но инак пристегната в колосаните си дрехи Биатрис. — Видях възхода и упадъка на това семейство, а сега и новият му възход.
Шугър не знае как би могла да отговори — хрумва й само да каже на бавачката, че ако млякото й е непоправимо пресъхнало, винаги може да си намери работа в заведението на госпожа Гил на Джърмин Стрийт, известно с това, че уличниците там се отличават с огромни гърди.
— Времето върви бързо — казва тя най-сетне и отново се оглежда.
Въпреки първоначалното впечатление стаята на детето е също толкова голяма, колкото и нейната, която е в съседство — само изглежда по-голяма, защото е почти празна. Софи седи на голям стол с права облегалка — тъжна восъчна кукличка, облечена в най-тъмните, най-мрачните, най-стегнатите, най-неделни дрехи, които Шугър някога е виждала; прилича на снимка от преглед на Въздържателното дружество. Никой не я е представил. Тя е просто обект на разговора. Софи гледа в пода, а понякога, за разнообразие, и в обувките си.
— Скоро ще разберете — казва Биатрис, — че общо взето, Софи е добронамерено дете. У нея няма злоба, но пък ако има нещо, което да обича да прави, то е да седи и да зяпа през прозореца. Надявам се също да прецените, че тя не е глупава, въпреки че вниманието й се отклонява много лесно.
Шугър хвърля поглед към Софи, за да види как тя приема критиката, но момиченцето продължава да се взира неотклонно в политурата на дъските.
— Понякога — продължава Биатрис, — се държи като истинско бебе, като че ли разумът я напуска. Не е приятна гледка. В такива моменти се налага да я постегнете, за да не стане досущ като… — Биатрис преглъща останалите думи, макар да се кани да напусне завинаги дома на Ракъмови. — За да не се държи като избягала от лудницата.
Шугър кимва учтиво. Надява се по лицето й да не личи нарастващата неприязън към тази жена с твърд черен бюст, тънки устни и неочаквано изискана реч. Онази Биатрис, която си бе представяла, когато Уилям спомена за първи път дъщеря си, бе съвсем различна — нещо като по-закръглен вариант на Каролайн, жизнерадостна провинциалистка — или пък някоя сърдечна, пухкава лондончанка, преливаща от излишна сантименталност. Шугър дори се беше опасявала от някакви изстъпления на раздяла, сълзи, прегръдки, бе си представяла как Софи ще се вкопчи отчаяно в полите на закръглената си покровителка, която през това време ще хлипа «Бебчето ми!» и така нататък.
Вместо това присъстващите тук три фигури в траурно облекло не помръдват от местата си в студената стая. Най-голямата близост между Биатрис и Софи Ракъм е косият поглед, с който бавачката сякаш налага на детето да не се килне от стола — както вентрилоквист насочва от разстояние куклата си. Любвеобилни розовобузести бавачки ли? Ето още една романтична фантазия, плод на многото романи, осъдена да увехне при първия сблъсък с грубата действителност.
— Тя се напикава, знаете ли — казва Биатрис. — Всяка нощ.
Тя повдига вежда в стоическа подкана към Шугър да оцени колко усилия й е струвало дори само това през изминалите шест години.
— Колко… неприятно — казва Шугър и поглежда към Софи. Детето изглежда напълно погълнато от вълшебството, което излъчват катарамите на обувките му.
— През лятото не е чак толкова трудно — продължава Биатрис. — Но през зимата е истински кошмар. Ако ме последвате, ще ви покажа най-подходящото място за сушене на чаршафи в къщата.
— Ммм, да, ще ви бъда благодарна — казва Шугър, внезапно обзета от неразбираемото желание да удря Биатрис по лицето с пантоф, подгизнал от урина.
— Макар да не е кой знае какъв плюс — допълва Биатрис, — Софи поне не е от децата, които мразят вода. Ако изобщо има проблем, той се състои по-скоро в това, че прекалено много обича да я мият. Което ми напомня… — очите й лъсват любопитно, докато тя оглежда слабата фигура на Шугър. — Вие вероятно сте обсъдили с господин Ракъм докъде се простират задълженията ви? Аз бях и дойка, и учителка, и Бог знае още какво през изминалите години, и го приемах, но мога да ви разбера, ако в качеството си на гувернантка не желаете да изпълнявате… определени задължения.
Шугър отваря уста, но езикът отказва да й служи; нито е предполагала, нито пък Уилям я е предупредил, че Софи ще има нужда и от друго, освен от обучение.
— Аз… ние се споразумяхме с Уи… с господин Ракъм — започва да пелтечи тя, — че ще се грижа за Софи във всяко отношение.
Биатрис отново повдига вежди. Погледът й не трепва въпреки пороя от неосезаеми удари с мокрия пантоф.
— Винаги можете да настоявате да назначат прислужница за детската стая — казва тя с тон, който намеква, че идеята е направо прекрасна, и че господин Ракъм е допуснал огромна грешка, като все още не я е осъществил. — В тази къща парите нахлуват като порой, госпожице Шугър, все повече и повече. Миналата седмица монтираха нова входна врата, знаете ли?
Шугър поклаща глава и докато Биатрис се заема с подробно описание на поставянето на вратата — неприятност по неприятност, гайка по гайка, тя започва сериозно да обмисля как да заговори за влакове, без да излезе, че се държи налудничаво.
— Убедена съм, че Софи няма да ми създава проблеми — подхваща тя в момента, когато Биатрис си поема дъх, приключила с описанието на двамата дърводелци «мошеници», които според бавачката са получили за някакъв къс резбовано дърво толкова пари, колкото би била и едногодишната заплата на една прислужничка за детската стая. — Сигурна съм, че сте я отгледали така добре, че за мен не остава нищо друго, освен да… ъъъ… продължа доброто ви дело.
Биатрис се смръщва озадачено и млъква за миг. Мокрият пантоф не помогна, но похвалата подейства. Но още преди Шугър да се впусне в тенденциозен разказ за дълги пътувания с влак и за бързината, с която минава времето, бавачката успява да се съвземе.
— Елате с мен, за да ви покажа къде можете да простирате мокрите чаршафи на Софи — казва тя. После, когато двете с Шугър се упътват към вратата, тя се обръща за първи път пряко към детето и казва:
— Стой тук, Софи.
Облечената в черно кукличка, кацнала все така неподвижна на ръба на стола, само примигва с големите сини очи на Агнес, но не се осмелява дори да обърне глава, за да ги проследи с поглед.
По целия път надолу Биатрис говори за Софи — и по-точно за нейната несръчност, за лошата й стойка, за разсеяността й, за безсмислените й предразсъдъци по отношение на някои съвсем подходящи за нея дрехи, както и за това колко важно е да се съхрани неотстъпчивост по въпроса за отношението на Софи към брюкселското зеле. Докато вървят по пищно украсените коридори, Биатрис изрежда пред Шугър цял списък с неща, които може да бъдат позволяваш на Софи, ако се държи добре, и други, които трябва да й бъдат отказвани, ако не слуша. Списъкът е толкова изчерпателен, че още не е свършил, когато пристигат в клаустрофобично малкия килер до кухнята, и се налага Биатрис да прекъсне изреждането.
— Това трябваше да бъде изба за вино — обяснява Биатрис, когато двете влизат и незабавно ги облъхва топлина и приятният аромат на фин сапун за бельо, — но по едно време виното на господин Ракъм свърши, а пък той нямаше пари, за да купи ново. — Тя хвърля многозначителен поглед към Шугър. — Това беше преди няколко години, разбира се, преди промяната.
Шугър кимва, странно смутена от съзнанието, че всъщност тя предизвика промяната. Биатрис сваля един памучен чаршаф от дългата медна тръба, която по неразбираеми причини минава от едната до другата страна на килера.
— После пък той разви слабост към фотографията — продължава тя, докато сгъва чаршафа пред гърдите си, — и за известно време тук беше «тъмната му стаичка», нали така се нарича. След това обаче му се случи някаква неприятност с една отрова, тук миришеше много силно и миризмата не можеше да се пропъди, макар да миха подовете с маркучи. Дойде някакъв човек и каза, че това било от влагата, затова прекараха от тук тръба от бойлера… — тя се прекъсва сама и се взира надолу с присвити очи. — Това пък какво е?
В едно тъмно ъгълче на пода се вижда малка купчинка, която на пръв поглед изглежда като боклук. Ако се погледне отблизо, се оказва, че това е куп мръсна и мокра хартия във вид на тетрадки или дневници.
— Трябва да поговоря с човека, който е направил това — изсумтява Биатрис. — Това място тук не е помийна яма.
— Да, но вие бързате, за да не изпуснете влака — изтърсва най-сетне Шугър. — Нали? Моля ви, не се безпокойте, аз ще се заема с това.
И точно като в отговор на молитва, отнякъде се разнасят ударите на голям стенен часовник — бум, бум, бууум.


Когато Биатрис Клийв най-сетне си е тръгнала, вещите й са изчезнали от преддверието, а прислужниците вече са се отказали да висят по прозорците, за да гледат как файтонът изчезва от поглед, Шугър се връща сама в спалнята, където е останала Софи съгласно нареждането. Какво друго би могла да направи?
Бе очаквала, че Уилям ще дойде при нея след заминаването на бавачката, за да й устрои истинско посрещане, но той е изчезнал някъде, а Шугър не би могла да тръгне да наднича във всички стаи, за да го открие, нали? Не. С всяка стъпка нагоре по покритото с килим стълбище и става все по-ясно, че часът, през който към нея е било проявено известно благоволение, е свършил безвъзвратно. Тя вече не е гостенка в този дом. Тя е… гувернантка.
Докато отваря вратата на спалнята, тя се подготвя за очакваната потискаща гледка, която ще накара сърцето й да се свие, а по гръбнака й да пробягат тръпки — очаква да види Софи Ракъм, седнала с изправен гръб на онзи огромен стол, като някакъв ужасяващ музеен експонат, недоунищожен от препараторите, вцепенен от страх и недоверие, чиито огромни очи проникват до душата на Шугър и очакват от нея… какво?
Но гледката, която се разкрива пред очите на Шугър, когато влиза, е съвсем различна. Малката Софи, макар несъмнено да е останала на мястото си, както й бе наредено, не е издържала на дългото чакане и е заспала на стола. Стойката й, която толкова възмущава Биатрис, сега несъмнено не е блестяща; детето е полулегнало накриво в стола, главата му е склонена към едното рамо, полата му е смачкана и се е дръпнала нагоре, едната ръка лежи отпусната в скута, а другата виси отстрани. Един кичур от русата му коса потрепва пред устните в равномерния ритъм на дишането, а върху черния плат на здраво закопчания корсаж се вижда ясно едно по-тъмно петно, където от устата му се е стекла лига.
Шугър пристъпва тихо и коленичи така, че лицето й да бъде на едно ниво с лицето на спящото дете. Така, както е заспала, с подути бузки и издадена долна устна, видът на Софи говори несъмнено, че тя не е наследила красотата на Агнес. Когато големите порцелановосини очи се затворят, по лицето не остава и следа от чертите на майката — забелязват се само челото, носът и брадичката на Уилям. Тъжно наистина, но още от тази крехка възраст може да се предскаже, че Софи е осъдена да остане стара мома — ако изключим възможната намеса на бащиното й богатство. Личи си, че макар и по детски пухкаво, тялото й е набито, наследило конструкцията на Уилям. «Защо ли трябва да се буди?» нашепва един съчувствен, натежал от опасения глас. «Защо да не заспи навеки?». Но Шугър знае, че трябва да събуди детето, затова продължава да чака, отпусната на колене пред него, надявайки се близостта и собственият й дъх да свършат тази работа.
— Софи? — прошепва тя.
Влажните устни на детето се размърдват, то подсмърква и се раздвижва, връщайки се постепенно към действителността. Тогава, в един кратък и безценен миг, вселената дарява Шугър с рядкото щастие да бъде първото, което съзира един новосъбуден човешки дух — да бъде видяна, преди в съзнанието на детето да са нахлули страхът и предразсъдъците. Софи примигва объркано, още прекалено сънлива, за да разбере чие е лицето, надвесено над нея. Тъй като току–що е била изтръгната от света на сънищата, за нея това не е толкова важно, колкото сравнението, което се опитва да направи — между света, който току–що е напуснала и този, към който се е върнала. Опитва се да си припомни какъв беше животът в будно състояние. Тогава, в мига, в който детето осъзнава, че вероятно е извършило някакъв грях и всеки момент ще последва наказанието, Шугър протяга ръка, поставя я нежно на рамото му и казва:
— Всичко е наред, Софи. Заспала си на стола.
Докато Шугър помага на схванатата и изтръпнала Софи да слезе от стола, я обзема предчувствието, че работата й на гувернантка няма да бъде толкова тежка, колкото бе очаквала. Тогава, увлечена от нахлулото облекчение, прави първата си грешка.
— Ние с теб сме се виждали и преди — казва тя, — помниш ли?
Софи, която полага неимоверни усилия да дойде на себе си и да влезе в кожата на това непознато животно — ученичката, я зяпва озадачено. Първият въпрос, който й задава гувернантката, я затруднява — дали пък не го прави нарочно, за да докаже, че Софи не знае нищо?
— Не, госпожице — признава тя. Гласът й обаче е същият като гласа на Агнес — само малко по-глух и не толкова фино модулиран; звучи по-скоро като тъжна малка камбанка, а не като флейта.
— Видяхме се в църква — подсказва Шугър. — Аз те погледнах, и ти погледна към мен.
Още докато я описва, срещата на погледите прозвучава като доста неубедително преживяване.
Софи прехапва долната си устна. Бавачката й е казвала поне сто пъти, че не бива да се разсейва, докато е в църква — ето на, сега ще си получи заслуженото наказание, задето не се е вслушала в думите й!
— Не си спомням, госпожице — Софи произнася думите с детинско отчаяние пред надвисналата заплаха да бъде обявена за глупачка.
— Не се притеснявай, не е толкова важно — казва Шугър и се изправя.
Едва тогава, когато двете застават прави една срещу друга, се забелязва смущаващата разлика между тях — главата на Софи не стига дори до кръста на Шугър.
— Е, Биатрис вече замина — продължава Шугър и прави втората си грешка, — и това според мен е много хубаво, ти как мислиш?
Тя се надява, че е постигнала игриво-заговорническия тон, който ще подчертае, че приема Софи като равна на себе си, и няма да остави съмнение по въпроса към кого е насочила симпатиите си.
Софи вдига очи към нея — колко голямо е разстоянието между лицата им! — и казва с умолителен тон:
— Не знам, госпожице.
Челото й е тревожно смръщено; малките й ръчички са сключени здраво пред полата й, защото странният нов свят, в който се е събудила, в крайна сметка се е оказал опасно място.
Какво да стори? Какво да стори! Преравяйки по памет от огромния брой прочетени книги всяка тема, свързана с деца, на която е попадала, Шугър пита:
— Имаш ли кукла?
Идиотски въпрос според нея, но когато детето го чува, в очите му най-неочаквано проблясва искрица.
— В детската стая, госпожице.
— В детската стая? — Шугър осъзнава стреснато, че изобщо не е стъпвала там. Това е мястото, където ще се провеждат уроците, а тя дори не го е виждала! Действително, по време на лекцията си за правилното възпитание на госпожица Ракъм Биатрис нееднократно спомена «детската стая», но нещата се развиха така, че бавачката си тръгна, без изобщо да й покаже стаята, «която вече сигурно ще наричате занималия». Може би щеше да го направи, ако Шугър не беше заговорила за влакове, което я накара да напусне забързано къщата.
— Заведи ме там тогава — казва тя и след кратко колебание протяга ръка. Дали Софи ще я приеме? За нейно огромно облекчение, детето стисва ръката й.
При първото докосване на топлите пръстчета Шугър изпитва чувство, което досега е вярвала, че няма да изпита никога — трепета от докосването на чужда, непозната плът. Тя, която е била опипвана от хиляди непознати и е станала безчувствена към всичко освен към най-непоносимите грубости, сега долавя приятна тръпка, шок от посвещаването й в света на сетивната наслада; а този шок води със себе си и неочаквано смущение. Колко груби изглеждат пръстите й в сравнение с пръстите на Софи! Дали детето няма да се отврати от напуканата й, загрубяла кожа? Как трябва да държи ръчичката на Софи — да стиска здраво или да отпуска пръсти? И кой би трябвало първи да издърпа ръката си?
— Ти трябва да ме водиш — казва тя и двете излизат.
Домът на Ракъм отново сякаш е опустял — прилича не толкова на дом, колкото на притихнал магазин, който предлага часовници, огледала, лампи, картини и дузина различни видове тапети. Детската стая е скрита чак зад чупката на етажа, и докато вървят натам, Софи и Шугър минават покрай няколко затворени врати.
— Това е стаята, където татко се затваря, за да мисли — пояснява шепнешком Софи, без да я попита.
— А следващата?
— Не знам, госпожице.
— Ами първата врата?
— Там живее мама.
Детската стая има по-окуражаващ вид — поне в сравнение със спалнята на Софи. Тя е доста просторна, с голям прозорец, край стените са подредени различни шкафове и скринове, има писалище и дори играчки — така погледнато, доста повече играчки, отколкото Шугър някога е притежавала. Виждат се боядисани дървени фигурки на животни — очевидно за Ноевия ковчег, макар самия ковчег да не се забелязва наоколо; има и грубо скована, но доста голяма кукленска къща, в която има дори кукленски мебели. В далечния ъгъл е поставено люлеещо се конче с плетено «седло», виждат се и пъстри плетени панери, пълни с всевъзможни дреболии, които трудно могат да се различат от разстояние. Ето и тъмнозелената дъска за писане, все още неосквернена от тебешира, купена специално за този нов етап от живота на Софи Ракъм.
— А къде е куклата ти?
Софи отваря един скрин и измъква оттам отпуснатата фигурка на една парцалена кукла с тъмна коса — ухилено тъмнокожо момченце, на чиято памучна блуза е избродирана думата «Туайнингс». Куклата е удивително грозна, но Софи я държи нежно и малко тъжно, сякаш си признава, че парцалената играчка е не чак толкова жива, колкото тя би искала да бъде.
— Дядо ми я подари — обяснява тя. — Той трябва да седи върху един слон, но слонът беше пълен с чай, а чаят още не е свършил.
Шугър обмисля сведенията в продължение на една-две секунди, после минава към друг въпрос.
— А защо го държиш в скрина? — пита тя. — Не искаш ли да го слагаш при себе си, когато си лягаш да спиш?
— Бавачката казва, че не бива да внасям вмирисаната стара кукла в хубавата си чиста спалня, госпожице — казва Софи стоически, но с едва доловима нотка на скръб. — А пък когато е тук, казва, че не й е приятно да гледа черното му лице.
Това е шансът, който Шугър е чакала, за да възстанови позициите си.
— Но в скрина сигурно е много мрачно и скучно — възразява тя. — Той сигурно се чувства самотен!
Очите на Софи са станали още по-големи от обикновено; тя е почти готова да й се довери.
— Не знам, госпожице.
Шугър отново коленичи пред нея, под предлог, че иска да огледа по-добре куклата, но всъщност за да може Софи да види по-отблизо лицето й.
— Ще намерим какво да прибираме в този скрин — казва тя и помага на Софи да прибере провисналите крака на куклата в свитата си ръка. — А ще ми кажеш ли как се казва той?
Отново труден въпрос.
— Не знам, госпожице. Дядо не ми каза.
— А ти как го наричаш?
— Не го наричам по име, госпожице — Шугър прехапва устни, за да не предположи детето, че такова невъзпитано отношение към парцаленото същество налага някакво наказание.
— Струва ми се, че трябва да му дадем име — заявява Шугър. — Някое хубаво английско име. И от днес нататък той ще може да се пренесе в твоята стая.
Съмненията измъчват Софи в продължение на още няколко секунди, но когато необикновената нова гувернантка кимва окуражаващо с глава, тя си поема дълбоко дъх и възкликва:
— Благодаря ви, госпожице!
Когато е щастлива, дори не е толкова грозновата.


Само на няколко улици оттук, докато Софи запознава постепенно госпожица Шугър с чудесата на детската стая, Емелин Фокс седи на стълбите в собствената си къща, на половин път към горната площадка — почива си, за да може да продължи. Доста нещо свърши днес за жена, която още не се е възстановила напълно, затова сега изпитва истинско блаженство просто да си седи така, опряла глава в покритото с килим стъпало, и да диша.
Дали от гърлото й не излиза все още леко хриптене? Може би — нещо едва доловимо. Но тя със сигурност се е изтръгнала от ноктите на… Знаете какво, както се изразява госпожа Ракъм. Тя едновременно се дразни и наслаждава на болката в уморените си крака, на твърдия ръб на стъпалото, който се забива в гърба й, на силното пулсиране на вените по слепоочията си. Позволено й е да ползва още известно време това тяло, този скромен съд от кости и жили, и тя се моли Богу да оползотвори това време добре.
Гостуването при госпожа Ракъм я изтощи ужасно, особено това, че реши да се върне пеш, носейки котарака в плетената му кошница по улиците на Нотинг Хил — а той е солидно животно, в никакъв случай не е лека категория. Несъмнено решението й да не наема файтон и да не ползва услугите на прислужницата си Сара отново ще развълнува клюкарите — особено пък ако някой от тях научи истината, а именно, че Сара се е върнала към предишния си занаят на уличница, след като «болнавият й дядо» затъна катастрофално в дългове на конните надбягвания по време на сезона. Очаква се тя да бъде заместена от ново момиче, поредното постъпление от реформираните проститутки, покровителствани от Дружеството за спасение. Момичето ще пристигне в сряда, но Емелин иска да поразчисти преди това, за да не се почувства то обезкуражено, заемайки се с първата си почтена работа. И Емелин прави тъкмо това — подрежда. Е, не точно сега, разбира се — точно сега тя седи на стълбите и наблюдава призрачното шествие от силуети на минувачи през матовото стъкло на външната врата.
Пренасянето на вещите, притежавани от Хенри приживе, в малката й къщичка — особено защото то е станало в нейно отсъствие, докато тя още лежеше в болницата, тласна дома й отвъд границата, която го делеше от хаоса. Сега вече в нито една стая няма достатъчно място, за да мине дори… ами дори една котка. Откакто пристигна тук, котаракът е крайно объркан и заинтригуван, снове нагоре-надолу по стълбите, влиза и излиза от стаите, запознава се отново с мебелите и вещите на покойния си господар, наблъскани по разни непознати места. Особено го вълнува неразбираемата поява на леглото на Хенри, което стои изправено, подпряно на стената в дневната, дюшекът му се е свлякъл на една страна — от него не може да се възползва нито човек, нито животно. Поне пет-шест пъти, откакто Емелин го извади от кошницата и го пусна в новия му дом, той се опитва да привлече вниманието й към леглото с явната надежда, че тя ще оправи положението.
Емелин си признава, че къщата й прилича по-скоро на вехтошарски склад в Чийпсайд. В кухнята има по два броя от всичко — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, две тенджери, два чайника, два съда за готвене на водна баня, и така нататък, има дори два набора подправки, при това предпочитанията на Хенри явно са били почти същите като нейните. Което е много жалко, като се има предвид, че тя не е станала междувременно по-добра готвачка, и има още по-малко желание да подобри уменията си.
Из цялата къща столовете и столчетата са натрупани по два-три един върху друг — някои сякаш ще се катурнат всеки момент, други изобщо не могат да бъдат извадени един от друг; но безспорно най-сериозна причина за бъркотията е свръхизобилието от книги. Книгите на Хенри са се смесили с нейните и стоят на купчини във всяка стая, а дори и по коридорите — някои в стройни пирамиди, които напомнят малко пясъчни замъци — големите отдолу, по-малките — отгоре; други обаче са струпани в обратен ред, рискувайки всеки момент да станат жертва на закона за земното привличане или на гальовната муцуна на котарака. Тя дори не може да обвинява хората от фирмата за разчистване за този хаос — тъкмо тя извади книгите на Хенри от сандъците, за да провери какво е оцеляло и какво — не. За съжаление уменията й да подрежда различни предмети са много далеч от съвършенството, и междувременно вече са регистрирани няколко срутвания. Онзи човек от Дружеството за разпространение на Библията така и не се появи, и кулата екземпляри от Новия Завет, която от самото начало не беше много стабилна, рухна край перилата, а няколко бройки са паднали дори на долния етаж.
Малко по-спретнати на вид, но далеч по-обезкуражаващи са чувалите с дрехи. Не става дума за складираните от Емелин дарения — вълнените ръкавици, кърпените чорапи и чаршафи, предвидени за бедняците в Лондон и други градове, а за дрехите на Хенри. Три пълни чувала лежат неотваряни в спалнята й, завързани с канап, с печат, на който пише «Тътъл и Син».
Котаракът се върти около полите й, мяука и прави всичко по силите си да се бута в краката й през плътната преграда на многото фусти. Преди да е успял да пропълзи под тях, Емелин се изправя. Колко е уморена! Следобедът още не е превалил, а на нея вече й се иска да спи, и то не да дремне, а да спи дълго, с дълбокия сън, който отделя един ден от друг. Колкото и неблагочестиво да звучи това, Емелин би искала Бог да можеше да погледне поне днес през пръсти на правилата и да позволи на нощта да дойде малко по-рано. За да не се наруши равновесието, би могъл да отпусне на другия ден няколко допълнителни часа светлина, нали?
Цялата схваната, толкова схваната, че почти й се приисква бастунът й да бе някъде наблизо, Емелин тръгва, тътрейки крака, към кухнята. Вероятно котаракът, проучил вече новия си дом, не би се отказал да хапне.
— Нали това искаш, Писане? — пита го тя. Той е спрял колебливо на прага и души една мръсна метла.
Но какво да му даде? Сега, когато вече го настани тук, ще трябва да обмисли как да го убеди да не избяга. Краткият оглед на бюфета и хладилните шкафове я убеждава, че не разполага нито със сметана, нито със сурово месо, защото от доста време не е готвила. Предпочита да се храни по ресторанти. Да, тя сама съзнава, че постъпва възмутително. Знае много добре, че някои умиращи от глад семейства се препитават с изхвърлени късчета овнешко и корички хляб, докато тя се оставя да бъде обслужвана като куртизанка. Но без помощта на Сара надали би се справила с такова предизвикателство, каквото е готвенето за нея; при това не може изобщо да се добере до онази от двете печки, която е свързана с комина. Жалко наистина, че не може да вземе Писан със себе си в ресторанта и да му поръча вечеря… това е едно от онези решения, присъщи на здравия разум, които хората неминуемо отхвърлят. Ах, колко ненавистен е прагматизмът за англичаните! Не, не този прагматизъм, благодарение на който се градят фабрики, а онзи, който би направил живота на хората далеч по-удобен. Ето тема, която биха могли да обсъдят с Хенри следващия път, когато…
Тя отваря с въздишка следващия шкаф и измъква оттам буца сирене — това е личният й склад за случаите, когато прислужницата отсъства. Котаракът мяука окуражително.
— Не знам дали котките ядат сирене — казва тя и хвърля малко парченце, което той веднага улавя с лапи и изгълтва с видима наслада. Още едно съмнение е отхвърлено; човек научава по нещо ново всеки ден. Облегната на излишната печка, тя дава на котарака парче след парче, докато накрая той отказва да яде — или е сит, или е ожаднял прекалено много. Тя го завежда до една чинийка, пълна с вода, която гой подушва без особен ентусиазъм; утре ще трябва да му купи мляко.
Би трябвало и тя да хапне нещо; днес е яла само малко хляб и сирене, чай и малко от плодовия сладкиш, който поднесоха у госпожа Ракъм. Все още не е възвърнала обичайния си апетит и още не се е възстановила от неприятното преживяване, когато след завръщането си от болницата откри тук кутия с печата на «Тътъл и син» и надпис «Бързоразвалящи се продукти» — при отварянето на кутията установи, че продуктите, след краткото си пребиваване в склада на «Тътъл и Син» и доста по-дългото в нейната кухня, действително се бяха развалили.
Тя се навежда над безредно нахвърляните медни тигани, за да отвори друг шкаф, където се надява да открие кутия бисквити. Вместо това обаче попада на нова партида книги. След няколко минути — може би към петнайсетина, прекарани в прелистване на «Нова система за готвене у дома» от госпожа Ръндел и взиране в надписа «На моя скъп приятел Хенри Ракъм, Коледа, 1874 г.», тя тръгва нагоре по стълбите — бавно и мъчително.
На горната площадка, съвсем близо до вратата на спалнята си, тя забелязва два продълговати кафяви предмета, които отдалеч й заприличват на пури — но се оказва, че са котешки изпражнения, при това доста миризливи. Емелин притваря клепачи и усеща как изпод тях започват да се стичат сълзи; тя не може, не може, не може да слезе до долу и след това отново да се качи по стълбите. Вместо това взема една носна кърпичка от нощното си шкафче — там все още стои пълна кутия с кърпички и й напомня времето, когато по всяко време на денонощието съществуваше опасността да я обземе неудържим порив да кашля кръв. Тя взема предпазливо котешките изпражнения в мекото памучно платно и ги увива многократно, така че се получава нещо подобно на ароматните възглавнички, пълнени с билки. Така може би ще може да ги остави тук до утре.
Емелин започва да се съблича в разхвърляната си спалня, но когато е наполовина съблечена, установява, че не може да открие нощницата си. Тази сутрин се зае да търка прекалено ожесточено едно старо петно от кръв по нея, платът се скъса, наложи се тя да я кърпи и — Бог да й е на помощ, умът й е станал като сито! — ето че е оставила нощницата долу, преметната на един стол. «Не мога, не мога, не мога». Един път ще се наложи да спи само по бельо.
Тя се измъква с усилие от роклята и фустите си. Пръстите не я слушат от умора. Само че, когато остава по долна риза и дълги гащи, установява, че та са залепнали по тялото й от пот, поради което я измъчва сърбеж под мишниците, в слабините и по задника. Залитайки, тя обмисля за миг дали пък да не се помоли на Бог да й прати сили, за да може да слезе до долу, да изхвърли котешките лайна, да си вземе нощницата и да затопли вода за миене, но решава, че не си струва да привлича вниманието на Бог заради такива дреболии. Вместо това смъква и останалите дрехи от себе си, и с въздишка на облекчение се вмъква, гола и трескава, под завивките.
«Само крайно порочните и много болните хора си лягат денем», повтаря си тя. Утре ще се наложи да разпределя по-разумно силите си и да не преуморява тялото, което едва не загуби.
Милувката на чаршафите й доставя небесно блаженство, сладка отмала нахлува в тялото й, и тя чувства как потъва в сън, макар нощта да е още далеч, за да има правото да го стори. Заспивайки, Емелин усеща как нещо се размърдва в леглото. Едва на другата сутрин установява, че това е бил котаракът, който междувременно се е свил на кълбо, в състояние на пълно блаженство, и спи в краката й.


Двайсет и три

Леглото на Шугър е отговаряло точно на размерите на предшественичката й, но за нея е късо. По време на дългата първа нощ, прекарана под покрива на Ракъмови, Шугър спи неспокойно, събужда се няколко пъти от лая на някакво куче, и сънува много странни неща. Малко преди зазоряване, когато се обръща за пореден път на другата страна, слабият й гол крак се измъква изпод завивката и ритва оставения наблизо куфар. В съня си Шугър усеща как мазолестите пръсти на някакъв мъж я стисват за прасеца и той плъзва ръка нагоре, към слабините й.
— Вече няма да трепериш от студ — казва госпожа Кастауей. — Един любезен джентълмен дойде да те стопли.
Шугър се опитва да се свие на кълбо, удря глезена си в таблата на чуждото легло, и се събужда.
Минават няколко мига, през които тя не може да се ориентира в новата си стая — това тъмно, тясно помещение високо над земята. Привикнала е с просторните стаи на Прайъри Клоуз — от тях се излиза направо в градината, а освен това вътре никога не е съвсем тъмно поради меката светлина, която нахлува откъм улицата. Почти би могла да си представи, че се е озовала обратно в старата си стая при госпожа Кастауей, само че тя беше доста по-обширна от тази. Освен това изпод леглото се разнася някаква странна миризма на влага и пръст. Така миришеха гниещите дъски в първия дом, който си спомня — бърлогата на Чърч Лейн.
Шугър се навежда от леглото и започва да рови под него, докато пръстите й стигат до дневниците на Агнес, струпани на мръсна купчинка. Да, сега вече си спомня. Вчера, веднага след като вратата хлопна зад гърба на Биатрис Клийв, тя се промъкна отново до малкия килер и измъкна оттам дневниците, преди някой да ги е преместил другаде. Едва след като ги скри под леглото си, тя забърза към стаята, където бяха оставили Софи.
Ах, да, Софи.
Шугър намира опипом кибрит и пали двете свещи, поставени върху грозния жълт скрин, после потрива сънливо очи. «Аз съм гувернантка», напомня си тя, и светът постепенно започва да идва на мястото си. Веднага след това усеща как я свива стомахът, а после я пробожда остра болка. Не е яла почти нищо от дни, нищо не е раздвижвало и червата й. Безпокойството като че ли бе замразило организма й, който сега се разтапя и стомахът й се бунтува шумно.
Според часовника е пет и половина. Колко ли е спала? Вероятно доста време, защото снощи си легна веднага след като си легна и детето — в седем вечерта, като малко бебе. Бе очаквала Уилям да се появи и бе решила да го чака — имаше дори намерение да отдели малко време на клитора си, за да се подготви за идването му — но само минути, след като отпусна глава на възглавницата, излъчваща непозната миризма, потъна в сън. Ако Уилям изобщо е дошъл, макар че по нищо не личи да го е сторил, е видял, че спи и си е тръгнал.
Шугър прехвърля мислено събитията от предния ден в обратен ред — от заспиването на Софи, която затвори очи и потъна в сън пред очите й, като по заповед. Да не би само да се е преструвала? Шугър също знае как да имитира изпадане в безсъзнание, когато прецени, че ще има полза от това…
«Тя е същинска малка актриса», бе я предупредила Биатрис. «Ако не внимавате, ще започне да ви разиграва, както й хрумне».
Шугър си спомня равномерното дишане на Софи, лицето й на възглавницата, шумолящите чаршафи и завивки, които покриваха колосаната нощница на детето само до кръста, защото Шугър не посмя да придърпа догоре завивките й.
Какво стана преди това? Шугър трябваше да изслуша молитвите на Софи — цяла литания от благословии. За кого и за какво се молеше Софи? Шугър не помни. Мисълта, че детето така или иначе ще произнесе същата молитва и тази вечер преди лягане, й действа едновременно смущаващо и успокоително.
А преди молитвата? О, да, трябваше да изкъпе Софи в една вана, поставена до леглото й. Всъщност детето си се изкъпа само, тя трябваше само да увие кърпата около мокрите му рамене. Шугър отклоняваше смутено поглед, а когато влезе момичето от перачницата, за да прибере мръсните дрехи на госпожица Ракъм, тя пребледня, като че ли бе заловена да върши нещо нередно.
Ами преди това? О, да, онази история с «прахчетата на Грегъри». Биатрис бе подчертала, че е абсолютно задължително да дава на детето по една доза всяка вечер — това всъщност бяха последните думи, които отправи към Шугър, преди да напусне къщата — «Не забравяйте прахчетата на Грегъри!». Само че отвращението, което се изписа по лицето на Софи, когато Шугър понечи да й даде противното прахче, я накара веднага да свали лъжицата.
— Би ли предпочела да не го вземаш, Софи?
— Бавачката казва, че ще съжалявам, ако не го вземам, госпожице.
— Е — отбеляза Шугър, — ако решиш, че съжаляваш, само ми кажи, и аз отново ще започна да ти го давам.
И за голямо облекчение на детето тя върна отвратителната смес от стрит ревен, корени от джинджифил и магнезий обратно в тенекиената кутийка.
Вчера все още нямаше истински уроци, защото Шугър се опитваше да разбере какво е научила Софи през досегашния си живот. Оказа се, че познанията й съвсем не са ограничени, а Софи напълно се изтощи от разкази и рецитации. Ставаше дума предимно за библейски легенди и морализаторски поучения, но детето притежаваше и това, което Биатрис Клийв бе окачествила като «общи познания» — като например кои страни принадлежат към Англия и кои би трябвало да принадлежат, макар понастоящем да не е така. Знаеше и детски стихчета — малки стихотворения, посветени на ползата от добродетелите, а областта, в която Софи прояви най-забележителна ерудиция, бяха индийските слонове.
— Ушите им са по-малки — завърши детето, след като бе изредило куп други подробности.
— По-малки от какво? — попита Шугър.
— Не знам, госпожице — призна си Софи, след като помълча озадачено. — Бавачката знае.
През целия следобед, докато присъстваше на струпването на факти и измислици в нескончаема каша, Шугър постоянно се усмихваше и повтаряше:
— Много добре, Софи.
Тя не знаеше какво друго би могла да каже, пък и тези думи й се струпаха подходящи за случая. Ако можеше да се съди по реакцията на Софи, която засияваше все повече от облекчение и гордост, тя бе чувала много рядко съчетаването на думите «добре» и «Софи» в едно изречение. Шугър я тъпчеше с тях, както тъпчат децата с непозволени количества бонбони, докато най-сетне им стане лошо.
Това беше вчера. Днес официално се поставя началото на образованието на Софи. «Подготвяне на жертвеното агне» — така бе отвърнала веднъж госпожа Кастауей, когато Шугър се осмели да попита какво е това «образование».
В мрака на ранната утрин, на светлината на свещите, Шугър отваря книгата, която Биатрис й предаде като свещена реликва.
— Купена е от самия господин Ракъм — бе казала бавачката. — Тук се съдържа всичко, което Софи би трябвало да знае.
«Отговори на исторически и други въпроси за млади хора», която е много дебела и гъсто изпълнена с редове, отпечатани със ситен шрифт. Името на авторката, Ричмъл Мангнал, звучи като ръмжене на куче, което отказва да пусне захапаната топка.
Шугър прочита първия въпрос, който се отнася до древните царства, основани след Потопа, но започва да се колебае, защото не е сигурна как се произнася думата «халдейци», а не иска да започва обучението на детето с грешка. Продължава да чете, и когато стига до въпроса «Какво са представлявали амфиктионите или амфиктионските конфедерации?» решава, че част от материала като че ли все още не е подходящ за възрастта на Софи. Решава да прескочи някое и друго хилядолетие — или по-точно десетина страници — и да започне с епохата след рождението на Христа, за което Софи поне е чувала.
Решението е взето. Шугър оставя «Въпросите» на Мангнал и измъква дневниците на Агнес от скривалището им. За свое учудване тя установява едва сега, че те са заключени — всяко мръсно малко томче е заключено със скоби и миниатюрно месингово катинарче. Пръстта се рони в полата й, докато тя се опитва да изкърти катинарите, но елегантната ключалка се оказва по-здрава, отколкото изглежда. Накрая, измъчвана от угризения на съвестта, Шугър разбива ключалките с помощта на нож.
Тетрадката се разтваря напосоки и разкрива Агнес такава, каквато е била през 1869 година:

«Днес ме обзе ужас — изпитах твърдото убеждение, че ме очаква голямо изпитание, по-тежко от всичко, което съм понесла досега… току-що влезе Клара и ми каза, че доктор Кърлоу е тръгнал насам, «за да ме избави от мъките». Какво ли е имал предвид? Знам, че последния път, когато той бе тук, се оплаквах горчиво, и е възможно да съм казала, че след толкова дълги месеци, прекарани на легло, се надявам единствено на Смъртта; но не съм го мислила наистина! Черната му чанта ме изпълва с ужас — в нея има ножове и пиявици. Помолих Клара да му попречи, ако припадна и той се опита да ми стори зло, но тя като че ли не ме чува и непрестанно дърдори за «бебето» и как всички се тревожели за него — как закъснявало и че трябвало скоро да дойде. Чие ли е това бебе? Бих искала Уилям да ми казва кого кани в дома ни…»

Силна болка пронизва вътрешностите на Шугър. Тя изпъшква, става и се отпуска върху нощното гърне, присвива се, а разпуснатата й коса изпълва скута й; притиска потното си чело в коленете си, но нищо не става, а спазъмът преминава.
Тя си ляга отново и отваря дневника на Агнес на мястото, където прекъсна четенето, с надеждата да разбере как Софи се е появила на бял свят. Но първото нещо, което Агнес е вписала след раждането на детето си, което изобщо не се коментира, е следното:

«Току-що се върнах от дома на госпожа Хотън, където бях поканена за първи път на вечеря, откакто здравето ми се възстанови. Не мога да разбера дали Хотънови са много ексцентрични, или изискванията на добрите нрави са се обърнали с краката нагоре по време на дългата ми болест. Господин Хотън постави салфетката на гърдите си, а от мен се очакваше да ям пъпеша с лъжичка. Нямаше щипци за аспержи, а в един от картофите на чинията ми имаше «костилка». Всички говореха непрекъснато за семейство Беъринг и се шегуваха за това колко струвала една благородническа титла. Госпожа Хотън се смееше с отворена уста. През цялата вечер или се отегчавах, или се чувствах зле. Няма да ги посещавам вече. Чудя се кога ли госпожа Сесил ще отговори на поканата ми.»

И така нататък, и така нататък. Шугър продължава да прелиства страниците, но попада все на едно и също. Къде се споменава Уилям? Ами Софи? Имената им изобщо не се срещат. Агнес ходи на вечери и приеми, вероятно със съпруга си; после се прибира у дома, където се предполага, че я очаква новородената й дъщеря.
«У госпожа Амфлет видях госпожа Фордж, госпожа Типет, госпожа Лот, госпожа Потър, госпожа Оузби…»
Такива списъци изпълват страниците, свързани като в бродерия от неуморно повтаряното Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз, Аз.
Шугър успява да насили ключалките на два други дневника. Прочита по някой ред тук-там, но внушителната задача, която си е поставила, я плаши. Двайсет тетрадки, стотици страници, изписани с изтощително ситния почерк на Агнес. При това вместо някакви разкрития, които биха й помогнали да се справи с положението, ако утре се сблъска с госпожа Ракъм по стълбите, дневниците са изпълнени с оплаквания от ниското качество на порцелановите сервизи, лошото време и прахта по перилата. Само преди няколко седмици Шугър би била извън себе си от възбуда, ако успееше да измъкне от някоя купчина отпадъци или кофа за боклук дори само едно писмо на госпожа Ракъм; би чела многократно всеки ред, опитвайки се да изсмуче от него възможно най-много сведения. Но сега, когато вижда пред себе си описанието на целия живот на Агнес, в тази купчина мръсни дневници, не знае откъде да започне.
Накрая решава, че начинът е само един: да започне от началото. Отваря ключалките на всички тетрадки и ги подрежда по дати, докато попада на най-ранния.
Встъпителната страница на първата тетрадка — най-тънката и най-стара от всички, е изпъстрена с няколко несполучливи опита, с все същия спретнат, но малко неуверен почерк. Датата, 21 април 1861 година, е изписана с особено старание.

«Мило дневниче,
Надявам се, че ще станем добри приятели. Луси си води дневник и казва, че това било много приятно и увлекателно занимание. Луси е най-добрата ми приятелка и живее в съседната къща до тази, в която живеех…»

Вторият опит следва точно под първия, също така спретнато подреден, доказващ твърдата й решимост да не се плаши от първия неуспех.

«28 април 1861 г.
Мило дневниче,
Надявам се, че ще станем добри приятели. Вярвам, ти ще разбереш, че аз съм едно от Най-искрено Вярващите малки момиченца, които са се раждали някога. През май ще навърша десет години. Когато бях по-малка, бях много щастлива, въпреки че живеехме в по-малка къща от тази, в която живеем сега. Но после скъпият ми Татко си отиде от нас, и мама каза, че не бива да оставам без баща, и…»

Двете следващи записки не са чак толкова спретнати — като че ли Агнес ги е писала набързо; може би се е надявала инерцията да й помогне да преодолее препятствията, възникнали при писането на предишните.

«Мило дневниче,
Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Агнес Пигот, или по-скоро се казвах така, но сега…»

Следващата записка, без дата, очевидно е писана в състояние на трескав изблик. Тя изпълва две страници и продължава още малко.

«Моя скъпа, моя най-обична света Тереза,
Толкова голям грях ли е да мразиш баща си, ако той не ти е истински баща? Така го мразя, че когато помисля за него, зъбите ми като че ли пробиват дупки в устните ми. Той е злодей и е омагьосал мама, за да забрави милия ни Татко, и сега тя го гледа като куче, което чака да му подхвърлят месо. Тя не може да види това, което виждам аз — жестокостта в очите му и усмивката, която изобщо не е усмивка. Не знам какво ще стане сега с нас, защото той ни забрани да ходим на църква — на Истинската Църква — и вместо това ни отведе в неговата си църква, а всичко там е безсрамна измама. Почти никой не е облечен както трябва за църква и всичко е толкова обикновено, имат дори някакъв «Обикновен молитвеник». Неми се вярва, скъпа ми света Тереза, някога да си виждала как изглеждат отвътре тези места. Там, където би трябвало да има статуя на Светата Дева, е празно, пък и няма какво да отнесеш със себе си у дома, когато си тръгваш от църква, освен някакво писмо, с което просят пари за ремонт на църковната камбанария. Баща ми, новият ми баща Лорд Ънуин казва, че било същото като в предишната ни църква, само дето четели молитвите на английски, на който говорела и Кралицата, но той не разбира (или се преструва, че не разбира) — нали ако дори само една малка думичка от някое заклинание не бъде произнесена правилно, заклинанието не действа изобщо, като във — «Вълшебната гора на Колумбина», когато Колумбина забравя да каже «забда ханифа» и изгубва крилете си. Лорд Ънуин мрази Църквата и Светата Дева и всички Светци, и казва «да не чувам вече подобни глупусти в моята къща», и като казва «глупусти», има предвид теб, Света Тереза.
Защо вече не искаш да говориш с мен? Дали стените на тази тъжна нова къща не позволяват на гласа ти да стигне до мен? Не мога да повярвам, че той е по-силен от Теб. Ако не можеш да разговаряш с мен на висок тас, опитай се поне да ми прошепнеш нещо, когато госпожица Пит ме извежда на разходка, а може би ще сториш така, че Твоят отговор да се появи на тази страница утре сутринта (или на следващата, защото тук не остана място). Ще оставя писалката в мастилницата, но моля те, не разливай мастилото, защото госпожица Пит (новата ми гувернантка) е много строга.
О, да, ти сигурно искаш да разбереш въпросите ми, а те са: Къде е отишъл моят скъп Татко и кога ще мога да го видя отново? Освен това, още колко време този зъл човек ще държи мама и мен в своя власт? Той казва, че трябва да замина в училище за Млади Дами, колкото е възможно по-скоро. Много се страхувам, защото ако замина, това означава, че трябва да изоставя мама, а доколкото съм чувала, в училище се остава много дълги години. Освен това не искам да ставам Млада Дама, защото на тях не им позволяват да играят с обръчи, а вместо това трябвало да се омъжват.»

Останалата част от дневника се състои от празни страници — кремави и загадъчни. Нов остър пристъп на болка пронизва вътрешностите на Шугър, и тя отново изважда гърнето. Пареща мръсотия извира от нея, тя обгръща с ръце тялото си, трепери и хапе устни, за да не избухне в богохулства или ругатни. Вместо това се опитва да диша дълбоко между спазмите. «Аз съм гувернантка».
Малко по-късно, в шест и половина, Роуз й донася чаша чай. Междувременно Шугър е успяла да се облече напълно, буйната й, непокорна коса е прибрана в стегнат кок, тялото й е скрито в черната рокля. Стаята е подредена, дневниците са скрити под леглото, увити в една опърпана стара рокля, която навремето използваше за маскировка, сподиряйки Ракъмови, когато отиваха на църква. Бог знае защо я е запазила — нали сега вече няма нужда от маскировки! Но в крайна сметка успя да й намери приложение.
— Добро утро, госпожице Шугър — казва Роуз. Носът й се сбръчква едва забележимо, когато острата миризма на диария изпълва ноздрите й.
— Аз… не знаех какви точно бисквити предпочитате — и тя й предлага една чиния, на която са сложени три различни бисквити.
— Благодаря, Роуз — Шугър е трогната почти до сълзи от дружелюбието на прислужницата. Или Роуз не е чела романи, или действа по строга заповед на господаря да се държи любезно. — Много мило от твоя страна. Ще ми покажеш ли как се отваря този прозорец? Опитах, но не успявам.
— Залепнал е от боята, госпожице, когато боядисваха къщата отвън.
Роуз навежда глава в опит да се извини. Цялата къща е пълна с дребни недомислици, резултат от скорошната ремонтна оргия. — Ще помоля господин Ракъм да каже на градинаря да се качи отвън по стълбата и да го оправи.
— Няма нужда, няма нужда — Шугър е твърдо решена да не създава на Уилям и най-дребната неприятност, да не би той да реши, че една гувернантка с по-традиционен произход би му създавала по-малко проблеми. Когато дойде при нея, нека стори това, защото я желае, а не защото трябва да се справя с последиците от прибързан ремонт. Шугър кимва окуражаващо на Роуз, отпива малко от хладкия чай и отхапва от бисквитата.
— Кррр! — обажда се стомахът й, а прислужницата се обръща и излиза от стаята.


Няколко минути по-късно, в спалнята, която практически по нищо не се различава от нейната, Шугър буди Софи и установява, че детето е мокро от урина. Момиченцето мига объркано на светлината на лампата, усукано в нощницата и чаршафите като в мокри пелени, които са залепнали за влажната му плът, като че ли някой я е залял през нощта с урина от гърдите до коленете.
— Уф… Божичко, Софи! — казва Шугър, след като е прехапала език, за да не изтърси няколко по-солени реплики.
— Съжалявам, госпожице — отговаря детето. — Знам, че съм лоша.
Тя говори спокойно — нито се бои, нито търси съчувствие; все едно че споделя още една подробност от общите си познания, която снощи й е убягнала.
Металната вана, пълна с топла вода, вече е поставена до леглото от човека, който върши работата на малкия Кристофър в домакинството на Ракъмови. Шугър помага на Софи да стане и да си свали нощницата така, че да не изцапа лицето си със собствената си урина. С останалото детето се справя само. Пълничкото й тяло и тънките ръце изчезват под пяната от сапуна за вана на «Ракъм» (все още «ненадминат по своята пенливост, далеч по-голяма от тези на другите сапуни!» — поне докато Шугър не предложи нещо друго).
— Много добре, Софи — казва тя и отклонява поглед. Косъмчетата по врата й настръхват, когато среща погледа на две очи, блещукащи срещу нея в тъмнината — това е куклата на Софи. Тъмнокожата фигурка се е отпуснала невъзпитано върху скрина, подпряла брадичка в гърдите си, а нарисуваната уста се хили и разкрива зъбите. Шугър и човечето се взират един в друг, докато шумът от плискане във ваната секва. Тогава тя се обръща отново към Софи. Детето се е изправило и чака да го подсушат, раменете му треперят от студ; Шугър ги увива с хавлиена кърпа; но докато прави това, погледът й неволно пада върху гладката детска вулва между краката на Софи — стегнатите, ясни очертания на пола й блестят от влага; и Шугър не може да пропъди от съзнанието си представата как някакъв издут, поморавял отпред мъжки член ги разтваря и влиза в тялото на момичето.
— Извинете, госпожице — казва Софи, защото чува как гувернантката изпъшква болезнено.
— Не си направила нищо лошо, мила — казва Шугър и отново вперва поглед в прозореца, докато детето продължава да се бърше. Слънцето като че ли изгрява — или поне нощта се оттегля, а в скута на Шугър лежи приготвената мъничка фуста.


В осем и половина, след като са изяли купичките овесена каша, която Роуз им донесе, Шугър отвежда Софи в досегашната детска стая. Те минават на пръсти покрай тъмни, затворени врати, зад които са скрити личните вещи, а вероятно и телата на Уилям и Агнес Ракъм. Тихичко, като мишки или като крадци, те стигат до дъното на етажа и влизат в неосветената стая, където ги чакат дъската за писане и дървеното конче.
Някой от прислужниците е запалил огън в камината, така че в стаята е все още студено, но поне търпимо. Докато Шугър пали лампите, Софи отива право към писалището и сяда зад него. Обувките със стегнато завързани връзки се полюшват на няколко инча от пода.
— Струва ми се, че е добре да започнем с диктовка — казва Шугър, докато вътрешностите й продължават да се бунтуват шумно. — Само няколко думи, за да видя как ще се справиш, докато си още полузаспала.
Софи не реагира на шегата; тя като че ли приема това като сериозен опит на Шугър да я залови неподготвена. Въпреки това изважда един бял лист, слага го пред себе си и чака да разбере какво ще бъде първото унижение.
— Котка — заявява госпожица Шугър.
Навела лице над листа, Софи написва думата. Мъничката й ръка държи неумело перодръжката, големите й очи блестят от старание да изпише красиво мастилените букви.
— Куче.
Ново потапяне на перодръжката. Разочаровано смръщване, когато мастилото капва и прави голямо петно върху първото «к» — несъмнено това е очакваният капан! Втори опит.
— Господар.
Детето отново започва да изписва буквите — бавно и старателно, но доколкото Шугър може да прецени, изобщо не се колебае за правописа. Кого вземат тук всъщност на подбив?
— Господарка… ъъъ, не — момиче.
«Девица», подсказва някакъв призрачен глас в главата на Шугър, някакъв лукав сатана с гласа на госпожа Кастауей. «Девица».
— Ъъъ… — тя се озърта за някаква идея, — прозорец.
«Запазила съм я недокосната специално за вас, сър».
— Мастилница.
«Уличница».
Слънцето вече грее по-силно и пропъжда сенките от ъглите на занималнята, затопля застоялия въздух. Шугър попива овлажнялото си чело с ръкав. Никога не е предполагала, че диктовката е толкова трудна работа.


Цяла сутрин Софи Ракъм изпълнява това, което й се казва. Тя пише, чете на глас, слуша, докато гувернантката й чете басня от Езоп и избълбуква впоследствие поуката. По време на първия си официален урок по история тя е образец на послушание — госпожица Шугър повтаря фактите по пет-шест пъти, а Софи ги повтаря, докато ги запечата дълбоко — или не чак толкова дълбоко — в паметта си. Така Софи научава, че през първи век след Христа Лондон е бил основан от римляните, Йерусалим е бил разрушен от Тит, а Рим — изгорен по време на владичеството на Нерон. Запаметяването на тези голи факти не отнема повече от десет минути, и повечето от тях са прекарани в опити да се поправи неправилното произношение на Софи, която нарича Свещения град «Йесълим». Но по някакъв начин преминава и останалата част от сутринта — Шугър оставя настрани книгата на Мангнал и се опитва да отговори на въпросите на Софи, предизвикани от урока, а те са както следва: Къде е бил Лондон, преди да го основат римляните; с какво «Йесълим» е пречел на Тит и как се е запалил Рим, ако е валяло? После, след като съответните загадки са изяснени (в случая с Тит благодарение на чиста импровизация), Шугър трябва да отговаря на по-фундаментални въпроси като например какво е това век и откъде човек може да знае, че живее в него; а също така дали в Лондон има слонове.
— Ти да не би да си виждала слонове там? — пита закачливо Шугър.
— Никога не съм ходила в Лондон, госпожице.


По програма на обяд уроците на Софи трябва да бъдат прекратени и тя може да поиграе. В продължение на два часа Шугър също е свободна. Общоприетият в други семейства ритуал детето да се завежда на долния етаж, безукорно облечено и с гарантирано безукорно поведение, за да обядва заедно с родителите си, е непознат в дома на семейство Ракъм.
Яркото утринно слънце е отстъпило място на дъжд. Роуз им донася порции от храната, която се сервира долу (на кого? — пита се Шугър) и отново изчезва. Уроците ще бъдат подновени в два следобед и Шугър копнее за отдих, дори само за да може да се справи с дребните физически неудобства — краката й са изтръпнали и премръзнали, изпотила се е под мишниците, задникът я сърби и щипе. Докато яде пудинга от моркови, тя прехвърля наум речника си за по-приемлив синоним на «задник» — «анус» също звучи грубо, но сигурно й убягва някоя дума с напълно безобидно и изискано звучене, която може да бъде произнесена в прилично общество. Нищо подходящо не й хрумва. Ще се наложи да прочисти речника си, ако иска да бъде годна за гувернантка. Колкото и слаб да е интересът, който Уилям проявява към дъщеря си, той със сигурност ще се възмути, ако разбере, че е научила груби думи.
— Бъди добричка, Софи — казва тя, преди да заключи детето в детската стая — или по-скоро в занималнята.
— Бъди добра, девойко малка, с ум друг да се гордее — започва Софи с наставнически тон, възползвайки се от възможността да изрецитира докрай стихотворението.

Дела добри върши, не чакай
В мечти да се зарееш.
Тогаз и приживе, и вечно
Доброто в теб ще грее.

— Много добре, Софи — казва Шугър и затваря вратата зад себе си.
Когато се връща в стаята си, забелязва, че нощното гърне е почистено, а стаята е напръскана с лавандулова есенция. Чаршафите и калъфките на възглавниците са сменени, а четката, кутията с фуркетите, куката за копчета и останалите принадлежности на Шугър са подредени спретнато върху одеялото. За щастие купчината дневници под леглото, увити в старата рокля, си стоят непобутнати. Върху скрина е поставена гарафа с вода, чиста чаша и сгънат лист хартия.
Шугър грабва бележката, убедена, че е от Уилям. Но бележката е от Роуз. В нея пише: «Шиърс ще поправи прозореца. Роуз».
Тя се съблича, измива тези части от тялото си, които се налага да бъдат измити, и облича любимия пеньоар на Уилям — тъмночервен, с ватирани ревери. Сяда на леглото, покрива крака с одеялото, и чака. Изкушава се да започне да чете дневниците на Агнес, но не смее да рискува. Ако Уилям дойде — а той сигурно ще дойде, може да не почука, преди да влезе, и какво ще му обяснява тогава? Пък и да почука, дневниците са мръсни, ще й трябва време, за да почисти пръстта от ръцете си…
Часовникът тиктака. Дъждът трополи по прозореца, спира за кратко, после започва отново. Пръстите й постепенно се затоплят. Уилям така и не идва. Шугър си припомня как неистово се притиска към тялото й, когато я люби отзад, ръцете му, сграбчили раменете й в диво желание за пълно сливане — като че ли с някакво внезапно, невероятно преплитане плътта им ще се слее в едно, тя ще бъде всмукана от слабините му или той ще изчезне напълно в нея.
В два без десет тя започва да се облича отново, закопчава черната рокля, подходяща за гувернантка, и окача тъмночервения пеньоар обратно в гардероба. Спомнила си е с голямо облекчение, че днес е сряда — ден, в който Уилям проверява каква част от поръчаните миналата седмица стоки е пристигнала действително на доковете. Той сигурно вече е на Еър Стрийт, прехвърля намръщено описи на стоки и съставя наум писма, които ще напише с нейна помощ, когато първоначалното му раздразнение е отминало. Досадно задължение, което обаче трябва да бъде изпълнено.


Останалата част от деня минава бързо. Шугър установява, че Софи много обича да й четат на глас. Така че между зубренето на откъси от «Въпросите» на Мангнал наизуст, и изясняването на поредните недоразумения, възникнали от прочита на това достойно произведение, Шугър чете на глас басните на Езоп, като си променя гласа, изпълнявайки ролите на различните животни. Веднъж, след едно изключително успешно патешко крякане, тя хвърля поглед към Софи и като че ли долавя трепване на устните й, което би могло да бъде и потисната усмивка. Сигурно е обаче, че детето слуша с блеснали, широко отворени очи и почти не смее да диша, за да не пропусне някоя дума.
— Мусссстаци — продължава Шугър, набрала кураж.


Малко преди четири следобед на двора се чува скърцане и звън на звънци. Шугър и Софи отиват до прозореца и виждат как Чийзмън изкарва екипажа от конюшнята. Очевидно госпожа Ракъм излиза, поканена на чай «у дома» при някоя друга дама, а може би има намерение да посети и повече места. Навън вече се спуска мрак, пръска слаб дъжд, но Агнес се появява, облечена в розово от глава до пети, а чадърчето, в тон с великолепния тоалет, като че ли излъчва сияние в полумрака. Чийзмън й помага да се качи, и екипажът я отнася нанякъде.
— На мен сигурно ще ми прилошее — отбелязва Софи, притиснала нос в стъклото, — ако трябва да се друсам в такава кола.
В седем, след като са им сервирали печено за вечеря, и Шугър е прекарала още два часа в спалнята си в очакване на Уилям, тя се връща при Софи, за да приключи със задълженията си за деня. Струва й се безсмислено да къпе Софи преди лягане, след като тъй или иначе ще трябва да го направи отново сутринта, но Софи очевидно е привикнала с вечерната баня, а Шугър не би искала да нарушава толкова скоро утвърдените й навици. Така че тя изпълнява отново ритуала, и облича приятно миришещото детско телце в скромна бяла нощница.
— Боже, благослови мама и татко — започва Софи, коленичила до леглото си, опряла мъничките си ръце върху завивките, събрани във формата на островръха стряха. — Боже, благослови бавачката — изрежда тя напевно; очевидно няма никакво значение, че двама от тримата изредени дотук почти не присъстват в живота на Софи, а третата я е изоставила, за да кърми новото бебе на семейство Барет. Мама, татко и бавачката са легендарни образи — като Бог Отец, Бог Син и Светия Дух, или Трите мечки от къщичката в гората.
— … и ти благодаря, задето съм се родила в Англия и имам креватче и покрив над главата си, и благослови дечицата в Африка, които си нямат креватчета, и жълтите дечица в Китай, които ядат плъхове…
Шугър, загледана в бледите боси крачета на Софи, които се подават изпод нощницата, едва не кръстосва очи. Каквито и притеснения да е имала, задето украсява със сантиментални анекдоти, неосновани на историческата истина, решението на Константин Велики да прекрати преследването на християните, тя явно е вървяла по стъпките на Биатрис Клийв. Голямо количество глупости вече са налети в главата на Софи, а предстои да се наливат и още.
— Да ти почета ли, докато заспиш? — пита Шугър, докато завива детето и придърпва одеялото до брадичката му.
— Да, благодаря, госпожице.
Но докато Шугър намери подходяща книга, Софи вече спи.


Същата вечер, след като вече се е отказала да чака Уилям, Шугър си ляга и подрежда няколко от дневниците на Агнес върху завивката пред себе си. Единия държи в скута си, а другите също са на удобно разстояние. Тя вече е решила какво ще направи, ако чуе стъпките на Уилям пред вратата си — ще духне свещта и под прикритието на мрака ще набута бързо дневниците под леглото. Освен това, ако състоянието му отговаря на нейните очаквания, той надали ще забележи, дори на светлината на отново запалената свещ, че ръцете й са мръсни. Тя ще може да ги избърше, когато той притисне лице между гърдите й.


Поредният опит на Агнес да поддържа мемоарите си след тирадата срещу втория й баща и сатанинския му план да я прати в интернат, датира от 2 септември 1861 година — на първа страница на нова тетрадка, върху която се откроява внушителен надпис «Девическо училище Абътс Лангли». По нищо не личи Агнес да преживява страданията, които според нея щяха да я сполетят на такова място — тя не само е украсила гордо името на училището със сложни завъртулки, но дори е изпълнила полетата със старателни акварелни изображения на училищната емблема — венец от ружи и лаврови клонки, и мотото "Както трябва".
Десетгодишната Агнес се обръща отново към «скъпото си дневниче», а не към света Тереза или някакъв друг свръхестествен събеседник, и започва почти непрекъснатото описание на шестте години, прекарани в училището.

Ето ме и мен в Абътс Лангли (близо до Хампстед). Госпожица Уъркуърт и госпожица Бар (директорките) казват, че не биха позволили на нито едно момиче да напусне училището, преди да е «довършено» — но в това няма нищо страшно, скъпо дневниче, това означава «да е станало умно и красиво». Много мислих по този въпрос и реших, че ще бъде добре, ако стана умна и красива, защото тогава ще мога да сключа подходящ брак — например с някой офицер, който изповядва Истинната вяра. И тогава, когато му разкажа за моя Татко, той ще каже: «Та аз познавам този човек, заедно се сражавахме в далечни земи!» и веднага след като се оженим, той ще тръгне на далечен път, за да намери Татко. А пък ние с мама ще заживеем в неговия дом и ще ги чакаме да се завърнат с Татко.
Не знам как госпожица Уъркуърт, госпожица Бар и останалите учителки смятат да ме «довършат», но виждах някои от по-големите момичета, които са в Абътс Лангли от години — те изглеждат изключително доволни от себе си, и са много високи и грациозни. Сигурна съм, че във вечерен тоалет биха изглеждали точно като дамите, които съм виждала по картините, с някой красив офицер, застанал до тях.
Настаниха ме в стаята, която ще деля с още две момичета. (Тук сме общо трийсет момичета, струва ми се. Преди да дойда тук, много се притеснявах, че ще трябва да живея с други момичета, защото те биха могли да се държат жестоко с мен и да няма кой да ми помогне. Но двете момичета в моята стая не са чак толкова лоши. Едната се казва Летиция (мисля, че така се пише) — вярно, малко по-голяма е от мен и казва, че семейството й било по-изискано от моето, но пък е толкова обезобразена от някаква болест, че няма как да си придава важност. Другото момиче плаче и подсмърча, откакто пристигна, но не говори.
На вечеря някои от другите момичета (първоначално ги помислих за учителки, защото са много големи, вероятно почти «довършени») ме разпитваха кой е баща ми. Но аз не исках да им кажа, защото се страхувах да не започнат да се присмиват на Татко. Но тогава се обади едно от другите момичета и каза: «Аз знам кой е баща й — тя е дъщеря на лорд Ънуин» — и тогава всички млъкнаха! Може би предадох Татко, като не им обясних кой е истинският ми баща, но не мислиш ли, че би трябвало да се възползвам поне малко от положението си на доведена дъщеря на лорд Ънуин? Не знам грях ли е това или не, но съм благодарна на всичко, което ме спасява от страдания, защото не обичам да страдам. Раните и драскотините по сърцето ми не зарастват изобщо, и ме карат да се боя, не всяка следваща рана може да бъде последната. Ако само можех да се надявам, че ще ми бъдат спестени нови рани, че ще достигна невредима до Брака — стане ли това, после ще бъда свободна от всякакви грижи! Пожелай ми успех!
(Пред теб мога да говоря свободно, скъпо дневниче, само писмата, които пращам по пощата, трябва да предавам разпечатани на госпожица Бар).
Имам да ти разказвам още неща, но госпожица Уик (за нея ще пиша повече утре) току-що влезе и ни предупреди, че трябва да гасим свещите. Така че, скъпо дневниче, налага се да те заключа, и те моля да не се безпокоиш за мен засега, има изгледи да оцелея и в училището!
Твоя любеща приятелка, Агнес.

