Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото - Част I



Част първа
Улиците

Едно

Бъдете предпазливи. Бъдете нащрек — ще имате нужда от бдителност. Този град, в който ви въвеждам, е огромен и трудноразбираем, пък и надали сте идвали тук по-рано. Може би си въобразявате, че го познавате добре, защото сте чели други разкази за него — но онези писачи са ви ласкали, посрещали са ви дружелюбно, като приятел, държали са се с вас така, като че ли сте се озовали там, където ви е мястото. Истината е друга — вие сте странник, идвате от съвсем различно място — и време.
Когато за първи път очите ви се спряха върху мен и вие решихте да ме последвате, сигурно сте предполагали, че чисто и просто ще пристигнем и вие ще се почувствате като у дома си. А сега, когато вече сме тук, чувствате хапещия студ, съзнавате, че ви водят нанякъде в пълен мрак, препъвате се по неравния път, всичко наоколо ви е чуждо. Озъртате се наляво и надясно, примижавате, за да предпазите очите си от повея на ледения вятър, и разбирате, че сте се озовали на непозната улица, сред къщи, в които не свети дори едничка свещ, пълни с непознати за вас хора.
Но изборът ви съвсем не беше сляп. У вас се таяха известни очаквания. Да не се превземаме — надявахте се, че аз ще задоволя всички ваши желания, които се срамувате да облечете в думи, или поне че ще си прекараме добре заедно. А сега се колебаете — държите се все още за мен, но се чудите дали да не пуснете ръката ми. Първоначално, когато ме избрахте, не успяхте да ме прецените точно, не сте и очаквали, че ще се вкопча толкова бързо и здраво във вас. Суграшицата бие с остри ледени стрелички страните ви — толкова студени, че сякаш ви изгарят, като че ли вятърът носи ситни въглени. Но вече сте позволили да бъдете подведени, късно е да се връщате назад.
Този час на нощта има сиво-черния цвят на пепел — нещата са почти различими, като редовете в изгорен ръкопис, чиито страници още не са разбутани с ръжена. Вървите сляпо напред, в мъглицата на собствения си дъх, и все още ме следвате. Калдъръмът под краката ви е мръсен и влажен, леденият въздух носи миризма на вкиснало пиене и гниеща тор. Някъде отблизо до слуха ви долитат пиянски гласове — но малкото, което успявате да разберете, далеч не звучи като встъпителните реплики на някоя голяма романтична драма; всъщност установявате, че се молите Богу говорещите да не наближат повече.
Главните герои на тази история, хората, които искате да опознаете отблизо, са далеч от тези места. Те не ви очакват; вие не означавате нищо за тях. Ако си въобразявате, че ще напуснат топлите си легла и ще пропътуват дълги мили, за да се запознаят с вас, дълбоко се лъжете.
Може би сега ще си зададете въпроса защо изобщо ви доведох тук? Защо е това забавяне на срещата с хората, с които искахте да се запознаете? Отговорът е съвсем прост: техните прислужници не биха ви пуснали да припарите дори до входната врата.
Липсват ви подходящите връзки в обществото; затова ви доведох тук, за да си ги осигурите. Човек, който не струва и пукната пара, трябва да ви запознае с друг, който има все пак някаква, макар и незначителна стойност, той пък ще ви запознае с трети, и така нататък, докато най-сетне успеете да прекрачите онзи праг, почти като член на семейството.
Именно затова ви доведох тук, на Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс — намерих точно човека, който ви трябва.
Държа да ви предупредя — въвеждам ви в утайката на обществото, на самото му дъно. Макар пищните дворци по Бедфорд Скуеър и внушителните сгради на Британския музей да се намират само на стотина ярда оттук, Ню Оксфорд Стрийт, улицата, която ги разделя от този квартал, прилича на река, която е прекалено широка, за да бъде преплувана. А вие сте на отсамния бряг. Можете да ми вярвате, че Уелският принц никога през живота си не се е здрависвал с някой от обитателите на тази улица, никога не е кимвал дори на някой от хората, които живеят тук, не се е възползвал от услугите на някоя от проститутките, даже под покрова на нощта. Защото макар на Чърч Лейн да живеят може би повече проститутки, отколкото на което и да било друго място в Лондон, те не са на нивото, подходящо за джентълмени. В крайна сметка, за познавачите тялото на жената не е просто мърша, и никой не може да очаква от такива хора да си затварят очите пред мръсното легло, жалката обстановка, студените камини, и да рискуват пред входа да не ги чака файтон.
Накратко казано, това тук е съвсем друг свят. По тези места благосъстоянието е екзотична мечта, далечна като звездите. Чърч Лейн е от улиците, където дори котките, които ще срещнете, са дръгливи и с хлътнали от недояждане очи, от улиците, по които се скитат работници, които сякаш никога не работят и перачки, които никой не е виждал да перат. Благотворителите не могат да сторят тук нищо за ничие благо, и си тръгват с отчаяние в сърцето и лайна по подметките. Образцовият приют за достойни бедняци, който бе построен само преди двайсет години, вече е паднал в лапите на разни съмнителни типове и се руши. Останалите, по-старите къщи, макар да са по на два или три етажа, имат странно подземно излъчване, като че са изкопани от гигантска яма — археологически отломки от загубена цивилизация. Сгради, строени преди векове, се крепят на тръбите на външната канализация като на патерици. Раните и пукнатините по фасадите им са облепени с гипсови петна, овързани с въжета за пране, закърпени с прогнили дъски. Покривите надничат един през друг в налудничава бъркотия, прозорците по горните етажи са тъмни и пропукани, както и зидарията, а небето над тях сякаш е от материя, по-плътна от въздуха — прилича по-скоро на сводест стъклен покрив, като покривите на фабриките и гарите: някога този покрив е бил прозрачен и светъл, а сега по него е наслоена мръсотия.
Тъй или иначе, като се има предвид, че пристигате тук в три без десет през една студена ноемврийска нощ, надали сте склонни да съзерцавате гледката. Основното, което ви интересува, е как да избягате от мрака и студа, как да постигнете това, което се надявахте да постигнете само като ме докоснете — да станете вътрешен човек тук.
Като изключим бледата светлина на газените фенери по ъглите, по Чърч Лейн не се виждат никакви други светлини. Но това е, защото очите ви са привикнали към по-ярки признаци на човешко бодърстване от безсилното мъждукане на две свещи зад мръсното стъкло на някакъв прозорец. Вие идвате от свят, в който мракът може да бъде пропъден навън просто с натискането на едно копче, но животът предполага и друго разпределение на силите. Възможно е да се сключат и далеч по-несигурни сделки.
Изкачете подир мен стълбите до стаята, осветена от мъждукащия пламък на свещите. Позволете ми да ви помогна да прекрачите прага на задната врата, да ви преведа през задушаващо тесния коридор, който мирише на мокър килим и мръсно бельо. Позволете ми да ви спася от студа. Аз знам пътя.
Внимавайте къде стъпвате — някои от стъпалата са изгнили. Аз знам кое е гнило и кое — здраво; можете да ми вярвате. След като стигнахте дотук, защо не се престрашите да прекрачите още малко по-нататък. Търпението е добродетел, която ще бъде възнаградена богато.
Разбира се — нима не споменах? — тук аз ще ви напусна. Да, съжалявам, но се налага. Но ще ви оставя в добри ръце, в сигурни ръце. Тук, в тази миниатюрна стаичка, осветена едва-едва от пламъка на свещите, ви предстои първото запознанство.
Добра душа е тя; ще ви се понрави. Пък и да не ви хареса, това не е от значение — достатъчно е само да ви посочи пътя, после ще можете да я зарежете без никакви усложнения. През петте години, откакто се бори сама с живота, тя и през плет не е виждала такива дами и джентълмени, с каквито вие ще имате вземане-даване по-нататък; тя работи, живее и със сигурност ще умре на Чърч Лейн; сякаш прикована с вериги към тази съборетина.
Казва се Каролайн — име, често срещано сред обикновените жени, особено сред проститутките. Ще я намерите клекнала над голям порцеланов леген, пълен с хладка вода, в която са разтворени стипца и цинков сулфат. С помощта на дървена лъжица, около която е усукан стар парцал, тя се опитва да отрови, изсмуче или изобщо да унищожи по някакъв начин това, което е оставил в утробата й само преди минути мъжът, с когото се разминахте за малко. Каролайн постоянно вади лъжицата и накисва парцала, а водата става все по-мръсна — според нея това е сигурен признак, че семето на мъжа вече плува в легена, а не в утробата й.
Подсушава се с края на ризата си и забелязва, че свещите скоро ще угаснат. Фитилът на едната угарка вече само примигва. Дали ще запали нови?
Зависи кое време на нощта е — а Каролайн няма часовник, както и повечето обитатели на Чърч Лейн. Малцина са дори хората, които знаят коя година е, а дори и тези, които са наясно, че осемнайсет и половина века са изминали от времето, когато един евреин с неспокоен дух бил осъден на смърт за подстрекателство към размирици. На тази улица хората не си лягат в определен час, а тогава, когато почувстват въздействието на изпития джин, или когато се почувстват толкова изтощени, че не са в състояние да упражняват насилие. На тази улица хората се будят, когато опиумът, сложен в подсладената вода на бебетата, прекрати въздействието си върху малките нещастници. На тази улица плахите духом се мушкат под завивките още по залез-слънце и прекарват нощта заслушани в топуркането на плъховете. На тази улица звънът на църковните камбани и фанфарите от тържествените шествия се чуват едва-едва.
Мръсното небе и фосфоресциращата му украса служат за часовник на Каролайн. «Три часа след полунощ» за нея са думи без всякакво значение, но тя познава до съвършенство взаимоотношенията между положението на луната и къщите от другата страна на улицата. Застанала е край прозореца и погледът й се опитва да проникне през мръсотията по обледенените стъкла; но после плъзва встрани резето и избутва стъклото нагоре. Чува се силен пукот, за миг я обзема страх, че е счупила стъклото, но се оказва, че се е счупил само ледът по рамката, който пада долу на малки тресчици.
Същият вятър, чието дело е натрошеният лед, връхлита полуголото тяло на Каролайн, твърдо решен да превърне потта, стичаща се по пъпчивите й гърди, в блещукащ скреж. Тя събира краищата на разтворената пазва на ризата си, стисва ги здраво в юмрук и притиска пръсти към гърлото си, усещайки с меката вътрешна част на ръката допира на втвърденото зърно на едната си гърда.
Навън цари почти непрогледен мрак, тъй като най-близкият уличен фенер се намира дузина къщи по-нататък. Калдъръмът по Чърч Лейн вече не е бял от навалялия сняг — суграшицата е оставила по него големи петна и стекли се струи киша, прилични на чудовищни количества сперма, които проблясват жълтеникаво на светлината на газените фенери. Всичко останало е черно.
Докато стоите, затаил дъх, зад гърба и, ви се струва, че светът навън е напълно опустял. Но Каролайн знае, че наоколо сигурно бодърстват много други момичета като нея, както и всевъзможни мародери, пазачи и крадци. Буден е и собственикът на близката аптека — на някой може да му потрябва лауданум. По улиците все още се срещат и пияници — едни са били налегнати от дрямка, както са пели, а на други студът е уредил среща със смъртта. Да, все още е възможно да срещнеш и някой сладострастник да се озърта за по-евтина жена.
Каролайн размишлява дали да се облече, да наметне шала и да излезе, за да си опита късмета из околните улици. Парите й са малко, защото е проспала почти целия изминал ден, а сетне е пропуснала обещаващ клиент, защото нещо във вида му не й се понрави; стори й се, че страда от някаква заразна кожна болест. Сега съжалява, че му отказа. Отдавна трябваше да си е научила урока — няма никакъв смисъл да чакаш идеалния мъж.
Но ако тръгне отново по улиците, това означава, че ще трябва да запали поне още две свещи, а те са й последните. Не трябва да пренебрегва и лошото време — цялото това мятане из кревата повишава телесната температура, а после, като излезеш на студа, тя спада рязко; навремето един студент по медицина й бе обяснил, докато нахлузваше панталоните си, че това е идеален начин да си лепнеш пневмония. Каролайн не е склонна да пренебрегва лекомислено такова нещо като пневмонията — макар да я бърка с холерата и да е убедена, че ако прави редовно гаргара с джин и бром, това увеличава многократно шансовете й за оцеляване.
От Джак Изкормвача няма основание да се бои; той ще се появи едва след четиринайсет години, а дотогава тя най-вероятно и без това ще е умряла по повече или по-малко естествени причини. Освен това дори той няма да си цапа ръцете в Сейнт Джайлс. Казах ви вече, запознавам ви с дъното.
Един особено рязък пристъп на вятъра кара Каролайн да смъкне прозореца, затваряйки се отново в малката като кутийка стая, която не е нейна собственост, а реално погледнато, тя дори не я е наела. Тъй като не иска да се държи като ленива уличница; тя полага сериозни усилия да си представи как излиза навън със загадъчно изражение на лицето; опитва се да нарисува във въображението си образа на подходящ клиент, който се появява изведнъж от сенките и й казва, че е красива. Но излиза неубедително.
Каролайн хваща косата си в шепи и разтърква лицето си с нея; косата й е толкова гъста и тъмна, че мнозина мъже, дори най-големите грубияни, са я галили с възхищение. Топла и мека е като коприна, а досегът с нея е приятен за очите и бузите й. Когато сваля ръце от лицето си, тя вижда, че фитилът на едната свещ е удавен в лоена локвичка, над която другата едва успява да държи горящата главица на своя. Налага се да признае, че денят е приключил и че днес няма да припечели повече.
В единия ъгъл на стаичката, която иначе е напълно празна, се вижда легло с провиснали пружини — изпомачкано, с полуотметната завивка, то прилича на зле превързан крайник, който е вършил нещо трудно и мръсно. Най-сетне идва времето, когато леглото ще бъде използвано за спане. Каролайн се мушва внимателно под завивките, като внимава да не прокъса мазния чаршаф с токовете на обувките си. Ще свали обувките по-късно, когато се затопли достатъчно, че да събере сили да се заеме с дългите редици ситни копченца.
Пламъкът на последната свещ угасва, преди тя да се наведе към нея, за да я духне и Каролайн отпуска глава на възглавницата, вмирисана от алкохол и от допира на безброй чужди чела.
Сега вече може да се покажете. Разположете се удобно — в стаята е абсолютно тъмно и ще остане така до зазоряване. Можете дори, ако искате, да си легнете до Каролайн — заспи ли веднъж, тя не усеща нищо, не би забелязала и вас — стига да не я опипвате.
Да, излезте спокойно. Тя вече спи. Повдигнете завивките и се мушнете под тях. Дори да сте жена — няма значение; в тази епоха жените много често спят заедно. Ако пък сте мъж, това не би направило впечатление никому — защото това място е било заемано от стотици мъже преди вас.


Малко преди зазоряване, когато студът в стаята извън леглото е станал смразяващ, а Каролайн продължава да спи до вас, би било добре да се надигнете от леглото. Съзнавам, че ви предстои тежко и уморително пътуване, но Каролайн ще бъде грубо изтръгната от съня си, и ще е по-добре да не лежите до нея в такъв момент.
Възползвайте се от възможността да запечатате картината в паметта си: мизерно малкото пространство, издутите от влагата дъски на пода, тавана, почернял от пламъка на свещите, миризмата на восък, сперма и пот. Трябва да запазите спомена ясен в съзнанието си, инак ще забравите много лесно всичко това, когато се издигнете и се озовете в стаи, които ухаят на смесица от различни парфюми, печено агнешко и пури; големи стаи с високи тавани, пищни като десените по тапетите, с които са облицовани. Вслушайте се в едва доловимото, плахо подраскване зад парапетите, в тихото изхлипване, примесено със смях, което съпровожда сънищата на Каролайн…
Ужасяващ трясък и скърцане — на нещо огромно, от метал и дърво, което се сблъсква с камък — прекъсва съня на Каролайн. Тя скача уплашено от леглото, в бързината чаршафите се отмятат нагоре във въздуха като пърхащи криле. Истеричното скърцане продължава още няколко секунди, и е последвано от не толкова плашещи звуци — цвилене и човешки ругатни.
Каролайн вече е застанала на прозореца, както и всички останали обитатели на Чърч Лейн. Тя се взира, присвила очи, в сумрака, едновременно объркана и възбудена, опитва се да види последиците от злополуката. Точно пред къщата, в която живее тя, няма нищо, но малко по-надолу по улицата, близо до осветения от фенера ъгъл, се търкалят останките от наемен файтон, все още потръпващи и пропукващи, докато файтонджията реже юздите, за да освободи подплашения си кон.
Мракът и разстоянието й пречат да вижда ясно. Иска й се да се приведе по-напред през прозореца, но пристъпите на ледения вятър я връщат обратно в стаята. Тя започва да търси опипом дрехите си, сред разпилените завивки и чаршафи, под леглото; навсякъде, където може да ги е сритал последният клиент. (Наистина има нужда от очила, но така и няма да успее да си купи — от време на време намира някой чифт на уличните пазари и ги пробва, но проблемът не е само в това, че стъклата са надраскани — никога не може да открие подходящи).
Докато успее да се върне на прозореца, напълно облечена и разбудена, събитията са се развили удивително бързо. Няколко полицаи обикалят останките от файтона с фенери в ръце. Товарят на една каруца някакъв голям чувал — а може би човешко тяло? Файтонджията отказва на поканите да се качи и той в каруцата; вместо това се върти около останките от файтона си, подръпва го оттук-оттам, сякаш да провери какво още може да се разпадне. Конят, който вече се е успокоил, души задниците на двете кобили, впрегнати в колата на полицаите.
Само след минути, когато бледото слънце започва да се издига над Сейнт Джайлс, всичко, което е можело да се свърши, е свършено. Живите и мъртвите се подрусват в каруцата, която ги откарва нанякъде, останал е само разнебитеният файтон. Отвсякъде стърчат строшени спици и късчета прозоречно стъкло — файтонът е неподвижен като статуя.
Така, като надничате над рамото на Каролайн, вие може би си мислите, че няма какво повече да се гледа, но тя стои там застинала, като хипнотизирана, подпряла лакти на перваза на прозореца. Раменете й са напълно неподвижни. Но вече не гледа към сцената на катастрофата — очите й са насочени към фасадите на къщите от другата страна на улицата.
Там, по всички прозорци, се виждат детски лица. Безмълвни детски лица в рамките на прозорците — сами или на групички, като мърляви сладкарски експонати на витрината на затворен магазин. Всички те гледат надолу към останките от файтона и чакат. После, едновременно, като че ли са постигнали общо съгласие точно колко секунди трябва да изчакат, след като файтонджията се изгуби зад ъгъла, малките бледи личица изчезват.
Долу, на улицата, крилата на една врата се разтварят със замах и две хлапета се измъкват навън бързо, като плъхове. Едното носи обувките на баща си, облечено е само в парцалив панталон до коляното, и с някакъв шал. Другото е босо, по нощница, с палто отгоре. Кожата на ръцете и краката им е кафява и груба като на кучешки лапи. Детските им физиономии са погрознели от постоянните побоища.
Трябват им тленните останки на файтона и те не се колебаят нито за миг — връхлитат осакатеното возило с момчешки ентусиазъм. Малките им ръчички изтръгват спиците от натрошените колелета и ги ползват като лостове и длета. Откъртват се метални обкови и прагове; лампите и дръжките на вратите се дърпат, блъскат и чупят.
От мръсните входове се появяват още деца, готови да припечелят своя дял. Тези, които имат ръкави, спират за миг, за да ги запретнат, тези, които нямат, се залавят незабавно за работа. Независимо от силата на ръцете и набръчканите им челца, нито едно от тях не е на повече от осем-девет години — защото единствено най-малките деца могат да свършат работата по разглобяването на файтона, макар всеки що-годе здрав обитател на Чърч Лейн вече да е буден. Останалите или вече са пияни, или се готвят за дълъг работен ден, който може да ги отведе и много далеч оттук.
Скоро файтонът е обсаден отвсякъде от Недостойни бедни и всеки от тях се старае с всички сили да докопа някаква част, която струва пари. Почти всичко по него струва пари, защото возилото по принцип е създадено за членове на каста, която е много степени над тяхната. Построен е от ценни суровини като желязо, месинг, хубаво сухо дърво, кожа, стъкло, филц, метални жици и въжета. Дори пълнежът на седалките може да се използва, за да се натъпче възглавница — далеч по-хубава от навит чувал за картофи. Без да проронят и дума, с помощта на всякакви подръчни средства, или въоръжени само с обувки, децата чукат, скубят, режат и ритат; звуците отекват сухо в мразовития въздух, а скелетът на файтона потръпва върху калдъръма.
Знаят, че не разполагат с много време, но то се оказва дори по-кратко, отколкото са очаквали. Не повече от петнайсет минути са изминали, откакто първите две хлапета връхлетяха върху разбития файтон, когато тежката каруца на една пивоварна, теглена от два коня, се появява иззад ъгъла и се насочва с громолене към местопроизшествието. В нея се возят файтонджията и други трима мускулести мъжаги.
Повечето от децата моментално потъват във входовете на къщите, награбили отломките в ръце; по-нахалните упорстват още няколко секунди, докато гневни викове: «Разкарайте се!» и «Крадци!» ги принуждават да си плюят на петите. Когато каруцата спира пред останките на файтона, Чърч Лейн отново е празна, фасадите на къщите мълчат невинно, потънали в сенки, а прозорците са отрупани с лица.
Четиримата мъже слизат от каруцата и тръгват бавно към файтона — заобикалят го, едните в посока на часовниковата стрелка, другите обратно. Издуват мускулите на масивните си ръце, изпъват месестите си рамене. После, по сигнал на файтонджията, всеки от тях хваща един от ъглите на разбития файтон, изпъшкват в хор, повдигат го и го тръсват върху каруцата. Поставят го криво-ляво изправен — две от колелетата вече са изчезнали.
Никой не си губи времето да прибира дребни части. Файтонджията шибва коня, той изпръхтява, от ноздрите му струи топла пара, тримата помагачи скачат обратно в каруцата и се хващат здраво за останките на файтона. Файтонджията спира само за миг, колкото да размаха свития си юмрук към накацалите по прозорците мародери, изкрещява: «Това тук беше целият ми живот!» и изчезва заедно с останалите мъже и каруцата.
Мелодраматичният му жест не впечатлява никого. За хората от Чърч Лейн той е късметлия — оживял е, значи трябва да бъде благодарен и за това. Защото, когато каруцата потегля с трополене, се вижда, че на мястото на файтона, в улеите между паветата, се вият струи тъмна кръв, образуват странни шарки, подобни на виещ се ален плевел.
От мястото, на което стоите, можете да видите как раменете на Каролайн потръпват от отвращение, тя се страхува от кръв, открай време е така. За миг изглежда, че ще се откъсне най-сетне от прозореца, но тя само се потърсва силно, за да прогони настръхването, и отново се привежда напред.
Каруцата е изчезнала. Тук-там се отварят врати и на улицата се появяват човешки фигури. Това вече не са деца, а зрели хора — тоест закоравели личности, надхвърлили десетгодишна възраст. Тези, които могат да си позволят да се пошляят — разлепвачът на афиши, миячът, както и човекът, който продава хартиени вятърни въртележки — спират, за да огледат локвите кръв. Другите ги подминават припряно, увивайки шалове около дръгливите си вратове, и дъвчат твърдите корички, които са получили за закуска. За тези, които работят във фабрики и шивачници, закъснението е равносилно на незабавно уволнение; а другите, които ще търсят «каква да е» работа за деня, няма да могат да кажат «както и да е», когато работодателят избере един от петдесет, а на останалите каже да си вървят.
Каролайн отново чувства, че я побиват тръпки — този път причината е далечен спомен. Някога и тя е била робиня като тези долу, бързала е всяка сутрин да излезе в бели зори, а всяка вечер е плакала от изтощение. До ден-днешен, всеки път, когато е прекалила с пиенето и спи много дълбоко, останки от жестокия навик я карат да се буди по времето, когато е трябвало да потегля за фабриката. Тревожна, още в просъница, тя скача от леглото и стъпва на голия под, както правеше винаги преди. Едва когато се домъква до стола, на който трябва да е метната памучната й престилка, си спомня коя е и каква е станала, и пропълзява обратно в топлото легло.
Само че днес злополуката я е разбудила дотолкова, че няма смисъл да се опитва да заспи отново. Може да опита да дремне следобеда — всъщност, трябва да поспи тогава, за да не рискува да заспи довечера до някой хъркащ идиот. Обикновеното чукане е едно, но допуснеш ли някой мъж да преспи при теб, работата е съвсем друга — веднага решава, че може да се нанесе с все парцалите си.
Отговорности, отговорности. Да се наспива достатъчно, да не забравя да си сресва косата, да се мие след всеки мъж — това са нещата, които в никакъв случай не бива да пренебрегва сега. В сравнение с тегобите, които навремето бе споделяла с останалите роби, не е кой знае колко лошо. Що се отнася до работата… е, поне не е толкова мръсно като във фабриката, нито толкова опасно, нито толкова досадно. Пожертвала е безсмъртната си душа, но в замяна е получила правото да спи до късно в делничен ден и да става от леглото, когато й изнася.
Каролайн стои край прозореца и наблюдава Нели Грифитс и старата госпожа Мълвани, които бързат надолу по улицата към фабриката за конфитюри. Горките дрипави грозотии — прекарват всеки ден, като се блъскат в убийствена жега за някакви мизерни грошове, и после се прибират у дома при пияните си мъже, които ги пребиват всяка вечер. И на това му викат да си «почтен», а Каролайн е «пропаднала»! Че за какво Бог ни е дал това между краката, ако не за да спаси жените от робски труд?
Има все пак нещо дребно, за което Каролайн завижда на тези жени, от което винаги я пробожда лека тъга. И Нели, и госпожа Мълвани имат деца, а Каролайн също имаше дете някога, но го загуби, и сега никога няма да може да има друго. При това детето й не беше някакво незаконно нещастниче — родено беше в брак, в щастлив брак по любов, в едно малко, красиво селце в Северен Йоркшир — все неща, които вече отдавна не съществуват в живота на Каролайн. Сигурно от съсипаните й вътрешности така или иначе не може да се пръкне ново бебе, и цялото това плакнене с разтвор на цинков сулфат е безсмислено като молитва.
Сега детето й щеше да бъде на осем години, ако бе оцеляло — а то може би щеше да е живо, ако тя си беше останала на село, в Грасингтън. Вместо това наскоро овдовялата Каролайн реши да отведе сина си в Лондон, защото реши, че в най-близкия град, Скиптън, няма прилична работа за жена без особено образование, а пък не можеше да понесе мисълта, че ще живее от подаянията на свекърва си.
И тъй, Каролайн и синът й се качиха на влака и потеглиха заедно към нов живот. Вместо да отидат в Лийдс или Манчестър, които тя с основание считаше за опасни места, Каролайн купи билети за столицата на цивилизования свят. От вътрешната страна на малката си шапчица на провинциалистка беше забола с карфици осем паунда — значителна сума, достатъчна да им осигури храна и подслон в продължение на много месеци. Мисълта за тези пари би трябвало да я успокоява, но вместо това през целия път до Лондон я измъчваше главоболие, като че ли солидната стойност на тези банкноти й тежеше и огъваше шията й. Искаше й се да изхарчи цялото това малко богатство сега, наведнъж, за да не рискува да го загуби.
Само дни след пристигането й в метрополията тя намери разрешение на този проблем. В една прочута моделиерска фирма бяха толкова впечатлени от добрите й маниери, че й възложиха да изработва надомно мъжки жилетки и панталони. Фирмата щеше да й осигурява необходимите материали, но изискваше тя да остави пет паунда като депозит. Когато Каролайн се осмели да отбележи, че пет паунда са прекалено голяма сума, човекът, който я назначаваше, се съгласи с нея, но отбеляза, че не я е определил той. Несъмнено неговият шеф, директорът на фирмата, е бил разочарован от непочтеното поведение на хора, които е назначавал, когато е бил по-лековерен; крадели цели ярдове от най-скъпите платове, а после ги продавали по уличните пазари, и скъпите материи свършвали във вид на парцали по гърбовете на уличните хлапета. Отрезвяваща картина за всеки щедър и доверчив търговец — нима Каролайн не би се съгласила?
Каролайн действително се съгласи тогава — нали беше почтена жена, а момчето й не беше някакво улично хлапе, и се считаше за обитателка на същия този свят, на който нейният работодател се опитваше да придаде сигурност. Така че даде петте паунда и започна своята кариера като шивачка на панталони и мъжки жилетки.
Оказа се, че работата не е прекалено трудна и (поне според нея) добре платена. През някои седмици успяваше да припечели по шест шилинга, че и повече, макар че от тях се изваждаха цените на памука за подплънки, на въглищата за ютията, и на свещите. Тя никога не пестеше прекалено свещите, твърдо решена да не става като онези полуслепи шивачки, присвиващи очи над ръкоделието си в полумрака край прозореца; жалеше шивачките, възпети от Томас Худ в «Песен на ризата», но както един почтен собственик на магазинче жали дрипавия амбулантен търговец. Макар и да съзнаваше болезнено, че общественото й положение се е понижило рязко, тя не бе недоволна; и тя, и момчето разполагаха с достатъчно храна, квартирата им в Чити Стрийт беше чиста и спретната, и Каролайн, понеже нямаше вече съпруг, можеше да решава сама как най-разумно да харчи парите си.
После дойде зимата и, разбира се, детето се разболя. Каролайн губеше ценно време, докато се грижеше за него, и най-вече губеше часовете с дневна светлина. Когато най-сетне той се пооправи, тя нямаше друг избор — трябваше да поиска помощ и от него.
— Трябва да си голям и смел мъж — казваше тя тогава с пламнало лице, извърнала очи към пламъка на единствената свещ, която разпръскваше мрака над работата им. Нито едно от предложенията, които щеше да й се наложи да направи по-късно, нямаше да й се стори толкова срамно, колкото това.
Така майката и синът станаха колеги. Облегнато на краката на Каролайн, детето сгъваше и гладеше ушитите от нея дрехи. Тя се опитваше да обърне всичко на игра, караше го да си представи дълга редица от голи, треперещи от студ господа, които си чакат панталоните. Но въпреки всичко изоставаха все повече и повече с работата, детето все по-често клюмаше над работата си, заспиваше и падаше напред — и за да не изгори себе си или ушитите дрехи на въглените в ютията, се наложи Каролайн да зашива ризата му за полите на роклята си.
Това потискащо партньорство не продължи много — дузини жилетки все още чакаха да бъдат довършени, когато подръпванията на полата й зачестиха толкова, че стана ясно — детето не беше просто уморено. То умираше.
Тогава Каролайн отиде да си вземе депозираните пари от работодателя. Върна се с два паунда и три шилинга, изгаряна от болезнена, безпомощна ярост, която кипеше в нея в продължение на цял месец.
Парите пък стигнаха за малко повече от месец, и когато здравето на детето се подобри едва забележимо под грижите на лекар, Каролайн намери работа в една мизерна работилничка като шапкарка — нахлупваше парчета плат върху димящи, нагорещени железни глави. Цял ден поемаше тъмни, лъскави, горещи шапки по-нататък по веригата от жени — като че ли предаваше нататък чинии с храна в прекалено задимена кухня. Детето й (надявам се да извините безличния начин, по който го споменавам, но Каролайн никога не споменава името му) прекарваше дните си, заключено в мизерната нова квартира, с шарената си топка и играчките, само с постоянните пристъпи на болестта и със сирашката си тъга. Беше все нервно, непрекъснато хленчеше за дреболии, като че ли я предизвикваше да изгуби търпение.
Тогава, през една нощ в края на зимата, то започна да кашля и да се задъхва като полудяло кутре. Нощта приличаше много на сегашната — навън беше кално, цареше лют студ. Притеснена, че никой лекар не би се съгласил да я придружи без заплащане в такъв студ до мястото, където живееше, Каролайн измисли план. О, тя бе чувала за добросърдечни лекари, посветили живота си на своята професия, които кръстосвали бордеите в борба с вечния си враг — болестите. Но откакто живееше в Лондон, Каролайн не бе срещнала нито един такъв лекар, затова реши първо да си послужи с измама. Облече се в най-хубавите си дрехи (филцът за корсажа беше откраднат от работилницата) и помъкна дете то със себе си навън, на улицата.
Планът й беше да отиде в дома на лекаря, който живееше най-близо, и да се опита да го убеди, че е пристигнала в Лондон съвсем наскоро и още няма семеен лекар, че е била вечерта на театър и че едва сега, когато се върнала, заварила прислужницата в паника и детето много зле, че наела незабавно файтон — изобщо да създаде впечатлението, че не е от хората, които обсъждат парични въпроси в такива случаи.
— Докторът няма ли да ни изпъди? — попита момчето, с което, както обикновено, облече в думи най-сериозното й опасение.
— Върви по-бързо — беше единственото, с което можа да му отговори.
Когато откриха най-сетне къщата, над чийто вход светеше овална лампа, момчето дишаше с такова усилие, че Каролайн едва не бе полудяла от страх. Ръцете й трепереха от потиснато желание да разтвори с пръсти гърлото му, за да осигури достъп на въздух до дробовете му. Вместо това дръпна шнура на звънеца.
След минута-две на прага се появи някакъв мъж по нощница. Не приличаше на нито един от лекарите, с които Каролайн си бе имала работа. Дори не миришеше като лекар.
— Сър — започна тя, опитвайки се отчаяно да прикрие и паниката в гласа си, и провинциалния акцент, — синът ми има нужда от лекар!
Той я огледа набързо, забеляза старомодната, едноцветна рокля, премръзналите й бузи, калта по обувките. После й направи знак да влезе, усмихна се и постави широката си длан върху треперещото рамо на момчето. После отвърна:
— Виж ти, какво щастливо съвпадение. Аз пък имам нужда от жена.
Сега, пет години по-късно, докато се щура сънливо из стаята, Каролайн ритва неволно порцелановия леген и се сеща, че трябва да изчисти. Прелива застоялата противозачатъчна тиня в нощното гърне, наблюдавайки как възможните зародиши на потомството на друг мъж се смесват с урина. Повдига гърнето на перваза на прозореца и повдига нагоре стъклото. Този път не се чува пукот на лед. Няма и вятър. Иска й се да лисне съдържанието на гърнето направо навън, но отскоро тук се навърта санитарният инспектор и напомня постоянно на всички, че живеят в деветнайсети век, а не в осемнайсети. Чуват се и заплахи за насилствено изхвърляне от квартирите. Чърч Лейн е пълна с ирландски католици — злобни клюкари до един — и Каролайн не би искала да я нарочат, че освен всичко останало разпространява и холера.
Затова навежда гърнето бавно напред и изпразва дискретно съдържанието му, което се стича в тънка струйка надолу по тухлите. Проблемът ще се реши по един или друг начин — или слънцето ще изсуши фасадата, или ще навали нов сняг, и ще я почисти.
Каролайн е гладна — остър глад присвива стомаха й, въпреки че обикновено става от леглото доста по-късно. Отдавна е установила, че станеш ли много рано, умираш от глад; ако поспиш още малко, ти минава, а сетне пак огладняваш. Сигурно нуждите и желанията идват на приливи и отливи, докато спиш, тропат на вратата на съзнанието и настояват да бъдат задоволени, после подвиват опашка и си тръгват за кратко. Мъжът й все й казваше, че много мисли. Ако беше получила по-добро образование, то сигурно по-скоро щеше да й навреди, отколкото да помогне.
Червата й издават звуци, подобни на квиченето на малко прасенце. Тя се разсмива и решава да изненада Епи — ще го посети рано-рано в «Мамината кухня». Това гарантира усмивка на грозното му лице, а на нейния стомах — парче пай.
На студената дневна светлина дрехите, които навлече набързо, за да види катастрофата, не изглеждат задоволително. Груби ръце са мачкали плата, мръсни обувки са настъпвали подгъвите, виждат се дори капчици кръв от раничките по краката на Лио, бояджията. Каролайн смъква всичко и започва да навлича една рокля на сини и сиви райета с огромни фусти и тесен черен корсаж, която измъква от гардероба.
За Каролайн обличането е значително по-лесна работа, отколкото за повечето жени, с които ще се запознаете по-нататък в тази история. Направила е малки, хитри изменения навсякъде по дрехите си. Мястото на копчетата е променено, независимо от модата — и те са разположени така, че сама да може да стига до тях. Всеки по-горен слой дрехи има някаква пролука, през която може да стигне лесно до по-долния. (Виждате ли? Шивашките й умения са намерили приложение в крайна сметка!).
Тя отделя малко повече внимание на лицето и косата си. Оглежда ги внимателно в малкото ръчно огледалце, окачено за дръжката на стената. Изглежда сносно за двайсет и деветте си години. Няколко избледнели белега по челото и брадичката. Един почернял зъб, който изобщо не боли — най-добре просто да не го бута. Бялото на очите й е малко зачервено, но самите очи са големи и добродушни, като на куче с добър господар. Устните са прилични, веждите — като на всички останали. И, разбира се, пищната плетеница на косите й. Разресва с телена четка бретона и го бухва над челото, наглася го да пада малко над очите с опакото на ръката си. Прекалено нетърпелива и гладна е, за да среши останалата коса — просто я навива на кок и я забучва с фуркети на главата си, после покрива всичко с тъмносиня шапка. Трябва да се напудри и начерви — не за да прикрива старост, грозота или упадък на плътта, защото нито едно от тези неща не я е сполетяло още, а за да пооживи малко лицето си, бледо, тъй като слънцето не го вижда почти никога. Последното прави по-скоро за себе си, а не за клиентите.
Наглася шала на раменете си, оглажда предната част на роклята и съзнава, че прилича на заможна жена — никога не би могла да изглежда така, ако бе продължила да робува в шапкарската работилница, страдайки, за да запази добродетелта си. Разбира се, една истинска лейди не би могла да закопчае за пет минути и жартиерите си, камо ли пък да се облече без помощта на прислужница. Каролайн знае отлично, че тя е само евтина имитация, но в пристъп на нахалство решава, че за имитация е доста добра — особено като се има предвид колко малко усилия полага за тази цел.
Измъква се от стаята — като красива пеперуда, излитаща от какавидата изсъхнала слуз. Последвайте я дискретно. Но имайте предвид, че засега не ви предстои интересно посещение. Проявете още малко търпение. Всички свещи, запалени снощи на площадката и надолу по стълбите, са изгорели. Нови няма да бъдат запалени до следобеда, когато момичетата започват да водят клиенти, така че нищо не осветява пътя на Каролайн надолу. На площадката пада малко светлинка през вратата на нейната стая — оставила я е отворена, за да разпредели по-равномерно миризмите, които се носят из къщата. Но стълбите, които се вият като спирала надолу в потискащо тясното пространство, оставено за стълбище, са потънали в тъмнина. Каролайн често си е казвала, че тази задушаваща спирала всъщност не се различава по нищо от комин. Може някой ден, тъкмо когато тя слиза надолу, най-долният етаж да се запали и тогава стълбището ще засмуче дима и пламъка точно като комин — останалата част от къщата ще остане недокосната, а тя самата, заедно с тъмната спирала на стълбите, ще се превърнат в сажди и ще изхвърчат през комина сред пушек и дим! И сигурно ще се намери някой да каже «По-добре без тях».
Първото, което Каролайн вижда, когато излиза в осветеното антре, е полковник Лийк в инвалидната количка. Макар да са го оставили близо до най-долната площадка на стълбите, количката е завъртяна с лице към външната врата, така че той е с гръб към Каролайн и тя се надява, че тази сутрин, като никога, може да е заспал.
— Мислиш, че съм заспал, а, момиче? — разнася се присмехулният му глас.
— Не, нищо подобно — разсмива се тя, но толкова рано сутринта й е трудно да лъже убедително. Промъква се покрай него, но го оставя да я поопипа — колкото да не го обиди. Той никога не прощава обидите.
Полковник Лийк е чичо на хазайката — едър, шкембест мъж, който се опитва да съхрани топлината на тялото си с много пластове палта, шалове и одеяла, подклажда всякакви клюки и пуши къса луличка. Най-отдолу, под всички защитни слоеве, полковникът все още носи военната си униформа, заедно с медалите. Но върху медалите има зашита носна кърпа, за да не се закачат. В последната война, в която участвал, полковникът получил куршум в гръбнака в замяна на правото да стреля по разбунтувалите се индуси. Оттогава племенницата му се грижи за него, а когато започнала да дава къщата си под наем на проститутки, го назначила за свой касиер.
Полковник Лийк изпълнява задълженията си мрачно, но добросъвестно. Ала истинската му страст си остава войната и всякакви други изблици на насилие и катастрофи. Когато чете вестника си, новините за щастливи събития и велики постижения не приковават вниманието му, но стигне ли до някакво тежко произшествие, едва го сдържа. Неведнъж, тъкмо когато Каролайн работи усилено горе в стаята си, се е налагало да почне да стене по-силно в ухото на клиента, за да заглуши рециталите на полковника, които той изнася на висок глас:
— Шест хиляди татари нахлуват в провинция Амур, изтръгната преди петнайсет години от китайско владичество!
Сега полковникът приковава зачервените си очи в Каролайн и прошепва многозначително:
— Някои от нас не спят, когато стават нещастия. Някои от нас знаят какво се е случило.
— Вие за оня файтон сутринта ли? — пита Каролайн, добре запозната с неговия начин на мислене.
— Видях — продължава полковникът, опитвайки се да се поизправи на загноилия си задник. — Смърт и катастрофи. — Той пада обратно на възглавниците. — Но това е само началото. Само малка част от това, което ни чака. Местно проявление на това, което ще бъде навсякъде! Навсякъде! Катастрофи!
— Пуснете ме, полковник. Ще припадна, ако не хапна нещо.
Старецът се взира в своя покрит с одеяло скут, сякаш е вестник, вдига философски показалец и започва да изрежда:
— Преобръщане на влак с трагични последици в Бишъпс Ичингтън. Барутна експлозия край Риджънтс Канал. Параход потънал в Бискайския залив. На друг кораб, «Коспатрик», избухнал пожар, когато бил на половин път към Нова Зеландия — четиристотин и шейсет души се водят безследно изчезнали — и това само преди дни. Помисли си само! Това са поличби. Това е водовъртежът на нещастията. А в самия му център… какво има там, а? Какво има?
Каролайн отделя няколко секунди, за да намери верния отговор, но няма представа какъв може да бъде той. Единствено тя от трите жени, които ползват къщата на госпожа Лийк за подслон и работна площадка, проявява странна симпатия към стария човек. Но симпатията й не се простира дотам, че да позволи на налудничавите му предсказания да я лишат от закуска.
— Довиждане, полковник! — подвиква тя, бутва вратата, измъква се на улицата и затваря зад себе си.
А сега е време да се подготвите. Не ви остава много време с Каролайн — скоро тя ще ви запознае с едно друго лице, чиито шансове в живота са малко по-добри от нейните. Вижте как се издува корсажът й, докато тя вдишва дълбоко въздуха на новия ден. Изчакайте да подбере най-безопасния маршрут по Чърч Лейн — избягвайки най-големите струпвания на конска тор. После я последвайте внимателно, докато тя върви забързано към Артър Стрийт, сред останките, посипали се подир разбития файтон — първо локвите кръв, после разхвърлян пълнеж от седалките и трески. Може би ще виждате такива отломки чак до кръчмата «Мамината кухня», където сервират топъл пай още от зори и никой няма да ви попита дали познавате жената, която загина.


Две

Навсякъде по лъснатия паваж на Грийк Стрийт са наизлезли собствениците на магазинчета — втората вълна ранобудници. Разбира се, самите те се считат за първата вълна. Мрачната процесия от фабрични работници и шивачки, които Каролайн бе наблюдавала от прозореца си, макар да бе преминала само на няколкостотин ярда оттук само преди час, може със същия успех да е част от друго време, от друга страна. Цивилизацията започва на Грийк Стрит. Добре дошли в истинския свят.
Ранното ставане, присъщо на собствениците на магазини, в техните очи е героичен стоицизъм, на който по-ленивите смъртни не са способни. От друга страна, всяко същество, което шета по улиците преди тях, би могло да бъде само някакъв гризач или насекомо, което за съжаление се е отървало от капаните и отровата.
Това не означава, че тези трудолюбиви хорица са жестоки. Сред тях ще намерите мнозина с по-добра душа от хората, заради които дойдохте тук — онези възвишени изпълнители на главните роли, с които толкова припирате да се запознаете. Работата е там, че собствениците на магазинчетата по Грийк Стрийт изобщо не се интересуват от незнайните същества, произвели стоките, които те продават. Светът е надраснал старовремската селска интимност — живеем в модерни времена: предаваме поръчка за петдесет калъпа катранен сапун, след няколко дни изпращаме кола и приемаме готовия сапун. Как е дошъл на бял свят този сапун не е въпрос, който засяга съвременния човек. Всичко в този свят се пръква окончателно оформено от слабините на добронамереното чудовище, наречено Манифактура; безкраен поток от предмети — с различно качество, но в съвършена еднообразност — извира от някакъв отвор, забулен в дим.
Може би ще изтъкнете, че облаците дим от фабричните комини в Хамърсмит и Ламбет покриват с черни сажди небето навсякъде — като унижаващо припомняне откъде произлиза цялото това изобилие. Но смирението не е черта, присъща на съвременния човек, а мръсният въздух също става за дишане — единственият му недостатък е слоят мръсотия, който прекалено бързо се насъбира по витрините.
Но каква е ползата от носталгия по старите времена, мислят си с въздишка търговците. Дошло е времето на машините, светът никога вече няма да бъде чист, но о, какви обезщетения има за сметка на това!
Те вече са почнали да се потят. Това е първият и единствен случай през деня, в който ги избива пот — докато се трудят, за да отворят по-бързо магазините си. Свалят мръсната ледена корица от витрините с помощта на хладка вода и избутват кишата в канавките с твърдите си метли. Застанали на пръсти, протегнали нагоре ръце, те свалят капаци, решетки, ролетки, дърпат резета и скоби, които са пазили стоката им през нощта. По цялата улица се чува как ключове се завъртат с тракане в ключалките и пищното метално облекло на магазините се смъква.
Търговците бързат, да не би по улицата да мине човек с пари и да предпочете напълно отворен магазин пред друг, отворен само наполовина. По това време на утринта минувачите са малко на брой и повечето странни типове, но по Грийк Стрийт минават какви ли не хора, и човек не може да знае кой е склонен да харчи и кой — не.
Докато Каролайн върви към «Мамината кухня», изобилието я зашеметява — то й се натрапва направо безсрамно от търговците, които, разтворили вече вратите на своите хранилища, се надпреварват в измислянето на по-изкусителни начини за излагане на стоката в тесните улички. Сякаш, разкъсали вече девствения пояс на вратите и капаците, те не намират смисъл в съхраняването на последни остатъци от скромност. Подноси с книги се изпречват на пътя на Каролайн, някои от томчетата са разтворени хитро точно така, че да се виждат цветните илюстрации. Парцалени манекени протягат ръце, умолявайки Каролайн да купи дрехите от гърба им. Тежките завеси по витрините се свличат и ги разгалват без предупреждение.
— Добро утро, мадам! — подвикват мъжете, докато Каролайн минава забързано покрай тях. Ясно им е, че тя не е дама — самият факт, че е будна толкова рано сутринта, го потвърждава, но пък и те не са точно джентълмени в своя бизнес, и не могат да си позволят да се отнасят с презрение към възможен клиент. Съзнавайки болезнено колко много йерархични стъпала ги делят от големите собственици — които никога не биха се назовали търговци — на магазините по Риджънт Стрийт, те биха продали нещо от своите книги, кифли, калели и корсажи на една проститутка със същото удоволствие, както и на когото и да било друг.
Всъщност съществува една много характерна прилика между Каролайн и търговците, които се опитват да привлекат интереса й — по-голямата част от това, което и те, и тя предлагат срещу заплащане, няма нищо общо с девствеността. Тук могат да се намерят книги със страници, изпокъсани от ножа на предишния собственик; виждат се мебели, изхвърлени, защото са демодирани, но все още запазени, ще вършат работа, пък са и евтини — така всеки, който е позакъсал, се подвежда да изпадне още по-надолу. Приятно пропадане, дами и господа! Ето и легла, в които вече са спали хора — най-чистите хора на света, сър, разбира се, най-чистите. (А може тук да е спал някой болен нещастник, и заразата все още да дебне в дюшека. Такива са мрачните помисли на хората, докарани от банкрут, мошеничество или разпускане на фирмата до такова положение, че купуването на нови мебели от Риджънт Стрийт за тях е немислимо).
Дрехите демонстрират още по-съмнителен вкус. Не само че всички са конфекция (тоест не са правени по мярка за никого), но някои от тях вече са били носени — при това не само веднъж. Разбира се, търговците веднага биха отрекли — приятно им е да си мислят, че битпазарите по Петикоут Лейн са толкова по-долу от тях в йерархията, колкото по-долу са те самите в сравнение с Риджънт Стрийт.
Но стига сме говорили за тези хора. Рискувате да изгубите от поглед Каролайн, защото тя върви вече по-бързо, пришпорвана от глада. Ето, вече се колебаете, защото виждате пред себе си две жени — и двете стройни, и двете с черни корсажи с големи панделки, които се развяват около телата им, докато вървят. Каква беше полата на Каролайн? На сиви и сини райета. Настигнете я. Другата уличница, която и да е тя, няма да ви запознае с човек, когото си струва да познавате.
Каролайн почти е достигнала целта си; повдига очи към полюляващата се табела на «Мамината кухня» — олющена рисунка на момиче с големи гърди и грозната му майка. Остава да преодолее едно последно препятствие — купчина вестници, която се плъзва по алеята точно пред нея. Тя поема в ноздрите си неудържимо привлекателното ухание на топъл пай и прясна бира, бутва старата синя врата, на която е закован надпис в рамка: «Моля, не блъскайте вратата, пияниците спят». (Кръчмарят обича добрата шега и обича хората да се смеят заедно с него. Когато постави за първи път този надпис, го бе повтарял пред Каролайн толкова често, та по едно време бе готов да повярва, че я е научил да чете. Само че тя скоро започна да бърка «моля» с «блъскайте» и «вратата» с «пияниците»).
Когато влезете след Каролайн в кръчмата, ще се убедите, че вътре няма спящи пияници. «Мамината кухня» е малко по-добро заведение от най-долните пивници, и въпреки шеговития надпис, пияниците се изхвърлят оттук, ако налитат на бой или има опасност да повърнат. Това е; солидна, чиста кръчма — цялата в месингови украшения и ламперии от зле лакирано дърво. От тавана са провесени за украса буренца от различни видове бира, макар в кръчмата да се продава само един вид. Цяла колекция от подложки за чаши и бирени капачки е подредена на стената зад бара.
От четиридесет и деветте очи в помещението само осем или десет се извръщат, за да отбележат появата на Каролайн. Тук на мода е сериозното пиене и мърморенето. Тези, които й хвърлят по един поглед, го правят колкото да преценят коя и каква е, и после отново вторачват очи в златистата пяна на горчивата тъмна бира. По-късно може и да я пожелаят, но в часа на утринното главоболие идеята да полагат физически усилия им се струва непривлекателна.
По това време в «Мамината кухня» по масите търкат лакти опърпани мъже — не са точно нехранимайковци, но и да изхранват дом не ги бива. Повечето от копчетата по саката и ризите им са здраво зашити; плетените шалчета, увити около вратовете им, са прани сравнително скоро; обувките им са здрави, и ако не лъснати, то поне не са кални. Повечето от мъжете тук не са отдавна без работа, и повечето имат жени, които още не са вдигнали ръце от тях. Появата на Каролайн не ги възмущава, нито пък ги учудва. Много път трябва да изминете, докато се озовете в едно от онези заведения, където допускат само мъже.
— Здрасти, Кади — казва кръчмарят и повдига косматата си ръка, мокра от бира. — Петелът ли те събуди?
— Как не, Епи — отвръща Каролайн. — Замириса ми на твоя пай и на твоя ейл.
Размяната на реплики е формална. Той вече й налива чашата и е дал знак на жена си да донесе парче пай. Каролайн е единственият клиент, който може да яде и пие на вересия, защото за нея поне може да бъде сигурен, че по-късно ще си плати. А кой от мъжете, чието присъствие в кръчма по това време на деня доказва със сигурност, че са безработни, може да бъде убедителен, като твърди, че тъкмо сега няма пари, но довечера ще има? В замяна на загубената си добродетел Каролайн спечели уважение тъкмо на местата, където то й е необходимо.
Това не означава, че тя умее да борави с пари. Като повечето проститутки, тя пропилява спечеленото веднага, щом й падне в ръцете. Като изключим парите, които отделя за храна и квартира, тя харчи за сладкиши, пиене, шоколад, понякога купува и дрехи, сладолед през лятото, ходи на отоплени места през зимата — кръчми, мюзикхолове, пантомими — каквото и да е, стига да не стои на студа. Освен това, разбира се, купува съставките на противозачатъчната смес за промивки, дърва за огрев и свещи, и всяка неделя бенгалска свещ за едно пени — обича ги от дете и късно през нощта в неделя си я пали в стаята, като папистите, дето палят свещи в църква. Нито една от тези слабости не струва много — в сравнение с хазарта на мъжете и лекарствата, които са необходими за едно дете — но Каролайн така и не може да спести дори един шилинг. Евтина рокля, бенгалска свещ за едно пени, един сладкиш, билет от шест пенса за някое представление — как е възможно за тези неща да отиват толкова много пари? Трябва да има и някакви други разходи, но проклета да е, ако може да си спомни какви. Няма значение — приходите й са постоянни, така че рядко закъсва за дълго.
Каролайн поглъща пая лакомо, без никакви превземки — такова нещо тя не би търпяла у другите навремето, когато беше почтена съпруга в Йоркшир. Вилица и нож не са необходими, за да погълне тресящата се смес от брашно, желирани овнешки крачета, говежда карантия и горещ сос, която държи направо в дланта си. Дъвче с отворена уста, за да се охлажда. Само след няколко минути облизва пръстите си.
— Благодаря, Епи, точно това ми трябваше — тя допива бирата си, изправя се и изтръсква трохите от пая от полите си. Жената на кръчмаря ще измете след нея с кисела гримаса. Каролайн му изпраща въздушна целувка и излиза.