Шугър прочита още двайсет или трийсет страници, преди да отстъпи пред умората — а, честно казано, и пред убийственото въздействие на непреодолимата скука. Обещанието на Агнес, че «ще пише повече утре» за госпожица Уик е изпълнено добросъвестно, и така погледнато, въпросната госпожица Уик, както и безчет други госпожици, които си остават смътни образи поради липсата на литературен талант у Агнес, постоянно надигат безликите си глави от страниците на дневника.
Малко преди да потъне в сън, Шугър си мечтае да можеше да прелита из дома на Ракъмови като призрак, за да види къде са всичките му обитатели сега, да ги види такива, каквито са наистина. Иска й се да можеше да премине през тежката дървена врата на кабинета и да види какво прави Уилям; да можеше погледът й да проникне до самия му мозък, и да разчете съображенията, които го задържат далеч от нея. Иска й се да види Агнес, истинската Агнес, от плът и кръв, която е докосвала, чийто аромат е долавяла, да види какво прави тя в стаята си нощем… Шугър е убедена, че дори само да види госпожа Ракъм, спяща в леглото си, това би й разкрило много повече неща от спомените по тези стари, изпоцапани страници!
И накрая си представя как влиза в стаята на Софи и нашепва в ухото на детето, че трябва да стане и да ползва още веднъж нощното гърне. Това вече не изисква свръхестествени способности — ако иска, може да го направи. Колко щастлива би се почувствала Софи, ако се събуди в сухо легло! Шугър си поема дълбоко дъх и събира сили да отметне топлата завивка и да изтича боса до спалнята на Софи. Необходимо е да изтърпи само една-две неприятни минути, за да извърши едно добро дело — да! Ето, вече е станала, и върви на пръсти по коридора със свещ в ръка!
Но също както в детските й сънища я обземаше твърдото убеждение, че е будна и става от леглото, за да ползва гърнето, а щом се отпуснеше, откриваше, че мокри чаршафа под себе си, доброто й дело се осъществява само насън и щастливият край си остава пленен като нощна пеперуда в главата й, докато Шугър похърква.


На другия ден, в хладната светлина на утрото, под воя на вятъра, който хвърля трополяща суграшица по източните прозорци на къщата, Шугър отива на пръсти до леглото на Софи, отмята завивките и установява, че детето се е подмокрило, както винаги.
— Съжалявам, госпожице.
Какво да отговори? (Е, други чаршафи нямаме, навън вали, а скоро очакваме посетители, които няма да изпаднат във възторг от твоята мръсотия и миризмата ти — какво предлагаш да направим, нещастна кукличке?) Думите отекват в паметта на Шугър, тя се изкушава да ги произнесе на глас, със същия насмешлив, горчиво-съчувствен глас, с който ги бе казала госпожа Кастауей преди петнайсет години. Как бързо идват същите думи на езика й! Шугър ги преглъща ужасено.
— Няма защо да се извиняваш, Софи. Хайде да започваме с къпането.
Софи се мъчи да смъкне нощницата си, но мокрият плат лепне като вендузи по тялото й, очертавайки ясно ребрата. Шугър й идва на помощ, смъква отвратителния парцал през ръцете на Софи и го смачква на топка, прикривайки с кашлица болезненото изохкване, когато урината започва да щипе напуканите й длани. Докато детето пристъпва от вмирисаното легло към ваната, тя забелязва, че вулвата му е силно зачервена.
— Измий се добре, Софи — съветва я тя небрежно и отклонява поглед към сенките. Не може да избяга от спомена за собствените си възпалени гениталии, видени в напуканото огледало на Чърч Лейн, когато дебелият старец с космати ръце най-сетне я бе оставил на спокойствие. «Виж какъв хитър среден пръст имам», казваше той докато бърникаше между краката й, «виж как обича да си играе с малките момиченца, за да ги направи по-щастливи, отколкото са били някога през живота си!».
— Готова съм, госпожице — казва Софи. Коленете й треперят от студ, от раменете й, осветени от лампата, се вдига пара.
Шугър увива кърпата около раменете на Софи, повдига я леко, за да я извади от ваната, и й помага да се подсуши навсякъде, без да пропуска нито една гънка. После, преди да й нахлузи дългите гащи, тя поръсва малко «Снежен прашец Ракъм» между краката на детето и потупва леко раздразнената плът, за да попие талкът. Във въздуха се разнася мирис на лавандула; вулвата на детето е напудрена като лице на уличница с тънки червени устни, и изчезва под белия памучен плат сред облак от талк.
След като Шугър е закопчала зле скроената синя рокля на Софи и е изопнала бялата й престилка, тя смъква чаршафа от леглото (отдолу има втори чаршаф от навосъчено платно, също като на нейното легло при госпожа Кастауей), и го пуска в сапунената вода, за да се накисне. Тя не може да си обясни защо този чаршаф трябва да се изпира незабавно и да се простира в отвратителното малко килерче, след като прислугата се грижи по общоприетия начин за нощницата на Софи и останалото пране в къщата? Възможно ли е някога, навремето, някоя от перачките да се е оплакала, че никой не може да очаква от тях да се справят ежедневно с напикани чаршафи? А може би ритуалът е въведен от Биатрис Клийв, единствено за да може постоянно да напомня на Софи какви мъки причинява на многострадалната си бавачка?
— Какво ли би станало — пита се на глас Шугър, накиснала ръцете си до лактите в хладката жълтеникава вода, — ако оставим този чаршаф за пране заедно с другите неща.
Тя измъква тежкото ленено платно и започва да го изстисква, очаквайки отговора на Софи.
— Аз съм прекалено мръсна, госпожице — казва детето тържествено, съзнавайки важността на задачата си да запознае новодошлата с неоспоримите закони в дома на семейство Ракъм. — Мириша лошо и от мен може да замирише в хубавата част на къщата, да замиришат хубавите, чисти легла, навсякъде.
— Бавачката ли ти казваше така?
Софи се поколебава за миг; очевидно ежедневният разпит е започнал и тя трябва да внимава, за да дава верните отговори.
— Не, госпожице. Това… това го знаят всички.
Шугър прекратява разговора и продължава да изстисква с все сили чаршафа. Оставя Софи да реши косата си, изнася мокрия, свит на топка чаршаф вън от стаята и тръгва за пореден път по стъпките на Биатрис Клийв.
Стълбищната площадка все още тъне в мрак, но долу в преддверието, вече нахлува млечнобяла дневна светлина, слънчевите лъчи достигат и стълбите, така че Шугър слиза този път малко по-уверено. Какво ли би си казал Уилям, ако я срещне така, забързана, понесла мокрия чаршаф, от който все още се носи лека миризма? Въпросът е излишен, защото тя не среща никого. Шугър знае, че по това време в приземните етажи на къщата кипи усилен труд, но не чува нищо, като че ли единствено тя се лута по богато обзаведените коридори. Цари такава абсолютна тишина, че тя чува едва доловимото огъване на плътната тъкан, когато килимът поддава под стъпките й.
Странното малко килерче, по чиято стена минава медна тръба, е топло като фурна, от която сладкишът е бил изваден преди половин час. Следите от кал и мръсна вода са старателно почистени от ъгъла, където се намираха дневниците на Агнес в продължение на няколко часа, преди Шугър да ги вземе; за свое облекчение тя вижда, че на тяхно място не е оставена строга бележка, че крадецът на дневниците ще бъде уволнен незабавно.
Шугър простира чаршафа на медната тръба. Едва сега забелязва, че набилият се в пукнатините по дланите й талк се е смесил със сапунената вода, очертавайки странните извивки по напуканата й кожа, които сега са добили вид на сметанено-бяла мрежа. Парфюмираната слуз е полепнала на петна и по чаршафа и сега й заприличва на засъхваща сперма.
Уилям, къде си?


Сутринта е посветена на Римската империя и на диктовки, плюс две приказки за награда. Шугър ги чете от една тънка, подвързана с плат книжка с протрит гръб и подгънати от често прелистване ъгълчета на страниците.
«С илюстрации и адаптирани поучения» — така пише на титулната страница. Има и ръкописно посвещение:

Мила Софи, една моя добра приятелка ми се скара, че съм ти подарил Библията миналата Коледа — каза, че си още малка, за да я четеш. Надявам се, че тази малка книжка ще ти достави почти същото удоволствие. Най-добри пожелания от досадния ти чичо Хенри.

— Помниш ли чичо си Хенри? — пита Шугър небрежно, докато чете за вълшебства от незнайни страни и чудотворни избавления.
— Него го сложиха в земята — отвръща Софи намръщено, след кратък размисъл.
Шугър продължава да чете. За нея приказките са нещо ново; госпожа Кастауей не ги одобряваше, защото оставяли впечатлението, че в края на краищата всичко винаги се оправя, «а ти скоро ще узнаеш, дете, че нищо никога не се оправя». Госпожа Кастауей предпочиташе да занимава малката Шугър със стари предания (колкото по-ужасни, толкова по-добре), с подбрани откъси от Ветхия Завет (до ден-днешен Шугър може да изреди всички изпитания на Йов), както и с разказа за случки от действителния живот — всъщност с всичко, което осигурява изчерпателни описания на незаслужени страдания и привидно безсмислени постъпки.
По обяд, когато Роуз донася обяда на Шугър и Софи, тя носи и съобщение за тях. Госпожа Ракъм имала гости на долния етаж и искала да ги разведе из къщата. Господин Ракъм настоявал никой да не смущава госпожа Ракъм, докато тя осъществява това свое желание. Абсолютно никой, нали разбирате.
— Ако желираното месо ви харесва, мога да ви донеса още. Десертът ще дойде след малко — добавя Роуз, за да смекчи мъката от затворничеството им.
Когато прислужницата излиза, между гувернантката и ученичката настава мълчание. Както всеки ден през настоящия ноември, утринното слънце се е скрило зад облаци, в стаята се смрачава, вятърът разтърсва стъклата на прозорците. Дъждовните капки трополят по тях като градушка.
— Е, толкова по-зле за въпросните гости — подема най-сетне Шугър, — щом няма да видят хубавата ти детска стая — искам да кажа, хубавата ти учебна стая. Това е най-веселата стая в цялата къща, а пък и играчките ти са много интересни.
Настава ново мълчание.
— Мама не ме е виждала от рождения ми ден — казва Софи, вперила поглед в един фъстък на чинията си и се пита дали при този странен нов режим след детронирането на Биатрис ще бъде наказана, ако откаже да изяде докрай желираното месо.
— Кога беше рождения ти ден? — пита гувернантката.
— Не знам, госпожице. Бавачката знае.
— Ще попитам баща ти.
Софи поглежда Шугър с ококорени очи, впечатлена от близките отношения на гувернантката й с високопоставени и неясни фигури от света на възрастните.
Шугър взема книгата на Мангнал и я отваря на произволна страница.
«… известен като «комплутеанският полиглот» от Комплутум, латинското име на Алкала…» — това са думите, върху които спира погледът й. Тя веднага решава да преразкаже вместо това на Софи някой откъс от Библията, като го украси с артистично представяне на образите и описания на начина, по който са се обличали жителите на Галилея — а после… може би още малко от Езоп.
— Какво се случи на рождения ти ден? — пита тя Софи, докато разлиства Библията. — Да не си била непослушна?
Софи обмисля отговора си. Сребристосива светлина прониква през мокрите от дъжда прозорци и пада върху смръщеното й, пухкаво личице.
— Не помня, госпожице — казва тя накрая.
Шугър започва да тананика весело, сякаш иска да каже «Това не е толкова важно». Отказва се от «Книга на Йов», обмисля «Естир», но отхвърля и нея, като се досеща за многото убийства и мазането на девици с благовонни масла, после се зачита в «Немия», но нескончаемите изреждания на имена там са дори по-досадни от списъците на Агнес Ънуин. Оглежда се из стаята, търсейки някаква идея, и вижда дървените фигури на животни в единия ъгъл.
— Ще ти разкажа — казва тя, затваряйки Библията, — историята за потопа и Ноевия ковчег.


Тази вечер, след като е сложила Софи да си легне, Шугър се връща в своята стая, където трябва да прекара дългата нощ. Тя знае, че Уилям е някъде в къщата, знае, че Агнес е излязла на визити; той има идеалната възможност да посети любовницата си. Скрита в тази неугледна, малка като кутийка стаичка с грозни тапети, допълнително обезобразени от куките, по които не висят картини, тя се разполага на леглото. Гърдите й под ватираните ревери на пеньоара са парфюмирани.
Минава цял час, скуката надделява и Шугър измъква дневниците на Агнес изпод леглото. Дъждът плющи по прозорците. Може би е добре, че Шиърс още не е намерил време да оправи запечатания с боя прозорец, защото по всичко личи, че иначе пороят би могъл да нахлуе и в стаята.
Шугър се връща към Абътс Лангли — училището се помещава във възстановената сграда на някогашен манастир и е натъпкано до тавана с подрастващи момичета. Продължава историята на обучението на Агнес Ънуин. Доколкото Шугър разбира, четейки между редовете на емоционалните, но скучни описания на Агнес, там вече почти не се занимават с изучаване на образователните предмети. Ударението пада все по-силно върху уменията, които са необходими на една «истинска дама». Агнес не споменава нищо за география или английски език, затова пък описва възторжено похватите, които е получила за прекрасните си бродерии; споменава и ужасните си преживявания, когато трябвало да ходи на разходка в парка на училището, съпровождана от учителка по немски или френски, и да се упражнява в глаголните спрежения. С течение на годините Агнес така и не надхвърля средното ниво в учебните си занимания, работите й биват оценени най-често със «С» (сравнително добре), затова пък заниманията по музика и танци за нея са източник на неподправено удоволствие. Едно от рядко срещаните въздействащи описания се съдържа в разказа на Агнес как е свирила на едно от пианата в музикалната зала заедно с приятелката си Летиция (на две октави разстояние), докато, дирижирани от палката на учителката, четири други момичета на две други пиана изпълнявали същата пиеса. Неуспехите й в правописа й печелят най-много по някое кротко мъмрене, докато по аритметика често й прощават грешните решения, защото е изписала много красиво цифрите.
Макар че Агнес не пропуска нито ден да впише нещо в дневниците си, Шугър не съумява да прояви подобно старание и прескача тук-там по няколко страници. Къде ще открие това, което ще я възнагради за риска да бъде заловена на местопрестъплението, и то тъкмо от Уилям, ако той влезе, без да чука и я види да чете дневниците на жена му, които е откраднала? Освен това, мили Боже, още колко от тези ученически писания ще трябва да изтърпи? Къде се крие тук истинската Агнес? Къде е жената от плът и кръв, която живее през няколко врати оттук, в една стая на същия етаж, това странно и объркано създание, което е съпруга на Уилям и майка на Софи? Тази Агнес от дневниците й прилича на измислица от приказките, също толкова недействителна, колкото и Снежанка.
Почукването на вратата я кара да подскочи и дневникът пада от скута й. В рамките на няколко секунди Шугър успява да го открие и да го плъзне припряно под леглото, да избърше длани в килима и да оближе устни три пъти, за да блестят.
— Да? — казва тя.
Вратата се отваря и на прага застава Уилям, напълно облечен, безукорно сресан — в такъв вид би могъл да се появи в кантората на някои свой делови партньор. Лицето му е напълно безизразно.
— Заповядайте, сър — кани го тя и прави всичко по силите си, за да съчетае в гласа си сериозна почтителност и изкусително мъркане.
Уилям влиза и затваря вратата зад себе си.
— Бях ужасно зает — започва той. — Наближава Коледа.
Думите му прозвучават абсурдно, и поради изопнатите си нерви тя едва не избухва в смях.
— Аз съм на твоите услуги… — казва тя, свила едната си ръка в юмрук зад гърба си, и забива здраво острите си нокти в дланта, за да си напомни, че каквото и да трябва да стори сега — да прегърне Уилям или да започне да обсъжда с него търговски въпроси, истеричният смях няма да й помогне.
— Струва ми се, че овладях положението — продължава той. — Поръчките за бутилирани парфюми са дори по-слаби, отколкото очаквах, но козметичната продукция е все по-търсена.
Шугър стисва толкова силно юмрук, че погледът й се замъглява от сълзи.
— Как се справяш? — пита Уилям, успявайки да съчетае в тона си интерес и потиснатост. — Кажи си истината, сигурно проклинаш деня, в който реши да дойдеш — не бих се учудил, ако е така.
— Съвсем не — възразява тя. — Софи е възпитано момиченце и послушна ученичка.
Лицето му помръква едва забележимо; темата му е неприятна.
— Изглеждаш уморена — особено очите ти — казва той.
Тя си налага да симулира бодрост и оживление, но това всъщност не е необходимо — той не се оплаква, просто изразява загриженост. Какво облекчение я обзема при мисълта, че той знае как изглеждат обикновено очите й!
— Да наема ли прислужница за детската стая? — пита той. В гласа му продължава да се долавя странна смесица от чувства — сложно съчетание като отделните миризми в един парфюм; разочарование, като че ли той също се е надявал още в мига, когато тя прекрачи прага на дома му, те да започнат да се отдават несмущавано на плътски наслади; смущение, като че ли съзнава, че носи вината за нещата, които се случиха вместо това; разкаяние за досадните часове, които тя трябва да понася, занимавайки се с дъщеря му; страх при мисълта, че ще му се наложи пак да търси прислужница точно сега, когато е толкова зает със стотици други неща; съчувствие, защото тя лежи в мизерното късо легло на Биатрис Клийв; нежност, като че ли иска с една милувка да възвърне блясъка на очите й; да, има и желание. Произнесъл е само осем думи, но те са просмукани с всички тези оттенъци, които се излъчват от фразата като умело подбран букет от аромати.
— Не, благодаря — отвръща Шугър. — Няма нужда, наистина не е необходимо. Наистина, не спя много добре, но просто още не съм привикнала към новото легло. Липсва ми старото ни легло на Прайъри Клоуз — беше такова удоволствие да се спи в него, нали?
Той свежда леко глава — това не е истинско кимване, но жестът все пак говори за съгласие. Това й е достатъчно — тя пристъпва напред и го прегръща, сключва длани ниско зад гърба му и повдига едното си бедро, за да го пъхне между краката му.
— Ти също ми липсваше — казва тя и притиска буза към рамото му. Ароматът на мъжко желание едва доловимо се изплъзва изпод херметично закопчаната яка на ризата му. Шугър усеща как членът му се втвърдява, притиснат до бедрото й.
— Стаята е малка — казва той пресипнало, — но не мога нищо да направя.
— Разбира се, че не, любов моя, аз не се оплаквам — гука тя в ухото му. — Ще привикна скоро към това малко легло. Трябва само… — тя плъзва ръка към слабините му и плъзва пръсти по ерекцията му, — да го осветим.
Тя отстъпва малко назад, сяда на ръба на леглото и започва да разкопчава панталоните му, изважда члена му и го поема с устни. В продължение на няколко мига той остава неподвижен като статуя, но после започва да стене и — слава Богу! — да я гали по косата с несъмнена нежност. «Още е мой», мисли Шугър.
Когато той започва да се движи, тя се отпуска назад на леглото и разтваря пеньоара си. С приглушен вик той прониква в нея. Въпреки опасенията си, тя е влажна и го приема с такова желание, каквото не би могла да инсценира и след половинчасова подготовка.
— Да, любов моя, ела, ела — шепне тя, докато той се разтърсва от вълните на оргазма. Тя го обгръща с ръце и крака, обсипва шията му с целувки — някои от тях хитро пресметнати, други искрени, но и сама не знае по колко от всеки вид.
— Ти си моят мъж — настоява тя убедително, докато топлата влага се стича между краката й.
След няколко минути, тъй като в стаята няма течаща вода, тя бърше слабините му с намокрена хавлиена кърпа.
— Спомняш ли си първия път? — пита тя шеговито.
Уилям се опитва да се усмихне в отговор, но вместо това прави смутена гримаса.
— Като си помисля, държах се като последен дръвник — въздъхва той и вперва поглед в тавана.
— Още тогава съзнавах, че в теб има нещо изключително — мърка тя успокояващо. Дъждът най-сетне е спрял и в дома на семейство Ракъм се е възцарила тишина. Облечен и подсушен, Уилям лежи в прегръдките й, макар че двамата едва се побират на леглото.
— Тази моя работа… — казва той замислено, търсещ съчувствие. — В парфюмериите «Ракъм», искам да кажа… Посвещавам й часове, дни, цели седмици от живота си.
— Вината е на баща ти — Шугър повтаря думи, казани навремето от него, но така, че да звучат като искрен изблик на нейни собствени убеждения. — Ако беше изградил фирмата на по-логичен принцип…
— Именно. Но сега аз губя цяла вечност в издирване на неговите грешки и в поправяне на… на…
— Грешките в системата.
— Именно. А това означава, че нямам време… — той се пресяга, започва да я гали по лицето, но единият му крак се смъква от тясното легло, — за удоволствията на живота.
— Тъкмо затова съм тук — отвръща тя. — За да ти напомням за тях.
Шугър се чуди дали моментът е подходящ да поиска разрешение да почуква понякога на неговата врата, вместо да чака той да почука на нейната, но в този момент отвън чакълът отново започва да хрущи под колелата на екипажа и копитата на конете, което означава, че Агнес се връща.
— Тя е по-добре напоследък, нали? — пита Шугър, докато Уилям става от леглото.
— Бог знае. Но да, така изглежда.
Той приглажда косата си, готов да си тръгне.
— Кога е рожденият ден на Софи? — пита Шугър. Не й се иска да го пусне, без да научи поне още нещичко за този странен дом, в който се е озовала, пълен с тайни стаи, чиито обитатели като че ли не подозират за съществуванието на останалите.
Той се намръщва и започва да прехвърля на ум списъка, който и без това е претрупан с досадни подробности.
— Август… не помня точно датата.
— Е, тогава положението не е толкова тежко — казва Шугър.
— Защо?
— Софи ми каза, че Агнес не я е виждала от рождения й ден.
Погледът, който й отправя Уилям, е наистина много странен — смесица от раздразнение, срам и такава тъга, на каквато тя никога не е мислела че е способен.
— Като е казала «рожден ден» — казва той, — Софи е имала предвид деня на раждането си. Деня, когато се роди. — Той отваря припряно вратата на стаята, да не би тъкмо днес жена му да слезе от екипажа по-бързо от обикновено. — В този дом се знае — приключва той уморено, — че Агнес е бездетна.
И Уилям излиза на площадката и прави строг жест с ръка, сякаш иска да каже: «Стой тук!», и затваря Шугър в стаята.


Изминали са много часове, през които Шугър лежа будна в тъмното — толкова дълго, колкото успя да издържи, докато домът на Ракъмови притихна напълно, което означава, че всички вече са се затворили в една или друга стая. Тогава тя става от леглото и пали една свещ. Боса, с трептящата светлинка в ръце, тя се измъква в коридора. Чувства се мъничка, докато върви на пръсти из тази мрачна и загадъчна къща, но докато минава край забранените врати, сянката, която пада върху тях, е огромна.
Безшумно като вълк или като дух от приказките, тя се промъква в спалнята на Софи и отива тихичко до леглото на детето. Дъщерята на Уилям спи дълбоко, клепачите потръпват едва забележимо от усилието да покрият докрай огромните очи на Агнес. Софи диша през устата и понякога раздвижва устни, като че ли да отвърне на нещо, което сънува или си спомня.
— Събуди се, Софи — шепне Шугър. — Събуди се.
Клепачите на Софи трепват и тя отваря очи; порцеланово-сините ириси блуждаят безизразно, като на бебе, изпаднало в кома от поредната доза «Сироп на Годфри», отвара «Кротко дете» на Стрийт или друга някаква смес на основата на лауданум. Шугър измъква нощното гърне изпод леглото.
— Стани за мъничко — казва Шугър, плъзва ръка по топлия, сух гръб на Софи и издърпва натежалото детско телце. — Само за малко.
Софи се опитва да се подчини, но не успява, очите й издават колко е объркана от пълния мрак наоколо.
Шугър взема гладките детски ръце в своите напукани и белещи се длани и ги повдига.
— Довери ми се — прошепва тя.


Двайсет и четири

Лудост! Истинска лудост!
Половината от проблемите в този дом, ако питате прислугата, се дължат на порочния навик на Ракъмови да стоят будни, когато би трябвало да спят, и да спят, когато трябва да са будни.
Да вземем например сегашния случай. Клара върви на пръсти по коридора на горния етаж със свещ в ръка. Часът е дванайсет и половина след полунощ — време, когато многострадалните прислужници би трябвало да могат да се отпуснат в леглата си, спокойни, че господарите и господарките няма да им създават проблеми до сутринта. Но какво е това? Клара се убеждава, надничайки през ключалките на всяка спалня поред, че нито един от Ракъмови не спи.
Чиста лудост е това, ако питате Клара. Какво очаква Уилям Ракъм, че тя ще му ближе подметките от благодарност за възможността да работи тук, само защото увеличи годишната й заплата с десет шилинга? Десет шилинга са хубаво нещо, но колко струва здравият нощен сън? Колко пъти е бил смущаван сънят й! Да вземем например тази вечер. Непрекъснато се отварят и затварят врати, чуват се разни звуци, чийто произход Клара трябва да разбере на всяка цена — защото кой знае какво може да си е наумила госпожа Ракъм? Десет шилинга годишно… Че какво е това за един човек, чието лице се вижда навсякъде по рекламите на омнибусите? Да, някой ден Клара няма да издържи и ще му поиска по шилинг за всеки час, през който лудата му жена я държи будна нощем! Какво ли е измислила тази нещастница сега? Някаква щуротия несъмнено. А утре, когато от вярната прислужница ще се очаква да е будна и готова за работа, ако ще и да спи права, госпожа Ракъм ще си лежи цял ден, ще хърка и ще точи лига по обляната от слънце възглавница.
Що се отнася до детето на Ракъмови, редно е то да ляга в седем вечерта и да не мърда от леглото до седем сутринта. Новата гувернантка — госпожица Шугър — очевидно си няма хабер как се възпитават деца. Каква ли глупост е намислила сега? Клара наднича през ключалката и вижда — чиста лудост! — на трептящото пламъче на свещта сянката на госпожица Шугър, която се навежда над госпожица Софи. Като нищо опипва детето, Клара ги знае тези работи. От мига, в който тази жена стъпи в къщата, Клара веднага долови миризмата на гнило. Тази самозвана гувернантка, с подозрителната си походка и уста на уличница — откъде ли я намери Ракъм? Сигурно от Дружеството за спасение. Трябва да е някоя от «спасените души» на Емелин Фокс — и ето я сега, домъкнала се е посред нощ да опипва малката Софи.
Ами самият Ракъм? Той пък защо е буден? Клара наднича през ключалката и вижда пред себе си писалището на прочутия мъж, както и самия него — дращи нещо. Не може ли да почака до сутринта, за да се заеме отново да убеждава хората да му купуват парфюмите? Да не би пък тези драсканици да са романа, за който все говореше жена му навремето? «Уилям ще напише роман, Клара», така казваше госпожа Ракъм поне веднъж месечно през изминалите години. «Най-хубавия роман на света. И тогава няма да ни се налага да търпим тормоза на баща му».
Клара продължава към вратата на Агнес и отново се навежда, за да надникне. Госпожа Ракъм е запалила всички лампи и пробва една лилава рокля. Лудост! Поне не прояви нахалството да повика камериерката си да й помогне при обличането… Но защо само крачи напред-назад? И каква е тази книга, която държи пред себе си като сборник с песнопения!? Прилича на счетоводна книга — но госпожа Ракъм не е в състояние да събере две и две, горката глупачка.
Клара би искала да погледа още малко, но Агнес внезапно спира да крачи и вперва поглед право в ключалката — като че ли е видяла окото на Клара да проблясва от другата страна. Остър слух? Животински усет? Шестото чувство на лудите? Клара не знае на какво се дължи това, но знае от опит, че трябва да се пази. Притаила дъх, тя се измъква на пръсти обратно към леглото си.


Агнес Ракъм стои изправена — изопната, доколкото може да се изопне дребничка фигура като нейната, и се взира в тавана. Един паяк пълзи по ръбовете на гипсовите розетки. Агнес не се страхува от паяци — поне не от такива, дребни, с тънки крачета, и няма да нареди да го махнат оттам. Вдъхновена от един памфлет, който й бе изпратен наскоро чак от Америка — «Божествената връзка между всички неща» от Амброзиъс М. Лоус — тя вече знае, че това малко паяче има душа, също като нейната, макар и от по-долна категория.
Освен това тъкмо сега тя се чувства забележително добре. Мъчителното главоболие и прилошаването, които я измъчваха през целия следобед, са изчезнали. Тя се чувства освежена и пречистена. Наистина трябва да свикне да реагира незабавно на сигналите на стомаха си — ако стомахът й подсказва, че не е трябвало да си яде вечерята, редно е да я изхвърли незабавно! Само един неприятен миг, и веднага след това се чувства като нов човек!
Тази вечер тя започна да пише и нов дневник — не, всъщност това не е дневник, тя употреби погрешно думата, по навик. Агнес вече си обеща да престане да води дневници. Досадно нещо са дневниците, пълни с неприятни спомени и оплаквания. Какво по-хубаво от това да ги заровиш в земята, за да не попаднат пред нечий любопитен поглед?
Не, това което започва да пише сега, е нещо далеч по-важно и задълбочено, Въпреки триумфа си през този сезон той е последният, в който тя взема участие. Друга е съдбата, която съзрява в душата й, и тя трябва да приеме своето призвание. Дълги години тя се е движила като изискана дама сред други изискани дами, отричайки истинската си природа. В продължение на години поглъща всяка книга за тайното познание, до която успява да се добере, и си казва, че го прави само от чисто любопитство. Но сега настана мигът да съобщи Истината.
Тя вдига новия си дневник — не, това не е дневник — към светлината. Как да го нарече? Това е голяма, хубава книга — прилича на счетоводна, но не е разчертана. На девствената първа страница тя написа с най-красивия си готически почерк «Прозрения и разсъждения за свръхестественото на Агнес Пигот». Накратко ще го нарича… «Книгата».
Тя крачи из спалнята си и препрочита тази първа страница, която в името на ритуала написа чак след като удари полунощ. Сега е един без четвърт, и ето какво е написала тя за благото на идните поколения — мастилото на буквите още блести!

Урок 1. Бог и човекът
Бог е триединен. Но много малко хора знаят, че всички ние сме триединни. Имаме Първото си тяло (което ще наричам тялото-Отец) — това е тялото, което обитаваме всеки ден. Имаме на второ място Второто тяло (което наричам тялото-Син. Това е тялото, което ангелите от Рая съхраняват за нас, на тайни места по целия свят, в очакване на Възкресението. На трето място имаме Третото, духовно тяло, което наричам тяло на Светия Дух, наречено още и Душа).
Урок 2. Често допусканата грешка
Повечето страдания на Този свят произтичат от непознаването на Второто ни тяло. Ние правим грешка, когато мислим, че отиде ли си първото ни тяло, трябва да прекараме остатъка от Вечността като Духове. Не е така! Всички известни и сигурни авторитети, включително Божественият Свети Йоан, господин Юрая Нобс и много други, са съгласни, че Животът след Смъртта се води на тази Земя, и че Спасените ще получат нови тела за тази цел.
Урок 3.

Агнес крачи из спалнята си и се опитва да избере достатъчно въздействащ трети урок. Размисля дали да пише за Манастира на здравето и за своя ангел-пазител, но решава, че това е нещо прекалено лично. Всичко, което пише оттук нататък, трябва да има стойност за всекиго, да изяснява основни истини. Обсъждането на подробности от собственото й положение ще превърне «Книгата» в подобие на дневник — а дневниците съдържат, мъртви мисли, изчезнало минало, загубена суета. Думи, чието място е в гроба.
Ето защо тя не съжалява нито за миг, задето погреба дневниците си нека червеите ги гризат, нея не я е грижа! Всяка дума, която ще напише от днес нататък, е безсмъртна!


Успяла да се прибере безпрепятствено в стаята си, след като е сложила Софи на гърнето, Шугър отваря поредния дневник на Агнес Ънуин и го поставя в скута си. Повдига леко едното си бедро, за да може светлината на свещта да пада точно върху страниците, и започва да чете.
Отново сме в Абътс Лангли, този път през 1865 година, и Агнес най-сетне счита, че вече е станала дама. По преценка на Шугър, досега Агнес не е извършила нито едно от нещата, които вършат възрастните, в главата й не се е появила нито една мисъл на възрастен човек, но според Агнес образованието й е практически завършено. Елегантните госпожици от страниците на дамските списания, някога нейни идоли, вече са се превърнали в нейни съпернички. Тя уведомява дневника си, в случай че дневникът все още не е наясно, как точно носи косата си (сресана назад, с по една голяма букла от двете страни на лицето, «завършена» с малък кок на тила). Носи рокли, които е шила сама в час по ръкоделие, по последни модели от Франция. Никъде не става дума за такива долнопробни неща като собственото й тяло, но тя вероятно трябва да е почти напълно съзряла, щом моделите, които сама описва в дневника, са подходящи за фигурата й.
Тя е тринайсетгодишна и учебната й програма е още по-повърхностна от тази, по която учеше, когато беше на девет години. Всичко е сведено до най-необходимото, тоест уроци по музика, танци, френски и немски. Последните два предмета създават проблеми на Шугър, защото тя знае малко френски, а от немски няма представа, което дължи на мнението на госпожа Кастауей, че мъжете обичат да чуят някоя и друга френска думичка от устата на едно момиче, но че немският език звучал тъй, сякаш стар свещеник повръща. Така че всеки път, когато Агнес започва поредната си записка с Bonjour, mon cher journal или с Liebes Tagebuch, Шугър се прозява и прелиства по-нататък.
Малката госпожица Ънуин се учи да танцува гавот, качука и менует, но въпреки романтичното предназначение на тези танци, тя като че ли въобще не осъзнава съществуването на мъжкия пол. Представите й за ухажване, като изключим няколкото краткотрайни тайни увлечения по учителки и други момичета, се равняват на нула. Някогашната й надежда да се омъжи за смел офицер, който ще тръгне да търси истинския й баща, дискретно е оставена да издъхне. Сега вече въображаемият й съпруг е зашеметяващо елегантен благородник със зимна резиденция в Южна Франция. Несъмнено още една фантазия, но тя вече не почива единствено на въздушни кули:

Днес отведоха от училище Юджийни, потънала в сълзи. Тя ще се омъжи идущия месец, и то за човека от Швейцария, с когото си пишеше тайно! При това положение ми се струва, че не е зле да й напомня за моите четки за акварел. Тя би могла да ми ги прати по пощата.

Шугър изпръхтява шумно в неудържим пристъп на презрение. Колко добре би се почувствала, ако можеше да излекува егоизма на Агнес с един хубав шамар! Но после си спомня онази вечер, когато помогна на Агнес в тъмната уличка до Боу Стрийт, когато госпожа Ракъм бе просто едно окървавено и уплашено дете, треперещо в прегръдките й, умоляващо да бъде отведено у дома.

От вълнение Юджийни забрави своя албум с изрезки на котенца, пише четиринайсетгодишната госпожица Ънуин. Дори още не е успяла да залепи някои от малките красавци! Смятам, че ако онзи швейцарски банкер наистина обича толкова Юджийни, първо трябва да намери начин тя да си получи обратно албума!

Най-сетне Шугър си изяснява нещата: тази празноглава недорасла танцьорка на менуети наистина е дама — толкова зряла, колкото ще си остане докрай. Да, и всички тези дами, които Шугър е виждала, всички тези аристократични госпожици, които слизат царствено от семейните екипажи, които се разхождат, скрили лица под чадърчетата си, в Хайд Парк, или показват тоалетите си в операта, всички те са деца. Останали практически непроменени от времето, когато са си играели с кукли и боички, те стават по-високи и заучават някои «необходими познания», докато на петнайсет или шестнайсет години, все още свикнали да бъдат наказвани в ъгъла, задето не знаят спрежението на някой глагол или не са си изяли пудинга, те биват отпратени обратно по домовете си, за да срещнат мъжете, които ще ги ухажват. А кои са те, тези ухажори? Самоуверени млади мъже, които вече са обиколили света, станали са бащи на незаконни деца, преболедували са едра шарка. Отегчени от всички удоволствия, на които обикновено се отдават младите мъже, те насочват вниманието си към брачното предприятие, и оглеждайки разцъфналите през новия сезон елегантно облечени деца, те си избират по една малка женичка.


Поклащайки невярващо глава, Шугър затваря тетрадката и взема следващата по хронологичен ред.

— Скъпо дневниче, денят ми беше много уморителен. Какво облекчение е да мога да си поговоря с теб…
Шугър захлопва тетрадката и духва свещта.


Но нека оставим за известно време пожълтелите страници на миналото. Животът в настоящето си продължава и много скоро ще настъпи 1876 година.
Като изключим мнението на Клара, че домът на Ракъмови е същинска лудница, ноември преминава съвсем спокойно. Изгревът и залезът на слънцето се сменят в предопределените интервали, а къщата в Чепстоу не кънти от викове или разправии. Срокът на официалния траур след смъртта на Хенри Ракъм е изтекъл и всички отново се обличат в жизнерадостни цветове. Поднасяните ястия се оценяват като добри постижения на готвачката; прислужниците си вършат работата, без да се налага да бъдат упреквани или уволнявани. Уилям прекарва дните си в планове — иска да постигне най-печелившата Коледа за парфюмериите «Ракъм», една Коледа, която ще покаже на съперниците му колко много се е развила тромавата фирма, която пое от баща си. Агнес продължава да споделя новопридобитото познание с «Книгата» и не проявява и най-далечно желание да изкопае дневниците си, въпреки че от време на време й дожалява, като си ги представи как набъбват от влага в студената, мръсна пръст. Наскоро, когато я посети госпожа Викъри, тя удиви много въпросната дама, защото вместо да се възползва от визитата й, за да поклюкарстват, тя я запозна подробно с чудесната книга на господин Алън Кардек «Светото писание, обяснено от духове».
Що се отнася до Шугър, страховете й, че няма да се справи с обучението на Софи, почти изчезнаха. Бе си представяла капризи, нахално и жестоко поведение — все неща, които се случват в романите, когато нещастните гувернантки ридаят от претърпените унижения — но отново се оказа, че романите грешат, а ученичката й е толкова интелигентна и послушна, че никой учител не би могъл да иска нещо по-добро. Софи дори я гледа с нещо подобно на страхопочитание, дори да е само заради чудодейната й сила, с която я излекува от нощното напикаване. Всяка сутрин Софи се буди в топло, сухо легло, и примигва удивено, без още да може да повярва в чудото. Каква изключителна личност трябва да е госпожица Шугър, щом знае всичко за Римската империя, а същевременно може да направи така, че друг човек да не се напишква в леглото!
Шугър се гордеете този свой успех повече, отколкото се е гордяла с което и да било свое постижение. Възпалението от урината е преминало, и сега между пълничките бедра на Софи се вижда само една бледорозова цветна пъпка. Така и трябва да бъде. Така трябва да бъде винаги.
Шугър се наслаждава на възхищението на детето, и всеки следобед й преподава правописа на десет нови думи. Дори се осмели да напише бележка на Уилям, подписана от «госпожица Шугър» — но в нея не го умоляваше да я посети в леглото, а молеше скромно да бъдат закупени още книги за учебната стая. Пъхването на бележката под вратата на кабинета й приличаше на весела шега, нещо като пръскането на вода от интимните части.
За нейно учудване смелостта й бе възнаградена в рамките на трийсет и шест часа. Когато двете със Софи влязоха полузаспали в учебната стая през поредната дъждовна утрин, на писалището ги очакваше някакъв тайнствен пакет.
— Ах! — възкликва Шугър, докато сваля кафявата хартия. — Ето и книгите, за които бях помолила Уи… баща ти.
Софи я гледа ококорено, впечатлена не само от хубавите нови томчета, но и от поредното доказателство за близостта между госпожица Шугър и загадъчния й баща.
— Това… подарък ли е? — пита детето.
— Съвсем не — обяснява Шугър. — Книгите са крайно необходими за твоето обучение.
После оставя Софи да разгледа придобивките: учебник по история с илюстрации на всяка страница, пътеводител за Британската империя (за всяка страна в границите й), наръчник, в който се описва как можеш да правиш разни неща с помощта на лепило, хартия и капан, както и красиво тънко томче със стихотворения от Едуард Лиър.
— Това са съвременни книги от модерни автори — обяснява възторжено Шугър. — Те ти трябват, защото ти си нов човек, защото живееш в наше време, разбираш ли?
Очите на Софи едва не изскачат от орбитите си от удивление пред тази странна идея, че историята се движи — като влак, на който може да се качи и едно шестгодишно момиченце. Тя винаги си е представяла историята като потънала в паяжини стара сграда, в чието подножие незначителната фигурка на Софи Ракъм изглежда не по-голяма от прашинка.
Към обяд Софи вече е запаметила някои от стихчетата на господин Лиър — писател, който е жив и сега, и всъщност е написал тези стихове след раждането на Софи!

«Писана и Бухалът тръгват на път —
ще плават в открито море;
във лодка красива със цвят на коприва
си взеха мед — пълно гърне.
И шилинги също си вземат от къщи,
Увити в банкноти добре.
А Бухалът, вперил очи във звездите,
Цигара извадил, запя:
«Писана прекрасна, обичам я страстно,
най-красивата котка е тя!
Е тя, е тя,
Най-красивата котка е тя!»

И Софи завършва с реверанс в рядък изблик на закачливо веселие.
— Не е съвсем точно, Софи — казва Шугър с усмивка. — Да опитаме още веднъж, искаш ли?
Усмивката на Шугър прикрива една тайна; тя не проявява търпение просто за идеята — това е нейното отмъщение към майка й. Шугър нито за миг не е забравила онзи ден на Чърч Лейн, когато тя направи грешката да прекали с рецитирането на любимото си детско стихотворение.
— Не, миличко — заяви госпожа Кастауей с най-нежния си тон, с който обикновено произнасяше най-страшните заплахи. — Приключихме с това, нали?
Това беше начинът, по който майка й прекратяваше безусловно разговорите на каквато и да било тема, и детските стихчета останаха размазани като хлебарка под тока й.
— Време е да се запознаеш с поезията за възрастни — заяви госпожа Кастауей. Застанала пред шкафа с книги, тя плъзна пръсти по гръбчетата на книгите. По онова време ноктите й бяха вече аленочервени. — В никакъв случай Уърдсуърт и разни като него — измърмори тя под нос, — защото тогава може да развиеш вкус към планини и реки, а ние никога няма да живеем по такива места, нали? — Най-сетне госпожа Кастауей взе два тежки тома и й ги подаде с усмивка. — Ето, детето ми. Опитай с Поуп. Или не, по-добре Рочестър. Шугър взе прашната книга в един ъгъл и се зае да я изучава сериозно! И колко съсредоточено я четеше само! Но въпреки това установи, че с всеки нов ред забравя малкото, което е разбрала от предишния, и в съзнанието й нахлуваше само всепроникващият дух на мъжко превъзходство.
— Няма ли още някакви стихотворения, които да харесваш, мамо? — осмели се да попита тя, когато, посрамена от собствената си глупост, й върна книгите.
— Никога не съм твърдяла, че харесвам поезия, нали? — отвърна кисело госпожа Кастауей и тикна рязко Рочестър обратно в шкафа — така рязко, че книгата се удари в стената. — Противно нещо е поезията.
«… певица чаровна си ти», рецитира сега Шугър пред Софи. «Но да се венчаем, туй всички го знаем, без пръстен съвсем не върви!»
Хайде сега, повтаряй след мен, Софи, и после ще се упражняваш, докато се върна, нали?
Софи и Шугър си разменят усмивки. Детето си представя котки и бухали. Гувернантката си представя госпожа Кастауей, седнала на високо детско столче в стая, пълна с деца — ръцете й с аленочервени нокти треперят от безпомощна ярост, докато малките момиченца обикалят в кръг около нея и повтарят едно си също детско стихотворение хиляди пъти.
— Да чувам стихотворението, докато излизам — казва Шугър и се упътва към вратата.


Сгушена в леглото си по време на обедната почивка, Шугър запълва времето до началото на следобедните занимания с дневниците на Агнес. Тя установява, че времето, прекарано от госпожица Ънуин в училището, отива към своя край.
Слава Богу! Изчела е вече толкова хиляди думи, газила е из прилива от коприна, кадифе и батиста на толкова много въображаеми рокли, въздушни приятелства и патешки мисли, все тласкана от надеждата, че като обърне новата страница, ще срещне най-сетне изтерзания дух на съпругата на Уилям. Вместо това се оказа, че тези ученически дневници приличат по-скоро на роман, чиято корица обещава страховити дела и диви страсти, а текстът се оказва безвкусен като диетичен омлет.
През последните дни, прекарани в Абътс Лангли, петнайсетгодишната Агнес си остава лекомислена, но съвсем нормална, и последната записка, написана през последната й сутрин в училището — на трети март 1867 година — изцяло отговаря на общоприетите норми. Тя дори е съчинила стихотворение в чест на училището — седем станси, изпълнени с толкова женствено гъвкави рими, че създават впечатление за абсолютна безгръбначност.
«Неумолимо Идното настъпва!» — възкликва тя в заключение, въпреки че в нейното стихотворение Идното отдавна е спряло, затънало в смъртоносното блато на сантименталността.
След като приключва с прощалната ода, Агнес е изправена пред тежък проблем — какво да вземе със себе си за спомен от Абътс Лангли.

«Опасявам се, че останалите момичета вече са прибрали всички подходящи дреболии. Щипки за пране, тебешири, нотни албуми, фуркети, паднали от кока на госпожица Уик, картички с написани на тях похвали — всичко вече е прибрано. Струва ми се дори, че днес на закуска лъжичките не достигаха.»

На следващите две страници присъстват подписите на двайсет и четирите питомки на Абътс Лангли — размазани мастилени редове по пожълтялата хартия. После Агнес продължава:

«Както виждаш, помолих всички да се подпишат, и всички го направиха, дори Емили, защото реших да простя греховете й към мен в часа по физическо възпитание. Скъпо дневниче, никога вече няма да имам такива приятелки! Как плаках, когато видях имената им! Хартията съвсем се намокри от сълзите ми — ти сигурно забелязваш това, защото буквите се размазаха.
С колко различни надежди напускаме училището ние, младите дами! Някои скоро ще се омъжат, но аз не мога да мисля за това, защото мама не е добре и аз трябва да се грижа за нея, докато оздравее. Някои от момичетата, които не разполагат с много средства, ще станат гувернантки — желая им щедри господари и послушни ученици! Но не мога да си представя какво ще стане с тези, които така и не можаха да станат дами (като например Емили).
Скъпо дневниче, надявах се да мога да напиша много повече неща, но се свечерява, а утре трябва да стана рано, защото ме чака път към дома. Какво тъжно сбогуване! Колко съм объркана! Ще пиша отново, когато пристигна у дома!
Твоя любеща приятелка, Агнес.»

Това са последните думи в тетрадката.
Следващата, изписана сбито с почерк, ситен като шев на подгъв, започва така:

«Мама почина, и аз скоро ще я последвам. Боже, имай милост над нас грешните. Пощади мама, не изливай върху нея гнева Си, спаси я от суровото Си правосъдие, от вечния огън. Ти прости на Мария Магдалена — и затова Те моля да простиш и на нея. Но никой не чува. Молитвите ми се превръщат в капки пот по тавана и падат обратно долу. Кръвта на мама изтече до последна капка; той (мъжът й) стоеше и гледаше, и не й помогна с нищо. Положиха мама в някакъв гроб, в едно гробище, където никой не я познава. С всеки изминал ден в къщата нахлуват все повече демони. Те се кискат зад гредите на тавана, хилят се по ъглите, чакат да се доберат до мен. Той чака, за да ме подчини на волята си.»

Шугър започва да рови из купчината дневници и оглежда началните страници, за да се убеди, че не е пропуснала някоя междинна тетрадка.
Няма нищо подобно. През едната седмица се говори за часа по физическо възпитание и в полетата има рисунки на цветя — а през следващата в полето се вижда петно засъхнала кръв с формата на разпятие. При това не става дума за капчица кръв от убоден с игра пръст, която трябва да затвърди някаква детинска клетва — кръвта никак не е малко, в единия край, там, където трябва да бъде главата на Христос, има дори една плътна спечена буца.

«Това тук е моята кръв, пояснява Агнес отдолу. Кръв, която изтича от мен, от недрата на тялото ми. Това, което уби мама, сега убива и мен. Но защо, о, защо, та аз съм невинна?!»

Има и още, още много — кървави описания, от които чак хартията добива морав оттенък.

«В мрака, когато ме надвие сънят, железните извивки на леглото омекват, извиват се като устни и поемат капки от моята кръв през восъчната пита на дюшека. Под леглото са се свили демони, сиви като отровни гъби, и чакат кръвта ми да стигне до тях, тогава почват да я смучат и от нея порозовяват. И смучат, смучат, докато не станат аленочервени и издути, сякаш всеки миг ще се пръснат. Колко е вкусно! — крещят те. — Нейната кръв е по-сладка от кръвта на майка й! Искаме още от тази прекрасна напитка!
Няма Спасение за мен в този дом, където е забранено Разпятието. По негова заповед всички, които биха могли да ми помогнат, бяха прогонени. Ето, виждам на прозореца на стаята запотеното петно от дъха на Светата Дева, петната от пръстите й, останали, докато надничаше през него.
Как копнея да си легна! Но аз няма да се предам, няма да им дам моята кръв! Ще продължавам да обикалям стаята си, опряла дневника на свитата си ръка. Демоните няма да могат да смучат нищо. А когато силите ми се изчерпят, ще се сгуша в камината, за да може това, което пият, да горчи от пепел!»

Много смели изявления, но очевидно накрая Агнес не е издържала и си е легнала. На следната утрин — ново постъпление:

«Събуждам се в море от кръв, но съм още жива.»

Следва нова тирада, макар и не толкова яростна, колкото първата. Въпреки непрекъснатите повторения на думи като «гибел» и «край», у Агнес като че ли постепенно се загнездва подозрението, че може и да се е изтръгнала от примката на Смъртта.

«Сервираха изобилна вечеря, и всички ме молеха да се храня. Мама е мъртва, животът изтича от мен, а те искат да ям пъдпъдъци и бекасини! Изядох само една овесарка с малко препечен хляб и масло, хапнах няколко лъжици от десерта и помолих да ме извинят.»

С всеки изминал ден Агнес среща все по-големи затруднения да поддържа драматично отчаяния тон на записките. Нормалното човешко поведение подръпва завесата на лудостта и насочва мислите й към ежедневието. Лорд Ънуин, макар и провъзгласен за сподвижник на сатаната, завежда Агнес да слуша произведения на «Менделсон» на концерт в Кристъл Палас. Страховете на Агнес, че ще издъхне в море от кръв, се оказват неоснователни, и тя «почти забравя» страшната си болест по време на «наистина прекрасния» концерт. Когато на петия ден кървенето спира окончателно, Агнес стига до извода, че някой състрадателен ангел се е намесил, за да я защити. Тя започва да пише с по-едри букви, демоните по гредите на таванския етаж се превръщат в гълъби, и само след няколко дни вече се оплаква, че готвачката слага прекалено много пипер в индийския оризов специалитет.
Така Агнес Ънуин изживява своето съзряване. Всички, като започнем от втория й баща и свършим с човека, който носи дивеч за кухнята, й правят комплименти, че е разцъфтяла и че се е превърнала в истинска дама, но не се намира кой да й каже, че е станала жена.
— А като си извади оная работа цялата в кръв, ти ще кажеш «О, сър, вие ми отнехте моминството!» — пък ако можеш и да ревнеш, още по-добре.
Шугър чува отдавна забравения глас на Сейди — проститутка, която живееше в дома на госпожа Кастауей по времето, когато той още се намираше на Чърч Лейн. Това бяха напътствията на Сейди как Шугър да се възползва от месечното си кръвотечение, докато беше още почти дете.
— Ами ако не повярва?
— Как няма да повярва! Избръсната си гладко като бебе, нямаш и гърди — по какво може да разбере?
— Ами ако ме е виждал преди?
— Никакъв шанс. Когато става дума за девственици, госпожа Кастауей разпраща предложения извън Лондон. Съдържателките на бардаци из цяла Англия предават съобщението на хора, които само това и чакат. Сигурно ще е някой търговец или свещеник, и ще говооори вааажно.
— Ами ако прокървя още преди да е почнал?
— На всичко ли трябва да те уча? Ще гледаш да си чиста! Ако го видиш, че загрява бавно, накарай го да погледне през прозореца и се избърши набързо, докато е обърнал гръб.
— Че какво мога да го накарам да гледа през прозореца? Там няма нищо интересно.
Отговорът на Сейди беше повдигане на вежди, което означаваше «Сега разбирам защо майка ти се оплаква, че си неблагодарна».
Шугър затваря дневника на Агнес, защото й се налага да си избърше носа. Кърпичката се измокря от сълзи и сополи. Днес е 30 ноември 1875-а — Сейди е мъртва от години, убиха я малко след като напусна госпожа Кастауей и се пренесе при госпожа Уот.
— Отиде на по-добро място — отбеляза заядливо госпожа Кастауей, когато узна за смъртта й. — Нали така бе казала?
Шугър хвърля мократа кърпичка и избърсва лицето си с ръкав, а ръкава — в одеялото. Черната й рокля не е прана от деня, когато пристигна в дома на Ракъмови. Тя, която доскоро си сменяше роклите всеки ден, сега носи постоянно едни и същи дрехи. Бретонът й е станал прекалено дълъг, трябва да го подстриже, но засега го прибира с гребени и фиби.
Малката й стаичка е все така скромна, както през първия й ден тук. Като изключим някои дребни тоалетни принадлежности, подарени й навремето от Уилям, тя не е добавила тук нищо свое. Картините и украшенията от Прайъри Клоуз, както и любимите й рокли, са все още опаковани в куфарите, а те на свой ред са поставени върху гардероба. Има и още дрехи, цели кутии, но тя дори не знае къде се намират; Уилям е наредил да ги «складират» някъде.
— Достатъчно е само да кажеш, че ти трябват — така бе казал той през онази далечна част от живота й, която приключи преди малко повече от месец, когато тя му беше държанка и живееше в стаи, ухаещи на ароматни вани и прясна пот.
Шугър става и отива до прозореца. Дъждът постепенно спира и добре подкастрените храсти и живи плетове в градината на Ракъмови блестят в спаначено-зелено и сребристо. Шиърс, градинарят, патрулира край оградата в далечната част на градината, проверява дали неговият бръшлян се увива правилно по решетките, защото напоследък прекалено много любопитни започнаха да надничат през оградата. Часът е два без пет следобед. Време е гувернантката да се върне при ученичката си. С какво се занимава господарят на къщата, и за какво мисли — това знае само Бог.
Шугър оглежда лицето си в огледалото, напудря носа си и обелва една изсъхнала кожичка от долната си устна. «Подмладяващият крем на Ракъм» вече свърши, а тя няма представа как да си поиска нов — освен да го прибави към списъка на новите книги, необходими за Софи.
В коридора, докато отива към учебната стая, тя спира първо пред вратата на Уилям, а после и пред вратата на Агнес, и наднича бързо през ключалките. Кабинетът на Уилям е облян в лъчите на следобедното слънце, но е пуст; Уилям трябва да е някъде навън, из широкия свят, и сигурно се опитва да го подчини на волята си. В стаята на Агнес цари мрак; за госпожа Ракъм денят или е приключил, или още не е започнал.
Подтикната от внезапен порив, Шугър се привежда и пред ключалката на детската стая. Може би ще види как детето върши нещо нередно? Нищо подобно. Софи седи на пода до писалището, подрежда пухкавите ресни на килима с пълничките си пръстчета и се взира доволно в избледнелите турски мотиви.
— Китара, китара, китара… — повтаря тя тихичко, за да запечата думата неизличимо в мозъка си.


— Боже, благослови татко — казва Софи тази вечер, сключила положените си върху завивката ръце. Сянката от стрехичката трепка на светлината на свещта. — Боже, благослови мама. Боже, благослови госпожица Шугър.
Шугър протяга плахо ръка, за да погали момиченцето по косата, но на светлината на свещта сянката на ръката й изглежда огромна и тя я отдръпва рязко.
— Студено ли ти е, Софи? — пита тя, защото краката на детето потръпват върху чистите чаршафи.
— Н-не м-много, г-госпожице.
— Ще поговоря с Роуз да ти донесе още едно одеяло. Тези завивки са съвсем неподходящи за сезона.
Софи я гледа с възторжено удивление — към дългия списък на нещата, които знае госпожица Шугър, се прибавят и точното съотношение между сезоните и завивките.


Часът е осем и половина. Домът на Ракъмови тъне в мрак. Вътре всичко е тихо и подредено. Дори Клара би била доволна, но тя вече се е оттеглила в стаята си и е забила нос в някакво списание, наречено «Прислужница». Госпожа Ракъм е долу, в дневната, и препрочита някакъв роман, озаглавен «Отвличането на лейди Антония». Разбира се, това не е точно книга за тайното познание, но пък е ужасно интересна и много приятна за четене — особено сега, когато я измъчва такова главоболие. Уилям е в Плимут — или Портсмут — тъй или иначе, нещо, което завършва на «мут». Тези по-дълги престои, които стават все по-чести, са абсолютно наложителни, скъпа моя, ако държим името «Ракъм» да се чува все по-надалеч.
Ако на Клара й хрумне да наднича през ключалките, няма да види нищо, което би я раздразнило. Всички стаи са потънали в мрак, с изключение на стаята на гувернантката, но и там светлината е слаба и неподвижна. Ето как би искала Клара да вижда обитателите на тази къща — да спят като госпожица Софи, или да четат в леглото, като госпожица Шугър.


Шугър потрива очи, твърдо решена да дочете поредния дневник на Агнес. Дори да не попадне на нищо интересно, това занимание ще я държи будна до полунощ, когато ще събуди както обикновено Софи, за да я сложи на гърнето. С всеки изминал ден детето има все по-малко нужда от подсещане — достатъчно е само една дума, казана шепнешком от прага, а после може би ще бъде достатъчен и споменът за тази прошепната дума. Изучаването на историята на света и на начина, по който функционира вселената, ще отнеме малко повече време, но Шугър е твърдо решена да приключи с нощното напикаване до края на годината.
Според дневниците Агнес Ънуин току-що е навършила шестнайсет години.
«Как би се гордяла мама с мен!», отбелязва тя натъжено. Вярвам, че тя ме вижда от чистилището — но може би не може да ме разпознае толкова отдалеч». Какво точно би предизвикало родителската гордост на госпожа Ънуин остава неизяснено, но очевидно Агнес е станала много красива (макар да си го казва сама).
«Когато се намирам на ръба на отчаянието», твърди тя, «смазана от жестоката съдба и от самотата в този отхвърлен от Бога дом, аз си изреждам нещата, с които ме е благословило провидението — на първо място косата и очите…»
Тъгата и обилното месечно кръвотечение превръщат госпожица Ънуин в едно извънредно странно малко създание, което ту обезумява напълно, ту се държи съвсем нормално. Когато не кърви, тя разделя вниманието си поравно между новите си рокли, градинските увеселения, баловете, обувките, шапките, и тайния ритуал, свързан със съхраняването на една безукорна католическа душа въпреки външното спазване на изискванията на англиканската църква. Тя избягва слънцето и всякакви физически усилия освен най-неизбежните, яде като птиче, но през по-голямата част от времето създава впечатление на напълно здрава.
Всеки път, когато връхлети нейното «заболяване» — което се случва рядко и крайно нередовно — тя е убедена, че това е пристъп на опасна за живота болест, причинена от зли духове. В деня преди началото на кървенето, тя обикновено се оплаква, че със сигурност е видяла отпечатък от пръст от вътрешната страна на супника у семейство Гримшоу; на следващия ден се сбогува с всичко земно и посвещава малкото останали й часове живот на пост и молитва. Демоните изпълзяват от скривалищата си и вият за кръвта й. Агнес, обзета от ужас, че те ще се вмъкнат в леглото й, се поддържа будна с помощта на ароматни соли (вчера може да съм вдишвала прекалено дълбоко и прекалено често, защото по едно време ми се стори, че имам двадесет пръста и трето око). Тя не оставя мръсните превръзки да бъдат изхвърлени от прислугата — от страх, че демоните може да ги вземат; вместо това гори окървавените топки памук в камината, което предизвиква страхотна смрад и лорд Ънуин постоянно вика коминочистачи, за да разбере на какво се дължи това.
Въпреки постоянните опити на Агнес да заклеймява лорд Ънуин, той някак не успява да се впише в образа на чудовище; по представите на Шугър той дори е един напълно безобиден втори баща — не я бие, нито пък я оставя да умре от глад (тя гладува по своя воля, докато вторият й баща я убеждава «с изключителна жестокост» да хапва по нещо, защото е останала само кожа и кокали); води я по концерти и приеми. Лордът е явно щедър, макар донякъде небрежен настойник, и угажда дори на най-екстравагантните прищевки на доведената си дъщеря.
Само в едно отношение е непреклонен: Агнес трябва да посещава англиканска църква. И не само това — тя присъства на службите като единствена представителка на семейство Ънуин, тъй като вторият й баща не ходи често на църква. «Религията е за жените, скъпа Аги», казва той и тя трябва да понася ужасните песни, които дори не се изпълняват на латински.
«Само си отварям устата, но не пея», уверява тя скъпото дневниче — като проститутка, която споделя със своя приятелка, че смуче, но не гълта.
Като изключим това ежеседмично унижение и менструацията, която разбърква вътрешностите й по веднъж на няколко месеца, представата, която Агнес има за себе си като за човек, оцелял по чудотворен начин от стотици ужасни посегателства, като че ли няма нищо общо с действителността. Канят я непрекъснато на градински увеселения, балове и пикници, и то я канят точно хората, чиято покана има някаква стойност, освен това се чувства «прекрасно» на тези места. По нейни думи има поне дузина обожатели, лорд Ънуин нито поощрява, нито обезкуражава някого, а Агнес флиртува свенливо с всички тях. Доколкото Шугър може да прецени, нито един от обожателите на Агнес не работи — всички до един са розовобузести аристократи.
«Елтън е очарователен и мъжествен», твърди Агнес на едно място в дневниците си. «Той си свали сакото и нави ръкави, за да изтласка с прът нашата лодчица по течението. Мръщеше се ужасно, но пък се движехме почти по права линия, а когато си избрахме местенце, помогна на всички да слязат на брега».
Ако човек прочете едно от тези описания, все едно, че е прочел всички. Това е свят на благородници, свят, в който амбициозни търговци, които се срещат с потни докери в Ярмут или спорят за цената на зеблото, просто не съществуват. Тоест никой не може да си представи Уилям Ракъм като част от този свят.
В другия свят, където датата е 30 ноември 1875-а, отдолу се чува приглушено звънеца на входната врата, и после:
— Уиля-а-ам, разбойнико, покажи се!
Гръмливият мъжки глас разкъсва тишината в дома на Ракъмови и кара Шугър да подскочи.
— Жалък страхливец! Излез и се сражавай!
Това е друг, но също толкова силен мъжки глас. Да не би долу да са нахлули неканени гости? Шугър се измъква от леглото и коленичи край вратата на стаята си, открехвайки я едва забележимо, за да може да надникне. Не вижда нищо, освен колонките на стълбищните перила и яркия блясък на полилея. Но гласовете вече се чуват съвсем ясно — това са Филип Бодли и Едуард Ашуел, грандиозно пияни.
— Кво значи тва, че бил в Ярмут? Скрил се е в леглото, ето къде е! Ижбягва штари приятели! Наштоя… наштояваме жа удов… удовлет… удо-влет-ворение!
В продължение на трийсетина секунди умолителният глас на Роуз се преплита с веселите възгласи на Бодли и Ашуел, когато — за всеобщо удивление — на сцената се появява госпожа Ракъм.
— Позволете на Роуз да вземе палтата ви, господа — казва тя нежно, а мелодичният звук на задъханото й гласче се подчертава допълнително от акустиката на просторното фоайе. — Ще се постарая да не скучаете, макар да не мога да заместя съпруга си.
Поканата е удивително явление, особено като се вземе предвид колко старателно Агнес е избягвала Бодли и Ашуел в миналото. Тя определено успява да накара двамата посетители да млъкнат, отвръщайки само с хъмкане и мънкане.
— Доколкото разбирам — подема Агнес, — предстои да… публикувате нова книга?
— Идущия вторник, госпожо Ракъм. Най-хубавата от всички, които сме писали досега!
— Убедена съм, че това ви удовлетворява дълбоко. Как се нарича книгата?
— О, ъъъ… ами заглавието като че ли не е… подходящо за слуха на една дама…
— Глупости, господа. Не съм чак такова крехко цвете, за каквото ме мисли Уилям.
— Ами… — следва смутено покашляне — … «Войната е голямото социално зло — кой печели?» — думите завършват с пиянско хихикане.
— Колко интересно — гука Агнес, — вие издавате вече толкова книги, а нито една от тях не е роман — в тях споделяте само личните си мнения. Наистина трябва да ми обясните как го правите. Има ли някой определен издател, който ви помага? Знаете ли, тази тема напоследък много ме вълнува…
Гласовете се чуват по-приглушено — явно Агнес води посетителите към приемната.
— Коя тема — за голямото социално зло ли? — пита недоумяващо Ашуел.
— Не, не, не — чурулика кокетно Агнес, докато минава под стълбищната площадка, — темата за книгоиздаването…
После тримата изчезват.
В продължение на още няколко минути Шугър остава коленичила зад вратата, но къщата отново притихва, а през пролуката в стаята нахлува студен въздух, от който полуголите й ръце и гърди настръхват. Чудейки се дали да вярва на ушите си, Шугър се връща в леглото и се заема отново с дневниците на Агнес Ънуин.
Тя продължава да чете, но от време на време наостря уши, за да следи по-нататъшното развитие на събитията долу и дори диша по-леко, за да може да чува, ако някой от мъжете заговори по-високо. Опитва се да постъпва дисциплинирано и да изчита всяка дума, но търпението й се изчерпва от подробните описания на балове и посещения при шивачката — а може би и присъствието на Бодли и Ашуел в къщата я разсейва. Каквато и да е причината, тя започва да прескача, търсейки белези за появата на нещо по-интересно — например сбития, ситен почерк, който съпътства пристъпа на лудост.
Страниците шумолят, изпълнени с думи, но лишени от съдържание, месеците минават един след друг. Едва през юли 1868 година Агнес Ънуин споменава за първи път Уилям Ракъм. И как само го споменава!