Навън цивилизованият свят все още не се е събудил напълно. Продавачите продължават да подреждат стоката под зорките погледи на крадци, лепачи на афиши, просяци и куриери. Не се виждат жени, с изключение на две забулени в черни шалове цветарки, които се карат под сурдинка за територия. Загубилата спора потътря трополящата си количка към мястото, където са завързани товарните коне. Черният й гръб е приведен ниско над стоката й от съмнително свежи букетчета.
Каролайн не е свикнала да излиза по улиците толкова рано — дори е малко притеснена при мисълта за многобройните часове от деня, които са все още пред нея. Чуди се дали да не предложи някому тялото си, колкото да убие времето, но съзнава, че надали ще се престарае, докато не й се предостави удобен случай. Все още не е в тежка нужда. Може да отиде спокойно да си купи свещи. За какво й е да се безпокои, че ще остане без пукнато пени, след като сега за двайсет минути печели повече, отколкото навремето припечелваше за цял ден?
Знае, че само противният мързел и душевната слабост й пречат да спестява така, както би трябвало. С нейния занаят, ако беше живяла по-пестеливо през изминалите години, досега можеше да е натъпкала старата си шапчица до пръсване с банкноти — но просто е изгубила способността да се ограничава. Сега, когато не са й останали нито дете, нито безсмъртна душа за спасяване, трупането на монети с надеждата, че един ден може да ги размени за рисувана хартия й се струва безсмислено. Всяка мисъл за целенасочено съществуване, за отговорност, дори изобщо представата за каквото и да било бъдеще, са й били отнети със смъртта на съпруга и детето й. Те двамата превръщаха житейския й път в разказ, те му даваха начало, среда и край. Напоследък животът й прилича по-скоро на вестник — безцелен, воден ден за ден, пълен с безсмислени събития, които полковник Лийк би могъл да рецитира, без някой да му обръща внимание. От гледна точка на ползата й за обществото (като изключим това, че от време на време пресича и унищожава струя сперма, която иначе би създала неприятности на някоя почтена жена) тя вече би могла да бъде мъртва. Но въпреки това продължава да съществува, и колкото и да е странно, е способна да се чувства щастлива. В това отношение има явно предимство в сравнение с младата жена, с която ви предстои да се запознаете.
— Шуш?
Връщайки се обратно по Грийк Стрийт, Каролайн е спряла пред малко, мрачно магазинче за канцеларски материали — защото е мернала вътре… възможно ли е? Да, наистина, там вътре е Шуш, или Шугър, както е известна по широкия свят. Дори в мрака на магазинчето — особено в този мрак — тази висока фигура не може да бъде сбъркана с друга: слаба като клечка, с плоски гърди и кокалеста като туберкулозен младеж, ръцете й са толкова големи, че трудно си намира подходящия номер дамски ръкавици. Първото впечатление при среща с Шугър винаги е едно и също — неприятна изненада при мисълта, че виждаш висок, слаб млад мъж, облечен от тава до пети в женски дрехи; после, още при първия поглед към лицето на странното същество, става ясно, че то е жена.
Дочула прякора си, жената се извръща, притиснала към тъмнозеления си корсаж пачка бяла хартия за писма. В крайна сметка, вътре в този корсаж се крият някакви гърди. Може би недостатъчно пищни, за да се храни от тях новородено, но напълно задоволителни за определен тип мъже. От друга страна, ничия коса не може да се равнява със златисто-портокаловите оттенъци в косата на Шугър, няма жена с такава сияйно-бледа кожа. Ако беше увита от главата до петите в було като някоя арабска одалиска, само очите биха били достатъчни, за да не остане никакво съмнение по въпроса за пола й. Разголени очи, обрамчени с меки, златисти косъмчета, влажни като обелен плод. Очи, които обещават всичко.
— Кади?
Жената, потънала в сенките, вдига облечената си в зелена ръкавица ръка към челото и примижава в лъчите слънчева светлина, които нахлуват от улицата; Каролайн й махва, още не може да съобрази, че приятелката й е заслепена от слънцето. Махащата й ръка кара лъчите да заиграят по претъпканите лавици, а Шугър присвива още по-силно очи. Главата й се полюлява леко на дългата шия, тя се напряга да разбере чий е гласът, долетял до нея през трънливата бариера от пера, перодръжки и моливи. Смутено, съзнавайки, че не й е мястото тук, Каролайн пристъпва в магазина.
— Кади!
По лицето на по-младата жена, разпознала отдавнашната си приятелка, грейва изражението, което се е оказало неустоимо привлекателно за много мъже — възторжена благодарност, че е доживяла до тази среща. Тя се затичва към Каролайн, прегръща я и я целува, а продавачът зад щанда криви лице. Публичната проява на чувства не го смущава чак толкова, по-скоро го измъчва засегната гордост — докато е обслужвал Шугър, я е мислел за дама и се е държал с необходимата сервилност, а сега, ако се съди по долнопробния вид на приятелката й, излиза, че е сгрешил.
— Това ли ще бъде всичко, мадам? — той се покашля многозначително и започва да потупва превзето една редица мастилници с метличка от пера.
— О, да, благодаря ви — отвръща Шугър със сладкия си, мелодичен, изискан глас, произнасяйки съвестно съгласните. — Само… ако бъдете така любезен… чудя се, дали ще бъде възможно да го опаковате така, че да ми бъде по-лесно да го нося?
И тя му връща пачката листове, леко поизмачкани от прегръдката. Намръщен, той я опакова в раирана хартия и усуква импровизирана дръжка от канапа, с който е завързал пакета. С нежно, благодарствено гукане Шугър поема обратно пакета от ръцете му, изпада във възторг пред, сръчността му, плъзва с чувствен жест ръцете си, облечени в ръкавици по опаковката, за да подчертае колко добра работа е свършил. После му обръща гръб и хваща приятелката си под ръка.
Навън, на дневна светлина, застанали близо една до друга, Каролайн и Шугър се оглеждат скришом. Изминали са месеци от последната им среща. За толкова време една жена може да изгуби невъзвратимо красотата си — кожата й може да стане на дупки от прекарана шарка, косата й да опада вследствие на треска, очите й да кървясат, устата й да зарасне накриво след удар с нож. Но нито Каролайн, нито Шугър са понесли някакви щети от изминалото време. Животът е бил добър с тях — или по-скоро им е спестил цялата жестокост, на която е способен.
По-възрастната жена отбелязва, че устните на Шуш са бледи, напукани и се белят, но нали са си такива открай време? В дните, когато Шугър беше още бедна, преди да премине към по-изискани обиталища, и тя живееше на Чърч Стрийт, през три врати от Каролайн. Още тогава се случваше някой клиент да сбърка вратата, да похлопа при Каролайн и да попита за «онова момиче с напуканите устни». Каролайн знае също, че нещо не е наред с ръцете на Шугър — нищо сериозно, просто някаква кожна болест, която тя крие под ръкавиците, и която очевидно също никак не смущава мъжете. Защо мъжете приемат тези дефекти на Шугър за Каролайн винаги е било и си остава загадка. Като си помисли съвсем честно, наистина няма нито един физически белег, по който Шугър да я надминава.
Очевидно има някакви скрити качества.
— Страхотно изглеждаш — казва Каролайн.
— Чувствам се ужасно — отвръща тихо Шугър. — Проклет да е Бог и цялото му отвратително, мръсно творение. — Лицето и гласът й са съвсем спокойни — със същия тон би могла да обсъжда времето. Лешниковите й очи излъчват — или поне така изглежда — кротост и добро настроение. — Най-добре да започне Армагедон, ти какво ще кажеш?
Каролайн се чуди дали не й се губи някаква шега — от онези, които Шугър споделя с образованите господа, сега, когато вече живее на Силвър Стрийт. Шугър разбираше от майтап в онези дни, когато й беше съседка на Чърч Лейн. Коронният й номер — страхотно популярен сред проститутките — все още кара Каролайн да се усмихва, като си го припомня. Всъщност не го помни много добре — защото в него има не само театрална преструвка, но и думи, стотици думи, и тъкмо те го правят толкова забавен. Шугър, която показва как прелъстява някакъв въображаем мъж, и го умолява с глас, в който истерията се преплита със сладострастие: «О, наистина трябва да ми позволите да ви погаля по топките… толкова са красиви — като… като кучешко лайно. Кучешко лайно, скрито под…» Под какво? Думата, която Шуш употребяваше, беше толкова подходяща! Напикаваха се от смях. Но Каролайн беше забравила думата, и сега би трябвало да я попита за нея.
Фактът, че Шугър открай време е толкова по-желана и търсена проститутка от нея винаги я е озадачавал, но така върви светът. При това, ако се вярва на професионалните клюки, напоследък това е по-вярно отвсякога. Несъмнено, преместването на заведението на госпожа Кастауей от Сейнт Джайлс на Силвър Стрийт се дължеше много повече на популярността на Шугър, отколкото на амбициите на нейната мадам. Силвър Стрийт — само на крачка от най-широката, най-богатата, най-великолепната улица на Лондон.
Което ни кара да се запитаме: какво търси Шугър тук, в мърлявото магазинче на Грийк Стрийт, след като живее толкова близо до луксозните магазини в Уест Енд? Защо е поела риска да изцапа полите на тази прекрасна зелена рокля по улици, където никой не бърза особено с почистването на конската тор? Защо изобщо й е било необходимо да напуска леглото си (легло, което във въображението на Каролайн се отличава с царска пищност) преди пладне?
Но когато Каролайн пита:
— Какво търсиш чак тук?
Шугър само се усмихва с бледите си устни, сухи като крилца на нощна пеперуда.
— Бях… гостувах на една приятелка — отвръща тя. — Нощувах там.
— Да бе — отвръща иронично Каролайн.
— Не, наистина — настоява Шугър със сериозно изражение. — Стара приятелка. Жена.
— И как е тя? — Каролайн се надява да измъкне името.
За миг Шугър притваря очи. Миглите й са необичайно дълги и гъсти за червенокоса жена.
— Тя… замина. Бях при нея, за да се сбогуваме.
Странна двойка представляват Шугър и Каролайн, докато вървят заедно по улицата — по-възрастната жена е с фини кости, кръгло лице, с пищен бюст, с толкова по-стройна и добре оформена фигура в сравнение с приятелката си — високо, гъвкаво създание, потънало в диплите на роклята си от плътна коприна с цвят на горски мъх. Въпреки че тази Шугър наистина няма гърди, достойни за внимание, и костите се очертават заплашително под тъканта на корсажа й, тя се движи по-елегантно, с повече женска гордост от Каролайн. Държи главата си високо вдигната и създава впечатлението, че тя и тоалетът й са едно неразделно цяло — като че ли роклята е козина или перушина.
Каролайн се пита дали мъжете не намират за особено привлекателна тъкмо тази животинска невъзмутимост. Това — и скъпите дрехи, разбира се. Но тя греши — в основата на всичко се крие способността на Шугър да води разговор с мъж като този, с когото ви предстои да се запознаете. Както и това, че никога не казва «не».
Сега Шугър пита Каролайн:
— По-далеч от къщи ли си решила да работиш днес?
— Няма да е тук — отвръща другата, смръщва чело, и посочва назад, към Сейнт Джайлс. — Може да опитам на Краун Стрийт.
— Наистина ли? — Шугър е видимо загрижена. — Но нали преди няколко месеца се справяше чудесно около Сохо Скуеър? (Ето ви още една причина за възхода на Шугър в нейната професия — способността й да си припомня не особено вълнуващи подробности от живота на другите хора).
— Хвана ме шубето — отвръща Каролайн с въздишка. — Оня ден беше хубав — когато те срещнах. Фръкнала ми беше шапката — на Сохо Скуеър забих двама страхотни клиенти и си рекох: тук ще съм отсега нататък! Но е било само късмет на начинаещ, Шуш. Просто не ме бива за онез лъскави места. Всяка жаба да си знае гьола.
— Глупости — възразява Шугър. — Половината от тези мъже не са в състояние да забележат никаква разлика. Обличаш черна рокля, поемаш си дъх, надуваш бузи, и са готови да те сбъркат и с кралицата.
Каролайн се ухилва, но я гризе съмнение. Нейният опит говори, че широкият свят много е видял и трудно се впечатлява.
— Веднага ме надушват, Шуш. От всяко дърво свирка не става.
— О, според мен от теб ще стане — заявява Шугър, станала внезапно съвсем сериозна. — Зависи от купувача.
Каролайн въздъхва.
— Като си ходя из моите квартали, има повече търсене и по-рядко ме разкарват. Всеки път, като река да се пробвам малко по на запад от Краун Стрийт, е голям зор. — Тя присвива очи и поглежда нататък по Грийк Стрийт, към Сохо Скуеър — като че ли улицата оттатък еврейското училище и благотворителния приют става прекалено стръмна, за да може да се изкачи до върха й. — Разбира се, падат и чужденци, и разни млади заплеси от провинцията — случва ми се да налетя на такъв, дето не умее да се пази и се влачи по петите ми. Говориш им по целия път — «О, разбира се, и какво юди джентълмен като вас в Лондон, сър?», и докат' се усетят, са на Чърч Лейн и няма мърдане. Плащат си парсата, обслужвам ги, и го водят за натрупан опит. Ама попадам и на такива, дето все повтарят: «Далече ли е?», «Още ли не сме стигнали?» и «Да не си от онези, дето работят в Стария град?». Попадна ли на такъв, понякога успявам да го набутам в някоя сляпа уличка и да го кандърдисам да я свършим на крак, ама понякога направо ме пъдят, побесняват и викат: «Що не обслужваш хора от твойта черга?» Казвам ти, Шуш, много е гадно, като стане така. Чувстваш се кат' последен парцал, иде ти да се прибереш и да се наревеш…
— Не, не — възразява Шугър и поклаща глава. — Не бива да гледаш на тези неща така. Ти си превърнала тях в последни парцали, разбираш ли? Те са се имали за ослепителни принцове, а ти си ги накарала да разберат, че са много далеч от това, за което се мислят. Ако общественото им положение беше толкова очевидно, как жена като теб би се осмелила изобщо да ги заговори? Казвам ти, те са тези, които би трябвало да се приберат у дома и да се нареват — жалки, надути, страхливи червеи! Ха!
Двете жени избухват в смях, но Каролайн млъква след миг.
— К'вото и да мислят — казва тя, — могат да ме разсополивят. Хем пред хора.
Шугър хваща ръката й, сивата и зелената ръкавица се преплитат, и казва:
— Ела с мен до Трафалгар Скуеър, Кади. Ще купим сладкиши, ще храним гълъбите и ще гледаме бала на погребалните агенти!
Двете отново се разсмиват. «Балът на погребалните агенти» е шега, която двете си разменяха навремето, лично тяхна. Шегите са единственото, което е оцеляло през изминалите три години — от времето, когато бяха съседки и споделяха всичко една с друга.
Скоро вече прекосяват лабиринт от улици, към които не проявяват никакъв интерес — улици, чиито имена са им познати само като адреси на други публични домове, улици, вече белязани за разрушаване от градските архитекти, които мечтаят за широк булевард, който ще носи името на граф Шафтсбъри. Прекосяват невидимата граница, която минава между църквите «Сейнт Ан» и «Сейнт Майкъл ин дъ Фийлдс», не забелязват никакво присъствие на светци, няма и поле, ако не броим оградената с дървета морава в средата на Лестър Скуеър. Това, за което всъщност се озъртат, е сладкарницата, в която се отбиха при последната си среща.
— Не беше ли тук?
Магазините се появяват и изчезват толкова бързо в тези модерни времена!
— Не, по-нататък.
Лондонските сладкарници, сбутани заведенийца с атмосферата на разкрасен магазин за железария, които напоследък се кичат по модата с името «патисери» и предлагат различни квадратни предмети, наречени сладкиши — може и да хвърлят в ужас французите, посетили Англия, но Франция е далеч отвъд Ламанша, а тази «патисери» на Грийн Стрийт е достатъчно екзотична на вид за хора като Каролайн. Когато влиза вътре по петите на Шугър, очите й светват от детинско удоволствие.
— Две от тези, моля — казва Шугър и посочва най-лепкавите и сладки пасти с най-много сметана. — И тази също. И още две, да, по две от всяка.
Двете жени се кискат, окуражени от магията, която действа винаги, съберат ли се стари приятелки. През по-голямата част от живота си те са принудени да бъдат нащрек, да избягват всяка дума или жест, която би могла да смути нарастването на изменчивата издутина, символизираща мъжката гордост. Какво облекчение е да могат да отхвърлят за кратко всякакви задръжки!
— В обща кесия ли, мадам? — продавачът, съзнаващ напълно, че те са толкова дами, колкото той е французин, се хили мазно.
— О, да, благодаря.
Каролайн поема внимателно кесиите от плътна хартия откъм фуниевидните им дъна, и започва да оглежда четирите наплескани със сметана буци вътре, за да реши коя ще изяде първо. Продавачът прибира парите и ги изпраща с едно жизнерадостно «бон жуър». Ако проститутките си купуват по две от всяка паста, дайте ни повече проститутки! Сладкишите не траят толкова дълго, че да дочакат добродетелните — ето, глазурата е почнала вече да овлажнява.
— Заповядайте пак, мадам!
Напред към следващото забавление! Когато наближават Трафалгар Скуеър (колко точно са подбрали момента!), веселбата тъкмо започва. Станцията на метрото «Чаринг Крос», подобна на невидим гигант, току-що е изплюла най-голямото количество пътници за деня, и този поток от човешки същества нахлува по улиците. Появяват се стотици чиновници, облечени в черно, порой от едноцветна еднаквост потича към канцелариите, които всеки миг ще го погълнат. Фактът, че са толкова многобройни и забързани, ги прави смешни, но въпреки това лицата на всички до един са сериозни и неподвижни, като че ли мислите им са съсредоточени върху нещо особено възвишено — и това ги прави още по-смешни.
— Балът, балът, на по-гре-бал-ни-те агенти… — припява Каролайн като малко дете. Шегата отдавна вече не е смешна, но на нея й харесва, защото й е добре позната.
На Шугър не може да се угоди толкова лесно — всички добре познати неща й намирисват на капан. Да споделиш една остаряла шега, да запееш забравена песен — това за нея е признание за капитулация, признание, че най-сетне си се примирил със съдбата. А горе, в небесата, богините на съдбата ни гледат, и чуят ли нещо подобно, започват да шушукат помежду си: «аха, тази там се чувства много добре в сегашното си положение — променим ли нещо, само ще я объркаме». Но Шугър е твърдо решена да не бъде като останалите. Когато и да погледнат надолу, те ще я видят застанала встрани от стадото, готова за мига, когато промяната ще докосне челото й като с вълшебна пръчица.
Така че гъмжащите наоколо чиновници не могат вече да бъдат «погребални агенти». Какви да бъдат тогава? (Разбира се, скучната истина е, че са чиновници — но това не й върши работа; никой досега не е успял да се измъкне и да се добере до по-добър живот без помощта на въображението.) Добре тогава… те са огромен брой гости на тържествен прием, които се спасяват от някакъв луксозен хотел — ето какво са! Вдигната е била тревога — пожар! Потоп! Да се спасява кой как може! Шугър хвърля поглед към Каролайн и се чуди дали да й съобщи новото си прозрение. Но широката усмивка на по-възрастната жена й се струва простовата, и Шугър се отказва от идеята си. Нека Каролайн съхрани любимите си погребални агенти.
Междувременно чиновниците са навсякъде — изсипват се от омнибусите, вървят в десетки посоки, стиснали храната си за обяд в пакети, завързани с канап. И непрекъснато пристигат с трополене нови и нови омнибуси, горните им платформи са претъпкани с чиновници, които потръпват, изложени на студения вятър.
— Де да можеше да завали — Каролайн се хили злорадо, припомняйки си как последния път двете с Шугър стояха на завет и се превиваха от смях, докато омнибусите превозваха чиновници под страхотен порой. Тези, които седяха вътре, си бяха добре, но нещастниците по платформите се бяха сгушили жалостиво под безброй отворени чадъри. — Каква гледка! — беше изпищяла тя възторжено. Сега сключва молитвено облечените си в ръкавици ръце, сякаш умолява небесата да се отворят и да изпратят порой, за да се наслади отново на същата картина. Но днес небесата са затворени.
Под благотворните слънчеви лъчи улиците стават все по-оживени, настава същински хаос от пешеходци и велосипедисти, и много малко от тях правят разлика между платно и тротоар. През тълпите от чиновници бавно си проправят път лъскавите покрити файтони на евреите–комисионери. До тях се перчат дамите на финансовия елит, салонни кученца потреперват от студ в скутовете им. Търговци на едро, които държат главите си видимо по-високо вирнати от търговците на дребно, слизат от файтоните и си разчистват път с широк размах на бастуните.
Все пак действителните размери на този парад могат да бъдат оценени единствено от средата на Трафалгар Скуеър, докато тълпите чиновници текат наоколо като река, като огромна армия, заобиколила паметника на адмирал Нелсън. Шугър и Каролайн трябва само да си проправят път до самия площад, като държат високо нагоре и напред кесиите със сладкиши. На всяка крачка мъжете им правят път — по-несведущите отстъпват почтително, по-проницателните с отвращение.
Внезапно Шугър и Каролайн се сдобиват с огромно пространство изцяло на тяхно разположение. Облягат се на пиедестала на един от каменните лъвове, ядат пасти, отметнали назад глави, и облизват капки сметана от ръкавиците си. От гледна точка на добрите нрави със същия успех биха могли да ближат публично сперма. Почтената жена яде паста само от чиния — в сладкарницата на някой хотел или поне на голям магазин, въпреки че няма никаква гаранция на кого или какво рискува да се натъкне почтената жена на такова място, чиито врати са отворени за всекиго.
Все пак на Трафалгар Скуеър шокиращото поведение не се набива толкова на очи; тук в крайна сметка винаги има много чужденци, и винаги е пълно с гълъби, а кой може да следи за съвършеното спазване на приличието сред толкова много мръсотия и пърхащи криле? Представителите на класата, която държи на тези неща (лейди Констанс Бриджлоу е една от тях, но ще мине още много време, докато се запознаете с нея) биха ви казали, че през последните години тези ужасни същества (определението се отнася до гълъбите, а кой знае, може би и до чужденците) са окуражавани да идват тук поради официалното разрешение на площада да се постави сергия, на която продават храна за птици в хартиени фунийки — по половин пенс всяка. Когато изяждат сладкишите, Шугър и Каролайн си купуват по една фунийка, заради удоволствието да се видят една друга покрити отгоре до долу с накацалите по тях гълъби.
Идеята е на Каролайн; потокът от чиновници е изтънял, повечето са потънали в посолства, банки и канцеларии; пък и без това вече са й омръзнали. (Преди да изгуби добродетелта си, Каролайн беше способна да се занимава с часове с бродерия или да наблюдава също толкова дълго бавното примигване на едно бебе; напоследък не е в състояние да се съсредоточи и върху оргазъм — разбира се, не своя — който е предизвикан от собственото й тяло.)
Що се отнася до Шугър, какво ли й се струва забавно? Тя наблюдава Каролайн с добросърдечна усмивка като майка, която не може да повярва колко простички неща развеселяват детето й — въпреки че от тях двете Каролайн е майка, а Шугър — момиче, още не навършило двайсет години. Ако хвърлянето на храна на ято недисциплинирани стари птици не й доставя удоволствие, какво ли я радва тогава? О, за да разберете това, трябва да навлезете дълбоко в душата й, по-дълбоко, отколкото е стигал някой досега.
Аз мога да отговоря на някои по-прости въпроси. На колко години е Шугър? Деветнайсет. Откога е проститутка? Вече шест години. Направите ли една проста сметка, получавате доста смущаващ отговор, особено като се има предвид, че по онова време момичетата навлизат в пубертета на петнайсет–шестнайсетгодишна възраст. От друга страна, Шугър винаги е била преждевременно развита — и забележителна. Дори когато беше новопосветена в занаята, се открояваше на мизерния фон в Сейнт Джайлс — въздържано, сериозно дете насред врявата, грубоватите смехове и пиянското веселие.
— Особена е тази Шугър — казваха другите проститутки. — Далече ще стигне.
Така и стана. Тя вече живее на Силвър Стрийт — същински рай в сравнение с Чърч Лейн. Но ако в представите им тя кръстосва своя район с елегантна походка и опънато чадърче, представите им са погрешни. Тя не излиза почти никога, стои затворена в стаята си — съвсем сама. Останалите проститутки от Силвър Стрийт, които работят в съседните заведения, са направо скандализирани от малобройните ангажименти на Шугър — един клиент дневно, понякога дори нито един. За каква се мисли пък тая? Носят се слухове, че карала мъжете да плащат различно — от един вземала пет шилинга, от друг — цели две гвинеи. Какви номера разиграва наистина?
В едно отношение всички са единодушни: поведението на това момиче е много странно. Стои будна по цяла нощ, дори когато вече няма никаква възможност да се явят клиенти. Какво прави в стаята си, ако не спи, че държи запалени и всички лампи? Освен това яде странни неща — веднъж я видели да дъвче суров домат. Мие зъбите си със специален прах за почистване след всяко ядене, а после си плакне устата с някаква водниста течност, която си купува на шишенца от аптеката. Никога не слага руж, страните й са ужасяващо бледи, никога не пие силни напитки, освен ако някой мъж не я накара (дори в такива случаи, ако успее да го накара да й обърне гръб, веднага изплюва питието или излива чашата в някоя ваза). И какво пие при това положение? Чай, какао, вода — при това, ако съдим по вечно напуканите й устни, в много малки количества.
Странно, нали? При това не сте чули и половината, ако се вярва на останалите проститутки. Шугър знае да чете и пише, но нещата не стигат дотук — на нея четенето и писането действително й доставят удоволствие. Качествата й на любовница може да се легендарни сред светските мъже, но репутацията й в онези кръгове не може да се сравнява с името, което си е изградила сред колежките си — наричат я «оная, дето чете всички книги». Хем не евтини романчета — дебели книги с толкова страници, че и най-умното момиче сред обитателките на Чърч Лейн не би могло да се надява да изчете някоя от тях до края.
«Ще окьоравееш, да знаеш» — все повтарят посестримите й. Питат я също: «Никога ли не ти се случва да си кажеш — стига толкова, тази ще ми е последната книга?» Но на Шугър книгите никога не й стигат. Откакто се пренесе в Уест Енд, Шугър често прекосява Хайд Парк, минава моста над езерото и отива в Найтсбридж, за да посети двете елегантни сгради в джорджиански стил на Тревър Скуеър, които може и да приличат на луксозни публични домове, но всъщност принадлежат на обществената библиотека. На всичкото отгоре купува вестници и списания, и то такива, в които няма никакви картинки, дори и тези, на които пише, че са само за господа.
Въпреки всичко най-много пари дава за дрехи. Дори по стандартите в Уест Енд тоалетите на Шугър са забележителни — а сред мизерията на Чърч Стрийт бяха направо зашеметяващи. Вместо да купи някой захвърлен тоалет на втора ръка от битпазара на Петикоут Лейн, или поне някоя прилична имитация на елегантна и модна рокля от евтините магазинчета в Сохо, тя пести и последното пени, докато успее да си купи дреха, която създава впечатлението, че най-прочутата дамска шивачка я е правила специално за нея. Такива илюзии, макар да се продават в универсалните магазини, не са никак евтини. Самите имена на платовете — левантинско букле, гофриран сатен, алжерина, цветовете им — светъл гранат, опушен нефрит — звучат толкова екзотично, че другите уличници подбелват очи само като слушат обясненията на Шугър.
— Как може да си даваш толкова труд — бе казала веднъж една от тях, — за дрехи, които се свалят след пет минути, и мъжете тъпчат отгоре им?
Само че мъжете, които идват при Шугър, остават в стаята й много по-дълго от пет минути. Някои от тях стоят с часове, а когато Шугър излезе от стаята, създава впечатление, че изобщо не се е събличала. Какво прави с тях вътре наистина?
— Разговаряме — отвръща тя на всеки, който се осмели да й зададе този въпрос. Дразнещ отговор, съпроводен с мрачна усмивка, но той не се покрива напълно с истината. Избере ли си мъж, Шугър е готова на всичко. Ако искат традиционен секс, тя не възразява, макар че аналният и оралният са за предпочитане — по-чисто е, пък и не береш страхове за нежелана бременност. Гласът й си остана леко хрипкав, след като един от малцината клиенти, когото не бе успяла да задоволи напълно, притисна острието на ножа си прекалено дълбоко в гърлото й. Тогава беше петнайсетгодишна.
Но това, което Шугър предлага на клиентите си, не е покорно приемане на всяка перверзия. Покорността и покварата са евтина стока. Всяка беззъба вещица е готова да направи всичко, което мъжът поиска от нея — само срещу няколко пенса за джин. Шугър е толкова ценна, защото е способна на всичко, което би сторила най-отчаяната и долна уличница, и през цялото време от устата й няма да слезе детински невинната усмивка. Най-ценната рядкост в професията на Шугър е момиче с вид на девственица, което е способно да потъне в помийната яма на покварата и да изплува, ухаейки на рози, с все същия дружелюбен поглед на кокер-шпаньол, с усмивка, сияйна като опрощение на греховете. Мъжете се връщат при нея отново и отново, търсят я по име, убедени, че слабостта й към предпочитания от тях порок се равнява на тяхната; а другите проститутки само клатят глави в неволно възхищение, като наблюдават как Шугър оплита клиентите си.
Ако някоя от тях проявява неприязън, Шугър прави всичко възможно да я очарова. Тогава й идва на помощ невероятната й памет — тя като че ли е в състояние да си припомни всяка подробност, която някой някога е споделил с нея. «Как се справя сестра ти в Австралия?» пита тя стара позната, с която не са се срещали от една година. «Онзи тип, О'Съливан от Бризбейн, ожени ли се за нея?» Очите й преливат от искрена загриженост, или нещо, което толкова наподобява загриженост, че и най-суровата уличница се трогва.
Забележителната памет на Шугър й помага и по отношение на мъжете. Разправят, че музиката укротява и най-жестокия звяр, но Шугър е открила друг метод да умиротворява всеки грубиян: припомня си ясно мнението му за профсъюзите, или за неоспоримите предимства на черното енфие пред кафявото.
— Разбира се, че ви помня! — заявява тя на отвратителния орангутан, който преди две години бе извивал така жестоко зърната на гърдите й, че тя едва не припадна от болка. — Нали вие бяхте джентълменът, който ми обясни, че пожарът на Тули Стрийт е дело на руски евреи-царисти?
Като погука още малко по този начин, и клиентът започва да я хвали до небесата.
Наистина е жалко, че ум като този на Шугър не е попаднал в глава на мъж, а вместо това се гърчи притеснено в крехката черепна кутия на едно момиче. Какъв би бил приносът на такъв ум за Британската империя!
— 'Звиняаавайте, уважаеми дами!
Каролайн и Шугър се обръщат рязко и виждат малко зад тях мъж с фотоапарат на триножник, който практикува хобито си на площада. Той е плах на вид, с тъмни вежди, брадата му е огромна, като на писателя Тролъп, облечен е с карирано палто. Жените решават, че пречат на чудовищното око на обектива.
— О, не, неее, уважаеми дами! — възразява той, когато двете отскачат встрани. — За мен ще е чест! Каква чест, да запечатам образите ви за вечни времена!
Двете се споглеждат с усмивка — още един любител-фотограф, пристрастен към хобито си като спиритист и луд за връзване като всички подобни нему. Този човек като че ли е способен да омагьоса птиците, за да позират за снимката му — ако пък не е, поне е достатъчно щедър, за да купи на късметлиите–минувачи фунийка храна за птици. Ако пък те вече са си купили, какво по-хубаво от това!
— Наистина съм ви благодарен, госпожи! Ако може застанете мъничко по-далеч една от друга…
Двете жени се кискат и превземат, докато птиците пърхат около тях, кацат по шапките им, драскат с нокти протегнатите им ръце, разполагат се по раменете им — навсякъде, където видят семенца. Въпреки постоянното пърхане на криле в близост до очите им, те се стараят да не мигат, надяват се, че ще изглеждат възможно най-добре в решителния момент.
Фотографът ту пъха глава в черната качулка, ту я вади отново навън, цялото му тяло е напрегнато, а сетне потръпва от нахлулото облекчение. Вътре, в камерата, се раждат по химически път образите на Шугър и Каролайн.
— Хиляди благодарности, уважаеми дами — казва той най-сетне, и те съзнават, че се сбогува с тях — че не им казва довиждане, а сбогом. Взел е от тях това, което му е трябвало.
— Чу ли го какво каза? — пита Каролайн, докато двете го наблюдават как отнася трофея си някъде към Чаринг Крос. — За вечни времена, така каза. За вечни времена. Не ще да е вярно, а?
— Кой знае — отвръща замислено Шугър. — Била съм веднъж във фотографско ателие, стоях до фотографа в тъмната стаичка, докато промиваше снимките.
Тя си припомня как стоеше със затаен дъх, озарена от червената светлина, и наблюдаваше как образите изплуват постепенно в плитката вана, пълна с химикали — като привидения, като стигма. Обмисля дали си струва да разкаже на Каролайн всичко това, но съзнава, че ще трябва да й обяснява всяка отделна дума.
— Снимките се вадят от ваничка — казва тя накрая, — и знаеш ли какво! Миришат ужасно. Нещо, което мирише така, не може да бъде вечно, в това поне съм сигурна.
Гъстият бретон прикрива смръщеното й чело; всъщност не е толкова убедена в това, което казва.
Пита се дали снимките, които й бяха направени в онова ателие, ще останат за вечни времена и се надява да не е така. По онова време, докато вършеше тази работа, не я измъчваха никакви притеснения. Позираше гола до екзотични растения в саксии, само по чорапи в легло с балдахин, седнала във вана с хладка вода. Дори не се налагаше някой да я пипа! Но напоследък започна да съжалява за тогавашното си решение — откакто един от клиентите й измъкна изтъркана от пипане снимка на смутено на вид голо момиче и настоя Шугър да заеме точно същата поза с точно същата четка с дълга дръжка, която той предвидливо си беше донесъл. Едва тогава Шугър започна да разбира какво означава да бъдеш Шугър, Лоти или Луси, прикована завинаги в едно малко квадратно картонче, което всеки непознат може да оглежда на воля. Каквито и да бяха униженията, на които бе подлагана, останала насаме с клиента в своята спалня, те изчезваха в мига, в който приключеха, полузабравени още докато бършеше потта от тялото си. Но да бъдеш фиксирана с помощта на химикали във времето и да те предават от ръка на ръка — такава голота не може да бъде прикрита никога.
Сигурно, ако сега ви покажа някои снимки на Шугър, вие ще си кажете, че не е имала повод за безпокойство. Та те са очарователни, така ще кажете вие — невинни, старомодни, дори излъчват някаква особена изисканост! Само след едно столетие и нещо — или, да кажем, след единайсет дузини години — те биха били подходящи за отпечатване навсякъде, и никой няма да се притеснява от мисълта, че биха могли да покварят или развратят по-впечатлителните. Дори биха придобили ореол на артистичност, ако бъдат поместени в някой от потушителите на отминали скандали — някой от онези луксозни фотоалбуми, които хората слагат на салонните си масички. «Неизвестна проститутка, около 1875 година» — такъв ще бъде надписът в албума, а може ли човек да си представи нещо по-анонимно от това? Но вие не осъзнавате истинската причина за срама, който изпитва Шугър.
— Ама представи си все пак — настоява Каролайн. — Да те има на снимка стотици години след като си умряла… И ако съм направила някаква физиономия, такава ще си остана завинаги… Направо тръпки ме побиват.
Шугър гали разсеяно пакета в ръцете си, докато се опитва да измисли как да насочи разговора към по-безобидни теми. Хвърля поглед през площада, към Националната галерия, и мъчителният спомен за онзи клиент с четката избледнява.
— Ами рисуваните портрети? — пита тя, припомняйки си прекаления възторг, с който Каролайн говореше за някакъв студент в художествената академия, който й беше пробутал вместо пари някакъв пейзаж, уж на йоркширските долини. — Не потръпваш ли при мисълта за тях?
— То не е същото — отвръща Каролайн. — Те са… ами на тях са нарисувани все крале и разни такива, нали разбираш.
Шугър подбира едно лукаво котешко изкискване от енциклопедичния набор смехове, с които разполага.
— Кити Бел има истински портрет, не помниш ли? Нали я нарисува онзи дърт пръч от Кралската академия, дето толкова си падна по нея? Дори го имаше по изложбите, двете с Кити ходехме да го гледаме. «Цветарка», така го бяха кръстили.
— Ооо… права си. Хем е уличница в червата.
Шугър издува устни.
— Завиждаш, а? Я си представи, Кади, какво ли би било, ако някой художник те помоли да му позираш? Ти си седиш и не мърдаш, той работи, и после, накрая, ти дава портрета ти, с маслени бои, като… като твое отражение, като спомен как си изглеждала през един ден от живота си, когато си била хубава и си се погледнала в огледалото.
Каролайн облизва замислено вътрешността на хартиената кесия, почти прелъстена от образа, който рисува Шугър, но изпълнена със съмнения, че това е заблуда. Но Шугър мисли не на шега, че Каролайн би била отличен модел: малкото, хубавко личице, стегнатото тяло на по-възрастната жена са далеч по-подходящи да бъдат изобразени на картина от нейната висока и кокалеста фигура. Представя си как раменете на Каролайн се издигат над деколтето на вечерна рокля, с безукорна, гладка като праскова кожа, и сравнява това розово видение с нездравата бледност на собственото си тяло, с обсипаните с лунички плоски гърди, над които изхвръкналите ключици се очертават като дръжки на цедка. Разбира се, модният силует на седемдесетте години изисква дори още по-подчертана безплътност, като на силфида, но модните тенденции са едно, а това, което една жена счита дълбоко в себе си за женствено — съвсем друго. Магазините са пълни до тавана с евтини отпечатъци на женски лица, които приличат досущ на Каролайн — тези лица са вездесъщи, гледат те от сапунените опаковки и от каменните барелефи по обществените сгради. Нима това не е доказателство, че Каролайн е близо до идеала за женска красота? Поне според Шугър истината е такава. Разбира се, чела е в списанията за прерафаелитите, но това е всичко; не би разпознала Бърн-Джоунс или Росети, дори да легнат върху нея. (Не че такава среща е статистически вероятна — двама художници на двеста хиляди проститутки).
Лицето на Каролайн изплува от хартиената кесия — на брадичката й има сметанено петънце. След като се е насладила за миг на представата да бъде муза на художник и да презре парите в името на славата да се сдобие със собствен рисуван портрет, тя решава да я отхвърли.
— Не, благодая — изфъфля тя, дъвчейки. Тонът й говори, че не е лесно да бъде мината. — Едно съм научила досега — хванеш ли се на нещо, дет' не го разбираш, все ще си прекарана, хем без да усетиш как е станало.
Шугър хвърля на земята смачканата кесия и отръсква полите си от нападалите по тях трохи и семенца.
— Да тръгваме ли? — предлага тя, вдига ръка към лицето на Каролайн и нежно избърсва сметаната от брадичката й. По-възрастната жена трепва леко, стресната от неочакваната физическа близост извън работно време.
Минава осем часът. Балът на погребалните агенти е приключил, улиците отново са опустели. Първо фабричните работници, и тези, които се наемат на ден, сега и чиновниците — градът поглъща цели армии работещи хора и още не е заситен. Цял ден пристигат нови постъпления от всички краища на Англия, от всички краища на света. А през нощта Темза поглъща ненужното.
Каролайн се прозява — почернелият зъб се откроява сред белотата на останалите. Шугър също се прозява, но прикрива изискано уста с облечена в ръкавица ръка.
— Божичко, легна ли, ще захъркам мигновено — казва по-възрастната жена.
— И аз — съгласява се Шугър.
— Събудих се много рано. Някакъв файтон се разби на Чърч Лейн, виждах го от прозореца си, беше наблизо колкото… — тя посочва крал Джордж — ей тая статуя.
— Пострада ли някой?
— Май умряла някаква жена. Труп носеше полицаят, с рокля.
Шугър се замисля дали да направи на Кади забележка за погрешния словоред — я да си представим мрачния, мустакат полицай с подала се изпод куртката фуста! Вместо това пита:
— Познаваше ли я?
Каролайн примигва глупаво. И през ум не й е минало да си зададе този въпрос.
— Божичкооо… ами не знам! Като си помисля, че може… — тя бръчка чело в опит да се досети коя от приятелките й от занаята може да е била на улицата толкова рано сутринта. — Я да си вървя.
— Аз също трябва да се прибирам — кимва Шугър. — Иначе заведението на госпожа Кастауей ще загуби доброто си име.
Усмивката й е от тези, които хора като Каролайн не могат да разберат.
Прегръщат се леко, и както винаги в такива случаи Каролайн установява с учудване колко неловка и плаха е прегръдката на Шугър; тялото на това момиче, пословично податливо в мъжки ръце, е тромаво и вдървено в прегръдката на приятел. Тежкият пакет хартия, който се полюлява в ръката на Шугър, се удря в хълбока на Каролайн — твърд като къс дърво.
— Ела ми на гости — Каролайн освобождава Шугър от прегръдката си.
— Ще дойда — обещава Шугър, и по бледото й лице най-сетне плъзва лека руменина.