Днес ме запознаха с един много странен мъж, пише седемнайсетгодишното момиче. Понякога се държи като варварин, но може да бъде мъдър като оракул, а освен това е истински франт!

Озадачената Шугър среща Уилям в ролята му на елегантен млад денди, току-що завърнал се от обиколката на континента, екстравагантен и загадъчен. На всичкото отгоре и висок! (Но за жена с ръста на Агнес сигурно всички мъже са високи). Но какъвто и да е ръстът на Уилям, измерен в инчове, той се откроява на фона на глуповатите наследници на титли, с чието общество е привикнала Агнес.
Този жизнерадостен млад Ракъм се движи в кръга на госпожица Ънуин невъзмутимо и явно без да се бои, че може да бъде поставен на място поради съмнителния си произход. Той умее да се движи през тълпата й да я разделя въпреки волята й на полукръгове около собствената си личност, а после с помощта на острия си ум изтласква останалите мъже в периферията, така че повечето млади госпожици остават около него, заслушани в разказите му за Франция и Мароко. Агнес предпочита първоначално да го наблюдава, без да излиза от ятото на госпожиците, да не би ярката му аура да озари само нейното зачервено лице. Но при един случай, описан от Агнес като толкова смущаващ, Ракъм успява да я отдели от останалите момичета, така че остават насаме. За да не би скъпото дневниче да реши, че и тя е положила известни усилия в тази насока, Агнес категорично отрича такова нещо и се оплаква, че всеки път, когато се появял Уилям Ракъм, приятелките й я оставяли сама, а той се усмихвал като котарак, който се е наял със сметана!
Макар да твърди, че ухажванията му са «крайно непуносими», Агнес описва настоятелния си обожател така:

Той е набит, но има фини черти на лицето и хубави ръце, буйната му коса е златисторуса. Погледът му блести безгрижно; той гледа всекиго право в очите, макар да се преструва, че го прави неволно. Облича се така, както малко мъже в наши дни биха се осмелили — с карирани панталони, яркожълта жилетка, носи ловджийски каскети, и други подобни. Виждала съм го само веднъж в строг черен костюм (и колко добре изглеждаше в него!), но когато го попитах защо не се облича по-често така, той отвърна: «Черните костюми се носят в неделя, на погребения и от скучни мъже. Защо да се притеснявам, че се обличам различно? Най-много да не ме допускат в църкви, на погребения и в обществото на скучни хора. Ако това е опасността, някой ден може да изляза и по халат!»
Баща му е делови човек — но той не го крие. «Баща ми сам е избрал своя път в живота, както и аз избирам сам своя». Трудно ми е да разбера източника на състоянието му — може би получава пари за това, което пише? Но със сигурност не може да бъде вписан на някое от първите места в списъка на кандидатите за ръката ми.

Този неуверен опит за проява на строгост не впечатлява особено Шугър, толкова повече, че тя знае края на историята. Но освен това няма как да не забележи, че няколкото трудно различими един от друг обожатели от предните месеци като че ли са потънали вдън земя, а за Уилям Ракъм се хаби много повече мастило, отколкото е било проливано за който и да било от тях. Много скоро Агнес започва да описва целите им разговори от началото до края, бърза да запише всяко негово мъдро изявление — да не би то да бъде забравено или погрешно цитирано. През есента на 1868-а в записките, където присъства Уилям, описанията са станали толкова ярки, че те звучат почти като страници от роман:

«Нека прекратим тези незначителни светски разговори», каза той внезапно, опря пръсти в краищата на ветрилото ми и го затвори точно пред носа ми. Стреснах се, но той се усмихваше. «Кой от нас ще помни всичко това след десет години?», попита той.
Бях се изчервила цялата, но не изгубих присъствие на духа.
«Не вярвам, че след десет години все още ще се виждаме», казах тогава.
Той притисна ръце към гърдите си, като че ли бях пронизала сърцето му. За да не го обидя, побързах да добавя: «Тъй или иначе, опасявам се, че мога да водя само светски разговор; на това съм научена. Не съм пътувала никъде, затова и съм такова безинтересно и повърхностно малко създание в сравнение с вас».
Надявах се да се почувства поласкан, но той прие думите ми много сериозно и настоя: «О, но вие сте много по-интересна от всички останали млади дами, които познавам, и далеч не сте повърхностни! Във вас горят желания, за чието съществувание никой не подозира — никой, освен мен. Движите се сред тези млади дами като една от тях — но вие сте по-различна. Нещо повече, виждам, че и вие съзнавате това».
«Господин Ракъм!» бе всичко, което можах да кажа — така ужасно се бях изчервила. После той стори нещо много странно — протегна ръце и разтвори отново ветрилото ми, така че лицето ми се скри зад него. Чух гласа му, който поясни: «Сега виждам, че не постъпих правилно, като насочих ярък лъч светлина към тайните на душата ви; уплаших ви, а не бих искал да ви плаша за нищо на света. Нека се върнем отново на светските разговори. Хайде, Агнес, погледнете само шапките на госпожици Гарнет! Видях, че тези шапки ви се поправиха днес следобед, не отричайте, дори явно ви се искаше да имате същата. Е, няма защо да копнеете за такава шапка. Бях в Париж само преди две седмици, а там всички са единодушни, че този модел вече е остарял».

Този разговор бележи повратен момент в чувствата на Агнес към Уилям Ракъм; от този момент нататък тя повтаря всяка негова дума като пламенна последователка. Намира дълбок смисъл и в най-незначителната му забележка, а пък ако той реши да каже нещо мъдро, то се оказва по-мъдро от всичко, което тя е чувала някога. Той знае страшно много за най-различни религии и обобщава недостатъците им с една толкова прекрасна фраза — че «имало повече неща между земята и небето…», или нещо подобно. (Ах, само да не се бе наложило да слиза на вечеря, преди да започне да пише в дневника — тогава може би щеше да си спомни съвсем точно фразата!). Когато изобщо ходи на църква, спазва англиканската традиция, но изказва еретичното мнение, че религията в Англия е била съсипана по времето на Хенри VIII — мнение, което Агнес споделя напълно. Той познава растителните видове, умее да предсказва времето, познава платовете, от които се шият дамските тоалети, а освен това е личен приятел на няколко художници, чиито произведения са изложени в Кралската академия. Какъв мъж! Единствено източникът на доходите му остава неуточнен, но както казва самата Агнес:

«Той е писател, учен и е по-умен от всеки държавник. Съвсем естествено е още да не може да реши по кой път да поеме — та нали може да се наложи да ги извърви всички? Когато съм близо до него, чувствам как сърцето се блъска в гърдите ми, когато се разделяме, духът ми отслабва. Въпреки че съм убедена, че ще намеря сили да го отблъсна, ако се осмели да ме прегърне, понякога ми се иска да го стори, а понякога, когато се разделим, ми се струва, че усещам ръцете му около себе си. Всяка сутрин се събуждам с мечтата първото нещо, което видя, да бъде лицето му, а нощем, когато заспивам, лицето му е първото, което виждам в сънищата си. Полудявам ли?»

Страхотен трясък се чува от долния етаж. Счупило се е нещо стъклено или порцеланово — чуват се резки, удивени възклицания — а после и тежкото блъсване на врата в стена, от което се разтърсва цялата къща.
— Вън оттук! Махнете се от очите ми! — крещи Агнес.
Само за миг Шугър е скочила от леглото и отново коленичи зад вратата, притиснала лице към пролуката. Светлини и сенки се въртят някъде долу, откъм фоайето се чува нещо като боричкане. Вратата на приемната се е ударила така силно в стената, че полилеят все още се полюшва леко.
— Госпожо Ракъм! — опитва се да протестира един от мъжете. — Няма нужда…
Чува се отново силен трясък и тревожно издрънчаване — закачалката се е търкулнала на пода.
— Не ми казвай от какво има и от какво няма нужда, тлъст пияница такъв! — крещи Агнес. — Вие сте… безполезни и смехотворни — и двамата!
— Скъпа госпожо Ракъм…
— За вас няма нищо скъпо освен мръсотията! Гнусни боклукчии! Плъхове! Косите ви миришат на гнили банани! Черепите ви са пълни със слуз! Вън от къщата ми!
— Сега, сега… — мърмори един от двамата.
— Палтата ни, Бодли… — напомня другият. Леден въздух нахлува на вълни в къщата.
— Палта ли! — продължава да крещи яростно Агнес. — Мазните ви, тлъсти кожи ще ви топлят! Те и проститутките!
— Ах, Роуз — ето те и теб — казва Ашуел в опит да съхрани добрия тон.
— Струва ми се, че господарката ти получи… ъъъ… един от нейните припадъци…
— Не съм получила «един от моите припадъци»! — беснее Агнес. — Просто се опитвам да почистя дома си от боклук, за да не стъпя в него! Не, не ги докосвай, Роуз — ако само знаеше къде са били…!
Бодли, който е по-пиян от двамата, вече не издържа на предизвикателството:
— Ако смея да от… отбелеша, го… гошпожо Ракъм — заявява той, — ва-вашето отно… шение към прошти… проституцията е една от причините прош… проштитуцията да ше ражпро… странява така! Ако вмешто да ни… обиждате, ши напвавите труда да прочетете писанията ни… по темата…
— Самодоволен глупак — мислиш, че не знам какво са проститутките ли! — гласът на Агнес се извисява до писък, дисхармоничните тонове сякаш отекват по всяка метална и стъклена повърхност в къщата. — Само че аз знам! Това са лукави, долнопробни жени, които приемат да целуват грозните ви лица срещу пари! Ха! Целувайте се един друг, поне ще ви излезе безплатно, маймуни такива!
Тук вече Бодли и Ашуел побягват, външната врата се захлопва, Агнес надава един последен, хрипкав вик, а после се чува тежко тупване на тяло върху плочите.
След няколко мига пълна тишина се разнася тънкият, тревожен глас на Роуз.
— Госпожице Тилотсън! Госпожице Тилотсън!
Както е на четири крака, Шугър запълзява заднешком и бързо се мушва в леглото като добро момиче.


— Само за една такава вечер… трябва да искаме по десет шилинга — хленчи и пъшка нечий глас по стълбите.
— Внимавайте с пръстите й — скимти някой друг.
Тъй като господарят на къщата отсъства и няма кой да отнесе изпадналата в безсъзнание Агнес до стаята й, задачата се поделя между Роуз, Лети и Клара. Тя им отнема доста време, те пухтят и пъшкат, процесията минава покрай стаята на Шугър и скоро след това в дома отново се възцарява мълчание.
Шугър се насилва да изчака, за да се убеди, че всички са заспали. Колкото и забележителна да беше състоялата се катастрофа, тя не бива да попречи на това, което е постигнала със Софи. Хайде, всички да си лягат, за да може бедната гувернантка да свърши своето!
Шугър проверява колко е часът. Остава четвърт час до полунощ — несъмнено и последният от прислужниците е в страната на сънищата. Те трябва да стават рано сутрин — не бива да забравят това, ако се грижат както трябва за себе си. Особено Клара с нацупената уста и лъскавите, подозрителни очички — не е зле да си почине до утре, отровната му усойница. Нека положи противната си, нашарена от едра шарка буза на възглавницата и нека светът се върти няколко часа без нея…
Дванайсет без десет. Шугър върви на пръсти по ледения коридор към стаята на Софи. Всички камини в къщата са угаснали, отникъде не се излъчва топлина; покривните греди скърцат, по покрива трополи градушка. Шугър се вмъква като призрак в спалнята на детето, но вижда, че то вече е будно и седи в леглото — свещта озарява широко отворените му очи.
— Лош сън ли сънува, Софи? — пита нежно Шугър, успокоявайки буйстващите наоколо сенки, като поставя свещта върху скрина — точно до тъмнокожата кукла. Тя забелязва, че куклата е повита в бял плетен шал.
— Моята мама — заявява Софи със странен, поучителен тон, — има припадъци, госпожице. Държи се грубо, вика, и после пада на земята.
— Всичко е наред, Софи — казва Шугър, съзнавайки, че нищо не е наред, но не може да се сети какво друго да каже. — Свърши ли си… твоите неща?
Този евфемизъм звучи превзето от нейната уста — същата уста, която неотдавна окуражаваше Уилям да влезе във вагината й.
Софи се измъква от леглото и сяда послушно на гърнето. Евфемизмите са единственият начин на изразяване, който тя познава — и ако това зависи от Шугър, тя никога няма да опознае друг.
— Бавачката ми каза — пояснява Софи, докато тънката струйка урина потича в порцелановото гърне, — че мама ще свърши в лудница. — И след малко добавя (защото енциклопедичните познания на нейната гувернантка може да не обхващат тази вълнуваща подробност): — Това е една къща, в която държат лудите, госпожице.
«Грозна стара клюкарка, дано гори в ада», мисли Шугър.
— Колко грубо от нейна страна — да говори така! — казва тя на глас.
— Но мама ще трябва да отиде там, нали, госпожице? — упорства детето, докато Шугър му помага да си легне отново.
Шугър отвръща с въздишка:
— Софи, посред нощ, когато всички трябва да сме отдавна по леглата, не е време да мислим за тези неща.
— А колко е часът, госпожице? — пита разбуденото дете.
Шугър поглежда към часовника върху полицата на камината.
— Остава една минута до полунощ — тя издърпва одеялото до брадичката на Софи. В стаята е толкова студено, че ръцете й треперят. Но очите на детето я умоляват да не си тръгва още.
— Сега вече трябва да си легна и аз, Софи.
— Да, госпожице. Вече утре ли е?
Шугър поглежда отново и се замисля дали да излъже.
— Още не — признава тя. — Искаш ли да ти покажа?
Тя сваля тежкия часовник от полицата. Той е извънредно грозен — стоманеносив, покрит с дупчици, на вид като обърната форма за желе. Шугър го обръща към Софи, така че детето да вижда как стрелките отмятат секундите по жълтеникавия, покрит със стъкло циферблат. Воят на вятъра заглушава тиктакането на механизма.
— Сега вече е утре — обявява Софи с облекчение, като че ли някакво недоразумение е било изгладено по най-приемлив за всички начин.
— Не само утре, малката ми — казва Шугър, защото се е сетила за датата. — Вече е декември, последният месец от годината, с който идват зимата и Коледа. А какво идва, когато свърши декември, Софи?
Шугър чака, готова да приеме за отговор и «януари», и «1876-а». Къщата скърца под напора на проливния дъжд, отвсякъде се разнасят тайнствени звуци, много по-силни от кроткото дишане на детето. Когато й става ясно, че отговор няма да има, тя духва свещта.


Двайсет и пет

— Но ние говорихме вече за всичко освен за вас, Уилям — казва лейди Бриджлоу, докато двамата вървят по блестящата от влага алея. — Внезапно животът ви бе обгърнат от тайнственост, а аз съм толкова любопитна!
Уилям се смее тихичко, изпитал за миг доволство от ролята си на загадъчна личност. Но той не би искал да държи Констанс (лейди Бриджлоу настоява да се обръща към нея на малко име) в неведение. В крайна сметка тя е най-добрата му приятелка — поне най-добрата от тези, с които може да бъде видян публично.
Сутрешният дъждец е спрял и следобедът се очертава като изключително мек и слънчев. Колкото и слаби да са слънчевите лъчи, те наистина топлят, осветяват покривите на Нотинг Хил и обгръщат със светъл ореол църковната камбанария. Уилям е доволен, че успя да излезе днес; ако времето се задържи така, обещанието му да се явява по-често в църквата няма да бъде трудно за изпълнение.
— Намерихте ли гувернантка за дъщеря си? — пита лейди Бриджлоу.
— Да, да, благодаря.
— Защото аз научих, че едно момиче с отлична подготовка много скоро ще бъде свободно — изключително умна, кротка като агне, баща й наскоро е банкрутирал…
— Не, не, убеден съм, че тази, която назначих, е напълно подходяща.
Лейди Бриджлоу се смръщва едва забележимо. Това е още една непозната величина в живота на приятеля й.
— Нали не ви е изпратена от Дружеството за спасение?
Уилям чувства как се изчервява и е обзет от благодарност за все по-пищната си брада и високата яка.
— Разбира се, че не; какво ви навежда на тази мисъл?
Лейди Бриджлоу хвърля поглед назад над хермелиновата си яка, като че ли това, което възнамерява да разкрие, налага абсолютна секретност.
— Вие вероятно знаете, че госпожа Фокс се е върнала към старата си… професия, нали? И работела по-усилено отвсякога, така казват. Опитва се да убеди дамите, които имат някакъв проблем с прислугата, че тези… върнати в правия път същества биха им свършили работа. Но ме познава достатъчно добре, за да не опитва с мен. Навремето бях назначила за кухненска помощница едно момиче, изпратено от дружеството, и се наложи да го уволня само след четири месеца.
— Тъй ли? — стабилността в домакинството на Уилям е възстановена с цената на много пари и усилия; противна му е дори мисълта за каквото и да било объркване. — Какво се случи?
— Нещо, което не би могло да се коментира в добро общество — лейди Бриджлоу се усмихва иронично и с едва забележим жест очертава извита напред дъга пред покрития си с коприна корем.
— Аз не съм ли част от доброто общество, Констанс?
Тя се усмихва.
— Вие сте… особен. Имам чувството, че с вас мога да разговарям на всякакви теми.
— О, искрено се надявам да е така.
Окуражена от думите му, тя продължава:
— Колко жалко, че не бяхте на представянето на новата книга на Филип и Едуард. Знаете ли, освен мен имаше само още четири дами — всъщност три, защото възмутеният съпруг на госпожа Бърнънд дойде и я изведе от залата — пред очите на всички!
Уилям се усмихва малко смутено, защото се пита дали имаше основания да се засегне от думите без съпруга, които приятелите му бяха надраскали допълнително на поканата.
— Е, книгата на Бодли и Ашуел наистина е доста скандална — казва той с въздишка. — Пък и не съм много убеден в достоверността на статистиката им. Ако в Лондон имаше толкова много проститутки, щяхме да се препъваме в тях на всяка крачка…
— Да, да, но аз исках да ви кажа нещо друго. Госпожа Фокс беше на представянето. Тя дори стана и благодари на авторите, че са привлекли вниманието на широката общественост към проблема — а после ги упрекна в несериозно отношение! «Не виждам нищо смешно в една паднала жена», така каза тя. Разбира се, всички се смяхме до сълзи.
— Горката госпожа Фокс. «Прости й, Господи, защото тя не знае какво говори…»
Лейди Бриджлоу се смее тихичко — смехът й прозвучава удивително свойски.
— О, човек наистина не бива да се надсмива над необмислените постъпки на другите, нали? След представянето поговорих с Филип и Едуард и те споменаха колко се безпокоят за горката Агнес…
Стойката на Уилям се вдървява.
— Много е мило от тяхна страна да се безпокоят — казва той, — но за щастие безпокойствата им са напълно неоснователни. Агнес се възстанови напълно.
— Но не дойде на църква днес…? — отбелязва с въпросителен тон лейди Бриджлоу.
— Не.
— Може би е на литургия в католическата църква в Крикълууд.
— Възможно е — Уилям отлично знае, че Агнес е в Крикълууд. Убеждението на съпругата му, че това е «малка тайна» между нея и кочияша е достойна за съжаление самоизмама. — Вярвам й и знам, че ще надрасне тази своя слабост.
Лейди Бриджлоу въздъхва дълбоко и елегично, очите й се замъгляват.
— Ааах, да, доверието… — казва тя натъжено, намеквайки за камшиците и стрелите, които злата съдба я е принудила да изтърпи в досегашния си живот. Меланхоличното изражение й отива, придава на лицето й онзи унесен израз, който е толкова на мода напоследък. Но тъгата отлита бързо; оживлението заема отново мястото й и лейди Бриджлоу пита:
— Какви са плановете ви за Коледа?
— Боя се, че не предвиждам нищо необичайно — казва Уилям. — Напоследък съм станал наистина много скучен. Спя, закусвам, отивам да завоювам нови територии от Британската империя с производството си, вечерям и си лягам. Наистина не мога да си представя как някой друг, освен банкера ми може да проявява интерес към мен…
— О, не, не бива да пропускате и мен, Уилям — казва тя скромно. — Всеки велик делови мъж има нужда от една приятелка. Особено когато производството на фирмата му е от такъв интерес за женския пол, нали?
Уилям се опитва да овладее възторга, който напира да озари лицето му — никога не е предполагал, че лейди Бриджлоу би използвала продукти на «Ракъм». Новите каталози и плакатите явно имат желания ефект…
— Що се отнася до мен — продължава лейди Бриджлоу, — струва ми се, че постигнах забележителен успех с гостите за следващия си прием. Преценете сам — лорд и лейди Ънуин на едно място, дори на една маса за вечеря!
— Така е, но как успяхте?
— Ако трябва да си призная, дължа всичко на светкавичната си реакция. Отправих поканата си преди някой да успее да се съвземе от изненадата, веднага след завръщането на лорд Ънуин. Разбира се, не бих започнала да твърдя, че го е привлякъл моят чар; струва ми се, че съпругата му е наложила решението си да отпразнуват семейно Коледа в Англия — и му е поставила ултиматум да се яви.
Уилям изпитва известни затруднения да си представи как някой принуждава лорд Ънуин да направи каквото и да било.
— Бих казал, че един обикновен ултиматум не би свършил работа.
— О, не забравяйте, че новата му съпруга не е такова покорно същество, каквото беше майката на Агнес. При това той има вече деца от нея — негова плът и кръв.
Уилям отвръща с безизразно мънкане — досега не е имал възможност да се запознае с новата лейди Ънуин. Ракъмови са били канени нееднократно в дома на Ънуин, но в очите на Агнес поканата би могла да бъде подписана със същия успех от Велзевул — и тя винаги я връща с отговор «За съжаление няма да имаме възможност да присъстваме».
(Уверен съм, че тя има дори чувства към теб, скъпа — настоява Уилям в такива случаи, но Агнес така и не е могла да прости повторния брак на лорд Ънуин. Най-малкото, което би могъл да стори, е да оплаква до края на дните си онази свята жена Вайълет Пигот, която «пожертва безсмъртната си душа» за него; а вместо това този престарял звяр веднага се ожени за тази… за това… същество).
— Признавам си — казва Уилям, — малко се притеснявам от срещата със стария господин след толкова дълго време. Когато поисках от него ръката на Агнес, може би съм го подвел да очаква, че на дъщеря му ще бъде осигурен по-изискан начин на живот от… е, вие знаете историята на живота ми, Констанс. Винаги съм се питал дали той няма лошо мнение за мен…
— О, не, той е мила душица — успокоява го лейди Бриджлоу, докато двамата наближават вилния квартал Чепстоу. — Двамата с горкия ми Албърт бяха приятели, и той правеше всичко по силите си, за да накара Албърт да се откаже от онези неразумни… е, вие също познавате историята на моя живот. А когато Албърт почина, лорд Ънуин ми написа такова мило писмо! Не отправи нито един упрек. А Албърт имаше някои много глупави постъпки. Той не беше умен като вас…
Словоизлиянията на лейди Бриджлоу секват изведнъж. Тя е установила, че двамата вече не са сами на улицата. Към тях наближава една висока, дръглива жена, облечена в грозна черна рокля, със слаби ръце и червена коса, която плаче за подстригване. Жената води за ръка едно закръглено момиченце.
— Как сте, госпожице Шугър — поздравът на Уилям е въздържан, но дружелюбен.
— Много добре, благодаря ви, сър — отвръща кльощавата жена. Устните й са отвратително напукани и се белят. Очите й не са лоши, но е невзрачна и с унил вид — точно както трябва да изглежда една гувернантка.
— Днес е доста по-меко в сравнение с предишните дни — отбелязва Уилям.
— Да, наистина — съгласява се гувернантката, хваща ръката на Софи и я стисва здраво. — Реших да изведа Софи на разходка, защото е много бледа.
— В наши дни крайната бледност е единствено приемливият тен за една дама — заявява лейди Бриджлоу. — Розовите бузи са безнадеждно демоде, нали, Уилям?
Нито тя, нито Уилям поглеждат надолу към детето. Погледите и думите им са насочени право напред — само към госпожица Шугър.
— Софи е извънредно послушна и… старателна ученичка — казва изведнъж гувернантката, очевидно неспособна да поддържа изискан разговор.
— Колко приятно за вас — казва лейди Бриджлоу.
— Много добре, Софи — благоволява да каже Уилям и погледът му среща широко отворените сини очи на дъщеря му само за миг, преди той да продължи нататък.


Когато се връщат в къщата, в задушната топлина на занималнята, Шугър полага отчаяни усилия да се овладее. По тялото й пълзят тръпки, тя едва успява да не затрепери от глава до пети от възмущение — заради себе си и заради Софи. Всеки неин нерв е опънат до крайност от неосъществения порив да се нахвърли като ураган, със зъби и нокти, върху онази самодоволна кучка и да я разкъса.
— Коя беше онази дама, Софи? — пита тя със спокоен тон, след като си е поела дълбоко дъх.
Софи си играе с дървените животни от мъничкия Ноев ковчег. Това все още е любимото й неделно занимание, въпреки че госпожица Шугър й е позволила да прави в неделя, каквото си поиска. По нищо не личи тя да е разстроена от отвратителния начин, по който се отнесоха с нея баща й и неговата спътница; бузите й действително пламтят, но това се дължи на необичайното раздвижване и на силния огън в камината.
— Не знам, госпожице.
— Тя често ли посещава баща ти?
Софи вдига поглед от жирафите, сбърчила озадачено чело. Един въпрос за унаследяването на престола при месопотамската монархия би я затруднил доста по-малко.
— Но нали си я виждала и по-рано? — настоява Шугър със свито гърло.
Софи се замисля за миг.
— Понякога чувам да с'общават за пристигането й — казва тя след малко.
Шугър млъква нацупено. За първи път от месеци насам копнее за хартия и писалка, за да опише на белия лист своето въображаемо отмъщение като онези от романа й. Само че този път жертвата няма да бъде мъж, а една отвратителна дребна жена с физиономия на пекинез. Китките и глезените й ще бъдат здраво завързани.

— Имайте милост! Имайте милост! — захленчи тя, когато усети как някакъв остър предмет се забива в задника й — нещо студено, кожено и космато.
— Какво е това? — изпищя тя ужасено.
— Не можете ли да познаете? Муцуна на норка — отвърна Шугър, стиснала здраво заострената главичка на хермелиновата стола, която бе увила около китката си. Нещастното животно ще се чувства сигурно по добре в задника, отколкото на врата ви…

— Чухте ли какво каза татко, госпожице? — разнася се тънкото гласче на Софи. — Каза, че съм добро момиче.
Шугър, изтръгната от отмъстителните си фантазии, забелязва объркано, че Софи се усмихва щастливо, а очите й сияят от гордост.
— Не е казал такова нещо — сопва се тя, преди да успее да се спре.
Щастливото изражение на Софи се изпарява, детето смръщва чело — и това подчертава още повече приликата му с Уилям. То отвръща глава, търсейки спасение в по-безопасния свят на играчките. Стиснат здраво в мъничката й ръка, Ной се качва по мостчето към своя ковчег с бавни, достолепни подскоци.


— Драги ми Ракъм, позволете да отбележа, че вие продължавате да отбягвате темата.
— Така ли? — отвръща Уилям. Понеделник сутрин е и той разговаря с госта си в пушалнята. Пурите вече са запалени, Уилям отпушва бутилката с порто, чува се тихо «пльок». — Струва ми се — продължава той, — че не сме си изяснили каква е въпросната «тема». Аз търся вашия съвет как да ускоря максимално възстановяването на жена си, и то тук, в собствения ни дом. Вие от своя страна като че ли имате желание да изреждате положителните и отрицателните страни на цял каталог лудници — от Абърдийн до Абъристуит.
В отговор доктор Кърлоу изсумтява. Неговият информационен изблик се дължеше на претенциите на Ракъм, че знае нещо за лудниците, което въобще не отговаря на истината. Всъщност доктор Кърлоу вероятно е прекарал повече време из лудниците от който и да било друг психически здрав човек. Като млад лекар, преди да реши твърдо, че хирургията не е силната му страна, той е оперирал много питомци на приюти за душевноболни, и е научил много други неща, освен да борави със скалпел. Умее да различава добрата лудница от лошата; знае кои от тях се различават само по име от затворите, кои са обикновени пансиони с претенции за здравни заведения — но знае и за болници, които се намират в юрната част на класацията — първокласни заведения, посветени на набиране на нови научни познания и на пълноценното възстановяване на пациентите. Наблюдавал е не малко случаи, когато истерични дами, изпаднали до такава степен в плен на заболяването си, че не биха могли да се покажат нито пред човек, нито пред животно, се възстановяват по чудотворен начин веднага след като биват изтръгнати от парниковата си среда, в която всички ги глезят и поощряват по този начин болестта.
Тъй като е наясно с тези неща, доктор Кърлоу може основателно да предскаже, че ако остане у дома, Агнес Ракъм е осъдена. Как би могла да оздравее с този съпруг, който й позволява всичко и с цяло стадо сервилни и покорни прислужници около себе си?
— Няма нищо похвално в това да задържате една болна жена в дома й, Ракъм — подхваща той. — Никой не обвинява един съпруг, че е пратил жена си в болница, когато тя си счупи крака или се разболее от едра шарка. Уверявам ви, при вас няма нищо по-различно.
Уилям отпива мрачно от портвайна.
— Чудя се — казва той замислено, — дали тя няма и някакъв физиологичен проблем…
— Преглеждал съм я многократно. Няма нищо сериозно, нищо, което няма да се оправи от само себе си, ако тя бъде подложена на сериозно лечение.
— Понякога, когато поведението й се променя рязко, непосредствено преди припадъка имам чувството, че едното й око става малко по-голямо от другото…
— Хммм. Вероятно се притеснява да ви гледа право в очите — всеки би се притеснил при такива изблици.
Внезапно тишината в задимената пушалня е нарушена от кристално-чисти звуци на пиано. Някой засвирва очарователна мелодия в съседната стая. След елегантен прелюд Агнес запява — гласът й е спокоен и весел като птиче чуруликане. Уилям незабавно добива скръбно сантиментално изражение, което кара доктор Кърлоу да изпъшка отчаяно.
— Ракъм — настоява той, — откажете се от щастливата илюзия, че жена ви е напълно здрав човек, нападан от време на време от някакво хронично страдание. Тя е болна, но има от време на време моменти на просветление. Кажете ми, ако някоя от вашите машини за бутилиране на парфюми се повреди, започне да чупи шишенцата и разлива парфюма, и това се повтаря периодично, вие ще повикате майстор да я поправи, нали? А ако случайно машината заработи нормално, когато се появи майсторът, това ще ви накара ли да повярвате, че всичко е наред и ремонт няма да се наложи?
— Хората не са машини.
«Доста странна философия за индустриалец», казва си Кърлоу, но се въздържа да произнесе на глас забележката.
— Е — казва той с въздишка, докато ангелските трели на Агнес продължават да долитат до тях, — ако отказвате да обмислите отвеждането й в лечебно заведение, има някои задължителни мерки, които настоявам да предприемете. Първо, забранете й да посещава литургията в католическата църква. Няма нищо лошо в католицизма, но жена ви се числеше към англиканската църква, когато стана ваша съпруга и няма причини внезапно да се отрича от вярата си. Ако католическите й убеждения бяха нещо повече от налудничава прищявка, тя би се опитала да убеди и вас да станете католик, вместо да се забавлява с тези тайни излети до Крикълууд. Второ, крайно време е Агнес да приеме факта, че е майка. Тази абсурдна криеница продължи прекалено дълго. Ако не желаете да разберете, че това е за доброто на Агнес, помислете поне за дъщеря си, която вече е достатъчно голяма, за да задава въпроси. Лишаването от майчина любов не би могло да й бъде от полза, нали?
Уилям кимва бавно. Колкото и неприятна да е истината, той не може да възрази срещу основателните доводи на този човек, който си разбира от работата. Не е възможно една майка да отхвърли детето си, без от това да произлезе някакво нещастие — това е неоспорим факт.
— Все ми се струва, че е още бебе — мънка той в защита на Агнес и си припомня редките случаи, когато е виждал повитото в пелени бебе в ръцете на Биатрис. Но детето е избуяло като бурен, и той е принуден да си признае, че вчера се стресна от зоркия и разумен поглед на дъщеря си.
— Не ми се иска да разстройвам ненужно Агнес — казва той.
— Като имаме предвид какъв е залогът, Ракъм — отвръща лекарят, — обезпокояването на съпругата ви ми се струва много ниска цена.
Уилям прави гримаса в знак на съгласие; преговорите са приключени, двете страни са отстъпили по малко от позициите си. Домакинът си поема по-свободно дъх и предлага още портвайн.
— Кажете ми, докторе — пита той, — как е вашата дъщеря?


Емелин Фокс се навежда, за да вземе с пръсти котешките лайна от пода на коридора. В края на краищата, те са съвсем изсъхнали, а щом изхвърли мръсотията, ще си измие ръцете. Наистина, Емелин не може да разбере защо някои хора правят такива сцени заради малко боклук. Би трябвало да поживеят един ден в някой от бордеите на Шордич, където по стените се стича слуз, а плъховете хапят децата по лицата!
Емелин кляка, за да изпълни намерението си. Разпуснатата й коса пада по лицето. Само че колкото повече засъхнали котешки лайна прибира, толкова повече открива. Писан наистина се е държал много лошо. Ако не се поправи, ще се наложи тя да го пропъди от леглото си и да го накара да спи навън.
— Разбра ли, Писане? — пита тя, като че ли сред лошите навици на Писан се брои и четенето на мисли. Той не я удостоява с отговор.
Тя хвърля лайната в една картонена кутия, която някога е съдържала хартия за писма, а понастоящем е пълна с котешки изпражнения, събирани в продължение на две седмици. Емелин смята да закопае всичко в градината, веднага щом си купи лопата — а тя е твърдо решена да купи лопатата днес и изобщо не я интересува как ще я изгледа продавачът в магазина за железария.
Тя слиза боса по прашните стъпала — така погледнато, тя е и гола. Традиционното преобличане в някакви други дрехи, за да си легне, започна да й се струва безсмислено, и въпреки наближаващата зима нощниците изобщо не й липсват. Тя почти не чувства студа; случвало се е крайниците й да са бели като оголени кости, а тя да не изпитва никакво неприятно чувство. Какво знаят за студа щастливците на този свят, свили се уютно в топлите си къщи?
Всъщност собствената й къща понастоящем не е кой знае колко добре отоплена. Пак е забравила да внесе въглища, а и комините трябва да се почистят. Наистина е крайно време да намери заместници на Сара; три месеца без прислужница са се отразили сериозно на къщата. Може да наеме много добро момиче чрез Дружеството за спасение, но първо ще се наложи малко да поразчисти, за да не направи лошо впечатление.
Емелин се избърсва с мокър парцал (едва вчера се е къпала) и нахлузва работната си дреха — тоест, една прилична, но и практична рокля, която носи, когато обикаля бедняшките квартали. Стомахът й къркори, за да й напомни, че не бива да излиза от къщи, преди да е хапнала нещо, както се случва често напоследък.
Тя отива в кухнята и се промушва между печката на Хенри и собствената си печка, за да се добере до шкафа, където държи хляба. Ножът си стои забит в самуна — и толкова по-добре, защото напоследък й се губят много прибори. Няма масло, но затова пък разполага с огромна наличност от месни и рибни консерви — същински дар Божи за независимата жена. Обмисля дали да не отвори говеждия език «Белгрейвия», но накрая се спира на сьомга. Чувала е, че рибеното масло е полезно за мозъка.
Котаракът на Хенри влиза безшумно, започва да издава жални звуци и да се умилква, бутайки глава в полите й.
— Чакай малко! — кара му се тя, докато търси чиста чаша, в която да си приготви нещо топло за пиене. Но си спомня, че няма мляко, а тя не обича нито чай, нито какао без мляко. Това не е толкова важно; съвсем скоро госпожа Наш ще й налее чай в залата на дружеството.
— Заповядай, нахално същество такова — казва тя и изсипва останалата сьомга направо на пода на кухнята. — Постоянно се възползваш от добротата ми… Защо не излезеш и не си намериш някоя почтена работа, ммм? Трябваше да те кръстя Готованко.
Котаракът накланя глава на една страна.
— Мяу?
Емелин наистина трябва да побърза; успала се е, защото стоя будна до късно, преписвайки в десетки екземпляри едно и също писмо до директорите на държавни училища, в което ги умолява да не изоставят децата от бедняшките квартали. Ако не тръгне веднага, ще изпусне чая и бисквитите.
Къде ли е оставила шапката си? А, да — ето я там, окачена на леглото на Хенри, което все още стои подпряно на стената в дневната. (Поне намери къде да изпрати дюшека благодарение на госпожа Емерсън, която наскоро събираше чаршафи, дюшеци и завивки. Но желязната рамка се оказа прекалено тежка за пренасяне). С помощта на два фуркета и шапчицата, която завързва с панделка под брадичката, Емелин се превръща в госпожа Фокс, готова за нови подвизи.
Точно когато се кани да отвори външната врата, едно писмо се промушва с тихо шумолене през процепа и пада в краката й. Тя го напъхва в чантичката си и излиза тичешком.


Разположила се удобно в заседателната зала на Дружеството за спасение, с чаша чай до себе си, госпожа Фокс изважда плика от чантата си. Оказва се, че писмото се състои само от един лист, маниакално прегъван многократно, докато се е получило миниатюрно квадратче. Госпожа Фокс изглажда листа на масата пред себе си, и присвива очи, за да може да разчита лилипутския почерк.

«Времето изтича» — така започва писмото. «Знам, че Вие сте добра и мила жена, въпреки че баща Ви е сключил договор със Силите на мрака. (Моят баща също беше злодей, затова Ви разбирам). Аз знам, че Вие вече живеете във Второто си тяло. Хората казват, че не сте красива и че имате лош тен, но те не могат да проникнат до красотата на душата Ви. Как ли сияе тази Душа в съзнанието, че и плътската й обвивка е безсмъртна! А моето земно тяло проявява ужасяващи признаци на упадък, и аз не мога да понеса мисълта, че ще остана пленница в него още дълго време. Аз знам, че Второто ми тяло ме очаква в Манастира на здравето. Моля Ви, моля Ви, моля Ви да ми разкриете тайната на пътя до Манастира. Аз съм готова да тръгна на път, но се боя, че моят ангел-пазител ще настоява да бъда търпелива и да изчакам Ужасния Край. Вие сте единствената ми Надежда. Моля Ви, споделете с мен Тайното Познание, за което копнея.
В името на добрите чувства, които и двете хранехме към Хенри, Ви умолявам да го сторите!
Агнес Р.»

Госпожа Фокс сгъва писмото и го поставя обратно в плика. Около нея сестрите раздигат чаши и чинийки, и обличат палтата и шапките си. Молбата на госпожа Ракъм ще трябва да почака за отговор, първо трябва да се помогне на други души.


Същата вечер, докато Писан мърка доволно, опрян в бедрото й, госпожа Фокс препрочита писмото. Тя е в лошо настроение; следобедът, прекаран с останалите членки на дружеството, не беше особено успешен. Няма спор, че улиците на Шордич са истинска златна мина, ако търсите разврат и безбожие, но е извънредно трудно да се доберете до обитателите им — те са враждебно настроени, и повечето имат обичая да хлопват вратите под носа на Спасителките. Само една уличница се съгласи да разговаря с госпожа Фокс, но тя беше толкова пияна, че сериозният разговор се оказа неосъществим.
— Че от теб знаш ли ква уличница ша излезе? — уверяваше я хилещата се проститутка. — Веднага се вижда. Не носиш корсет, а? Нали ти виждам циците!
Госпожа Фокс се опита да обясни, че е прекарала тежка болест, и че стегнатата броня на корсета е затруднявала дишането й; освен това, подчерта тя, почтеността няма нищо общо с корсета, защото много преди изобретяването му също е имало почтени жени… Но проститутката не отстъпваше.
— Че и деца не си раждала, то е ясно — изкиска се тя и се опита да погъделичка Емелин под извивката на гърдите. — Наш' ли как си падат мъжете по таквиз?
Сега Емелин се е проснала на леглото, краката я болят, мръсна е, има чувството, че сажди са полепнали и по езика й, а освен всичко останало (да му се не види!) пак не е успяла да купи мляко за какаото. И като че ли това не стига, ами сега трябва да отговаря и на това писмо, в което Агнес Ракъм иска от нея да й разкрие тайната на физическото безсмъртие.
Какво да й каже?
Истината, разбира се, колкото и нежелана да е тя. Емелин взема хартия и писалка, и надрасква следното:

«Скъпа госпожо Ракъм,
Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че допускате грешка. Никой от нас не може да се надява на друго безсмъртие освен на безсмъртието на духа в Христа (вижте Послание на свети апостол Наела до Римляни 6:7-10; до Коринтяни 15:22, и най-вече 15:50). Ако бих могла да Ви помогна по какъвто и да било друг начин, ще го сторя с удоволствие.
Искрено Ваша, Емелин Фокс».

Тя сгъва бележката, поставя я в плик, запечатва го, и почти веднага след това го накъсва на парчета. Представила си е как госпожа Ракъм получава отговор, как го отваря възторжено и нетърпеливо, а получава само сух отказ, съпроводен с няколко препратки към Светото писание, и я обзема дълбока жалост.
Дали няма да бъде по-добре да й изпрати някоя книга? Така ще избегне необходимостта лично тя да разбие надеждите й, а и книгата сигурно ще съумее по-добре да пропъди миазмите на илюзиите от главата на госпожа Ракъм. Емелин скача от леглото и започва да се рови из ужасно прашните купчини книги, задръстили къщата й, в търсене на «Разрушеният храм» — автобиографията на един смъртно болен евангелизатор, която тя бе дала на Хенри по времето, когато той толкова се измъчвате при мисълта за възможната й смърт. Беше тънко томче, със запомнящ се гръб, но тя не може и не може да го намери, и вдигналата се прах я кара да киха непрекъснато.
Но какво е това? Някаква дебела брошура, която не помни да е виждала преди. На гърба се четат препоръки от различни авторитети като например «А. Е. от Блуумзбъри»: «Това е библията на всеки любител на удоволствия!». На предната корица — с тлъсти черни букви: «Нови забавления в Лондон — наръчник за светски мъже с напътствие за начинаещи». Тя отваря книгата и прочита посвещението: «На Хенри, от Филип и Едуард. Може би това е бъдещата ти енория? Желаем ти успех!».
Емелин се присвива болезнено от жестоката шега на Бодли и Ашуел. За нейно учудване очите й се насълзяват. Горещи сълзи започват да капят върху брошурата. Тя прелиства страниците и се опитва да чете, но вижда всичко размазано. Някои от страниците са с прегънати ъгълчета, вероятно за да се отбележат определени проститутки, чиито качества Бодли и Ашуел са държали да изтъкнат.
Госпожа Фокс отмята назад глава, смутена, че не може да овладее ненужния си хленч. Ще прегледа по-късно отвратителната малка книжка; може би, въпреки болката, която й причини, тя ще се окаже полезна. Трябва да я приема като… да, ето като какво — като неоценим списък с имената на жените, които тя ще се постарае да открие и да върне в правия път. Да, в крайна сметка и от тази книга ще има полза!


— Чаят ви, госпожице.
Шугър се изтръгва от неспокойните си сънища, примигвайки в полумрака. Тя вдига поглед. Някаква фигура, която първоначално не може да разпознае, се е надвесила над нея с чаша чай в едната ръка и горяща лампа в другата, защото още не се е зазорило истински. Докато Шугър се изправя на лакти, измъквайки ръце от завивките, тя усеща нещо тежко върху краката си и установява, че отвореният дневник лежи захлупен върху лявото й бедро.
«Дявол да го вземе!» Дано прислужничката го вземе за учебник, или за дневник на самата госпожица Шугър, а не за чужда, крадена вещ.
— Ъъъ… благодаря ти, Роуз — гърлото й е пресъхнало, гласът й звучи като грачене, тя още не вижда ясно около себе си. — Колко е…
— Шест и половина, госпожице. Вторник. Чудесна сутрин.
— Чудесна ли? — Шугър обръща глава към тъмния прозорец. Отражението от лампата на Роуз се откроява в ореол от скреж.
— Имах предвид това, че снегът спря, госпожице.
— А, да… — Шугър потрива очи. — Сигурно щях да спя цял ден, ако не ме беше събудила.
Тя незабавно съжалява за този жалък опит да спечели благоразположението на прислужницата; само успя да представи себе си като немарлива повлекат. «Затваряй си устата, когато не си напълно будна», напомня си тя.
Когато Роуз и лампата изчезват отново, първите едва забележими проблясъци на зората надникват в стаята на Шугър. Ако присвие много силно очи, тя може да различи странни бели силуети пред прозореца си — като призраци, увиснали напълно неподвижно на двайсетина фута над земята. При първия порив на вятъра призраците започват да се разпадат с шумолене — белите им крайници падат и изчезват нанякъде. Сняг покрива дърветата, бял като пудра и мимолетен.
Потръпвайки, Шугър отпива чай от абсурдно крехката чаша. Тя още не може да привикне към този ритуал — прислужницата да я буди в шест и половина с чаша чай, вместо да се събуди сама към десет или единайсет от слънчевите лъчи, огрели лицето й. За миг тя се озовава назад във времето — не на Прайъри Клоуз, а още по-назад — на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, където гълъбите гукат под покривните греди, златните слънчеви лъчи греят немилостиво, а малкият Кристофър чука на вратата, за да вземе мръсното бельо.
«Трябваше да вземеш Кристофър със себе си», съска укорително някакъв глас в замътения й мозък. «Домът на госпожа Кастауей не е място за деца».
Шугър захапва бисквитата, разпилявайки трохи по нощницата си. «Дете е, но е момче», казва си тя. «Ще порасне и ще стане мъж като всички останали — а светът е направен за мъже».
Тя допива чая си — цялата чаша не е повече от една глътка, само колкото да овлажни пресъхналия й език. Защо се чувства толкова уморена? Какво се случи снощи? Последното нещо, което си спомня да е прочела, преди да потъне в дълъг, тежък сън, преследвана и в него от писъците на някаква жена и воя на вятъра, бе съобщението на Агнес Ънуин, че е сгодена за Уилям Ракъм.
Дневникът се е затворил в скута й. Тя го отваря отново, прелиства мръсните страници и стига до мястото, където я прекъсна сънят.

«Сгодена съм и ще стана съпруга на един мъж», пише Агнес, «а почти не знам какъв е той. Колко страшно е това! Разбира се, аз го пузнавам много добре — толкова добре, че бих могла да напиша книга за всички умни неща, които той казва. Но кой е той наистина, този Уилям Ракъм, какво е това, което иска от мен и още не е получил? О, дано не започна да го отегчавам! Той се смее и ме нарича свой странен малък дух — но дали наистина съм достатъчно изключителна, за да бъда достойна за мъж като него?
Когато мисля за брака, сякаш мисля за гмурване в тъмни води. Но дали тъмните води ще станат прозрачни, ако човек се взира в тях в продължение на години, преди да реши да се гмурне? (О, Божичко — може и да не е подходящо да използвам това сравнение, след като не умея да плувам!)
Но не е редно да се притеснявам. Всичко е възможно за двама души, които се обичат. Освен това ще бъда неизказано щастлива, когато престана да се наричам Агнес Ънуин! Примирам от нетърпение!!!»

— Мама изобщо не си легна — казва с жалостив тон Софи, замаяна и почти разплакала, докато Шугър й помага да се облече. — Остана цяла нощ навън, в градината, и викаше нещо, госпожице.
— Може би си сънувала, Софи — казва смутено Шугър. Усилието, което положи, за да посрещне деня, да се облече и приготви до седем часа, за да помогне на Софи да направи същото, изтласка нощните кошмари назад в съзнанието й; страдалческите писъци заглъхнаха и тя ги чува като далечен шепот. Сега, когато се опитва да си ги припомни, чува не само тях, но и още два гласа — един женски и един мъжки. О, да, така беше, а и като че ли си спомня някаква суматоха по стълбите.
— Бавачката казваше, че плачът и глезотиите не впечатляват никога — съобщава Софи неочаквано и издува глупаво устни, докато Шугър реши косата й. Детето залита лекичко всеки път, когато гребенът драсне кожата на главата му. Повече от ясно е, че и тя не се е разбудила напълно.
— Всички трябва да се стараем според силите си да бъдем смели, Софи — отвръща Шугър.


В девет и половина, малко след като урокът е започнал, усамотението им в занималнята е нарушено от почукване на вратата. Обикновено, след като прислужницата е прибрала чиниите от закуската, никой не ги смущава до обяд, но сега на прага застава Лети, много сериозна и без поднос в ръцете.
— Господин Ракъм би искат да разговаря с вас, госпожице Шугър — казва тя.
— С мен ли? — примигва Шугър недоумяващо.
— Очаква ви в кабинета си, госпожице.
Лети има добродушно лице, но по него не може да се разчете кой знае какво; ако там е изписано някакво желание да сподели нещо по женски, то Шугър не може да го разшифрова.
Софи вдига поглед от писалището в очакване да разбере какви ще са следващите събития в нейния свят. С кимване и жест Шугър нарежда изписването на имената на музикалните инструменти да продължава. Току-що е убедила Софи, че рисунката на цигулка с провиснал гриф е съвсем приемлива и може да остане в тетрадката, вместо листът да се къса и заниманието да започне наново. Софи отново се навежда над тетрадката, притиснала линийката към недовършената рисунка на едно виолончело, като че ли я е страх то да не се изплъзне изпод пръстите й.


— Ще се върна скоро — казва Шугър. Но когато тръгва след Лети по коридора, тази увереност започва да се изпарява. «Ще ми каже, че иска да напусна», мисли си тя. «Намерил е гувернантка, която знае френски и немски и може да свири на пиано». После, подменяйки неоснователните страхове с неоснователна възбуда, продължава: «Не, иска да ме целува по шията, по лицето, да вдигне полите ми и да ме чука. Има ерекция от зори и вече не издържа».
Килимите под краката й са влажни, наоколо мирише на сапун и на мокра вълна; Лети, след като е изпълнила задачата си, запретва ръкави и се връща към кофата и сюнгера, оставяйки гувернантката да влезе сама при господаря. Водата в кофата е розова.
Сърцето на Шугър се е качило в гърлото, когато почуква на вратата на «светая светих», кабинета на Уилям, в който не е влизала нито веднъж през всички тези седмици, откакто живее в неговия дом.
— Влез — вика той отвътре, и тя се подчинява.


Първата мисъл на Шугър, когато го вижда седнал зад бюрото си, обвит в цигарен дим, приведен уморено напред и опрял лакти между две купчини писма, е че той прилича на човек, прекарал нощта в пиянски разгул. Очите му са червени и подпухнали, косата му е влажна и сплъстена, брадата и мустаците му не са ресани. Той става от стола, за да я поздрави и тя забелязва по жилетката му тъмни петна от вода — очевидно се е намокрил, като е плискал набързо лицето си.
— Уилям, изглеждаш толкова… ужасно уморен! Сигурно прекаляваш с работата!
Той прекосява стаята — обувките и крачолите на панталона му се изцапани с пръст; сграбчва я така рязко за раменете, че тя трепва, и я притиска към гърдите си. Докато отвръща на прегръдката му, обвивайки го с дългите си, слаби ръце, притискайки буза в неговата, тя се изкушава да му направи забележка, както би постъпила една истинска гувернантка; в главата й се въртят всевъзможни идиотски реплики: «Не смейте да ме докосвате, сър! О! Милост! Ще припадна!» и така нататък.
— Какво е станало, любов моя? — шепне тя в косата му и се притиска здраво към него, за да го накара да почувства острите очертания на таза й през пластовете дрехи, които шумолят между двамата. — Кажи ми какво те измъчва.
Тези фрази са също толкова банални и глупави като другите, Шугър знае това, но какво друго би могла да каже? Единственото, което иска всъщност, е тази разхвърляна, претъпкана с документи стая с потъмнели от тютюнев дим тапети и килим с цвят на говежди бульон да изчезне и те двамата да се озоват по вълшебство обратно на Прайъри Клоуз, където меки, топли чаршафи ще покриват голите им тела, а Уилям ще впери възторжен поглед в нея и ще каже…
— Уф, това е гадна, безнадеждна история.
Дъхът й секва, защото той я притиска още по-силно към себе си.
— Кое… парфюмерийната индустрия ли? — пита тя, макар да знае отлично, че той има предвид нещо много по-различно.
— Агнес — отвръща той със стон. — Ще ме докара до лудост.
Вероятността Уилям да е по-близо до лудостта, отколкото нещастната му жена, изглежда незначителна, но няма съмнение, че той преживява тежки моменти.
— Какво е направила?
— Излезе снощи по нощница на снега! За да изкопае дневниците си — поне това се опита да направи. Сега е убедена, че са ги изяли червеите. Бях заповядал да приберат на сигурно място проклетите неща, но сега никой не знае къде са.
Шугър издава звук, който би трябвало да изразява озадачено съчувствие.
— При това се нарани! — възкликва Уилям и потръпва в прегръдките на Шугър. — Беше ужасно! Поряза двата си крака с лопатата. През живота си не е изкопала и една дупка, горкото ми ангелче! А беше и боса! О! — той отново потръпва силно при мисълта за онези нежни боси крачета, прорязани при неумелия й замах от острия метал. Шугър също потръпва — това е първият искрен неволен спазъм, който споделят телата им.
— Как е тя? Ти какво направи? — пита Шугър, а Уилям се изтръгва от прегръдката й и покрива лицето си с ръце.
— Повиках незабавно доктор Кърлоу, разбира се. Слава Богу, че не отказа да дойде… но разбира се, няма да пропусне да се възползва от положението. Невероятно е как един човек по нощница под сакото може да шие разкървавената плът на една пищяща жена и въпреки това изражението му да е самодоволно! Но той може да си гледа самодоволно, колкото си иска — Агнес ще остане у дома! Да не би да очаква от мен да изпратя жена си приживе в ада, само защото не умее да копае с лопата? Та аз не съм звяр!
— Уилям, ти не си на себе си! — напомня предпазливо Шугър, макар че и собственият й глас трепери. — Направил си всичко, което може да се направи засега; след като се наспиш, ще можеш да разсъждаваш по-трезво.
Уилям отстъпва от нея, кимва и потрива ръце.
— Да, да — казва той, мръщейки се от усилие да пропъди обърканите мисли от главата си. — Вече се владея. — Той я изглежда странно, очите му блестят. — Имаш ли някаква представа кой би могъл да вземе проклетите дневници?
— Д-да не би бавачката на Софи да ги е взела със себе си? Нали ги изкопаха точно преди тя да си замине?
Уилям поклаща глава и отваря уста да изтъкне, че Биатрис Клийв се отнасяше към Агнес с едва прикрито презрение; но тогава му хрумва, че тя може да е взела дневниците точно затова, може да се е зарадвала на възможността да му създаде неприятности.
— Ще пиша на госпожа Барет да претърсят стаята й — казва той.
— Не, не, любов моя — казва Шугър, изтръпнала от страх, защото съзнава колко лесно мръсните, нечестно придобити тайни могат да бъдат измъкнати изпод леглото й. — Ако го е сторила, за да причини неприятности, тя сигурно ги е изхвърлила в най-близката река. Освен това, мислиш ли, че Агнес има нужда от този куп стари дневници тъкмо сега? Нали сега е най-важно да й бъдат осигурени покой и нежни грижи?
Той се връща към бюрото си, като разтваря и свива нервно пръсти.
— Покой и нежни грижи. Да, дявол да го вземе! Ако само можеше да проспи цялото време, докато зараснат раните й! Ще взема нещо от някой лекар — не от Кърлоу, дяволите го взели — някакви хапчета или някоя отвара… Клара ще поеме грижата тя да ги взема редовно, всяка вечер… И никакви измъквания. Никакви измъквания, разбираш ли!
Гласът му е изминал гамата от спокойствие до гняв само за няколко секунди. Шугър отива бързо до него и поставя напуканата си длан върху разкривеното му лице.
— Уилям, моля те; мъката ти те заслепява и не виждаш кой е пред теб. Аз съм твоята Шугър, не разбираш ли? Аз съм жената, която изслушваше разказите ти за твоите грижи, която ти помагаше да пишеш деловите си писма, които ти мразиш да пишеш… Колко пъти вече съм доказвала, че няма нещо, което бих отказала да сторя за теб?
Тя взема отпуснатата му ръка и я притиска към гърдите си, а после я смъква полека по-надолу, към корема си в жест, с който се надява да събуди страстта му, но той се подчинява с безмълвно недоумение, като че ли тя го кара да я прекръсти.
— Уилям — казва тя умолително. — Помниш ли Хопсъм? Колко дълги нощи прекарахме…
Най-сетне чертите му омекват. Като че ли най-после в разгорещения му мозък нахлува хладният балсам на спомена за тяхната интимност; за начина, по който тя му помогна да прекара кораба на парфюмериите «Ракъм» през бурята, когато един лош съветник можеше да го потопи.
— Ангел мой — въздъхва той разкаяно. После, за огромно облекчение на Шугър, се привежда напред и я целува по устните; езикът му е сух, има вкус на бренди и лошо храносмилане, но нали я целува! Набрала смелостта, тя започва да го гали по косата, по раменете, по гърба, дъхът й се учестява, тя почти го желае, иска той да я пожелае.
— О, между другото — казва той и се изтръгва от прегръдките й, — тук има нещо, което искам да ти покажа.
Ерекцията издува панталона му, но не това го вълнува; не, той не е готов да се любят. Вместо това започва да рови из хаоса от хартии по бюрото си и измъква един сгънат брой на вестник «Таймс».
— Сигурно не си го виждала? — казва той, прелиствайки бързо вестника — новини, съобщения за сватби и годежи, докато най-сетне открива страницата, която иска да й покаже. Там, на видно място сред другите, по-малки реклами на средства за пречистване на кръвта и практикуващи хомеопати, се вижда голямо рекламно каре, в което се откроява портретът на Уилям Ракъм във венец от зеленика.

ПОЖЕЛАНИЯ ЗА ВЕСЕЛИ КОЛЕДНИ ПРАЗНИЦИ
В ОЧАКВАНЕ НА ЩАСТЛИВА НОВА ГОДИНА
ОТ «РАКЪМ'С»
ПРОИЗВОДИТЕЛИ НА ФИНА ПАРФЮМЕРИЯ И КОЗМЕТИКА

Шугър препрочита няколко пъти коледните поздравления, измъчвайки мозъка си за подходящ комплимент. Колко странно й се струва Уилям да й представя своя осъществена идея като свършен факт, без преди това да се е съветвал с нея!
— Много впечатляващо — казва тя. — И текстът е добре подбран. Да, много е хубаво.
— Така успявам да присъствам във вестника с коледните си поздравления отрано — пояснява той, — преди конкурентите ми да са пуснали техните реклами, разбираш ли?
— Ммм — отвръща Шугър. — Кой знае как ще се ядосват, че не са се сетили първи, нали?
В мислите си тя вижда непрекъснато една и съща ужасна картина — как Агнес насочва мръсната лопата към земята, а острието се забива в бледата плът на краката й.
— Несъмнено идущата Коледа ще се постараят да ме изпреварят — казва Уилям. — Но този път им отнех първенството.
— Догодина ще измислиш нещо още по-хитро — уверява го Шугър. — Аз ще ти помогна.
Те се целуват отново, и този път той изглежда склонен да продължи нататък. Тя пъхва ръка в панталона му и усеща как той се втвърдява още преди пръстите й да са се добрали до него.
— Кога ще се смилиш над мъките ми? — мърка тя в ухото му, успявайки да прикрие истеричните нотки в гласа си със сладострастно стенание. Но когато прехвърля крак над коленете му, за да седне върху него, тя установява с учудване, че наистина е влажна между краката. Наистина, Уилям се държи грубо и безчувствено, но той не е на себе си от притеснения, Шугър е убедена, че дълбоко в себе си той е почтен, и че — слава Богу — все още я желае. Ако само успее да го накара да влезе в нея, ако чуе безпомощния му стон, всичко отново ще бъде наред.
Дългите й гащи са смъкнати до глезените, тя се отпуска в скута му, ахва облекчено, когато усеща докосването на члена му — и в този момент някой почуква на вратата. Без секунда колебание тя скача настрани, придърпвайки гащите си нагоре още преди да е възстановила равновесието си. Уилям прави горе-долу същото. Тази проява на взаимно разбиране, синхрона в движенията им, докато оправят дрехите си и си възвръщат благоприличието на позите, протича с еротична плавност, придадена от инстинкта.
— Влез! — извиква пресипнало Ракъм.
На вратата отново застава Лети, този път много смутена — не от господаря си и гувернантката, чийто прекъснат разговор очевидно е бил образец на благоприличието, а от тежкото бреме на вестта, която носи.
— Госпожа Ракъм, сър… — присвива се смутено момичето. — Тя ви… вика.
— Вика ме?
— Да, сър. Спешно е, сър.
Уилям се озърта в стаята с подпухнали, зачервени очи, обзет от нежелание да се примири с тежката си съдба.
— Много добре, Лети — казва той накрая. — Идвам веднага.
Прислужницата се оттегля, а Уилям излиза иззад бюрото, оправяйки яката и вратовръзката си.
— Извънредно съм поласкан — отбелязва той саркастично, докато минава с тежка стъпка покрай Шугър, — че съм желан от толкова жени едновременно.