След кого да вървите ли? Не следвайте Каролайн — тя може само да ви върне там, където вече сте били. А мястото е толкова мизерно! Последвайте Шугър и няма да съжалявате.
Шугър не си губи времето да проследява с поглед Каролайн, а напуска забързано площада. Почти тичешком, сякаш я преследват главорези с намерение да я убият, тя се отправя към Хеймаркет.
— С мен ще стигнеш по-бързо, госпожичке! — провиква се един файтонджия от пиацата за наемни файтони. Тонът му подсказва недвусмислено, че е прозрял истината под елегантните й одежди.
— Мож' и да пояздиш, ако ти се иска! — подмята той, а останалите файтонджии избухват в смях. Дори конете започват да пръхтят.
Шугър върви невъзмутимо по тротоара — гърбът изправен, погледът право напред. За нея другите хора по улиците не съществуват. Мъжете, които се шляят край едно открито кафене, отстъпват, за да не ги блъсне тежкият пакет, който се полюлява в едната й ръка. Един лепач на афиши придърпва кофата си по-близо до стълба, на който разлепва плаката, от страх, че тя може да я ритне и да разлее лепливата течност по тротоара. Някакъв джентълмен с доста подпухнали очи — пристигнал наскоро от Америка, ако се съди по шапката и панталоните му — я оглежда от главата до бързо пристъпващите крака; невинността му ще оцелее най-много до довечера, когато цели ята уличници ще накацат из Хеймаркет и ще го обсипват с предложния на всяка крачка.
— Пардон, мадам — мънка той, когато Шугър профучава край него.
Тя минава все така забързано по Грейт Уиндмил Огрийт, край «Сейнт Питър'с», където по-късно се събира каймакът на детската проституция, а после и край хотел «Аргил», където точно сега мъже, считани за каймака на висшата аристокрация, хъркат пияни и се валят заедно със задрямали проститутки с мокри от шампанско тела. Шугър завива целенасочено по ъглите, прекосява забързано тесните улички, претичва през широки търговски улици, без изобщо да поглежда встрани, досущ като котка със съвсем определена идея, породила се в котешкия й мозък.
Не спира нито за миг, докато не се озовава на Голдън Скуеър, откъдето се виждат ясно покривът и комините на заведението на госпожа Кастауей, и хаотичното движение по Силвър Стрийт. Тогава, когато й остава да измине само няколко ярда, тя не може да се принуди да ги извърви и да похлопа на вратата на дома, в който живее. Под зелената коприна я е избила пот — но не от бързането, а от ново притеснение. Обръща се, притиска пакета към гърдите си, и тръгва с колеблива крачка обратно към Риджънт Стрийт.
На каменните стъпала на «Възнесение на светата Дева», църквата на Уорик Стрийт, едно дете с неопределен пол лежи увито в жълтеникаво одеяло, по което блещукат капчици разтопен скреж. На бледата слънчева светлина сополите под носа му приличат на потекъл яйчен жълтък; отвратена, Шугър отвръща поглед. Независимо от това дали в момента е живо или мъртво, това дете е осъдено — на този свят е невъзможно да спасиш някой друг, освен самия себе си. Господ подхвърля храна, топлина и любов, достатъчни за стотина човешки същества, на стотици милиони и се забавлява, наблюдавайки как се опитват да си ги поделят. Един хляб и една риба на пет хиляди нещастници — хубава шега.
Шугър вече е прекосила улицата, когато спира, защото до слуха й долита някакъв глас — едва чут хрипкав стон, някакви звуци, които може да са нечленоразделни, но може да се разтълкуват като «моля» или «мама». Тя се обръща и установява, че детето е живо и будно, и че прави някакви знаци, измъкнало ръце изпод мръсния вълнен пашкул. Строгата фасада на църквата, иззидана от нови червени тухли без прозорци в ниската си част, с шпионки, изрязани в тъмната заключена врата, подчертава своята непристъпност за антикатолически настроени бунтари — и за деца, търсещи подаяния.
Шугър се поколебава, поклаща се ту на пети, ту на пръсти, чувства как потта се стича по краката под високите й обувки, надолу към пръстите. Не обича да се връща назад, когато веднъж вече е решила да върви напред — вече е пресякла улицата и връщане няма. При това цялата работа е безнадеждна — не може да се люби с повече от стотина мъже дневно, а дори да го прави и да дава всичките си приходи на гладуващите деца, това няма да предизвика никаква трайна промяна.
Накрая, докато сърцето се блъска в гърдите й, тя измъква една монета от кадифената си кесийка и я хвърля през улицата. Прицелът й е добър и монетата пада точно в гънките на жълтото одеяло. Отново обръща гръб, така и не разбрала какъв е полът на детето; но това няма особено значение — след ден, седмица или месец това дете ще потъне в небитието като куп отпадъци, отмити в канавките на Лондон. Проклет да е Бог и ужасното му, мръсно творение.
Шугър продължава да върви, приковала насълзените си очи в широката Риджънт Стрийт, която се простира пред нея в целия си блясък. Има нужда от сън. Да, ако толкова искате да знаете, тя страда, страда толкова ужасно, че смъртта би й донесла облекчение — това или решението да посегне на нечий друг живот. И едното, и другото ще свършат работа. При всички положения е необходим решителен удар, който да предизвика освобождението й.
Тези размисли не са предизвикани от срещата с Каролайн; Каролайн, както вече знаете, няма особено значение — няма и никакви претенции.
Не, това, което подложи търпението на Шугър на такова крайно изпитание, е друго — необходимостта да бъде мила и търпелива през целия вчерашен ден и последвалата го нощ, докато седеше край смъртния одър на една своя приятелка на име Елизабет, в някакъв вмирисан бордей в Севън Дайълс. Колко дълго и протяжно умираше Елизабет, и през цялото време стискаше здраво ръката на Шугър! Ръката й беше костелива, влажна от студена пот — толкова дълги часове! Само при спомена за преживяното ръцете на самата Шугър се изпотяват, кожата започва да я сърби и да щипе под напудрената подплата на ръкавиците.
Но занаятът на проститутката си има своите предимства и сега тя ще се възползва от едно от тях. Общоприетите правила за облеклото, което се носи вън от къщи, са напълно ясни за тези, които ги познават — мъжете могат да носят ръкавици, а могат и да не носят, както те предпочитат; бедните, дрипави жени нямат право да носят ръкавици (дори самата представа за такова нещо е смешна!) — в противен случай някой полицай неминуемо ще ги попита откъде са ги взели; допустимо е една почтена жена от по-низшите класи, особено ако носи пеленаче, да е без ръкавици; но една дама не сваля ръкавиците си при никакви обстоятелства, докато не се озове под покрив, на сигурно място. Шугър е облечена като дама, и съответно за нищо на света не може да разголва публично крайниците си.
Въпреки това, връхче по връхче, пръст по пръст, Шугър смъква в движение меката зелена кожа от ръцете си. Оголената й бяла, запотена кожа проблясва на слънчевата светлина. Тя въздъхва дълбоко от облекчение — същата въздишка се изтръгва от нея, когато някой мъж е сторил с тялото й всичко, което му е дошло на ума — и размахва на хладния въздух ръцете си с напукана и белеща се кожа.
Последвайте Шугър по широката, внушителна, просторна Риджънт Стрийт — възхитете се на тези пищни, подобни на дворци сгради, които се простират надалеч и потъват в бледа мъгла в далечината, някъде в архитектурната безкрайност; на тези безкрайни редици от хиляди еднакво оформени прозорци; на блестящото улично платно, почистено от снега — всичко това е категорична изява на намерение, декларация, че предстои светло бъдеще, когато квартали като Сейнт Джайлс и Сохо с техните лабиринти от тесни улички, схлупени къщурки и мръсни ъгълчета, претъпкани с човешки отрепки, ще бъдат пометени и заместени от един нов Лондон, който ще изглежда от край до край като Риджънт Стрийт — чист, просторен и подреден.
В този утринен час търговската улица вече е оживена — това не е налудничавата блъсканица на летния сезон, но пак е достатъчно впечатляваща. Файтони трополят напред-назад, брадати господа, в тъмни одежди прекосяват, претичвайки, пътя им, край канавките крачат напред–назад хора, които разнасят окачени по тях реклами, малко по-нататък трима метачи, са се събрали над отвора на един канал и избутват с метлите си надолу, през решетката, смес от киша, мръсотия и конска тор. Но още докато се трудят, край тях минава екипаж, претъпкан с търговци от провинцията, и оставя подир себе си дълга следа от конски фъшкии.
Наблизо се заковава на място един омнибус и неколцина пътници слизат от него. Един от тях, прилично облечен мъж, среден на ръст, е по-забързан, отколкото е допустимо за човек с добро поведение, и в бързината едва не нагазва в натрупаната мръсотия; отскача назад тъкмо навреме, като уличен клоун, който изпълнява номерата си пред цвилещите от смях обитатели на Севън Дайълс. Смутен, той сваля шапката си, и продължава вече по-предпазливо. Забележително е как освободената от шапката коса се развява около главата му. От челото надолу видът му е крайно сериозен, дори тревожен — като че ли е закъснял за работа и се безпокои, че ще го мъмрят, но от челото нагоре е истинска забава — развяващо се на вси страни изобилие от златисти къдрици, подобни на малко, пухкаво животинче, което е паднало от небето върху главата му, вкопчило се е в нея и няма никакво намерение да се махне оттам.
Шугър се усмихва, облекчена от мисълта, че погледът й най-сетне е паднал върху нещо забавно; притисна отново пакета към гърдите си, и тръгва лениво надолу по улицата. Трябва й да повърви само още няколко минути по този павиран бряг, озовала се за миг в бъдещето на Лондон, и ще събере сили да се прибере.
Оставете сега Шугър за малко; тя копнее да върви съвсем сама, непозната за никого. Вече е забравила мъжа със смешната коса, когото вие сигурно счетохте за обикновен минувач, просто цветно петно, поставено за колорит, за да ви откъсне за кратко от мислите за хората, с които държите да се запознаете. Сложете край на ленивите мечти. Прекосете лъскавия Рубикон на Риджънт Стрийт, но внимавайте да не ви бутне някоя кола и да не нагазите в конските фъшкии; и проследете внимателно онзи смешен човек.
Каквото и да правите, не допускайте фигурата му да се стопи в тълпата — защото всъщност той е много важна личност, и ако го следвате, ще ви отведе на много по-високо място, отколкото бихте могли да си представите.


Три

Уилям Ракъм, който един ден ще застане начело на веригата парфюмерийни фабрики «Ракъм», но засега не оправдава очакванията на близките си, счита, че се нуждае отчаяно от нова шапка. Затова бърза толкова. Затова е по-добре и вие да престанете да зяпате подир полюшващите се фусти на отдалечаващата се Шугър, да престанете да се взирате в изхвръкналите лопатки на гърба й, в тънката талия и кичурите червеникава коса, изплъзнали се изпод шапката й, и вместо това да хукнете подир Уилям Ракъм.
Колебаете се. Шугър се прибира в публичния дом със странното наименование «При госпожа Кастауей». Иска ви се да видите как изглежда един публичен дом отвътре, нали? Защо да пропуснете това, което предстои да се случи, и то за да вървите по петите на някакъв непознат, на някакъв… мъж? Разбира се, онази подскачаща купчина златиста коса беше забавна гледка, но като изключим това, у него нямаше нищо кой знае колко интересно — особено ако го сравним с жената, която едва сте започнали да опознавате.
Но Уилям Ракъм един ден ще оглави парфюмериите «Ракъм». Шеф на парфюмерийна верига! Ако искате да се издигнете в света, не можете да си позволите да се мотаете в компанията на проститутки. Трябва да намерите сили в себе си и да проявите изключителен интерес към въпроса защо Уилям Ракъм се нуждае така отчаяно от нова шапка. Ще се опитам да ви бъда от полза, доколкото мога.
Той държи старата си шапка в ръка, защото предпочита да ходи гологлав в един свят, в който всички мъже носят шапки — дотолкова се срамува от старомодно високата шапка с оръфана периферия. Разбира се, независимо от това дали тя е на тавата или в ръката му, хората ще го зяпат съжалително, точно както го гледаха вътре в омнибуса… наистина ли си мислят, че той не забелязва подигравателните им усмивчици? О, Господи! Как е възможно да се стигне дотук! Нещата от живота са в съзаклятие… но не, не е редно да отправя такива обвинителни обобщения… По-скоро би мото да се каже, че някои враждебни елементи на този живот са против него, и засега той не вижда начин да се пребори с този заговор.
Но накрая той със сигурност ще победи; трябва да победи, защото е убеден, че неговото лично щастие е жизнено-важно за една по-обхватна житейска схема. Не си е въобразил, че има по-голямо право на щастие от повечето хора, не, нищо подобно. По-скоро личната му съдба е нещо като… като опорна греда, от която зависят много други неща, и ако той бъде смазан от житейски нещастия, нещо по-голямо би рухнало заедно с него — а Животът не би допуснал такова нещо, нали?
Уилям Ракъм пристигна…
(Следите ли още мисълта ми?)
Уилям Ракъм пристигна в центъра, защото е убеден, че ако си купи шапка от Риджънт Стрийт, това ще сложи край на униженията му. Разбира се, той би могъл да си купи също толкова хубава шапка от универсалния магазин «Уайтли'с» в Бейзуотър и да си спести целия този път, но идването му чак тук има скрита подбуда, или по-скоро две скрити подбуди. Първо, предпочита да не го виждат в «Уайтли'с», след като на не една от изисканите вечери, на които го канят, той публично е окачествявал магазина като «безнадеждно вулгарен». Между другото, и мястото, към което се е насочил, е безнадеждно вулгарно, но тук шансовете да срещне някой познат са значително по-малки. Освен това, не иска да изпуска от поглед Клара, прислужницата на жена си.
Защо ли? О, всичко е много заплетено и долнопробно. След като наскоро бе принуден да проследи внимателно сметките за домакинските разходи, Уилям Ракъм стигна до извода, че прислужниците му го крадат — и то не само по някоя друга свещ или парче бекон, а че крадат безобразно. Несъмнено са решили да се възползват от болестта на жена му и от собственото му нежелание да се занимава с дребни сметки, но много грешат, ако са си въобразили, че той нищо не забелязва. Много грешат!
Затова вчера следобед, след като жена му привърши с изреждането на всичко, което искаше да й бъде купено от центъра на следната утрин, Уилям (който подслушваше на вратата) реши, че долавя пристъпа на алчност у прислужницата. Наблюдавайки как Клара слиза по стълбата, той имаше чувството, че вижда как планове за злоупотреба с парите за домакински нужди кипят в дребното й, набито тяло, и ще прелеят всеки момент.
— Готова съм да поверя на Клара и собствения си живот — възрази Агнес с типичната за нея екзалтация, когато Уилям реши да сподели подозренията си.
— Ти може и да си готова да й повериш живота си — възрази той, — но аз нямам желание да й поверявам парите си.
Последва неловка пауза. Лицето на Агнес се изкриви едва забележимо от изкушението да изтъкне, че парите не са негови, а на баща му, и че ако само реши да отстъпи пред настояванията на баща си, те биха разполагали с много повече средства. Но възпитанието й надделя, и Уилям реши да я възнагради с едно компромисно решение. Щеше все пак да повери на Клара парите за покупките, но щеше да нареди нещата така, че «случайно» да се наложи да отива и той в центъра и да я съпроводи.
Така че господарят и прислужницата пристигнаха заедно на омнибуса от Нотинг Хил. Да наемат файтон беше «изключено, разбира се» — не защото той напоследък не можеше да си позволи такива разходи (надяваше се прислужницата да го разбере правилно), а защото такова нещо би предизвикало клюки.
Напразна надежда. Разбира се, в очите на прислужницата такова решение можеше да означава само, че финансовото положение на господаря й се влошава все повече. Между другото, тъкмо тя беше забелязала и колко изтъркана и демодирана е шапката му — всъщност тя беше единственият човек, който отбеляза това, тъй като напоследък той старателно отбягваше елегантните си приятели. Всяка промяна в организацията на домакинството, и всеки намек за пестеливост, колкото и разумен да беше, в очите на Клара се превръщаше в ново доказателство, че Уилям Ракъм се гърчи под ботуша на баща си като гол охлюв.
Злорадството, което я обзема при мисълта за унижението му, й пречи да съобрази, че ако по някакъв начин не съумее да се измъкне от сегашното си положение, господарят й ще бъде принуден да я уволни. Нейните прозрения до едно са от различен характер. Не е пропуснала да отбележи например, че господарят й страхливо подминава темата за кочияша, който обещаваше да наеме от години. Отскоро като че ли е прието неписано споразумение да не се говори за появата на тази легендарна личност. Но Клара нищо не забравя! Ами Тили, прислужницата за долния етаж? Уволниха я, когато забременя, но така и не й назначиха заместница — и в крайна сметка сега Джейни се трепе много повече, отколкото се очаква от една кухненска прислужница. Ракъм все повтаря, че това било временно, но месеците си минават и нищо не се случва. Вярно, добри лични камериерки като Клара се намират трудно, но обикновените прислужнички се плодят като плъхове! Ако можеше да й плаща, Ракъм би намерил някоя на момента.
Жалко положение, общо взето, с което Клара се справя, както може — което ще рече, че подчертава недоволството си по всички допустими начини, като изключим явното оскърбление.
На това се дължи и обиденото изражение, което не слиза от лицето й по целия път до центъра — изражение, което потиснатият Ракъм така и не забеляза до мига, когато конете теглеха омнибуса под Марбъл Арч. Тогава си каза, че може би всички представителки на слабия пол са болнави, защото, съдейки по изражението й, предположи, че прислужничката не се чувства добре.
Може би — мислеше си той в опит да се успокои — горката ми болнава Агнес не е чак такова изключение.
Уилям умишлено потегли толкова рано към центъра, за да има време, когато се върне у дома, да прегледа дълго пренебрегваните документи и отчети за положението на парфюмериите Ракъм. (Или поне да ги извади от пликовете, в които ги бе пратил баща му). После, може би утре, ще посети най-сетне фермата за лавандула — дори само за да го видят там и слухът да стигне до ушите на стария. Сигурно няма да бъде зле, ако успее да зададе на работниците във фермата няколко смислени въпроса за производството, стига да се сети за такива. Несъмнено, четенето на документацията ще му бъде от полза в това отношение — ако не го подлуди преди това.
Лудница или приют за бедни — това са двете възможности, които стоят пред него напоследък. Нима няма друг начин да напредне в обществото, освен… да пробутва на баща си един измамен образ на собствената си личност, да симулира ентусиазъм от нещо, което ненавижда? Как, в името… Не, по-добре да не се замисля над по-далечните последици — това е проклятието на по-развития ум. Трябва да посреща предизвикателствата на днешния ден едно по едно. Да си купи нова шапка. Да не изпуска от очи Клара. Да се прибере у дома и да се заеме с документите.
Уилям Ракъм не си въобразява, че един ден ще овладее ръководенето на семейния бизнес. Нищо подобно. Амбициите му са далеч по-скромни. Ако прояви поне някакъв интерес, баща му може да отпусне малко повече пари. Колко ли време е необходимо, за да прегледа няколко документа? Един пропилян следобед би трябвало да е достатъчен. Наистина, навремето в Кеймбридж той беше заявил в едно студентско списание, че «дори само един ден, прекаран във вършене на неща, които не хранят мисълта, е откраднат, осакатен и изхвърлен на купището на живота». Но студентският живот не трае вечно, нещо, което се доказва и от прическата му. И без това го проточи достатъчно.
И така, замаян и примигващ на слънцето, все още малко схванат от дългото седене в омнибуса, Уилям крачи бързо по улицата. В облечената си с ръкавица ръка той стиска ненавистната шапка; на няколко ярда пред него върви ненавистната му прислужница; а точно зад него се плъзга сянката му. Можете да го сподирите толкова отблизо, колкото и тази сянка — защото той е твърдо решен да не се обръща назад.
Там, пред него, се намира мястото, в чиито мистериозни недра, сияйно озарени от стотици лампи, ще бъде сложен край на терзанията му. Купуването на нова шапка не би трябвало да му отнеме повече от час, а Клара ще направи добре, ако се постарае да приключи дори по-бързо — ако си знае интереса. Бързо вътре, за да получи това, от което се нуждае, после също толкова бързо вън — така трябва да постъпи. Към обяд трябва да се върне у дома.
Уилям Ракъм има панорамен поглед върху гигантската остъклена фасада на универсалния магазин «Билингтън & Джой» — сега не му пречат тълпи посетители, както последния път, когато доведе тук Агнес. Десетки големи витрини, огромни в сравнение със скромното остъкляване на повечето други магазини, подчертават колко голям и колко модерен е магазинът. Зад всяка витрина се вижда артистично аранжирано изобилие от стоки — очевидно изложени, за да им се възхищава публиката (няма и най-далечен намек, че всичко това може да бъде продадено). Стоките са елегантно разположени пред умело нарисувани декори, имитиращи интериора на изискан дом. В момента Клара минава точно пред витрината, на която има изложени сервизи и прибори — дебелото стъкло я отделя от масата, наредена великолепно със сребърни прибори, фин китайски порцелан и чаши, пълни с вино. На фона гори убедително нарисувана камина, а в единия ъгъл, през пролуката на истинска завеса, две порцеланови ръце с бели маншети, над които се вижда ивица от черния ръкав, държат поднос с печено от папиемаше.
Тези аранжименти са толкова впечатляващи, дотолкова приковават вниманието, че зазяпалият се Уилям се препъва и едва не се просва по очи. От стената, съвсем ниско долу, стърчат куки, на които посетителите завързват кучетата си — Уилям се спъва тъкмо в една от тях. Добре, че Клара влиза през големите бели врати на «Билингтън & Джой» малко преди него, както й е наредено. Сигурно би се радвала да го види проснат на земята!
Когато влиза вътре, Уилям се опитва да я открие, но Клара вече се е изгубила в тази страна на чудесата, потънала в светлини и огледала. Докъдето поглед стига, всичко е в стъкло и кристал, навсякъде висят огледала, които умножават до безкрай галактиката от полилеи. Малкото части, които не са стъклени и кристални, лъщят така, сякаш и те са от същия материал — подът грее, всеки лакиран тезгях блести, дори косите на обслужващия персонал светят, намазани с помада. Изложените стоки също имат леко заслепяващ ефект.
Нека не забравяме, че освен множеството елегантни и жизненонеобходими вещи, «Билингтън & Джой» продават например магнитни четки за коса, които лекуват за пет минути главоболие на нервна почва, гривни от галванизиран метал, които изпращат животворни импулси към организма, както и керамични чаши с нацупеното релефно изображение на кралицата. Но дори тези вещи са придобили по някакъв начин статуса на ексцентрични музейни експонати — като че ли са изложени с цел да предизвикат всеобщо удивление. Всъщност общият ефект до такава степен напомня на изложението в Кристъл Палас (по който е моделиран интериорът на магазина), че някои клиенти, обзети от страхопочитание, не смеят да купят нищо, да не би да нарушат аранжиментите. Фактът, че никъде не се виждат никакви цени, увеличава плахостта им — не смеят да попитат от страх, че ще се окажат неплатежоспособни.
Затова и тук се продава по-малко, отколкото може да се очаква, но поне не се краде много. За крадците и дрипавите хлапета от Чърч Лейн «Билингтън & Джой» е нещо като Рая — тоест недостъпен за такива като тях. Шансовете им да преминат през големите бели врати на универсалния магазин са равни на шансовете да се промушат през иглено ухо.
Стоката дори не се чупи много — и най-крехките експонати си седят по местата с месеци, защото тук рядко влизат деца, дори деца на заможни родители, а ако влязат, ги държат изкъсо. И нещо по-важно — последните развития в дамската мода позволяват на елегантните дами да пазаруват, без да помитат всичко с полите си. Вероятно може да се каже, че «Билингтън & Джой», както и други магазини от същия ранг, са започнали да се разрастват, след като кринолинът напусна сцената. Модерната жена има тоалети, които не й пречат да харчи на воля.
За последен път, преди да тръгне нагоре по стълбите към отделението за шапки, Уилям се озърта с надеждата да види Клара. Макар допреди малко да беше само на десетина крачки пред него, тя е успяла да се шмугне някъде като мишка. Единственото нещо, напомнящо на прислужница, което се забелязва наоколо, е манекенът, чиито ръце се показват през завесата на витрината — но и от него съществуват само двете ръце, прикрепени към метална стойка.
Задачата на Клара, която тя ще осъществи без надзор, докато Уилям си купува нова шапка, е да купи на господарката си осемнадесет ярда златиста коприна, заедно с необходимите помощни материали, които ще се превърнат в рокля веднага щом госпожа Ракъм се почувства достатъчно добре, за да се заеме с кройките и с шевната машина. Тази задача се нрави особено много на прислужницата. Изпълнението й дава не само възможността да каже на продавача: «Е, момче, ще взема осемнайсет ярда от това» и да държи в ръцете си много пари, но и възможността да извърши една умела измама, купувайки нещо, което на пръв поглед ще бъде също предназначено за господарката й. Това му е хубавото на работата й в семейство Ракъм: той плаща, но не му се занимава да проучи за какво точно дава пари, тя има своите нужди, но няма представа кое колко струва, и сметките потъват в пролуката между двамата. При това нямат икономка — какво по-изгодно от това! Навремето имаха — една пълна шотландка, към която госпожа Ракъм се беше привързала много, направо се бе вкопчила в нея като пиявица, но всичко завърши с тъжна раздяла. Оттогава не се говори и на тази тема.
— Ние двете можем да ръководим домакинството и сами, нали, Клара?
«О, да, госпожо, можем. И още как!».
Още вчера, докато обсъждаха покупката на плата за рокля с госпожа Ракъм (Ама и цените са едни, госпожо, не е за вярване!), Клара реши да купи нещичко и за себе си. Корсаж, ако искате да знаете.
Клара мрази от сърце старомодната си работна униформа — при това е убедена, че и тази Коледа ще получи същия подарък, както и предната. Всяка година едно и също оскърбление — седем ярда черен вълнен плат, двойна ширина, два ярда лен, и една раирана фуста. Точно каквото ти трябва за нова униформа — да си умреш от удоволствие. Дяволите да го вземат Уилям Ракъм с неговата стиснатост — заслужил си е всичко, което го е сполетяло!
Цяла година се трепе да разкрасява господарката, чупи си ноктите в катарамите на корсетите й, превзема се и ахка уж възторжено, и каква й е ползата от всичко това сега, след пет години служба? Собствената й фигура се е отпуснала, напълняла е в талията, ядовете са вдълбали бръчки по лицето й. Не се отличава с нищо, което би накарало някой мъж да я погледне дори веднъж, камо ли пък два пъти. Но вече няма да бъде така. Сърцето й сякаш всеки миг ще изскочи, докато се връща бързешком към щанда за корсети — там смята да се шмугне зад една завеса и да натъпче набързо незаконната си покупка, заедно с опаковката, в просторните си долни гащи.
Макар че именно опасенията му от подобни злоупотреби накараха Уилям да придружи днес Клара, той не може да предотврати по никакъв начин постъпката й. Единственото, в което може да се убеди, при положение, че не желае да замърсява съзнанието си с парични въпроси е, че Клара наистина, както беше уговорено, излиза от магазина само с един голям пакет в ръка. Кражбата й, нещо лесно доказуемо — и наказуемо — в по-строго водени домакинства от това на семейство Ракъм, ще мине незабелязано.
Независимо от това колко го измъчва хроничната слабост на жена му, Уилям все още не е осъзнал до каква степен Агнес е изгубила връзката с действителния свят — през многото месеци, прекарани в усамотение. Например никога не би могъл да предположи, че е оставила прислужницата да прецени колко ще струва осемнайсет ярда плат за рокля. Вместо това той изпитва облекчение, че тя вече не си поръчва рокли при шивачка, тъй като този лукс на времето му струваше цяло състояние — при това пропиляно състояние, като се вземе предвид колко рядко Агнес напуска леглото.
За щастие Агнес като че ли е съгласна с него. Отказвайки се от услугите на шивачка, за да получи една механична играчка в замяна, тя съумя да избегне общественото опозоряване — изтъквайки аристократично отегчение като причина за това решение. Тя все повтаря, че скуката, която я измъчва по време на бавното й възстановяване, се разсейва с такова забавно (никой не споменава думата «икономично») изобретение, каквото е шевната машина. Тъй или иначе, тя е модерна жена, а машините са неразделна част от модерните времена — нали бащата на Уилям казва така.
Уилям знае, че тя се опитва да си придаде смелост. Когато се осмели да подхвърли някой укор, Агнес изтъква колко унизително е да имитира постоянно аристократично отегчение, след като всички са наясно, че пести. Не би ли могъл Уилям да опита да се сдобри с баща си — да му напише писмо или нещо от този род — та всичко отново да се уреди? Тогава биха могли най-сетне да си позволят да наемат кочияш и тя би могла… но не, Уилям веднага я прекъсва. Ракъм старши е неразумен старец, който, след като не е успял да наложи волята си на първородния си син, сега се опитва да издевателства над Уилям. Ако Агнес си въобразява, че страда, би могла да се замисли за терзанията, които е длъжен да понася съпругът й!
На което Агнес отговаря с измъчена усмивка, че сребристата «Сингер» е наистина забавно изобретение, и че ще е най-добре да се хваща отново на работа.
Уилям е наистина доволен от готовността на Агнес да не харчи излишни пари за тоалети, но не му е толкова приятно, че трябва да купи новата си шапка от «Билингтън & Джой» и да плати в брой за нея, сякаш си купува печени кестени или плаща на ваксаджийчето — вместо да му вземат мярка при някой от прочутите светски шапкари, а после да прибавят цената към годишната му сметка. Та истинският джентълмен посещава шапкаря си през няколко дни — за да даде шапката си за окалъпване! Как можа да изпадне дотук?! Бедност, немотия и постоянни унижения — за човек, който по право би трябвало да разполага с такова богатство! Ето, нали щандовете в «Билингтън & Джой» преливат от продукти на парфюмериите «Ракъм» — не само парфюми, но и сапуни, кремове и всякаква козметика! Името «Ракъм» е навсякъде! А той, Уилям Ракъм, наследникът на богатството на Ракъмови, трябва да обикаля щандовете за продажба на шапки, да чака други мъже да свалят от главата си шапката, която той би желал да пробва! Нима Всемогъщият, или Божественият Разум, или каквото там е останало сега, след като науката прочисти авгиевите обори на вселената, не намира в това нещо нередно?!
Във всеки случай, дори да намира нещо нередно, Той го обижда безмилостно.
В единайсет без четвърт Уилям и Клара се срещат за миг пред универсалния магазин. Клара притиска към гърдите си голям, шумолящ пакет, и се движи малко по-тромаво от обикновено. Уилям е нахлупил новата шапка здраво на главата си — старата е изпратена в един от тези незнайни складове, където се събират шапки, чадъри, бонета, ръкавици и хиляди други осиротели вещи, омръзнали на собствениците си. Къде ли ще се озоват те в крайна сметка? Може би в някоя християнска мисия в Борнео, или направо в някоя пещ. Със сигурност обаче няма да стигнат до Чърч Лейн, Сейнт Джайлс.
— Току-що се сетих — заявява Уилям, примижава и гледа прислужницата право в очите (защото е висок точно колкото нея), — че имам други работи за вършене. Тук, в центъра, искам да кажа. Така че ще бъде най-добре да се прибереш сама.
— Както кажете, сър — отвръща покорно Клара, но Уилям е уверен, че долавя присмех в тона й, сякаш прислужницата разбира, че той лъже. (Като никога, тя обаче не се занимава с такива мисли — ликува при мисълта, че ще й бъде спестено неудобството да държи през цялото време в омнибуса втория пакет в гащите си — задникът вече я сърби).
— Няма да го загубиш, нали? — Уилям сочи пакета с щедрия дар за Агнес.
— Не, сър — успокоява го Клара.
Уилям изважда часовника от джобчето на жилетката си и се преструва, че проверява колко е часът — това е само предлог, за да не гледа вбесяващата малка уличница, на която плаща 21 паунда годишно, за да бъде най-близка помощница на жена му.
— Е, тръгвай — казва той.
— Да, сър — отвръща прислужницата и потегля. Стъпва много ситно, сякаш се бои да не се напикае. Но Уилям не забелязва. Всъщност и по-късно днес, когато Клара ще се мотае пред очите му с тънка талия, каквато никога досега не е имала, това няма да му направи впечатление.
А не е било винаги така. Някога Уилям Ракъм беше човек, който обръщаше голямо внимание на дребните отлики в начина на обличане и личното присъствие. През най-хубавите си години в университета той беше истински денди — ходеше с бастун със сребърна дръжка, а златистите му къдрици се спускаха като грива до раменете. В онези дни за него беше нещо обичайно да прекара половин час пред вазите в собствения си апартамент, за да подбере определено цвете за бутониера; губеше дори повече време, за да съчетава по цвят копринени вратовръзки и жилетки. Любимият му панталон беше сиво-лилаво каре на тъмносин фон. Известен е паметният случай, когато нареди на шивача си да премести илика на жилетката му така, че едно копче да не наднича недискретно над ревера на сакото.
— Четвърт инч вдясно — нито повече, нито по-малко — такива бяха инструкциите — Бог да е на помощ на този, който не ги изпълни дословно!
През онези дни Уилям с гордост критикуваше чуждите слабости в начина на обличане — и то такива, каквито малцина изобщо забелязваха, защото малцина бяха надарени с неговия вкус. А сега ограничените му възможности го превръщаха в готова плячка за всякакви несъвършенства, очевидни за всекиго, дори за слугите.
Изнервен, Уилям вдига ръка над главата си, за да провери дали там всичко е наред. Шапката си е на мястото, но въпреки това той има основания да се притеснява. Само преди час, в някакво огледало той видя такава шокираща гледка, че още не може да дойде на себе си. За първи път, откакто свали припряно старата си шапка, когато слезе на Риджънт Стрийт, той осъзнава анархията, която се е развихрила на главата му.
Някога Уилям се гордееше най-много с косата си — като дете имаше меки, бронзово-златисти къдрици, и всички — от лелите до случайните минувачи — ахкаха възторжено, когато го видеха. Като студент в Кеймбридж носеше косата си дълга до раменете, сресана назад, без никаква помада. По онова време беше строен, а изобилието от коса скриваше крушовидната форма на черепа му. Освен това дългата коса напомняше на Шели, Лист, Гарибалди, Бодлер, индивидуализъм — неща от този сорт.
Но ако преди няколко дни, когато реши да поскъси дългите си къдрици, той бе имал желание видът му да придобие известна анонимност, то изобщо не бе постигнал целта си. В огледалото Уилям установи как косата му бе реагирала на безжалостното стригане — беше се измъкнала от оковите на помадата и се бе вдигнала на явен бунт. Боже мили, колко ли хора го бяха забелязали в такъв вид — приличаше на същински клоун с тази смехотворна купчина букли и къдрички на главата! Сгърчен от притеснение, още там, на място, в «Билингтън & Джой», Уилям натъпка ореола си от къдрава вълна под първата попаднала му шапка. Това беше и шапката, която купи в крайна сметка, въпреки че пробва немалко други.
Междувременно той успя да заглади къдравия ореол и да го намаже щедро с помада, но дали мерките бяха постигнали желания ефект? Пръстите му опипват и приглаждат нервно косата под шапката. Изпитва желание да почеше и пищните си бакенбарди. «Искам да приличам на Матю Арнолд», беше пояснил той на бръснаря. Но вместо това беше заприличал на дивак от Борнео. Какво бе сторил? Почти бе успял да се убеди, че един по-дискретен външен вид ще му помогне да навлезе в последната четвърт на столетието, но косата му като че ли беше на друго мнение.
Уилям върви към Темза и се озърта за някоя пуста странична уличка, където, далеч от критичните погледи на минувачите, би могъл отново да прекара един гребен през косата си. Достатъчно нарушения на доброто поведение му се събраха за една сутрин.
Най-сетне попада на подходяща уличка — толкова тясна, че никой не си е направил труда да й даде име. Уилям веднага хлътва в нея. Застанал в мрачното пространство между мръсни стени, само на няколко крачки от «Джърмин Стрийт», Уилям внимава да не стъпи в гниещите боклуци, докато умъртвява плътта си с помощта на гребен с дръжка от слонова кост.
Зад него се разнася някакъв глас — противен, носов глас, който го кара да подскочи.
— Ще бъдеш ли мил с мен, господарю?
Уилям се обръща рязко. Дребна уличница с безцветна коса — поне четиридесетгодишна, ако не и повече — изпълзява от сенките пред него, увита в нещо, което прилича на стара покривка за маса. Какво, по дяволите, прави тя в тази част на града, толкова близо до дворците и най-изисканите хотели?
Загубил дар слово от отвращение, Уилям отстъпва назад. Четири бързи крачки са достатъчни, за да се озове отново под слънчевите лъчи. Пот е избила под току-що сресаните му коси, и противно на всякаква логика той е убеден, че къдриците му ще отскочат нагоре и шапката му ще изхвърчи като тапа от шампанско.


Само след няколко минути, близо до Трафалгар Скуеър, Уилям минава покрай една сладкарница. Хрумва му, че може да си позволи едно дребно удоволствие.
Разбира се, това, което би било редно да стори, ако иска да обядва, е да продължи към «Албион», «Лондон» или «Уелингтън» — на тези места със сигурност ще срещне повечето от някогашните си съученици, които вече палят първата си пура за деня — разбира се, ако не спят още в прегръдките на любовниците си. Но Уилям няма желание да посещава нито едно от тези заведения. От друга страна, ако застане да яде сладкиш насред Трафалгар Скуеър, рискува да го види някой важен познат и да го презре навеки.
Ах, къде отидоха безгрижните студентски години! Нима само дванайсет години са изминали от времето, когато вършеше всякакви безобразия в компанията на развеселени, безстрашни приятели, без това да застрашава по какъвто и да било начин общественото му положение? Нима тогава не ходеше по всякакви кръчми, включително и такива, където се събират работници и бедняци, където няма разграничения между класите, и не се напиваше до безсъзнание редом със старите, беззъби вещици и алкохолиците? Нали тогава си купуваше стриди от уличните сергии и ги гълташе направо на улицата, без всякакви задръжки? Нали намигаше закачливо на разхождащите се дами, само и само за да ги скандализира? Нали пееше възмутителни песни със силния си, плътен баритон, по-високо от всички свои приятели, докато танцуваше гологлав по парапета на моста «Уотърлу»?

Неземно красива е мойта любима —
Дантели под двойната гуша си има;
Червена в носа и червена в косата,
Мирише ужасно, щом си вдигне полата…

Та той още помнеше тази песен и можеше да я изпее и сега!
Когато влиза в сладкарницата, всички посетители наострят уши.
— Да, ето тази, ако обичате — мънка той под нос. Ще рискува, да, ще рискува (да изяде пастата, не да изпее песента), пък каквото ще да става! Ще го стори, дори само в памет на това, което е бил някога!
И тъй, Уилям изнася своята шоколадова паста с череши навън, на площада. Държи я внимателно и притеснено. Долната част на тялото му реагира със закъснение на предложенията на дрипавата уличница и тъй като отдавна я е изгубил от очи, той оглежда три момичета, явно французойки, които подскачат сред гълъбите.
— И мен, и мен! — пищят и трите възторжено. Наблизо се е разположил фотограф, който се преструва, че снима и нещо друго, освен момичетата. Те са хубавки, роклите им са хубавки, движат се грациозно, но Уилям не е в състояние да им отдели дължимото внимание. Вместо това потъва в мрачни размисли за снимката, която му бе направена само преди седмица, точно преди да подстриже дългите си къдрици. Последната снимка, тъй да се каже, на стария (по-точно на младия) Уилям Ракъм.
Снимката вече е скрита в едно чекмедже на скрина у дома, сякаш е порнографска. Но образът се е врязал ясно в съзнанието му — на тази снимка все още е смел и красив възпитаник на Кеймбридж — образован и наперен, а жилетката му е жълта като канарче — цвят, който дори екстравагантните господа от новото поколение биха се поколебали да носят. Дори изражението на лицето му е реликва от миналото — защото и то вече е излязло от употреба; изражение, придобито в колежа «Даунинг», което попари надеждите на баща му — добросърдечно презрение към сивото ежедневие.
Чудеше се как да обясни на фотографа защо му е да се снима в тези старомодни дрехи — че снимката е замислена като… (как да се изрази?) ретроспективно запечатване на историята, връщане към миналото. Оказа се, че не е имало защо да се притеснява — стените на ателието бяха покрити със снимки на поувехнали дебютантки, натъпкани в тоалетите на някогашния си светски триумф, шкембести господа, опънали до пръсване военните униформи от времето, когато са били стройни офицери, и какви ли не още възкресени мечти.
— Moi aussi, oh maman!
Той се изтръгва от размислите си и се връща на Трафалгар Скуеър, за да види как едно деветгодишно момиченце, цялото потънало в бяла коприна, получава разрешение да позира на господина с фотоапарата. Достатъчно е да се поръсят малко семенца и детето потъва в приливна вълна от гълъби — тъкмо навреме за позата. Тя пищи възбудено, събуждайки завистта на приятелките си.
— А сега и мен!
Друго момиченце настоява за същата привилегия, но Уилям е вече отегчен. Дояжда пастата, нахлузва обратно ръкавиците си и продължава към парка «Сейнт Джеймс», потънал в мрачни размисли. Ако е в състояние да се отегчи толкова бързо от толкова очарователна гледка, как тогава би могъл един ден да застане начело на парфюмерийните фабрики «Ракъм»?
Колко ужасно е, че баща му не може да го разбере! Старецът е натрупал богатството си, работейки едно и също нещо всеки Божи ден от осем сутринта до осем вечерта в продължение на четиридесет години — и разбира се, е изгубил всякакъв естествен усет за страданието, което такъв монотонен и скучен труд може да причини на една по-нежна душа. За Хенри Колдър Ракъм дори наскоро въведеното правило в събота да се работи до обяд е срамно пропиляване на ценно работно време.
Разбира се, напоследък Хенри Колдър Ракъм не работи толкова напрегнато, колкото навремето. Ръководството на компанията му налага да седи по-дълго време зад бюрото си. Не бива да забравяме, че все още е як като вол, но когато прецени брачните перспективи на Уилям, му се наложи да въведе известни промени в дневната си програма. Купи къща в по-изискан квартал, започна да спазва по-улегналия дневен режим на заможен джентълмен, подпомогна дискретно няколко членове на аристокрацията, изпаднали във финансови затруднения — в противен случай синът му не би могъл и да сънува, че ще спечели Агнес Ънуин. Ако старецът бе продължил да кръстосва по цял ден лавандуловите насаждения във фермата си, облечен със старото си сако и с ботушите, не би имало смисъл изобщо да си правят труда да питат лорд Ънуин дали би дал ръката на Агнес.
Затова по време на брачните преговори Ракъм старши «контролираше бизнеса» от своя крайно представителен дом — наистина, къщата се намираше в Бейзуотър, но все пак само на крачка от Кенсингтън, а синът му Уилям беше толкова обещаващ млад човек, сигурно щеше да стане видна личност в… е, в някоя сфера на обществената дейност.
Несъмнено младият Ракъм щеше един ден да поеме управлението на парфюмерийните фабрики «Ракъм», но вероятно щеше да ги ръководи като невидимо присъствие, зад кулисите, а за широката общественост щяха да бъдат видими само по-изисканите му постижения. По времето, когато ухажваше Агнес, Уилям, макар и отдавна напуснал университета, все още се къпеше в отблясъците на обещанията, съпровождащи едно добро образование, съчетани с жизнерадостния чар на доволния от живота безделник. Твърдите, че всичко това е било само фасада? Как смеете! Та дори досега Уилям държи да бъде наясно с всички последни тенденции в развитието на зоологията, скулптурата, политиката, живописта, археологията, белетристиката… накратко казано, всичко, което се обсъжда в елитните месечни списания. (Не, той няма да прекрати нито един от абонаментите си — нито един, ясно ли е?) Но как би могъл да остави следа в която и да било от тези области (продължава да размишлява измъчено Уилям, докато търси любимата си пейка в парка «Сейнт Джеймс»), след като практически го изнудват да води живот, изпълнен с досаден труд? Как би могло да се очаква от него…
Позволете ми да ви спася от удавяне в потока на мисълта на Уилям Ракъм, или по-скоро в това застояло езерце, чиито води се раздвижват едва забележимо единствено от притока на самосъжалението. В крайна сметка всичко опира до парите — колко са, защо не са достатъчно, кога ще се получат още, къде отиват, как могат да бъдат съхранени, и така нататък.
Суровите факти са следните: Ракъм старши започва да се изморява да ръководи сам парфюмерийните фабрики «Ракъм», ужасно се изморява. Първородният му син, Хенри, изобщо не върши работа като наследник, тъй като още от най-ранна възраст се посвети в служба на Бога. Прилично момче е той, и понеже е ерген и пестелив, издръжката му не създава проблеми — въпреки че, ако наистина възнамерява да прави кариера в църквата, като че ли обмисля въпроса прекалено дълго време. Е, както и да е — ще трябва да бъде заместен с по-малкия син, Уилям. Също като Хенри, и той все още не е проявил изявена склонност към каквото и да било занятие, но за разлика от него харчи много пари, за да угажда на прищевките си, да поддържа елегантна съпруга и доста голямо домакинство — и за всичко това суче ожесточено от щедрата бащина гръд. Строгите поучения като че ли нямаха желания ефект и сега Ракъм старши е решил да подтикне колебливите стъпки на наследника си към директорското място в парфюмерийната верига «Ракъм», намалявайки сумите, които му отпуска редовно — бавно, но равномерно. С всеки изминал месец парите намаляват все повече и съсипват бавно начина на живот, към който е привикнал синът му.
Уилям вече е бил принуден да намали броя на прислужниците си от девет на шестима; пътуванията в чужбина се превърнаха в част от невъзвратимото минало; ползването на наемни файтони може би още не е лукс за него, но вече не и нещо, което се разбира от само себе си. Уилям вече не подменя толкова бързо остарели и демодирани вещи; освен това мечтата да наеме прислужник от мъжки пол — което е най-сигурният еталон за просперитет — си остава само и единствено мечта.
Уилям се измъчва най-вече от съзнанието колко излишни са неговите страдания, като се вземе предвид размерът на фамилното имущество. Ако само баща му би се съгласил да продаде компанията — цялата, без остатък, би се получило такова несметно богатство, че цели поколения Ракъмови биха могли да се препитават само от него. Та за какво е работил старецът толкова години, ако не за това?
Желанието да правиш пари, при положение, че вече си направил предостатъчно, отвращава Уилям, който има подчертано социалистически наклонности. При това, ако Ракъм старши продаде всичко и инвестира получената сума, парите ще се умножават сами; натрупаният капитал може да се съхрани толкова дълго, че след време вече парите им да се възприемат от обществото като «старо състояние». Ако пък старият не желае да продава заради някаква сантиментална привързаност към бизнеса, защо, защо тъкмо Уилям трябва да поеме бремето да го ръководи? Защо не си назначи някой кадърен доверен човек, избран от редиците на служещите в парфюмерийните фабрики?
Потънал в скръб, Уилям прибягва до един вид политическа философия, изобретена лично от него; схема, по която се надява един ден да бъде управлявано цялото общество в Англия (може би историята ще я нарече «ракъмизъм»?). Той си играе мислено с изграждането на тази теория в продължение на десетина години, но напоследък идеите му се избистриха — тя предполага унищожаването на това, което той нарича «неоправдани количества капитал», като на негово място трябва да дойде така нареченото «изравняване на имотните състояния». Което ще рече, че веднага след като един мъж е спечелил достатъчно голямо състояние, за да издържа непрекъснато своето домакинство (което по дефиниция е десетчленно семейство с не повече от десет души прислуга), на него трябва да му се забранява да трупа повече пари. Трябва да се забранят спекулативните инвестиции — в аржентински златни мини и тем подобни; вместо това трябва да се инвестира по малко в солидни и сериозни концерни и инвестициите да са под правителствен контрол — това ще гарантира равномерна, макар и не сензационна, възвръщаемост на инвестициите. Всякакви имуществени излишъци, вливащи се в личното състояние на най-богатите хора, ще бъдат пренасочвани в обществената хазна, за да бъдат разпределяни сред не толкова преуспелите членове на обществото — бедните и бездомните.
Уилям съзнава отлично, че такова предложение е направо революционно. Несъмнено то би ужасило мнозина, защото би изтрило съществуващите класови различия; при това положение няма да има вече аристокрация, поне не в днешния смисъл на тази дума. Което според Уилям ще бъде дори много добре — и без това му е дошло до гуша да му повтарят, че колежът «Даунинг» далеч не е «Корпус Кристи», и че може да бъде благодарен, че изобщо е успял да се добере до Кеймбридж.
Ето ви накратко, леко поокастрени откъм повторения, мислите на Уилям Ракъм, докато седи на своята пейка в парка «Сейнт Джеймс». Ако вече сте отегчени до смърт, мога само да ви обещая, че в най-близко бъдеще предстои чукане, да не говорим, че по-нататък продължаваме с полудяване, отвличане и насилствена смърт.
Междувременно Ракъм е насилствено изтръгнат от мрачния си унес, защото чува, че някой го вика по име.
— Бил!
— Боже мили, наистина е Бил!
Уилям вдига очи. В главата му все още цари бъркотия и той се взира удивено в неочаквано изникналите пред него фигури на двамата му най-добри приятели. В Кеймбридж тримата бяха неразделни — той, Бодли и Ашуел.
— Не ни остава много, Бил — възкликва Бодли, — и ще празнуваме!
— Какво ще празнуваме? — пита Уилям.
— Всичко, Бил! Цялата благословена вакханалия на Коледа! Девици раждат по чудотворен начин в обори! Димящи планини от пудинг! Цели галони портвайн! И докато се усетиш, още една година си отишла!
— 1874 се оттегля добре напоена, да си похърква в постелята — допълва ухилено Ашуел, — а засуканата, млада 1875 стои на прага в трепетно очакване да й се случи същото като на предшественицата й.
Колко си приличат двамата с Бодли — с този техен вид на бивши колежани. Безукорно облечени, едновременно флегматични и лесно възбудими, с гладки лица и цилиндри, които са на светлинни години над всичко, което може да се купи от «Билингтън & Джой». Действително, приличат си толкова много, че навремето Уилям, в състояние на крайно алкохолно опиянение, ги наричаше Башли и Одуел. Все пак, Ашуел се отличава от Бодли по това, че бакенбардите му са малко по-редки, бузите му не са толкова червени, и шкембето му е по-малко.
— Не сме те виждали от векове, Бил. Какви си ги вършил? Като изключим това, че си си подстригал косата?
Бодли и Ашуел се отпускат тежко на пейката до Уилям. После се привеждат едновременно напред и подпират брадички върху ръцете си, сключени над дръжките на бастуните — в гротескно изображение на подчертан интерес. Приличат на две еднакви каменни фигури, предназначени да украсяват водоливниците на някоя кула.
— Агнес не беше добре — отвръща Ракъм, — а нали трябва да поемам и този проклет бизнес.
Ето на, каза го; Бодли и Ашуел се опитват да го изкушат да бъде лекомислен — не е зле да подчертае, че не е в подходящо настроение. Или че поне ще им се наложи да го изкушават доста по-старателно.
— Ти внимавай бизнесът да не поеме теб — предупреждава го Ашуел.
— Представям си колко досаден ще бъдеш, ако започнеш да дрънкаш само за… ами за реколтата например.
— Няма страшно — успокоява го Уилям, който се страхува тъкмо от това.
— Къде по-добре е да поемеш нова реколта плахи млади красавици — изръмжава театрално Бодли и хвърля поглед към Ракъм и Ашуел в очакване на похвала за играта на думи.
— Много жалък опит — е единственият коментар на Ашуел.
— И така да е — изсумтява Бодли. — Хората плащат пари, за да слушат и по-големи глупости.
— Така или иначе, Бил — упорства Ашуел, — нека оставим за малко порнографията настрани. Не бива да допускаш Агнес да те откъсва от широкия поток на живота. Начинът, по който се тревожиш толкова много за една-единствена жена… ами че това е опасно. Ако караш така, ще стигнеш до… ъъъ, каква е думата, която ми се губи, Бодли?
— Любов, Ашуел. Лично аз предпочитам да си нямам вземане-даване с такива неща.
Бледа усмивка плъзва по лицето на Уилям. Продължавайте все така, стари приятели, галете самолюбието му!
— Сериозно, Бил, не допускай проблемите на Агнес да се превърнат в семейно проклятие. Нали знаеш, като в онези ужасни старомодни романи, в които разни побъркани женски изскачат от гардеробите. Трябва да осъзнаеш, че не си единственият мъж в подобно положение — ами че лудите съпруги са цели орди; половината от женското население на Лондон е направо за връзване. Дявол да го вземе, Бил — че ти си свободен човек! Няма смисъл да се криеш като стар язовец в дупката си.
— И без това Лондон извън сезона е нетърпимо досаден — намесва се Ашуел. — Поне да убиваме времето с изискан маниер.
— И как точно — пита Уилям, — го убивате вие двамата?
— О, трудим се неуморно — Ашуел изпада в ентусиазъм, — върху една направо ненадмината нова книга (всъщност тя е почти изцяло мое дело) — Бодли изсумтява шумно и презрително. — Бодли само пооправя тук-там стила ми. Нарича се «За ползата от молитвата».
Страшно много труд се изисква, нали разбираш. Интервюираме безброй искрено вярващи, и се опитваме да ги накараме да отговорят честно дали някога им се е случвало да получат това, за което са се молили.
С което нямаме предвид общи глупости от рода на «смелост» и «утеха», става дума за действителни резултати — като например нова къща, мама да се излекува от глухотата си, лош човек да бъде ударен от гръм и т.н.
Проучванията ни са извънредно подробни — можеш да ми вярваш. Освен стотиците индивидуални случаи, проучваме и ефекта на общите молитви с утвърдена формула, които хиляди хора произнасят всяка вечер в продължение на години. Нали се сещаш — опази ни от зло, дарувай мир на земята, вкарай евреите в правия път и т.н. Категоричният извод е, че това упорство, проявено от толкова много хора, също не довежда доникъде.
Когато систематизираме резултатите, смятаме да разговаряме с някои висши духовници — или поне да си кореспондираме с тях — и да вземем и тяхното мнение. Искаме на всички да стане ясно, че става дума за обективно научно изследване, което не възразява срещу коментари или критики от страна на… ъъъ… жертвите.
— Решени сме да проучим нещата докрай — Бодли забива бастуна яростно в мократа земя.
— Имаме някои фантастични находки — продължава Ашуел. — Напълно побъркани хора. Разговаряхме например с един свещеник от Бат (беше ми много приятно да видя Бат отново, бирата там е чудесна) — та този свещеник ни каза, че редовно се моли местната кръчма да изгори.
— Или «да бъде изтрита по друг начин от лицето на земята».
— Смятал, че Бог изчаква подходящия момент.
— И беше напълно уверен в крайния успех.
— Молел се за това вече три години — всяка вечер!
Двамата мъже тупват по земята с бастуните си в пристъп на саркастичен възторг.
— Мислите ли — пита Уилям, — че има и най-слаба възможност да намерите издател за такова нещо?
Настроението му значително се е подобрило, той вече е почти изкушен, но се счита длъжен, с риск да им развали удоволствието, да изтъкне суровата житейска истина. Бодли и Ашуел само се споглеждат с хитра усмивка.
— О, несъмнено. В наши дни има направо отчаяно търсене на книги, които унищожават самата тъкан на обществото.
— Това се отнася и до белетристиката — Ашуел смигва подчертано на Уилям. — Имай го предвид, ако решиш да напишеш някой роман.
— Не, честно казано, Бил, ти наистина трябва да излизаш по-често. Вече толкова време не сме те срещали по нашите места.
— Човек трябва да поддържа лошата си репутация, нали знаеш.
— Да бъде в течение.
— Да не се оставя да бъде смутен от хода на времето.
— Какво искаш да кажеш? — пита стреснато Уилям. Злощастната нова прическа разкрива преждевременно посребрели кичури сред златните къдрици, затова той реагира крайно болезнено всеки път, когато стане дума за напреднала възраст.
— Говоря за младите момичета, Уилям. Времето си казва думата. Не могат да приличат вечно на току-що узрял плод, нали знаеш. Понякога им стига само половин година. Мога да кажа, че ти вече успя да пропуснеш някои момичета, които се превърнаха в легенда, Уилям — в легенда.
— Само един пример — Луси Фицрой.
— О, да, Боже всемогъщи — да!
Двамата мъже скачат едновременно от пейката, сякаш по предварително уговорен сигнал.
— Луси Фицрой — започва Ашуел с маниера на конферансие от мюзикхол, — беше от новите момичета в заведението на мадам Джорджина на Финчли Роуд. Там не си поплюват с камшиците. — За илюстрация той се шибва здраво няколко пъти с бастуна през прасците. — Ставай, жалка плът! Лягай! Ставай! Лягай!
— По-кротко, Ашуел — Бодли стиска приятеля си за лакътя. — Не забравяй, че само лордската титла придава известна изисканост на накуцването.
— Е, както вероятно знаеш, ние с Бодли надникваме от време на време при мадам Джорджина, за да проверим що за момичета размахват камшиците. Та в края на миналата година попаднахме на едно момиче, което беше пълен шемет — мадам ни я представи като Луси Фицрой, незаконна дъщеря на лорд Фицрой, което означавало, че ездата й била в кръвта.
Разбира се, всичко това най-вероятно са измислици, но самото момиче като че ли им вярваше. Четиринайсетгодишна, с гладка и стегната плът като на бебе, горда като дявол. Ходеше облечена в костюми за езда и те дяволски й отиваха — слизаше по стълбите така — малко настрани, първо единият ботуш, после другият. Винаги държеше много къса и много опасна на вид нагайка, а по бузите й пламтяха алени петна — и мога да се закълна, че това не беше руж. Мадам Джорджина разправяше, че когато й изпратела клиент, момичето се появявало на площадката и чакало там, а когато нещастният глупак отидел близо до нея, го шибвала с нагайката през лицето, посочвала към леглото и казвала…
— Божичко! — възкликва Ашуел, който неволно е погледнал в посоката, в която Бодли е насочил бастуна си. — Боже всемогъщи! Я вижте кой идва насам! Той засенчва очи с длан и се взира съсредоточено някъде към другия край на парка. Бодли застава до него и повтаря позата му.
— Това е Хенри — съобщава той доволно.
— Да, наистина е той — и госпожа Фокс!
— Разбира се!
Двамата се обръщат едновременно към Уилям и му се покланят извънредно сериозно.
— Моля да ни извиниш, Бил.
— Да, искаме да отидем и да поизтормозим Хенри.
— Имате благословията ми — усмихва се злорадо Уилям.
— Разбираш ли, той ни избягва — бяга от нас като от чума, откакто… е, как да кажа…
— Откакто персоналният му ангел-хранител кацна на крайчеца на леглото му.
— Именно. Което ще рече, че трябва да побързаме, преди да ни е видял и да е избягал.
— Не би могъл да тича, докато госпожа Фокс е с него. Тя ще се просне мъртва на земята! Нямат никакъв шанс, казвам ти.
— До скоро, Уили.
И двамата се отдалечават забързано в преследване на жертвите си. Всъщност дори започват да тичат, и то толкова бързо, независимо от официалните си одежди, че трябва да разперват ръце, за да не губят равновесие, като очевидно не дават пет пари какво впечатление правят — дори пухтят преувеличено, което явно ги забавлява. Зад себе си оставят дълга следа от утъпкана мокра трева — и един зашеметен Уилям Ракъм.
Това е открай време обичай на Бодли и Ашуел — да връхлитат, да повеждат разговор, и да го прекъсват също така внезапно — така че, за да се чувстваш спокоен редом с тях, трябва да връхлиташ и отлиташ по същия начин. Уилям ги проследява с поглед как препускат из парка и чувства как бремето на потиснатостта отново притиска тила му. Загубил е собствената си невъзмутимост и потенциал за такива забавления, тъй като прекалено дълго не ги е практикувал — нито този шеговит маниер, нито този вид ексхибиционизъм. Би ли могъл дори да тича толкова бързо, колкото приятелите си? Има чувството, че наблюдава собственото си, по-младо тяло да препуска из парка, собствената си младост, която го напуска тичешком.
Дали да скочи и да ги последва? Не, късно е вече. Не може да ги настигне. Те са се превърнали в тъмни силуети, прелитащи по светлия хоризонт. Уилям се отпуска обратно на пейката блатото на мислите му, размътено за кратко от Бодли и Ашуел, отново се успокоява и изпада в предишната неподвижност.
Най-много го измъчва съзнанието, че страданията му са излишни, като се има предвид размерът на фамилното състояние. Ако само баща му се съгласеше да продаде фирмата…
Но всичко това вече ви е познато. Най-разумно е да оставите Уилям насаме с мислите си за десетина минути. През това време, докато мозъкът му възстановява корицата от застояли мисловни водорасли, останалата част на тялото му преработва всичко, с което беше затрупан от сутринта — предложенията на мърлявата проститутка, малките французойки на Трафалгар Скуеър, разказите на Бодли и Ашуел за публични домове, раздразнението от начина, по който го ухажваха настоятелно и после го зарязаха, и (това е събитие от последния половин час) появата на безброй млади и красиви дами в парка «Сейнт Джеймс».
Такава смес хваща бързо, няма спор. Когато бъде изцяло обзет от упоението, Уилям ще стане от пейката, за да тръгне натам, накъдето го водят страстите, по пътя, който накрая ще го отведе при Шугър.