Спалнята на Агнес, толкова често затъмнявана през деня, е облята в тревожна дневна светлина — завесите са дръпнати докрай, за да може слънцето да нахлува вътре безпрепятствено. Госпожа Ракъм би трябвало да е почти в безсъзнание под въздействието на опиати, но тя е напълно будна, седнала в леглото, облечена в безукорно чиста нощница, закопчана до брадичката. Завивките в долната част на леглото са силно издути от превързаните й крака. Изражението й е напълно спокойно, макар по брадичката й да се забелязват няколко драскотини, останали след снощната схватка със съпруга й, Шиърс и Роуз, докато те се опитваха да я приберат насила обратно в къщата. Клепачите на невероятно сините й очи са зачервени. Всичко това Уилям забелязва в мига, в който влиза в стаята. Както и факта, че Клара се е изправила до леглото на господарката си като гвардеец на пост.
— Всичко е наред, Клара — казва Уилям, — можеш да си вървиш.
Прислужницата прави небрежен реверанс — едва забележимо раздвижване на тялото.
— Госпожа Ракъм настоява да остана, сър.
— Тя е моя камериерка, Уилям — напомня му Агнес. — Мисля, че имам право поне на един човек в този дом, който да защитава интересите ми.
Уилям изправя рамене.
— Агнес… — започва той с предупредителен тон, но после се отказва. — За какво искаш да разговаряме?
Агнес си поема дълбоко дъх.
— Бях принудена да изтърпя унизителния отказ — подема тя, — на собствения си кочияш.
— Чийзмън?
— Доколкото ми е известно, разполагаме само с един кочияш, Уилям, освен ако укриваш други, за да ги използваш за собствените си развлечения.
Лъже ли се, или по лицето на Клара наистина се мярна подигравателна усмивка? Що за отвратителна наглост! Трябва да изхвърли нахалната хубостница…
— Невъзпитано ли се държа с теб Чийзмън, скъпа? — пита Уилям с най-учтивия си глас.
— Той е възможно най-добре възпитан за същество от неговата класа — отвръща госпожа Ракъм. — Унизителният отказ е твое дело.
— Мое дело?
— Чийзмън заяви, че си му забранил да ме кара на църква.
— Днес е вторник, скъ…
— Моята църква — подчертава рязко Агнес. — В Крикълууд.
Уилям притваря за миг очи, за да му е по-лесно да си представи как уволнената Клара бедства в отчаяние и мизерия, или как се запалва и изгаря пред очите му.
— Всъщност — казва той с въздишка, — нареждането идва от доктор Кърлоу, скъпа.
Агнес повтаря всяка от думите с презрителната погнуса, която заслужават.
— Доктор. Кърлоу. Нареждане.
— Да — потвърждава Уилям и се чуди как е възможно той, Уилям Ракъм, който може без затруднения да се справи с някой разгневен докер, до такава степен да губи присъствие на духа пред нежната си, миниатюрна жена. Кога кротостта на нрава й, с която го бе очаровала, успя да се превърне в горчивина?
— Доктор Кърлоу счита, че не е добре за здравето ти да… ъъъ… се опитваш да изповядваш религия, различна от… ъъъ…
— Аз се нуждая от чудо, Уилям — казва тя. Говори бавно и отчетливо, сякаш има пред себе си бавноразвиващо се дете. — Мога да се надявам само на чудотворно изцеление. Трябва да се моля в църква, приета от Бога, в църква, където Светата Дева и ангелите небесни снизхождат. Спомняш ли си някога да си присъствал на чудо във вашата църква, Уилям?
Ръцете на Клара, които досега бяха сключени зад гърба, се плъзват отпред — безобидно, безцелно движение, в което обаче Уилям отново открива следи от присмех.
Той търси някаква духовита забележка, с която да изрази съжалението си и да отклони разговора в по-безопасна посока.
— Признавам, че не следя събитията там особено съсредоточено.
— Признаваш! — съска Агнес с широко отворени очи. — Би трябвало да си признаеш всичко в изповед, но никога няма да го сториш, нали?
— Агнес… — той отново се кани да влезе в спор и отново решава да не се поддаде на предизвикателството. — Не може ли да обсъдим всичко това, когато се почувстваш по-добре? Ти изобщо не си в състояние да ходиш на църква, била тя католическа или англиканска. Горките ти крачета имат нужда от покой и грижи. — Внезапно му хрумва чудесен аргумент. — Освен това как би се почувствала, ако те внесат в църквата като тежък багаж, та всички да те гледат?
Този апел към чувствителността на съпругата му спрямо общественото мнение потъва в празното пространство, изпепелен от възмутения й поглед.
— Не бих се чувствала като багаж — казва тя с треперлив глас. — Бих се чувствала… божествено. Освен това аз изобщо не съм тежка; как смееш да твърдиш такова нещо?!
Уилям съзнава, че думите на жена му, въпреки привидната й уравновесеност, са просто трескаво бълнуване. По-нататъшният спор е безсмислен и ще послужи единствено за забавление на Клара.
— Агнес — заявява той сухо, — аз… аз не мога да позволя такова нещо. Ще станеш за посмешище, а и аз покрай теб. Ще останеш у дома, докато…
С отчаян вопъл тя отмята завивките и изпълзява по дюшека към долния край на леглото с ловкостта на улично хлапе. Стисва здраво усуканите месингови украшения на таблата, по бузите й рукват сълзи и тя проплаква:
— Ти обеща! Да ме обичаш, пазиш и почиташ! «Все ми е едно какво си мислят хората», така казваше ти. «Другите момичета ми навяват смъртна скука. Ти си моята очарователна фея», нали така ме наричаше! «Обществото обявява за ексцентрично всичко, от което се бои» — това е още една от красивите ти фрази. «Бъдещето ще бъде интересно само ако ние имаме смелостта да го направим интересно — а това означава, че се налага понякога да сритваме света по кокалчетата!»
Долната челюст на Уилям увисва от удивление. Беше решил, че предната нощ е преживял най-гротескното изпитание в живота си, но това… това е по-лошо. Да чуе претенциозните си младежки изявления, най-повърхностно позьорските си фрази, извадени от забвението, и то от устата на собствената си жена!
— Аз… аз се опитвам да се грижа за теб според силите си — казва той с умолителен тон. — Ти си болна и аз съм длъжен да те пазя.
— Ти да ме пазиш? — възкликва тя. — Кога изобщо си ме пазил? Виж! Виж! Какво смяташ да направиш с това?!
Тя се отпуска назад и сяда отново на леглото, дръпва нагоре нощницата си и започва трескаво да развива бинтовете от краката си.
— Агнес! Не! — той се хвърля към нея и стисва здраво китките й, но ръцете й продължават да се гърчат и да опипват глезените й. Окървавени бинтове провисват като пипала от краката й, вижда се покрита със синини плът и лепкава аленочервена маса. Уилям неволно забелязва между болезнено слабите крака, които Агнес е оголила, без да мисли, златистите косъмчета на гениталиите й.
— Моля те, Агнес — шепне той, и сочи настоятелно с глава зад себе си, за да й напомни, че Клара стои все още там като ням свидетел. — Не пред прислугата.
Агнес започва да се смее истерично — ужасен, животински звук.
— Тялото ми се превръща в… сурово месо — крещи тя, обзета от гняв и недоумение, — мога да загубя душата си, а ти се интересуваш от прислугата?
Тя се бори отчаяно срещу здравата му хватка, краката й ритат чаршафите, кръв зацапва снежнобелия лен. Гърдите й се притискат към ръката му; той неволно сравнява заоблената им пълнота с гърдите на Шугър, припомня си ангелски красивото й, стегнато тяло, припомня си как трескаво мечтаеше за деня, когато най-сетне ще може да я държи в прегръдките си…
Внезапно Агнес спира да се съпротивлява. Раменете им се допират, лицата им също са съвсем близо едно срещу друго. Задъхана и зачервена, с потекла по брадичката слюнка, Агнес го гледа с отвращението на праведница.
— Причиняваш ми болка — казва тя. — Върви да се забавляваш с някой друг.
Той пуска китките й и тя изпълзява към горната част на леглото, влачейки зад себе си окървавените бинтове. След миг вече се е скрила под завивките, отпуска глава на възглавниците, пъхнала длан под бузата си. После въздъхва стоически като дете, на което пречат да спи.
— Аз… — той се опитва да каже нещо, но не намира думи. Обръща се към Клара и с безпомощен жест отправя към нея безмълвната си молба да не злоупотребява с властта, която този инцидент е поставил в ръцете й.
Тя кимва. Лицето й е напълно безизразно.
— Ще се погрижа за нея, господин Ракъм — уверява го тя. Тези думи очевидно означават, че той е свободен да си върви.


Зашеметен от самосъжаление, Уилям се отправя, залитайки, към кабинета. Никой не го посреща. Шугър очевидно се е върнала в детската стая, решила, че не може да го чака повече. Така да бъде. Той започва да души въздуха. Пури. Горящи въглени в камината. Ароматът на възбудата, който излъчваше Шугър.
Той застава с лице към трептящите пламъци, опрял чело на стената, и започва да мастурбира, стенейки мъчително. Само след секунди спермата му потича върху съскащите въглени. Шкембето му е провиснало от тлъстина, космите по него са посивели преждевременно; колко жалък вид има — нищо чудно, че всички го презират. Оргазмът отшумява, пенисът му се свива до нормалните си размери и той го прибира в панталона.
Отпуснал рамене, той се обръща, но при вида на затрупаното с хартия бюро потиснатостта му нараства. Целият му живот се руши, а го чака толкова работа! Той се отпуска тежко на стола и покрива лицето си с ръце.
Спокойно, спокойно. Няма да спечели нищо, ако не успее да се овладее.
Почти несъзнателно, той издърпва дълбокото долно чекмедже на бюрото — там пази писма, на които вече е отговорил, но въпреки това няма сили да изхвърли. Между другото там е и справочникът «Повече забавления в Лондон», както и… това. С треперещи пръсти той изважда находката си.
Това е фотография на Агнес — тогава още Агнес Ънуин, която самият той е правил по време на един пикник край Темза. Снимката е протрита по краищата от пипане. Хубав кадър, и много добре копиран, като се има предвид колко неопитен фотограф беше той тогава. Спомня си колко му хареса това, че Агнес остана напълно неподвижна (съгласно инструкциите му), докато приятелите й — все пълни идиоти, синове на аристократи — се въртяха, дърдореха и придърпваха крачолите на панталоните си, така че на снимката лицата им излязоха като размазани, анонимни петна. Ето този тук, с карамфила в петлицата, трябва да е онова магаре Елтън Фицхърбърт, но другите си остават сиви, смътни привидения, чиято единствена функция е да служат за фон на сияйния образ на неговата любима. Уилям се е взирал безброй пъти в тази снимка и си е напомнял, че тук е запечатан миг на неоспорима истина — история, която не може да бъде написана по друг начин.
Без да съзнава, че плаче, той продължава да рови из книжата в най-долното чекмедже. Някъде тук, ако не греши, трябва да е прибрано и едно писмо на парфюмирана хартия — писмо, което Агнес му бе написала само няколко дни преди сватбата. В него тя му казва, че го обожава, обяснява му как всеки ден на очакване, е изпълнен с терзания и сладка мъка — все неща в този дух. Той не спира да рови — през програми от забравени театрални постановки, покани за изложби в художествени галерии, непрочетени писма от брат му, изпълнени с цитати от Светото писание, заплахи от кредитори, междувременно отдавна получили дължимото… Но парфюмираното доказателство за страстта, която Агнес е изпитвала към него, е изчезнало някъде. Възможно ли е тази последна следа от чувствата й да се е изпарила? Той свежда нос надолу и отново започва да души: стара хартия; пръстта по подметките му; мирисът на възбуда, излъчван от Шугър.
Загубил надежда, той измъква един смачкан къс хартия от дъното на чекмеджето с последна надежда, че това може да е търсеното писмо. Но се оказва, че листът е изписан със собствения му почерк — чернова на писмо до Хенри Ракъм Старши, писано преди много години:

«Скъпи татко,
В суматохата около раждането на дъщеря ми и състоянието на съпругата ми, изискващо лекарски грижи, естествено нямах възможност да отделя време на задълженията, които ме очакват. Разбира се, смятам да се заема с тях с присъщия си ентусиазъм и това ще стане при първа възможност; междувременно обаче трябва да ти съобщя, че получих едно крайно неприятно писмо от нашите адвокати…»

С болезнено изпъшкване Уилям смачква листа в юмрук и го хвърля настрани. Господи, колко жалък е бил тогава и колко солиден човек е станал сега! Възможно ли е съдбата да е толкова жестока, та да му отнеме обожанието на Агнес тъкмо сега — след като преди той беше просто едно безгръбначно нищожество, а сега е собственик на голям концерн? Има ли някаква справедливост на този свят?
Подтикнат към действие, той се привежда над писалището, изважда чист лист хартия и топва перодръжката в мастилницата. Уилям Ракъм, собственикът на парфюмерийните фабрики «Ракъм», няма време да се отдава на самосъжаление; длъжен е да се заеме с работата си. Да, работата! С какво се занимаваше, преди да…? Да, разбира се, проблемът с «Уулуърт».
«До Хенри Ракъм Старши» — пише Уилям и бърчи чело, за да си припомни подробностите — толкова ясни само преди дванайсет часа, преди да започне кошмарът…

«Научавам, че през 1842-а парфюмерийният концерн «Ракъм» е отдал под аренда на някой си Томас Уулуърт голям парцел орна земя в Пачъм, Съсекс, която е била оценена (вероятно от теб) като прекалено трудна за обработка. Открих много оскъдна документация за сделката и съм убеден, че някъде съществуват още документи. Затова настоявам да ми изпратиш всички книжа, които са свързани с този въпрос, както и всякакви други книжа, свързани с делата на «Ракъм», които може би си задържал при себе си…»

Уилям се смръщва раздразнено заради повторението на думата «книжа» в последното изречение. Шугър би могла да му помогне да го избегне, ако беше тук; но и тя започва да му се изплъзва.


Двайсет и шест

— Коледа — обявява Шугър и млъква.
Софи се е привела над тетрадката си в сивата утринна светлина, и изписва необикновената дума като заглавие в горната част на страницата. Макар да вижда тетрадката наопаки и само с ъгълчето на окото си, Шугър забелязва, че «е»-то липсва.
— Зеленика.
Перото отново започва да дращи по хартията. Този път няма грешка.
— Гирлянди.
В търсене на вдъхновение Софи поглежда към блестящите сребристи и червени ленти върху полицата на камината, после посяга с перодръжката към мастилницата и записва предположението си: «герлянди». Шугър решава да отправи само лек упрек, съчетавайки напътствието с шега: «Горкото «е» от твоята «Коледа» се е изгубило, Софи, и е попаднало при «гирляндите», където не му е мястото…»
— Имел.
Тя съжалява за избора си още в мига, когато думата излиза от устата й. Горката Софи се смръщва, съзнавайки, че трябва да се откаже от всякаква надежда за диктовка без грешки. Освен това думата неочаквано събужда у Шугър спомена за злополуката с Агнес — лопатата се забива в бялата плът и плисва кръв.
«Имеу» пише Софи.
— Сняг — казва Шугър, за да й бъде по-лесно този път. Софи поглежда към прозореца — така е. Гувернантката й като че ли има очи и на тила.
Шугър се усмихва доволно. Тази Коледа, която ще прекара заедно със семейство Ракъм, в известен смисъл е първа за нея, защото домът на госпожа Кастауей никога не се е отличавал с празнична атмосфера. Мисълта, че наближава ден, който със сигурност ще бъде изключителен, независимо от това какво ще донесе съдбата, е нещо ново за нея, и колкото повече се опитва да се убеди, че 25 декември ще бъде ден като всички останали, толкова по-силно се вълнува.
Отскоро в дома на семейство Ракъм се забелязва някаква промяна — нещо, което не може да се обясни само с украсата от бодлива зеленика, гирлянди и камбанки. Убеждението, че Уилям Ракъм все още я обича, й осигурява душевно равновесие, а мисълта, че тя ще посрещне бъдещето редом с него, като негова съратница и най-доверен помощник, й помага да се бори срещу отровния шепот на лошите предчувствия. Но дори не точно любовта на Уилям укрепва надеждите й; тя забелязва някаква промяна в общата атмосфера на цялото домакинство. Всички се държат по-общително и дружелюбно. Тя вече не изпитва чувството, че блуждае като призрак в две от стаите на тайнствена запустяла къща, не минава забързано покрай затворените врати от страх да не събуди заключените вътре зли духове. Сега, докато всички се готвят за Коледа, Шугър обикаля навсякъде, стиснала ръчичката на Софи, и всички приемат радушно те да участват в подготовката. Прислужниците й се усмихват, Уилям й кимва, когато се разминават, и не е необходимо някой да споменава това, което е всеизвестно — че госпожа Ракъм е на сигурно място на горния етаж и проспива дните в наркотичен унес.
— Здравей, мъничка Софи! — казва Роуз, когато детето гордо й поднася нова кошничка, пълна с току-що изработени от нея гирлянди. — Колко сръчно дете си ти!
Софи грейва цялата. Никога през живота си не е очаквала, че някой може да я похвали — и то само защото е рязала на ленти пъстроцветна хартия, а после ги е слепвала във вериги, спазвайки точно упътванията на гувернантката си. Може би все пак трудът, който човек трябва да положи, за да си намери място в живота, не е чак толкова тежък и неблагодарен, колкото твърдеше бавачката й…
— А тези къде да окачим, Лети? — пита Роуз прислужницата от горния етаж. Прислугата прави всичко по силите си, за да поддържа убеждението, че все още има остра нужда от гирлянди, въпреки че те вече висят навсякъде, включително и по перилата на стълбите, и в пушалнята (дано мъжете внимават с пурите!), че и в миялната до кухнята, (там вече са провиснали от влага, но пък Джейни е много трогната, че са се сетили и за нея); гирлянди са провесени и по пианото, че дори и в онова странно килерче, където все още мирише на мокро пране и урина, макар сега да е празно. Въпрос на време е гирляндите да нахлуят и в конюшните, и в парниците на Шиърс.
Човекът, който носи зелениката, дойде вчера с цели три огромни наръча — с два повече, отколкото бяха поръчали Ракъмови миналата година. (Добри пари падат тук, хлапе, смигна той на един малък продавач на имел, с когото се разминаха по алеята, която води към къщата). Действително, Ракъмови не пестят средства, за да пропъдят спомена за Коледата на 187-а, когато бе «отпразнувана» — ако въобще може да се злоупотреби така с думата — под надвиснал облак. Но тази година всички — от благородните дами и господа до последната помощничка в кухнята — трябва да са убедени, че приготовленията за Коледните празници в дома на Ракъмови са ненадминати! И тъй: имел ли? Три чувала! Хранителни продукти? Килерите са натъпкани до пръсване! Гирлянди? Нека детето прави колкото си иска от тях!
Когато не лепи гирлянди, малката Софи с огромно удоволствие прави коледни картички. Шугър й купи няколко, доста скъпи, от един уличен продавач, комуто Уилям след известно колебание позволи да прекрачи прага на къщата и да изложи стоката си в преддверието, за да я разгледа прислугата. Освен обичайните изображения на семейно блаженство пред запалена камина и даване на милостиня на бедните, имаше и картички с нарисувани смешни сцени — жаби, танцуващи с хлебарки, елени, които захапват за задниците надути провинциални благородници — последната предизвика голям възторг сред прислужничките в кухнята, които изразиха дълбоко съжаление, че не могат да си я купят. Шугър купи най-скъпата изложена картичка, с подвижни и плъзгащи се части, като се надяваше, че това ще развие въображението на Софи и тя ще може сама да направи нещо подобно.
Така и стана. Ако може да се съди по възторга на Софи, тя никога не е притежавала по-прекрасна играчка от коледната картичка, изрязана във вид на къща с джорджианска фасада. Когато се изтегли една хартиена лентичка отстрани, завесите от прозорците се дръпват и вътре се вижда щастливо семейство, насядало край трапезата. Тъй като не знае думата «гений», тя определя човека, измислил това изключително произведение, като «страшно умен» и често подръпва страничната лентичка, за да си припомни колко безукорно функционира изобретението. Плодът на собствените й усилия да рисува, изрязва и лепи коледни картички е още далеч от съвършенството, но тя упорства и успява да произведе цял куп картонени къщички, в които миниатюрни нарисувани семейства празнуват Коледа. Всяка картичка е по-добра от предишната и тя ги раздава на всеки, който е склонен да ги приеме.
— Благодаря ти, Софи — казва готвачката. — Ще я пратя на сестра ми в Кройдън.
— Благодаря ти, Софи — казва Роуз. — Тази картичка сигурно много ще зарадва майка ми.
Дори Уилям ги приема с удоволствие, защото, въпреки че не разполага с кой знае колко роднини, има достатъчно делови партньори и служители, които ще бъдат трогнати от жеста, особено като се има предвид, че картичката е уникална.
— Още една! — възкликва той с успешно имитирана изненада, когато Шугър довежда Софи в кабинета, за да му връчи поредната картичка. — Ти като че ли също се превръщаш в индустриалист, така ли е? — и той смигва на Шугър, макар тя така и да не съумява да разбере какъв е точно смисълът на това намигане.
След кратките срещи с баща й, които неизменно се прекратяват поради неспособността на Уилям да измисли втора реплика, Софи става неспокойна, ту бърбори превъзбудено, ту започва да хленчи раздразнително; но въпреки всичко Шугър счита, че е редно тя да бъде забелязвана от човека, който я е създал.
— Татко е богат, госпожице — заявява Софи една сутрин, тъкмо преди да се заемат с досегашната история на Австралия. — Той държи парите си в банка, и те стават все повече.
Това несъмнено е нейна интерпретация на поредната мъдрост, възприета от Биатрис Клийв.
— Има много хора, които са по-богати от баща ти, мила — казва меко Шугър.
— Той ще ги надмине всички, госпожице.
Шугър си представя с въздишка как те двамата с Уилям седят под огромен чадър на Уетстоун Хил, отпиват от чашите с лимонада и гледат сънливо надолу, към полята с разцъфнала лавандула.
— Ако е наистина мъдър — казва тя, — ще се радва на това, което има, и ще се наслаждава на живота, вместо да се преуморява от работа.
Софи преглътва тази лъжица житейска философия, но явно няма да успее да я смели. Тя вече си е изяснила защо нейният татко е толкова различен от любещите бащи от приказките на Ханс Кристиан Андерсен — защото татко й е получил преки нареждания от Всевишния да завоюва света.
— А вашият татко къде е, госпожице?
«В ада, мило дете» — така бе отговорила някога госпожа Кастауей.
— Не знам, Софи — Шугър се опитва да си припомни за баща си нещо друго, освен омразата, която майка й изпитваше към него. Но според разказа на госпожа Кастауей за мъжа, който само с един тласък на таза си я бе превърнал от почтена жена в отрепка, той не бе изчакал, за да разбере какво ще стане по-нататък. — Сигурно вече е мъртъв.
— В злополука ли загина, госпожице, или на война?
Софи е наясно, че мъжете най-често ги застрелват, или пък изгарят живи в къщите си.
— Не знам, Софи, никога не съм го виждала.
Софи накланя съчувствено глава на една страна. Случват се и такива неща, когато бащата е прекалено зает човек.
— А майка ви, госпожице?
Шугър чувства как по гръбнака й плъзват ледени тръпки.
— Тя е… у дома. В своята къща.
— Съвсем сама?
Гласът на Софи, запозната с тези въпроси от сантименталните приказки, звучи едновременно загрижено и любопитно.
— Не — казва Шугър, надявайки се детето да изгуби интерес към темата. — Често има… посетители.
Софи поглежда решително към ножицата, лепилото и пъстрите хартии, които са преместени настрани, докато приключат с историята на Австралия.
— Следващата картичка ще бъде за нея, госпожице — обещава тя.
Шугър успява да се усмихне и се обръща, преди Софи да е забелязала гневните сълзи в очите й. Тя прелиства учебника по история напред и назад, и няколко пъти пропуска главата за Австралия.
Докато прехвърля страниците, тя се пита дали не трябва да каже на Софи истината. Не за това, че майка й е съдържателка на публичен дом, разбира се, а истината за Коледа. За това, че този празник никога не е бил честван в дома на госпожа Кастауей; че Шугър беше вече седемгодишна, когато изобщо разбра, че има някакъв повод за всеобщ празник, и че по този повод уличните музиканти изпълняваха определени песни към края на месец декември, чието име тя още не знаеше. Да, тя беше на седем години, и когато най-сетне събра смелост да попита майка си какво е това Коледа, госпожа Кастауей отвърна (само този път, защото оттогава нататък темата мина в списъка на забранените): «Това е денят, на който Христос е умрял, за да изкупи греховете, но очевидно не е успял да го стори, защото ги изкупуваме и до ден-днешен».
— Госпожице?
Шугър се стряска, сякаш събудена от сън; стиснала е с все сили учебника по история и най-горните страници вече са започнали да се прокъсват под натиска на ноктите й.
— Съжалявам, Софи — казва тя и бързо пуска книгата. — Струва ми се, че съм яла нещо, което не ми понася. Или пък… — тя е забелязала смутеното изражение на детето и я досрамява, че го е причинила. — Може би просто съм прекалено развълнувана от наближаването на Коледа. Защото, нали знаеш — тя си поема дълбоко дъх и се опитва да заговори с колкото е възможно по-възторжен глас, без да изхлипа — Коледа е най-прекрасният ден в годината!


— Скъпа ми лейди Бриджлоу — заявява Бодли, — макар всички да знаем, че само след няколко дни ще възникне огромна суматоха около недостоверната рождена дата на един юдейски селянин, този ваш великолепен прием е истинската кулминация в календара на месец декември.
Той се обръща към останалите гости. В отговор на речта му тук-там се разнася смутен кикот. Не може да се отрече, забавен е този Филип Бодли, но понякога наистина се изразява възмутително! А когато по-трезвомислещият му приятел Бдуард Ашуел отсъства и няма кой да овладее положението, Бодли наистина се превръща в обществена опасност. Но спокойствието е възстановено; лейди Бриджлоу е успяла да го насочи към Фъргъс Маклауд, който е повече от достоен за негов събеседник — да, тя действително съумява да поддържа атмосферата на своите соарета с невероятен такт!
Уилям се държи подчертано настрани от Бодли и се пита как е възможно той да прояви толкова лош вкус, че да се появи пиян на вечерята. Констанс се справя великолепно, но все пак… Уилям се обръща и забелязва, че една прислужничка вече се е заела да пръска с вода въглените в камината, за да намалеят пламъците — температурата в салона се е покачила поради присъствието на толкова много хора. Удивително е как момичето си знае работата, без да трябва някой да му подсказва! Тъкмо тези дребни неща го впечатляват най-силно у Констанс — как домакинството й функционира безукорно като добре смазана машина. Божичко, тя наистина би могла да научи неговата прислуга на едно-друго… Повечето от тях са добронамерени, няма спор, но им липсва твърдата ръка на господарката…
Този вечерен прием на лейди Бриджлоу е скромен — поканени са само дванайсет души. С повечето от тях Уилям се познава едва от този сезон — не ги е срещал никога преди. Както обикновено, Констанс е успяла да подбере интересен букет от личности. Тя се е специализирала в издирването на хора, които са малко встрани от границите на улегналите представители на доброто общество, но пък не са отхвърлени от него — «хората на бъдещето», както предпочита да ги нарича тя.
Ето я например Джеси Шарпълтън, току-що пристигнала от Занзибар — кожата й има канелен оттенък, а главата й е пълна със сензационни разкази за варварството на езичниците. Присъстват и Едуин и Рейчъл Мъмфорд, които имат собствен развъдник за кучета. Кларънс Фери, авторът на «Неприемливо отклонение» — пиеса в две действия, която понастоящем върви по сцените и получава добри отзиви; както и Алис и Виктория Барбо — две сестри, които са чудесно попълнение на всяка официална вечеря, защото са хубавки и изпълняват кратки, мелодични пиеси на цигулка и обой. (Както самата лейди Бриджлоу често подчертава, извънредно трудно е да се открият «музикални» личности, които да не са досадни — тези, които предпочитат мелодични пиеси, не знаят кога да спрат; другите пък, които не свирят продължително, обикновено избират неща, които в никакъв случай не мога да бъдат определени като мелодични). Присъствието на Филип Бодли би могло да притесни Уилям, като се има предвид разрива между тях, предизвикан от Агнес, но за щастие Бодли е увлечен в разговор с Фъргъс Маклауд — съдия от Върховния съд, прочут експерт по дела за клевета, противодържавна дейност и държавна измяна, и прави всичко възможно да изтръгне от него някакви ценни сведения.
Вечерта е забавна, всички са в добро настроение, а и ароматът на ястията, които прислугата кара на колички към трапезарията, е извънредно апетитен. Въпреки това Уилям не може да се отпусне. Бе тръгнал насам, обзет от надежда, че Агнес ще оздравее (изглежда толкова очарователна, когато спи, същински ангел, а когато той я целува, трогнат от вида й, тя се раздвижва и в просъница го моли нежно за извинение… Нима това, което една жена казва в полусън, не е по-близо до истината от това, което казва, когато е будна и ядосана?) Но тук, в дома на лейди Бриджлоу, всеки път, когато стане дума за Агнес, хората започват да го гледат със съжаление. Как е възможно това? Та нали Агнес беше толкова популярна по време на сезона! Наистина, имаше един-два неприятни момента, но общото й представяне беше великолепно — нима не е така?
— Най-голямото изложение на механични играчки в света, така ли? — казва той, опитвайки се да следи описанията на Едуин Мъмфорд на кулминационните моменти през изминалия сезон. — Така и не съм чул за това.
— Беше обявено във всички вестници.
— Странно как не съм забелязал. Сигурен ли сте, че не става дума за онова представление в «Тиътър Роял», с механичното човече, как му беше името… Психо?
— Психо беше прехвалена измама, кукла за малки деца — изсумтява презрително Мъмфорд. — Това беше по-скоро нещо като Голямото изложение, но само за автомати.
Уилям клати удивено глава — не може да повярва, че е пропуснал такова забележително събитие.
— Може би, господин Ракъм — намесва се Рейчъл Мъмфорд, — заболяването на горката ви съпруга е ангажирало вниманието ви по онова време!
Икономът съобщава, че масата е сложена. Умислен, Уилям заема мястото си и избира супа с ревен и шунка, макар че има бульон, какъвто поначало предпочита. Но той е прекалено зает с други мисли, за да отделя време за такива решения. Вечерята започва, масата е отрупана с чинии, пълни със супа, но Уилям предъвква нещо далеч по-съществено — мисълта, че хората от неговата среда далеч не го винят за тежкото състояние на жена му, напротив, те може би очакват от него да вдигне ръка и да каже «Стига!».
Той оглежда дискретно гостите около себе си, които гребат от супата — всички те се чувстват съвсем на място, образец на цивилизовани, приятелски настроени хора. Той също би могъл да се чувства спокоен, може да заеме своето място в този образцов кръг — ако не виждаше постоянно пред себе си призрака на Агнес, която на една подобна вечеря преди две години бе обвинила домакинята, че сервира живо пиле.
Потънал в размисъл, Уилям яде това, което поставят пред него, и си припомня ранните години на своя брак. Припомня си техния сватбен ден, дори как съставяха брачния договор заедно с лорд Ънуин. Образът на лорд Ънуин е особено жив в съзнанието му — но в това няма нищо странно, защото лорд и лейди Ънуин от плът и кръв седят малко по-нататък на отсрещната страна на масата.
— О, да! — съгласява се със смях лорд Ънуин, когато лейди Бриджлоу споменава колко много са се разраснали земите му. — Опитвам се да задържа нещата в разумни граници, но съседите непрекъснато ми продават нови и нови земи, така че проклетото имение расте неудържимо — също като шкембето ми!
Наистина, лорд Ънуин е станал много дебел. Има вече вид на подпухнал старец, някогашните вълчи черти на лицето му са скрити под слой тлъстина, натрупан от редовно угаждане с континентални специалитети, бузите му са зачервени от пиене и силно слънце.
— Какво е това? Говеждо филе? Как можеш да ми причиняваш това, Констанс? Ще трябва да ме изнесат оттук на носилка!
Въпреки това лордът поглъща пържолата без видимо затруднение, както и сладоледа a l'Imperiale, порция печено заешко (обаче отказва предложената гарнитура от зеленчуци, сочейки натъжено огромното си шкембе), втора порция печено заешко (всъщност защо не, струва ми се, че свършва!), една потрепваща купчина желирано месо, специалитет от кайма с подправки, пълна купа круши със сметана и накрая, за ужас на жена си, цяла шепа захаросани плодове и ядки от една фруктиера на масата до вратата.
Едва тогава оставя дамите сами и се упътва с тежки стъпки към пушалнята, където вече е оставен поднос с кристална гарафа, пълна с порто, и шест чаши.
— А, Ракъм! — възкликва той. (Преди вечеря семейство Мъмфорд така се бяха вкопчили в него, че той успя само да поздрави зет си; сега се открива възможност да поговорят). — Когато казах, че не съм те виждал от години, излъгах — където и да отида, виждам лицето ти. Дори във венецианските аптеки се натъквам на физиономията ти, отпечатана върху етикетите на разни шишенца и бурканчета!
Уилям кимва бавно, без да е в състояние да прецени дали лордът го поздравява или му се присмива. (Така или иначе, онзи тип Банини от Милано като че ли наистина ще излезе кадърен дистрибутор…)
— Странно усещане е наистина — продължава лорд Ънуин, — стоиш си в някакъв магазин, в чужда страна, вземаш къс сапун и отбелязваш, «Виж ти, Уилям Ракъм си е пуснал брада!». Странно е, нали, Уилям?
— Такива са чудесата на новото време, сър; мога да се излагам като глупак във Венеция и в Париж, като върша същевременно същото и тук.
— Ха, ха! — смее се гръмогласно лорд Ънуин. — Бива си те!
Той навежда пурата си към пламъка на кибритената клечка, поднесена от зет му и се обвива в гъст дим. Та той не е по-висок от пет фута и единайсет инча, казва си Уилям — най-много шест фута. Страховитият аристократ, от когото поиска навремето ръката на дъщеря му Агнес, му се бе сторил поне шест фута и половина висок.
— Разбира се, в провинцията — разнася се ироничният глас на Кларънс Фери от другия край на стаята, — няма никаква надежда, че ще могат дори да произнасят правилно репликите, камо ли пък да ги разберат.
— Но все пак харесват пиесата, нали? — отбелязва с отпаднал тон Едуин Мъмфорд и хвърля на Уилям поглед, с който го вика на помощ.
— О, да, посвоему я харесват.


Много по-късно същата вечер, когато повечето гости са потеглили, клатушкайки се, към дома, а в пушалнята въздухът е станал непрозрачен от дим и се носи натрапчива миризма на алкохол, лорд Ънуин прекратява разказите си за своите приключения на континента и, както често се случва с пийналите, внезапно става съвсем сериозен.
— Виж какво, Бил — казва той и се привежда напред, скърцайки със стола си. — Научих какво става с Агнес, и не съм изненадан, казвам ти. Винаги е имала бръмбари в главата, още като дете. Мога да преброя разумните й изказвания на пръстите на едната си ръка. Разбираш ли?
— Струва ми се, да — казва Уилям. В главата му се върти образът на Агнес — такава, каквато я видя само преди няколко часа, с разпиляна по възглавницата пухкава коса, с подути от наркотичния сън устни. Клепачите й трепкат, тя движи крака под завивките и мърмори: «Горещо… много горещо…»
— Знаеш ли — казва с поверителен тон старецът, — когато ти поиска ръката й, си казах, че току-виж си получил доста по-малко от това, което очакваш… редно беше да те предупредя, по мъжки, нали разбираш, но… е, сигурно съм си мислел, че като роди, ще се пооправи. Но не стана така, нали?
— Не — съгласява се мрачно Уилям. Ако съществува нещо, което няма и най-малко положително въздействие върху жена му, то е раждането на Софи.
— Слушай какво, Бил — съветва го лорд Ънуин, присвил очи. — Не я оставяй да ти създава повече проблеми. Това може и да те учуди, но за нейните номера се говори и отвъд Ламанша. Да! Чух да разправят за истеричните й припадъци чак в Тунис, представяш ли си? В Тунис! А що се отнася до остроумните й идеи за вашите приеми, те може да изглеждат много оригинални тук, но за една трезвомислеща французойка не са кой знае колко впечатляващи, казвам ти. Ами онази катастрофа с «кръв във виното» — всички говорят за това! Историята кажи–речи се е превърнала в легенда!
Уилям се сгърчва и дръпва толкова силно от пурата, че започва да кашля. Колко жестоко и немилостиво се разпространява лошата слава! Случаят, за който намеква лорд Ънуин, е толкова отдавнашен… това беше сезонът на 1873-а или дори 1872-а година! Колко нечестно е устроен светът! Човек може да похарчи цяло състояние, за да рекламира парфюмите си в Швеция, след месец положението си остава същото — като че ли нито един швед не е чувал за него, докато историята за случайното избухване на една нещастна жена на едно събиране в затворен кръг през 1872 година обикаля света, през морета и държавни граници, и се повтаря от всички в продължение на години!
— Повярвай ми, Бил — продължава лорд Ънуин, — нямам никакво намерение да ти казвам как да постъпиш със собствената си жена. Това си е твоя работа. Но искам да ти разкажа още нещо… — той допива остатъка от портвайна и се привежда още по-близо към Уилям.
— Имам една скромна къща в Париж — подема той, — но съседите ми там са ужасно любопитни. Чули, че съм баща на Агнес, но нямаха представа, че не съм й роден баща. Така че, когато разбраха, че имам още две деца от Прюнела, един път, когато останахме насаме, ме попитаха дали децата са «наред». «Какво искате да кажете с това «наред»», питам ги аз, «разбира се, че са наред». А те продължават: «Значи, при тях не се забелязват признаци?» «Признаци за какво?», питам аз. — Гласът на лорд Ънуин се извисява раздразнително, докато си припомня неприятната случка. — Те си мислят, че аз създавам луди деца, Бил! Кажи ми, честно ли е някой да се съмнява, че аз или моите деца имаме… лоша кръв, само защото слабоумната дъщеря на Джон Пигот още се движи свободно в обществото? Неее… — той се обляга назад, напуканите капиляри по носа му са станали морави. — Ако не се оправя, прати я в лудница, Бил. Така ще е по-добре за всички ни.
Часовникът бие. Девет и половина е. В пушалнята няма никой, освен лорд Ънуин и зет му. Икономът на лейди Бриджлоу влиза с мека стъпка, навежда се над рамото на лорда и казва:
— Извинете, сър, но милейди ме помоли да ви предам, че съпругата ви е заспала.
Лорд Ънуин смигва многозначително на Уилям и поставя обсипаните си със старчески петна ръце отстрани на стола, за да си помогне при ставането.
— Жени, какво да правиш! — изсумтява той.


Този разговор обезпокои дълбоко Уилям и стана причина за дълбок размисъл впоследствие. Но в крайна сметка това, което го тласна по-близо до окончателното решение за съдбата на Агнес не бяха нито съветите на приятелите му, нито настояванията на доктор Кърлоу, нито дори подстрекателството на лорд Ънуин. Не, повлия му нещо напълно неочаквано, нещо, което не би трябвало да може да въздейства и на косъм върху решението му — умението на един от собствените му работници да дялка по дървесна кора.
На двайсет и втори декември Уилям посещава фермата си в Мичъм, за да надзирава лично монтажа на нова преса за лавандула, която от идущото лято ще елиминира нуждата от човешки труд в един определен стадий от преработката. Той от край време ненавижда практиката да наема момчета, които тъпчат боси лавандулата, за да я подготвят за дестилация; като изключим хигиенните съображения, той е убеден, че момчетата вземат скъпо, а пък и не си вършат работата така добре, както счита баща му, защото непрекъснато изскачат, накуцвайки от мястото, където работят, и се оплакват, че ги хапят пчели. Уилям е сигурен, че машината ще се окаже по-ефикасна в бъдеще и оглежда гордо новата преса, макар все още да няма лавандула, с която да могат да я изпитат.
— Чудесно, чудесно — хвали той надзирателя, докато наднича в желязната кухина, чието предназначение си остава тайна за него.
— Това е най-добрата машина, сър — уверява го надзирателят, — най-добрата.
Мичъм, а всъщност и цялото графство Съри е покрито от дебела снежна пелена и Уилям решава да се възползва от възможността да се поразходи съвсем сам из своите поля, да се наслади на безукорната белота, под която спи новата реколта. Струва му се невероятно, че е имало време, когато е възлагал надежди за бъдещето на ексцентрични стихотворения и неподлежащи на публикуване есета — вместо на тази безкрайна, придаваща увереност земя, тази несломима, плодородна, сигурна основа, върху която стъпват краката му. Той крачи към една редица дървета, която е предназначена да пази лавандулата от брулещия вятър. Галошите му затъват дълбоко в снега. Когато най-сетне стига до дърветата, се е изпотил здравата под палтото от тюленова кожа, потни са и ръцете му в подплатените с кожа ръкавици. Той се обляга на най-близкото дърво, дъхът му излиза на облачета в мразовития въздух.
Едва след като е постоял така минута-две, за да си поеме дъх, той хвърля поглед към широкия дънер, на който се е облегнал, и надписа, грубо изрязан в посипаната със сняг кора:

ПОМОШТ НЕ МОГА
ДА СЛЯЗЪ ОТ
ДЪРВОТО
АГНЕС П.

Той чете и препрочита надписа, изгубил ума и дума. Няма никакво намерение да търси безделника, който е губил ценно работно време, за да си направи тази груба шега. Единственото, което се върти сега в главата му, е че лудостта на жена му се е превърнала в дежурна тема за разговор и в най-низшите кръгове на обществото. Дори селяните говорят за това. Кискат се зад гърба му, като че ли е рогоносец!
Лек ветрец раздвижва последните сухи листа по клоните на дървото и Уилям, съзнавайки, че се държи като глупак, поглежда нагоре, за да се убеди, че няма да види сред клоните Агнес.


В дома на семейство Ракъм има смущаващо изобилие от ангели — толкова много, че не може да им се намери място върху коледното дърво. Шугър, Роуз и Софи кръстосват къщата и търсят места, които все още не са оплетени отгоре до долу в гирлянди. Тъй като не желаят да се признаят за победени, те са прикрепили миниатюрните духчета с крехки крилца на най-невероятни места — по рамките на прозорците, по часовниците, върху новата закачалка, по рамките на картините, на рогата на препарираната еленска глава, върху капака на пианото, и дори по дантелените покривчици върху облегалките на по-рядко използваните кресла.
Довечера е Бъдни вечер, затова тази сутрин е посветена на последни подготовки. Навън снегът се върти на малки вихрушки и се сипе по прозорците в зловещо безмълвна виелица. Пощата току–що е пристигнала и през запотения и покрит със скреж прозорец на приемната все още може да се види превитата фигура на пощальона, която потъва в сивия мрак.
В къщата са запалени всички камини. Пламъците се издигат високо, дървата пукат и хвърлят искри. Наложи се да преместят коледната елха в срещуположния ъгъл на приемната, от страх, че някоя искра може да я подпали. Шугър, Роуз и Софи пълзят на четири крака около кръстовидната дървена поставка, увили благовъзпитано поли около глезените си, и поставят отново изпопадалите украшения. Роуз си пее тихичко:

Рождество е близо,
Трапезата чака,
Дай едната риза
Отвън на бедняка…

Почти няма зелено бодливо клонче, което да не е натегнало от пъстри гирлянди, сребристи топки и дървени фигурки, но последният удар все още предстои. Роуз е голяма любителка на дамски списания и е получила вдъхновение от един «съвет» за украса на коледното дърво. Предполага се, че тази най-съвършена илюзия допринася много за атмосферата на големия празник. Следвайки елементарните упътвания, тя е напълнила празни пулверизаторни шишенца от парфюм «Ракъм» със смес от мед и вода, описана като «безвредно и ефикасно лепило, което задържа напръсканото брашно, създавайки илюзия за сняг». Въоръжени с шишета, Роуз, Шугър и Софи се заемат да пръскат клоните на дървото с лепкавата течност.
— Ох, Божичко — смее се притеснено Роуз, — като че ли трябваше да направим това, преди да сложим украшенията!
— Ще трябва да ръсим брашното много внимателно — съгласява се Шугър, — защото може да направим страхотна мръсотия.
Колко прекрасно е, че непрекъснато казват «ние» — Шугър би разцелувала Роуз, задето започна първа да говори така!
— Догодина ще го имам предвид — казва Роуз, която току–що е забелязала как госпожица Ракъм пръска сместа от вода и мед направо върху килима и се пита дали има право да забрани на детето да ръси брашно. Колкото и да е поласкана от снизхождението на госпожица Шугър, която не се гнуси да работи редом с една обикновена прислужница, Роуз не забравя, че винаги съществува риск да прекали и да развали отношенията си с нея.
— А сега, Софи — казва Шугър, — се отдръпни, гледай отстрани и ни казвай къде да ръсим.
Двете жени сипват на смени брашно в шепите си и после започват да го ръсят колкото е възможно по-равномерно върху лепкавите клони. Шугър е зашеметена от своя триумф; тя вече е пълноправен член на това домакинство, почти член на семейството, и може да си позволи да разменя съучастнически усмивки с Роуз, докато се занимават с тази глупост. Нито едно от нещата, които е вършила някога заедно с друга жена, не е извиквало такова усещане за близост, а какво ли не е правила Шугър в досегашния си живот! Роуз й има доверие и тя също се доверява на Роуз; само с размяна на погледи те вече са се договорили да довършат по някакъв начин започнатата пакост; сипват брашно в шепите си и се надяват, че това ще остане тяхна малка тайна.
— Трябва да сме се побъркали — отбелязва смутено Роуз. Ситното брашно се вдига на облаци във въздуха и ги кара да кихат.
Шугър протяга свитите си шепи — всяка пукнатина по дланите й е ясно очертана с брашно. Но коментарите са излишни — всяка жена има своите малки несъвършенства; ето например Роуз — едва сега, когато я вижда толкова отблизо Шугър, забелязва лекото й кривогледство. Това решава нещата — двете жени са равни.

Милостиня дай му,
Недей да го пъдиш,
Ако нямаш нищо —
Бог със теб да бъде!

Още няколко шепи и работата е свършена. Мръсотията от нападалото брашно е ужасяваща, но тази част от него, която е полепнала по клоните, наподобява сняг точно както обещава списанието, а килимът може да бъде почистен за кратко време. Но това, както заявява категорично Роуз, не е работа за една гувернантка.
Докато мете, Роуз припява «Дванайсетте коледни дни», като се ограничава само с куплета за първия ден. Гласът й е груб и неуверен, ако го сравним с гласа на Агнес, но песента й наистина придава жизнерадост на обстановката, а явно никой друг няма да запее. Софи и Шугър се споглеждат плахо, подканвайки се една друга да се присъединят към Роуз:

На първия ден от празника Божи
любимият дар ми поднесе —
яребица тлъста кацна ми на пръста,
за да ме радва със песен.
На втория ден от празника Божи
любимият дар ми поднесе —
две гугутки сиви с гласове звънливи,
яребица тлъста.
На третия ден от празника Божи
любимият дар ми поднесе —
три пъстри кокошки,
две гугутки сиви,
яребица тлъста.
На четвъртия ден от празника Божи
любимият дар ми поднесе —
пет златни жълтици,
четири пойни птици,
три пъстри кокошки,
две гугутки сиви,
яребица тлъста…

Точно тогава Уилям връхлита без предупреждение, стиснал някакъв лист хартия и явно угрижен. Той спира като закован — като че ли е имал предвид да влезе в друга стая, но е завил в погрешна посока по коридора. Коледното дърво, което междувременно се е превърнало в скулптура в стил «рококо» от играчки, брашно и всякакви дрънкулки, явно не привлича вниманието му, а ако е забелязал, че ръцете на двете жени са потънали в брашно до лактите, това не личи по нищо.
— А… прекрасно — казва той, обръща се и излиза незабавно. Ако текстът на писмото, което все още държи в отпуснатата си ръка, беше написан от доктор Кърлоу с десет пъти по-големи букви, може би щеше да се чете и от другия край на дневната, но дори в такъв случай Шугър надали би разбрала смисъла на краткото послание, което гласи:

Уредих всичко според уговорката, за 28 декември. Вярвайте ми, няма да съжалявате.

Роуз си отдъхва облекчено. Господарят можеше да се разгневи, но й се размина. Тя се навежда да вземе метлата и лопатата, и продължава да пее.
След като брашното е почистено, Шугър, Роуз и Софи започват да подреждат опакованите в пъстра хартия подаръци под дървото. Толкова много пакети и кутии, вързани с червени панделки или сребристи шнурове — какво, о, какво ли се крие в тях?! Единственият пакет, чието съдържание е известно на Шугър, съдържа подаръка, който Софи е подготвила за баща си — останалото е обвито в тайнственост. Докато трите подреждат красиво пакетите, малките върху големите, по-меките пакетчета върху твърдите картонени кутии, Шугър се преструва, че надписите върху малките картички изобщо не я интересуват. Малкото, което е успяла да прочете, изобщо не може да задоволи любопитството й (Хариет? Коя, по дяволите, е Хариет?), а не би могла да започне да се рови в присъствието на Роуз и Софи, нали?
«Господи, моля те», мисли Шугър, «нека има нещо и за мен».


На горния етаж Уилям отваря вратата на спалнята на жена си колкото е възможно по-тихо, и се вмъква безшумно вътре. Въпреки че успя да убеди Клара да излезе за няколко часа, той превърта отвътре ключа, да не би лисичият й инстинкт да я подтикне да се прибере по-рано.
В стаята на Агнес нищо не говори за предстоящия коледен празник. Всъщност нищо не говори за каквото и да било, тъй като всички свидетелства за обичайните занимания на Агнес — всъщност всичко, което може да попречи на Клара при изпълнението на задълженията й — са изнесени и складирани някъде, така че наоколо е пусто и чисто. По стените нямаше нищо и преди, тъй като Агнес никога не е имала изразено отношение към живописта. Последната гравюра, която висеше на стената в спалнята й, беше изхвърлена, след като в едно дамско списание гравюрите с изображения на коне бяха заклеймени като вулгарни. Преди това имаше друга картина, която бе изхвърлена, след като Агнес се оплака, че от нея се стича ектоплазма.
Сега Агнес спи дълбоко и не съзнава нищо — нито изключително силната снежна буря отвън, нито появата на съпруга й. Уилям взема тихичко един стол, слага го до леглото, близо до главата й, и сяда. Въздухът е тежък, просмукан от миризми — на приспивателно, на говежди бульон, варени яйца и сапун — «Крем карамфил» на «Ракъм», ако не се лъже. Много сапунена вода се разлива напоследък в стаята; за да не се случи някаква неприятност — като например падане във ваната и удавяне — Клара предпочита да мие господарката си направо в леглото, като след това просто подменя мокрите чаршафи със сухи. Уилям знае това, защото самата Клара му го каза, а когато й предложи да назначи втора камериерка, тя отхвърли предложението му, изсумтявайки презрително с израз на засегнат стоицизъм.
Доколкото Уилям знае, раните по краката на Агнес зарастват бавно. Според доктор Кърлоу, левият дори няма да се възстанови напълно и не е изключено занапред Агнес да накуцва. Но може и да се движи грациозно като преди. Нищо не може да се каже със сигурност, докато не се възстанови достатъчно, за да стане от леглото.
— Скоро — шепне той, наведен към главата на спящата, — ще отидеш на едно място, където ще ти помогнат да оздравееш. Ние тук вече не знаем какво да правим с теб, разбираш ли, Агнес? Добре ни подреди ти, дума да не става.
Един кичур лененоруса коса е паднал върху лицето й и я кара да бръчка нос. Той го отмята назад с върха на пръстите си.
— … лагодаря — промърморва Агнес от дълбините на наркотичния унес.
Устните й са загубили естествения си розов цвят; станали са бледи и напукани като устните на Шугър, но са лъскави от лечебния балсам. Дъхът й мирише тежко, което го притеснява най-силно — дъхът на Агнес е бил винаги така сладък! Възможно ли е да има нещо вярно в това, което казва лекарят — че жени, достигали далеч по-тежко състояние от Агнес, са излизали от санаториума «Лабоуб» с напълно възстановено здраве?
— Ти искаш да бъдеш добра, нали? — шепне той в ухото на Агнес и приглажда косата към крехкия й череп. — Знам, че е така.
— О… тец… Сканлън… — шепне тя в отговор.
Той повдига чаршафа от раменете й и го смъква към краката. Необходимостта Агнес да бъде принудена… тоест убедена да се храни по-добре е очевидна; ръцете и краката й са ужасно слаби. Такава жестока дилема — когато тя се чувства добре, се обрича доброволка на гладна смърт, а когато изпадне в състояние на безпомощност, предизвиква несъзнателно същия ефект! Колкото и да го тревожи въпросът как непознатите лекари и медицински сестри ще се отнасят с Агнес, той трябва да признае, че Клара не постига нищо с опитите си да й дава овесена каша с лъжичка.
Краката на Агнес са здраво превързани, приличат на меки памучни копита. Ръцете й също са овързани до китките, за да не сваля бинтовете насън.
— Да-а-а… — шепне тя и се протяга, усетила достъпа на по-хладен въздух.
Уилям внимателно плъзва пръсти по очертанията на таза й, които сега са остри като при Шугър. Но това не й отива — Агнес трябва да е по-закръглена тук. Това, което е ефектно при една висока жена, може да изглежда зле на една миниатюрна фигурка.
— Не съм искал да ти причиня болка през онази първа нощ — уверява я той и продължава да я гали нежно. — Аз… не можех да се удържам от желание. От любов.
Тя подсмърква нежно, и когато той ляга в леглото до нея, издава едно нежно, мелодично:
— Ооо…
— Надявах се — продължава Уилям, а гласът му трепери от вълнение, — че когато… че ако продължавам, и на теб ще започне да ти харесва.
— Ммм… да ме повдигнете… силни мъже…
Уилям я притиска здраво към себе си, гали болезнено слабите й ръце и меките й гърди.
— Но сега ти харесва, нали? — пита я той сериозно.
— Внимавай… да не падна…
— Не се страхувай, скъпа моя — шепне той в ухото й. — Сега ще те… прегърна. Ти нямаш нищо против, нали? Кажи ми, ако ти причинявам болка. Не бих ти причинил болка за нищо на света.
Звукът, който тя издава, когато той прониква в нея, е странен, мек, нещо средно между ахване и гукане в израз на съгласие. Той опира брадатата си буза в шията й.
— Паяци… — казва Агнес и потръпва.
Той се движи бавно, по-бавно, отколкото го е правил с която и да било друга жена през живота си. Снегът навън се превръща в суграшица, трополи по прозорците, хвърля сенки по стените, от които те добиват вид на мраморни. Когато достига момента на екстаз, той възпира желанието си да се движи на тласъци, стои напълно неподвижен, докато спермата се излива от него в непрекъснат поток.
— … бро… броят всичките ми кости… — мънка Агнес, а Уилям си позволява един-единствен стон на наслада.
Минута по-късно той вече стои до леглото и бърше Агнес с носната си кърпа.
— Клара? — проплаква тя капризно, и започва да търси с едната си превързана ръка завивките. — Студено…
(Уилям е отворил за кратко прозореца, защото съществува опасност обонянието на прислужницата да е също тъй остро като носа й).
— Още малко, скъпа — казва той и продължава да я бърше. Внезапно, за негов ужас, тя започва да облекчава пикочния си мехур в тънка, жълтеникава струйка, която се стича по белия чаршаф.
— Мръсно… мръсно… — хленчи Агнес. Далечният й, сънлив глас е изпълнен със страх и отвращение.
— Спокойно, спокойно, Агнес — успокоява я той и придърпва обратно завивките върху нея. — Клара ще се върне скоро и ще ти помогне.
Но Агнес се гърчи под завивките, стене и мята глава върху възглавницата.
— Как ще се прибера у дома? — проплаква тя, а после невиждащите й, безумни очи се отварят и тя облизва намазаните си с балсам устни. — Помощ!
Обзет от мъчителна скръб и съжаление, Уилям й обръща гръб, затваря прозореца и излиза бързешком от стаята.


— Следващия път, когато се събудя — размишлява Софи същата вечер, докато Шугър я приготвя за сън, — вече ще е Коледа.
Шугър чуква шеговито с показалец детето по носа.
— Ако не си легнеш скоро — казва тя с привидна строгост, — Коледа ще дойде в полунощ, а ти така и няма да разбереш.
О, каква радост й доставя съзнанието, че е спечелила доверието на Софи дотолкова, че може да вдигне шеговито ръка пред лицето й, без тя да трепне уплашено. Тя издърпва одеялата догоре; брадичката на Софи е още леко влажна, а ръцете на Шугър са още топли и розови от водата.
— Нали знаеш какво става с малките момиченца, които още не са заспали в полунощ срещу Коледа? — продължава закачливо Шугър.
— Какво? — Софи е обзета от безпокойство, че може и да не успее да заспи въпреки старанието си.
Шугър не е очаквала това; въпросът беше чисто реторичен. Тя се рови във въображението си, и след миг отваря уста, обзета от желанието да каже следното: «В стаята ти ще връхлети ужасно чудовище, ще те хване за краката и ще те разкъса на парчета като пиле».
— В ста… — започва тя с глас, изпълнен със злорадство, преди да успее да прехапе устни. Стомахът й се свива, лицето й става кървавочервено. Деветнайсет години са й били необходими да приеме пред себе си, че е дъщеря на госпожа Кастауей — че мозъкът в черепа й и сърцето в гърдите й са копия на същите органи, които пулсират като набрали циреи в тялото на майка й.
— Н-нищо не се случва — мънка тя, докато гали рамото на Софи с трепереща ръка. — Съвсем нищо. Освен това съм сигурна, че ще заспиш веднага, малка моя, стига само да затвориш очи.
Тя духва свещта, изгаряща от срам при мисълта за това, което едва не стори, и тръгва към собствената си стая.


По това, което пише в дневника си Агнес Ънуин в деня на собствената си сватба, изглежда, че седемнайсетгодишното момиче се намира в състояние на трескава възбуда. Доколкото Шугър може да прецени, страховете и съмненията й как ще се отдаде като съпруга на Уилям Ракъм са изчезнали — или изтласкани на заден план. Единствено мисълта за церемонията я изпълва със страх, но този страх е примесен с детински възторг:

«О, скъпо дневниче, защо става така — въпреки че в историята на света е имало милиони сватби и те дават милиони възможности да знаем как всичко да протече гладко, собствената ми сватба заплашва да се превърне в истинска лудница? Остават само четири часа до Голямото събитие, стоя полуоблечена в сватбената си рокля, а прическата ми дори не е започната! Къде е това момиче? Какво би могла да върши и какво може да бъде по-важно от прическата ми тъкмо в този ден! Освен това е поставила портокаловите цветчета на воала ми прекалено рано и те ще увехнат! Трябва да намери свежи, иначе ще се ядосам!!
Но сега вече трябва да спирам, за да не би в бързината и желанието си да опиша всяко тъй скъпо за мен събитие да си счупя нокът или да полея роклята с мастило. Представи си само, скъпо дневниче — да застана пред олтара с петно от мастило на роклята!
До утре тогава — или (ако успея да отделя мъничко време) дори до довечера!
Когато вече няма да бъда
Агнес Ънуин,
А вечно твоята
Агнес Ракъм!!!»

Шугър обръща страницата, но от другата страна няма абсолютно нищо. Прелиства още една страница — пак нищо. Тя продължава да прелиства забързано, и тъкмо когато стига до извода, че Агнес Ракъм е решила да започне описанието на брачния си живот в нов дневник, попада на няколко нови записки — без дата, зацапани, написани с ужасяващо ситен почерк.

«Загадка: ям по-малко, отколкото преди да вляза в тази ужасна къща, а пълнея.
Обяснение: хранят ме насила, докато спя.»

На следващата страница:

«Сега вече съм убедена, че това е истината. Демонът сяда на гърдите ми и налива овесена каша в устата ми. Извръщам глава, но лъжицата следва устните ми. Ведрото, пълно с каиш, е голямо като онези, в които донасят лед. Отваряй уста, казва той, иначе няма да мръдна оттук цяла нощ.»

Следват още празни страници, и накрая това:

«Старците вдигат носилката, на която лежа и ме понасят по озарените от слънце улици към Скритата Пътека. Чувам как влакът, с който пристигнах, потегля под звука на локомотивната свирка по обратния път. Една от монахините, тази, които ме е взела под свое покровителство, ме чака при портала, сключила ръце под брадичката си. «О, Агнес, казва тя, Пак ли си тук? Какво да правим с теб?». Но после се усмихва.
Внасят ме в манастира, в една топла килия в самото му сърце, озарена от многоцветна светлина, която нахлува през стъклописите по прозорците. Вдигат ме от носилката и ме полагат върху високо легло — нещо като пиедестал, върху който е сложен дюшек. Ужасните болки в издутия ми корем, замайването и прилошаването, от които страдам всеки ден, ме връхлитат отново — като че ли загнездилият се в мен демон се бои от лечителските умения на светата сестра и се опитва да се вкопчи по-здраво в тялото ми.
Светата сестра се навежда над мен; тя също е обляна в многоцветната светлина — лицето й е жълто като лютиче, гърдите й са червени, а ръцете — сини. Тя поставя полека ръце върху корема ми и демонът вътре започва да се гърчи. Чувствам как той блъска и се мята от ужас и гняв, но Сестрата знае как да разтвори корема ми, без да ми причини болка, та да може демонът да изскочи навън. Виждам ужасната твар само за миг — гола и черна, сякаш направена от кръв и слуз, но веднага щом бива изваден на дневна светлина, демонът се изпарява от ръцете на Светата сестра.
Облягам се изтущена назад, и виждам как коремът ми се свива.
— Ето — казва Светата сестра усмихнато, — всичко свърши.»

Шугър продължава да прелиства тетрадката до края с надеждата, че ще попадне на още нещо, но тя е празна. Но… нали трябва да има нещо! Не е възможно! Любопитството й е възбудено, разказът на Агнес я е увлякъл както никога преди, освен това е стигнала до периода, който я вълнува най-силно — ранните години от брака на Агнес и Уилям. Задъхана от вълнение, тя измъква от купа, подпрян на бедрото й, следващата поред тетрадка. Преглеждала я е и преди. В нея няма нищо интересно. Взема следващата.
Тя започва така:

«Размисли на една дама по време на сезона», от Агнес Ракъм.
«Кажете, уважаеми дами — възможно ли е да има нещо по-противно от игли за шапки, които са прекалено тъпи, за да пробият плата на една съвсем обикновена шапка? Разбира се, като казвам «обикновена» това не означава, че шапките ми не са «необикновени» в смисъл, че…»

Шугър престава да чете и оставя настрани дневника, объркана и разочарована. Дали да продължи? Не, не би могла да понесе повече такива писания — особено в нощта срещу Коледа. А и вече е доста късно: дванайсет без четвърт. Внезапно я обзема онази особена умора, която връхлита сякаш по часовник, и тя едва успява да събере сили, за да напъха дневниците обратно под леглото; единствено представата как Роуз ще я намери да хърка, затрупана с тетрадките, успява да я накара да стане. След като е укрила тайната си, Шугър сяда за последен път на гърнето, пъхва се под завивките и духва свещта.
Тя лежи в пълен мрак и се ослушва, обърнала лице към прозореца, макар да не може да го види. Дали още вали? Това би обяснило защо от улицата не се чува почти никакъв шум. А може би тук никой не празнува по улиците? На Силвър Стрийт по Коледа винаги наставаше страшна шумотевица, улични музиканти се надсвирваха, обзети от празнична щедрост към минувачите — същинска какофония от акордеони, латерни, цигулки, гайди, барабани, и всичко това, преплетено с неразбираем неспирен брътвеж и смехове, достигаше и до най-горните етажи на най-високите къщи. Никой не би могъл да спи на такъв шум — но и без това никой в дома на госпожа Кастауей не се опитваше да спи; там свиреха на флейти и органи от по-различно естество.
Тук, в Нотинг Хил, звуците са по-приглушени и загадъчни. Човешки гласове ли долитат дотук, или пръхтенето на конете в конюшнята? Далечна коледна песен ли се носи из Чепстоу, или това е скърцането на градинската порта? Вятърът проплаква под стрехите, свири в комините като на флейта; подпокривните греди скърцат. А може би някъде в къщата скърца легло? Може би Шугър чува как проплаква Агнес, докато се мята в отровния шемет на своя сън?
«Трябва да й помогнеш. Иди да й помогнеш. Защо не й помогнеш?» обажда се заядливо съвестта на Шугър, или както там се нарича този непокорен дух, чиято единствена цел е да я тормози, когато тя копнее за сън. «Държат я под упойка, защото тя казва неща, които не искат да чуват. Защо ги оставяш да постъпват така с нея? Ти й обеща да й помогнеш!»
Това е удар под кръста — това напомняне на обещанието, дадено по време на единствената им среща близо до Боу Стрийт, когато Агнес припадна в калта, а нейният ангел-пазител й се притече на помощ.
«Това, което казах тогава… беше обещание да й помогна да се прибере, нищо повече», възразява Шугър.
«А не каза ли: Ще бдя над теб, за да се убедя, че няма да ти се случи нищо лошо?»
«Исках да кажа, че ще вървя след нея до края на улицата».
«Ооо, как се измъкваш, каква хитра, страхлива уличница си ти!»
Вятърът се усилва, вие и ръмжи из цялата къща. Нещо подобно на бял облак прелита в мрака пред прозореца на Шугър. Агнес в бяла нощница? Не, това беше просто сняг, свлякъл се от стрехата на къщата.
«Защо трябва да ме е грижа какво ще стане с Агнес?», цупи се Шугър и скрива лице във възглавницата. «Тя е глезена, ограничена, майка й не е била стока, и освен това… би наплюла всяка проститутка на улицата, ако плюенето беше на мода».
Заядливият събеседник дори не счита за нужно да отговори; той знае, че Шугър си спомня как трепереха раменете на Агнес под ръцете й, когато прошепна на нещастната жена в онази тъмна уличка: «Нека това си остане наша тайна».
«Намирам се под покрива на Уилям. Мога да се забъркам в страшна каша».
Неспокойният дух млъква за миг пред този аргумент — или поне така се надява Шугър. Обаче веднага започва отново: «Ами Кристофър?»
Шугър свива ръце в юмруци под завивките и забива чело още по-надълбоко във възглавницата.
«Кристофър може да се погрижи сам за себе си. Какво очакваш, да спасявам всички на този проклет свят?».
«О, горкичката», чува тя присмехулния отговор. «Горката страхлива уличница. Нещастната курва, курва, кууууу…».
Отвън, из брулените от вятъра улици на Нотинг Хил, някой надува рог, друг отговаря с възторжени възгласи, но Шугър не чува това; така и няма да разбере какво се случва с малките момиченца, които още не са заспали в полунощ срещу Коледа.