Четири

Докато чакате Уилям да се размърда, не е необходимо да го зяпате неотклонно. Защо вместо това не поогледате някой от обектите на желанията му? Нали те затова са дошли в «Сейнт Джеймс» — за да ги гледат.
Ако имате слабост към модата, сте избрали нелоша година за появата си тук. Историята се поддава на странни капризи по отношение на дамските тоалети — понякога ползва за еталон лебед, а в други случаи — пуйка. През тази година необичайно елегантната линия на дамските тоалети и прически, която започна да се оформя още в началото на седемдесетте години, е станала вездесъща — поне сред тези, които могат да си я позволят. Тази елегантност ще се задържи до времето, когато Уилям Ракъм ще бъде стар, много стар — и толкова уморен от красотата, че няма да го е грижа дали тя си отива невъзвратимо.
Дамите, които пристъпват гордо като лебеди през парка «Сейнт Джеймс» в този слънчев ноемврийски ден, няма да бъдат принуждавани да променят особено линията на тоалетите си до самия край на века. Подходящи са за модели за някоя картина на Тисо (сензацията на седемдесетте), но биха вършили работа и на Мунк след двайсет години (макар че той сигурно би наложил някои дребни промени). Трябва да се стигне до една световна война, за да бъдат окончателно унищожени.
Не само роклите и прическите определят външния им вид. Те имат някакво излъчване, маниер, израз на скрит интелект, на чуждоземна надменност и загадъчна меланхолия. Дори в тези ранни, светли дни на новата мода, жените, които се плъзгат подобно на дриади по росните морави, облечени в новите си есенни рокли, имат някакъв тайнствен ореол — сякаш призовават преждевременно края на века. Образът на очарователния демон, който идва сякаш отвъд гроба си, приличен на привидение, вече започва да се очертава тук — въпреки факта, че повечето от тези жени са глуповати светски пеперудки, в чиито глави е невъзможно да се породи каквато и да било демонична мисъл. Призрачното им излъчване се дължи най-вече на прекалено стегнатите корсети. Толкова са затруднени да поемат необходимото количество кислород, че могат да бъдат назовани «ефирни» най-вече защото дават вид, че гълтат разредения ефир на Еверест.
Ако трябва да бъдем честни, някои от тези жени биха се чувствали по-удобно в кринолини. Привързани в телените си клетки, те са можели да настояват да бъдат третирани като глезени дечица, докато сегашната престорена естественост и симулацията на континентална самоувереност намекват за чувственост, каквато те не притежават.
От морална гледна точка това е странно време — и за наблюдателя, и за наблюдаваните — модата е наложила тялото отново да се появи на сцената, но моралът изисква да не го забелязваме. Приличният на ризница корсаж е тясно прилепнал към гърдите и корема, предната част на фустите очертава корема и таза и се спуска право надолу, така че всеки по-силен порив на вятъра доказва недвусмислено наличието на крака, а турнюрът, прикачен отзад на кръста, подчертава скрития ханш. Въпреки това не е прието един почтен мъж да мисли за женска плът, нито пък една почтена жена да си признава, че я притежава. Ако някой по-експанзивен варварин от най-крайните точки на Империята се озовеше в този миг в парка «Сейнт Джеймс» и решеше да направи комплимент на някоя от дамите за привлекателните очертания на плътта й, реакцията й няма да бъде радост, нито дори възмущение — още в същия миг тя би загубила съзнание.
Между другото припадъкът не е нещо трудно за предизвикване у една модерна жена — без изобщо да се налага да прибягваме до диви колонисти. Безжалостно стегнатите корсети, когато жената не е слаба по природа, действително я подлагат на изпитания, които далеч надвишават обикновените изисквания на елегантността. Трябва да отбележим, че някои от дамите, които сега се плъзгат като безплътни привидения през парка «Сейнт Джеймс», са били закръглени като хубавиците от предното поколение същата тази сутрин, когато са ставали от леглата си. Само че по-късно са смъкнали просторните си нощници и са имали мъчителни занимания с личната си прислужница. Дори ако (както налага напоследък модата) няма шнурове за затягане, има кожени ленти, които се закопчават, и телени кукички, които трябва да влязат в съответните халкички, лишавайки почти напълно от въздух собственичката на корсета, деформирайки непоправимо гръдния й кош. Друг от резултатите на това притягане е зачервен нос, който трябва да бъде пудрен почти непрекъснато. Дори ходенето изисква повече умения отпреди, защото ботите, високи до средата на прасеца, които сега са на мода, имат и доста по-високи токове.
Въпреки всичко те наистина са красиви — тези пухкави английски момичета, принудени да изглеждат стройни и безплътни. И защо да не са? Като се вземе предвид, че страдат постоянно от недостиг на въздух, е редно и справедливо на човек да му секне дъхът, като ги погледне.
А какво ли мисли Уилям? Дали всички тези привлекателно облечени жени, които минават (макар и на почтено разстояние) край неговата пейка, не са го подбудили да мисли за някоя разсъблечена? Той наистина е почти готов.
Толкова време вече обмисля финансовото си състояние, че го е обзело вдъхновение да го опише метафорично — във фантазиите си се вижда в ролята на неспокоен звяр, който кръстосва тясната си клетка, изкована от сребърни лири стерлинги, а решетките са преплетени в следния десен: ££££££££££££ Ех, само да можеше да изскочи оттук!
Друга млада дама се плъзва пред погледа му — този път тя минава много близо до пейката. Щръкналите лопатки на гърба й сякаш всеки момент ще пробият коприната, обвила гръдния й кош, талията, пристегната така, че фигурата й прилича на пясъчен часовник, се полюлява едва забележимо, натъпканият с конски косъм турнюр се подрусва леко в ритъма на стъпките й. Съзнанието му за икономическо безсилие измества фокуса си, вече не представлява предизвикателство за разума му и се превръща в сексуално предизвикателство. Още преди младата дама, облечена в коприна, да е изминала двайсетина крачки, у Уилям възниква убеждението, че ще успее да потвърди пред себе си нещо важно — нещо съществено — по отношение на Живота, ако само успее да получи от една жена това, което желае.
Така че нищо неподозиращите дами, които се разхождат в този миг в парка, се превръщат в сирени, и всяко озарено от светлина тяло крие намек за своята сянка в обществото — проститутката. За слепия малък пенис, скрит в диплите на панталоните, не съществува никаква разлика между дамата и уличницата — освен дето уличницата е винаги достъпна, не се налага да се дуелираш с гневливи пазачи на добродетелта й, нея защитава никакъв закон, никакви свидетели, не можеш да очакваш от нея оплаквания. Следователно, когато Уилям Ракъм установява, че се е сдобил с ерекция, естественият му импулс е да я представи на първата проститутка, на която попадне.
Въпреки това той е толкова неестествено горд от новоизобретения метафоричен образ на собствената си личност в икономически плен — клетката, чиито решетки имат формата на преплетени символи на лирата-стерлинга — че не му се иска да откъсне толкова бързо мислите си от него. Има нещо величествено, дори възвисяващо, в безнадеждността на неговото положение, в трагизма на незаслуженото страдание. Така окован, с неосъществени желания, той се издига до нивото на крал Лир; постигне ли върха, може да заприлича на Шута. И мислите на Уилям раждат нови, още по-страховити модели за решетките на клетката му — по-го£еми, по-го£еми и по-го£еми. Плътското желание реагира с все по-живи фантазии за сексуални победи и отмъщение. Той ту си представя как насилва света и го принуждава да му се покори, ту се търкаля в нозете му, жалък и отчаян — и всеки път става по-яростен — и по-жалък.
Накрая той скача от пейката, напълно убеден, че нищо друго няма да му помогне да успокои бушуващите си страсти — нищо друго, разбирате ли? — освен пълното подчинение на две млади проститутки едновременно. Нещо повече, той знае отлично къде може да намери млади момичета, които биха отговаряли напълно на изискванията му. Ще отиде там още сега — и дяволът да вземе този, който се колебае (такъв е изразът, нали разбирате).
Колкото и да е неприятен този факт, стратегическото преразпределение на притока на кръв в органите на Уилям няма никакъв ефект върху въртенето на земното кълбо — затова, когато се връща в центъра на града, той установява, че в Лондон е настанало време за обедна почивка, и всички чиновници са наизлезли от канцелариите си. Гладната тълпа блъска грубо Уилям и неговото мъжко достойнство, подмята ги по вълните на тъмното море от служители, писари и всякакви други нищожества, заплашва да го отнесе, ако опита да плува срещу течението. Затова той се изправя до някаква стена и наблюдава развитието, с надеждата, че скоро морето ще се разтвори, за да може той да премине.
Напротив. Сградата, към чиято стена се е притиснал, която се отличава единствено с месинговия надпис КОМПТЪН, ХЕСПЕРЪС & ДИЛ внезапно разтваря врати, през които се излива нов поток чиновници и го изблъсква встрани.
Това прелива чашата — пропъждайки и последните угризения на съвестта, Уилям вдига ръка и повиква файтон. Какво значение има сега, че по-рано същата сутрин се отказа да наеме файтон. Нали скоро ще бъде богат човек, и тогава всички тези притеснения за дребни разходи ще се превърнат в неприятен спомен.
— Друри Лейн — нарежда той на кочияша, докато се качва по стълбичката на полюляващия се покрит файтон. Хлопва вратичката зад себе си, блъска се с новата шапка в ниския таван, конят потегля рязко и той пада назад на седалката.
Няма значение. Нали вече е на път към Друри Лейн, където (както постоянно му припомнят Бодли и Ашуел) има изобилие на добри и евтини публични домове. Е, поне със сигурност евтини. Бодли и Ашуел много обичат «да обикалят бордеите» — не защото не им стигат парите, а защото преминаването от най-евтините към най-скъпите проститутки и обратно много ги забавлява.
— Това е като да сменяш старо вино с наливна бира — така дефинира Бодли заниманията им. — И двете си имат място в процеса на преследване на удоволствията.
Точно по време на тази своя екскурзия до Друри Лейн Уилям се интересува единствено от този тип момичета, които са оприличени на «наливна бира». И слава Богу, защото повече не би могъл и да си позволи. Има предвид две съвсем определени момичета — честно казано, никога не ги е виждал, но е чел за тях в «Повече забавления в Лондон — съвети за светски мъже». Струва му се, че е изминало ужасно много време, откакто имаше обичай редовно да се съветва с този наръчник. Сигурен ли е изобщо къде се намира той сега? Не беше ли в най-долното чекмедже на бюрото в неговия кабинет? Тъй или иначе, спомня си ясно описанието на две съвсем «нови» момичета, включени в справочника поради крехката им възраст.
— Наистина е озадачаващо — казваше понякога умислено Ашуел. — Предлагат ти се хиляди тела, но си остава дяволски трудно да намериш нещо истински свежо и сочно.
— Всички, които са наистина много млади, са страшно бедни — там е проблемът — намесваше се Бодли. — Докато им дойде време да разцъфтят, вече имат струпеи, предните им зъби са опадали, кожата под косата им се бели… Ако ти трябва малка алабастрова Афродита, трябва да изчакаш точния момент, в който тя ще се превърне в паднала жена.
— Жалко наистина. Все пак, надеждата умира най-трудно. Току-що, в последния брой на «Повече забавления в Лондон», прочетох за две момичета от един дом на Друри Лейн…
Уилям се опитва да си припомни имената им или името на съдържателката на публичния дом, опитва се да си представи съответната страница от справочника, но в главата му не се ражда нищо. Нищо, освен номера на къщата — запечатан в съзнанието му просто защото е съставен от деня и месеца на неговото раждане.


Вратите на публичния дом се разтварят пред Уилям в мига, в който той дръпва шнура на звънеца. Приемната е мрачна, а съдържателката — доста стара. Тя седи, сгърчена като джудже, на един диван, облечена цялата в тъмнолилаво, сключила в скута си сбръчканите си ръце, които напомнят на бароков портрет. Уилям няма и най-бледа представа как се казва тя или която и да било кобилка от нейната конюшня, затова споменава справочника «Повече забавления в Лондон» и «онези момичета-двойката».
Зачервените очи на старицата, плувнали в жълтеникава течност, прекалено гъста, за да става дума за сълзи, са неотклонно приковани в Уилям, с израз на съчувствие и объркване. Тя се усмихва и демонстрира равни и седефенобели зъби, но напудреното й чело е смръщено. Опира пръстите на двете си ръце едни в други и свежда нос към тях. Дебела сива котка надниква иззад дивана, вижда Уилям и се оттегля отново.
Внезапно старицата затваря ръце и издига развълнувано длани нагоре, като че ли отговорът ще падне в тях от небесата — или поне от тавана.
— Двете момичета! — възкликва тя. — Разбира се! Близначките!
Уилям кимва. Не си спомня да са били близначки по времето, когато са били коментирани в справочника, но несъмнено първият разцвет на младостта им е преминал и се е наложило да бъде измислено нещо ново, с което да се привличат клиентите. Съдържателката притваря доволно клепачи — влажни, прилични на суров бекон — и се усмихва.
— Клеър и Алис — така се казват, сър. Трябваше да се досетя — джентълмен като вас би се ориентирал към най-добрите ми момичета — най-забележителните, най-специалните.
Акцентът и начинът й на изразяване го карат да се замисли дали не е чужденка — ако е така, би било трудно да се прецени дали е изискана или й липсва възпитание.
— Ще им кажа да се подготвят, за да ви приемат.
Тя се изправя, но не става по-висока от това. Безкрайни ярдове тъмна коприна се повличат след нея от дивана. Явно има намерение да го поведе направо към стълбите. Спира само за миг, замълчава театрално, свела поглед към пода, като че ли се смущава да говори за такива неща:
— Може би, сър, за да не ви безпокоя, когато си тръгвате…
И тя отново насочва сълзящите си очи нагоре, към него.
— Разбира се — отвръща Уилям и се взира в отвратително ухиленото й лице в продължение на пет секунди, преди да зададе следващия въпрос. — А… каква е цената, мадам?
— О, разбира се, извинете ме. Десет шилинга, ако обичате.
Тя се кланя, докато Уилям отброява монетите, после дръпва едно от тънките шнурчета, които висят край перилата.
— Само няколко минутки, сър, повече не им трябва. Разположете се удобно в някой от шезлонгите — можете да пушите, ако желаете.
«Значи е от онези бардаци», мисли Уилям Ракъм, но вече е късно да се откаже, пък и от всичко най-много му трябва удовлетворение на желанията.
Само и само за да гледа пурата вместо отблъскващото лице на съдържателната, Уилям се разполага на един шезлонг и пали пура в очакване предишният клиент да си свърши работата. Несъмнено къщата има друго, задно стълбище, откъдето онзи ще се измъкне, после ще сменят чаршафите, а после… Уилям дъвче ядосано пурата си, като човек, който току-що си е купил билет за долнопробно панаирджийско представление, на което ръкавите на илюзиониста са видимо издути от всякакви приспособления и навсякъде се носи миризма на зайчарник.
Докато Уилям се отдава на такива мрачни размисли, нека ви разкажа нещо за Клеър и Алис. Те са проститутки в най-точния и най-жалък смисъл на тази дума. Което ще рече, че са пристигнали в Лондон девствени и невинни, и са били подмамени от една съдържателка на публичен дом с най-старата и сигурна стратегия. Причакала ги на гарата и им предложила удобна квартира в този страшен и непознат голям град, а после им откраднала парите и дрехите. Останали без пукната пара и напълно безпомощни, момичетата започнали работа в публичния дом, заедно с няколко други — жертви на подобна измама или купени от родители и настойници. Оттогава работят тук срещу хубави нови дрехи и храна два пъти дневно. Охранява ги един бияч на задното стълбище — а отпред пази съдържателката, така че те дори не са в състояние да разберат дали получават малко или много за труда си.
Най-сетне настава мигът, когато Уилям Ракъм е поканен да се качи горе. Той влиза в стаята на Клеър и Алис и установява, че тя е миниатюрно квадратно помещение. По всички стени до пода се спускат провлечени червени завеси, същите завеси покриват и единствения прозорец, така че клаустрофобичната стая не вижда слънчева светлина и се осветява само от свещи. Светлината е жълтеникава, вътре е горещо и задушно. По протрития персийски килим са разхвърляни плоски кадифени възглавници, а над голямото легло в стил рококо виси снимка в пищна рамка, на която гола жена подскача около имитация на майско дърво на закрито.
Клеър и Алис, облечени в обикновени бели нощници, седят една до друга на леглото, скръстили хубавите си малки ръчички в скутовете.
— Добре дошъл, сър — изпяват те в хор.
Може и да говорят в хор, но очевидно не са близначки. Ако започнем да изпадаме в педантизъм, не са и момичета — Уилям се убеждава в това, когато смъква нощницата на Алис. Долната част на гърдите й не се издига нагоре над талията, а се разлива върху гръдния кош. По розовата плът около вулвата й се забелязват издайнически тъмни сенки, пък и устните й отдавна вече не наподобяват на розова пъпка, а са напълно разцъфнала роза.
Нещо по-лошо — тя се държи като обикновена, посредствена уличница. Хубаво щеше да бъде да прояви някакво любопитство, като малко кученце — но това заучено покорство, което му напомня на обучен лабрадор, който се обръща по гръб и маха с лапи, му действа потискащо. Дявол да го вземе! Нима наистина никъде не може да получи нещо наистина изключително срещу парите си? Нима наистина, за да осъществиш мечтите си, трябва задължително да плащаш като крал! Нима единствената цел на съвременния свят е да унищожава идеалите и да поощрява цинизма?
Докато Алис увива тяло около неговото в лепкавата горещина, Уилям внезапно е обзет от желание да избяга. Няма значение, че ще е пропилял парите, без да получи нещо срещу тях. За миг дори се дръпва, опитва се да се измъкне, но няма как да убеди и ерекцията да се подчини на решението му. Затова решава да се възползва от наличностите, смъква и нощницата на Клеър и установява, че тя е по-млада от Алис, със заострени гърди и нежни, издути зърна, розови като цвят на зюмбюл.
Донякъде окуражи от гледката, Уилям се хваща на работа, изтънен от вдъхновение, от страстно желание да пропъди мъките и понесените оскърбления. Трябва да намери някакъв отговор, решение на мъчителните проблеми — и ще го стори, стига само да преодолее препятствията, издигнати от плътта. Нахлува в телата им с такова истерично ожесточение, че на моменти губи представа за това, което прави — като изпаднал в заслепяваща ярост воин, който вече не забелязва противниците си. Все пак, това за него са най-хубавите моменти.
Като изключим обаче такива трансцендентални проблясъци, не е толкова лесно да му се угоди. Момичетата не стават за нищо; не се движат така, както иска той, нямат желаните форми, желаните размери, дори плътта им не е такава, каквато би искал да бъде. Падат под него, когато иска от тях да носят тежестта на тялото му, залитат, когато им е казал да не мърдат, мигат, треперят и през цялото време мълчат по отвратителен начин. През по-голямата част от времето Уилям има чувството, че е сам в стаята — насаме с шума от собственото си дишане, с абсурдния шум, който се чува, когато кракът му ритва една от възглавниците по килима, глухото, ритмичното скърцане на пружините, комичното «кхъ-кхъ» на собствената му алергична кашлица.
Вината според него е изцяло у Клеър и Алис. Та нали в миналото е прекарвал божествени, прекрасни часове именно с проститутки! Особено в Париж. Ах, Париж! Ето, там отглеждат момичета, които знаят как да доставят удоволствие на един мъж. Уилям се отпуска тежко върху тези мрачни английски момичета, притиснали гърди в гърди, и неволно се отдава на спомени. Особено хубав е един — от деня, когато реши да отиде сам до улица «Сент Акин», като остави Бодли, Ашуел и другите да пият в кръчмата «Задънената улица». По някакъв неведом начин, един Бог знае как, като се има предвид, че се беше нарязал до козирката, той се озова в някаква стая, пълна с крайно дружелюбно настроени уличници. (Има ли нещо по-приятно от смеха на пийнали млади жени?) Тъй или иначе, вдъхновен от тяхната жизнерадостна вулгарност, Уилям измисли една много забавна еротична игра. Момичетата трябваше да насядат с разкрачени крака в кръг около него, а той търкаляше монети към разтворените влажни процепи. Според уговорката, ако някоя монета успееше да влезе в целта, момичето имаше право да я задържи.
Дълги години са минали от онази забележителна нощ, но те не са притъпили спомена — нито гледката, нито звуците; до ден-днешен той чува ясно възторженото кикотене и подвикванията около себе си: «Насам, господине, насам!» Ах! Като си помисли само, че същите тези момичета в момента безделничат на улица «Сент Акин», а тук, на стотици мили разстояние, той се измъчва в стремежа си да породи поне мъничко ентусиазъм у тези унили английски преструванки.
— Опитайте се да се представите по-добре — подтиква той Клеър и Алис и разделя притиснатите им едно в друго тела. Отбелязва, че всяко потънало в пот тяло носи отпечатъка от изхвръкналите ребра на другото. Обръща ги, търкаля ги насам-нататък с надеждата, че ще попадне на някой отвор, неоткрит от предишните клиенти. Похотта му избива в подобие на сомнамбулен унес; той настоява за нови и нови волности, с глас, който и сам не разпознава, а те се подчиняват като смътни силуети, видени в тежък сън.
Той вече почти не осъзнава какво говори, когато хваща Алис за китките и дава нареждане, което ще измени много житейски пътища.
Момичето поклаща глава.
— Това не го правя, сър. Съжалявам.
Уилям пуска бавно китките й — една по една. Веднага, щом усеща, че едната й ръка е свободна, Алис плахо прибира една къдрица зад ухото си. Уилям я издърпва рязко така, че тя пада обратно на бузата й.
— Как така «не го правиш»? — той гледа ту Алис, ту Клеър, която, преценила, че изпитанието е приключило, плахо придърпва нощницата нагоре към раменете си.
— И аз не, сър.
Уилям отпуска длани върху голите си колене. Толкова е вбесен, че не намира думи. Кръвта плъзва нагоре от долните части на тялото му. Бузите и вратът му пламват.
— Да можехме, да го направим, сър — казва Алис и заема обичайното си място на леглото до Клеър. — Ама не можем.
Уилям посяга в унес към панталона си.
— Странно — мърмори той, — да отказвате тъкмо това, а да се съгласявате с… е, с други работи.
— Съжалявам, сър — повтаря по-голямата (очевидно е по-възрастна). — Знам, че и Клеър съжалява. Не че имаме нещо против вас, сър. Честно, не го правим за никого, сър. Честно, ще се скапем, съвсем ще се скапем, и няма да струваме и пукната пара, няма да ни харесвате, сър.
— О, защо? — Уилям долавя проблясък на надежда. — Че аз няма да ви виня за това, нали разбирате. Пък и няма да има значение, няма да искам нищо повече, само това и край — можете дори да си затворите очите, ако искате.
Лицата на момичетата погрозняват от притеснение.
— Моля, сър — настоява Алис, — не ни принуждавайте; не го можем това и толкоз, и прощавайте, ако сме ви обидили нещо. Но мога да ви помогна, сър, ще ви дам едно име — на едно… момиче, тя ще направи всичко, което пожелаете.
Уилям, който се облича в много мрачно настроение, търси единия си жартиер и не е сигурен, че е чул правилно.
— Какво каза!?
— Мога да ви кажа кой ще ви свърши работа, сър.
— О, така ли? — той се изправя, готов да отприщи яда си от поредния курвенски номер. — Някаква въшлива вещица от Бишопсгейт, нали?
Алис е видимо смутена.
— О, не, сър! Момичето е от класа — работи в страхотно заведение — на Силвър Стрийт, сър, близо до Риджънт Стрийт. Държи го госпожа Кастауей — и разправят, че това момиче било най-доброто в цялото заведение. Хем е родна дъщеря на съдържателната, сър — викат й Шугър.
Междувременно Уилям се е облякъл и е възстановил душевното си равновесие; ако някой го види сега, може да го сбърка със свещеник или служител на някое благотворително дружество, дошъл да ги накара да потърсят по-почтен живот.
— Ако… ако това момиче е толкова изискано — разсъждава той, — как тъй ще се съгласява на такива неща?
— Шугър прави всичко, сър. Нищо не отказва. Нищичко. Всички го знаят, сър. Ако някое по-обикновено момиче не може да задоволи специалните изисквания на джентълмена, пращат го при Шугър.
Уилям изсумтява мрачно и недоверчиво, но дълбоко в себе си е впечатлен от името.
— Е — усмихва се той морно, — благодаря ви за съвета.
— После ще сте ми по-благодарни, сър — отвръща Алис.


Озовал се сам във вонящата уличка зад публичния дом, Уилям свива юмруци. Вече не се гневи на Клеър и Алис; на тях вече им е простено, те вече са почти забравени, натикани като нежелани вещи в тъмен килер, в който той никога вече няма да влезе. Но раздразнението не го е напуснало.
«Не бива да се лишавам» — казва той на глас — по-скоро почти на глас. Фразата е на върха на езика му, отеква високо и ясно в съзнанието му, но го възпира единствено опасението, че думите «Не бива да се лишавам!», произнесени на висок глас на някаква уличка близо до Друри Лейн биха могли да предизвикат грубоват присмех у минувачите.
За Уилям е повече от ясно, че трябва незабавно да продължи към Силвър Стрийт и да настоява за среща с Шугър. Нищо по-просто от това. Той е в града, тя също; качва се на омнибуса, който ще го отведе надолу по Оксфорд Стрийт, после на още един, който минава по Риджънт Стрийт, и той ще го докара почти до крайната цел!
Ракъм се упътва бързо към Ню Оксфорд Стрийт, и сякаш вселената е впечатлена — не, по-скоро принудена към подчинение — от непоклатимостта на неговото решение, омнибусът се появява почти веднага и той се качва незабавно, преди нещо да е охладило порива му.
«Госпожа Кастауей. Шугър. Ще настоявам за Шугър и няма да приемам никакви извинения.»
Но когато Уилям сяда в омнибуса и улицата навън с потъмнелите от сажди прозорци на сградите се превръща в нещо като подвижна панорама, решителността му започва да избледнява. Като начало, купуването на билет му припомни колко пари е изхарчил вече за новата шапка (да не споменаваме по-дребните разходи — за Алис и… онази, как й беше името). Откъде да знае колко пари ще струва онова момиче, Шугър? По улиците около Голдън Скуеър има всякакви публични домове — някои луксозни, други мизерни. Ами ако момичето поиска повече, отколкото той носи в себе си?
Уилям вдига поглед към пътниците на пейката срещу него — дремещи стари изкопаеми и претруфено навлечени матрони — и забелязва колко живи и истински изглеждат те на фона на света отвъд помътнелите стъкла на прозорците. Нима за него има някакъв избор? Може ли да стори нещо друго, освен да остане на мястото си — пътник сред другите пътници, докато конете, впрегнати в омнибуса, не го откарат там, където му е мястото, в Нотинг Хил?
Освен това, като че ли е време да се прибира у дома. Очакват го неотложни ангажименти — които заслужават вниманието му значително повече от онова въгленче похот, което тлее вътре в него. Тази Шугър, която и каквато и да е, може само да го оскубе допълнително, докато няколко часа, прекарани в добросъвестен умствен труд, могат да го спасят от мизерията.
Уилям се взира пред себе си, без да вижда, потънал в размисли; внезапно забелязва, че някаква престаряла госпожа с лице като сушена слива се взира упорито в него. «Какво невъзпитано същество!» мисли тя несъмнено. Той свежда глава пред безмълвния й укор и остава героично на мястото си, когато омнибуса минава, тракайки с колелетата, покрай Риджънт Съркъс. Позволил си е една екстравагантна постъпка за деня; доказал е своето. Сега се обляга назад, притваря очи и дреме спокойно през остатъка от пътя.


— Вилите в Чепстоооууу! — провиква се проточено кондукторът. Уилям се буди стреснато. Междувременно светът се е раззеленил — наоколо вече няма толкова много сгради. Това е Нотинг Хил, потънал в следобедна дрямка под лъчите на слънцето. Лондон е останал някъде назад.
Примигващ, уморен, Уилям слиза от омнибуса точно зад някаква дама, която не познава. Той всъщност почти се блъсва в нея, притиснат зад шлейфа й на черни и оранжеви райета. В друг момент тя можеше и да му се стори привлекателна, но вече са прекалено близо до дома, пък и той все още се измъчва от копнеж по Шугър.
— Извинете, мадам — казва той и я подминава, защото тя се движи със скоростта на охлюв.
Тя му хвърля възмутен поглед, сякаш се е отнесъл безобразно с нея, но Уилям счита, че второ извинение би било вече прекалено. Би трябвало да има някаква горна граница на търпимостта на мъжете към деликатния начин на придвижване на дамите.
Уилям продължава припряно напред, покрай дългата, богато украсена желязна решетка — паркът е частен и Уилям е един от притежателите на ключ за него. Отдавна е забравил къде е пъхнал този ключ — напоследък не обръща внимание на пастелните листенца на цветята, на вечнозелените растения и мраморните фонтани, чиито струи блещукат така привлекателно зад решетките от ковано желязо. Разбира се, навремето, когато Агнес все още беше добре, той понякога я извеждаше на чист въздух в парка, за да й докаже, че Нотинг Хил въпреки всичко може да бъде приятно място, но сега…
Той забавя крачка. Красивата къща малко по-нататък по улицата е домът на семейство Ракъм — неговата къща, тъй да се каже. Вътре лежи и го чака жена му, която постоянно му създава проблеми, чака го и неблагодарната прислуга, както и купчина непрегледани документи, от които (колкото и да е възмутително!) зависи цялото му бъдеще! Той си поема дълбоко дъх и продължава напред.
И ето я първата пречка, дори още преди да е стъпил в собствения си двор. Точно пред входната врата седи някакво куче — действително, доста дребно, но е нащрек, като че ли предлага услугите си като пазач. Помахва с опашка и кима, когато Уилям пристъпва към него. Мелез е, разбира се. Приличните кучета не се мотаят сами по улиците.
— Махай се — изръмжава Уилям, но кучето не помръдва.
— Махай се! — изръмжава той отново, но кучето е упорито, или объркано, или глупаво. Кой може да знае какво се върти в главата на едно куче? (Всъщност навремето, докато следваше в Кеймбридж, самият Уилям публикува монография под заглавието «Куче или каналия — да обясним разликите»). Само че част от нея написа Бодли. Уилям отваря портата и влиза бързо, изтиквайки встрани кучето с голямата желязна решетка.
Останало отвън, животното приема това като обида. Изправя се на задни крака, започва да драска с предни лапи по железните плетеници, и лае с все сила, докато Уилям върви по стръмната пътека към входната врата на собствения си дом.
Тези последни стъпки от пътя към дома го изтощават повече от всичко останало. Моравата от двете страни на алеята не е подстригвана от месеци. Частната входна алея води към помещение за карета, в което няма нито една карета, и конюшня без коне — което му напомня единствено за сизифовия труд, който му предстои.
А кучето не спира да лае.


Не би трябвало да бъде необходимо човек да дърпа шнура на звънеца повече от веднъж — особено ако звъни на вратата на собствения си дом. Правила като това би трябвало да бъдат татуирани по дланите на прислужниците — може би в такъв случай ще се научат да ги спазват. Но Уилям вече вдига ръка, за да позвъни за трети път, когато най-сетне Лети се появява на прага.
— Добър ден, господин Ракъм — казва тя със сияйна усмивка.
Той профучава покрай нея. Едва се въздържа да не я наругае, но се опасява, че ако го стори, тя ще изтъкне като извинение многобройните си нови задължения. (Всъщност подобно оправдание никога не би се отронило от устните на Лети, и добре би било Уилям да осъзнае овчето й покорство, вместо да го бърка с киселото привидно примирение на Клара).
Докато Ракъм се изкачва с тежки стъпки по стълбите, усмивката на Лети избледнява; явно отново е разочаровала с нещо господаря. Толкова я хвалеше навремето, когато уволни Тили, но оттогава… Тя прехапва устни и затваря външната врата, колкото е възможно по-тихо.
В действителност, каквото и да направи, тя няма да успее да подобри настроението на Уилям. Новата й длъжност я е превърнала от човешко същество, макар и от по-нисш вид, в живо, дишащо, мъчително напомняне на болезнен факт, пред който няма как да си затвори очите — че преди да уволни Тили, е разполагал и с горнична, и с прислужница за долния етаж, а сега има само една. Ракъм знае, че това е елементарна аритметика на общественото положение, от която разбират и децата — каква му е ползата тогава от веселото хилене на Лети? Или се преструва, или е по-глупава и от малко дете.
Всеки път, когато Уилям реши да я заговори, той си припомня окуражителната си реч, с която й обясни как ще вървят нещата занапред, как настоятелно подчертаваше, че всъщност я «повишава», че да получава с един паунд повече е привилегия, тъй като всичко, което вършела «лошата Тили», можела да свърши и Лети, при това много по-добре. В крайна сметка домът на семейство Ракъм е вече значително по-лесен за поддръжка, защото господарят се прибира много по-рядко, а господарката почти никога не става от леглото — нали? Пълни глупости, които Лети обаче прие без възражения — макар че изпита огромно облекчение, Уилям не можеше да не я презира за лековерието.
Ето защо Уилям предпочита да не й държи сметка защо се забави толкова с отварянето на вратата.
(Вие може би също бихте искали да узнаете причината? Не, Лети не спеше, не клюкарстваше и не крадеше храна от килера. Работата е там, че когато прислужницата чуе звънеца на външната врата точно когато чисти камината, тя трябва да си измие ръцете, да оправи навитите ръкави на униформата си и да слезе два етажа по-надолу, което не може да бъде сторено за по-малко от две минути).
Все пак нашият Ракъм може да се проявява и като разумен човек, ако му се даде възможност да поразмисли. Дълбоко в наскърбената си душа той съзнава, че безукорно обслужване може да се очаква само в домакинство, разполагащо с изобилие от слуги, всеки от които да има много малко задължения. Лети се справя прилично при възникналите обстоятелства. Поне винаги съумява да му се усмихне.
Вероятно ще я задържи, когато нещата се променят.
Междувременно е започнал да привиква донякъде към незадоволителното обслужване. Напоследък дори започна при нужда да върши сам черната работа — сам дърпа пердетата, сам отваря прозорци, сам слага нови дърва в огъня. Човек трябва да умее да поема бремето, когато попадне в тежко положение.
Точно това прави и в момента, слага нови дърва в камината на пушалнята. Повикал е Клара, но тя не бърза да се появи, а пък на него му се иска помещението да се затопли по-бързо. Така че хвърли един наръч подпалки в огъня. Не е кой знае колко трудно. Всъщност дори е толкова лесно, че той просто не може да разбере защо проклетите прислужници не започнат да го вършат малко по-начесто.
Когато Клара се появява най-сетне, той вече се е разположил в любимото си кресло, отпуснал уморено глава на покривчицата върху облегалката за глава, и е запалил пура, за да успокои обтегнатите си нерви. Момичето е скръстило скромно ръце пред новата си двайсетинчова талия, но изглежда подчертано гузно.
— Да, сър? — тонът й е спокоен и малко предизвикателен. Вече е измислила как да отговори, ако господарят случайно я попита: «Откога ти е толкова тънък кръстът?» — сложна и заплетена история, в която е замесена и някаква нейна несъществуваща племенница.
Но Уилям пита само:
— Как се чувства госпожа Ракъм? — и отклонява поглед встрани.
Клара прибира ръце зад гърба си като ученичка, която се готви да рецитира стихотворение.
— Нищо необичайно, сър. Почете малко — първо книга, после едно списание. След това се зае с бродерия. Веднъж помоли за чаша какао. Иначе здравето й е отлично.
— Отлично здраве — Уилям повдига вежди и обръща очи към недобре избърсаните от прах книги по полиците. Няма нищо чудно в думите на Агнес, че би поверила живота си на Клара. Двете са в някакъв противен женски заговор, непрекъснато се опитват да скалъпят доказателства, че упадъкът на семейния им дом не се дължи на неговата господарка — нали тя е изискана дама в отлично здраве? — а само и единствено на слабохарактерността на нейния съпруг, на нежеланието му да приеме собствената си съдба. О, не, всичко винаги е било наред с дребната, съвършена жена, която сега лежи на горния етаж — и въпреки това нейният жесток съпруг–безделник постоянно разпитва за поведението и здравословното й състояние. Уилям си представя съвсем живо Агнес, как и в момента прави всичко възможно да поддържа тази измама — седнала е в леглото с невинно изражение на финото личице, и чете «Велики мисли, обяснени разбираемо за млади дами» — или някаква подобна книга, а през това време той, злодеят, се търкаля тук в охлузеното си кресло.
— Нещо друго? — пита той кисело.
— Господарката каза, че не желае да приема доктора днес, сър.
Уилям отрязва края на нова пура и го хвърля с рязко движения в огъня.
— Доктор Кърлоу ще дойде и днес, както винаги.
— Много добре, сър. Само че вие сте безгръбначен глупак и това е единственото, от което страда жена ви.
Е, всъщност Клара не произнася на глас последното изречение.


Времето до вечеря Уилям убива с някаква книга. Защо не? В края на краищата, не може да започне да преглежда документите на компанията Ракъм, след като всеки момент ще го повикат за вечеря, нали?
Избраната от него книга е «Приключенията на един опитен пътешественик, или Около света с осемдесет девственици». Той не прави и най-малък опит да скрие книгата или поне заглавието, когато влиза Лети, за да сложи нови дърва в огъня. Тя едва може да изписва собственото си име, а сложни думи като «сочни полукълба» и «надигнал се член» са напълно неразбираеми за нея.
И така, вие ги наблюдавате, докато са заедно в пушалнята — Уилям и Лети — и си задавате въпроса дали ви предстои да присъствате на морализаторска драма, разказ за преследвана добродетел и съсипан живот в духа на Самюъл Ричардсън, защото Лети е прислужница, незащитена нито от човек, нито от закон, останала насаме с господаря си, който чете възбуждащи текстове. Независимо от това тя си свършва работата и напуска пушалнята, без господарят да й посегне — защото за зачелия се Уилям в момента тя представлява само средство, с което се палят лампите, не по-одушевено от шнурчетата и контактите, с които вие палите вашите.
Уилям продължава да чете книгата си с демонстративното безразличие, което е обичайната поза на повечето мъже, когато четат или гледат порнография. В собствените си представи той е въплъщение на порочна елегантност — така, както се е отпуснал в креслото си, но дълбоко в него гори малък, но неугасим пламък, който превръща прочетеното в изгаряща смес от човешка плът.
— Вечерята е сервирана, сър — съобщава една прислужница, той затваря книгата и я притиска в скута си — за да потисне и приласкае надигналото се желание.
— Идвам след малко.


Седнал в единия край на дългата маса от полиран махагон, Уилям хапва първата хапка от вечерята, превъзходна, като всичко, което прави готвачката (да, но докога ще се запази това положение?). Тя действително е съкровище — единствената жена в това домакинство, чиято ценност е несъмнена — още от първия миг, в който я назначи. Вероятно ще му бъде трудно да я уведоми, че в бъдеще няма да може да разполага със същите количества говеждо филе. Особено като се има предвид, че е редно господарката на къщата да прави подобни съобщения.
Погледът на Уилям се плъзга по дължината на масата, по блестящо-бялата линия на покривката, към другия край, където не седи никой. Както винаги, там има прибори, празни чинии и чаши — сервирано е за отсъстващата госпожа Ракъм, ако случайно се почувства по-добре и реши да слезе. Току-що върнаха в кухнята по-голямата част от топло и сочно печено пиле — от което би могла да хапне, стига да иска.
Уилям можа да изяде само едно бутче, не повече.
Малко след вечеря доктор Кърлоу пристига в дома на семейство Ракъм. Уилям, окопал се отново в пушалнята, поглежда часовника си, за да отчете колко време минава между мига, когато чува звънеца, и шума от отварянето на вратата.
По-добре този път, казва си той. Доста по-добре.
Стъпалата скърцат, докато докторът се качва нагоре към стаята на Агнес. После четвърт час от вечерта изминава в пълна тишина.
Докторът идва в пушалнята при Уилям, след като излиза от стаята на Агнес — както прави всяка седмица, открай време. Упътва се право към едно от креслата, за което знае, че е по-здраво и издръжливо. Винаги се е дразнил от всякакъв вид отпуснатост.
Необичайно висок, без да бъде кокалест, той е впечатляваща личност — като че ли с времето фигурата му е ставала все по-внушителна, за да има къде да се побира натрупаният опит. Дългото му лице с волево чело, тъмните очи, старателно подстриганите брада, коса и мустаци, строгата елегантност на дрехите му придават далеч по-изискан вид от този на Ракъм.
Той е и много високо квалифициран, след името му се изписва дълга редица от инициали на научни титли. Само за пример можем да споменем, че той е в състояние заради някое научно изследване да разреже бременен женски заек и, ако е необходимо, да го зашие отново само за някакви си десет минути. Поне сред по-нискоквалифицираните си колеги той си е създал името на специалист по женски болести.
Дърпайки замислено от пурата, предложена му от Уилям, той говори известно време на такива теми във връзка с конкретните проблеми на съпругата на домакина. В пушалнята е задушно, мирише силно на пури и алкохол, така че ви е простено, ако сте изгубили нишката на речта на доктора, но все пак се опитайте да се заслушате в заключението:
— Съгласен съм, че тъкмо в момента тя е със сравнително ясна мисъл, и не би трябвало да създава особени проблеми. Подозирам, че това подобрение се дължи на периода от месечния цикъл. Не би трябвало да се самозалъгваме и да не очакваме рецидиви. Всъщност очаквам следващият да настъпи доста скоро. При всяко ново посещение усилията, които тя полага, за да се овладее, стават все по-очевидни. Това е като да задържаш напън за повръщане… Не е полезно. Не е здравословно — за когото и да било — тук Кърлоу прави пауза, за да може Уилям да осъзнае най-важното в речта му. — Искам да подчертая, драги ми Ракъм, че и у вас се забелязват недвусмислени признаци на душевно напрежение.
Уилям се усмихва.
— Може би просто се опитвам да поддържам семейния стил, докторе.
Кърлоу се смръщва нетърпеливо и кръстосва крак върху крак. Познава Уилям достатъчно добре, за да пренебрегне излишните условности.
— Не се шегувайте с такива неща, човече — казва той и се привежда към него. — Би трябвало да знаете, че душевните заболявания у мъжа нямат нищо общо с природното предразположение. Всеки човек има горна граница на поносимост. В момента, в който страданието стане нетърпимо, връхлита лудостта — отбележете, казвам «връхлита», защото нерядко това става неочаквано, и е необратимо. Ние с вас нямаме матка, която може да бъде извадена оперативно, ако нещата станат сериозни — не забравяйте това, за Бога.
Уилям вдига поглед към тавана в стремежа си да се сети за начин, по който да прекрати този спор.
— Не ми се вярва все още да сме стигнали дотам, че постоянното присъствие на жена ми у дома да ме подлуди, доктор Кърлоу. Може би напрежението, което забелязвате, се дължи най-вече на… умора.
— Драги ми Ракъм — подема докторът с тон на човек, който е прозрял ужасната истина, която събеседникът му укрива, опитвайки се да си придава смелост. — Разбирам, напълно ви разбирам, че приемането на Агнес в заведение за душевноболни би ви причинило страдания и срам. Но вие трябва да ми повярвате — наблюдавал съм много мъже, които са се борили с подобен проблем. Вземат ли веднъж правилното решение, всички те изпитват такова облекчение, каквото не може да бъде описано с думи.
— Е, сигурно все някак може, след като са го споделили с вас — отбелязва иронично Уилям.
Доктор Кърлоу присвива с укор очи. Всичките са еднакви, тези господа с литературни претенции — прекалено умни за собственото си добро; постоянно остроумничат, а не забелязват очевидни факти.
— Помислете сериозно върху думите ми — казва докторът и става от креслото.
— О, разбира се, разбира се — уверява го Уилям и също се изправя. Двамата се ръкуват, без да са постигнали съгласие, а Уилям стиска ръката на доктора с все сила, за да не излезе, че той е по-слабият.
Но стига за това. Все някога Уилям би трябвало да престане да разочарова всички, които го наблюдават. Той не е чак толкова безгръбначен, колкото всички предполагат! Верен на първоначалното си решение, той тръгва нагоре към кабинета, където го чака документацията от парфюмерийните фабрики «Ракъм». Време е да хване бика за рогата.
Уилям се разполага зад бюрото, хваща жълтеникавите пликове от плътна хартия за единия ъгъл и изсипва съдържанието им едно след друго пред себе си. Намерението му е, след като изсипе всичко пред себе си, да ги взема един по един, не в определен ред, и да ги преглежда колкото е възможно по-бързо. Всъщност му трябва само една най-обща представа как върви бизнесът. По-добре някакви смътни познания, отколкото нищо. Фатално би било да се задълбочава в подробности — по-добре да прехвърли всичко, пък ако ще и да не го разбере докрай. Трябва да долови само общата идея. В училище се е справял и с по-трудни задачи, нали?
Уилям вдига най-горния лист от най-близката купчина и започва да го оглежда, присвил неприязнено очи, обзет от нетърпение да разбере за какво става дума. Какво ужасяващо струпване на думи… Кой би помислил, че старият е имал в главата си толкова думи? При това много от тях неграмотно написани — какъв позор! Но това далеч не е най-лошото — как е възможно толкова много съществителни да извикват толкова малко образи в човешкото съзнание? Как е възможно толкова много глаголи да напомнят за толкова малко действия, към които си струва да проявиш интерес? Просто е невероятно. Въпреки това той продължава да се бори със задачата.
Десет реда по-долу, стигнал до средата на единайсетия, очите на Уилям се приковават в една интересна дума: «сокове». И това веднага отпраща мислите му към онази жена от Силвър Стрийт, Шугър, и как ли ще ахне, когато чуе изискванията му. Нека ахка, стига да се подчинява! Та за какво, в крайна сметка, е тя…
Но той се отклонява от преките си задължения. Поема си дълбоко дъх и се връща към началото, като този път изчита внимателно на ум всяка дума:

«Количеството на използваеми отпадъци спадна с 15% в сравнение с миналата година. Цветът не се отделя от върха, цветовете са сухи и се ронят. 4 гроси поръчани от Копли. Цъфтяха само 60 от осемдесетте акра.
Да се купи повече качествен продукт от Копли.
Доброто име на «Ракъм». Ще се реши при първите галони. Ноф покрив на сушилната — в събота следобед, ако работниците се съгласят.
Слухове за провокатор от профсъюзите.
Цената на торта нарасна с 2%.»

Стигнал дотук, Уилям изпуска листа, който пада на коленете му, а оттам — на пода. Това изреждане на досадни стратегии и свойските взаимоотношение с някаква си тор — не, това не може да се понесе… трябва да се спаси по някакъв начин!
Но изход няма. Баща му вече го уведоми, че ако не желае да поеме управлението на неговата империя, има право да си потърси работа, където пожелае — или, разбира се, да чака внезапен успех в някоя от «изисканите» области, към които са насочени интересите му.
Подтикнат от тази мисъл, Уилям отново набира сили да се обърне към документите. Може би пък проблемът не е толкова в самото съдържание, колкото в постоянните неясноти, които баща му допуска. Пък и ако държи да дращи своите неразбираеми дивотии, не би ли могъл поне да го прави с черно мастило, а не с това бледосиньо или бледокафяво? Сигурно старият скъперник не иска да даде някой и друг пенс повече за по-качествено мастило.
Уилям започва да рови из натрупаните хартии, и най-отдолу попада на някаква по-дебела купчина подвързани листове. За негово учудване това се оказва «Повече забавления в Лондон — съвети за светски мъже и пояснения за новаци». Ето значи къде го е бил забутал!
Поставя справочника на коленете си и го отваря. От вътрешната страна на гърба има джоб, в който открива няколко презерватива от животински черва. Изсъхнали са вече, горките, като сухи листенца на цвете. В най-хубавото време от живота му, във Франция, те бяха ежедневна необходимост. Уличниците категорично настояваха за тях — с приятелски тон, разбира се, но непоколебимо. «По-добре и за нас, по-добре и за вас» Ах, какви момичета, какви времена! Толкова отдавнашни, толкова далечни!
Уилям започва да прелиства страниците. Прескача раздела, озаглавен «Свински крачета» (проститутки, които спират клиенти по улиците), прелиства набързо и «Джолан» (наличността на евтините заведения). Разделът, озаглавен «Бонфиле», е последен в книгата, но той е извън неговите възможности — там са вписани заведенията, където, освен всичко останало си длъжен и да поръчваш от най-скъпите вина. За щастие заведението на госпожа Кастауей е вписано в раздел «Добро филе» (за хора, които правят сметка на парите си).

Заведението на тази мила дама се гордее с изобилие на красавици — имаме предвид конкретно госпожиците Лестър, Хаулет и Шугър. Тези дами могат да бъдат открити у дома от ранния следобед нататък; след шест часа имат обичай да се забавляват в «Камината» — непретенциозно, но приятно нощно заведение, и си тръгват с всеки отговарящ на изискванията им кавалер в удобен и за двамата момент.
Госпожица Лестър е средна на ръст…

Уилям не изчита докрай описанието на госпожица Лестър, а продължава направо нататък:

Можем смело да предположим, че «Шугър» не е името, което младата дама е получила при кръщението си, но това е името, на което се радва понастоящем, ако някой не пожелае да я прекръсти още веднъж. Тя се отдава с еднаква страст на всякакви удоволствия. Единствената й цел е да предразположи взискателния познавач и да надмине неговите очаквания. Отличава се с огненочервени къдрици, които в разпуснато състояния стигат чак до кръста й, необичайно изразителни лешникови очи и (въпреки известна ъгловатост на фигурата) доста грациозна стойка. Владее до съвършенство умението да поддържа разговор, и определено е подходяща компаньонка за всеки истински джентълмен. Единственият й недостатък, който за някои вероятно придава особена пикантност на чаровете й, е бюстът, който е като на недорасло дете. Тарифата й е петнайсет шилинга, но за една гвинея върши чудеса.

Уилям бръква в джоба на жилетката, вади часовника си и започва да го опипва разсеяно. Известно време гледа невиждащо циферблата, после сключва пръсти и малката златна машинка продължава да тиктака, скрита в юмрука му.
— Добре ще е да се хвана на работа — казва той накрая.
Но часове по-късно Лети, дочула ясно силно хъркане, долитащо откъм кабинета, влиза вътре на пръсти и намира Уилям заспал на стола.
— Господин Ракъм? — прошепва тя съвсем тихичко. — Господин Ракъм?
Той продължава да хърка, отпуснал големите си бледи ръце покрай тялото. Златистата му коса е съвсем разрошена, като на улично хлапе. Лети, изпаднала в недоумение, излиза от кабинета. Явно господарят й е работил много усилено днес.