Двайсет и седем

— Весела Коледа! Весела Коледа на всички!
С този весел възглас Хенри Колдър Ракъм връхлита в дома на сина си, сякаш самият той е дядо Коледа — или поне Чарлз Дикенс, който реве с пълно гърло от някаква трибуна.
— Весела Коледа и на теб, татко — отвръща Уилям Ракъм, вече притеснен не само от добродушните изблици на баща си, но и от затруднението, което прислужницата среща при смъкването на палтото от гърба му. Също като лорд Ънуин и Хенри Колдър Ракъм е преминал рязко от закръгленост към затлъстяване — за същия този период от време, през който Уилям се превърна от превзет безделник във виден индустриалец.
— Ах, каква миризма! — продължава възторжено по-старият Ракъм. — Отсега знам, че тази вечеря ще ме съсипе!
След тази реплика той се оставя да бъде въведен в приемната на сина си, където е приветстван горещо от прислугата.
— Хммм… май не съм те виждал преди? — казва той на постъпилите наскоро, а на отдавнашния персонал:
— А ти беше… не, не ми казвай, сетих се!
Но прислужниците приемат думите му с усмивка и само след секунди той се превръща в церемониалмайстор и се заема да ръководи веселите и сантиментални празнични ритуали.
— Гърмящите бонбони! Къде са гърмящите бонбони? — пита той, потривайки ръце, и ето, донасят малките бомбички, увити в пъстра хартия.
Ходът на времето, който като че ли се позабави след сутрешното разопаковане на подаръците, сега отново се ускорява, докато бащата на Уилям се посвещава от сърце и душа на салонните игри.
— Прекрасно! Ами сега какво да правим? — подвиква той непрекъснато, и Уилям гледа удивено, защото не може да свърже този весел шегаджия с образа на упорития стар тиранин, който бе превърнал същия този дом в свърталище на недоимъка и потиснатостта.
Независимо от лекото притеснение, Уилям проявява търпимост и дори изпитва известна благодарност към баща си за грубиянското му веселие; благодарение на него се съхранява духът на празника, който иначе сигурно би протекъл потиснато предвид ужасното състояние на Агнес. Всички тук (освен може би Джейни и такива като нея) са напълно наясно, че господарката лежи упоена на горния етаж, а господарят се измъчва. Той прави всичко по силите си, за да не се поддава на мрачното си настроение, но мисълта за съдбата на Агнес непрекъснато се връща и го връхлита, и тогава тишината заплашва да приглуши веселието като със саван. Човек би казал, че цяло стадо жени биха успели да поддържат оживлението поне за един ден! Но не — необходима е намесата на мъж, а Уилям вече няма сили да изпълнява тази роля.
Наистина, градинарят се появи за малко сутринта, което облекчи донякъде задачата на Уилям, но пък появата му беше действително много кратка. Само след десет минути Шиърс побягна от това внушително изобилие на женственост и потърси сигурно убежище в пристройката, където държи градинските сечива. Чийзмън би свършил по-добра работа, но той изчезна — трябвало да посети майка си, как ли пък не.
Така че в тази приемна, претъпкана с представителки на нежния пол, които се веселят извънредно въздържано, потиснати от ограниченията на добрите нрави, появата на Хенри Колдър Ракъм — добродушният, шумен и весел дебеланко — за Уилям е същинско спасение. Продължавай в същия дух, старче! Точно това е необходимо, за да минат по-бързо дългите часове до вечерята.
Всъщност засега денят преминава добре. Дори, честно казано, по-добре, отколкото предишните Коледи, когато Агнес (макар винаги да изглеждаше невероятно красива) нерядко смущаваше веселието с извънредно странни забележки — забележки, които вероятно имаха за цел да изтръгнат коледния празник от блатото на комерсиалното и да му възвърнат действителната религиозна значимост.
— Питал ли си се някога защо вече не отбелязваме 28-ми декември? — попита тя веднъж. Подаръкът й от Уилям лежеше в скута й неотворен и вече забравен.
— Двайсет и осми декември ли, скъпа?
— Да, денят, в който цар Ирод е изклал младенците.
Тази година, слава Богу, никой не подхваща такива разговори. Освен това, макар отсъствието на Агнес да навява тъга, благодарение на него се осъществи друго щастливо събитие — появата на дъщеря й в приемната. Да, години наред Коледа се празнуваше при режим на строго разделение — подаръците на Софи, заедно с изстинали порции от коледната вечеря се изпращаха скришом горе, в детската стая, докато всичко долу се въртеше около господарката на къщата. Сега най-сетне детето има възможност да участва в празника, което е чудесно. «И крайно време беше», казва си Уилям. Тя е мило малко същество с очарователна усмивка, и вече е прекалено голяма, за да се отнасят с нея като с бебе. Освен това, въпреки проявяваната през изминалите години склонност да приема възгледа на Агнес, че Коледа е ритуален празник за възрастни, той винаги е прикривал убеждението си, че има нещо много тъжно в една коледна елха, пред която не си играе дете.
Миналата година отварянето на подаръците бе помрачено по всевъзможни причини — досадната нужда да пестят; тежкият облак на недоверието, с което Хенри Колдър Ракъм се отнасяше към собствения си син; надменното презрение, с което Агнес гледаше на всеки опит за простовато веселие; отегчението и неблагодарността на прислугата.
Тази година същата церемония — всички обитатели на дома, коленичили пред коледното дърво, сред преливащата отвсякъде като пяна пъстроцветна хартия, премина извънредно приятно. Освободен от оковите на дълговете, Уилям твърдо бе решил да се превърне в символ на щедрост. (Когато лейди Бриджлоу изрази известно съмнение, че може да разглези прислугата, той отвърна: «Нямате доверие в човешката природа, Констанс»). Така че, докато лейди Бриджлоу несъмнено бе спазила традицията и бе подарила на всяка от прислужничките по един пакет с плат за нова униформа, неговите прислужнички получиха готови униформи (наистина, защо да кара горките момичета да си ги шият сами, след като така или иначе бъдещето принадлежи на готовото облекло?). И не само това; всяка от тях получи и допълнителни пакетчета, в които вместо предметите от ежедневна необходимост, които вероятно очакваха — някой кухненски прибор за готвачката, нова четка за момичето от миялната, и така нататък — имаше предмети, които за тях са истински лукс. Боже мили, та нали той вече е богат човек — трябва ли наистина да изтърпява всеки път киселото «благодаря ви, сър», произнесено с нежелание при вида на смехотворен подарък като черпак или ново ведро например, вместо да се наслади на проявите на искрена, непресторена радост?
Затова и тази сутрин всяко от момичетата получи (за тяхно огромно удивление) по една кутия шоколадови бонбони, чифт ръкавици от ярешка кожа, бронзова кука за закопчаване на рокли и по едно фино ориенталско ветрило. Според Уилям ръкавиците са особено вдъхновен жест — те подчертават, че Уилям Ракъм е господар, за когото прислужниците не са нито вещ, нито хора от по-ниско качество, че ги приема като жени, които сигурно искат да се наслаждават на външния свят през свободното си време.
Беше страшно интересно да се наблюдават проявите на истинската природа на момичетата след първата изненада. Подозрителният блясък незабавно се върна в очите на Клара, тя сви упорито устни и веднага помоли за позволение да се върне при госпожа Ракъм. Роуз подреди старателно подаръците до себе си и отново се зае да следи внимателно събитията около себе си, да не би нещо в хода на празненството да се обърка. Горката Джейни не спираше да опипва подаръците си, зашеметена от тяхната необичайност и от идеята, че бедно момиче като нея може изобщо да има нужда от такива неща. Лети, невъзмутимо глуповата както винаги, струпа съкровищата в полата си и започна да се оглежда удивено, като че ли току-що й бе станало ясно, че отсега нататък няма да се налага да се безпокои за нищо. Новата кухненска помощница, Хариет, и перачката, чието ирландско име Уилям не може нито да напише, мито да произнесе правилно, веднага проявиха кокетно нетърпение да се възползват от неочакваните дарове, склонност да се натъпчат с шоколад или да тръгнат по улиците да се перчат с новите си ръкавици. За разлика от тях готвачката (която безспорно отдавна вече не е момиче) реагира с добродушно удивление, сякаш искаше да каже: «Божичко! Че какво би могла да прави с тези неща жена на моята възраст и с моето положение?». Но все пак беше поласкана, то беше очевидно… полът й си каза своето.
Проблемът с Шугър беше по-сложен. Как да я възнагради за всичко, което направи, без да възбуди подозренията на останалите? Известно време той обмисляше възможността да отпразнува с нея тайно една втора Коледа в спалнята й, но с наближаването на празника реши, че това крие прекалено голям риск — не да бъдат изненадани, а ангажиментите да му отнемат всеки свободен момент.
Не, по-добре ще е да й се отблагодари публично. Но с какво? Разбира се, тя ще си получи бонбоните, ръкавиците, куката за закопчаване и ветрилото като всички останали, но какво повече би могъл да й подари, без да накара другите момичета да започнат да клюкарстват, като оцени същевременно по достойнство изключителните й качества? Тази сутрин пред коледното дърво, пред погледите на цялата прислуга, той бе обзет от гордост, когато се убеди, че изборът му е бил изключително мъдър.
Когато Лети връчи на Шугър тайнствената кутия, тя се удиви от размерите и теглото й, но когато свали червената опаковъчна хартия и извади съдържанието й, очите й се разшириха още повече, и тя разтвори уста. «Ето такова нещо не може да се изиграе!», каза си Уилям. Опитвайки се да запази привидно безразличие, той продължи да я наблюдава как гледа, лишена от дар слово, подвързаните с кожа томове на Шекспир — всеки от тях изработен по най-висок стандарт — трагедиите в тъмнокафяво с гравирани златни букви; комедиите — в светлокафяво с черни букви, а историческите драми — в черно и сребърно. Останалите прислужници също зяпаха, разбира се — неграмотните озадачено, четящите с нещо близко до завист. Но все пак не беше точно завист — каква радост биха им донесли събраните съчинения на Шекспир, ако бяха техни? Пък и какъв по-подходящ, какъв по-оправдан подарък би могла да получи една гувернантка от книги, по които може да обучава и ученичката си?
Но Шугър, разбира се, знаеше истинската причина. Задавена от вълнение, тя едва успя да изкаже благодарностите си.
Що се отнася до подаръка на Софи… той го затрудни още повече. След продължително двоумене Уилям реши, че тази година обичаят да се поднася на Софи подарък «от мама» няма да се спази. В предишните години Биатрис Клийв прибягваше до тази малка измама на Коледа и на рождените дни на детето и то не разбираше нищо. Тази година няколко неща говореха против продължаването на измамата: нежеланието му да обременява допълнително Шугър, категоричното неодобрение, с което доктор Кърлоу се отнасяше към тази практика, отсъствието на Агнес от празненството, както и гризящото го подозрение, че Софи е вече прекалено голяма, за да повярва на изтърканата лъжа.
Така че «подарък от мама» нямаше. Доктор Кърлоу го бе уверил, че ще дойде ден, когато Агнес, излекувана от болезнените си фантазии, ще дари дъщеря си с нещо безкрайно по-ценно от някой пакет, опакован в шарена хартия. Може и така да стане, може би… но във всеки случай Уилям се постара тази сутрин Софи да не почувства недостиг на пакети, опаковани в шарена хартия.
Като признание, че я приема за голямо момиче, той подари ръкавици и на нея — деликатни миниатюри от свинска кожа, които щяха да я накарат да се почувства като малка дама. Подари й четка за коса, направена от коруба на костенурка, шнола за коса от китова кост, огледало с дръжка от слонова кост и несесер от козя кожа, за да поставя в него тоалетните си принадлежности.
Всичко това Софи прие с видима радост и почуда. Но най-голямата изненада дойде, когато тя разопакова най-големия пакет под дървото и установи, че вътре има приказно красива кукла. Всички в салона започнаха да ахкат и изпаднаха във възторг — куклата беше френска, облечена пищно с вечерен тоалет, с бледо като алабастър порцеланово лице и сложно накъдрена перука от естествен косъм, а върху нея — шапка с щраусово перо. В едната си ръка куклата държеше синьо ветрило; другата беше отпусната свободно. Копринената й рокля — с по-голямо деколте, отколкото на която и да било английска кукла — се разстилаше пищно под тънкото като на оса кръстче, беше бледорозова, поръбена с бяло кадифе. Но най-интересното от всичко беше, че обувките на куклата бяха здраво залепени на платформа с четири колелца, така че тя можеше да се движи напред-назад по пода.
— Да му се не види! — отбеляза печално бащата на Уилям. — Това май е нещо доста по-добро от онова евтино негърче, което й подарих преди години, а?
Но Хенри Колдър Ракъм също готвеше изненада — всъщност я криеше под стола си. Сега той извади оттам някакъв цилиндричен предмет, опакован в кафява хартия и вързан с канап, който Уилям в началото взе за бутилка вино, и го връчи на Софи веднага когато тя дойде на себе си след проявите на бащината й щедрост.
— Ето, мила — каза старият човек, — убеден съм, че това ще ти се стори далеч по-интересно от онзи куп стари парцали, свален от кутията с чай.
Той се облегна доволно на стола, докато Софи сваляше хартията и от пакета се показа… стоманеносив далекоглед.
Нови ахкания и шушукане сред прислужниците, обзети от почуда и недоумение. Какво ли беше това? Калъф за бутилка? Калейдоскоп? Луксозна кутия, предназначена за куки за плетене? Уилям, разбира се, разпозна незабавно предмета, но си каза, че далекогледът може би не е най-подходящият подарък за една млада госпожица. Освен това, докато захласнатата Софи въртеше далекогледа в ръцете си, той отбеляза, че предметът е изподраскан тук-там.
— Това не е играчка, Софи — каза баща му, — а точен инструмент, който ми беше подарен от един мой познат изследовател. Сега ще ти покажа как да го използваш.
Той допълзя на колене до Софи по осеяния с панделки килим и започна да й показва функциите на телескопа. Само след секунди тя се въртеше насам-натам и изражението й се менеше от възторг до разочарование, когато виждаше ту размазаните шарки на тапета, ту нечие уродливо увеличено око.
А какво получи самият Уилям? Той се опитва да си припомни подаръците… Да, един поръбен с дантели калъф за кутията за пури, върху който Софи е избродирала собствения му образ, копиран от опаковките на сапун «Ракъм» (освен ако не й е помагала гувернантката — но ако това е така, Шугър не е проявила особен талант.) О, да, и известно количество що-годе прилични пури, които дължи на баща си. И това, Бог му е свидетел, е всичко, което получи за Коледа! Тъжно наистина, но такава е съдбата на човек, който разполага с цяла глутница прислужници и едно малко дете, човек, чийто брат е загинал млад, чиято майка е опозорена и отхвърлена от обществото, чийто баща е стар скъперник, който се е скарал с двамата си стари приятели, чиято съпруга е в такова състояние, че трябва да бъде постоянно под въздействието на приспивателни. Има ли друг мъж в Англия, сполетян от толкова неприятности? Но ако даде Бог, това няма да бъде все така!
— А сега да поиграем на «музикални столове»! — Хенри Колдър Ракъм пляска силно с месестите си длани. — Кой иска да играе на «музикални столове»?


На известно разстояние от дома на семейство Ракъм, в една скромна къщица, натъпкана до покрива с боклуци и излишни мебели, Емелин Фокс яде захаросани плодове, а котаракът мърка, притиснат към босите й крака.
За да не стигате до погрешни изводи, трябва да се подчертае, че днес са боси само краката й — нагоре тя е облечена напълно, безукорно, всъщност дори още не е свалила шапката си, защото преди малко се прибра у дома. Била е на гости у баща си, за да му връчи коледния подарък — напълно безсмислено занимание, като се има предвид, че той не празнува нищо и няма нужда от нищо, но все пак й е баща, а тя — негова дъщеря, и това е неоспоримият факт. Така че всяка година по Коледа двамата си подаряват книги, които ще си останат непрочетени, и си честитят Рождество Христово, въпреки че докторът не вярва в Христа, а Емелин не е убедена, че Спасителят е бил роден на 25 декември. Такива глупави компромиси правим всички, за да поддържаме добрите си отношения със собствената си плът и кръв.
Откакто се е върнала от дома на баща си, Емелин не си е направила труда да свърши каквото и да било освен да свали обувките си, защото те й стягат в пръстите. Имаше време, когато тя не можеше да разбере как най-бедните хора могат да ходят боси през цялата година, без това видимо да им пречи — всъщност и неуморните старания на госпожа Тимпърли да събира обувки от хората, облагодетелствани от съдбата, и да ги разпределя сред босоногите сякаш не намалиха дори с един броя на хората, които ходят боси по улиците. Сега вече Емелин е наясно — крака, привикнали да бъдат боси, не се чувстват добре в обувки. Все едно да обуеш в обувки котка.
— Какво ще кажеш за чифт елегантни черни чизми, Писане? — пита тя. — Точно като в приказката!
Двамата седят на любимото й място — на половин път нагоре по стълбите. Коледният ден вече е наполовина отминал, а любимият й Хенри е мъртъв от три месеца. Три месеца по календара, три мигвания на Божието око, три вечности, прекарани в глухата самота на нейния дом, където вече не влиза никой, освен нея.
«Три кокошки, четири пойни птици, пет златни жълтици…» пеят весели гласове в съседната къща, изреждайки тези странни доказателства за истинска любов. Защо чува гласовете на тези хора толкова ясно днес? Никога досега не ги е чувала… Висок женски глас, чудесно подчертан от баритона на мъжа…
Преди три месеца Хенри още ходеше по тази земя, три месеца изминаха, откакто бе погребан в нея. Колкото повече време минава, откакто той си отиде, толкова по-често мисли тя за него, толкова по-изпълнени с вълнение са тези мисли. Сравнени с него, всички останали мъже изглеждат като лукави егоисти; в сравнение с високата, мускулеста фигура на Хенри, останалите мъже й се струват смехотворни и сгърчени. Как страшно боли — сякаш остри нокти се забиват в нежното й сърце — когато си представя как той гние в гроба, как скъпото му лице се смесва с пръстта, как черепът му, приютил някога толкова страст и искреност, сега се превръща в дом за червеите. Емелин знае, че няма право да допуска в мислите си ужасните картини, които въображението й рисува, че не бива да се самоизмъчва, вместо да очаква щастливия миг, когато двамата с Хенри ще бъдат отново заедно… Но възможно ли е Второто пришествие да настъпи, докато тя е още жива? Надали. Хиляда години могат да минат, преди да види отново лицето му.
Миналата Коледа двамата вървяха по улиците, един до друг, и обсъждаха евангелските текстове, докато повечето хора си седяха у дома и се забавляваха със салонни игри. Хенри току-що беше прочел… какво бе прочел всъщност? За него това беше обичайно състояние — току-що прочел нещо, той винаги гореше от желание да го сподели с нея, преди мислите му да се отклонят в друга посока… О, да, ставаше дума за едно есе, написано от някакъв специалист по старогръцки, в което се решаваше окончателно водения в продължение на столетия спор за значението на 25-ти стих от първа глава на Евангелие от Матея. Католическото тълкувание бе несъмнено погрешно — новите изследвания доказваха, че когато свети Матей е писал «докле», е имал предвид именно това. Хенри казваше, че би било по-добре вестниците да разпространят новината за едно такова доказателство с огромно значение, вместо да изпълват страниците си със сензационни описания на убийства и реклами на боя за коса.
А тя? Как отвърна тя на сериозния му идеализъм? Ами както винаги — започна да спори с горкия човек. Каза, че този спор никога няма да бъде разрешен, тъй като ако някой тъй или иначе не вярва, че девица може да роди, той надали ще обърне внимание на писанията на някакъв си специалист по старогръцки, и че на нея самата също й било все едно, тъй като поначало предпочитала евангелията от Марка и Йоана — защото като разумни хора те обсъждали много по-важни неща от състоянието на интимните части на Дева Мария.
— Но вие все пак вярвате, че нашият Спасител се е въплътил от Светия Дух, нали? — каза Хенри и се смръщи по онзи свой очарователен начин.
В отговор тя невъзмутимо смени темата, какъвто й беше обичаят.
— За мен — каза тя категорично, — истинският разказ започва едва с кръщението в реката Йордан.
Господи! Как смръщваше вежди Хенри в такива случаи! Колко сериозно започваше да размишлява, за да се убеди, че тя не богохулства и не върви срещу вярата, която ги свързваше! Приятно ли й беше да го дразни? Да, сигурно е било така. През колко много слънчеви следобеди тя го отпращаше да си върви у дома озадачен, а е трябвало да го целуне, да го обвие с ръце, да притисне буза до неговата и да му каже, че го обича…
Тя изтрива лицето си с ръкав и се надява, че Бог ще я разбере.
— Мяу? — намесва се въпросително котаракът и бута голия й глезен с косматата си глава. Не го е хранила от сутринта, а спуснатите завеси на долния етаж вече тлеят кехлибарено-жълти в светлината на залеза.
— Ядеш ли захаросани плодове, Писане? — пита тя и му предлага една лъжица лепкава смес от буркана, който държи в скута си. Той подушва сместа, дори я докосва с нос, но… отказва да яде.
— Жалко — мърмори под нос Емелин. — Има още много.
Това са излишъците от захаросани плодове на госпожа Борли — всяка членка на Дружеството за спасение получи по един буркан с ясната уговорка, че ще използва съдържанието за пълнеж на коледни пайове. Несъмнено другите спасителки са посрещнали това предизвикателство — или собственоръчно, или са прехвърлили задачата на прислужниците си, но времената, когато Емелин правеше коледни сладкиши, са потънали в мъглите на времето, когато беше съпруга на Бърти. Суровата смес също е много вкусна. Тя гребе с лъжицата направо от буркана, съзнавайки, че или ще й стане лошо, или ще получи разстройство, но въпреки това се наслаждава на ароматните, сладки късчета.
Баща й скоро ще седне на коледна вечеря с колегите си. От учтивост, а може би и защото имаше някаква смътна представа от състоянието на домакинството й напоследък, той повтори многократно поканата си тя да се присъедини към тях, но Емелин отказа. И по-добре! Последния път, когато прие поканата на баща си за коледната вечеря, го посрами ужасно с лекцията си на тема «защо проститутките отбягват лекарските услуги», и на всичкото отгоре настоя пред колегите му, че е редно те да обслужват тези отчаяни жени безплатно веднъж седмично. Ако днес бе отишла на вечерята с него, сигурно щеше да измънка няколко пъти «приятно ми е да се запознаем», щеше да издържи десетина минути безсмислени светски разговори и после щеше да се прояви в истинската си светлина. Познава се прекалено добре.
От друга страна, колко хубаво би било да се възползва от храната! Само като си помисли, ястие след ястие, цвърчащи и димящи в сребърните чинии… Не, разбира се, тя не може да приеме чревоугодничеството, на което се отдават привилегированите класи по време на този свят някога празник; тя не забравя огромната пропаст, която зее между онези, които тъпчат с купища месо и без това издутите си шкембета и другите, които се редят на опашка, за да получат паница разредена супа. Тя не е особено лакома — ако бе седнала на масата с коледна вечеря, би хапнала само малко печено пиле или пуйка, малко задушени зеленчуци и нищо повече, докато не сервират пудинга. Не, тя наистина не обича да си угажда — но приготвянето на топла храна, особено на печено, е толкова досадно и сложно, ако трябва да го правиш само за себе си!
— Горкият Писан — казва тя нежно и гали котарака по главата. — На теб две сочни гугутки ще ти дойдат добре, нали? Или може би някоя яребица? Да видим какво мога да намеря за теб.
Тя започва да рови из кухнята, но не намира нищо. Немитата дъска за рязане лъщи от слой рибна мазнина, с която котаракът се справя за две минути, но Емелин не открива никъде остатъка от мляна шунка — след малко си спомня, че е изяла и него. Какво бе казал веднъж Хенри: «Изтръпвам, като си помисля колко лесно човек може да прекара целия си живот, задоволявайки животинските си инстинкти!» А Емелин вероятно ще прекара остатъка от живота си в спомени за нещата, които е казвал Хенри.
— Мяу! — казва с укор котаракът и тя се съгласява, че добрите намерения не могат да заместят делата. Затова взема обувките си и решава да излезе отново. Какво като е Коледа — все ще намери откъде да купи месо, ако е склонна да слезе до по-низшите социални кръгове, за да го намери. Почтените люде може и да затварят магазините си в чест на новородения Младенец, но бедняците трябва да хранят гладни гърла, пък и за тях всеки ден е еднакъв. Емелин закопчава високите си обувки и отупва прахта от полите си, с което пропъжда Писан под една кула от натрупани един върху друг столове. Тя взема чантичката си и проверява колко пари има още в нея. Предостатъчно.
Емелин се пита дали не е злоупотребила с доверието на госпожа Ракъм, обсъждайки нейния случай с последния човек, комуто тя самата би се доверила. В своя защита тя може да каже само, че се постара да не издаде нещастницата, като се поинтересува от професионалното мнение на баща си за случаите на психически заболявания при жените, които се отличават с халюцинации и видения.
Разбира се, той веднага я попита:
— Защо се интересуваш?
Груб както винаги, без помен от дипломатичност! Но Емелин не може да го обвинява за това, тъй като самата тя е напълно лишена от умението да увърта.
— О, от чисто любопитство — отвърна тя. Опитваше се да наподоби безгрижното безразличие, което бе забелязвала у много жени, но вероятно старанията й не се бяха увенчали с успех. — Обичам да научавам разни неща.
— И какво по-точно би желала да научиш?
Тя продължи да се опитва да запази тайната на госпожа Ракъм.
— Ами… например: по какъв начин може една душевноболна жена да бъде убедена, че дадено нейно убеждение е налудничаво.
— Не може да бъде убедена — отвърна баща й незабавно.
— Аха.
Навремето това би приключило разговора, но напоследък баща й вече не е толкова рязък с нея — откакто бе повярвал, че ще я загуби. Болестта й почти накара обичта към нея (в която Емелин никога не се е съмнявала) да излезе на бял свят — като обрив, избил по кожата, и оттогава той все още не е възвърнал обичайната си хладна въздържаност.
— Такова нещо не е необходимо, скъпа — продължи да обяснява той днес сутринта. — Каква полза би имал един душевноболен човек, ако го принудим да каже: «Да, признавам, че страдам от халюцинации»? Само след час пак ще твърди обратното. Това, което е необходимо, е да бъде излекуван болният й мозък, така, че халюцинациите вече да станат невъзможни. Да вземем например един човек със счупена ръка — той може да твърди, че ръката му не е счупена, или пък да знае, че е счупена, но това няма никаква връзка с необходимото лечение.
— Добре, но какви са шансовете такава жена да бъде излекувана?
— Съвсем прилични, ако жената е на зряла възраст и е била трезвомислеща, преди, да кажем, някоя трагична загуба да размъти съзнанието й. Но ако се отдава на фантазии и самоизмами от ранната си младост, бих казал, че шансовете са минимални.
— Разбирам — отвърна Емелин. — Мисля, че това задоволява напълно любопитството ми. Благодаря.
Видимото й разочарование от ограничените възможности на медицината като че ли го засегна, защото той допълни:
— Убеден съм, че един ден фармацията ще може да предложи лечение и на най-тежките душевни заболявания. Например нещо като ваксина. Сигурен съм, че през идущия век ни предстои да видим много чудеса.
— Това е слаба утеха за тези, които боледуват сега.
— Не — усмихна се той, — тук грешиш, моето момиче. Неизлечимо лудите са неизлечимо луди, защото предпочитат да останат такива. Те не желаят да бъдат излекувани! И в това отношение — извини ме, че го казвам — те много приличат на твоите паднали жени.
— Да не започваме отново, татко — каза Емелин с предупредителен тон. — И без това трябва да тръгвам. Благодаря ти за подаръка и весела Коледа.
Но обезпокоен от мисълта, че се разделят с остри реплики, той реши да направи последен помирителен жест.
— Моля те, Емелин, кажи ми, защо ме разпитваш за тези неща? Може би ще успея да ти кажа нещо по-конкретно, ако знам нещо повече за случая…
Тя се поколеба, обмисляйки внимателно думите си — но както винаги се оказа, че не е била достатъчно предпазлива.
— Една дама ми изпрати писмо, в което ме моли да й разкрия тайната на вечния живот. Става дума за вечен живот на плътската обвивка. Тя като че ли е убедена, че знам мястото, където… се съхранява и я очаква безсмъртното й тяло.
— Много е мило от твоя страна да се безпокоиш за госпожа Ракъм — отвърна баща й тихо и поверително. — Мога да те уверя, че тя скоро ще бъде в добри ръце.
— Мяу! — извива Писан и забива нокти в полите й.
— Добре, добре, тръгвам — отвръща Емелин.


Нощ е паднала над дома на семейство Ракъм и според Уилям коледното празненство продължава да се развива по най-добрия възможен начин, като се вземат предвид обстоятелствата.
Призивът на баща му да играят на «музикални столове» предизвика кратко объркване, когато доброволците установиха, че никой тук не може да свири на пиано — тоест никой от присъстващите в приемната. Тогава Шугър спаси положението — Бог да я благослови — с идеята да ползват вместо това музикалната кутия. Всички си отдъхнаха облекчено, а машинката работеше чудесно! Уилям възложи на Клара да сваля и спуска капака на кутията, убеден, че това занимание й подхожда повече, отколкото да тича и да се блъска из салона с останалите прислужници. И е прав. Дали не забеляза усмивка по устните й, когато Лети едва не падна? Клара определено успява да затвори капака така, че да прекъсне нотата наполовина и да обърка и най-ловкия играч. Единственият, който винаги успява да се добере до стол, е Хенри Колдър Ракъм, защото не го е грижа кого ще бутне по задника, и колко грубо ще е бутването.
Старият участва и в играта «Измами дракона», която е следваща в списъка. Когато угасят светлините и запалват купата с бренди, три поколения Ракъмови се нареждат около нея, готови да пъхнат ръце в пламъците. Хенри Колдър Ракъм е първи. Късите му, сбръчкани пръсти се стрелват за миг под трептящите пламъци по повърхността, и също толкова бързо пъхват стафидата в устата му.
— Не се страхувай, детето ми — казва той окуражително на внучката си. — Няма да се опариш, ако пипаш бързо.
Но Софи продължава да се колебае, вперила плахо поглед в голямата, широка купа, над която се издигат синкави пламъци, и Уилям, притеснен, че алкохолът може да прегори, докато се колебае, бръква на свой ред и измъква стафида.
— Хайде, Софи, миличка — нарежда той с мек глас, докато Ракъм Старши се възползва от възможността да си измъкне още една стафида.
Софи покорно протяга ръка и изпищява от страх и възбуда, когато успява да извади една стафида от пламъците. Тя оглежда набързо мъничкия, тъмен и сбръчкан плод, който е стиснала в пръсти, и когато се убеждава, че по него не се виждат никакви пламъци, го пъхва предпазливо в устата си, докато двамата по-възрастни Ракъмови продължават да търсят останалите стафиди.
Следващото забавление е вечерята. Бащата на Уилям се заема с нея с присъщия си замах. Ястията следват едно след друго, а той изяжда също такива количества, каквито погълна лорд Ънуин на вечерята у лейди Бриджлоу, макар менюто, разбира се, да е различно. Готвачката на Ракъмови няма слабост към това, което нарича «дивашки рецепти», но пък произведенията й винаги са много вкусни, а Хенри Колдър Ракъм им отдава дължимото. Пуйка, пъдпъдъци, говеждо печено, банички със стриди, баница с месо, коледен пудинг, желирани плодове с вино и ябълков сладкиш — порции от всичко това се сервират пред него и изчезват незабавно в неговия тресящ се от смях търбух.
Затова и когато, настава време за по-нататъшни забавления, и Ракъм Старши се разполага до магическия фенер, за да пъха изрисуваните плаки в бронзовия му процеп, той се възползва от тъмнината и факта, че всички гледат в обратната посока, за да разкопчае жилетката и панталона си.
— Букетче си купете от малкото дете — започва да рецитира той хрипливо, четейки на Софи текста, докато прожектираната картина свети от стената — бузесто, но парцаливо момиченце позира на измислена лондонска улица, ловко разкрасена от четките на художниците, които работят за производителите на магически фенери.

Откъснати са рано от изораното поле;
набрало е лютиче, камбанки, минзухар —
не са надменни рози, но са сърдечен дар.

Детето, разбира се, умира в осмия кадър. Тъй като и без това прилича на ангел още докато продава минзухарите, лицето му съумява да изглежда само малко по-лъчезарно, когато красивите серафими подхващат тялото му и го понасят нагоре, към Рая.
Уилям, привикнал по-скоро към порнографските изображения, прожектирани от приятелите му Бодли и Ашуел, скучае, но не се издава, защото баща му си е направил труда да купи три комплекта плаки, и дори му се извини полугласно преди прожекцията: «Много малко от проклетите неща са подходящи за деца — пълно е с убийства и изневери».
Следва втори разказ с прожекция — за героизъм, проявен по време на корабокрушение. Разказът е приет добре от публиката, въпреки че в историята няма женски роли. Третата, последна приказка, за една малка продавачка на зеленчук, която умира, за да спаси пияния си баща, става причина Лети и Джейни да избухнат в плач, и завършва с думата «ВЪЗДЪРЖАНИЕ!», която остава да трепти на стената — малко неподходящ финал, тъй като междувременно и Уилям, и баща му са закопнели да пийнат нещо по-силно.
— Лека нощ, мъничка Софи — казва Уилям, когато Роуз запалва отново лампите, а магическият фенер е изгасен. За миг Шугър се поколебава, без да разбира какво точно означава това, а после стреснато разбира, че коледният празник е приключил — поне за детето и гувернантката.
— Да, лека нощ, мъничка Софи — казва Хенри Колдър Ракъм и разгъва чиста салфетка на коленете си. — Бягай при хубавите си нови играчки — преди някой крадец да е дошъл да ти ги отмъкне!
Шугър се озърта и забелязва, че подаръците са изнесени от дневната, че по пода вече няма и помен от опаковъчна хартия, нито следа от късчетата лъскави панделки. Като изключим Роуз, която е заета да отпушва бутилките, прислужниците са потънали някъде из дълбините на къщата, и всеки вече се е заел със задълженията си. Двамата Ракъмовци са се отпуснали в креслата си и почти дремят, уморени от усилията да създадат толкова много радост.
Шугър спира за миг на прага на салона, стиснала в ръка ръчичката на Софи и хвърля поглед към Роуз. Успява да срещне очите й, но прислужницата не реагира и се привежда по-ниско, за да вдигне капака от подноса, където сладкишът с ром е подготвен за сервиране. Каквато и да е била споделената близост между нея и Шугър, каквито и весели приключения да са преживели заедно, бариерата между тях двете отново се е издигнала.
— Лека нощ — казва Шугър, но толкова тихо, че никой не я чува, и повежда Софи нагоре по стълбите, към безмълвието на къщата — там, където ги очакват подаръците, подредени в тъмните им стаи.
Изключено е Софи да заспи толкова скоро; детето е превъзбудено, пък и има толкова чудесни нови играчки, с които може да се забавлява! Шугър се чуди как да постъпи и наблюдава детето, което, коленичило на пода, вози напред-назад френската кукла. Тук, в мътната жълтеникава светлина на лампата, куклата изглежда по-загадъчна, отколкото беше в салона; по-загадъчна, но и по-истинска, като същинска дама, току–що напуснала бала или театъра, която прекосява покритата с килим улица, за да се качи в собствения си екипаж.
— Къде ли е този човек? — мърмори Софи с превзето безпомощен тон, и върти куклата на 360 градуса. — Казах му да ме чака тук…
Тя вдига далекогледа, разтяга го докрай и го повдига към дясното си око.
— Ето как ще го открия — заявява детето, вече с по-момчешки, самоуверен тон. — Дори ако е много, много далече — и тя продължава да се върти с далекогледа, като спира, когато попадне на нещо по-обещаващо — тъмно петно върху дъските, полюшващият се пискюл в края на лентата, с която прибират завесите, размазаните очертания на полите на гувернантката.
Станала внезапно сериозна, Софи вдига поглед към Шугър и пита:
— Мислите ли, че ще мога да стана изследовател, госпожице?
— Изследовател ли?
— Когато порасна, госпожице.
— Аз… не виждам защо не.
Шугър би искала Софи да спомене и ако може, да се зарадва мъничко на тънката книжка, която се търкаля захвърлена на пода — на титулната й страница пише «На Софи, от госпожица Шугър, Коледа, 1875».
— Може да не е позволено, госпожице — Софи бръчка чело. — Да не може да има дами изследователки.
— Живеем в нови времена, скъпа Софи — казва с въздишка Шугър. — Какво ли не правят жените в наши дни.
Бръчките по челото на Софи стават още по-дълбоки, защото убежденията на бавачката и на гувернантката й по този въпрос са абсолютно противоположни — умът й не може да се справи с това противоречие.
— Кой знае — казва тя замислено, — може пък да ми позволят да изследвам разни места, които господата изследователи не искат да изследват.
До тях достига някакъв шум отвън — цяла процесия от непознати минават край дома на Ракъмови и пеят «Желаем ви весела Коледа». Грубоватите гласове звучат неясно, отвявани от пристъпите на вятъра. Софи отива до прозореца, застава на пръсти и се опитва да погледне, но в мрака не се вижда нищо.
— Още хора! — заявява тя с такъв тон, сякаш казва «Невероятно!» — като някоя домакиня от приказките, която е поканила шестима гости, а вместо тях в дома й нахлуват хиляди. Шугър вижда, че детето е полузаспало от умора и преценява, че е крайно време да го убеди да си легне.
— Хайде, Софи — казва тя. — Време е да си лягаш. Ваната ще отложим за утре. Ще ти трябва поне цял нов ден, за да опознаеш всичките си подаръци.
Софи се откъсва с неуверени стъпки от прозореца и се оставя на грижите на госпожица Шугър. Макар че не се противи, когато Шугър я съблича, тя не е толкова склонна да й помага, а само се взира замаяно пред себе си, докато гувернантката смъква дрехите през неподатливите й крайници. На лицето й се е изписало странно, тревожно изражение — голото й тяло като че ли реагира обидено, когато Шугър я побутва леко, за да повдигне ръце и да си облече нощницата.

Пудинг ни донесете,
пудинг ни донесете,
пудинг ни донесете,
и чаша със ром…

… продължава долу коледната песен.
— Сега вече няма защо да будим мама, нали, госпожице? — изтърсва внезапно Софи. — Тя и без това проспа празника.
Шугър отмята завивките, изважда грейката, която Лети е пъхнала вътре, и потупва с длан по затопленото място.

Без тях не ще си тръгнем,
без тях не ще си тръгнем…

— Тя не е добре, Софи — казва Шугър.
— Мисля си, че тя ще умре скоро — решава Софи, докато се наглася в леглото. — И тогава ще я закопаят в земята.
Долу се хлопва врата и гласовете млъкват, вероятно певците са получили желаното. Шугър се опитва да потисне ледената вълна, която се надигна в нея, когато чу думите на детето, завива Софи и наглася възглавницата й. Като преценява колко важни ще бъдат първите впечатления на другата утрин, тя събира подаръците и се заема да ги подрежда внимателно върху скрина. Царствената френска кукла стои точно до отпуснатата фигурка на ухиленото тъмнокожо момче. Новият несесер на Софи, четката, шнолата и огледалото са подредени в една редица, а далекогледът стои накрая като удивителна. Най-отзад, изправена, стои книгата.
«Алиса в страната на чудесата» — така пише на корицата. Но Софи вече е паднала в заешката дупка на съня и се е озовала в своята собствена страна на обезпокоителни чудеса.


Чук-чук.
— Госпожице Шугър?
Чук-чук-чук.
— Госпожице Шугър?
Чук-чук-чук-чук.
— Госпожице Шугър!
Тя се изправя рязко в леглото, задъхана, уплашена и объркана, докато онзи звяр, който беше дошъл да я «стопли», потъва някъде и оставя на мира детското й тяло, и тя отново остава сама — по-голяма, по-зряла, някъде другаде, в тъмнината.
— К-кой е? — пита тя.
— Клара, госпожице.
Шугър потрива очи с грубите си длани, убедена, че ако примигне още няколко пъти, ще види дневната светлина.
— Успала ли съм се?
— Моля ви, госпожице Шугър, господин Ракъм ме праща и каза да вляза при вас.
Вратата се отваря широко и прислужницата влиза с високо вдигната лампа, с измачкана униформа, а около главата й се очертава като ореол разбърканата, несресана коса. Лицето на Клара, обикновено безизразно или самодоволно, е набраздено от трептящите сенки и разкривено от непресторен страх.
— Трябва да проверя дали някой не е влязъл в стаята ви, госпожице.
Шугър примигва неразбиращо през червеникавата маса на собствената си разплетена коса. Тя дава с жест позволение на Клара да огледа мъничката й стая и прислужницата незабавно насочва лампата към четирите ъгъла — светлините и сенките трептят драматично. Изпълнявайки дословно заповедите, Клара напомня на католически свещеник, размахващ кадилница.
— Извинете, госпожице — казва тя и открехва вратата на гардероба.
— Софи добре ли е? — пита Шугър, която междувременно е запалила лампата на масичката до леглото си. Сега вече вижда, че часът е три след полунощ.
Клара не отговаря, а вместо това прави дълбок, церемониален реверанс, все едно че се покланя пред кралицата. Чак в последния миг Шугър осъзнава, че това не е реверанс, а прислужницата се готви да погледне под леглото.
— Нека видя и аз — казва тя припряно и се протяга от едната страна на леглото така, че дългата, й несресана коса се повлича по пода. Подпряна на лакът, тя мушва ръка в сенките под леглото и бутва небрежно дневниците към стената, за да подчертае, че каквито и боклуци да има отдолу, за човек и дума не може да става.
— Извинете, госпожице — измънква Клара и излиза забързано от стаята.
Щом тя затваря вратата зад себе си, Шугър скача от леглото и започва да се облича. Сега вече съзнава, че из цялата къща цари суматоха, чува се силен шепот, отварят се врати, през пролуката на собствената си врата тя вижда движещи се светлини, които ту се усилват, ту почти изчезват. Бързо, бързо! Косата й е невъзможна, трябваше да бъде подстригана още преди седмици, но кой би могъл да я подстриже? Вече няма и следа от някогашния накъдрен бретон, кичурите се задържат в порядък с дузини фуркети и цяла шепа фиби. Къде ли са обувките й? Защо не може да се пребори с копчетата на корсажа? Сигурно ризата й отдолу се е набрала!
— В тъмната стаичка! — чува се някъде отдолу викът на Уилям. — Да не си глуха?
Тънък женски глас, трудно е да се разбере чий, отвръща с хленч, че всички стаи са тъмни.
— Не, не! — продължава да крещи Уилям, който явно е извън себе си. — Стаята, където… О, не, това беше преди ти да почнеш работа тук!
И Шугър чува тежките му стъпки да се отдалечават по коридора.
Добила горе-долу приличен вид, Шугър излиза забързано в коридора със свещ в ръка. Отива първо в стаята на Софи, но когато се промъква вътре, вижда, че детето спи дълбоко — или поне се преструва, че спи.
Едва когато Шугър тръгва обратно по коридора, тя забелязва нещо извънредно необичайно — вратата на Агнес е отворена. Тогава хуква надолу, натам, откъдето се носят гласовете.
За място на срещата е избрана кухнята. Насядали са тук, мрачни и сънливи, сред стените, от които повява хлад като в мавзолей. В кухнята далеч не присъстват всички обитатели на къщата — готвачката е оставена да хърка на таванския етаж, а когато внезапно разразилата се суматоха събуди любопитството на по-новите прислужници, на чиято дискретност все още не може да се разчита, бе им казано да си лягат и да не се месят. Така че тук, треперещи от студ и напълно облечени, седят Уилям, Лети, Роуз и Клара. О, да, тук е всъщност и Джейни — стои на прага на миялната, потънала в сълзи, защото не успя да намери госпожа Ракъм в сандъка с лед, където държат месото, въпреки гневните настоявания на госпожица Тилотсън.
Лети обгръща тялото си с ръце и стиска здраво конските си зъби, за да не тракат. Бялата й униформена престилка блести от влага — веднъж вече й се е наложило да излезе в градината, за да почука на вратата на пристройката, където живее Шиърс. Но Шиърс се оказа толкова пиян, че тя така и не можа да го събуди, а Чийзмън очевидно не е успял да устои на настояванията на «майка си» да остане до сутринта. Така че отново Уилям Ракъм е единственият мъж, който трябва да се справи с възникналото положение.
Той посреща Шугър с недружелюбно смръщване; лицето му изглежда ужасно на светлината, отразена в масата за рязане и каменния под — те са още мокри от здравото миене преди няколко часа.
— Тя е някъде навън, сър — настоява Роуз, а гласът й трепери от опасения, които не смее да изтъкне пред господаря си — че той губи ценно време и може би дори осъжда жена си на смърт, като отказва да пренесе търсенето извън стените на къщата.
— А мазето? — упорства Уилям. — Лети, ти влезе там само за миг.
— Празно е, сър — хленчи настоятелно момичето, а медните тигани по стените прозвънтяват от възмутено извисения й глас.
Уилям прокарва пръсти през косата и вперва поглед през прозореца. Черните стъкла са напръскани със суграшица и обрамчени със сняг. Не е възможно това да се случва с него!
— Роуз, донеси огнеупорните фенери — казва той с несвой глас след дълго, мъчително мълчание. — Трябва да претърсим градината. — Внезапно очите му се проясняват, като че ли в тях със закъснение лумва пламък — или го връхлита треска. — Сложете дебели палта! И не забравяйте ръкавици!


Още първия оглед на градината потвърждава най-лошите им опасения — откриват стъпки в снега, които водят от входната врата към градинската порта, а оттам — на улицата. Портата е широко отворена. Уличните лампи на Чепстоу мъждукат слабо в снежния мрак — около всеки фенер има само един малък кръг светлина, на петнайсетина фута над земята. Улицата тъне в черен мрак, само в далечината се виждат едва забележими очертания на неосветени сгради и тесни улички. Жена в тъмни дрехи лесно може да бъде погълната от такава тъмнина.
— Знаеш ли дали е облечена в бяло? — обръща се Уилям към Клара, докато групата се кани да излезе навън. Тя го изглежда така, сякаш го смята за идиот — като че ли я е попитал коя от балните си рокли е избрала госпожа Ракъм за това изключително събитие.
— Искам да кажа дали е по нощница, Бог да й е на помощ! — сопва се той.
— Не знам, сър — отвръща Клара намръщено, потискайки желанието си да му каже, че ако госпожа Ракъм е умряла от премръзване, това вероятно се е случило, докато тя по негово нареждане претърсваше шкафовете за метли и се завираше под леглото на гувернантката.
Трудно подвижен в тежкото си палто, Уилям тръгва напред, обвит в облак пара от собствения си дъх, а подир него вървят две жени. Тъй като успяха да открият само три работещи огнеупорни фенера, те бяха разпределени между Уилям, Клара и Роуз. Лети и Джейни са толкова слисани, че и без това няма да свършат никаква работа и е най-добре да си легнат, а що се отнася до госпожица Шугър, тя изобщо не е трябвало да си прави труда да става.
Шугър стои на входната врата и ги изпраща с поглед. Докато те минават през градинската порта и тръгват в различни посоки, по улицата минава наемен файтон, който подчертава възможността въпреки късния час Агнес да е спряла кола и вече да се намира на мили оттук, изгубена в огромния, враждебен град, да се лута из непознати улици с непознати къщи, пълни с непознати хора. Пиянски смях се разнася от файтона и й напомня, че смъртта от премръзване далеч не е единствената опасност, на която се излага беззащитната жена, тръгнала сама по широкия свят.
Така, както стои, треперейки, на верандата, й минава през ума, че в момента никой не пази къщата на Ракъмови — ако предположим, че останалите прислужници изпълнят заповедите и останат по леглата си, никой не би я видял как отваря забранени врати, никой не може да я спре, ако реши да се рови, където пожелае. Съзнавайки, че не бива да пропуска такава златна възможност, тя си представя как стои пред писалището на Уилям и чете някакъв секретен документ. Да; време е да изтича на горния етаж и да осъществи тази фантазия, вместо да я вижда в мислите си като прожектирана от магически фенер… Но не; Шугър вече няма сили за това; омръзнало й е да следи и да подслушва; не й трябва да разкрива нищо повече; иска само едно — да бъде член на семейството, да не бъде прицел на подозрения, да бъде приета в уютното му лоно, завинаги.
Внезапно, като гръм от ясно небе — или от черно небе, ако трябва да бъдем точни — я връхлита мисълта, че Агнес е някъде наблизо. Тази сигурност нахлува в съзнанието й като религиозно убеждение, обзета е от просветление като апостол Павел по пътя към Дамаск. Колко глупаво постъпиха Уилям и останалите — тръгнаха по следите на певците на коледни песни, които просто не са се постарали да затворят градинската порта! Разбира се, че Агнес не е навън, из улиците, тя е тук, крие се някъде наблизо — съвсем наблизо!
Шугър влиза бързо в къщата, намира лампа, и след минути излиза с мъничък светилник, предназначен да осветява няколко ярда от покрития с килим под на коридора — от една спалня до друга. Тя изнася предпазливо лампата навън, на студа и вятъра, предпазвайки с длан отвора на стъкленото шише, за да не угасне пламъчето. Суграшицата плюе бузите й с ледена плюнка — толкова студена, че сякаш я изгаря, като неизгаснали въгленчета, понесени от вятъра. Постъпката й е налудничава, но тя няма да се върне в къщата, докато не намери Агнес.
Къде да потърси първо в тази криеница, при която залогът е човешки живот? Тя излиза на пътя към конюшните, чува се тихо «хрус, хрус, хрус», когато обувките й хлътват в замръзналия сняг. «Не, не», обажда се някакъв глас в главата й, докато тя върви покрай страничната стена на къщата, покрай издадените прозоречни ниши на приемната и трапезарията, «Не, не е тук. Дори не е «топло». По-надалеч от къщата — далеч от светлината. Вече е «топло», да, «топло»!»
Тя се осмелява да отиде към непознатата част на малкия парк, отвъд парниците за зеленчуци, чиито покрити със сняг черупки светят като мраморни саркофази в тъмното. На всеки две-три стъпки, поради постоянните й усилия да пази пламъка, тя пропуска да погледне къде стъпва и едва не пада, препъва се — ту в някое градинско сечиво, ту в чувал за въглища, но успява да стигне до конюшнята, без да падне.
«Много горещо», отбелязва гласът в главата й.
Вратата на пристройката за карети е затворена, но не е заключена; инстинктът, който я доведе дотук, е толкова силен, че тя е убедена в това, още преди да опита да отвори. Вдига резето, побутва леко вратата, тя се открехва и Шугър промушва високо вдигнатата лампа в пролуката.
— Агнес?
Никакъв отговор, но интуицията гори все така силно в гърдите й. Тя отваря вратата на пристройката малко по-широко и влиза вътре. Вижда неподвижните очертания на екипажа в мрака — той изглежда по-висок и по-голям, не такъв, какъвто си го спомня. Лъскав, целият в стоманени гвоздеи, той я изпълва с необяснимо безпокойство. Вериги и кожени каиши са се стекли от едната му страна като в локва.
Шугър отива до прозорчето на купето и повдига лампата до него. Вътре се раздвижва някаква белезникава фигура.
— Агнес?
— Благословена… сестро…
Шугър отваря вратата и открива Агнес, сгушена на пода на купето, притиснала колене към брадичката си. Брадичката й е зацапана, защото Агнес е повръщала. Трудно й е да държи очите си отворени, примигва слабо, но в процепите се виждат само млечнобелите еклери. Тя вече не трепери, обзета е от летаргията на премръзването, но поне не е започнала да посинява — устните й, намазани с мехлем, са все още розови като майска пъпка. Слава Богу, не е само по нощница — дрехата не може да я стопли, но още не е пропуснала студа, който би пръснал сърцето й. Върху нощницата си има лилав пеньоар от дебела коприна с ориенталска кройка. Пеньоарът покрива донякъде памучната нощница, макар да е закопчан накриво от несръчните й пръсти. Краката на Агнес са увити в превръзки до глезените, а върху тях тя е нахлузила широки плетени пантофи — те са подгизнали от разтопения сняг и бодливи от закачилите се по тях съчки и сухи листа.
— Моля — измънква с усилие Агнес, едва повдигайки глава от коленете си. — Кажи ми, че вече е време.
— Време за какво?
— Да замина… за Манастира… с теб — и тя облизва устни, опитвайки се неуспешно да прочисти с език мръсотията, полепнала в мехлема.
— Времето още… не е дошло — отвръща Шугър, полагайки въпреки крайното си нежелание усилия да говори с авторитета на ангел.
— Те се опитват да ме отровят — проплаква Агнес. Главата й отново клюмва надолу и влажни кичури руса коса започват да се хлъзгат един по един от раменете й. — Клара се е съюзила с тях. Тя ми дава хляб и мляко… напоени с отрова.
— Излез оттук, Агнес — казва Шугър и протяга вътре ръка, за да погали ръката на Агнес, сякаш тя е ранено животно. — Можеш ли да вървиш?
Но Агнес като че ли не я е чула.
— Угояват ме за жертвоприношението — продължава тя с тревожен, висок шепот. — Жертвата се принася бавно… цял живот. Всеки ден ще идва различен демон, за да гризе плътта ми.
— Глупости, Агнес! — казва Шугър. — Ти ще оздравееш.
Агнес обръща глава към светлината. Изпод завесата на косата примигват сините й зачервени очи.
— Виждала ли си краката ми? — казва тя внезапно с ясен, гневен глас. — Като натъртен плод. А натъртените плодове не стават пак здрави.
— Не се страхувай, Агнес — казва Шугър, въпреки че самата тя е много уплашена — бои се, че налудничавият блясък в очите на Агнес и силата на страданието й ще разбият собствените й нерви. Тя си поема дъх — дълбоко, но полека, както може да се очаква от ангел, и заявява с нежен глас, който би трябвало да прозвучи убедително:
— Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Ще видиш, че всичко ще е за добро.
Но уверенията й не впечатляват Агнес — въпреки че звучат точно като в приказките, те само й напомнят за още неприятности.
— Червеи са изяли дневниците ми — проплаква тя отново. — Скъпите ми спомени за мама и татко…
— Червеите не са изяли дневниците ти, Агнес. Те са на сигурно място — при мен — Шугър отново се привежда напред, за да погали Агнес по ръката. — Дори дневниците от Абътс Лангли, с всички истории за френския език и гимнастиката. Всички са на сигурно място.
Агнес повдига високо глава и изплаква облекчено. Бялата й шия потръпва от вика, косата й се отмята назад и разкрива сълзите по бузите.
— Вземи ме — умолява тя. — Вземи ме със себе си, преди да са ме взели те.
— Не сега, Агнес. Времето още не е дошло — Шугър поставя лампата на пода и започва да се качва бавно по стълбичката към купето. — Скоро ще ти помогна да се махнеш оттук. Скоро, обещавам ти. Но сега трябва да си легнеш на топло, в чистото си, меко легло, и да си починеш.
Тя обвива с ръка раменете на Агнес, после плъзва пръсти под мишниците й, които са горещи и потни от треската.
— Ела — казва тя и повдига госпожа Ракъм.


Връщането към къщата се оказва не чак такъв кошмар, какъвто си представяше Шугър. Наистина, трябва да вървят през градината без лампа, защото тя не може да носи и лампа, и да помага на Агнес. Но суграшицата и вятърът вече не са толкова силни, тревожна тишина е надвиснала под тежките, пълни със сняг облаци. Освен това Агнес не е съвсем безпомощна — тя се е посъвзела малко, куца и залита редом с Шугър, без да се оплаква, съвсем като пияна уличница. А сега, когато пред тях се извисява крайната цел — огромният силует на къщата, чиито прозорци на долния етаж за щастие греят от светлини, вървенето става по-лесно, отколкото докато Шугър търсеше опипом пътя.
— Уилям ще ми се сърди — казва тревожно Агнес, докато двете вървят по алеята — под стъпките на четирите им крака се разнася тихо «хрус, хрус, хрус» и «хссс, хссс, хссс».
— Той не е тук — отвръща Шугър. — Нито пък Клара.
Агнес поглежда удивено спасителката си, представяйки си Уилям и Клара избутани встрани като двете части на разделилото се Червено море, вижда ги как размахват ръце в безсилна ярост, докато непобедимата сила на магията ги изтласква от картината. Тя спира като закована и започва да оглежда критично къщата, през чийто праг ще я преведе след малко нейният ангел-пазител.
— Знаеш ли, никога не съм харесвала това място — отбелязва тя замислено, с унесен глас, докато нови снежинки започват да прехвърчат и да падат, блещукайки, по главата и раменете й. — Мирише… Мирише на хора, които ужасно много се стараят да бъдат щастливи, но нито за миг не успяват.


Двайсет и осем

А сега, скъпи мои деца — защото аз приемам за свои деца всички вас, читателите на моята книга по целия свят — вече ви преподадох всички уроци, които знам. Но въпреки това чувам гласове — някои много отдалеч, чак от Африка и Америка, толкова далечни, колкото са и идущите векове, и всички те викат, викат, викат разкажи ни, разкажи ни твоята история.
О, неразумни! Нима не ви казах, че подробностите, свързани с мен, не са от значение! Нима не ви казах, че тази Книга не е дневник? И все пак настоявате да знаете повече за мен!
Така да бъде. Сега ще ви разкажа една история. Предполагам, че вече сте прочели всички мои уроци и сте размишлявали над тях, следователно сте си я заслужили. А може би и за книгата е добре да не е прекалено тъничка — макар да съм убедена, че в тази моя тънка книжка се крият много по-важни неща, отколкото в дебелите томове, които са дело на непросветени умове. Но да оставим това. Сега ще ви разкажа как можах да видях с очите си нещо, което не е дадено да видим преди Възкресението — и то защото бях непослушна!
Това се случи един път, когато бях отведена в Манастира на здравето, за да ме лекуват. Пристигнах там в ужасно състояние, но след като Светата сестра отдели час или два, за да се погрижи за мен, се почувствах много по-добре и бях обзета от изгарящо любопитство да надникна и в останалите килии в манастира, въпреки че ми беше изрично забранено да правя това. Но аз се чувствах много добре и започнах да се отегчавам. Любопитството, както презрително наричат мъжете жаждата на жената за познание, винаги е било най-големият ми порок, признавам. И така, скъпи читатели, аз напуснах своята килия.
Движех се крадешком, както постъпват Злосторниците, и когато стигнах до съседната килия, надникнах през ключалката. Дотогава мислех, че само представителки на нашия пол получават убежище в манастира, но в килията видях Хенри, брата на моя мъж! (Това не ме раздразни, защото Хенри беше най-почтеният мъж на света!) Но се кълна, че не бих погледнала през ключалката, ако знаех, че няма никакви дрехи по себе си! Тъй или иначе — аз го видях само за миг. Една от светите сестри беше при него и се грижеше за раните му. Веднага отклоних поглед.
По коридора зад мен се разнесоха стъпки, но вместо да се върна в собствената си килия, аз се уплаших и забързах напред. Стигнах точно до Най-забранената стая, онази, на чиято врата има една златна буква «А», и влязох вътре!
Как бих могла да се престоря, че съжалявам за греха на неподчинението? Бих могла да кажа хиляда пъти «Аве Мария» за покаяние, и пак ще се усмихвам, обзета от блаженството на спомена. Спрях, зашеметена от удивление, когато съзрях Видението е средата на стаята. Това беше гигантски стълб от пламъци, който нямаше видим източник — той сякаш избликваше от въздуха малко над пода, и потъваше в него високо горе. Струва ми се — макар никога да не ме е бивало в изчисленията — че стълбът беше висок поне двайсет фута, а ширината му бе около четири фута. Пламъците бяха ярко-оранжеви, не грееха и нямаха никаква миризма. В самото сърце на стълба, като птица, носена от вятъра, трептеше голото тяло на младо момиче. Не можех да видя лицето й, защото тя бе с гръб към мен, но плътта й беше толкова чиста и съвършена, че надали имаше повече от тринайсет години. Пламъците бяха толкова прозрачни, че я виждах как диша — и по това познах, че е жива, но спи. Огънят не й причиняваше нищо лошо, тялото й просто се носеше върху него, косата й леко се повдигаше от раменете. Осмелих се да протегна ръка към пламъка, предполагайки, че той прилича донякъде на пламъка над чиния, пълна със запалено бренди. Но истината се оказа далеч по-странна — когато пъхнах пръсти в огъня, той се оказа хладен като течаща вода — всъщност точно така и го почувствах, като вода, която се стича по пръстите ми. Не разбирам защо се стреснах от това повече, отколкото ако се бях опарила, но аз извиках от изненада и отдръпнах ръка. Стълбът от пламъци се раздвижи, затрептя по-силно, и за мой ужас тялото на момичето започна да се обръща към мен!
Стоях като вцепенена, без да помръдна и на косъм, докато тялото в огнения стълб се завъртя напълно и аз видях… самата себе си!
Да, скъпи читатели, това беше моето Второ тяло, Слънчевото ми тяло — и то беше самото съвършенство! Всички белези от понесените страдания бяха изчезнали. Бях обзета от такова силно желание да се насладя на новото си, безукорно тяло, че мушнах глава право в пламъците, което ме накара да изпитам безкрайна наслада.
Особено се зарадвах на гърдите си — толкова малки и гладки, на долните си части, по които не се забелязваха онези отвратителни косми и, разбира се, на лицето си, от което се бяха изтрили всички следи от грижи. Признавам си, изпитах облекчение, че момичето спи, защото сигурно не бих се осмелила да погледна в собствените си очи.
Най-сетне, обзета от страх — или от задоволство — напуснах стаята и побягнах към килията си, колкото ме държаха краката!


Шугър обръща страницата, но очевидно с този възторжен епизод свършва всичко, което Агнес е успяла да напише под общото заглавие «Прозрения и разсъждения върху свръхестественото на Агнес Пигот», преди да вземе фаталното решение да изкопае отново старите си дневници.
— Е, какво ще кажеш? — пита Уилям, защото те двамата са в кабинета му — той е седнал на ръба на писалището си, а Шугър стои права пред него и държи в ръце отворената книга.
— Аз… н-не знам — казва тя и продължава да се опитва да разбере с каква цел я е повикал тук толкова рано сутринта. И двамата с Уилям са като пребити от умора, и със сигурност имат далеч по-важни задачи за изтощените си мозъци от това да се опитват да разтълкуват бълнуванията на Агнес. — Ами… бива я като разказвач, нали?
Уилям я зяпва озадачено, очите му са зачервени и смъдят. Преди да е отворил уста, коремът му започва да къркори — позволил е на тези от прислужниците, чиито нощен сън беше смутен, да поспят до късно.
— Шегуваш ли се? — пита той.
Шугър затваря дебелия тефтер и го притиска към гърдите си.
— Не, разбира се, че не, но… Това описание, това е… тя разказва сън, нали? Просто описва някакъв сън…
Уилям изкривява лице в раздразнение.
— Ами останалото? Предишните записки? Тези… — той цитира с подчертано отвращение — уроци?
Шугър затваря очи и се старае да диша дълбоко. Обзема я мъчително изкушение да се разсмее на глас или да каже на Уилям да остави проклетата си жена на мира.
— Нали знаеш… не съм особено религиозна — казва тя с въздишка, — и не мога да преценя…
— Тя е луда! — избухва той и удря с длан по писалището. — Напълно луда! Не разбираш ли?
Тя трепва и инстинктивно отстъпва назад. Той не е говорил така грубо с нея никога преди! Шугър се чуди дали да не избухне в сълзи и да заяви с треперлив глас «Уп-плаши ме», за да може той да я обвие с ръцете си, обзет от разкаяние. Един бърз поглед към въпросните ръце, свити в юмруци, я кара да отхвърли идеята.
— Виж това — погледни само! — продължава да беснее Уилям и посочва една нестабилна купчина от книги и брошури на писалището — кориците им са скрити в подвързии от парчета стари тапети или някакъв плат. Той грабва най-горната, отваря я на титулната страница и започва да чете високо и насмешливо:
— «От материя към дух: резултати от десетгодишен опит в областта на спиритизма със съвети към новопосветените», от Силия Е. Де Фой! — той хвърля рязко книгата като непоправимо зацапана носна кърпичка и грабва втора — «Пръст в раната Христова: изследване на загадките в Светото писание» от доктор Тибет! — после хвърля и тази книга. — Претърсих спалнята на Агнес, за да изнеса оттам всичко, с което би могла да се нарани. И какво, смяташ, открих? Двайсетина такива боклуци, скрити в кошничките й за ръкоделие! Поръчвани чак от Америка и дори крадени — да, крадени! — от някаква спиритистка заемна библиотека на Саутхемптън Роу! Книги, които никой здравомислещ човек не би издал, и нито една нормална жена не би чела!
Шугър примигва объркано, защото все още не може да схване какъв е поводът за тази тирада, но е потресена от ожесточението, с което говори Уилям. Внезапно и без това нестабилната купчина книги, сякаш също потресена от яростта му, се заклаща и рухва. Книгите се разпиляват по писалището. Една от тях пада на килима — малка книжка, подобна на сборник с църковни химни, подвързана с къс дантела.
— Уилям… какво искаш от мен? — пита Шугър, като много се старае да не й проличи раздразнението. — Повика ме тук, за да ми показваш тези книги на Агнес, които си… конфискувал, оставям Софи да безделничи в занималнята; признавам, че тези брошури са доказателство за… сериозно разстроен ум. Но как бих могла да ти помогна?
Уилям прокарва ръка по косата си, после стисва цяла шепа кичури и притиска юмрук към главата си — за последен път Шугър го е виждала да прави този нервен жест по времето, когато течеше спорът с търговците на юта от Дънди.
— Клара заяви — казва той със стон, — че категорично отказва да дава на Агнес каквито и да било… лекарства.
Шугър си прехапва езика, за да не сподели откровеното си мнение за мъже, които държат жените си под постоянното въздействие на опиати; тя отново си поема дълбоко дъх и вместо това съумява да каже:
— Толкова лошо ли е това, Уилям? Мисля, че Агнес вървеше доста уверено, докато я прибирах обратно в къщи. Вероятно най-страшното вече е минало, нали?
— След това, което се случи тази нощ, ти твърдиш, че най-опасното е преминало?
— Имах предвид, че раните по краката й са започнали да зарастват.
Уилям свежда поглед. Едва сега Шугър забелязва, че той се държи така, сякаш крие нещо, нещо в поведението му напомня куче, което съзнава, че е сторило пакост — тя не го е виждала в такова състояние от онзи ден, когато за първи път вдигна полите й в дома на госпожа Кастауей и я помоли да му позволи това, което останалите проститутки му бяха отказали. Какво ли ще поиска от нея сега?
— И така да е — започва да мънка той, — Клара е прислужница — назначена от мен… осмели се да ми противоречи. Наредих й да продължи да дава лекарствата на Агнес, докато… докато не й наредя нещо друго, а тя отказа.
Шугър чувства как по лицето й се изписва упрек и бърза да възстанови спокойното си изражение, доколкото може.
— Клара е лична камериерка на Агнес, Уилям — напомня му тя. — Как искаш да изпълнява задълженията си, ако Агнес не й се доверява?
— Много уместен въпрос — отбелязва Уилям и кимва важно; изражението му говори, че и според него по-нататъшното присъствие на Клара в този дом е неоснователно. — На всичкото отгоре тя отказа твърдо да заключва вратата на Агнес.
— Докато я мие и обслужва ли?
— Не, след това.
Мозъкът на Шугър се опитва да преработи това сведение, но като че ли залъкът е прекалено голям за него.
— Искаш да кажеш, че ти… ъъъ, че се предвижда… Агнес да бъде държана като… — тя преглъща с усилие, — … да бъде държана под ключ в спалнята си?
Уилям й обръща гръб с пламнало лице; после махва възмутено с ръка в посока към прозореца, показалецът му сякаш пробива дупки във въздуха.
— Да не искаш всяка нощ да излизаме да я прибираме от конюшнята или Бог знае още откъде?
Шугър притиска здраво дебелия тефтер към гърдите си; иска й се да може да го остави, но съзнава, че би било неразумно да откъсва очи от Уилям дори и за миг. Какво иска той всъщност? Каква проява на покорност е необходима, за да изпусне гнева от изкуствено надутата си фигура? Може би трябва първо да упражни върху нея юмруците си, за да излее след това разкаянието си между краката й?
— Агнес ми се струва… съвсем спокойна, не мислиш ли? — казва тя меко. — Когато я доведох вкъщи, беше съвсем премръзнала и единственото, което я интересуваше, беше една топла вана и чаша чай. «Най-хубаво си е у дома», така ми каза накрая.
Той я гледа с подчертано подозрение. Хващал се е на всевъзможни лъжи — за несравнимите предимства на члена му пред тези на другите мъже; за еротичното излъчване на космите по гърдите му, вярвал е дори когато му е казвала, че несъмнено един ден «Ракъм» ще бъде най-големият производител на парфюмерийни продукти в Англия; но това — това вече е нещо, на което отказва да повярва.
За миг я обзема страх, че той ще я сграбчи за раменете и ще започне да я разтърсва, за да я принуди да каже истината, но Уилям се обляга отново на писалището и прокарва ръце по лицето си.
— Откъде разбра всъщност къде ще я откриеш? — пита той с малко по-спокоен тон. Нямаше възможност да й зададе този въпрос сутринта, когато се върна мокър до кости, обезумял от тревога, и установи, че жена му дреме спокойно в леглото си. («Божичко, Уилям, на какво приличаш!» беше единственото, което каза Агнес, преди да притвори отново очи).
— Аз… аз… чух я да вика — отвръща Шугър. Дълго ли смята да я държи тук Уилям? Софи я чака в учебната стая; днес е доста разсеяна и кисела, има нужда да се върне към познатата дневна програма и уроците, а се съпротивлява… Ще има проблеми, най-малкото сълзи — ако нормалният ход на ежедневието не се възстанови възможно най-бързо…
— Извънредно важно е — заявява Уилям, — тя да не избяга отново през следващите няколко дни.
Шугър не издържа и избухва:
— Уилям, защо ми казваш всичко това? Доколкото си спомням, ти държеше да не поддържам никакви контакти с Агнес. Какво искаш сега от мен, да й стана пазач ли? Може би тя трябва да седи в някой ъгъл на занималнята, докато преподавам на Софи, за да съм сигурна, че не крои някоя беля?
Още докато думите се изплъзват от устните й, тя съзнава грешката си; един мъж трябва да бъде обсипван постоянно, неуморно с ласкателства, за да не започне да се държи зле; дори само една небрежна забележка може да сложи край на и без това оскъдното му търпение. Ако едно момиче държи на острия си език, единственият й шанс е да изгради кариерата си върху това — като Ейми Хаулет.
— О, Уилям, прости ми, моля те — казва тя умолително и покрива лицето си с ръце. — Ужасно съм уморена — а и ти също.
Най-сетне той пристъпва към нея и я прегръща. Притиска я здраво, книгата на Агнес пада на пода; скулите им се удрят една в друга. И двамата се притискат все по-силно един в друг, докато остават почти без дъх. Долу се разнася остър звън.
— Кой може да бъде? — ахва Шугър.
— О, търговци и всякакви хрантутници — отвръща той, — идват да си вземат коледните подаръци. Ще им се наложи да дойдат още веднъж, когато Роуз е успяла да се посъвземе.
— Сигурен ли си? — пита тя, защото звънът продължава упорито.
— Да, да — казва нервно Уилям. — Клара е при Агнес — наблюдава я неотклонно, така отблизо, както аз виждам теб сега.
— Но нали каза, че си разрешил на прислужниците да…
— На всички с изключение на Клара; щом тази кучка отказва да даде сънотворно на Агнес и да я заключи в стаята, най-малкото, което може да стори, е да остане при нея! — преценил, че думите му прозвучават доста коравосърдечно, той допълва: — Не виждаш ли, че не е възможно нещата в тази къща да продължават по същия начин!
— Съжалявам, Уилям — казва тя и започва да го гали по рамото. — Единственото, което мога да направя, е да се старая да изпълнявам ролята си възможно най-добре.
За свое облекчение тя вижда, че е налучкала верния тон. Той продължава да я притиска здраво към себе си и да въздиша тежко, докато напрежението постепенно напуска тялото му и той решава да се изповяда.
— Имам нужда от твоя съвет — прошепва той настоятелно. — Трябва… трябва да взема едно извънредно важно решение. Най-тежкото решение в моя живот.
— Да, любов моя?
Обвил с ръка кръста й, той се прокашля и най-сетне думите рукват от устата му толкова бързо, че звучат почти нечленоразделно:
— Агнес е луда, луда е от години, положението вече е извън контрол и накратко казано… да, накратко казано, мисля, че трябва да се махне оттук.
— Как да се махне?
— Да я пратя в лудница.
— Аха — тя отново започва да гали раменете му, но чувството за вина го прави толкова мнителен, че краткото й трепване му въздейства като плесница.
— Там могат да я излекуват — казва той с настоятелността на човек, който се опитва да се убеди сам в това, което говори. — Там ще бъде под постоянно наблюдение, има лекари, има медицински сестри. Ще се върне у дома като нов човек.
— И за кога си… уговорил…
— Прекалено дълго отлагах! За двайсет и осми, дяволите да го вземат! Доктор Кърлоу предложи да… ъъъ… съпроводи Агнес до това място. Казва се санаториум «Лабоуб» — и добавя със странно сладникав тон: — в Уилтшър — като че ли самото споменаване на местността отхвърля всякакви подозрения в благонадеждността на санаториума.
— Но ти вече си взел решение — казва Шугър. — Какъв съвет искаш тогава от мен?
— Искам да знам… — той скрива със стон лице в шията й. — Искам да ми кажеш… всъщност… че не съм… — тя чувства как челото му се сбръчква, чувства през тъканта на роклята как той стисва челюсти. — Искам да ми кажеш, че не съм чудовище! — изплаква той, разтърсван от мъчителни конвулсии.
Шугър започва да милва косата му много нежно, едва доловимо, и да го обсипва с целувки.
— Стига, стига — гука тя. — Направил си всичко по силите си, любов моя. Постарал си се да направиш най-доброто, както си правил винаги, от мига, когато си се запознал с нея, убедена съм в това. Ти… ти си добър човек.
От гърдите му се откъсва висок стон, изпълнен едновременно със скръб и с облекчение. Точно това искаше от самото начало — затова я повика тук от занималнята, за да чуе от нея тези думи. Шугър го притиска здраво към себе си, а душата й изгаря от срам; тя знае, че никога — нито когато е допускала доброволно да я унижават, нито когато се е преструвала, че приема с наслада някакво извращение, не е падала толкова ниско.
— Ами ако Клара разкаже на Агнес какво си намислил? — гаден въпрос, но тя трябва да го зададе, и без това е затънала в предателството, какво значение има дали ще утежни вината си? В устата си чувства парещия вкус на съучастничеството — облизва устни, по които е полепнала отровната слюнка на лейди Макбет.
— Тя не знае — измънква Уилям, заровил лице в косите й. — Не съм й казал.
— Но какво ще стане, ако на двайсет и осми…
Уилям се изтръгва от прегръдките й и започва да крачи напред-назад. Погледът му е мътен, раменете — превити, той постоянно трие нервно ръце.
— Ще дам на Клара малко почивка — казва той. — И без това не си е взела много от свободните следобеди, а пък напоследък няма възможност и да спи спокойно нощем. — Той поглежда към прозореца и примигва силно няколко пъти. — Аз… аз също няма да бъда тук на двайсет и осми. Да ми прости Бог, Шугър, но не бих понесъл да гледам как отвеждат Агнес. Затова ще замина… по работа. Заминавам утре сутринта. Някакъв човек от Съмърсет твърди, че е изобретил метод за извличане на растителни аромати, за който не е необходим алкохол. Праща ми писма от месеци и ме кани да видя сам доказателствата. Вероятно е измамник, но все пак… Е, ще му отделя някой и друг час. А когато се върна… тогава вече ще е двайсет и девети декември.
Две картини се открояват извънредно ясно и живо във въображението на Шугър. На едната се вижда как някакъв ухилен шарлатанин въвежда Уилям в бърлогата си, пълна с бълбукащи и съскащи стъкленици и реторти. На другата Агнес върви подръка с доктор Кърлоу — с човека, описан в дневниците й като Слуга на сатаната, Демонът мъчител, Повелителят на пиявиците; той води пленницата си към екипажа, както баща води дъщеря си към олтара.
— Но ако… ако Агнес започне да се съпротивлява?
Уилям започва да кърши още по-нервно ръце.
— Би било далеч по-лесно — започва той с жалостив тон, — ако Клара не се беше заинатила по въпроса с лауданума. Сега Агнес е на себе си и е нащрек. Опитва всичко, което й се дава, с върха на езика — също като котка — той хвърля отчаян поглед към тавана, сякаш за да упрекне съдбовните сили в небесата, които му създават такива неприятности. — Но Кърлоу ще доведе със себе си още хора. Четирима здрави мъже.
— Четирима?
Шугър настръхва, защото си представя как петима непознати мъжаги се нахвърлят върху крехкото, изтощено телце на Агнес.
Уилям спира да крачи и я поглежда право в очите. Измъченият му, кървясал поглед я умолява да изтърпи само още едно безчинство, да изрази с мълчанието си своето съгласие, да даде своята благословия с пълното съзнание, че върши нещо нередно.
— Ако възникнат някакви неприятности — продължава той и измъква от джоба си кърпичка, за да попие потта от челото си, — тези хора ще бъдат от полза, за да може всичко да протече… възможно най-прилично.
— Разбира се — чува Шугър собствения си глас. Долу отново отеква звънецът, и продължава, отново и отново.
— Дявол да го вземе! — избухва Уилям. — Като казах на Роуз, че може да поспи, нямах предвид да спи цял ден!
След няколко минути, когато Шугър се връща в учебната стая, положението не е никак розово. Знаеше си, че нещата ще се объркат, и така и стана.
Софи е станала от писалището и сега стои, напълно неподвижна, на една табуретка с лице към прозореца и не дава вид да е разбрала, че гувернантката й се е върнала в стаята. Тя оглежда външния свят с далекогледа си — един свят, в който няма нищо особено забележително, само оловно-сиво небе и далечни, трепкащи силуети на пешеходци и файтони, видени през бръшляна, засаден от Шиърс за прикритие край оградата на дома. Но за едно момиче с далекоглед в ръка дори такива трудно различими образи могат да бъдат интересни, особено ако няма какво друго да прави; кой знае колко дълго ще отсъства гувернантката й, независимо от всичките й тържествени твърдения, че трябвало да научат още много неща, преди да дойде новата година?
И тъй, Софи е обърнала гръб на обещанията на възрастните и провежда свои лични проучвания. Няколко много странни на вид мъже влязоха през градинската порта тази сутрин, позвъниха и после пак си тръгнаха. Роуз като че ли днес изобщо няма да работи! Градинарят се появи и изпуши една от тези странни бели тръбички, които не са пури; после излезе от градината и изчезна нагоре по улицата; вървеше много бавно и внимателно. Чийзмън се върна от посещението при майка си; вървеше също така бавно и предпазливо като Шиърс — всъщност двамата едва не се сблъскаха при портата. Кухненската прислужница с грозните червени ръце още не се е появявала, за да излее кофите. Тази сутрин нямайте истинска закуска — нито какао, нито овесена каша, а само хляб с масло, вода и коледен пудинг. И каква бъркотия настана с подаръците! Първо госпожица Шугър каза, че те трябвало да останат в спалнята, за да не я разсейват, а после направи обратното — защо? Кое е правилно — подаръците да стоят в спалнята, или подаръците да стоят в учебната стая? И какво става с Австралия? Госпожица Шугър каза, че днес трябва да започнат да учат за Ню Саут Уелс, но засега не се е случило нищо подобно.
Общо взето, в цялата вселена явно е настанала бъркотия. Софи наглася далекогледа на окото си, стисва устни и продължава огледа. Всеки момент нещата може да си дойдат по местата — или пък вселената да експлодира в хаос.
Още в мига, в който прекрачва прага на учебната стая, Шугър долавя недоволството, което се излъчва от малкото момиче, макар Софи да стои с гръб към нея; детското безпокойство е лесно доловимо като остра миризма. Но Шугър долавя и още нещо — истинска миризма, натрапчива и плашеща. Господи, но тук нещо гори!
Тя изтичва до камината. Там, върху легло от ярка, пламтяща жарава, тлее тялото на тъмнокожата кукла на Софи — краката му вече са се превърнали в пепел, туниката се е свила като препечен къс бекон, но белите зъби още се виждат в ухилената уста, докато пламъците ближат бавно пращящата тъмнокоса глава.
— Софи! — възкликва обвинително Шугър. Прекалено уморена е, за да овладее острия си тон; усилието, което положи, за да не избухне пред Уилям, изсмука и последните й остатъци от такт. — Какво си направила!
Софи се вдървява, отпуска далекогледа и бавно се обръща върху столчето. Лицето й е разкривено от страх и вина, но в нацупената й гримаса се долавя и предизвикателство.
— Горя негърчето, госпожице — казва тя. После, за да не би гувернантката да злоупотреби с детското й лековерие, допълва: — То не е живо, госпожице; просто куп стари парцали и малко порцелан.
Шугър поглежда надолу, към разпадащото се малко телце, и се разкъсва между порива да го извади от огъня, или да сбута отвратителното нещо с ръжена, за да спре да тлее и да изгори по-бързо. Обръща се към Софи и понечва да отвори уста, но точно тогава погледът й пада върху красивата френска кукла, която наблюдава сцената от другия край на стаята, стърчаща над ноевия ковчег с голямата си шапка с пера и самодоволното, безизразно лице, обърнато точно към камината. Думите замират в гърлото й.
— Той стоеше върху един сандък с чай, госпожице — продължава Софи. — Под него трябваше да има слон, госпожице, а пък го няма, и затова той не може да стои прав, освен това е черен, а пък истинските кукли не са черни, нали госпожице? А беше и мръсен, целия в петна, откакто по него тече кръв.
Въздухът в стаята се замъглява от дим; и детето, и гувернантката търкат раздразнено насълзените си очи.
— Все пак, Софи, просто да го хвърлиш така, в огъня… — започва Шугър, но млъква; не може да се насили да произнесе думата «грях». Тя е запечатана като с нагорещено желязо в съзнанието й от думите на госпожа Кастауей: «Ние сме порочни и не можем да бъдем други, малка моя. Думата е била измислена, за да опише такива като нас. Мъжете обичат да тънат в грях; ние сме грехът, в който те тънат».
— Трябваше преди това да ме попиташ — казва тя и взема най-сетне ръжена; скоро и двете ще се разкашлят, а ако димът излезе през пролуките на вратата и плъзне из къщата, ще има неприятности.
Софи наблюдава как познатите очертания на куклата й се размиват и изчезват в пламъците.
— Но той си беше мой, нали, госпожице? — казва тя. Долната й устна трепери, очите й са влажни и мигат бързо. — Нали можех да правя с него, каквото си поискам?
— Да, Софи — отвръща Шугър с въздишка. Пламъците се издигат по-високо и хилещата се глава се търкулва бавно върху пепелта от тялото.
— Беше си твой.
Тя съзнава, че трябва да се постарае този случай да бъде забравен колкото е възможно по-бързо и двете да се заемат с уроците, но внезапно й хрумва един подходящ отговор и тя не успява да устои на изкушението.
— Можехме да го дадем на някое бедно дете — казва тя и рови подчертано ядосано с ръжена из пепелта. — На някое нещастно, бедно дете, което си няма никакви кукли, с които да играе.
Секунда след това Софи избухва в неистов плач — вие толкова високо, че косъмчетата по тила на Шугър настръхват. Детето скача от стола и рухва на пода, без да спира да крещи, свито на безпомощна купчинка сред разпилените като локва около него фусти. Само след миг лицето й подпухва и почервенява така, че заприличва на къс сурово месо, разлигавено от сълзи, сополи и слюнка.
Шугър стои неподвижна и я гледа, стъписана от жестоката сила на детското страдание. Стои така, залитайки леко, и иска да повярва, че всичко това е само сън, от който може да избяга само с едно обръщане в леглото. Иска й се да имаше сили да прегърне Софи сега — когато е най-грозна и най-противна, иска й се да можеше с една такава прегръдка да пропъди от гърчещото се тяло на детето всяка болка и всяка грозота, на което е било научено. Но сили не й стигат; това ревящо червено лице я плаши и я отблъсква; освен това не би понесла тъкмо днес Софи да я отблъсне — това би й попречило да запази присъствие на духа. Така че тя стои така, с писнали уши, стиснала здраво зъби, и мълчи.
След няколко минути вратата на учебната стая се открехва — може и да е имало почукване, а Шугър да не го е чула — и Клара провира вътре острата си муцуна.
— Мога ли да помогна с нещо, госпожице Шугър? — опитва се тя да надвика шума.
— Съмнявам се, Клара — казва Шугър, докато плачът започва бързо да утихва. — Превъзбуди се около Коледа, това е причината…
Ревът на Софи секва с рязко изхълцване, а лицето на Клара се вкаменява като маска в израз на възмущение и неодобрение — как смее това отвратително дете да вдига толкова шум, без да има някаква сериозна причина?!
— Кажете на мама, че съжалявам! — хленчи Софи.
Клара хвърля на Шугър поглед, който казва: «Вие ли насаждате такива глупави мисли в главата на детето?» и излиза бързо, за да се върне при господарката си. Вратата изтраква зад нея, потъналата в дим стая притихва, само от време на време се чува тихо изхлипване.
— А сега стани, Софи — казва Шугър и се моли детето да се подчини без повече усложнения. И то се подчинява.
Безкрайният остатък от втория коледен ден, ден, белязан с песни за гугутки и незабележими приготовления за път, преминава като сън, който в безмерната си мъдрост е решил в крайна сметка да не се превръща в кошмар, а завършва с пълна, но не неприятна бъркотия.
След внезапното избухване Софи се успокоява и става много покорна. Тя насочва вниманието си към Ню Саут Уелс и наименованията на различните породи овце; научава имената на океаните, които се простират между нейния дом в Англия и континента Австралия. Отбелязва, че Австралия прилича на брошка, забодена върху водите на Индийския и Тихия океан; Шугър казва, че на нея й прилича по-скоро на глава на шотландски териер, по чийто нашийник има шипове. Софи казва, че никога не е виждала териер — ето тема за следващ урок.
Когато прислужниците най-сетне стават от леглата си и поемат ежедневните си задължения, денят поема обичайния си ход. Обядът е сервиран в учебната стая точно в един часа на обяд — парчета ростбиф с гарнитура от картофи и цвекло; и макар десертът отново да е коледен пудинг вместо нещо по-обикновено и успокояващо като оризов или сливов сладкиш, поне този път пудингът е затоплен, гарниран с крем карамел и поръсен с канела. Очевидно опасността вселената да рухне окончателно полека-лека затихва.
Роуз също функционира нормално, отваря вратата, когато онези странно облечени мъж, които си тръгнаха разочаровани преди, се връщат отново с надежда все пак да си получат традиционния коледен дар. Всеки път, когато долу се позвъни, Шугър и Софи отиват до прозореца, за да погледнат, и всеки път детето пита:
— Кой е това, моля, госпожице? — опитвайки се смирено да си изпроси прошка за предишното непослушание.
— Не знам, Софи — отговаря Шугър всеки път. У Софи започва да се оформя убеждението, че госпожица Шугър може и да знае много за историята на античния свят и за географията на далечни земи, но когато става дума за делата на семейство Ракъм, тя тъне в пълно неведение.
— Довечера, след като приключа с уроците — заявява Софи по време на една кратка пауза, докато главата на гувернантката започва да клюма към гърдите от умора, — ще започна да чета новата си книга, госпожице. Разгледах картинките и ми стана много… интересно.
Тя се взира в лицето на гувернантката си с надежда, че ще види как то грейва от одобрителна усмивка. Но вижда само една полуусмивка върху сухите й, напукани устни. По бялото на очите й има тънки червени жилчици, като пукнатини — дали ще изчезнат, или госпожицата ще си остане така цял живот? А може би е нередно да се разглеждат картинките, преди да си прочел книгата? Какво друго да каже на госпожица Шугър, за да стане всичко като преди?
— Австралия е много интересна страна, госпожице.
Вечерта, сама в леглото, Шугър лежи будна, тормозена от опасения, че на всичкото отгоре няма да може и да заспи. Това вече ще я довърши, окончателно ще я довърши. Тя изругава под нос и стисва здраво клепачи, но те се отварят сякаш напук и тя отново вперва поглед в мрака. Естественият ред на сън и бодърстване е бил нарушен, тя е прегрешила срещу установения порядък и сега трябва да си плати.
Ами ако Уилям реши да дойде при нея, за последна успокояваща доза разврат, преди да замине? А може би ще се появи с онова изражение на бито псе, за да я моли да налее доза лауданум в устата на Агнес? Или просто ще поиска да зарови лице в любещата гръд на своята Шугър? За първи път от много, много месеци насам Шугър е обзета от отвращение при мисълта за Уилям Ракъм.
Тя лежи будна в продължение на повече от час, после пали лампата и измъква един от дневниците изпод леглото. Прочита една страница, две страници, две страници и половина, но онази Агнес Ракъм, която се разкрива в тях, е дразнещо, суетно и безполезно същество, което няма да липсва никому на този свят, ако изчезне от него.
«А какво ще правиш, когато дойде добрият доктор с неговите четирима весели другари?» пита се Шугър. «Ще изведеш Софи на разходка в парка, докато те натикват насила Агнес в някаква черна карета, а тя вика за помощ?»
В дневника Агнес, омъжена вече от две години, се оплаква от съпруга си. Според нея той не прави нищо по цял ден, освен че пише статии за списание «Корнхил», които никой в «Корнхил» не публикува, и писма до «Таймс», които също не се появяват по страниците на вестника. В собствения си дом той далеч не е толкова интересен, колкото й се струваше, когато я посещаваше в нейния. Освен това Агнес междувременно е забелязала, че брадичката му далеч не е толкова добре очертана, колкото брадичката на брат му Хенри, и че Хенри има значително по-широки рамене — и изобщо Хенри определено е по-красивият от двамата братя, а при това е и невероятно искрен — ако само не държеше да се облича като провинциален търговец…
Шугър се предава. Тя пъхва дневника обратно под леглото, гаси лампата и отново прави опит да заспи. Очите я болят и смъдят — какво толкова е сторила, с което да заслужи…? Ах, да. Няма да намери покой предателката, която съзаклятничи срещу една невинна жена…
А Уилям? Той дали спи? Заслужава да се мята потен в леглото, измъчван от угризения, но Шугър се надява да хърка блажено. Може пък утре, когато се събуди по-спокоен и отпочинал, той да се откаже от плановете си за Агнес? Надали, надали. Шугър има достатъчно опит, за да разпознае мъжа, който е преминал безвъзвратно границата — и по лицето, и по начина, по който я прегръща.
«Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Ще видиш, че всичко ще е за добро».
Такова обещание даде тя на Агнес. Но не е ли възможно наистина да се окаже, че отиването на Агнес в болницата е за добро? Няма никакво съмнение, че съзнанието й е помътено — не е ли възможно грижите на специалистите да го… прочистят? Картината, която преследва Шугър — жена, окована във вериги, която хлипа отчаяно в тъмница, на постлания със слама под — това, разбира се, е плод на фантазията й, разпалена от евтини романчета! Този санаториум «Лабоуб» сигурно е чисто, приятно място, където постоянно ще я наглеждат лекари и медицински сестри. Освен това е в Уилтшър… А може горката умопобъркана госпожа Ракъм да реши, че се е озовала в своя манастир на здравето и да вижда медицинските сестри като монахини?
«Скоро ще ти помогна да се махнеш оттук. Скоро, обещавам ти».
Така бе казала тя на Агнес, когато подаде ръка на ужасената жена. Но какво са обещанията на една уличница? Само слюнка, която й помага да имитира желание! Шугър потрива очи в мрака, обзета от ненавист към самата себе си. Тя е измамница, за нищо не я бива, измисля всякакви лъжи за Австралия… и о, Божичко, ако само можеше да забрави ужасната усмивка на онази чернокожа кукла, докато пламъците ближеха лицето й!
«Нов човек», повтаря си тя. «Агнес ще се върне у дома като нов човек». Така каза Уилям; напълно невъзможно ли е това да бъде истина? В този санаториум ще излекуват Агнес; тя ще целуне по бузите всички сестри на сбогуване, ще стисне ръка на всички лекари, а очите й ще бъдат насълзени. И после ще се прибере у дома, и ще признае Софи за своя дъщеря…
Тази мисъл, която би трябвало да я успокои, има напълно противоположен ефект върху Шугър — цялото й тяло е разтърсено от ледена тръпка, тя има чувството, че й се гади. В последните мигове, преди душата й да потъне в сън, Шугър разбира най-сетне как трябва да постъпи.
Вечерта на двайсет и седми декември Уилям Ракъм седи пред чаша уиски в една кръчма във Фроум, графство Съмърсет, и копнее да прескочи по някакъв начин утрешния ден и да се озове направо в по-следващия.
Потегли на толкова далечен път, предвиди толкова различни занимания, за да ангажира с нещо съзнанието си (но кой би предположил, че обиколката на старата предачница за вълна в града ще се окаже толкова скучна!) — и все пак остават тринайсет, не, четиринайсет часа до мига, когато доктор Кърлоу трябва да пристигне в Чепстоу… Какво ли не може да стане през това време — включително и неговите нерви да се разнебитят окончателно! При това сега, когато Клара не е в къщата, и е оставил там само Роуз и онази глупачка Лети, съществува огромен риск Агнес да се изплъзне… тоест да се изложи отново на опасност…
Ако само имаше начин да разбере какво става в дома му тъкмо сега, да се успокои, че Агнес е на сигурно място! Миналата седмица чете във вестника за някакъв апарат, чието производство щяло скоро да започне в Америка — някакво устройство от магнити и мембрани, което преобразувало човешкия глас в електрически вибрации, и по този начин осъществявало предаването на човешкия глас на далечни разстояния. Ако само този апарат вече беше навлязъл в употреба! Само като си представи, че би могъл да каже няколко думи, които ще се предадат по жицата, и да получи отговор: «Да, тя е тук, спи» — тогава мъката от неизвестността би му била спестена.
От друга страна може би цялата тази история с гласовия телеграф е измама, поредната измислица, с която вестник, лишен от по-стойностни публикации, запълва страниците си. Като си помисли само защо дойде чак до Фроум! Разбира се, онзи приятел с новия метод се оказа чиста проба измамник, при това дори безинтересен измамник. Уилям очакваше поне той да го позабавлява с разни бълбукащи течности, смрадливи изпарения и приглушени подвиквалия: «Вижте само!», а вместо това бе подканен да прегледа драсканиците на някакъв си обикновен студент, който си търсеше благодетел, за да финансира изследванията му. Да ни пази Бог от тази главозамаяна младеж, която иска пари, за да строи въздушни кули!
— Не разбирам — каза Уилям на младия човек със зле прикрито раздразнение. — Ако процесът има ефект, защо да не можете да демонстрирате това на практика? Макар и на по-елементарно, грубо ниво, например с няколко цветчета в една тава?
В отговор младежът посочи с жест мизерната си квартира — искаше да каже, че в тази просяшка стая е невъзможно да се осъществят дори най-незначителните чудеса. Дрън-дрън! Нека тогава тъне в самосъжаление — и без това няма как да го убеди да не се занимава с глупости. Обеща му да го има предвид, пожела му успех в по-нататъшната работа, и се измъкна.
След тази потискаща среща Уилям обиколи набързо градските забележителности, върна се в пансиона и остана известно време в стаята си. Легнал на чуждото, прекалено меко легло, той се опита да прочете някаква брошура за отглеждането на цибетки и практическите спънки пред оцеляването им в по-студен, северен климат, от гледна точка на един специалист в производството на парфюми, но се оказа, че не е в състояние да схване нищо и съжали, че не си беше взел вместо това някакъв роман.
На всичкото отгоре и този пансион му подейства крайно деморализиращо. Собственицата настоя да й продиктува името «Ракъм» буква по буква, като че ли го вписваше в гражданския регистър, и макар да го изгледа много внимателно, лицето му явно не й беше познато. Разбира се, всички сапуни в банята бяха на «Пеърс». На нито един от тях не се виждаше украсената с орнаменти буква «Р». Седнал на ръба на грозната, нашарена със сини вени вана, Уилям едва не се разплака.
Всичко вече му е ясно. През месеците, откакто пое в ръцете си юздите на фирмата «Ракъм», той е бил тласкан напред от прилив на оптимизъм; виждаше как с всеки изминал месец състоянието му се увеличава, а опияняващите вечери на Прайъри Клоуз и среднощните разговори с Шугър го бяха накарали да повярва, че бъдещето разтваря врати пред него, че издигането на концерна «Ракъм» до върха на славата и богатството е историческа неизбежност. Едва сега истината му смигва лукаво, надничайки през мъглите на бъдещето. Той ще изгради своята империя, лишена от наследник, ще остарее, и през последните години от живота си ще види как делото на живота му се срива. Той ще бъде един съвременен Озимандий, отчаянието е негова съдба, делото му ще рухне, ще се превърне в руини или — което е още по-лошо — ще бъде присвоено от съперниците му. Тъй или иначе, след един-два века името «Ракъм» няма да означава вече нищо. И семето, от което ще поникне тази унизителна съдба, е тук, пред него, в една сапунерка, в един пансион във Фроум, графство Съмърсет.
Тъй като терзанията му станаха вече непоносими, той побягна от хотелската стая и тръгна да търси кръчма. Попадна на тази «Веселата овчарка», в която седи сега пред чаша уиски. Но кръчмата не е онова уютно, весело убежище, което си бе представял — тя е мрачна и потискаща, дъските по пода имат болезнено жълтеникав оттенък, а барът е покрит с изкуствен мрамор. Вярно, в огнището гори буен огън, но това е единствената прилика между това място и «Камината»; пред огъня се е свило едно старо куче със сълзящи очи, което скимти и бръчка муцуна насън всеки път, когато някоя искра прелети през решетката. Посетителите нямат нищо общо с бъбривите провинциалисти от представите му, които щяха да го разсейват с разказите си — всички пият мълчаливо, сами или насядали по двама-трима, и само от време на време някой посочва с брадичка чашата си, което ще рече, че иска да му я напълнят. Две грозни, възрастни жени си намират някаква работа зад бара и явно са прекалено заети, за да посочат маса на Уилям. Затова той си я избра сам — в една тъмна ниша близо до вратата на тоалетната.
Часовникът над бара е спрял на полунощ, Бог знае кога и колко отдавна, изтощен от усилието да отброява максималния брой удари. Уилям изважда собствения си часовник, за да пресметне още колко часа трябва да изминат, преди да си легне, за да има известна надежда да поспи. Незабавно за него се лепва някакъв съмнителен тип, който му предлага в замяна на сребърния му часовник друг — от чисто злато. Когато Уилям не проявява интерес, човекът се ухилва и пита:
— А госпожата обича ли огърлици и пръстени, сър?
Уилям свива юмруци от двете страни на чашата с уиски и заплашва нахалника с полиция. Желаният ефект е постигнат, но Уилям забелязва, че ръцете му продължават да треперят дори след като натрапникът е изчезнал. Намръщен, той допива уискито и прави знак да му налеят ново.
Минават обаче само още няколко минути и до него сяда друг човек — този път не е крадец, а обикновен досадник. Досадникът — мрачен тип с огромни, рошави вежди и палто от туид — пита Уилям дали не са се виждали някъде преди, например на търг за коне или за старинни мебели, и подчертава, че ако Уилям има нужда от нещо в тези области, ще бъде най-добре да се обърне към него. Уилям мълчи. В мислите му седемнайсетгодишната Агнес тича с развени поли на бялата си рокля през обляна от слънчевите лъчи зелена морава в парка на баща си и гони своя обръч, който се клатушка като пиян. «О, Божичко, като че ли е редно вече да порасна, нали?» каза тя тогава задъхано, като имаше предвид, че скоро ще се причисли към омъжените жени. О, Господи! Как сияеше заруменялото й лице! Какво й отговори той тогава?
— Вие с какво се занимавате?
— Ммм… моля? — изръмжава Уилям, а видението на годеницата му изчезва.
Досадникът се привежда към него през масата. Отблизо се забелязва изобилието от пърхот по обилно намазаната му с помада глава.
— Каква е професията ви? — пита той отново.
Уилям отваря уста, за да каже истината, но внезапно го обзема страх, че досадникът ще го вземе за лъжец; че утре ще завре мазния си нос във всички парфюмерийни магазини във Фроум и ще се убеди, че никъде не се намират продукти, произведени от някаква си фирма «Ракъм».
— Писател съм — казва Уилям. — Пиша критически статии за някои от добрите литературни списания.
— Пари падат ли?
Уилям въздъхва.
— Свързвам двата края.
— Та как се казвахте?
— Хънт. Джордж У. Хънт.
Човекът кимва, отхвърляйки без колебание името в бездънната яма, където попадат имената, които не представляват интерес.
— Аз съм Рей, Уилям Рей. Не забравяйте — ако някога ви потрябва кон, аз съм насреща.
И той изчезва нанякъде.
Уилям се озърта предпазливо, опасявайки се от появата на нов нежелан събеседник, но като че ли възможностите на кръчмата в това отношение са се изчерпали. Едва сега той забелязва, че като изключим двете жени зад бара и овчарката от отвратителната картина, окачена над входната врата, в кръчмата няма нито една жена. Жените зад бара са грозни като смъртта, овчарката е кривогледа — не е възможно художникът да го е направил умишлено, нали? — и се хили вулгарно, показвайки всичките си зъби. Ах, колко малка и съвършена е устата на Агнес, когато се усмихва, устните й разцъфват като розова пъпка върху меката прасковена кожа… макар че последния път, когато Уилям я целуна по устата — преди пет години или повече, устните й бяха леденостудени, като парчета замразен портокал…
Той вдига чашата си, за да си поръча още уиски. Никога не е имал особена слабост към пиенето, но бирата, която се сервира тук, е от вида, която хора като Бодли и Ашуел изплюват незабавно с погнусен вид. Освен това упойката на силния алкохол е единственият начин да успокои своите бясно препускащи мисли, за да може да се прибере в пансиона и да потъне в блаженството на съня въпреки сравнително ранния час. Убийственото главоболие на сутринта ще бъде ниска цена за една нощ, прекарана в сън без сънища.
След още две уискита той решава, че алкохолът си е свършил работата и че му е време да си върви. Часовникът над бара показва дванайсет, мъмри го отново да вади своя часовник от джоба на жилетката, но е убеден, че няма да съжалява, ако положи възможно най-скоро глава върху възглавницата. Уилям става… и внезапно го връхлита неотложна нужда да повърне и да се изпикае, при това незабавно. Той тръгва с неуверена стъпка към тоалетната, решава, че някоя уличка отвън му гарантира по-голяма анонимност, излиза, препъвайки се, от «Веселата овчарка» и потъва в тъмните улици на Фроум.
Само след секунди открива един тесен пасаж, който и без това вече мирише на урина — идеалното място, където може да осъществи намеренията си. Залитайки, той вади пениса си и започва да пикае върху натрупаната мръсотия; за съжаление още не е приключил, когато гаденето се надига в стомаха му като вълна и Уилям започва да повръща неудържимо.
— Ох, Божичко, горкия! — възкликва наблизо женски глас.
Все още плюейки, той вдига поглед и забелязва с насълзените си очи някаква жена, която идва към него — млада жена, без шапка, с тъмна, разпусната коса и сива рокля на черни райета.
— Горкият човек — казва тя и пристъпва към него, полюлявайки бедра.
Уилям й махва да си върви и продължава да се дави — ужасяваща е наистина бързината, с която лешоядите се струпват около човек, изпаднал в безпомощно състояние.
— Сега имаш нужда от меко легло, миличък — настоява жената с гукащ глас. Вече е достатъчно близо, така че Уилям вижда ясно лицето й, прилично на маска от пудрата и нарисуваната с черно мастило бенка на брадичката.
Той отново махва яростно с ръка през надигащите се миризми и изревава:
— Махай се! — след което тя, за щастие, наистина си тръгва.
Но само след половин минута няколко чифта яки, космати ръце сграбчват Уилям Ракъм за раменете и пешовете на палтото. Той се опитва да се изтръгне от хватката, но един жесток удар по главата го изпраща в бездната на безсъзнанието.


— Прекачване!
Влакът се разтърсва, спира, вратите се разтварят и пътниците се изсипват в гъмжилото на гара Падингтън. Съскането на изпуснатата пара незабавно бива заглушено от гласовете на тълпата, докато хората, които чакат да си получат складирания върху покривите на вагоните багаж се борят, за да не бъдат отнесени от перона от вълните забързани хора, които искат само да се махнат колкото е възможно по-бързо оттук.
Тук могат да се видят всевъзможни представители на човешкия род — навсякъде се въртят вихрено широките, пъстри поли на жените и се открояват на погребалния фон на мъжките костюми, но има и много деца — блъскани и тласкани от куфари и чанти. Колко сладки могат да бъдат децата, когато са добре гледани и облечени! И колко жалко, че вдигат толкова шум, когато са невъзпитани! Ето там едно вече реве с пълно гърло и не обръща никакво внимание на увещанията на майка си. Детенце, слушай майка си, немирно дяволче такова — тя знае всичко най-добре, а ти трябва да престанеш да хленчиш, да вдигнеш падналата си кошничка и да тръгваш напред.
Жената, която разсъждава така, докато наблюдава сцената, застанала малко встрани, изглежда като част от многохилядната тълпа на лондонските бедняци — тя е сама, бедно облечена, и куца. Тъмносинята й памучна рокля е измачкана, с нещо като сивкава престилка отпред — нито една дама, която държи на себе си, не е носила такъв модел от десетина години насам. Опърпаната й шапка е бежова на цвят, но някога е била бяла, а светлосиньото й наметало е толкова проскубано от старост, че е заприличало на овчата вълна, от която е било изтъкано някога. Тя обръща гръб на шумната сцена и се нарежда на опашката пред касата за билети.
— Пътувам за Лостуитиел — казва тя на човека зад гишето, когато идва нейният ред.
Човекът я оглежда от горе до долу.
— Влакът за Пензанс няма третокласни вагони — предупреждава я той.
Жената измъква новичка, шумоляща банкнота от някакъв процеп в роклята си.
— Ще пътувам във втора класа — и се усмихва плахо, защото всъщност е радостно възбудена от това ново преживяване.
За миг човекът зад гишето се поколебава и се пита дали пък да не се обади в полицията — редно е да се проучи откъде тази бедно облечена жена разполага с такава банкнота. Но опашката е много дълга, а пък и в лицето на тази беднячка има някаква неуловима привлекателност — като че ли, ако съдбата й бе предопределила по-лек живот, тя би могла да стане най-очарователната малка женичка, за която един мъж може да мечтае, вместо да се опитва да свързва двата края със собствени сили. Освен това кой може да прецени дали една бедно облечена жена може да притежава законно една такава банкнота или не? Светът е шарен — нали едва миналата седмица му се наложи да обслужва някаква жена във фрак и с панталон!
— Отиване и връщане? — пита той.
Жената се колебае, после отвръща с усмивка:
— Защо не? Човек никога не знае…
Човекът дъвче горната си устна, докато попълва билета.
— Седемнайсет и седем, перон номер седем — казва той. — Прекачване в Бодмин.
Бедно облечената жена взема късчето хартия в мъничките си ръце и се отдалечава, накуцвайки. Озърта се, забравила за миг, че е сама, очаквайки да види камериерката да идва забързано след нея, повлякла куфара с рокли. Тогава си припомня, че вече никога няма да има нужда от камериерка — тези жалки дрипи на гърба й са последните дрехи, които ще носи в този живот. Те служат единствено да прикриват голотата й, докато преведе старото си тяло до крайното му местоназначение.
Тя си поема дъх, за да събере смелост, и започва да си проправя път през тълпата — движи се много предпазливо, за да не би някой да я настъпи. Не е стигнала много далеч, когато някаква едра жена застава на пътя й: Те изпълняват нещо като кратък танц, като две дами, които се опитват да се разминат в тесен коридор, после спират. Лицето на по-възрастната жена е размекнато от съчувствие.
— Мога ли да ти помогна с нещо, мила?
— Не мисля — отвръща Агнес. Получила е специални инструкции да не се заговаря с непознати.
— Отскоро ли си в Лондон?
Агнес не отговаря. Наистина, споменът й за тазсутрешното тръгване на път е малко смътен — часът, когато шепотът на Светата сестра я разбуди, беше много ранен и навън беше още тъмно, но едно нещо си спомня с абсолютна яснота — нарежданията на Светата сестра да не разкрива нищо за пътуването си пред нито един от хората, които ще срещне по време на пътуването си, независимо от това колко дружелюбни изглеждат.
— Аз съм съдържателка на пансион за дами-християнки, наскоро пристигнали в Лондон — продължава достолепната непозната. — Прости ми, ако греша, но ти наскоро си овдовяла, нали?
Агнес продължава да мълчи.
— Изоставена…?
Агнес завърта отрицателно глава. Надява се, че този жест е позволен. Досега е изпълнила до последна подробност всяко нареждане на Светата сестра, по време на всички перипетии на бягството — ужасяващото разкритие за надвисналото над нея предателство; обличането на бедняшките одежди; нахлузването на обувки върху ранените крака; предпазливото промъкване надолу по стълбите, като крадец в собствената си къща; достойното, безмълвно сбогуване на входната врата — само едно махване с ръка, преди да закрета напред в снега и мрака — да, тя прие всички тези неща така смело, както бе очаквала от нея Светата сестра; би било истинска трагедия да не издържи и да извърши грешка тъкмо сега.
— Изглеждаш полумъртва от глад, скъпа — упорства настоятелната самарянка. — В моя пансион има храна, колкото си искаш, три пъти дневно, камините горят денонощно. И няма да ти искам пари; можеш да си изкарваш прехраната с шев или каквото там умееш да правиш.
Агнес, дълбоко засегната от предположението, че фигурата й би придобила по-добър вид, ако се отдаде на лакомията, на която монументалната жена пред нея дължи тлъстините си, се изправя в целия си ръст и казва с унищожителна любезност:
— Госпожо, много сте любезна, но грешите. Нямам нужда от вашите услуги и ви моля единствено да се отстраните от пътя ми. Трябва да се кача на влака.
Лицето на жената помръква, умело изиграното съчувствие потъва в появилите се дълбоки бръчки, но тя отстъпва все пак и Агнес я подминава забързано, като полага усилия да върви грациозно, сякаш е в бална зала. Краката я болят ужасно, но това е въпрос на достойнство.
На седми перон началникът на гарата подканва пътниците да се качват във влака за Пензанс, стиснал здраво езика на звънеца, и ги насочва с дръжката.
— Всички да се качват! — подвиква той и се прозява.
Агнес успява да се качи сама в своя вагон, намира място и сяда. Седалките са дървени, като в църква, без меката тапицерия, на която е привикнала, но всичко е съвсем чисто и изобщо не прилича на конюшня на колела, както винаги си е представяла второкласните вагони. Спътниците й са един брадат старец, млада майка с бебето си (което за щастие спи) и едно нацупено момче със синина на бузата и ученическа чанта. В изпълнение на инструкциите на Светата сестра Агнес се разполага на своето място до прозореца и веднага затваря очи, за да предотврати всякакви опити на спътниците й да я заговорят.
Внезапно я обзема такава умора, че тъй или иначе надали би имала сили да говори; болката пулсира в краката й като наказание за дългото скитане пеш из улиците на Нотинг Хил, докато най-сетне, на зазоряване, я спаси преминаващ файтон; дългото чакане да отключат вратите на гара Падингтън; унизителната подкана на полицая да върви по пътя си; ухажванията на някакъв пияница. Главата я боли ужасно — на обичайното място зад лявото око. Слава Богу, че това е последният ден, през който се налага да изтърпява такива мъки.
— Изпращачите да слизат!
Агнес почти не чува гласа на началник-гарата; кръвта пулсира оглушително в главата й; но това не е и необходимо, тя го е чувала толкова пъти в сънищата си. Вместо това в трескавия й мозък се разнася шепотът на Светата сестра: Не забравяй, когато стигнеш на онова място и слезеш от влака, не разговаряй с никого. Тръгни от гарата и върви, докато навлезеш сред полята. Тогава похлопай на вратата на някоя селска къща или на някоя църква, и кажи, че търсиш манастира. Не го наричай «Манастир на здравето», защото хората там не го знаят под това име. Просто настоявай да ти посочат пътя към манастира. Не се съгласявай с нищо друго, не казвай никому коя си, и настоявай, докато те упътят. Обещай ми, Агнес, моля те, обещай ми.
Влакът се разтърсва, изпухтява и потегля. Агнес отваря едно око — това, което не заплашва да се пръсне — и хвърля поглед през прозореца, обзета от отчаяната надежда, че ще види своя ангел-пазител на перона, че Светата сестра ще й кимне окуражаващо, за да знае Агнес, че се е държала като смело момиче. Но нея я няма — тя сигурно е заета другаде, да спасява души и да се грижи за наранени тела. Агнес ще я види съвсем скоро — на края на своя път.


Част пета
Широкият свят

Двайсет и девет

Обгърната от райска топлина, тя се рее — гола и безтегловна — далеч над фабричните комини и камбанариите, високо в знойните небеса. Във въздуха се носят опияняващи аромати, нежен ветрец и меки облаци прииждат на вълни, на приливи и отливи. Не, това няма нищо общо с прозрачната неподвижност на нейните представи за Рая. Тя има по-скоро чувството, че се носи в огромен океан, чиято вода може да вдишва, плава из плътния въздух, стеснява разстоянието между собственото си тяло и тялото на мъжа, който лети до нея. Когато достига до него, тя разтваря бедра, обвива го с ръце и крака и разтваря устни, за да приеме въплътената му любов.
— Да, о, да — шепне тя и се притиска в слабините му, за да приеме повече от него в себе си; целува го нежно; телата им се неразривно вплетени — те са едно цяло. Облаци се кълбят наоколо и обвиват телата им като мека завивка, докато двамата се носят по благоуханните вълни на вечността, движени също като плувци от въздушните течения и от тласъците на собствените си тела.
— Кой би си помислил, че ще бъде така? — казва тя.
— Не говори — казва той с въздишка и плъзва ръце от раменете й надолу към задника. — Постоянно говориш…
Тя избухва в смях, защото знае, че той е прав. Допирът на гърдите му в нейните е нежен, но възбуждащ; зърната й са набъбнали, тя чувства как устните между краката й се разтварят и всмукват жадно. Преплетените им тела се движат в общ ритъм по хълбока на огромния облак, докато страстта му пронизва нейното тяло като огън, и тя отмята глава, задъхана от възторг…
— Емелин!
Дори в конвулсиите на страстта тя успява да съобрази, че това не е гласът на Хенри, чийто дъх все още изгаря шията й — гласът се носи отдалеч, от някакъв невидим източник.
— Емелин, у дома ли си?
«Колко странно», мисли Емелин, докато облаците се разтварят и тя започва да пада стремително надолу, към земята. «Ако това е гласът на Бог, той би трябвало да знае, че съм у дома!»
Тя се приземява в леглото си, при това удивително меко, като се има предвид стремителността на падането й и сяда в него, задъхана, докато чукането по входната врата продължава упорито.
— Емелин!
Бог да й е на помощ, това е баща й! Тя скача от леглото, котаракът се търкулва по гръб с вирнати нагоре лапи. Озърта се из стаята за нещо подходящо, с което да прикрие голотата си, но единственото, което вижда, са палтото и ризата на Хенри, които от скоро — заедно с още негови дрехи, измъкнати от чувала с печат «Тътъл и син» — тя държи в леглото си за утеха. Намята топлото, измачкано палто като мантия, завързва ръкавите на ризата около кръста си, така че се получава нещо като престилка, и хуква надолу по стълбите.
— Тук съм, татко — подвиква тя през преградата от дърво и матово стъкло. — Извинявай, че не те чух — бях… заета.
Светлината е доста силна — Емелин предполага, че е поне единайсет сутринта, прекалено късно, за да си признае, че е спяла.
— Емелин, извинявай, че те безпокоя — казва настоятелно баща й, — но въпросът е спешен.
— Аз… много съжалявам, татко, но не мога да ти отворя. — Какво му става на този човек! Тя отдавна вече не приема посетители — не е възможно той да не е наясно! — Не мога ли да дойда при теб малко по-късно тази сутрин? Или следобед?
Разкривените очертания на главата му, увенчана с тъмен цилиндър, се приближават още повече към стъклото.
— Емелин! — По тона му личи, че никак не му се нрави да привлича погледите на минувачите, блъскайки по вратата на дъщеря си. — Става дума за живота на една жена!
Емелин се замисля за миг. Добре й е известно, че баща й няма никаква склонност към мелодраматични изказвания, значи вероятно животът на някаква жена наистина е изложен на опасност.
— Ако… ако почакаш няколко минути, ще изляза при теб!
Тя хуква обратно нагоре по стълбите и започва да се облича толкова бързо, колкото не го е правила никога досега — дълги гащи, риза, рокля, жакет, чорапи, жартиери, ръкавици и шапка, за толкова време, колкото лейди Бриджлоу отделя за правилното поставяне на един фуркет.
— Ето ме, татко — застава тя задъхана на прага. — Готова съм да се поразходим.
Тъмният му силует отстъпва назад и тя се измъква през открехнатата врата, заключвайки я здраво, за да скрие прахоляка и хаоса, които царят в дома й. После поема глътка свеж, студен въздух. Баща й не откъсва поглед от нея, докато тя превърта ключа, но се въздържа от коментари.
— Готово! — казва тя весело. — Можем да тръгваме.
После се обръща към него; той е облечен безукорно, както винаги, но смръщеното му лице й подсказва, че за нея не може да се каже същото. Да, той е представителен, достолепен възрастен мъж, въпреки че лицето му е прорязано от бръчки. Толкова много болести има по този свят, какво може да направи против тях един мъж, въоръжен само с лекарската си чанта… Ако имаше нещо в онова жално писмо на госпожа Ракъм, което убеди окончателно Емелин, че нещастната женица се е побъркала, то бе именно твърдението, че доктор Кърлоу е злодей; в представите на Емелин баща й винаги е бил въплъщение на добронамереност, човек, който лекува рани и намества счупени кости, докато единственото, което прави тя в опита си да тръгне по стъпките му на филантроп, е да пише писма до политици и да спори с проститутки.
Всичко това минава през ума й през краткия миг, докато високата му фигура се извисява над нейната на прага на къщата й; после Емелин забелязва признаци на нервност в държанието му, вижда как той се озърта нагоре–надолу по улицата, и най-сетне осъзнава, че се е случила някаква голяма неприятност.
— Какво има, татко? Какво се е случило?
Той й дава знак да тръгнат по алеята, по-далеч от някаква фигура, която вече се е появила на прага на една от съседните къщи — любопитна стара клюкарка, натруфена с лисича кожа и шапка, украсена с препарирани синигери.
— Емелин — казва той, когато двамата тръгват забързано, оставяйки преследвачката си да крета далеч зад тях, — това, което ще споделя с теб, е тайна, макар че надали ще може да бъде запазено в тайна още дълго време. Госпожа Ракъм е изчезнала. Тя трябваше да бъде отведена вчера в санаториум. Когато пристигнах в дома й, защото трябваше да я съпроводя, нея я нямаше. Беше изчезнала.
Емелин, макар че го слуша много внимателно, продължава да поглежда към небето, а се озърта и към останалите минувачи с надеждата, че ще успее да прецени колко е часът.
— Да не би да е отишла при някоя приятелка? — опитва се да предположи тя.
— Изключено.
— Защо? Няма ли приятелки?
Небето започва да тъмнее; възможно ли е вече да се смрачава? Не, това са дъждовни облаци, които се канят да се облекчат от бремето си, изливайки го върху тях.
— Струва ми се, че ти все още не разбираш какво е положението. Тя е напуснала дома си посред нощ, в състояние на пълно умопомрачение. Всички нейни дрехи са си по местата — рокли, жакети, палта, блузи — всичко с изключение на един чифт обувки и малко бельо. С други думи, тя е тръгнала по улиците полугола. Вече може да е премръзнала до смърт.
Емелин знае, че би трябвало да е обзета от съчувствие, но слабостта й към спора надделява.
— Много жени ходят полуголи по улиците през зимата и не умират, татко — отбелязва тя.
Той отново хвърля поглед през рамо, за да се убеди, че метачите, момчетата за поръчки и изисканите дами с глезените си кученца не могат да го чуят, и продължава:
— Емелин, интересува ме следното. Споменава ли тя в онова свое писмо до теб къде се намира мястото, до което така отчаяно иска да се добере? Някакво географско наименование?
Емелин не знае дали да се смее или да изрази съжаление.
— Разбираш ли, татко, тя по-скоро разчиташе на мен да я упътя.
— А ти какво й отговори?
— Не й отговорих — напомня му Емелин. — Ти ме разубеди.
Доктор Кърлоу кимва, видимо разочарован.
— Бог да й е на помощ — промърморва той. Край тях минават една талига и един екипаж, оставяйки широка диря от конски фъшкии след себе си.
— Нямах представа, че госпожа Ракъм е стигнала дотам — казва Емелин. — В умопомрачението си, искам да кажа.
Кърлоу отново проверява местонахождението на най-близкия метач, но той не е помръднал от мястото си, защото смята да премете земята пред друга, по-щедра наглед двойка, която наближава към друга купчина конска тор.
— Избягала още веднъж преди това, в коледната нощ — продължава той. — Половината прислужници я търсили навън до зори, в снега, но накрая гувернантката, госпожица Шугър, я намерила да се крие в конюшнята.
Емелин наостря уши, когато чува името на гувернантката — наистина доста необичайно, и при все това е убедена, че го е виждала някъде наскоро, по-скоро го е прочела — но къде?
— Колко тъжна история — а аз нямах никаква представа! — казва тя. — Ами мъжът й, Уилям, той няма ли някаква идея накъде може да е тръгнала?
Доктор Кърлоу клати глава.
— Нашият виден индустриалец — умореният му глас прозвучава иронично, — бе докаран едва тази сутрин у дома от една болница в Съмърсет. Бил нападнат от «дървеници» във Фроум.
Емелин изпръхтява от смях по начин, напълно недопустим за дама.
— Нападнат от какво?
— «Дървеници» — така наричат крадците, които се навъртат около кръчмите, за да обират безпомощните пияници. Наистина, Емелин, от толкова време си в Дружеството за спасение и се движиш сред утайката на обществото, възможно ли е да не знаеш този израз?
— Затова пък знам много други изрази, които ти не знаеш, татко — отвръща тя. — Как е сега господин Ракъм?
Доктор Кърлоу въздъхва с раздразнение:
— Липсват сребърният му часовник, палтото и доста пари; освен това е целият в синини, има мозъчно сътресение, замъглено зрение, и няколко счупени пръста. Изглежда, че един от бандитите е стъпил върху ръката му. Голям късмет има, че не са го намушкали.
Емелин вижда пред себе си месарския магазин — напоследък е станала постоянен посетител там. Ако се беше сетила да си вземе чантичката, можеше да купи закуска на Писан. А може би месарят ще се съгласи да й даде на кредит…
— Това е по-скоро работа за полицията — казва тя, забавяйки крачка, и се пита дали баща й ще продължи да върви с нея още дълго, или скоро ще разбере, че тя не може да му бъде полезна и ще я остави на спокойствие. Ако можеше да си поговори приятелски с месаря, насаме…
— Ракъм и дума не дава да се издума. Нещастният глупак се страхува от скандал.
— Но все пак, след като жена му е изчезнала от два дни…
— Да, да, разбира се, ще му се наложи да се обърне към полицията, и то скоро. Но в неговите представи това е последната възможност.
Емелин забавя още повече крачка и спира пред една витрина, на която са провесени заклани агнета и прасета, а зеещите кухини на труповете са украсени с гирлянди от наденици.
— Предполагам, това означава — казва тя, че аз съм била предпоследната?
Доктор Кърлоу се взира внимателно в жената до себе си — тази небрежно облечена, неподдържана, дръглива купчина от кости и плът, която самият той е създал преди трийсет години. Тя израсна много висока — и не особено красива поради несполучливото съчетание от неговото длъгнесто лице и неравния череп на жена му. Внезапно той си спомня деня, когато тя се роди и жена му почина — и двете кървави събития се случиха в едно и също легло, в една и съща нощ, и внезапно съзнава, че въпреки лошото си здраве Емелин е достигнала доста по-напреднала възраст от собствената си майка. Майка й почина като млада, розовобузеста, безгрижна жена, преди челото й да бъде прорязано от бръчки на угриженост, преди да се появят ветрила от ситни бръчици в ъгълчетата на очите й, преди по лицето й да се изпише този израз на мъдро примирение и стоически понасяна скръб.
Доктор Кърлоу свежда глава и в този миг небесата се разтварят. Първите капки дъжд започват да пръскат по главите им.
— Да сключим примирие, дъще — казва той с въздишка.


— Полицията — казва Уилям — Ще трябва да се обадя в п-п-полицията.
И той се свива от притеснение заради проклетото заекване, от което не може да се отърве, откакто му счупиха главата. Като че ли са му малко останалите неприятности!
Двамата с Шугър седят в неговия кабинет, късно вечерта на 30-ти декември. Ако прислужниците искат да клюкарстват, несъмнено ще си намерят повод, но в този случай никой не нарушава добрите нрави, дявол да го вземе — гувернантката просто му помага като секретарка, докато господарят още не се е възстановил достатъчно, за да пише сам писмата си. Защо, Господи, да не може да се възползва от способностите на единствената грамотна жена в цялото домакинство, без онази клюкарка Клара веднага да започне да го подозира в разврат? Нека вре любопитния си нос в кабинета, колкото си иска — няма да забележи нищо друго, освен постоянното прехвърляне на шумолящи листа!
— Какво ще кажеш? — обръща се той към Шугър от другия край на стаята. (Той се е проснал на дивана с превързана шава; подпухналото му, мораво лице е изпъстрено със следи от засъхнала кръв; дясната му ръка е провесена в превръзка; Шугър седи с изправен гръб зад писалището му, стиснала  шашката в очакване той да започне да диктува). — Много си мълчалива.
Шугър обмисля внимателно отговора си. Откакто се прибра от Съмърсет, той е страшно капризен; ударът по главата му се е отразил зле. Първоначалният й възторг, задето той реши да й повери кореспонденцията си и й позволи да сяда на собствения му стол зад полираното кормило, откъдето управлява кораба на парфюмериите «Ракъм», се охлади бързо от крайно непостоянното му настроение. Дори удоволствието от позволението му да фалшифицира личния му подпис, след като двамата се съгласиха, че това е за предпочитане пред детската драсканица, която той успява да постигне с лява ръка, престана да бъде удоволствие, след като той й се скара, че губи прекалено много време с подписа.
— Полицията ли? Ти можеш да прецениш най-добре, Уилям — казва тя. — Макар че признавам, не виждам как Агнес би могла да стигне много далеч. Жена, която едва ходи на ранените си крака, на всичкото отгоре само по риза, ако можем да вярваме на Клара…
— Но вече минаха т-три дни! — избухва той, като че ли това доказва или оборва нещо.
Шугър избира между различни възможни препоръки, но за съжаление всяка от тях крие някакъв, по-голям или по-малък, риск Агнес да бъде открита.
— Ами… — предлага тя, — вместо да пуснеш по петите й цели орди полицаи и да разпращаш съобщения по вестниците, не може ли да наемеш… частен детектив? (Представите на Шугър за частните детективи се покриват с това, което е чела за тях в «Лунния камък», но тя се надява, че такива като тромавият и недосетлив Сийгрейвз се срещат много по-често от подобията на проницателния Къфс).
— Прокълнат съм — и да го сторя, и да не го сторя! — провиква се Уилям, посяга с лявата си ръка, за да стисне шепа коса, но пръстите му намират само превръзки.
— Какво искаш да кажеш, скъпи?
— Ако н-н-направя съдбата на Агнес публично достояние, ще я опозоря неп-п-поправимо. Името й — и моето име — ще станат за посмешище от-т-тук до Т-тунис! Но ако реша да проява дискретност, и почакам още един ден, а тя е в с-с-смъртна опасност?
— Но как би могла да се озове в смъртна опасност? — възразява Шугър с най-мекия си, най-вразумителен тон. — Ако е премръзнала още през нощта, когато избяга, тя… нищо повече не може да й се случи, остава само някой да намери тялото й. А ако е жива, това ще рече, че е намерила някъде подслон. Което означава, че ще бъде на сигурно място още известно време, докато ти наредиш провеждането на дискретно разследване…
— Тя м-м-ми е жена, дявол да го вземе! — избухва той отново. — Става дума за жена ми!
Шугър веднага навежда глава с надеждата, че яростта му ще премине, преди прислужниците или Софи да разберат какво става. На листа пред нея пише: «Уважаеми господин Уулуърт» и нищо повече; капчица мастило се е стекла незабелязано от перото и е изцапала гравирания фирмен знак в горната част.
— Толкова ли н-н-не можеш да разбереш, че тъкмо сега Агнес може да има нужда от п-п-помощ? — продължава да крещи Уилям и сочи обвинително света отвъд прозореца.
— Но, Уилям, нали току-що ти казах…
— Т-т-тук не става дума за избор между живота и смъртта й — има съдби, к-к-които са п-п-по-лоши от смъртта!
Шугър вдига невярващо глава.
— Н-н-не ми се прави на невинна! — беснее Уилям. — Докато ние си г-г-говорим тук, н-н-някоя гнусна стара вещица като твоята г-госпожа К-кастауей м-може да я въвежда в гнусния си б-б-бардак!
Шугър прехапва устни и му обръща гръб. Вперила поглед в потъмнелия от тютюнев дим тапет, тя диша равномерно и не се опитва да избърше сълзите, които се стичат по брадичката й, а оттам — в якичката на роклята.
— Убедена съм… — казва тя, когато може да бъде сигурна, че гласът й няма да затрепери и да я издаде, — че сега Агнес е прекалено слаба и… болна, за да се възползва някой от нея по начина, за който говориш.
— Прелиствала ли си «Повече забавления в Лондон?» — отговорът му изплющява като камшик. — Върти се прекрасна търговийка с умиращи момичета — или може би си забравила!
И Уилям изпъшква от отвращение, като че ли крехката черупка на неговата невинност е била строшена току-що и до ноздрите му за първи път достига смрадта на човешките пороци.
Шугър седи безмълвна и го чака да заговори отново, но пристъпът на ярост като че ли е отминал, раменете му се отпускат и след няколко минути тя започва да се пита дали не е задрямал.
— Уилям? — пита тя плахо. — Ще започваме ли с писмото до господин Уулуърт?


Време е да се сбогуваме с 1875-а година.
Ако в дома на Ракъмови на 31 декември се провеждат някакви празнични ритуали, то те се провеждат тайно и господарят определено не взема никакво участие в тях. Може хората в другите къщи, из целия голям град, не, всъщност из целия цивилизован свят, да тръпнат в очакване на новата година, но за обитателите на къщата в Чепстоу отлистването на новия календар е незначително събитие в сравнение с това, което те очакват. Животът е застинал в ничия земя, на вододела между две епохи — времето преди изчезването на госпожа Ракъм, и мигът, когато най-сетне ще се разбере каква е съдбата й и домът ще може свободно да си поеме дъх.
На първи януари 1876 година прислужниците се заемат с обичайните си задължения, сякаш това е ден като всички останали. Формите за хляб са намазани с мазнина, независимо от това дали хлябът ще потрябва някому или не, чаршафите са изгладени и прибавени към купчините излишни чаршафи; в килера е открито развалено патешко месо и е предадено на Шиърс, за да го ползва при приготвянето на органична тор, но като изключим това, навсякъде се работи съвестно и енергично. Дори Клара постоянно тича нагоре-надолу по стълбите, влиза и излиза от стаята на госпожа Ракъм, а смръщената й физиономия предупреждава останалите прислужници да не поставят под въпрос действията й.
Що се отнася до гувернантката, никой не би могъл да я обвини, че не изпълнява задълженията си. Първата половина от новогодишния празник тя прекарва в учебната стая с госпожица Софи, хапва набързо, и след това работи два часа с господаря в кабинета.
Шугър и Уилям се хващат на работа без встъпителни фрази и размяна на учтивости. Промишлеността не чака никого — няма никакво значение дали са ти счупени пръстите, дали те боли главата или жена ти е изчезнала; сметките трябва да се плащат, да се издирват неизпълнителните доставчици, трябва да приемем смело провала на «Ароматните възглавнички» на «Ракъм».
Шугър пише писма, адресирани до определен брой господа, осмелява се тактично да съветва Уилям, когато се налага да смекчи войнствения и мнителен тон, и прави всичко по силите си текстът да не прозвучи несвързано. Почти без да се замисля, тя видоизменя фразата «и да се задави дано, мръсникът му с мръсник!» в «Искрено Ваш», и коригира сметките му винаги, когато търпението му се изчерпва. Днес той вече имаше един гневен пристъп по адрес на някакъв производител на боя от Уест Хам, а сега се е проснал на дивана и хърка гръмотевично поради подутия си, запушен от съсиреци нос.
— Уилям? — казва тихо Шугър, но той не чува. Тя вече знае, че ако повиши глас и го събуди, той съвсем ще побеснее, а ако го остави да спи, ще й се размине само с кротко мъмрене.
За да убива времето, докато различните болежки събудят Уилям, или докато стане време да се върне при Софи, Шугър започва да чете «Илюстрейтид Лъндън Нюз», прелиствайки безшумно страниците. Тя знае, че междувременно полицията е била уведомена за изчезването на Агнес, но Уилям е настоял за възможно най-голяма дискретност при търсенето — и желанието му явно е зачетено, защото във вестника не се споменава нищо за госпожа Ракъм. Но вестникът предлага на читателите си друга сензационна новина, наречена (като че ли вече се е превърнала в легенда) «Голямата северна железопътна катастрофа». Гравюра «по скица на очевидец» изобразява група набити мъже в дебели палта, струпани около обърнат вагон от влака «Летящият шотландец». Авторът на гравюрата не е особено умел, или пък е проявил известна деликатност, защото това, което измъкват спасителите, прилича по-скоро на тежки чували с поща — така че на читателите е останал спестен действителният ужас на събитието. Тринадесет мъртви, двайсет и четирима тежко ранени в ужасната катастрофа при Абътс Риптън, на север от Питърбъроу. Вината е в стрелката на семафора, която е замръзнала на позиция «свободно». Нещастие, достойно за регистъра на полковник Лийк!
Разбира се, първата мисъл на Шугър е за Агнес. Представя си как измъкват разкъсаното й тяло от останките на влака. Възможно ли е пътят от Нотинг Хил до града да е отнел толкова дълго време на Агнес, а после, когато е стигнала до гарата, да се е качила на влака за Единбург? Шугър не може да прецени накъде е тръгнала Агнес — ако изобщо е успяла да се добере до гара «Падингтън»; «Прочети какво пише на дъската със заминаващи влакове и истинското име ще ти се разкрие» — такъв беше единственият съвет, който й даде «Светата сестра»; единственият съвет, който тя би могла да даде, като се вземе предвид пълното непознаване на железопътната мрежа и гарите в Англия. Ами ако Агнес е била привлечена от църковното звучене на името «Абътс Риптън», и е решила да тръгне натам?
Под статията, посветена на катастрофата, е отпечатана кратка бележка, озаглавена «Сигурността на железопътния транспорт».

«През 1873 година 17246 души са загинали от насилствена смърт — приблизително 750 на милион. 1920 от тях са загинали при железопътни катастрофи, 990 — при злополуки в мините, и 6070 — от други повреди на механични устройства; 3 232 са се удавили, 1519 са загинали при злополуки с коне или движени от коне превозни средства, 1 132 — при злополуки с различни машини; останалите при падания, изгаряния, задушаване и други злополуки, които ни застрашават в ежедневието».

Докато Уилям хърка и пъшка, преследван от тежки сънища, Шугър си представя как Агнес пада в шахта на мина, как трупът й се носи с лицето надолу по водите на някакво мръсно езерце; как пищи, попаднала в зъбите на вършачка, как попада под копитата на подплашен кон или под колелата на карета; как пада от някаква скала, как се гърчи, агонизирайки сред море от пламъци. Може би наистина щеше да е по-добре да отиде в онзи санаториум…
Не, не е така. Агнес не е била в катастрофиралия влак, нито пък я е сполетяла някоя от описаните страшни съдби. Тя е изпълнила дословно нарежданията на Светата сестра. Още привечер на 28 декември тя е била далеч от всяка опасност, на сигурно място, намерила някое пасторално убежище. Шугър се опитва да си представи някакъв селянин, който се труди на полето… прави това, което сигурно правят по полето селяните. Вижда непознатата жена, която идва към него през нивята — или ливадите, или каквото и да е там; бедно облечена, накуцваща жена, която явно е на края на силите си. Той я пита какво търси. «Манастира», казва тя и припада в краката му. Фермерът я отнася в дома си, където жена му тъкмо е приготвила супата…
— Мфф! Мфф! — чува се откъм дивана, където Уилям отпъжда с лявата си ръка несъществуващи нападатели.
Във въображението на Шугър започва друга история: обърканата госпожа Ракъм излиза, препъвайки се, от някаква селска гара, осветена от луната, озовава се на потъналия в сенки селски площад и веднага върху нея връхлитат банда грубияни, вземат й парите, които й даде Шугър, разкъсват дрехите й, разтварят краката й…
Часовникът отмерва два удара. Време е за следобедните уроци на Софи Ракъм.
— Извинявай, Уилям — казва тя едва чуто. Той трепва с цялото си тяло.


Дните минават, и новата година, която не можа да бъде наречена нова, върви плахо напред. По всичко личи, че единственият човек в дома на Ракъмови, незасегнат от отсъствието на Агнес, е Софи. Несъмнено детето има някакви свои преживявания във връзка с това, скрити някъде в неговото набито, скрито под стегнатите рокли телце, но в думите й не личи нищо друго, освен любопитство.
— Мама още ли е избягала? — пита тя всяка сутрин. Не само синтаксисът на въпроса е спорен, но и изражението й е напълно неразбираемо.
— Да, Софи — отговаря гувернантката, както се отговаря на въпроси от катехизиса, и след това започват ежедневната си работа.
Шугър не е пропуснала да забележи резкия контраст между поведението на Софи, която е образец на старание, спокойствие и въздържаност, достойни за зрял човек, и поведението на Уилям, който се цупи, пелтечи, реве с пълно гърло и заспива насред думата, също като капризно дете. Софи изучава всичко, което може да се узнае за Австралия със старанието на човек, комуто предстои да се пренесе да живее там, и запаметява различните слабости и предразсъдъци на английските крале, като че ли това са най-необходимите познания за едно шестгодишно момиченце.
Дори начинът, по който си играе, показва твърдото й решение да изкупи греховните си прояви на невъздържаност по Коледа. Прекрасната френска кукла, която би могла да очаква натоварена със светски ангажименти програма, прекарва по-голямата част от времето в ъгъла в размисъл над собствената си суета, докато Софи седи кротко зад писалището и рисува с пастели все една и съща картина — тъмнокож прислужник на слон, и всяка картина е по-старателно изпълнена от предишната.
Тя чете и «Алиса в страната на чудесата» — всеки път по една глава, и препрочита всеки епизод по няколко пъти — докато го запомни или докато го разбере, в зависимост от това кое се случи първо. Това е най-странната история, когато е чела някога, но гувернантката сигурно си има причина да й я подари — и колкото повече чете, толкова повече привиква към ужасните случки в книгата, а животните започват да й изглеждат почти толкова дружелюбни, колкото онези от стихчетата на господин Лиър. Ако може да се съди по илюстрациите в онази част, до която още не е стигнала, нищо чудно краят да е страшен, но това вече ще разбере, когато стигне дотам, освен това последните три думи са «щастливите летни дни» — което я кара да се надява, че не я очаква нещо много ужасно. Някои от илюстрациите й харесват много — онази например, на която Алиса плува заедно с Мишката (само там изражението й е безгрижно), има и една друга, която я разсмива винаги, когато я погледне — някакъв невероятно дебел човек, който лети във въздуха. Човекът, който е нарисувал тази картинка, сигурно е магьосник — как иначе да си обясни въздействието на тези тъмни линийки, които сякаш всеки път я гъделичкат по корема и я карат да избухва в смях, колкото и да се опитва да остане сериозна. А що се отнася до онова място, на което Алиса казва: «Но коя, за Бога, съм аз? Това е истинската загадка!», всеки път, когато го прочита, Софи си поема дълбоко дъх — толкова силно я плаши това огласяване на една от най-дълбоко скритите й мисли.
— Толкова се радвам, че харесваш книгата, която ти подарих за Коледа, Софи — казва госпожица Шугър, когато за пореден път я вижда, че чете.
— Много ми харесва, госпожице — уверява я Софи.
— Напоследък се държиш много добре и се радвам, че четеш и рисуваш, когато те оставям сама, за да помагам на баща ти.
Софи се изчервява и навежда глава. Тя рисува непрекъснато горката черна кукла, яхнала слон, и чете историята на Алиса, повтаряйки «ИЗЯЖ МЕ» и «ИЗПИЙ МЕ» на глас, когато никой не слуша, не от желание да бъде добра. Прави тези неща, защото не може да постъпи по друг начин; нечий властен глас я кара да ги прави, но Софи не е уверена, че това е гласът Божи.
— Скоро ли ще започнем да учим за Нова Зеландия, госпожице? — пита тя с надежда в гласа.


На осмия ден от отсъствието на Агнес Шугър забелязва, че Софи вече не си прави труда да пита дали мама е още избягала. Очевидно в представите на едно дете човек не може да остане скрит повече от една седмица и никой да не го намери. Никоя игра на криеница не продължава толкова дълго. Нито една лоша постъпка не може да остане ненаказана толкова дълго време. Госпожа Агнес Ракъм е отишла да живее в друга къща и толкова.
— Ръката на татко още ли го боли? — пита вместо това Софи, когато двете с Шугър приключват с обяда и Шугър се кани да отиде в кабинета.
— Да, Софи.
— Трябва да я целуне и после да я подържи така — детето демонстрира маневрата със собствената си дясна ръка и лявата си мишница. — Аз винаги правя така.
И тя отправя към Шугър особен, умолителен поглед, сякаш се надява гувернантката й да предаде нейния лечебен метод на баща й и ще предизвика неговата благодарност.


Шугър, разбира се, не прави нищо подобно, когато се появява пред Уилям. Видимите следи от травмите му вече почти изчезват, но нравът му не става по-благ. При това по нищо не личи заекването да отминава, което го докарва до бяс. Весели разкази за съветите на дъщеря му е последното, което той би желал да чуе.
Предстои събирането на третата и четвъртата поща за деня, а на писалището се е събрал застрашителен куп писма, които чакат отговор, но работа почти не може да се върши, защото Уилям постоянно се разсейва и се оплаква от предателството и нелоялността на търговските си партньори. Постоянно говори и за Агнес — веднъж заявява, че къщата е празна без нея и че би дал всичко, за да чуе отново сладкия й глас; само след миг твърди, че е страдал седем дълги години и че сега има право да получи отговор на въпроса си.
— Какъв въпрос, любов моя? — пита Шугър.
— Имам ли ж-ж-жена или н-нямам? — казва той с жално стенание. — С-с-седем години си задавам т-т-този въпрос. Не можеш да си п-п-предс-тавиш каква мъка е т-т-това — да искаш да й бъдеш просто съпруг, а д-д-да те вземат за к-к-какво ли не друго — чудовище, г-глупак, т-т-тъмни-чар, и п-п-прилично облечено чучело, с което да се пок-казва по време на сезона — дявол да го вземе т-т-това заекване!
— Става по-лошо, когато се вълнуваш, Уилям. Когато говориш спокойно, почти не заекваш.
Като че ли лъжата е прекалено нагла. Но не, той приема думите й за чиста монета.
Като изключим заекването, Ракъм е на път да оздравее напълно. Превръзката за ръката често виси неизползвана на врата му, той вече не захърква толкова често на дивана, а редовно скача на крака и започва да кръстосва кабинета. Започнал е отново да вижда ясно, и всеки път, когато избърсва с кърпа потното си лице, от него се белят корички засъхнала кръв и разкриват отдолу нова, здрава плът.
— Да поработим ли още малко, скъпи? — пита Шугър и той изръмжава в знак на съгласие. В продължение на няколко минути е напълно спокоен, и дори си тананика весело, докато тя препрочита написаното, кима одобрително, когато изслушва цифрите, но след малко някаква зле подбрана фраза го вбесява и оскъдното му търпение се изчерпва.
— Пиши на този мошеник да изплете въже от лена си и да се обеси! — крясва той, и после, десет минути по-късно, по адрес на друг търговец:
— Мръсната му свиня! Да не би да си въобразява, че ще му се размине?
Шугър се е научила да посреща такива избухвания с продължително, тактично замълчаване, след което предлага по-смекчено оформяне на фразата.
Но ако Уилям реагира невъздържано на писанията на своите делови партньори, тази негова реакция е въплъщение на здравия разум в сравнение с реакцията му на визитните картички, оставяни в салона от познатите на Агнес.
— Госпожа Гууч, а? Само да ми падне! В тлъстото й шкембе има повече д-д-джин и опиум, отколкото в д-д-десет уличници от Чийпсайд, взети заедно. Какво иска тази грозотия, да покани Агнес на някой от нейните с-с-сеанси?
— Това е само една визитна картичка, Уилям — увещава го Шугър. — Оставена от обикновена учтивост.
— Мътните да я вземат тази крава! К-к-като е т-т-такава ясновидка, б-б-би трябвало да знае к-к-какво ще й се случи, ако п-п-продължи да се навърта тук!
Шугър замълчава. На сребърния поднос, донесен от Роуз, има още няколко визитни картички.
— Ако искаш — предлага тя, — мога да не споменавам пред теб пощата, която не се отнася до парфюмериите «Ракъм»?
— Не! — крясва Уилям. — Искам д-да знам всичко! Искам д-д-да ми казваш всичко, ч-ч-чуваш ли?


На десетия ден след изчезването на Агнес слънцето надниква през облаците и Шугър решава да изведе Софи в градината за следобедния урок.
Тъкмо сега градината не е особено красива или приятна за разходка — навсякъде има мръсен сняг, киша и кал, оцелели са само най-издръжливите растения — но все пак създава приятно разнообразие в сравнение с къщата, където атмосферата постоянно е натегната като пред буря, просмукана от страх и лошо настроение; гръмотевици се силят от висините на господарския етаж, заплашителен вихър фучи из коридорите, където шета прислугата.
Сега, когато надеждите госпожа Ракъм да бъде намерена жива и здрава избледняват, прислужниците имат друг повод за тревога; вместо да се безпокоят от суматохата, която ще предизвика завръщането на господарката, те се тревожат за собствените си работни места. Ако госпожа Ракъм не се върне у дома, част от прислужниците в дома стават излишни. Първа ще трябва да напусне Клара, но тя няма да бъде единствената. Господин Ракъм постоянно е в лошо настроение, заканва се и обвинява всеки, който не успее да предвиди поредния му каприз. Успял е вече няколко пъти да разплаче Лети, а пък когато новата, по-невъздържана кухненска прислужница, бе предизвикана да изтърси: «Да не би аз да съм скрила жена ви!», той й нареди да си стяга багажа, само за да отмени заповедта си няколко часа по-късно.
Общо взето, това е нещастен дом, в който витаят тежки предчувствия. Затова госпожица Шугър и госпожица Софи излизат навън, в градината, добре навлечени с дебели зимни палта, с високи обувки, подплатени с вълна, и ръкавици. Ако човек се облече топло, може да открие цял нов свят отвъд стените на къщата.
Първо отиват в конюшните, където Шугър е принудена да изтърпи наглия поглед на Чийзмън, за да се порадва на плахата усмивка, плъзнала по лицето на Софи, докато гали единия от конете по хълбока.
— Внимавайте тази ваша гувернантка да не ви научи на разни номера, госпожице Софи! — подвиква весело Чийзмън на сбогуване.
Следващата спирка е при парниците. Обхождат ги под зоркия поглед на Шиърс, който не им позволява да докоснат нищо. В стъклените кутии, почти невидими заради кондензиралата по тях влага, се отглеждат извънсезонни зеленчуци — първият плод на грандиозния план на Шиърс «да си имаме от всичко през цялата година».
— За какво ще учите днес, госпожице Софи? — пита градинарят и сочи с глава учебника по история, който гувернантката е притиснала към гърдите си.
— За Хенри Осми — отвръща детето.
— Много добре, много добре — казва Шиърс, за когото единствената полза от учението се изразява в това да може да разчита етикетите на шишетата с отрова за вредители. — Човек никога не знае какво може да му потрябва.
След като приключват с официалните визити, Шугър и Софи отиват в градината и започват да обикалят покрай оградата — точно както правеше Шугър, когато наблюдаваше къщата, само че сега се движат от другата страна на железните решетки. Докато оглежда къщата, без да трябва да наднича през преградата от ковано желязо, Шугър си припомня, че навремето копнееше да разбере какво се крие зад тези четири стени, а сега вече знае. Чийзмън може да се хили нагло, колкото си ще; тя се е издигнала по-високо, отколкото някога е можела да си представи, а ще върви и още по-нагоре.
Докато се разхождат, Шугър разказва историята на Хенри VIII във възможно най-сензационни краски, без да изпитва каквито и да било притеснения, че разкрасява фактите. Само понякога се ограничава малко, когато възпроизвежда разговорите между главните герои — от страх, че надценява привидно безграничната доверчивост на Софи. Историята на този страшен крал, със своя простичък сюжет и шест съпровождащи епизода, прилича толкова много на приказка, че Катерина Арагонска, Ан Болейн и Ан дьо Клев биха могли със същия успех да бъдат трите малки прасенца или трите мечки в горската къщичка.
— Ако Хенри Осми е искал толкова много да има син — пита Софи, — защо не си е взел жена, която вече е имала момченце, госпожице?
— Защото синът трябвало да бъде негов.
— Но нали дамата би станала негова, след като се оженят, госпожице?
— Да, но за да бъде наследник на краля, синът му трябвало да бъде от неговата кръв.
— От това ли са направени бебетата, госпожице? — пита Софи — тук, в градината на Ракъмови, на осми януари 1876 година, в два и половина следобед. — От кръв?
Шугър отваря уста и веднага я затваря отново.
«Малко слуз от мъжа, едно рибешко яйце в жената, и готово: ще го нарекат Емануил», подсказва гласът на госпожа Кастауей.
Шугър прокарва ръка по челото си.
— Не… не, мила, бебетата не са направени от кръв.
— Ами от какво тогава, госпожице?
За миг Шугър обмисля някакви безумни фантазии с участието на феи и елфи. След като отхвърля този вариант, си спомня, че може да намеси Бог, но идеята, че Бог е лично отговорен за създаването на всяко отделно дете, след като впоследствие проявява толкова слаб интерес към по-нататъшната му съдба, й се струва неубедителна.
— Знаеш ли, Софи — казва тя накрая, — това става така… бебетата… ъъъ… се посяват и израстват.
— Като растенията ли? — пита Софи и хвърля поглед през моравата, към подобните на стъклени ковчези парници в царството на Шиърс.
— Да, предполагам, че е донякъде като при растенията.
— Затова ли закопаха чичо Хенри в земята, за да поникнат от него бебета?
— Не, не, Софи — възразява припряно Шугър, стъписана от детската способност да пусне едновременно духовете на смъртта, раждането и зачеването от бутилките, в които са били запечатани. — Бебетата израстват в… растат…
Безсмислено е да се измъчва. Нищо подходящо не й идва на ум, а и да се сети за някакви думи, те не биха означавали нищо за детето.
— Ето тук — казва тя и поставя ръка върху корема си. Известно време Софи се взира безмълвно в разперените й пръсти, преди да зададе неизбежния въпрос.
— Как, госпожице?
— Ако имах съпруг — започва предпазливо Шугър, — той би… посадил в мен едно семенце, и тогава от него в мен ще започне да расте бебето.
— А откъде се вземат семенцата, госпожице?
— Татковците ги правят. Те знаят как. Само че Хенри Осми явно не си е знаел работата — и с това разговорът се насочва отново към спокойните води на епохата на Тюдорите; или поне така си мисли Шугър.
Обаче часове по-късно, когато Софи, изкъпана и напудрена, е вече в леглото, а Шугър придърпва завивките до брадичката и шеговито подрежда русите й кичури като ореол около сънливото лице, се оказва, че има още нещо, което трябва да се изясни, преди да угасят лампата.
— Значи аз съм излязла от мама.
Шугър застава нащрек.
— Да — казва тя предпазливо.
— А мама е излязла от…
— Нейната майка — съгласява се Шугър.
— А нейната мама е излязла от своята мама, и тя от нейната, и тя от нейната… — полузаспала, Софи продължава да реди думите като в безсмислена детска залъгалка.
— Да, Софи. И все така, откак свят светува.
Шугър е обзета от необяснимо желание да се пъхне в леглото до Софи, да я прегърне здраво и да почувства как детето се притиска в отговор към нея, да я целуне по косите и бузите, а после да започне да я полюлява в прегръдките си, докато и двете заспят.
— Чак до Адам и Ева ли? — пита Софи.
— Да.
— Ами коя е била майката на Ева?
Шугър е преуморена и вече не е в състояние да измисля решение на религиозни загадки, особено като има предвид, че Уилям вече я чака с куп недовършена кореспонденция, и сигурно няма да й бъдат спестени гневните му избухвания.
— Ева е нямала майка — казва тя с въздишка.
Софи не отговаря. Или вече е заспала, или е приела обяснението, защото то се покрива с познанията й за света.


— Кажи ми — започва Уилям неочаквано, докато Шугър пише писмо до Гроувър Панкий, пълно с оплаквания от чупливостта на слоновата кост. — Вие с Агнес бяхте ли в… интимни отношения?
Шугър вдига глава и поставя внимателно писалката върху попивателната.
— Интимни отношения ли?
— Да, интимни — казва Ракъм. — П-п-полицаите п-п-роявиха особен интерес към някакви нейни по-б-б-близки приятелства с д-други жени, к-к-огато разпитваха прислугата.
— Детективи тук, в къщата? Кога са идвали? — но още когато задава въпроса, тя си спомня как Софи, застанала на прозореца на учебната стая с далекоглед в ръка, й съобщава, че са дошли още «продавачи», сигурно за да получат със закъснение коледния си подарък. — Никой не е разговарял с мен.
— Така е — Уилям отвръща лице. — П-п-помислих си, че ще е най-добре да не се занимават с теб — защото б-б-беше заета със Софи и з-з-защото може вече — п-п-по някаква причина — д-д-да си позната на п-полицията.
Шугър се взира в него иззад писалището. Вече се е уморил да кръстосва кабинета и от един час лежи на дивана. Единственото, което тя вижда от него, е чалмата от бинтове, превръзката за ръката, вече доста изпоцапана, и краката, още по-къси от нейната гледна точка, които той постоянно кръстосва и отпуска. Трудно й е да повярва, че някога му е била любовница, че е отделяла толкова часове на Прайъри Клоуз, за да къпе и парфюмира тялото си специално заради него.
— А-агнес е имала н-н-якакви к-крайно странни о-отношения с жени, к-к-оито ед-два е познавала. Н-н-аучихме, че е писала на Емелин Фокс с м-молба тя да й п-покаже пътя към Рая.
— Но аз въобще не познавах жена ти — казва спокойно Шугър.
— К-к-когато д-детективите разпитваха К-клара, тя разказа как Агнес настоявала, ч-че жената, която я п-п-прибрала от конюшнята, била нейният а-ангел п-пазител и единствената й п-приятелка на този свят.
Шугър усеща как й прилошава от чувство на вина, ледени тръпки плъзват по гръбнака й и същевременно я обзема лудо желание да се изкиска — колкото и да е привикнала на необичайни усещания, трябва да си признае, че никога досега не се е сблъсквала точно с това съчетание.
— Но това ми отне не повече от пет минути — казва тя на Уилям. — Чух я да вика за помощ, влязох в пристройката за карети, намерих я и й помогнах да се прибере. Дори не съм й казала коя съм, а и тя не попита.
— И все пак прие помощта ти?
— Предполагам, че не се е усъмнила в мен — казва Шугър, — именно защото не ме беше виждала дотогава.
Уилям се извръща и я поглежда право в очите. Тя среща погледа му, без да мигне, с невинно изражение, призовавайки на помощ същото присъствие на духа, което навремето й помагаше да убеждава по-опасните клиенти, че за тях е по-изгодно да остане жива и да изпълнява желанията им, отколкото да я удушат и да си имат работа с неподатлив труп.
Часовникът бие веднъж — часът е десет и половина. Уилям се отпуска отново на дивана и въздъхва уморено.
— Не бива да те задържам повече — казва той.
На следващия ден, когато влиза забързано в кабинета на Уилям в обичайния час след обяда, Шугър установява, че вътре няма никого.
— Уилям? — подвиква тя тихо, като че ли той може да изскочи като механична играчка от някое чекмедже или кутия за пури. Не, няма никой — тя е сама.
Шугър сяда на мястото си зад писалището, откъдето се управлява концернът «Ракъм», подрежда купчините документи, и започва да прелиства «Таймс». Една параходна линия предлага пътуване до Америка и обратно за двайсет и пет дни, в което са включени посещения на Ню Йорк и Ниагарския водопад. Всеки четвъртък по маршрута потегля кораб от Ливърпул. «Сол Аурин» произвежда и предлага толкова популярната боя за коса със златист оттенък само срещу пет шилинга и шест пенса. Статия, озаглавена «Изобилие от злополуки» обобщава всички експлозии, пожари и останалите злополуки от седмицата за удобство на полковник Лийк. Водят се граждански войни — в Испания и в Херцеговина. Положението във Франция е нестабилно. Шугър установява, че си задава въпроса по какъв начин една победа на републиканците в изборите би се отразила на френската парфюмерийна индустрия.
На бюрото има и малък куп неотворени писма. Дали да не започне работа, преди Уилям да е объркал всичко с поредното си избухване? Би могла да прочете писмата на деловите му партньори, да обмисли подходящите отговори, и после, когато Уилям пристигне, да се престори, че отваря за първи път писмата, разрязвайки шумно плика от другата страна с ножа за писма…
Часовникът тиктака. След още няколко минути, прекарани в безделие, тя започва да се чуди дали да не повика някоя от прислужниците и да попита къде е Уилям, но не може да събере смелост, за да дръпне шнура на звънеца. Вместо това излиза от кабинета и тръгва надолу — нещо, което прави рядко, ако не съпровожда Софи. За първи път забелязва избелели петна по килима — петна от кръвта на Агнес. Не, не точно петна, а отсъствие на петна на мястото, където кръвта е била съвестно изтъркана, и чистата тъкан е бледорозова.
Шугър минава на пръсти покрай всички стаи и надниква във всяка поред, докато най-сетне открива Роуз — една доста гузна Роуз, изненадана на местопрестъплението, докато чете евтино романче в приемната, подпряла крака върху сандъка за въглища. За секунди близостта, породила се между двете по Коледа, се изпарява, и те са отново гувернантка и прислужница.
— Доколкото знам, господин Ракъм днес нямаше никакви ангажименти — започва с превзет тон Шугър. — Чудя се дали…
— Отведоха господин Ракъм рано тази сутрин, госпожице Шугър — казва Роуз. — Полицаите го отведоха.
— Полицаите… — повтаря Шугър като слабоумна.
— Да, госпожице Шугър — Роуз притиска здраво книгата към гърдите си, така че пъстрата корица с припадналата робиня не се вижда, но за сметка на това се чете рекламният текст на гърба, който възхвалява чудотворните качества на таблетките «Бийчъм». — Дойдоха още в девет часа.
— Разбирам — казва Шугър. — Знаеш ли защо са го повикали, Роуз?
Роуз облизва смутено устни.
— Моля ви, не казвайте, че го знаете от мен, госпожице, но доколкото разбрах, са открили госпожа Ракъм.


С кимване и нечленоразделно изръмжаване Уилям Ракъм дава знак на подхваналите го от две страни полицаи, че могат да го пуснат. Отново може да стои сам на краката си. Краткото замайване е преминало и вече няма нужда да го подкрепят.
— Ако можете, сър — съветва го служителят в моргата, — съсредоточете се върху най-запазените части на тялото.
Уилям пристъпва напред и се озърта. Това, което вижда, затвърждава убеждението му, че се е озовал в ада — в някаква фосфоресцираща, екнеща, съскаща камера, която сякаш произвежда трупове. Той се опитва да не вдишва дълбоко ледения въздух, пропит с ужасна смесица от миризми — камфор и нещо като оцет, налага си да наведе глава и поглежда към голия труп на каменната маса пред себе си.
Трупът е женски, на много слаба жена с ръста на Агнес, това може да каже със сигурност. Измито наскоро от служителите в моргата, тялото блести като стъклено, и отразява безмилостно ярката светлина на лампите.
Лицето… лицето е с отпусната челюст, полуизгнило; някакво далечно подобие на човешко лице, прилично по-скоро на сурово пиле, нарязано на късове и подредено във формата на лице — безвкусна кулинарна идея, останала несготвена. Три дупки зеят в лицето — уста без устни и език и очни кухини без очи; всеки от тези отвори е пълен с вода, която също отразява светлината. Уилям си представя как Агнес се носи по морските вълни, представя си как рибите се осмеляват да доближат трупа и започват да гризат очите с порцелановосини ириси — и отново залита, а от двете му страни се разнасят грубовати възгласи:
— Спокойно, спокойно!
Уилям прави опит да се възползва от получения съвет и търси с поглед някоя запазена част на тялото. Косата на това момиче… на тази жена… е потъмняла от водата и сплъстена; ако можеше да я види измита и сресана, за да се разпознава истинският й цвят…
Гърдите й са пълни и заоблени като гърдите на Агнес, но между тях зее дълбока рана от остра подводна скала, която е разкъсала кожата и оголила гръдната кост. Като че ли няма нито една част от тялото, на която да може да спре поглед, без да се ужаси от вида на кървави кости, провиждащи се през разкъсаната плът — ярки, грозни петна върху някогашното алабастрово съвършенство. Някои от пръстите по изгризалите ръце са по-запазени от другите, не се вижда венчална халка — но инспекторът вече го предупреди, че това не означава нищо, колкото и богато да е бил облечен трупът, преди да бъде повлечен от водите на Темза, всякакви скъпи предмети изчезват от него много преди той да се озове в моргата.
Погледът на Уилям се замъглява; струва му се, че главата му всеки момент ще се пръсне. Какво искат тези хора? Какъв отговор очакват от него? Кой съпруг, изправен пред такива останки, би се справил по-добре? Има ли мъже, които могат да идентифицират жените си по три квадратни инча запазена плът — по съхранената извивка на рамото, по течната линия на глезена? Ако това е така, то тези съпрузи са имали доста по-продължителен и постоянен достъп до телата на жените си! Може би, ако пред него лежеше трупът на Шугър…
— Ще проявим, разбиране, сър, ако… — започва полицейският инспектор, и Уилям изпъшква притеснено: настанал е часът на истината, и той не бива да се провали! Оглежда за последен път трупа, но този път очите му се спират върху окосмения триъгълник на венериния хълм — миниатюрно убежище от прасковена кожа, покрита със златисто руно, останало като по чудо незасегнато. Той стисва здраво клепачи и извиква в съзнанието си спомена за Агнес през тяхната първа брачна нощ — единственият случай, когато тя е лежала гола пред очите му в същата поза.
— Това е т-т-тя — казва той пресипнало. — Това е жена ми.
Думите, макар и произнесени от самия него, му въздействат като страшен удар; той залита, доловил как се раздира тъканта на миналото и настоящето. Образът на жената върху каменната маса се размива, после контурите му стават неестествено остри, като на снимка, току-що извадена от проявителя, докато му става ясно, че това наистина е Агнес, и че той не може да понесе мисълта за гибелта й. Неговата Агнес е мъртва! Неговата нежна съпруга с ангелския глас — смазана, захвърлена като отпадъци от касапница на тази каменна плоча! Ако тя беше умряла преди седем години, докато той я ухажваше, през същия слънчев следобед, когато той я помоли да седи неподвижно, за да я снима, а тя му отправи поглед, с който сякаш казваше «Да, аз съм твоя», ако час по-късно беше паднала в Темза, и той я бе търсил отчаяно през изминалите седем години, гмуркайки се в една и съща част на реката; ако чак сега, след седем години, бе успял да извади безжизненото й тяло, Уилям не би бил по-съсипан от скръб.
Разтърсван от ридания, пелтечейки проклятия и богохулства, той позволява на двамата мъже да го отведат от моргата — вече като вдовец.


Трийсет


ВТОРА ТРАГЕДИЯ ВРЪХЛИТА СЕМЕЙСТВО РАКЪМ
Тялото на госпожа Агнес Ракъм, съпруга на известния притежател на едноименния парфюмериен концерн, бе извадено в петък от водите на Темза. Макар че не се била възстановила напълно от прекараната треска, тя напуснала семейната резиденция в Нотинг Хил, за да присъства на концерт на Музикалната академия в Ламбет Палас. Поради недоразумение госпожа Ракъм се отделила от съпровождащите я лица. Според полицията силният вятър, поледицата по ламбетския кей и крехкото здраве на госпожа Ракъм са причините за фаталния инцидент. Тази трагедия сполетя семейството само четири месеца след като Хенри Ракъм, братът на господин Уилям Ракъм, загина при пожар в собствения си дом. Погребалната служба в памет на госпожа Ракъм ще се проведе в енорийската църква «Сейнт Марк», Нотинг Хил, в четвъртък, от единайсет часа.

Шугър се е превила над нощното гърне, вперила поглед в лъскавите му порцеланови стени, и бърка с три пръста в устата си. Много й е трудно, налага се да одраска гърлото си, за да предизвика повръщане. И пак излиза само слюнка.
Да му се не види! От една седмица, дори по-отдавна — всъщност откакто изчезна Агнес — всяка сутрин й се повдига и се налага да се извини и да напусне учебната стая, след като вече са започнали с уроците, за да повърне закуската си. (Какво чудно има в това, след като постоянно се измъчва от страхове, че ще открият Агнес, че ще се разкрие нейното участие в цялата история, от ужасните избухвания на Уилям, а освен това е пребита от умора, защото работи от зазоряване до полунощ!). Днес я измъчва притеснението, че ако не повърне сега тук, в стаята си, ще й се наложи да го направи на публично място, когато няма да има къде да се скрие.
Тя поглежда към часовника; всеки момент ще пристигнат каретите за погребалното шествие, но закуската й явно няма намерение да освободи сегашното си място. Шугър се изправя и забелязва с ужас, че черната й траурна рокля вече се е смачкала. Отвратителният плат се мачка при всеки допир, корсажът е толкова тесен, че когато си поема дъх, я заболяват ребрата, а двойният шев, който съединява корсажа с полата, се забива в талията й. Възможно ли е шивачките в «Питър Робинсън» да са объркали мерките? На капака на кутията, в която пристигна роклята й, бяха надраскани с молив мерките й — същите, които тя самата бе дала на Уилям, когато предаваха поръчката, но роклята въпреки всичко не й е по мярка.
Шугър никога досега не е била на погребение, макар да е чела за доста погребения в книгите. В досегашния й живот някои от познатите й уличници просто изчезваха, без излишен шум и церемонии; трупът оставаше проснат на леглото в стаята със спуснати завеси в продължение на един ден, а на следващия ден слънцето вече огряваше непокрития дюшек, изпраните чаршафи се ветрееха на въжето. Къде ли отиваха труповете? Никой никога не бе казал на Шугър. Вярно, тя си спомня случая, когато продадоха горката малка Сара Мактийг на един студент по медицина, но това като че ли не се случваше толкова често. Може би хвърляха тайно телата на всички уличници в Темза. Едно обаче е сигурно — никой не им организираше погребения.
— Трябва ли да идва и Софи? — осмели се тя да попита Уилям, когато той издаде нарежданията си. — Не е ли необичайно за едно дете…
— Все ми е едно к-к-какво ще кажат хората! — избухна той и веднага се зачерви от ярост. — Агнес беше част от семейство Ракъм. Прекалено малко членове на семейството са останали, за да не се съберем и да й отдадем подобаващата почит.
— А не може ли да отиде само в църквата, но да не я водим на гробищата?
— Ще дойде и на двете места! Агнес б-б-беше моя жена, Софи е м-м-моя дъщеря. К-к-казват, че ако имало повече жени на п-п-погребението, м-м-можело да се стигне и до сълзи. К-к-какво лошо има в т-т-това да се плаче на погребение? Та нали някой е починал, да му се не види! А с-с-сега п-п-престани да усукваш и н-н-напиши мерките си ето тук…
Шугър едва диша в тясната рокля. За стотен път разгъва откъснатата страница от вестник и прочита съобщението за смъртта на Агнес. Думите са се вдълбали в съзнанието й, но тя продължава да се впечатлява от ужасяващата власт, която добиват в отпечатан вид; лъжите са вплетени невъзвратимо в тъканта на вестника. Хиляди повторения на трагичната история за изтощената от болестта дама, станала жертва на любовта си към музиката, са се изсипали от печатарските преси и са достигнали до хиляди семейства в страната; наистина перото е по-силно от меча — то довърши Агнес Ракъм и я въведе в историята.
За да не продължава да препрочита съобщението, Шугър взема един от луксозно подвързаните томове с произведенията на Шекспир. Честно казано, откакто ги получи тя само веднъж ги е попрелистила — беше прекалено заета с детски книжки и крадени дневници. Крайно време е да даде на мозъка си малко по-… литературна храна.
Тя прелиства томовете, търсейки «Тит Андроник», пиеса, която навремето считаше за неоснователно подценявана — всъщност дори си спомня как разгорещено защитаваше кървавите изстъпления пред някой си Джордж У. Хънт в «Камината». Сега, след като намира «Тит» и започва да чете, изпада в пълно недоумение — тогава, в «Камината» трябва да е изпаднала в умопомрачение. Тогава Уилям й, каза, че рано или късно ще оцени преимуществата на «Крал Лир», и се оказа прав. Тя прелиства нататък, прочита по няколко думи тук-там, спира само за да разгледа илюстрациите. Какво става с интелекта й? Нима грижите за Софи са й размекнали мозъка? Тя, която някога приемаше многословието на «Клариса» като пиршество за мозъка, която поглъщаше на едно сядане последните книги на Матилда Хюстън или Елизабет Ейлуърт… Ето я сега, седи и се взира тъпо в една гравюра, на която лейди Макбет се кани да скочи от някакъв парапет — като че ли този подвързан с кожа сборник от литературни произведения е детска книжка с картинки.
Отвън се чува тропот на конски копита и хрущене на чакъл; каретите са пристигнали. Тя трябва да тръгва незабавно за детската стая, готова да съпровожда госпожица Ракъм, но Шугър първо отива до прозореца и опира нос в стъклото. Несъмнено Софи прави същото.
Долу се виждат две карети с четворни впрягове. Единият от конете е застанал точно под прозореца на спалнята й и тя го вижда как пристъпва на място и пръхти нервно. Навремето, когато бе по-склонна да се поддава на весели и пакостливи настроения, би хвърлила нещо върху украсената с китка пера глава на коня, а нищо чудно и да се бе опитала да отмъкне някой от цилиндрите на кочияшите. Оттук се виждат поне шестима служители на погребалното бюро с мрачни физиономии, които надничат от прозорците на каретите. Картината пред очите й е изпълнена изцяло в черно — мъжете, конете, сбруите, каретите, колелетата им, тапицерията, дори чакълът по алеята, след като снегът се стопи; всичко е черно. Шугър разсеяно се опитва да избърше с ръкав запотеното стъкло, но се сепва, защото осъзнава едновременно две неща — че платът на роклята й не е непромокаем и оставя сива диря по стъклото; и че хората долу могат да решат, че им маха за поздрав.
Тя отстъпва назад, пъхва нощното гърне обратно под леглото, измъква ръкавиците от кутията с надпис «Питър Робинсън» и излиза забързано, за да намери Софи.


Софи стои край прозореца в учебната стая и оглежда конете и каретите с помощта на далекогледа си. Френската кукла стои в ъгъла, розовата й бална рокля и голите й ръце са скрити под импровизирано черно наметало от разтегателна хартия, шапката с перо е покрита с някакво подобие на черен шал, измайсторен от черна носна кърпа. Траурните дрехи на Софи обаче не са импровизирани — те обвиват плътно тялото й като черна какавида.
— Дойдоха да ни вземат, госпожице — казва тя, без да обръща глава.
— Аз малко се страхувам, Софи — казва Шугър и протяга облечената си в черна ръкавица ръка към рамото на Софи, но не се осмелява да я докосне. — Ти страхуваш ли се?
Когато казаха на детето, че майка му е мъртва, то не се разплака, и оттогава нито е плакало, нито е буйствало. Невъзмутимият й стоицизъм е малко прекален, за да бъде истински. Възможно ли е човек да загуби майка си и да не изпита нищо?
— Бавачката ми е разказвала всичко за погребенията, госпожице — казва Софи, завърта се на пета и застава с лице срещу гувернантката си. Тя отпуска далекогледа и започва да го свива — добре смазаните тръби влизат една в друга с леко щракване. — Никой няма да ни кара да правим нищо, само ще гледаме.
Шугър се привежда напред, за да завърже по-добре шапката на детето. Надява се нежното докосване на пръстите й по шията на Софи да й подскаже, че ако се чувства зле или е тъжна, трябва само да каже, и госпожица Шугър ще й осигури цялото съчувствие и нежност, от които има нужда. Но прекалено нежното завързване на панделките няма очаквания резултат — само възелът става прекалено свободен, като че ли гувернантката е толкова несръчна, та не може да облече едно дете както трябва.
— Какво тъжно начало на годината! — въздъхва Шугър, но Софи не налапва въдицата.
— Да, госпожице — казва тя от уважение към авторитета на гувернантката.


В черната, влажна пръст е изкопана яма — широка четири фута, дълга шест фута и дълбока шест фута. Около тази спретнато изкопана дупка в земята са се стълпили близките на Агнес Ракъм и нейните познати. Те стоят един до друг, рамо до рамо, толкова близо, колкото приличието позволява. Доктор Крейн вече е застанал в горната част на гроба и е започнал да говори с обичайния си тръбен глас. В църквата той вече държа дълга проповед; по всичко личи, че сега смята да я повтори за благото на малцината опечалени, които дойдоха направо на гроба.
Мъничкият, елегантен ковчег, покрит с черно кадифе и украсен с гирлянди от бели цветя, беше донесен до гроба от служителите на погребалното бюро — близките, които би трябвало да го носят, образуваха само нещо като почетен ескорт. Сега ковчегът е поставен до ямата в очакване на думите, които трябва да произнесе свещеникът. Има нещо неестествено напрегнато в този ковчег — сякаш всеки момент ще се разтвори и оттам ще излезе жив човек, или вътре ще има непознат труп — или дори чувал с картофи. Такива страховити фантазии се въртят в главите на доста от присъстващите — не само на тези двама, които имат основателни причини да подозират, че в ковчега не се намират тленните останки на Агнес Ракъм.
— Тя ли беше? Сигурен ли си? — попита Шугър веднага щом Уилям се върна от моргата.
— Аз… ами д-д-да, сигурен съм — отвърна Уилям. Очите му бяха помътени, брадата — мокра от пот. — Т-т-толкова сигурен, колкото м-м-може да бъде сигурен ч-ч-човек.
— В какво беше облечена? — «каквото и да е, Господи, моля те, само не тъмносиня рокля със сива имитация на престилка отпред и светло-синьо наметало…»
— Б-б-беше г-г-гола.
— Но гола ли са я намерили?
— Боже милостиви, т-т-ти д-д-д-а не мислиш, че бих задал т-т-т-акъв въпрос? Ако само можеше да видиш това, к-к-което видях днес…
— Какво видя, Уилям? Какво видя?
Но той само потрепери и стисна здраво очи, оставяйки Шугър да прибегне до въображението си, за да си представи в какво състояние е било тялото на Агнес.
— О, Б-б-боже, дано с т-т-това свърши всичко!
Тогава тя пристъпи към него и го целуна, вдъхвайки тежката миризма, която се бе просмукала в дрехите му. Започна да го гали по мокрия от пот гръб, дълго шепна успокоителни думи в ухото му, и дълго го убеждава, че това наистина е краят, че той е видял Агнес, че всяка година се давят хиляди, че много повече хора загиват при удавяне отколкото по каквато и да било друга причина, че така пишело във вестника дори миналата седмица, че той не бива да забравя какво е било времето през нощта, когато Агнес избяга, и колко тежко беше състоянието й тогава. И продължи да дърдори каквото й идваше на ум, докато той постепенно престана да хлипа и да трепери, и най-сетне притихна.)
Сега той е застанал край гроба, мрачен, но с изправени рамене, като восъчна фигура — лицето му, лесно за разпознаване от емблемата на парфюмерийните продукти «Ракъм», е като залепено върху яката на траурния му костюм. Следите от удари и рани по лицето му са умело замаскирани от Шугър с пласт козметични препарати «Ракъм», а върху дясната му ръка — единствената част от него, която не може да бъде облечена в съответствие със строгите изисквания за случая — е нахлузена широка черна ръкавица; превръзката, в която е пъхната ръката, също е от черен плат. Под стегнатия кръг на шапката главата му пулсира болезнено.
За разлика от погребението на Хенри, когато валя дъжд, прощалната церемония за Агнес е благословена с ясно небе и лек ветрец, макар лъчите на слънцето да не топлят особено. Две птички чуруликат в клоните на близкото дърво, обсъждат хода на зимата и шансовете си да доживеят, пролетта. Опечалените не будят интереса им — тези струпани черни същества наистина имат наперения, алчен вид на врани, а някои от тях дори са окичени с пера, но явно са доста глупави — кой знае защо са се събрали на това място, там няма дори трошичка храна.
Но няма ли да погледнем, поне от чисто любопитство, кой е дошъл днес на гроба? Кои човешки същества са напуснали уютните си гнезда, за да видят как тялото на Агнес Ракъм ще бъде предадено на земята?
Разбира се, тук е лорд Ънуин — макар да не е много ясно как би постъпил, ако не се намираше по чиста случайност в Англия, а на някое от предпочитаните от него места — в Италия или в Тунис. Независимо от това, сега той е тук, заедно с красивата си съпруга, въпреки че по нещастно стечение на обстоятелствата те двете с госпожа Ракъм така и не се запознаха.
Патриархът на рода от страна на Уилям е Хенри Колдър Ракъм — не е чак толкова изискан като втория баща на Агнес, но се държи за възрастта си. Горкият човек — надеждата му да се сдобие с внук избледнява с течение на годините; първоначално имаше двама сина, единият от които бе твърдо решен да стане свещеник и да не се жени, а другият — решен да си остане безделник и да не се жени. После единият загина, а другият се ожени за жена, която успя да роди само едно дете, и то не от мъжки пол; а сега и тя почина. Естествено е старецът да е толкова мрачен.
Кой още е тук? Ако погледнем представителките на нежния пол, виждаме лейди Бриджлоу, както и извънредно много познати на Агнес дами, сред които госпожа Канъм, госпожа Батърсли, госпожа Амфлет, госпожа Максуел, госпожа Фицхю, госпожа Гууч, госпожа Мар — а това там не е ли госпожа Абърнети? О, Божичко, наистина е интересно да се знае. Тази дама прилича на госпожа Абърнети, но нали госпожа Абърнети щеше да заминава за Индия? Едва след като церемонията приключи, тези малки загадки ще могат да бъдат изяснени.
Ами детето? Какво е това дете, застанало пред върлинестата гувернантка (която е същинско плашило с това бледо лице)? Софи Ракъм, така ли? Някои от присъстващите днес дами знаят, че госпожа Ракъм е имала дъщеря, други — не. Те се взират любопитно в малкото момиченце и забелязват колко прилича на баща си във фигурата, и че има очите на майка си.
Колко странно погребение е това! Толкова много жени и почти никакви мъже? Нима госпожа Ракъм е била напълно лишена от роднини от мъжки пол? Никакви братя, братовчеди или племенници? Очевидно е така. Шушука се, че имала даже няколко живи чичовци, но те… те са католици, и поне да бяха от по-въздържаните, а не такива… ексцентрични и налудничави.
А къде е доктор Кърлоу, личният лекар на госпожа Ракъм? Човек би могъл да очаква да го види тук, нали? Но той не е в Англия, в момента се намира в Антверпен, за да представи пред един симпозиум своите виждания за лечението на микседем. Това там е дъщеря му, Емелин Фокс, застанала ненатрапчиво в най-задните редици. И тя е вдовица! Божичко, случвало ли ви се е някога да бъдете на такова погребение — пълно е с вдовци и вдовици! Дори лейди Ънуин не е първата лейди Ънуин, не, дори майката на Агнес не е първата — имало е друга, трета, или може би трябваше да кажа първа; тази, първата лейди Ънуин, починала почти веднага след сватбата си и после, само седмици след погребението, лорд Ънуин се запознал с Вайълет Пигот, която също била вече вдовица — следите ли мисълта ми? Наистина, бракът им предизвика голям скандал, и затова е по-добре тези неща да си останат забравени в мъглите на миналото, особено пък когато сме се събрали по такъв тъжен повод; на такова място клюките звучат неприемливо, но нека не забравяме, че ако Вайълет Пигот е въртяла кокетно чадърчето си пред лорд Ънуин, още преди тялото на горката му жена да е изстинало, кой би могъл да съди един полупобъркан от скръб мъж за погрешната му преценка?
Така или иначе, всичко това е минало, и няма защо да се занимаваме вече с него, особено като се има предвид, че никой от нас не е запознат с всички факти около тази история, дори и госпожа Фицхю, въпреки че по-голямата й сестра е била много близка с първата лейди Ънуин.
Но докъде бяхме стигнали? Ах, да, до госпожа Фокс. Добре изглежда, нали? Само преди половин година всички бяха убедени, че няма да присъства на други погребения, освен на своето собствено — а ето я тук, което доказва, че човек никога не може да бъде сигурен в предвижданията си. Но те бяха ли близки с госпожа Ракъм? Никой не си спомня да ги е виждал заедно. Може би пък присъства тук като заместничка на баща си? Изглежда натъжена, но същевременно — да се осмеля ли да отбележа? — на лицето й е изписано едва забележимо неодобрение. Тя е твърд защитник на кремацията, знаете ли? Доктор Крейн не може да я понася. Веднъж станала посред една негова проповед и заявила: «Извинете, сър, но това, което казвате, не отговаря на истината». Представяте ли си? Да можеше да сме били там…
Тъй или иначе, госпожа Фокс е тук и се въздържа от коментари, докато доктор Крейн говори. Очите й са сухи, държи се с достойнство — всъщност очите на всички дами са сухи и всички те се държат с достойнство. Единствено госпожа Гууч прави опит да се разподсмърча, но когато установява, че няма последователки, се отказва.
А мъжете? Те как се държат? Уилям Ракъм изглежда измъчен и объркан; несъмнено още не е осъзнал колко дълбока е раната, причинена от смъртта на жена му. Скръбта на лорд Ънуин е толкова овладяна, че напомня по-скоро на отегчение. Хенри Колдър Ракъм стои неподвижно, с тъжно изражение, без да откъсва очи от свещеника; всеки път, когато някоя пауза в речта му бъде прекратена от нов изблик на многословие, гърдите на Ракъм Старши се надигат във въздишка.
Монологът на доктор Крейн като че ли наближава своята кулминация — току–що спомена нещо обнадеждаващо за «пръст при пръстта», което би трябвало да означава, че гробарите скоро ще спуснат ковчега в ямата. Преподобният напомня на опечалените, че само тленните ни останки са пръст и пепел, но че те нямат никакво значение в сравнение с безсмъртния дух. В ярката светлина на смъртта душите ни се разкриват в действителната си същност, лишени само от една дребна, незначителна частица на личността — тялото. Загубата на тленната й обвивка не е действителна загуба за госпожа Ракъм, защото тя продължава да живее — не само в спомените за нрава и делата й, които присъстващите тук несъмнено помнят с добро, но — което е по-важно — и в лоното Божие.
«Всички, които имаха щастието да я познават, ще я помнят с обич — това, което загуби светът, спечелиха небесата» — надписът на надгробния камък е почти същият като на надгробната плоча на Хенри, която е в съседство. Кой би могъл да очаква от един изтерзан от мъка човек да съчинява оригинални нови фрази? Да не би да искат да съчинява някакви метафизически излияния в стила на Хърбърт? И кой на негово място би се справил по-добре? Смъртта е прекалено ужасна, за да се възпява в красиви стихове.
Уилям се взира в ковчега, докато гробарите го повдигат с въжетата. Той е стиснал здраво зъби, за да устои на изкушението да попие потта от челото си. Опасява се, че в такъв случай «Покривният крем на Ракъм» и «Прасковеният руж на Ракъм» ще останат по носната кърпа и ще разкрият синините и белезите. Най-сетне настъпи моментът; елегантният, полиран до блясък сандък най-сетне е спуснат в гроба, а доктор Крейн подема прастарите прощални думи. Уилям не се чувства ни най-малко утешен; «пепел и пръст» звучи много добре в надгробната проповед, но от чисто научна гледна точка за «пепел» може да се говори при кремация, а не при погребение. Тялото в този ковчег е вече в напреднал стадий на разложение, и Уилям може да предположи, защото го е виждал на онази каменна маса в моргата, че крайният резултат няма да бъде пепел, по-скоро нещо като течност или каша.
Според Уилям тялото в ковчега вече се е променило в сравнение с видяното от него миналата седмица, и докато гробарите спускаха ковчега, той си представяше как разкъсаната, разложена плът вътре трепти като желе.
Той преглъща с усилие, за да потисне напиращия стон. Странно как не може да повярва, че от Агнес е останала поне някаква неразложена част, а когато си помисли за Хенри, който е в земята от месеци и следователно би трябвало да бъде в далеч по-лошо състояние, си го представя мумифициран, цял, като статуя от дърво. Дори в гроба брат му се съпротивлява на гниенето, не е загубил своята непреклонност и праволинейност, докато (поне така мисли Уилям) лекомислието на Агнес, типично женската й лабилност по някакъв загадъчен, алхимичен път я осъжда на разложение.
Той отклонява поглед; силите му са на изчерпване. Има ли някой тук, край гроба, който да не е убеден, че е докарал жена си до самоубийство? Те го презират, всички тези жени, тези клюкарстващи «близки приятелки» на Агнес; в сърцето си всяка от тях обвинява него за смъртта й; към кого да погледне за утеха? Не може да обърне очи към Шугър, защото тя стои до Софи, а той не иска да мисли какво ще стане с дъщерята на Агнес след смъртта на майка й. Вместо това в отчаянието си Уилям поглежда към лейди Бриджлоу. Той е удивен — и дълбоко трогнат — защото и нейните очи блестят от сълзи. «Какъв смел мъж сте вие!» — казва тя. Не на глас, разбира се, но очите й, изражението й са достатъчно красноречиви. Той притваря очи и се олюлява леко, заслушан в меките тупвания на буци пръст в пръстта.
Някой леко го подръпва за ръкава. Той отваря очи, убеден, че ще види женско лице, но се оказва, че до него е застанал един от служителите в погребалното бюро.
— Насам, ако обичате, сър.
Уилям го гледа неразбиращо.
Служителят сочи към света отвъд гробищната ограда с ръка, облечена в черна ръкавица.
— Каретите чакат, сър.
— Да… аз… — заеква той, после млъква. От сутринта го преследваше страхът, че ще се наложи да говори, че ще трябва да се оправдава, да обяснява, пелтечейки, защо Агнес вече не е между живите. Изведнъж осъзнава, че никой не го кара да обяснява каквото и да било. Той е извинен, никой не задава въпроси. Време е да се прибере у дома.
Още на следния ден Клара Тилотсън е уволнена. Или, по-дипломатично казано, тя е освободена с разрешението на господин Ракъм, за да може да си потърси подходящо назначение в дом, чийто господар не е вдовец.
«При възникналата промяна на обстоятелствата» — това е фразата, която Уилям употреби, когато й съобщи новината. Разбира се, това всъщност не беше никаква новина и тя бе напълно наясно какво предстои; защо поне не му спести неприятностите и не изчезна незабавно ведно с тънката си талия и остроносата си муцуна? Ах, да — защото имаше нужда от препоръчително писмо. А не можеше ли Уилям просто да остави писмото в преддверието, да го окачи с панделка на закачалката например? Не, разбира се, така не се прави. Колкото и ненавистна да му е била винаги Клара, наложи се да понесе един последен разговор с нея.
Трябва да се отбележи, че през последния й работен ден в дома на Ракъмови Клара претърпя някаква забележителна метаморфоза — внезапно стана любезна като продавачка на цветя и раболепна като ваксаджийче. Веднъж дори почти се усмихна! Още рано сутринта тя бе упражнила едно от най-ценените умения на всяка камериерка — способността си да опакова дрехи и всякакви други принадлежности така, че когато бъдат извадени отново от куфара, да не бъдат смачкани или пострадали по някакъв начин. Багажът, в който побра всички свои вещи, беше значително по-малък от багажа, с който Агнес замина за една седмица във Фолкстън — за да бъдем съвсем точни, става дума за един сандък, един малък платнен куфар и една кутия за шапки.
Ракъм не си дава труд да я изпрати; всъщност, когато се появи наемният файтон, с който Клара трябваше да отпътува, нито един от обитателите на къщата не отдели поне минута, за да се сбогува с нея. Появи се единствено Чийзмън, услужлив и ухилен, качи багажа й на файтона, увери я на висок глас, че днес е първият ден от новия й живот и опря голямата си лапа ниско под кръста й, докато й помагаше да се качи. Тъй като бе разкъсвана от противоречиви желания — дали да се разплаче, увиснала на врата му, или да му се изплюе в лицето, в крайна сметка Клара не направи нищо, позволи му да прибере провисналите й през вратичката на файтона поли и остана така, с каменно изражение, докато колата най-сетне потегли.
В чантичката в скута й се крие препоръчителното писмо, написано от Уилям Ракъм, което тя още не е прочела. Етикецията изисква при представяне на препоръки на новото работно място пликът с писмото да бъде неразпечатан — това придава по много дискретен начин предимство на кандидата, защото намеква за пълната му увереност, че не е възможно писмото да съдържа друго, освен възторжени похвали. След като Клара успее да се настани в дома на сестра си, ще има време да отвори плика на пара — и тогава ще установи, че Ракъм я описва като прислужница с приемлив интелект, безкрайно предана на господарката си, но недотам на господаря си, сръчна и компетентна камериерка, чийто недружелюбен нрав не би трябвало да се отрази на вярната й служба при един бъдещ толерантен работодател. Тогава Клара ще избухне в гневни тиради и ще изрази съжаление за пропуснатата възможност да каже на онзи надут простак и грубиян Ракъм искреното си мнение за него. Сестра й ще се съгласи тактично, съзнавайки, че Клара никога не би посмяла да отвори уста от страх, че Ракъм би могъл да си вземе писмото обратно и да го накъса на парченца.
— Чума да тръшне всички в този дом! — ще извика тогава Клара. — Дано всички измрат и дано гният в ада!
Да, така ще каже Клара по-късно. А засега тя само хапе долната си устна, брои дърветата в парка Кенсингтън, покрай които минава файтонът, и се пита дали духът на госпожа Ракъм ще я преследва, задето е отмъкнала няколко от по-незабележителните й скъпоценности. Че за какво са му на нейния дух някакви си гривни и обици, особено тези, които тя и без това почти не носеше, и не би забелязала липсата им, докато беше живя? Ако на този свят има някаква справедливост, тази кражба не би трябвало да има никакви последици — освен възможността Клара да припечели нещо. Да, но казват, че духовете на мъртвите били отмъстителни… Клара се надява госпожа Ракъм, където и да е сега, да си спомни дългите години, през които камериерката беше единствената й съюзница срещу противния й съпруг, и да намери сили в нематериалното си сърце да каже: «Правилно си постъпила, вярна моя прислужнице».


Времето е необичайно меко за сезона. Никой не би могъл да си пожелае по-прекрасен слънчев ден от този, на който Шугър навършва двайсет години.
Макар 19 януари да се пада в средата на зимата, и последните остатъци от киша вече са изметени от улиците, небето над главата на Шугър е синьо-лилаво като лавандулов цвят, облачетата са бели като на картинка в детска книжка. Тревата в парка е влажна, но не от сняг или дъжд, а от разтопен скреж — дори не е толкова мокра, че да овлажни обувките й, докато Шугър пристъпва по нея. Единственото сигурно доказателство за сезона е дългият език от помътнял лед, провиснал от устата на каменния дракон на празното фонтанче в градината. Но дори тази висулка е обсипана с блестящи като пот капчици и бавно се поддава на голямото топене.
«Родила съм се в ден като този», мисли си Шугър.
Софи поглежда каменния дракон, после отправя очи към гувернантката си с надеждата тя да й позволи да огледа по-отблизо каменното чудовище. Шугър кимва в знак на съгласие, и Софи се покатерва на ръба на каменното корито — с известно затруднение, защото траурните й дрехи са много стегнати и неудобни. Детето успява да запази равновесие на ръба, опряло ръка в сивия каменен хълбок на дракона. Старите й вълнени ръкавички не са особено елегантни, но миниатюрните ръкавици от свинска кожа, които баща й подари за Коледа, изобщо не й ставаха, а когато госпожица Шугър ги сложи на обтегачи за големи ръкавици, шевовете им се пръснаха.
Софи мушва глава под муцуната на дракона и плахо протяга език към блестящата ледена висулка.
— Не, Софи! Това е мръсно!
Детето се отдръпва рязко, като че ли му е ударила плесница.
— Защо вместо това не отчупиш висулката? — смутена от съзнанието колко е лесно да уплашиш едно дете, Шугър се опитва да върне веселото настроение на Софи. — Хайде, удари я здраво!
Софи протяга плахо облечената си в ръкавица ръка и тупва висулката, но тя не пада. После, окуражавана от гувернантката си, тя я удря по-силно, и ледът се отчупва. Тъничка струйка жълтеникава вода протича с бълбукане от оголения железен чучур.
— Видя ли, Софи? — казва Шугър. — Успя да пуснеш водата!
Под зоркия поглед на гувернантката Софи обикаля фонтанчето, вървейки по ръба на коритото като по въже. Широките поли на траурната рокля й пречат да вижда къде стъпва, но тя продължава да върви бавно и тържествено, разперила ръце като криле, за да пази равновесие.
Дали етикецията на траура позволява дъщерята на наскоро починала жена да бъде извеждана на публични места? Шугър няма никаква представа, но дори да се окаже, че е нарушила етикета, кой ще я упрекне? Всички прислужници в дома на Ракъм ходят на пръсти и не смеят да отворят уста, а Уилям се е усамотил в кабинета си — нека целият свят види колко тежко го е поразила скръбта (макар всъщност светът да не може да го види) — така че и той няма никаква представа какво прави Шугър, когато не е с него.
А дори той да научи истината, какво от това? Необходимо ли е наистина те двете със Софи да се свиват зад спуснатите завеси в онази къща, където смехът е забранен и всичко тъне в черно? Не, Шугър няма да позволи погребалният покров да се спусне и над тях. Ще провежда уроците на Софи навън винаги, когато времето позволява — в парковете и градинките на Нотинг Хил. Горкото дете и без това през по-голямата част от живота си е било укривано като позорна тайна.
— Време е да започнем с историческите стихчета, детето ми — казва Шугър, и лицето на детето светва. Ако има нещо, което Софи да обича повече от игрите, то е учението. Тя поглежда надолу към земята, канейки се да скочи; но ръбът на каменното корито е доста висок и тя надали ще се справи с тези тежки и неудобни дрехи. Какво да прави?
Внезапно Шугър изтичва напред, поема детето в ръце и го завърта весело. Всичко става само за секунди, колкото човек да си поеме веднъж дъх, но в този дълъг миг Шугър изпитва по-голяма физическа наслада, отколкото е изпитвала през целия си живот, прекаран в прегръдки. Краката на Софи докосват мократа трева, тя стъпва на земята; Шугър се отдръпва, задъхана. Слава Богу, слава Богу, детето сияе от възторг — очевидно не би имало нищо против това да се повтори някой път.
По-късно Шугър преценява с удивление и дори с известно смущение, че чувствата й към Софи са станали извънредно силни. Това, което при пристигането й в дома на Ракъмови беше твърдо решение да не тормози злочестата си ученичка, се е просмукало в кръвта й и сега пулсира в цялото й тяло — но това вече е съвсем различен порив, страстно желание да направи Софи щастлива.
На този деветнайсети ден от януари, на двайсетия си рожден ден, застанала сред градинката, все още развълнувана от докосването на детското телце, Шугър си представя как Софи се е гушнала при нея, в леглото й; двете са облечени в еднакви бели нощници, а главата на детето почива на гърдите й — представа, която би й се сторила смешна само преди няколко месеца, включително защото само преди няколко месеца тя кажи-речи нямаше гърди. Но напоследък гърдите й са наедрели, като че ли на прекалено дълго проточилото се юношество е сложен край и тя най-сетне е станала жена.
Софи започва да марширува бавно и тържествено около фонтанчето, и рецитира стихчетата:

Първият Уилям Англия в книга описал;
Да умре край поток бил Уилям Руфъс орисан;
Първият Хенри обичал Езоп и бил учен,
На дъщеря си престол да даде не сполучил.

— Много добре, Софи — казва Шугър, преди да се отдалечи. — Упражнявай се сама, а ако си забравила нещо, ела да ме попиташ.
Софи продължава да марширува и да рецитира напевно, съчинявайки инстинктивно някаква своя мелодия към стиховете, така че те се превръщат в песен. Ръцете й, стегнато увити в черен креп, отмерват такта, удряйки се равномерно в хълбоците.

Матилда и Стивън във кръв потопили страната,
1154-а приключва войната;
Вторият Хенри рода Плантагенет прославя,
С децата не случва и Томас-а Бекет заравя.

Шугър отива встрани от фонтана и сяда на една пейка от ковано желязо на двайсетина фута по-нататък; песничката на Софи я изпълва с гордост, защото стиховете са съчинени лично от нея — тя ги измисли, за да бъде по-лесно на детето, което в час по история срещаше големи затруднения да различи един коварен и кръвожаден крал от другия, особено като се вземе предвид, че повечето от тях се наричат или Уилям, или Хенри. Тези стихчета, колкото и да са наивни и тромави, са първите литературни опити на Шугър, след като тя се примири с мисълта, че романът й няма да види бял свят. Да, тя съзнава колко са жалки, но те все пак запалиха пламъчето на надеждата, че може би все пак от нея ще излезе писател. И защо пък да не пише за деца? Да достигне до тях, докато са още малки, да оформя душите им… Нима някога е вярвала искрено, че някой възрастен човек би прочел романа й, че би отхвърлил веригите на предразсъдъците, би споделил справедливия й гняв? И срещу какво бе насочен този гняв всъщност? Тя вече почти не може да си спомни…

Ричард във Англия нито за миг не се спира,
Додето стрелата сърцето му лъвско намира;
Джон е лукав, със стаена омраза в душата,
Но Харта подписва, притиснат със гръб към стената.

Шугър се обляга назад, протяга крака и за да не замръзнат пръстите й, ги размърдва в обувките. Всички останали части на тялото й са топли. Тя премрежва очи, така че Софи преминава пред тях като тъмно петно всеки път, когато заобикаля фонтанчето.
— Добро дете… — промърморва Шугър толкова тихо, че Софи не би могла да я чуе. Каква наслада е да чуваш собствените си думи, произнесени от друг — пък дори да става дума за наивни детски стихчета:

Третият Хенри на трона задълго остава;
Но с ум не блести, пък бил и със тяло болнаво;
Ако пък Едуард Дългия имаше втора невеста,
Шотландия би се спасила от съдбата злочеста.

— Виж ти, та това е малката Софи Ракъм! — провиква се непознат женски глас наблизо. Шугър трепва и се озърта, за да види жената, на която принадлежи гласът. До градинската ограда е застанала Емелин Фокс и маха с всички сили. Колко странно е да видиш почтена жена да ръкомаха така! При това, докато маха, големите й гърди се полюляват видимо под корсажа на роклята, което означава, че тя не носи корсет. Шугър не познава в подробности изискванията на добрите нрави, но има смътното чувство, че тези неща са неприемливи…
— Вие сте госпожица Шугър, нали? — пита Емелин Фокс, която е прекосила бързо разстоянието, което ги делеше.
— Д-да — отвръща Шугър и става от пейката. — А вие, струва ми се, сте госпожа Фокс.
— Да, така е. Приятно ми е да се запознаем.
— О! На мен също — отвръща Шугър със закъснение от две-три секунди. Госпожа Фокс, застанала съвсем близо до нея, явно няма намерение да продължи по пътя си; ако е забелязала смущението на Шугър, то тя не му обръща внимание. Вместо това кимва към Софи, която бе спряла за миг, но сега продължава да марширува и да рецитира.
— Това е наистина новаторски подход към историята. Признавам си, че предметът щеше да ми се стори по-интересен навремето, ако някой ми беше дал да уча такива стихчета.
— Аз ги написах за нея — изтърсва Шугър.
Госпожа Фокс се взира право в лицето й с присвити очи, което много я притеснява.
— Виж ти, каква умна идея — казва тя и се усмихва някак странно.
Шугър чувства как потта избива под мишниците й и започва да се стича под черната рокля. Какво, по дяволите, иска тази жена? Да не би да е побъркана? Или крои нещо лошо?
— Аз… струва ми се, че някои от книгите, които се дават на децата, са направо убийствени — продължава Шугър, измъчвайки мозъка си в опит да поддържа учтив разговор. — Убиват у тях всякакъв интерес към учението. Но сега вече Софи разполага с някои наистина добри книги, по-съвременни, които У… господин Ракъм й купи по мое настояване. Но трябва да кажа — тя си отдъхва облекчено и чувства как потта по челото й охладнява, защото внезапно си е припомнила нещо, — трябва да кажа, че Софи все още много обича книжката с приказки, която й е била подарена за една Коледа от чичо й Хенри; доколкото знам, той е бил ваш близък приятел.
Клепачите на госпожа Фокс трепват, тя пребледнява леко, като че ли някой внезапно й е ударил шамар или я е целунал.
— Да — отвръща тя, — така беше.
— Когато й е надписвал книгата — упорства Шугър, — се е подписал «досадният ти чичо Хенри».
Госпожа Фокс поклаща глава и въздъхва, сякаш до нея е достигнала клюка, която е ставала все по-злостна, минавайки от уста на уста.
— Той съвсем не беше досаден. Беше най-милият човек, когото познавах — и тя се отпуска тежко на пейката без никакво предупреждение, без каквато и да било учтива фраза.
Шугър сяда до нея. Ходът на разговора предизвиква у нея лека възбуда — след неувереността си в началото тя като че ли успява да се справи. След секундно колебание тя решава да улучи с един куршум два заека — да докаже колко отблизо познава библиотеката на Софи, за да подчертае пред госпожа Фокс доколко е подходяща за гувернантка на детето, и да узнае някои любопитни подробности.
— Кажете ми, госпожо Фокс — надявам се, че няма да изтълкувате това като излишно любопитство, но вие ли сте «добрата приятелка», която Хенри Ракъм споменава в същото посвещение? Приятелката, която го упрекнала, че е подарил на Софи Библия, когато тя била само на три години?
Госпожа Фокс се засмива тъжно, но очите й не загубват проницателния си блясък и не се отклоняват от лицето на Шугър.
— Да, наистина ми се стори, че детето не е дорасло за «Второзаконие» и «Плач Йеремиев» — отвръща тя. — А що се отнася до дъщерите на Лот, Онан и други подобни… едно дете заслужава да изживее няколко невинни години, не мислите ли?
— О, да — съгласява се Шугър, която не е много наясно какво има предвид госпожа Фокс, но пък приема изцяло идеята. После, за да не би незнанието да проличи по изражението й, тя продължава: — Но все пак аз чета на Софи откъси от Библията; по-вълнуващите истории — за потопа и Ноевия ковчег, за блудния син, за Даниил в ямата на лъвовете…
— Но не и за Содом и Гомора — казва госпожа Фокс и се привежда по-наблизо, примигвайки.
— Не.
— Правилно постъпвате — казва госпожа Фокс. — Аз обикалям нашия Содом по няколко пъти седмично. Там децата се развращават също така лесно, както и всички останали.
Що за странна личност е тази госпожа Фокс с това нейно длъгнесто лице и прозорливия си поглед! Дали е безопасна? Защо се е вторачила така в нея? Шугър внезапно е обзета от желанието Софи да седи между тях двете, за да се съхрани невинният тон на разговора.
— Ако искате, мога да повикам Софи при нас, след като я познавате толкова отдавна. Да й кажа ли да дойде?
— Не, недейте — отговаря веднага госпожа Фокс. Тонът й е дружелюбен, но затова пък абсолютно категоричен. — Не познавам Софи толкова добре, колкото си мислите. Когато двамата с Хенри посещавахме дома на Ракъмови, Софи никога не се появяваше; трудно би било да се предположи, че тя изобщо съществува. Виждах я само на църква, и то когато госпожа Ракъм не присъстваше на службата. Това съвпадение — или може би трябва да употребя думата, която означава точно обратното на съвпадение — започна да ми се струва доста странно след време.
— Не съм убедена, че разбирам какво имате предвид.
— Това, което имам предвид, госпожице Шугър, е че госпожа Ракъм определено нямаше слабост към деца. Или, за да се изразя още по-ясно, тя като че ли изобщо отказваше да приеме съществуването на дъщеря си.
— Не е моя работа да преценявам как е разсъждавала госпожа Ракъм — казва Шугър. — Аз почти не я виждах; тя беше вече доста зле, когато постъпих на работа при тях. Но… — начинът, по който госпожа Фокс е повдигнала едната си вежда, я смущава; изражението й намеква, че гувернантка, която твърди, че не е била запозната с тези факти, или е глупава, или лъже. — Но ми се струва, че вие сте права.
— А вие, госпожице Шугър? — пита госпожа Фокс, поставя ръце на коленете си и се привежда напред; като че ли сега вече пристъпва към темата, която действително я интересува. — Вие обичате деца, нали?
— О, да. Със сигурност съм много привързана към Софи.
— Да, това се забелязва. Тя първата ви ученичка ли е?
— Не — отвръща Шугър с невъзмутимо изражение, но мислите й се въртят вихрено като бенгалски огньове. — Преди Софи се грижех за едно малко момче в Дънди. Казваше се Кристофър.
Проточилата се дълго война между Уилям и търговците на юта от Дънди е запечатала много имена и факти, свързани с Дънди, в паметта й, така че не рискува много, ако се наложи да цитира нещо; да й прости Бог, че използва името на горкия Кристофър, за когото не само че не се погрижи, ами го остави в бърлогата на звяра…
— Дънди ли? — повтаря госпожа Фокс. — Много отдалеч сте пристигнали. Но не говорите като шотландка, а по-скоро като коренячка-лондончанка.
— Живяла съм на много места.
— О, така предполагам и аз.
Настъпва неловка пауза. Шугър се пита как е могла да си внуши, че владее положението. Но за да възстанови поне донякъде позициите си, решава да премине в нападение.
— Толкова се радвам, че сте избрали за разходка същата сутрин, която избрахме и ние със Софи — казва тя. — Доколкото знам, доскоро здравето ви е било в много лошо състояние?
Госпожа Фокс накланя леко глава на една страна и се усмихва уморено.
— Много, много лошо — съгласява се тя. — Но ми се струва, че аз не страдах толкова, колкото хората, които ме наблюдаваха отстрани. Разбирате ли, бяха убедени, че ще умра, а аз знаех, че това няма да стане. И ето ме сега — тя махва с разперени пръсти, сякаш подканя невидима редица от хора да започнат да преминават пред тях, — наблюдавам как цели тълпи нещастници вървят към гроба си много преди мен.
«Но вие не разбирате; Агнес е жива!» мисли възмутено Шугър.
— Тълпи ли? — казва тя на глас. — Признавам, че е ужасно, двама души от едно и също семейство толкова скоро един след друг, но…
— О, не, нямам предвид Ракъмови — казва госпожа Фокс. — Божичко, наистина се извинявам. Предполагах, че знаете — аз работя в Дружеството за спасение.
— Дружеството за спасение ли? Признавам си, че никога не съм чувала за него.
Госпожа Фокс се разсмива с особен, гърлен смях.
— Ах, госпожице Шугър, колко потиснати, колко разочаровани биха били останалите членки на дружеството, ако ви чуеха! Но аз ще ви обясня: ние сме дамско дружество, организация, която реформира, или поне се опитва да реформира проститутки — и тя отново се вторачва безмилостно в Шугър. — Извинете, ако съм ви засегнала.
— Не, не, съвсем не — казва Шугър, но чувства как бузите й пламват.
— Моля ви, продължете; бих искала да науча нещо повече.
Госпожа Фокс вдига театрално поглед към небесата и възкликва (Шугър не може да прецени иронично или сериозно):
— Ах! Това е гласът на бъдещето на нашия пол! — тя се привежда още по-близо към Шугър, сякаш подтикната от желание да сподели нещо интимно. — Моля се да дойде времето, когато всички образовани жени ще настояват да обсъждат тази тема без лицемерие и увъртания.
— А-аз също се надявам да стане така — мънка Шугър, и се моли Софи по някакъв начин да й дойде на помощ, дори ако трябва да падне и да се разплаче. Но Софи продължава да марширува около фонтанчето, защото далеч не е приключила с кралете на Англия:

А Уиклиф Библията щом превежда,
На бунт Уот Тайлър бедните повежда —
Престъпват двамата срещу закона
Но Ричард Втори си спасява трона.

— Проституцията безспорно е ужасен проблем — казва Шугър, обърнала лице към Софи. — Но дали вие — искам да кажа, Дружеството за спасение — ще успеете да ги заличите?
— Не и докато съм жива аз — отвръща Емелин Фокс, — но може би по нейно време.
Тази абсурдна представа изкушава Шугър да се разсмее, но тогава Софи се появява иззад завоя на фонтанчето, пеейки:

Хенри Четвърти с корона си лягал,
Уелс покорил, Аръндел му помагал.

И полъхът на нейната невинност достига толкова отчетливо до Шугър, че тя е почти склонна да повярва в мечтата на госпожа Фокс.
— Най-голямата пречка — заявява госпожа Фокс, — са лъжите, които се разпространяват упорито по този въпрос. Злонамерени и страхливи хора твърдят, че проституцията се корени в порочността на жените. Чувала съм това хиляди пъти, включително и от проститутки!
— А в какво се корени тя според вас? В порочността на мъжете ли?
Сивкавобледото лице на госпожа Фокс е зарозовяло; тя се разгорещява, когато се засегне тази тема.
— Само дотолкова, доколкото мъжете са отговорни за създаването на закони, определящи какво може да прави една жена и какво — не. И когато говоря за закон, нямам предвид само юридическите законници! Проповедта на един свещеник, който не може да намери любовта в сърцето си също е закон; унижаването и опростеното обрисуване на нашия пол във вестници, романи, дори по етикетите на най-незначителните стоки за домакинството, това също е закон. А най-страшният закон е бедността. Ако един мъж затъне, понякога една банкнота от пет лири и нов костюм могат да му помогнат да се измъкне от блатото, но падне ли една жена… — тя изпухтява вбесено, бузите й пламтят, вече е силно развълнувана. Гърдите й бързо се повдигат и отпускат, зърната им се очертават при всяко вдишване. — Ако една жена пропадне, от нея се очаква да си остане уличница. Знаете ли, госпожице Шугър, никога досега не съм срещала проститутка, която предпочита да си остане такава. Всички те биха си сменили занаята, стига само да можеха.
— Но какво предприема вашето… Дружество — пита Шугър, изчервена от якичката до корена на косите — когато искате да… ъъъ… спасите някоя проститутка?
— Посещаваме всички къщи със съмнителна репутация, публичните домове, обикаляме парковете… всички места, на които могат да бъдат срещнати проститутки, и ги предупреждаваме каква съдба ги очаква — ако ни се предостави такава възможност.
Шугър кимва привидно заинтригувана, а всъщност изключително доволна, че нито веднъж не стана от леглото си в случаите, когато представителки на дружеството се появяваха в дома на госпожа Кастауей.
— Предлагаме им подслон, макар за съжаление да разполагаме с извънредно малко жилища за тази цел — продължава госпожа Фокс. — Ако само полупразните църкви в тази страна можеха да бъдат използвани по-разумно! Но тъй или иначе, правим каквото можем с това, с което разполагаме… А как постъпваме после? Ами ако момичетата са изучили някакъв занаят, правим всичко възможно да им създадем възможност да го упражняват отново, осигуряваме им препоръчителни писма. Аз самата съм писала много такива писма. Ако не знаят нищо, започваме да ги учим на нещо полезно — да готвят или да шият например. В някои от най-изисканите домове има прислужници, изпратени там от Дружеството за спасение.
— Божичко!
От устните на госпожа Фокс се откъсва въздишка.
— Разбира се, фактът, че единствената почтена работа, която можем да предложим на такава млада жена, е да бъде прислужница, не говори добре за нашето общество — за английското общество, искам да кажа. Но не можем да се преборим с всички злини едновременно. А положението е много тежко. Всеки ден измират проститутки.
— Но от какво? — пита Шугър, подтикната от внезапно любопитство, макар да знае отговора.
— Болести, раждане, убийства, самоубийства — започва да изрежда отчетливо госпожа Фокс. — «Много късно» — това е ужасната фраза, която ни преследва през цялото време. Вчера например посетих едно такова заведение, известно като «домът на госпожа Кастауей». Търсех едно момиче, за което бях чела в някаква противна брошурка, озаглавена «Повече забавления в Лондон». Казаха ми обаче, че момичето отдавна е изчезнало, и че госпожа Кастауей е мъртва.
Вътрешностите на Шугър се вкаменяват и сякаш единствено желязната пейка, на която е седнала, им пречи да се изсипят от тялото й.
— Мъртва? — прошепва тя.
— Мъртва — потвърждава госпожа Фокс. Големите й сиви очи следят внимателно и най-дребния проблясък от вълнение по лицето на жертвата й.
— От какво… е умряла?
— Новата съдържателка не ми каза. Прекъсна разговора, хлопвайки вратата в лицето ми.
Шугър не издържа на вперения в лицето й поглед на госпожа Фокс. Тя свежда глава. Вие й се свят, повдига й се, тя се взира в изпомачкания си черен скут и се чуди какво да направи, какво да каже. Ако животът беше такъв, какъвто го описват в евтините романчета на Роуз, тя би могла да прониже госпожа Фокс с кама в сърцето, а после да накара Софи да й помогне да заровят тялото; би могла също така да падне на колене пред госпожа Фокс и да я помоли да не издава тайната й. Вместо това обаче тя продължава да се взира в скута си, дишайки едва доловимо, докато изведнъж осъзнава, че нещо бълбука в ноздрите й, избърсва нос и вижда ръкавицата си — мокра и лепкава от кръв.
Пред очите й изплува бяла носна кърпичка, държи я госпожа Фокс. Нейната ръкавица е доста излиняла и изпомачкана. Смутена, Шугър я поема и се избърсва. Завива й се свят, тя залита, както е седнала, а кърпичката се превръща за миг от меко късче бял памучен плат в мокър, аленочервен парцал.
— Не, облегнете се назад — чува тя гласа на госпожа Фокс в момента, когато отпуска напред глава.
Госпожа Фокс опира ръка в гърдите на Шугър и я избутва назад, докато главата й се отмята, провесена зад облегалката, която се забива болезнено в плешките й. Шугър се взира, примигвайки, в синьото небе. Кръвта изпълва главата й, дави я, дразни гърлото й.
— Опитайте се да дишате нормално, за да не припаднете — казва госпожа Фокс, когато Шугър започва да се задъхва. — Можете да ми вярвате; знам какво е.
Шугър се подчинява и продължава да се взира в небето, притиснала лявата си ръка със стиснатата в нея кърпичка към носа, а с дясната, колкото й да е невероятно, е стиснала ръката на госпожа Фокс. Твърдите й, кокалести пръсти стисват успокоително пръстите на Шугър през двата слоя козя кожа, които ги разделят.
— Простете ми, госпожице Шугър — разнася се гласът на госпожа Фокс. — Сега разбирам, че трябва да сте били много близки със съдържателката на дома, в който сте работили. Постъпих прекалено самонадеяно и пропуснах да преценя и тази възможност. Всъщност не прецених и много други неща.
Главата на Шугър виси толкова назад, че тя може да вижда минувачите по Пембридж Скуеър, обърнати с главата надолу. Една обърната с главата надолу майка подръпва за ръката малкото си момченце, което също е обърнато надолу с главата, и му се кара, задето се е вторачило в дамата с окървавеното лице.
— Софи — прошепва тревожно Шугър. — Не чувам вече гласа й.
— Софи е добре — успокоява я госпожа Фокс. — Облегнала се е на фонтанчето и спи.
Шугър примигва. Стичащите се настрани сълзи гъделичкат ушите й и овлажняват косата по слепоочията й. Тя облизва окървавените си устни и се опитва да събере смелост, за да попита каква ще е съдбата й.
— Моля ви да ми простите, госпожице Шугър — повтаря госпожа Фокс. — Аз съм страхливка. Ако бях проявила малко смелост, бих ви спестила тази игра на котка и мишка, бих ви казала от самото начало за каква ви считам. А ако случайно се беше оказало, че греша, вие просто щяхте да решите, че съм побъркана, и с това всичко щеше да приключи.
Шугър повдига предпазливо глава, все още притиснала подгизналата от кръв кърпичка към носа си.
— Но… как ще приключи всичко сега? И за каква ме считате вие всъщност?
Госпожа Фокс гледа някъде встрани, към фигурката на спящата Софи. Профилът й е ясно очертан и доста привлекателен, макар Шугър да не може да не забележи кафеникавото петно ушна кал в извивката на ушната мида.
— Считам ви — започва госпожа Фокс, — за млада жена, която е открила своето призвание и смята да му остане вярна, и това няма никаква връзка с начина, по който си е изкарвала прехраната досега. Дружеството за спасение не би могло да се надява на нещо по-добро за момичетата, на които намира работни места в почтени домакинства, а много от тях за съжаление се връщат отново на улицата. Но вие няма да се върнете на улицата, нали, госпожице Шугър?
— По-скоро бих умряла.
— Убедена съм, че няма да се наложи — отвръща госпожа Фокс, която изведнъж е придобила крайно изтощен вид. — Господ не е толкова кръвожаден.
— О! Кърпичката ви… — възкликва Шугър, припомнила си съсипаното късче плат, провиснало от пръстите й.
— В къщи имам пълна кутия — казва с въздишка госпожа Фокс и се изправя. — Те са ми спомен от времето, когато щях да умра от туберкулоза. Довиждане, госпожице Шугър. Сигурно ще се видим отново.
Тя й обръща гръб и тръгва.
— Аз… надявам се да е така — отвръща Шугър, защото не знае какво друго да каже.
— Разбира се, че ще се видим — казва госпожа Фокс, когато се обръща, за да й помаха, този път доста по-благоприлично отпреди. — Светът е малък.


Когато госпожа Фокс изчезва, Шугър започва да бърше лицето си и усеща, че по бузите, устните и брадичката й има засъхнала кръв. Опитва се да попие с кърпичката малко влага от тревата, но без особен успех, защото разтопилата се скреж се е изпарила под слънчевите лъчи. Пропитата с кръв кърпичка й припомня нещо, за което тя се опитва да не мисли напоследък — това, че от няколко месеца нито капка менструална кръв не е изтекла от тялото й.
Шугър се изправя на крака, залитайки.
«Мъртва е», мисли си тя. «Мъртва е, проклета да е дано».
Опитва се да си представи мъртвата госпожа Кастауей, но това се оказва невъзможно. Майка й открай време приличаше на труп, гримиран и съживен с някаква богохулна или сензационна цел. Как ли би могла да я промени смъртта? Най-доброто, което може да направи Шугър, е да промени посоката на образа, извикан в съзнанието й — от вертикална на хоризонтална. Зачервените очи са отворени; ръката й е протегната с дланта нагоре, за да бъдат поставени в нея монети. «Елате, сър», казва тя, готова да представи на поредния джентълмен момичето на неговите мечти.
— Софи — прошепва тя, защото междувременно е отишла до фонтанчето. — Софи, събуди се.
Детето, отпуснало глава на рамото си като парцалена кукла, веднага се стряска и се събужда, ококорило очи — уплашено, че е заспало без разрешение.
Но Шугър започва първа да се извинява:
— Съжалявам, Софи, заговорих се с тази дама.
Тя предполага, че вече наближава обяд. Най-добре е да побързат да се приберат, за да не би Уилям да се разгневи, задето е лишен от секретарката, любовницата или болногледачката си, или от тази комбинация от трите, която ще му бъде необходима днес.
— Хайде, детето ми, кажи ми докъде стигна с кралете на Англия?
Софи отваря уста да отговори, но внезапно очите й се разширяват от учудване.
— Ударил ли ви е някой, госпожице?
Шугър прокарва нервно ръка по лицето си.
— Н-не, Софи. Просто ми протече кръв от носа, това е всичко.
Софи е доста възбудена от това разкритие.
— И на мен ми се случи веднъж, госпожице! — казва тя с тон, който намеква, че събитието е било страховито, но вълнуващо.
— Така ли, мила? — Шугър се опитва да си припомни със замъгленото от собствените й тревоги съзнание кога може да се е случило това, за което говори Софи. — Кога?
— То беше преди — казва детето след кратък размисъл.
— Преди какво?
Софи приема ръката на гувернантката си, която се опитва да я изправи на крака; задната част на надиплената й черна рокля е влажна, измачкана, с полепнали по нея клечки, пръст и стръкчета трева.
— Преди татко да ви купи за мен, госпожице — казва Софи. Ръката на Шугър, която тя е протегнала, за да отупа полата на Софи от мръсотията, замръзва във въздуха.


Трийсет и едно

Тук има прекалено много хора! Сякаш са с милиони повече! И да можеха да застанат поне за миг на едно място! Господи, направи тъй, че да спрат да се блъскат и бутат поне за една минута, да застинат като в жива картина, та тя да може да премине!
Шугър се е сгушила на прага на аптеката «Ламплъф» на Риджънт Стрийт и чака човешкото море да се раздели, но не се случва нищо подобно. Непрестанният, безмилостен шум на уличното движение, крясъците на уличните продавачи, бърборенето на минувачите, пръхтенето на конете, лаят на кучетата — всички тези звуци й бяха добре познати някога, но само няколко месеца отшелничество са били достатъчни, за да я превърнат в чужденка.
Как е възможно в продължение на толкова години да е бродила по тези улици, потънала в мислите си, съчинявайки някоя част от романа си, и никой нито веднъж да не я е блъснал или съборил на земята? Как е възможно да има толкова много човешки същества, наблъскани на едно място, как може толкова много човешки животи да се развиват успоредно с нейния? Тези дърдорещи неспирно жени в рокли на зелени и морави райета, перчещите се франтове, всички тези евреи и ориенталци, мъжете, залитащи под тежестта на рекламните табла, намигащите собственици на магазинчета, веселите моряци и мрачните чиновници, просяците и проститутките — всеки един от тях иска своя дял от съдбата и държи тя да се отнесе с него поне толкова щедро, колкото се е отнесла с Шугър. Благата, които можем да изсмучем от света, не са безкрайни, а цялото това прегладняло множество се блъска и боричка, за да получи своето.
Ами миризмите! Откакто се пренесе в дома на Ракъмови и заживя в Нотинг Хил, е станала свръхчувствителна — започва да се дави и очите й се насълзяват, когато е принудена да вдишва острата смесица от парфюм, конска тор, пресни сладкиши и развалено месо, прегоряла овнешка лой и шоколад, печени кестени и кучешка урина. Домът на Ракъмови, макар и собственост на парфюмерист, всъщност не мирише на нищо — като изключим миризмата на пури в кабинета и на овесена каша в учебната стая. Дори вазите — огромни, претенциозни копия на антични урни — сега стоят празни, след като букетите, изпратени в памет на Агнес, бяха сполетени от съдбата на всичко тленно.
Разбрала погрешно колебанията на Шугър, една хубава млада продавачка на цветя измъква букетче от поувехнали розови рози от количката си и го размахва подканващо към нея. Фактът, че момичето си има количка, както и това, че предлага стоката си на жена, доказва, че тя вероятно наистина е цветарка, а не проститутка. Въпреки това Шугър се стряска и това я подтиква да предприеме нещо. Тя си поема дъх, навлиза в човешкия поток, и веднага е въвлечена в стремителното движение на тълпата.
Тя съзнателно избягва да гледа хората в лицата и се надява, че те ще бъдат така добри да й отвръщат със същото. (Ако не се страхуваше толкова много, че някой може да я блъсне така, че да падне на земята, тя би спуснала плътната си черна воалетка). От всеки магазин, край който минава, от всяка странична уличка всеки момент може да изскочи някой, който я познава, някой, който може да я посочи с пръст и да приветства на висок глас завръщането й по тези места, които е кръстосвала толкова често.
Тя самата неволно забелязва някои хора, които са се превърнали в неразделна част от тези улици — точно пред сладкарница «Локхарт» е застанал Хю Бантън, латернаджията — дали я е забелязал? Разбира се, че я е забелязал, старият хитрец! Но се прави, че не познава своята «малка сладуранка», когато тя минава край него. Ето го и Надир, върви право към нея, залитайки под тежестта на двете рекламни табла, които носи провесени на гърдите и на гърба си — но той я подминава, без да я забележи; очевидно счита, че една дама в траурен тоалет надали би пожелала да присъства на представянето «за първи път в Англия!» на жива горила.
Край входовете на магазините и редиците наемни файтони се навъртат проститутки, които Шугър познава само по лице, не и по име. Те я оглеждат с лениво безразличие; тя е същество, толкова чуждо на техния свят, колкото и чудовището, описано в рекламните табла на Надир, но далеч не толкова интересно. Единственото в тази облечена в черно непозната, което може да задържи погледа им за малко по-дълго от секунда, е странната й, вдървена походка.
Само ако знаеха защо Шугър накуцва днес! Накуцва, защото снощи, когато си легна, вдигна нагоре крака, като че ли за да я чукат отзад, и наля във вагината си цяла чаена чаша топла вода, смесена с цинков сулфат и боракс. После се уви здраво с импровизирана превръзка и заспа, изпълнена с надежда, че химикалите, макар и престояли доста дълго в куфара й, са съхранили нещо от унищожителната си сила. Тази сутрин обаче, вместо да бъде зарадвана от спонтанен аборт, откри, че вулвата и вътрешната част на бедрата й са аленочервени и възпалени — дотолкова, че едва успя да облече себе си, да не говорим пък за Софи.
В девет часа, стиснала здраво зъби от усилие да се държи естествено, тя се появи в кабинета на Уилям и помоли за позволение да ползва за първи път правото си на свободен ден — с възможно най-спокоен и безразличен тон.
— Защо ти е да излизаш? — попита той. Гласът му не звучеше подозрително, а по-скоро сякаш не можеше да си представи какви желания би могла да има Шугър, които да не могат да бъдат задоволени между четирите стени на неговия дом.
— Имам нужда от нови обувки, трябва да купя глобус за Софи, и някои други неща…
— А кой ще се грижи за детето, докато те няма?
— Тя се справя много добре сама. Установила съм, че мога да разчитам на нея да изпълни обещанията си. Освен това Роуз ще я наглежда от време на време. Ще се върна към пет.
Уилям изглеждаше доста объркан. Започна да прехвърля демонстративно писмата, които бе отворил и прочел, но все още не можеше да им отговори лично поради превързаните си пръсти.
— Онзи човек, Бринсмийд, ми писа за амбрата. Очаква отговор от мен още днес, с третата поща.
— Какво ще спечелиш, ако веднага отговориш на настояванията му? — отвърна тя. — Той за какъв се мисли, Уилям? Кой от вас двамата е по-високопоставен? Нека почака няколко дни, за да осъзнае, че ти му правиш услуга, а не той на теб.
За щастие това подейства, и само след минути тя излезе от къщата, пребледняла от старание да не започне да куца, преди да се е добрала до омнибуса, където вече никой не би й обърнал внимание.
Болката като че ли е понамаляла; може пък «Подмладяващият крем» на Ракъм, с който намаза обилно слабините си, наистина да помага. Това, което далеч не съумява да стори за женските лица (въпреки неумерените претенции на рекламата), кремът може би успява да постигне, въздействайки върху някои части на тялото, които не се споменават в прилично общество. Но тя трябва да се възстанови колкото е възможно по-бързо, в противен случай ще се наложи да откаже на Уилям, когато той поиска от нея други услуги, по-различни от писането на писма.
Шугър тръгва, накуцвайки, по Силвър Стрийт, и се моли наум никой да не я повика по име. Проститутките тук са по-грубовати от онези, които работят на Риджънт Стрийт, вехтошарки, които се нахвърлят на по-второстепенните мъже — на тези, които не могат да си позволят луксозната стока, предлагана на елегантната търговска улица. Те са по-ярко гримирани, лицата им са мъртвешки бели, а устните — кървавочервени, също като на вещиците от пантомимите, които плашат децата. Колко ли време е минало, откакто самата тя цапотеше лицето си така? Шугър си спомня съвсем ясно брашнения вкус на пудрата, помни как тя се разхвърчаваше навсякъде във въздуха при всяко бръкване с пухчето в кутията… но сега лицето й е чисто и измито, на пипане кожата й е гладка като добре обелен портокал. Ежедневните й занимания пред огледалото вече не включват извиване на миглите, поставяне на руж по бузите, оскубване на непокорни косъмчета от веждите, почистване на езика, и обелване на парченца суха кожа от устните. Напоследък тя просто хвърля сутрин поглед в огледалото, убеждава се, че изглежда уморена и изтормозена; подрежда косата си и се хваща на работа.
Ето го и дома на госпожа Кастауей. Шугър не тръгва право към него, а бави крачка, изчаквайки пътят да се разчисти. Само на няколко крачки от входа стои един човек, който многократно я е виждал да се прибира от «Камината», съпроводена от клиент. Той продава нотни свитъци, и точно в момента изпълнява някакъв тромав танц, съпровождайки изпълнението си на акордеон, гримасничи като луд и тъпче с все сили по калдъръма.
— «Горила Кадрил»! — обявява той с хриплив глас, когато танцът приключва, и размахва лист със запис на музиката. (От мястото, на което е застанала Шугър, рисунката на предната страница наподобява удивително образа върху продуктите на «Ракъм»). Три млади контета аплодират и окуражават продавача да повтори изпълнението, но той свива рамене уклончиво — да не би да танцува за удоволствие?
— Познавате ли някоя дама, дет' да свири на пиано, господа? — пита той със скимтящ глас. — Мойте песни са толкоз евтини, все едно без пари ги давам.
— Ето ти един шилинг — казва един от елегантно облечените господа и пъхва монетата в джоба на продавача с тънките си пръсти. — Задръж си мърлявите листчета — само потанцувай пак.
Продавачът се сгърчва над инструмента и отново започва да имитира горила, разкривил уста в угодническа усмивка. Шугър изчаква контетата да се насладят на изпълнението и когато те най-сетне се отдалечават наперено, в търсене на нови забавления, а продавачът хуква в обратната посока, за да изхарчи шилинга, Шугър най-сетне може спокойно да доближи някогашния си дом.
Когато се изкачва към входната врата, сърцето й е в гърлото. Тя посяга към старото желязно чукче, за да похлопа по условния код, който означава «Шугър е тук, сама». Но познатият железен Цербер е изчезнал; дупките от винтовете са запълнени със стърготини и лакирани отгоре. Не се вижда и звънец, затова Шугър е принудена да почука с кокалчетата на присвитите си пръсти по лакираното дърво на вратата.
Чакането е ужасно, но стържещият звук на плъзгащото се резе й действа още по-зле. Тя свежда надолу очи, очаквайки да види на прага Кристофър, но когато вратата най-сетне се отваря, мястото, на което би трябвало да види розовото личице на момчето, се оказва заето от юрната част на черен мъжки панталон. Шугър плъзва бързо поглед нагоре, по елегантната жилетка и копринената вратовръзка, отваря уста, за да обясни присъствието си, но изведнъж млъква, осъзнала, че лицето на мъжа всъщност е женско. Наистина, косата е ниско подстригана и пригладена с помада, но е невъзможно Шугър да не познае това лице.
Амелия Крозиър (защото това е тя), се наслаждава на смущението на посетителката с хищна усмивка.
— Струва ми се — заявява тя, — че сте сбъркали адреса.
При всяка произнесена от нея дума от устните и ноздрите й излиза на спирали цигарен дим.
— Не… не… аз… — Шугър не знае как да продължи. — Исках да попитам какво е станало с малкото момче, което отваряше вратата тук.
Госпожица Крозиър повдига едната си тъмна, старателно оскубана вежда.
— Тук не идват малки момчета — отбелязва тя. — Само големи.
Някъде отвътре — вероятно от приемната — долита гласът на Дженифър Пиърс.
— Малки момчета ли иска? Дай му адреса на госпожа Талбът!
Госпожица Крозиър обръща грубо и невъзмутимо гръб на Шугър. Ниско подстриганите косъмчета на тила й приличат на мазен патешки пух.
— Не е мъж, скъпа! — подвиква тя. — Дошла е някаква дама, облечена в черно.
— О, надявам се да не е Дружеството за спасение — възкликва измъчено госпожица Пиърс отвътре и допълва с ироничен тон. — Моля ви, пощадете ни.
След като преценява, че двете поклоннички на Сафо ще продължат играта, докогато им е забавно, Шугър решава да се представи, колкото и да не й се ще да загуби ореола на добродетелността, която й бе приписана без миг колебание.
— Казвам се Шугър — казва тя високо, за да привлече вниманието на госпожица Крозиър. — Някога живеех тук. Май…
— Ама наистина е Шугър! — лицето на Амелия светва от напълно женско оживление. — Никога не бих предположила! Когато те видях за последен път, изглеждаше съвсем различно!
— Ти също — парира Шугър с измъчена усмивка.
— А, да — госпожица Крозиър плъзва ухилено ръце по елегантния си костюм. — В крайна сметка дрехата прави човека — бил той мъж или жена, нали? Но влез, скъпа, заповядай. Някой питаше за теб само преди няколко дни. Нали виждаш, радваш се на трайна слава!
Шугър пристъпва вдървено през прага и бива въведена в приемната на госпожа Кастауей, или по-скоро в приемната, която някога беше на госпожа Кастауей.
Дженифър Пиърс е променила изцяло помещението и от гротескно претрупаното обиталище на една старица то се е превърнало в образец на модна въздържаност. Стилната ненатрапчивост на обзавеждането го прави достойно да бъде представено в някое от скъпите дамски списания, издавани отвъд Ламанша.
— Добре дошла, добре дошла!
Сега, когато го няма писалището на госпожа Кастауей и образите на Мария Магдалена са изчезнали от стените, наскоро облепени с бледорозови тапети, стаята изглежда много по-просторна. По стените няма картини, а само две ветрила от оризова хартия, изрисувани с ориенталски мотиви. Някакво бодливо стайно растение заема почетно място до дивана, на който се е излегнала Дженифър Пиърс. Вероятно държат парите в елегантното мъничко шкафче от бледозлатисто дърво с оттенък на пчелен мед — защото наоколо не се вижда нищо друго, в което биха могли да ги слагат. Недопушената цигара на Амелия Крозиър е поставена върху сребърен пепелник на висока стойка. От нея се вие тънка струйка дим, която потрепва при захлопването на вратата.
— Седни, скъпа — пропява Дженифър Пиърс и смъква крака от дивана. Движението й е съпроводено от шумолене на копринени фусти. Тя оглежда Шугър от глава до пети и потупва дивана до себе си. — Виждаш ли, затоплила съм ти мястото.
— Няма да сядам, благодаря — казва Шугър. Непоносима е дори мисълта за грубите шеги, които ще последват, ако си признае, че не може да сяда.
— За да огледаш промените, които сме направили, а? — отвръща Дженифър Пиърс и отново се отпуска назад.
За Шугър е очевидно, че от звезда на заведението Дженифър се е издигнала до негова съдържателка. Всичко в нея намеква за новото й положение — като започнем със сложния тоалет, който не би могъл да бъде свален за по-малко от час, и свършим с лениво-презрителното й изражение. Но може би най-показателни за промяната са ръцете й — те са така отрупани с огромни пръстени, че сигурно бодат на пипане. Пенисът може да е описван в литературата като меч и жезъл, но една шепа бодливи бижута биха накарали мъжката гордост незабавно да се свие ужасено.
— Мога ли да поговоря с Ейми? — пита Шугър.
Мис Пиърс сплита пръсти с леко изтракване на пръстени.
— За съжаление и тя, както госпожа Кастауей, вече не е при нас. — Забелязала ужасеното изражение на Шугър, тя се усмихва и без да бърза, поправя недоразумението. — О, не, скъпа, като казах, че не е сред нас, не го казах в смисъла, който влагам в думите, когато говоря за госпожа Кастауей. Искам да кажа, че отиде на по-добро място.
Амелия се изхилва с ужасен смях, подобен на цвилене.
— Както и да го кажеш, Джен, все на смърт прилича.
Дженифър се нацупва в нежен упрек към приятелката си, и продължава:
— Ейми реши, че нашето заведение е станало прекалено… специализирано за нейните таланти. Затова реши да представя талантите си другаде. Но съм забравила името на заведението… — тя въздъхва. — Напоследък са се нароили толкова много, че човек наистина не може да ги следи всичките.
Внезапно изражението й се променя, чертите й се изострят и тя се привежда напред сред шепота на безбройните си фусти.
— Честно казано, Шугър, напускането на Ейми, както и това, че аз вече не работя, ни оставя с две момичета по-малко. Момичета, които с удоволствие изпълняват над мъжете напълно заслуженото от тях наказание. Ако си търсиш работа…
— Имам работа, благодаря — отвръща безразлично Шугър. — Дойдох да попитам за моята… за госпожа Кастауей. Как почина тя?
Дженифър Пиърс отново се обляга назад и клепачите й се спускат, прикривайки наполовина очите й.
— Почина в съня си, скъпа.
Шугър чака да чуе още нещо, но повече сведения няма. Амелия Крозиър взема цигарата си, решава, че е прекалено къса, за да бъде елегантна, и я пуска в кухината на стойката. В стаята е толкова тихо, че се чува как угарката тупва в металната основа на пепелника.
— Тя… остави ли нещо за мен? Може би някое писмо — или съобщение?
— Не — отвръща небрежно Дженифър Пиърс. — Нищо.
Отново настава мълчание. Амелия изважда от вътрешния джоб на сакото си сребърна табакера. Елегантната й китка се плъзва по извивката на гърдите, очертани под жилетката.
— И… какво стана с нея? — пита Шугър. — След като намерихте тялото, искам да кажа.
Погледът на Дженифър Пиърс помътнява и става безжизнен, като че ли я питат за събития, случили се преди раждането й, или дори датиращи отпреди първите писмени паметници за човешката история.
— Ами отнесоха я погребалните агенти — казва тя колебливо. — Така беше, нали, любов моя?
— Така мисля — Амелия докосва новата си цигара с пламъчето на кибритената клечка. — Рукс, Брукс — погребалната агенция имаше някакво такова име…
Шугър поглежда първо едната, после другата, и преценява, че няма смисъл да разпитва повече.
— Трябва да тръгвам — казва тя и пръстите й стисват чантичката, натъпкана до пръсване с лекарства и отрови.
— Толкова съжалявам, че не можахме да ти бъдем от полза — мърка лениво съдържателката, която в новото издание на «Повече забавления в Лондон» несъмнено ще бъде спомената като «госпожа Пиърс». — Обещай ми да кажеш някоя добра дума за нас, ако попаднеш на момичета, които искат да сменят заведението.


По целия път до Риджънт Съркъс Шугър си повтаря какво трябва да направи. Извънредно важно е да не тръгне да се прибира, преди да си е купила нови обувки, глобус и още някакви дреболии, за да успее да убеди Уилям, че е прекарала деня в покупки. Но мисълта, че ще влезе в някакъв магазин и ще подхване разговор с продавачката за размера на краката си й се струва също толкова абсурдна, колкото и идеята да прескочи луната например. От време на време тя хвърля поглед към табелата над входа на някой магазин, към някой рекламен афиш, спира пред някоя витрина, и се опитва да си представи с какво един производител на венецианско стъкло, преподавател по музика или лечител на косопад може да й помогне да се върне у дома с покупка, която да оправдае отсъствието й.
Други минувачи я настигат и заобикалят, демонстративно избягват опасността да се блъснат в нея и възкликват «О, извинете!», но очевидно искат да кажат: «Няма ли да решите най-сетне ще влезете ли в тази книжарница или не!» Очите на Шугър са насълзени; надяваше се да може да ползва тоалетната в дома на госпожа Кастауей, и сега я терзае мъчителна нужда от облекчение.
— Ох! Внимавайте къде вървите! — подвиква една дебела възрастна жена — тя също е в траур, но това очевидно я прави раздразнителна. Тя й напомня малко на госпожа Кастауей. Съвсем малко.
Шугър се колебае пред витрината на магазин за куфари. Зад стъклото е изложен куфар, чийто капак е повдигнат и стои отворен, задържан от невидими жици, за да се види луксозно тапицираната вътрешност. В куфара, загнезден като огромна перла, лежи глобус — в намек, че такава елегантна вещ автоматично превръща света в стрида, която собственикът може да отвори с меча си. Достатъчно е да влезе в магазина и да попита дали са склонни да й продадат глобуса; какво им пречи да си купят нов, при това само за част от стойността, която тя би платила за този. Покупката ще й отнеме не повече от пет минути — а може да са и пет секунди, ако й откажат. Тя стисва юмруци и издава брадичка напред, но подметките на обувките й сякаш са залепени за паважа; няма смисъл. Шугър продължава напред.
Когато се озовава на Оксфорд Стрийт, омнибусът за Бейзуотър тъкмо потегля. Дори да е склонна да предложи на минувачите странен спектакъл — жена в траур, която тича подир омнибус — болките не й позволяват да тича. Трябваше да купи глобуса; или поне можеше да не зяпа като глупачка пред разни витрини на вносители на пури и придворни шивачи. Каквото и да стори днес, ще бъде погрешно; като че ли е осъдена да взема неправилни решения. Какво успя да стори, след като излезе от дома на Ракъмови? Нищо — само купи лекарствата от «Ламплъф», но за тях е късно, прекалено е късно. А пък докато отсъства от къщи, Уилям ще бъде обзет от подозрения, ще се вбеси, ще претърси стаята й, ще намери дневниците на Агнес… и о, Божичко! Ще намери романа! Да, в същия този момент Уилям вероятно седи на леглото й, стиснал яростно зъби, и чете ръкописа — сто страници, изписани със същия почерк, с който са написани тактичните писма до деловите му партньори; само че тук същата ръка описва отчаяните молби на обречени мъже към една отмъстителна проститутка на име Шугър, която си е наумила да им отреже топките.

«Ейми ми каза, че пишеш роман, скъпа.
На твое място не бих вярвала на всичко, което Ейми казва, мамо.
Знаеш, че на този свят няма нито един човек, който би го прочел, нали, слънчице?
Просто се забавлявам, мамо.
Чудесно. Едно момиче има нужда от забавления. Хайде, качвай се горе и измисли щастлив край за мен, искаш ли?»

Болката в пикочния й мехур става непоносима. Тя прекосява площада, защото доколкото си спомня, от другата му страна има обществена тоалетна; но когато стига дотам, установява, че става дума за мъжки писоар. Хвърля поглед назад към Оксфорд стрийт и вижда как друг омнибус се изнизва под носа й. «Подмладяващият крем» се е разлигавил между краката й, кожата пулсира болезнено, като че ли са я насилили цяла група мъже, които не искат да спрат, не искат да си тръгнат и не искат да платят. «О, я стига си хленчила!» изсъсква гласът на госпожа Кастауей. «Нямаш представа какво е истинско страдание».


Шугър стои насред улицата, хлипа, подсмърча и се тресе от плач. Стотиците минувачи я заобикалят и й хвърлят погледи, изпълнени със съжаление, но и с неодобрение. Израженията им говорят, че е подбрала извънредно неподходящо място, за да прави сцени; наблизо е църквата «Ол Соулс», а би могла да намери поне някоя градина или дори пусто гробище, ако си беше направила труда да повърви още половин миля.
Накрая някакъв мъж я заговаря — необикновено дебел, подобен на клоун, с подпухнал нос и рошава бяла коса. Веждите му също са ужасяващо дебели и приличат на смачкани мишки. Човекът пристъпва плахо към нея, кършейки ръце.
— Хайде, хайде — казва той. — Положението не може да е чак толкова лошо, нали?
Реакцията на Шугър се изразява в безпомощен кикот през сълзи и сополи, който постепенно, въпреки опитите й да се въздържи, преминава в истеричен смях.
— Браво на момичето — старецът примижава добродушно. — Това исках да чуя.
И той потъва в тълпата, кимайки доволно на себе си.


Собственикът на парфюмериите «Ракъм», още замаян от следобедния сън, стои в приемната на собствения си дом, взира се в пианото и се пита дали някой някога ще свири отново на него. Повдига капака и гали меланхолично клавишите със здравата си ръка — докосва същата повърхност от слонова кост, която за последен път е била докосвана от ръката на Агнес. Това създава някакво усещане за близост. Но неговото докосване е много грубо — един от пръстите му успява да събуди скритото чукче. Отеква самотен звук и Уилям отстъпва смутено, надявайки се, че някой от прислугата няма да се появи, за да провери каква е причината.
Той отива към прозореца, дръпва шнура и разтваря докрай завесите. Навън вали — колко потискащо. Шугър е там някъде, и нищо чудно да е забравила да си вземе чадър. По-добре щеше да е да си беше останала вкъщи и да му беше помогнала с кореспонденцията; пристигна втората поща, а с нея и неоспоримо доказателство, че Хенри Колдър Ракъм така и не е изплатил на «Уулуърт» дължимите 500 лири стерлинги, което поставя Уилям в единия от ъглите на страшно притеснителен триъгълник.
В мислите му се мярва образът на голата жена в моргата. С други думи, на Агнес. Той искрено се надява, че тя вече почива в мир. Дъждът се усилва, плющи по прозорците, преминава в градушка, плиска, кискайки се, по френските прозорци, въздиша в тревите.
Той се опитва несръчно да си запали пура. Счупените му пръсти заздравяват бавно; единият от тях е зараснал накриво, но това е нещо, което биха забелязали само те двамата с Шугър.
Неясни звуци се носят от някакъв отдалечен край на къщата — не може да се разбере дали това са стъпки или гласове, защото пороят ги заглушава. Дали някога ще успее да напише онзи фейлетон за «Пънч», в който ще се обяснява как дъждът се отразява на прислугата? Сигурно не — през изминалата година не е написал и ред, който да не е бил свързан по някакъв начин с делови въпроси. Всички философски въпроси и шеговити коментари са отпратени в забвение. Да, действително успя да спечели империя, но какво загуби?
Лек пристъп на замайване го кара да се отпусне в най-близкото кресло. Дали е от мозъчното сътресение? Не, по-скоро е гладен. Роуз не се е осмелила да смути съня му по обяд; сега трябва само да й позвъни и тя ще му донесе нещо. Би могла да му донесе и «Таймс» от кабинета; засега само го е прегледал, колкото да се увери, че сензацията на деня е свързана с някаква горила, а не с откритието, че Агнес Ракъм е жива.
Каква глупост. Едва когато тези налудничави фантазии престанат да го измъчват, ще се убеди, че главата му се е възстановила напълно след побоя. Агнес си отиде навеки; тя съществува вече единствено в спомените му; двамата ги няма заедно дори на снимка, жалко наистина, че единствената им обща снимка е сватбената, направена от онзи италиански мошеник, на която лицето на Агнес се вижда като размазано петно. Панцета, да, така се казваше онзи тип, а прояви и нахалството да поиска цяло състояние за снимката…
Уилям седи отпуснато в креслото и се взира в дъжда навън. През пъстрия воал на годините той вижда Агнес, изненадана от летен порой — тя тича да се скрие в една беседка, розовата рокля и бялата шапка подчертават здравата руменина по бузите й. Спомня си как тичаше до нея, замаян от щастие, че е могъл да сподели с нея този миг, че от всички нейни ухажори тъкмо той я е видял такава — сияйно красива, на прага на зрелостта, зачервена, с кожа, обсипана с блестящи капчици дъжд, задъхана като преследвана сърна.
Сега си спомня, че тя нито веднъж не му се присмя. Нито веднъж! Нито дори когато бе заобиколена от обожатели от собствената си класа, всички до един богати и от висшите кръгове, които извиваха презрително устни дори само при появата на сина на обикновен търговец. Но те нямаха никакъв шанс пред Агнес, тези женствени глупаци. Агнес създаваше впечатлението, че рядко забелязва присъствието им, като че ли всеки миг можеше просто да си тръгне и да ги изостави като домашни животни, които някой неблагоразумно е поверил на грижите й.
Но тя никога не обръщаше гръб на Уилям Ракъм. Той не я отегчаваше — там беше разликата. Останалите й обожатели обичаха най-много от всичко звука на собствените си гласове; а той предпочиташе звука на нейния глас. Но не само мелодичният й глас го привличаше — тя не беше толкова глупава, колкото останалите момичета, които той познаваше. Разбира се, беше напълно несведуща по темите, които поначало са загадка за момичетата (тоест всичко, което има някакво значение), но за Уилям бе ясно, че тя има нетрадиционен и оригинален начин на разсъждение. И нещо особено впечатляващо — имаше инстинктивен интерес към метафизиката, който бе останал напълно неразвит поради повърхностното й образование; тя действително бе в състояние да види «света като пясъчно зрънце, а Рая като полско цвете».
Припомняйки си тези неща, седнал в приемната, под затихващия шум на дъжда, отпуснал глава на плетена от Агнес покривчица, Уилям внезапно кихва. Дори това му напомня онази сияеща Агнес Ънуин — колко вбесяващо и очарователно суеверна беше тя! Когато я питаше защо тя всеки път възкликва «Бог с вас!», щом някой наоколо кихне, тя обясняваше, че някой от невидимите демони, гъмжащи наоколо, може да се възползва от кратката конвулсия и да влезе в тялото на кихащия. Само ако някой съобразителен присъстващ спомене името Божие, докато ние сме заети да викаме «апчхи», можем да бъдем сигурни, че сме предпазени от нахлуването на демони.
— Е, в такъв случай ви дължа живота си — каза й той.
— Вие ми се присмивате — отвърна Агнес меко, — но Бог трябва да предпазва хората — нали затова е Бог?
— О, госпожице Ънуин, трябва да внимавате, в противен случай ще ви обвинят, че споменавате напразно името Божие.
— Вече са ме обвинявали. Но тези хора — очарователна усмивка се появи на устните й, — говорят с устата на демоните, настанили се в тях.
— Заради многото кихавици, които никой не е благословил.
— Именно.
Тогава Уилям се смя с глас; да му се не види, това момиче беше и забавно! Необходима е била появата на умен и проницателен мъж, за да оцени нейното закачливо остроумие. Всеки път, когато се срещнеха, тя го проявяваше, говорейки винаги с иронично тържествен тон, преди лицето й да грейне в усмивка иззад ветрилото; върху нестабилните основи на шеговитите им разговори се изгради годежът им.
Разбира се, той я желаеше. Сънуваше я, и то в мокри сънища. И все пак, дълбоко в сърцето и слабините си, той не изпитваше отчаяна страст към нея; в крайна сметка за тази цел си имаше цяла категория жени. Когато си представяше Агнес като своя съпруга, фантазиите му почти нямаха физическа страна — виждаше нея и себе си да спят прегърнати в огромно като сал бяло легло.
Когато вече бяха годеници, тя сподели с него колко я ужасява мисълта, че може да загуби фигурата си. Уилям, разбира се, предположи, че тя мисли за възможно раждане и незабавно реши да взема предпазни мерки, за да й спести тази неприятност.
— Деца ли? — каза той наслаждавайки се на съзнанието, че нарушава още един от каноните на общоприетото, защото по онова време не даваше пет пари за надеждите на баща си и плановете на всякакви многознайници. — И без това по света има прекалено много деца! Хората искат деца, за да осигурят собственото си безсмъртие, но дълбоко се заблуждават — малките чудовища са съвсем различни и обикновено нямат нищо общо с тях. Ако човек иска безсмъртие, трябва да го постигне приживе сам!
Беше хвърлил поглед към лицето й, обезпокоен, че решението му да спечели безсмъртна слава с писанията си може да й се стори суетно, но тя изглежда беше обзета от възторг.
В мечтите си, и на сън, и наяве, той виждаше Агнес редом със себе си, не само като новобрачна двойка, но и в зрелите им години, в зенита на общата им слава.
— Ето семейство Ракъм — щяха да казват минувачите, когато двамата излязат на разходка в парка «Сейнт Джеймс». — Наскоро издадоха новата му книга.
— Да, а тя току-що се върна от Париж. Казват, че си поръчала трийсет нови рокли при петима различни моделиери!
Един типичен ден от бъдещето, което той бе изградил в мечтите си, щеше да започва в обления от слънце парк на семейния им дом. Той ще седи на плетен стол, ще прехвърля коректурите на последната си книга и ще преглежда писмата от читатели (почитателите ще получават незабавно сърдечен отговор, а писмата на зложелателите просто ще подпалва с пурата си). А сигурно зложелателите няма да бъдат малко, защото той има намерение да отправи не едно предизвикателство! Така че на моравата до него ще тлее немалка купчина — това ще е останало от досадниците, които са се осмелили да му дотягат с възраженията си. Агнес ще се появи, плъзгайки се като видение по моравата, във великолепен люляков тоалет и ще му се скара, че непрекъснато създава проблеми на градинаря.
Сега, отпуснат в креслото в своята дневна, през януари 1876 година, наскоро овдовял, Уилям се присвива измъчено, когато си припомня онези фантазии. Какъв глупак е бил! Колко малко е разбирал сам себе си!
И колко малко е разбирал Агнес! Колко трагично е подценявал безмилостния натиск, на който щеше да ги подложи баща му през първите години от техния брак! От самото начало поличбите сочеха към моргата в Пийчкот и към онази нещастница, просната на каменната маса.
Уилям задрямва отново и вижда пред себе си Агнес такава, каквато беше през първата им брачна нощ. Той повдига нощницата й — тя наистина е най-красивото същество, което е виждал през живота си. Но е вцепенена от ужас, съвършената й кожа е настръхнала. Толкова месеци вече той възпява красотата на очите й, с която очевидно й доставя удоволствие; но колкото и да би желал да посвети по двеста години на съзерцание на двете й гърди и трийсет хиляди за всичко останало, Уилям изпитва желание за спонтанно сливане, за да ознаменуват подобаващо взаимната си любов. Може би трябва да цитира стихове? Да я нарече своя Америка, своя новооткрита земя? Гърлото му съхне от неловкост и смущение; немият ужас, изписан по лицето на жена му, го кара да продължи да действа безмълвно. Той продължава, съпровождан само от собственото си задъхано дишане, вкопчил се в надеждата, че по някаква магия на сливането, по силата на някаква емоционална осмоза, тя ще получи вдъхновение да сподели екстаза му; че страстният му изблик ще бъде последван от топлия балсам на облекчението и новооткритата взаимност.
— Уилям?
Той трепва, събужда се и се оглежда объркано. Пред него, насред дневната, е застанала Шугър. Траурната й рокля блести, защото е вир-вода, дъждовна вода се стича от шапката й, лицето й е смутено.
— Нищо не успях да направя — признава тя. — Моля те, не ми се сърди.
Той се поизправя в креслото и потрива очи с пръстите на здравата си ръка. Вратът му е схванат, главата го боли, а членът му лежи отпуснато в овлажнялото си гнездо от косми.
— Няма значение — изпъшква той. — Кажи ми какво искаш и аз ще уредя да ти го доставят тук.


Три дни по-късно, докато тя пише до Хенри Колдър Ракъм писмо, чието обръщение «Скъпи татко» й бе продиктувано след известно колебание, Уилям внезапно я пита:
— Умееш ли да работиш с шевна м-м-машина?
Шугър вдига поглед. Мислела е, че е готова да посрещне всякакви изненади през днешния ден; възпалението й е преминало достатъчно, за да не се налага да отказва на Уилям, ако бъде обзет ненадейно от желание, стига да не бъде груб; стомахът й вече се е пооправил след повръщането, причинено от настойката от пелин и вратига, и тя е решила да даде почивка на измъченото си тяло, преди да опита последното средство — бирена мая и див джоджен.
— Съжалявам — отвръща тя. — Не съм пипвала шевна машина през живота си.
Той кимва, явно разочарован.
— А можеш ли да шиеш по об-б-бичайния начин?
Шугър оставя писалката върху попивателната и се опитва да прецени по изражението му дали би приел шеговития й тон.
— Умението да си служа с игли и конци — отбелязва тя, — никога не е било сред големите ми таланти.
Той не се усмихва, а само кимва отново.
— Значи няма да можеш да промениш някоя рокля на Агнес така, че да ти става?
— Не мисля — казва тя, сериозно притеснена. — Дори да бях шивачка, надали щях да успея — фигурите ни бяха… много различни, нали?
— Жалко — отвръща той и я оставя да се гърчи от напрежение в продължение на няколко минути. Какво, по дяволите, има предвид? Подозира ли я в нещо? Той беше вчера в града, за първи път след погребението, а вечерта не спомена къде е ходил… Да не би да е бил в полицията?
Най-сетне той се откъсва от размислите, в които беше потънал, и казва с ясен и заповеднически тон, почти без да заеква:
— Уредих да поизлезем малко всички з-з-заедно.
— Кои… ние?
— Ти, аз и Софи. В четвъртък ще отидем до града, за да ни снимат. Ще трябва да носиш траурните си дрехи, докато стигнем дотам, но те моля да си вземеш някоя красива рокля в по-свежи цветове, и за Софи също. В ателието на фотографа има стая за преобличане, вече проверих.
— Аха — тя чака някакви пояснения, но той вече е обърнал глава, което означава, че темата е приключена. Шугър вдига писалката от изцапаната попивателна. — Кажи ми, ако предпочиташ някоя определена рокля.
— Просто някоя рокля, в която да изглеждаш достатъчно привлекателна, но въпреки това напълно почтена жена — отвръща Уилям.


— Къде ще ни заведе татко, госпожице? — пита Софи на утринта на големия ден.
— Вече ти казах — в ателието на един фотограф — казва с въздишка Шугър и се опитва да не й проличи раздразнението от възбудата на Софи.
— То голямо ли е, госпожице?
«Ох, защо не млъкнеш, дърдориш, без да мислиш».
— Не знам, Софи, и аз никога не съм била там.
— Мога ли да си сложа новата шнола от китова кост, госпожице?
— Разбира се, скъпа.
— А да взема ли новата си чанта, госпожице?
«Дори звуците, които издаваш, малко съкровище», просъсква госпожа Кастауей, «са извънредно досадни».
— Да… да, не виждам защо да не я вземеш.
От глава до пети в траур, опаковали по една своя рокля в карираната пътна чанта, която някога принадлежеше на госпожа Ракъм, Шугър и Софи излизат на алеята, където екипажът със запрегнатия в него кон вече ги очаква.
— Къде е татко? — пита Софи, когато Чийзмън я вдига и я поставя в купето.
— Сигурно си прибира играчките, госпожице Софи — смигва кочияшът.
Шугър се качва забързано, докато Чийзмън е зает с пътната чанта, за да се измъкне от опипващите му лапи.
— И умната, госпожице Шугър! — подвиква той така, че думите му прозвучават като рефрен на мръсна песничка.
Уилям се появява на прага, закопчавайки тъмносивото палто, което е облякъл над любимото си кафяво сако. Когато го закопчае до яката, само някой много наблюдателен минувач би могъл да забележи, че не е в пълен траур.
— Да тръгваме, Чийзмън! — подвиква той, когато се качва в купето при дъщеря си и госпожица Шугър — и за голяма радост на дъщеря му думите му незабавно се превръщат в дело; конете тръгват в тръс, колелетата на екипажа се завъртат по чакъла, пред тях е пътят към широкия свят. Приключението започва — това е първа страница.
В купето тримата спътници се оглеждат един друг, доколкото е възможно, без взирането да изглежда натрапчиво — нещо трудно постижимо, като се има предвид, че коленете им почти се докосват — мъжът на едната седалка, жената и момиченцето на отсрещната.
Уилям забелязва, че Шугър изглежда зле и че е много бледа. Забелязва, че под очите й има тъмни кръгове, че чувствената й уста трепва в измъчена полуусмивка, и че траурната рокля никак не й отива. Но това не е важно — при фотографа нещата ще се променят.
Шугър преценява, че поне външно Уилям напълно се е възстановил от травмите си. Два бели белега прорязват челото и едната му буза, ръкавиците му са доста широки, но иначе той си изглежда като преди — дори малко по-добре, защото докато се възстановяваше, шкембето му е изчезнало, лицето му също е отслабнало и скулите му се очертават. Наистина не беше честно от нейна страна да сравнява лицето му с онази карикатура на корицата на «Горила кадрил»; може да не е такъв красавец, какъвто беше брат му, но у него вече се забелязва известна изисканост, благодарение на преживените страдания. Избухливостта и заекването му намаляват постепенно, и той продължава да я оставя да води кореспонденцията му, макар че пръстите му са вече заздравели и той може да пише сам. Така че… така че тя наистина няма причини да го ненавижда и да се бои от него, нали?
Телом Софи е кротка и седи напълно неподвижно, защото това се очаква от едно дете, но всъщност е извън себе си от възбуда. За първи път седи в семейния екипаж, при това заедно с баща си, с когото не е излизала никога досега. Толкова й е трудно да възприеме тези две неща, че просто се чуди откъде да започне. Баща й изглежда стар и мъдър, точно както е нарисуван на опаковките на «Ракъм», но когато се обръща към прозореца или облизва устни, й прилича на по-млад човек, който си е залепил брада. По улицата се разхождат дами и джентълмени, и всички те са различни — трябва да са стотици и стотици. Разминават се с друг екипаж — кабина от полирано дърво и метал, пълна със загадъчни непознати, теглена от животно с копита. Но Софи съзнава, че в момента на разминаването единият екипаж е нещо като огледално отражение на другия — за тези тайнствени непознати тя е загадъчна непозната, а те са това, което е за себе си Софи. Дали баща й разбира това? А госпожица Шугър?
— Толкова си пораснала — казва изненадващо Уилям. — Станала си м-м-много висока. К-к-как го правиш, а?
Софи не отклонява очи от коленете на баща си. Въпросът му е като въпросите от «Алиса в страната на чудесата» — просто няма отговор.
— На много неща ли те учи госпожица Шугър?
— Да, татко.
— Добре, добре.
Ето, той отново й казва, че е добра, също както в деня, когато до него вървеше онази дама, която прилича на Усмихнатия котарак!
— Софи обича най-много от всичко да учи — казва госпожица Шугър.
— Много добре — казва Уилям, сключвайки и отпускайки ръце в скута си. — Можеш ли да ми к-к-кажеш къде се намира Бискайският залив, Софи?
Софи се вцепенява. Единственият, най-важен факт от живота, а тя не е подготвена и не го знае!
— Още не сме учили за Испания — намесва се гувернантката. — Досега учехме за колониите.
— Много добре, много добре — повтаря Уилям и отново отклонява поглед към прозореца. На една от сградите, край които минават, е окачен огромен плакат с реклама на сапун «Пеърс», и това го кара да се смръщи.


Ателието на фотографа се намира на последния етаж в една сграда на Кондюит Стрийт — по права линия разстоянието оттук до дома на госпожа Кастауей не е много голямо. На бронзовата табела пише «Тоуви и Скоулфийлд — художници-фотографи». На половин път нагоре по мрачните стълби на стената е окачена фотография в рамка — на нея се вижда съвсем млад войник с устни, извити като лъка на Купидон, силно ретуширан, който държи пушката си така, сякаш е букет цветя. «Загинал в Кабул — БЕЗСМЪРТЕН в паметта на тези, които го обичаха» пише под снимката; а малко по-надолу, на прилично разстояние, виси бележка с текст «За сведения заповядайте в ателието».
В ателието Ракъмови са посрещнати от някакъв висок, мустакат индивид в редингот.
— Добър ден, господине, госпожо — казва той.
Очевидно двамата с Уилям вече се познават, но Шугър трябва да гадае кой е Тоуви и кой — Скоулфийлд — трябва да избира между т