Пет

На следващата вечер Уилям слиза от един файтон на Силвър Стрийт, готов да прекрачи прага към своята съдба и да вземе това, което го очаква. Мъките му започват незабавно.
— Не гу знам туй мясту — заявява файтонджията, когато Уилям се обръща към него с молба да го упъти към заведението на госпожа Кастауей. — Някъде зад тез къщи там ще е.
И махва с камшика си, обхващайки в този жест цялата улица, която е доста оживена, но макар да е пълна с народ, никъде не се виждат табели, упътващи минувачите към заведението на госпожа Кастауей, никой от носачите на подвижни реклами не носи плакат със стрелка, на която да пише «Към Шугър». Уилям се обръща към файтонджията с намерение да възрази, но мошеникът вече потегля, след като е прибрал далеч по-голяма сума, отколкото заслужава.
Да му се не види! Нима човек никога не може да получи нещо срещу парите си? Трябва ли задължително да плащаш като крал… но не, той се е отдавал на подобни размисли и преди. Няма никаква полза да предъвква едно и също. Шугър го очаква някъде наблизо: трябва просто да поразпита.
Силвър Стрийт е пълна с амбулантни търговци, сергиджии и любопитни минувачи, отклонили се малко от традиционните места за разходка на модния свят. Уилям засенчва очи с ръка, за да прецени накъде да тръгне, но още преди да е избрал посока, за него се лепва някакво хлапе, което продава пури.
— Най-хубавите пури, сър — два пенса парчето, истински кубински, за нищо пари.
Уилям хвърля поглед надолу — доста надолу — към няколкото жалки екземпляра, стиснати между мърлявите пръсти на детето. Възможността да са истински кубински, а не извадени от някоя открадната табакера, е доста малка.
— Не ми трябват пури. Но ще ти дам два пенса, ако ми кажеш как да намеря дома на госпожа Кастауей.
По старчески сбръчканото личице на хлапето се изкривява от разочарование — очевидно не разполага с тази ценна информация. А щеше да вземе два пенса за нищо и никакво — само да знаеше. И то отваря уста, за да излъже.
— Нищо, нищо — казва в този момент Уилям. Присъствието на малки деца винаги го е смущавало, особено ако искат нещо от него. — Ето ти един пенс.
И той му подава монетата.
— Бог да ви благослови, сър.
Смутен от тази среща, Уилям поглежда колебливо към един минувач с лула в устата, после губи кураж и се отказва. Не може да спира хората наред и да ги пита за местонахождението на някакъв публичен дом — за какъв ще го вземат? Ако можеше да се върне назад във времето, да е отново студент в Кеймбридж — или във Франция, безгрижен ерген, би могъл да изкрещи въпроса си така, че да го чуят всички, без дори да се изчерви. Безстрашен, ето какъв беше той тогава! И ето в какво го превърнаха брачните задължения и бедността! Той бърза по тротоара и оглежда осветените фасади на къщите, с надеждата, че ще открие някакъв белег. В «Повече забавления» не беше поместен точен адрес на дома на госпожа Кастауей, а това можеше да означава две неща — или че адресът трябва да е добре известен на всеки истински светски мъж, или че Силвър Стрийт е невзрачна уличка, на която такова прочуто заведение би трябвало да се откроява като перла на верижка. Само че нищо подобно не се забелязва.
На входа на една къща той забелязва някакво момиче, което определя като проститутка, независимо от това, че то държи в ръцете си бебе.
Озърта се и я пита припряно:
— Знаеш ли къде е домът на госпожа Кастауей?
— Не съм и чувала за нея, сър.
Уилям веднага продължава напред, после спира под един уличен фенер, за да погледне часовника си. Станало е почти шест; да! Най-сетне се сети какво да направи! Ще отиде в «Камината» с надеждата, че Шугър ще се появи там, какъвто й е обичаят, ако вярваме на справочника. Ако не я види, поне ще открие човек, който да го упъти към госпожа Кастауей. Спокойно, Ракъм — рационалният начин на разсъждение може да разреши всеки проблем.
Той продължава право към най-близката кръчма и поглежда нагоре към табелата, която виси над входа. Но няма късмет. Изминава още стотина крачки до следващата кръчма, но отново няма късмет. Прави грешката да спре за миг, за да се почеше по главата, и някакъв уличен продавач с претъпкана торба веднага връхлита отгоре му — ухилен старец, който стиска дузина моливи в облечената си с вълнена ръкавица ръка.
— Чудеесни моливи, сър — припява той. Зъбите му са дълги като на магаре и толкова черни, сякаш е драскал по тях с моливите в свободното си време. — Изхабяват се седем пъти по-бавно от обикновените.
— Не, благодаря — отвръща Уилям. — Но ще ти дам шест пенса, ако ми кажеш как да отида до «Камината».
— «Камината» ли? — повтаря уличният продавач, едновременно смръщен и ухилен. — Чувал съм, че как не. — Натъпква моливите в джоба на палтото си и измъква от раницата лъскав калаен поднос — блестящ овал, приличен на умален римски гладиаторски щит, и започва да го върти на всички посоки, за да отрази по-добре светлината. — Докато се мъча да си припомня, сър, бихте ли огледали това? Сребро чиста проба.
— Не ми трябва поднос — казва Ракъм. — Особено ако е от…
— На майка ви, сър. Я си помислете как ще й блеснат очите, като го види.
— Нямам майка — отвръща раздразнено Уилям.
— Всеки човек си има майка, сър — пояснява продавачът с поучителен тон, все едно че обяснява на невинно дете тайните на размножаването.
Уилям е толкова вбесен, че не можа да намери думи; достатъчно неприятно е дори това, че този грубиян и грозник си е въобразил, че разговаря с човек, който би могъл изобщо да се впечатли от боклуците в раницата му. Да не би да очаква да му разкаже и историята на семейство Ракъм?
— Предлагам ви го изгодно — хили се старецът. — Ще добавя и джобно гребенче. Най-качественият метал в Британия.
— Имам си гребенче — сопва се Уилям. За негов ужас продавачът повдига едната си вежда в израз на съмнение. — Това, което ми трябва — изръмжава той и усеща как скалпът под разбърканата му, непокорна коса започва да го сърби от нерви — е точно упътване как да стигна до «Камината».
— За това мисля, сър, нали за това мисля — уверява го старият мошеник, тиква подноса обратно в торбата и продължава да рови из нея, докато ръката му потъва вътре чак до рамото.
Но какво е това? Небеса, сега пък започва да вали! Големи, тежки капки падат една след друга от небето, и плисват по палтото на Уилям с такава сила, че измокрят ушите и брадичката му. В този момент той осъзнава, че в стремежа си да постигне по-скоро желаната цел, е забравил във файтона един почти нов чадър, който файтонджията ще продаде при първа възможност. Само за миг настроението на Уилям се помрачава рязко и той изпада в най-черно отчаяние — това е пръстът на съдбата, това е Божията воля: дъждът, загубеният чадър, студеното безразличие, което среща на непознатата улица, присмехът на непознати, жестокото упорство на родния му баща, проклетата болка в рамото, която го измъчва, защото проспа половината нощ на стола…
(В качеството му на истински съвременен мъж, Уилям Ракъм може да бъде определен като «суеверен християнин-атеист», което ще рече, че вярва в някакъв Бог, Който, макар и вече да не отговаря за изгряването на слънцето, опазването на кралицата и осигуряването на хляба насъщен, си остава основен заподозрян за провала на всяко начинание).
Още един уличен продавач спира до Уилям, сякаш привлечен от мириса на неосъществени желания.
— «Камината», а? — пита той и избутва с лакът другия продавач встрани. Новодошлият е облечен в раздърпано сиво сако и кадифени панталони, с оръфано бомбе, нахлупено над печалната физиономия. — Позволете да ви помогна, сър!
Уилям хвърля поглед към стоката му — той продава свещенически якички, нахлузени една над друга на излинялия му сив ръкав. По дяволите, нима ще е необходимо да купи якичка, за да го упътят?
Но вторият продавач казва:
— Натам, сър. Продължавайте все по Силвър Стрийт. Като видите пивницата «Лайън», това вече е Ню Стрийт. После завивате… — той свива ту единия, ту другия си юмрук, припомняйки си разликата между ляво и дясно, и якичките се хлъзват чак до сбръчканата му китка — надясно, и стигате до Хъзбънд Стрийт. Там е.
— Благодаря ти — казва Уилям и му връчва шест пенса.
Продавачът на якички докосва с пръст периферията на бомбето си и изчезва, но неуспелият му колега продължава да се навърта около Уилям. Сега е извадил някакъв малък черен предмет.
— Приличате ми на джентълмен, дето разбира от бизнес, сър — чурулика той. — Дали този бележник представлява интерес? За 1875-а е, сър, новата година, а тя се е задала вече, бърза като влак. Отзад има алманах, и златно ширитче да си отбелязвате докъде сте стигнали, и всичко, което човек може да иска от един бележник, сър.
Уилям му обръща гръб и тръгва забързано по Силвър Стрийт.
— Красиви ножички да си режете каквото си искате, сър! — подвиква продавачът подир него.
Нахалството му се стича по гърба на Уилям като дъждовните капки. Нищо вече не може да го засегне; настроението му се е подобрило рязко; най-сетне е открил вярната следа. Най-сетне светът реши да погледне дружелюбно към него. Светлините като че ли стават по-ярки, отнякъде се чува и музика, накъсана като камбанен звън от напорите на вятъра. От една страна се носят виковете на продавачите, от друга откъслечни, оживени разговори. Край него проблясват повдигнати фусти, докато жените притичват под блещукащите на газените фенери дъждовни струи; до носа му долита миризма на печено месо, вино и дори ухание на парфюм. Врати се отварят и затварят, отварят се и се затварят, и при всяко отваряне отнякъде излита откъс от някаква мелодия, Уилям мярва за миг, през облаци дим, хора, които се веселят, озарени от оранжева светлина. Сега вече е сигурен, че ще постигне целта си: Господ като че ли е размислил. Вчера две жалки уличници от Друри Лейн докараха Уилям Ракъм до унизително състояние; но тази вечер той ще изтръгне победа от самата паст на поражението.
Но какво би станало, ако Шугър му откаже?
«Ще я убия» е първото, което му идва на ума.
В същия миг го обзема пристъп на изгарящ срам. Какъв низък, недостоен порив! Нима бремето на страданията го е докарало дотук? Да бъде в състояние да мисли за убийство? Та по природа той е кротък, добросърдечен човек — ако това момиче, тази Шугър, му откаже, ще откаже и толкоз.
Все пак, ако тя откаже, какво ще прави той по-нататък? Какво би могъл да направи? Къде би могъл да намери жена, която да изпълни желанието му? Изключено е да тръгне по улиците на Сейнт Джайлс — рискува някой бандит да му счупи главата. Безсмислено е също да опита да се разхожда из парковете след мръкване. Действително, там се срещат застаряващи дриади, специализирани в най-отчаяни перверзни — но пък те разнасят и най-ужасните болести. Не, той се нуждае от покорството на жена, която отговаря на общественото му положение, сред удобства, в изискана обстановка — от унизителното преживяване на Друри Лейн успя да научи поне това.
Той завива в Ню Стрийт и забелязва с радост пивницата «Лайън» точно там, където трябваше да бъде. В мислите си той е започнал да създава преждевременно някаква своя представа за Шугър, още преди да се е запознал с истинската — представя си я с широко отворени очи, малко уплашена, но готова да се поддаде. Съзнанието прехвърля тази фантазия надолу, към пениса му, и той набъбва в очакване.
Когато се озовава на Хъзбънд Стрийт, той установява, че тя е доста мърлява и съмнителна, но поне на нея цари веселие — или поне така му се струва. Всички се усмихват, уличниците се кикотят, и дори беззъбата стара просякиня се хили, дъвчейки с голите си венци олигавено късче ябълка.
Ето най-сетне и «Камината». Дали заведението не е прекалено долнопробно? Дали да не се обърне и да не си тръгне, докато все още може? Докато скъсява разстоянието между себе си — забързан и задъхан — и блестящата в оранжеви отблясъци табела над входа на кръчмата, провесена на железен прът, той си казва, че не може да прецени, докато не е видял заведението отвътре.
— Кооораб лети по сиииньо море! — пропява някакъв глас, изненадващо близо до ухото му. — Вълнаата гони вълна!
Той се обръща и установява, че е приклещен от някакъв продавач на нотни свитъци, който продължава войнствено:
— Ридае младият моряяяк, далеече от дома! Госпожата ви свири ли на пиано, сър?
Уилям се опитва да го пропъди, размахвайки ръка, но това не се оказва толкова лесно — музикалният продавач се лепва като пиявица, а таблата му, отрупана с ноти, сгърчи пред него, като пищен бюст в щедро деколте.
— Не свири ли госпожата, а, сър?
— От години не е свирила — изръмжава Ракъм, вбесен, че му припомнят за Агнес тъкмо в този момент.
— Таз песничка ще й върне настроението за веселби, сър — упорства продавачът и внезапно пак запява:

Ах, Бог дано да паази
мойта мааайка добра —
ще страааада, аз заспя ли
в дълбооооката вода!

— Бива си я, а, сър? Най-модната песен! Викат й «Морякът на разбития кораб»!
Уилям наближава все повече целта, но досадникът върви заднешком и не го оставя на мира. На самия праг на «Камината» Уилям го изглежда зверски и заявява:
— Най-модната песен ли? Вятър — това е «Безценно майчино сърце», само че с друг текст.
— Неее, сър — възразява продавачът и размахва лист бяла хартия, разкрасена с морски мотиви. — Съвсем е различна. Купете я и ще видите.
— Няма да я купя — казва Уилям. — Искам да вляза в това заведение, без да се мъкнете по петите ми, сър — и да слушам музика там — при това безплатно, ако смея да добавя.
Продавачът отстъпва с театрално преувеличен жест, покланя се и се хили — но това не означава, че се е признал за победен.
— Ако чуете вътре някоя песен, дето много да ви се хареса, сър — само кажете — сигурно я имам.
И той най-сетне се стапя в мрака, решен да пласира колкото е възможно повече от незаменимата си стока през следващия час, следващата година — или следващите десет столетия.
Уилям Ракъм поставя ръка върху пищната месингова дръжка на входната врата на «Камината», бутва и тя се отваря. Той поема дълбоко дъх. Веднага го обгръща миризмата на добра бира и шум от множество дружелюбни и весели гласове. Още с влизането си Уилям усеща как премръзналото му лице пламва от топлина, излъчвана от безбройните свещи на полилеите — и от буйния огън в голямата камина. Каква изненада! Посетителите съвсем не са някаква долнопробна сбирщина. Някои от тях са дори елегантно облечени! Попаднал е в една от кръчмите, които хората от доброто общество откриват с удоволствие — тя прилича на строго пазена тайна насред цялата тази мизерия, място, на което се събират познавачи. Постоянните посетители, за повечето от които е ясно, че не живеят на «Хъзбънд Стрийт» или в околностите й, се извръщат, поглеждат за миг Уилям и се връщат отново към разговорите си. Всички са развеселени, но не и пияни — това не е от онези заведения, в които посетителите пият мълчаливо в очакване алкохолът да си свърши работата. Уилям въздъхва облекчено и сваля шапка, озовал се сред равнопоставени личности.
— Във нишка тънка работници се влачат — разнася се приветствено нечий тенор, — увити в дрипи и парцали крачат…
Певецът стои на тясна сцена в дъното на помещението, почти скрит от цигарения дим, зад гъсто наредените маси, претъпкани с посетители. Строгото му вечерно облекло е допълнено от грубо завързан яркочервен шал — идеята е той да символизира кърпите, които работниците носят около вратовете си. Заел драматична поза, певецът продължава, под претенциозен съпровод на пиано:

Нещастниците лягат на земята —
че сламеник бодлив им е кревата;
един уж трябва там да се побира,
но четирима място си намират —
за тежък сън след тежкия си труд
в студен и мрачен лондонски приют.

Чува се приглушен трясък на счупено стъкло, но това предизвиква само смях и възбуденото джафкане на някакво куче. Облечена в униформа сервитьорка се появява, поклащайки глава, иззад тезгяха.
Приятна гледка представлява тезгяхът на «Камината» — гърдести жени шетат припряно сред множество бутилки и кранчета за наливна бира — роклите им, отрупани с волани, се отразяват в големите огледала на стената зад тях. Над главите им, чак до тавана, са накачени стотици плакати, евтини отпечатъци на гравюри и хвърчащи листчета, рекламиращи всевъзможни бири — светли, червени и черни.
Не се налага Уилям да търси маса — появява се една усмихната келнерка, която го отвежда до маса, край която има място за поне още двама души — очевидно никой тук не пие сам. Уилям й дава усмихнато поръчката си, и тя изпърхва нанякъде, за да я изпълни.
Весело местенце е това, казва си Уилям, забравил за миг защо е дошъл тук. Може би малко са прекалили с отоплението! Певецът продължава да бълбука, а шумът от блъскането по клавишите на пианото е погълнат почти изцяло от смеха, който се носи на вълни. Уилям прави, каквото може — сваля си ръкавиците, разкопчава сакото, приглажда косата си. Масата му се намира точно до една колона от ковано желязо, на която има окачена табела със следния надпис:
«Умоляваме господата да не оставят пурите си направо на масите и да не ги палят от полилеите, а от газените лампи, предвидени за целта».
Уилям не изпитва желание да пуши, но въпреки това над цялата му фигура се вие дим — това са изпаренията от мокрите му дрехи. Пот се стича по тялото и дразни кожата му, а внушителните му уши греят в аленочервени оттенъци. Каква благодарност го обзема, когато келнерката пристига забързано, вдигнала високо ръцете си, в които крепи халба бира! Сигурно съзнава колко е жаден, благословена да е!
— Страхотно! — възкликва той високо, за да надвика певеца и извръща глава, за да разбере защо песента се чува по-силно — да не би да са се присъединили нови изпълнители? Не, оказва се, че са се присъединили редовните посетители на «Камината».

Ругаят и псуват, но хич не тъгуват —
с шеги грубовати и песни просташки
зората дочакват и пият юнашки
така не боят се от глад и от студ
дори във мрачен лондонски приют.

Вие, тъй като също като Уилям влизате в «Камината» за първи път, може би се чудите — как е възможно развеселените посетители да пеят така жизнерадостно за такива ужаси? Вижте ги само, как потропват с крака и поклащат глави в такт с разказа за живота на бедняците — нима не изпитват вълнение в някоя друга част от тялото си? О, няма съмнение! Та те са същински поклонници пред олтара на съчувствието! Но какво биха могли да сторят? Тук, в «Камината», не биха могли да винят никого (освен може би Бог в Неговата безкрайна мъдрост). Нагиздена в одеждите на една приятна мелодия, бедността заема почетно място сред другите катастрофи и нещастия, които те вдъхновяват да запееш — военни поражения, корабокрушения, разбити сърца, и разбира се, смърт.
Малко притеснен, Уилям се озърта, за да прецени какво е дамското присъствие сред посетителите на «Камината».
Жени има колкото щеш, но всички като че ли вече са ангажирани. Може би Шугър е една от тях — рано пиле рано пее (макар в случая да не е ясно кой е пилето). Той отново оглежда асортимента, като се опитва да прецени по-точно фигурите им, доколкото го позволява стелещият се навсякъде дим от пури. Нито една от фигурите, които вижда, не отговаря на описанието, дадено на Шугър — дори ако предположим, че авторите на «Повече забавления» не са се придържали съвсем точно към истината.
Уилям предпочита да предполага, че Шугър още не е пристигнала. Така е по-добре — ушите му вече не пламтят, и (дай Боже!) след още малко време ще са възвърнали естествения си цвят, така че той ще може да направи добро впечатление. Отпива малко от халбата. Бирата толкова му се услажда, че я изгълтва на един дъх и веднага си поръчва нова. Келнерката има хубава фигурка — той се надява тялото на Шугър, когато му свали опаковката, да изглежда поне наполовина толкова добре.
— Благодаря, благодаря — той й смига, но тя вече продължава забързано, да вземе друга поръчка. Така правят всички, нали? Уилям се обляга назад и се заслушва в думите на следващата песен:

Ще дойде ден да хапвам пуйки и фазани
Шампанско ще се лее на фонтани
Прасенца малки с ябълка в устата
А в задника им — шишове с позлата…

Посетителите започват да се кискат — това се слуша най-много напоследък, всички продавачи на кръчмарски песни от Севън Дайълс могат да ви осигурят нотите.

Ще имам салам, хем много голям
Четирма лакеи ще го вдигат едвам —
Но корабът със стоката го няма
Затуй и гола бира пия само.

— Затуй и гола бира пия само! — запява и публиката.

Че корабът със стоката го няма
За мен това не е беда голяма —
Ще дойде той, със злато и коприна,
Веселие ще има до амина,
Но кой го знае де е в океана,
Затуй и гола бира пия само.

Уилям се киска тихичко. Не е зле, никак не е зле! Защо никога досега не е чувал за «Камината»? Дали Бодли и Ашуел са идвали тук? Ако не са, как ли би могъл да им го опише?
Е… разбира се, заведението не е от висока класа — дори е доста под това ниво. Но пък е значително по-приятно от немалко жалки пивници, в които са го мъкнали Бодли и Ашуел. («Това е кръчмата, Бил, почти напълно съм сигурен!» «Почти напълно, а?» «Е, за да бъда напълно сигурен, трябва да легна на пода и да огледам тавана»). В «Камината» няма нищо, което може да се окачестви като «крайно долнопробно» — няма и помен от калаени чаши, всички са от хубаво стъкло, бирата е качествена, прави хубава пяна. Подът е покрит с плочки, а не с дъски, никъде не се вижда имитация на мрамор. И най-показателното — за разлика от местата, където се събират разни отрепки, кръчмата не е отворена до зори, а се затваря като всяко почтено заведение в полунощ.
Това отговаря напълно на изискванията на Ракъм — така няма да му се наложи да чака дълго появата на своята сладка Пепеляшка.

Жената на лейди тогаз ще прилича —
Не Мили — Октавия ще се нарича;
Тя няма да бачка, аз нож няма да вадя
Във скъпата къща с висока ограда.
Ще плюскаме здраво и все до насита
Ще каним и всеки, за нас щом попита,
Но сигурно ще трябва да почакам —
Такава е съдбата на бедняка,
Че кораба със стоката го няма,
Затуй и гола бира пия само.

Време е за припева, и всички пеят с пълно гърло. Уилям само тананика под нос — не иска да привлича внимание. (Ах, а някога пееше къде-къде по-мръсни песни — с по-хубав и силен баритон от… Е, това вече го знаете.)
Когато песента свършва, Уилям се присъединява към аплодисментите. Настава малко объркване, някои от посетителите стават да си вървят, други се появяват на входа. Приведен напред, над чашата с бира, Уилям се старае да не изпуска от поглед всичко живо, що носи фуста, с надеждата да забележи най-сетне момичето с «изразителни лешникови очи». Излиза обаче, че собственият му поглед е по-изразителен, отколкото е предполагал, защото, когато го спира за миг върху три млади жени, които явно нямат кавалери, те скачат незабавно от местата си.
Макар че той отклонява незабавно погледа си, вече е късно — те са се упътили право към него, същинска фаланга, потънала в дантели и тафта. И трите са широко усмихнати, показвайки прекалено голям брой зъби. Всъщност всичко при тях е прекалено — прекалено много кичури са се измъкнали изпод прекалено натруфените шапчици, прекалено много пудра имат по бузите, прекалено много панделки по роклите, прекалено отпуснати са пищните маншети, потрепващи около алчните им розови ръчички.
— Добър вечер, сър, може ли да седнем при вас?
Уилям не може да им откаже, както отказа да купи ноти от уличния продавач. Законите на етикецията — законите на анатомията дори — не го позволяват. Той се усмихва, кимва и поставя новата шапка на коленете си от страх някоя от тях да не седне отгоре й. Една от уличниците наглася фустите си на освободеното място, а другите две се натъпкват в останалото пространство.
— За нас е чест, сър.
Не са лоши на вид, но Уилям би предпочел да не се бяха натруфили, като че ли ще прекарат вечерта в някоя ложа в операта, и съчетанието от трите им парфюма да не беше толкова задушливо. Така, както са се наблъскали една до друга, излъчват миризма, която напомня на цяла каруца окосени цветя в горещ ден; Уилям се пита дали парфюмерийните фабрики «Ракъм» не носят отговорност за този ефект. Ако е така, то баща му има и други грехове на съвестта си — освен скъперничеството.
Все пак, казва си той, момичетата изглеждат доста по-добре от повечето като тях, сочни като прасковки и без видими дефекти — може дори да са по-скъпи от Шугър. Работата е по-скоро там, че сякаш са донякъде в излишък, особено така натъпкани в такова малко пространство.
— Прекалено сте красив, за да седите сам, сър.
— Мъж като вас трябва да има хубава дама до себе си — а може и три да са.
Третото момиче само се изкисква, осъзнало, че не може да надмине колежките си по остроумие.
Уилям избягва да среща очите им — бои се, че ще забележи в тези грейнали погледи самомнителност, наглостта на човека от долно потекло, който се опитва да изтръгне контрола над положението от ръцете на по-високопоставения. Шугър сигурно няма да се държи така, нали? В неин интерес е да не го прави.
— Ласкаете ме, госпожици — казва Уилям и отвръща поглед, надявайки се, че отнякъде ще дойде спасение.
Проститутката, която седи най-близо до него, се навежда още по-близо — пълничките й, полуразтворени устни са съвсем близо до неговите, и прошепва доста високо:
— Да не чакате мъж, а?
— Не — казва Уилям и приглажда смутено косата си назад. Дали това изобилие от къдрици не го кара да прилича на содомит? Дали нямаше да е по-добре да я беше оставил по-дълга? А може би трябваше да поиска да я острижат по-късо? Господи, нима трябва да обръсне главата си, за да се спаси от такива унизителни положения?
— Чакам едно момиче, казва се Шугър.
Трите проститутки изиграват цяла пантомима — същински въплъщения на обида и разочарование.
— Аз не ставам ли, пиленце?
— Разбихте ми сърцето, сър! — и така нататък.
Ракъм не отговаря, а продължава да гледа неотклонно към вратата, с надеждата да поясни по този начин на клиентелата на «Камината», че трите момичета не са с него. Колкото повече се отдръпва обаче, толкова повече трите момичета напират към него.
— Шугър, а?
— Познавач сте, няма спор.
Вулгарен смях избухва на една съседна маса и Уилям се сгърчва от притеснение. Тенорът явно си почива — нима нещастният Ракъм ще бъде подложен на ново унижение, този път да служи за забавление на посетителите в «Камината»? Уилям хвърля око над тълпата около себе си и вижда хората, които се смеят. Но те седят гърбом към него, значи някой друг е станал повод за присмех.
— И какви са предпочитанията ви, сър? — пита една от проститутките с любезна усмивка, като че ли го пита как предпочита да пие чая си.
— Хайде, на мен можете да кажете. Можете да ми го кажете като в гатанка, аз ще разбера.
— Няма нужда — заявява тази, която седи най-близо до него. — По очите му познавам какво му се иска. — Заинтригувани, приятелките й се обръщат към нея. Тя прави пауза, за да изостри повече интереса им, като че ли е на сцената в някой мюзикхол, и казва гордо: — Става дума за една моя… дарба. Която пазя в тайна.
И трите се разсмиват — смеят се с отворена уста, невъзпитано, и само за мигове веселието им заприличва на истерия.
— Е, какво е това, дето го иска? — успява да каже едната през смях, но гадателката, разтърсвана от конвулсии, няма сила да отговори.
— Ха-ха-ха — ох… ох! — изтрива сълзите от очите си! — Ооох! Лошо момиче такова! Защо питаш? Тайната затова е тайна, нали, сър?
Уилям се сгърчва, а ушите му пламват отново.
— Не, наистина — мънка той. — Не виждам повод за такова веселие.
— Точно така, точно така, сър — казва момичето и за радост на приятелките си разиграва нова сценка — преструва се, че наднича в сърцето на Уилям, и отскача назад с преувеличен ужас от видяното. — О, не, сър! — ахва тя и прикрива уста с пръсти. — Май ще е по-добре да си чакате Шугър!
— Не й обръщайте внимание, сър — намесва се една от другите. — Тя си е такава, по цял ден дрънка глупости. Хайде сега, бъдете добро момче, защо не опитате с мен? — тя плъзва пръсти по гърлото си. — Няма да получите второкачествено обслужване, можете да ми вярвате. Не съм по-лоша от момичетата на госпожа Кастауей.
Уилям отново поглежда с копнеж към входната врата. Ако сега скочи от мястото си и побегне навън, дали всичко живо в «Камината» няма да го сподири с подвиквалия и присмех?
— Хайде — подема едно от момичетата и скръства ръце на масата пред себе си, като излъчва (доколкото й е възможно с тесния моден корсет) гърди напред. — Разкажете ни за себе си, сър. — Закачливото й настроение се е стопило, тя се държи едва ли не почтително.
— Ще се опитам да позная — казва онази, която изглеждаше по-плаха.
— Писател сте.
Произволно подбраното определение зашеметява Уилям като плесник — или като милувка. Какво друго да стори, освен да погледне видимо впечатлен момичето и да каже «Да»?
— Интересен живот водите, а? — намесва се гадателката.
Сега и трите проститутки са много сериозни, като че ли искат да го обезщетят, задето засегнаха достойнството му.
— Пиша за някои от по-добрите месечни издания — уточнява Уилям.
— Критик съм — но пиша и романи.
— Брей! Кажете ни името на някоя ваша книга!
Уилям избира заглавието на една от многото книги, които възнамерява да напише един ден.
— «Победеният Мамон» — заявява той.
Две от момичетата просто се усмихват в отговор, но по-плахото отваря и затваря уста като риба — явно се опитва да повтори сложното заглавие. Нито една от тях няма намерение да изтъкне, че в «Камината» не можеш да се обърнеш от литературни критици и кандидат-писатели.
— Името ми е Хънт — продължава да импровизира Уилям. — Джордж У. Хънт.
Той се гърчи вътрешно от срам — като насекомо в сянката на бащиния си присмех, самозванец, лъжец. «Върви си у дома и научи нещо за цената на конската тор!» обажда се заядливо един вътрешен глас, но една глътка бира го принуждава да млъкне.
Най-самоуверената от проститутките присвива замислено очи, сякаш е затруднена от някаква загадка.
— И така, господин Хънт иска Шугър — казва тя. — Само и единствено Шугър. Но защо, защо? Какво ли точно му се е прищяло на господин Хънт… а? Какво ще кажете?
Една от приятелките й отговаря незабавно.
— Сигурно ще говорят за книги.
— Брей.
— Излиза, че Джорджи си няма приятели-критици.
— Тъжна работа.
Обсаденият отвсякъде Ракъм се усмихва скръбно. Струва му се, че никой не е влизал в «Камината» от много време насам.
— Хубаво е времето тези дни — започва ни в клин, ни в ръкав най-притеснителната от уличниците. — Никак не е зле за ноември.
— Никак, ако си падаш по сняг и дъжд — мърмори една от другите, придърпва разсеяно гънките на полата си, така че тя щръква като планина от фин вълнен плат.
— Нашият господин Хънт има особени предпочитания, не забравяй.
— Готов ли сте за Коледа, сър?
— Защо не опитате да разопаковате някой подарък още сега, а?
Розовите пръсти си играят предизвикателно с края на някакъв шал, а Уилям отново е вперил поглед във вратата.
— Може пък да не дойде — казва най-смелата уличница. — Шугър, искам да кажа.
— Шшшт, не го дразни.
— С мен ще ти е по-добре, пиленце. И аз знам нещичко за литература. Всички големи писатели са минали през мен. Например Чарлз Дикенс.
— Че той не е ли мъртъв?
— Е, тази част от него, дето я смуках, хич не беше като на покойник.
— Дикенс умря преди пет години! Уф, че си проста!
— Той беше, казвам ви! При това не твърдя, че съм го правила миналата седмица, нали? — тя се усмихва трогателно. — Бях още почти дете.
Другите две се кискат. После, сякаш по някакво тайно взаимно разбирателство, стават съвсем сериозни и привеждат към него привлекателно наклонените си личица. Заприличват му на вчерашните фалшиви «близначки» с още една добавка — като трето парче от сладкиша, което тъй или иначе не можеш да изядеш.
— Трите на обща цена — казва гадателката и облизва устни. — Какво ще кажеш?
— Ужас… — Ракъм започва да мънка, — ужасно изкусително, наистина. Но нали разбирате…
В същия миг вратата на «Камината» се отваря и вътре влиза една жена. Заедно с нея в помещението нахлува глътка свеж въздух и звуци, които напомнят за лошото време отвън. Когато вратата се затваря, воят на вятърът секва като вик, задушен от притисната към устните ръка. Димната завеса се разделя за миг, след това се спуска отново, но вече има мирис на дъжд.
Жената е облечена изцяло в черно — не, в тъмнозелено. Или по-скоро в зелено, потъмняло от поройния дъжд. Раменете й са вир-вода, изхвръкналите ключици се очертават ясно под залепналия от влага корсаж, слабите й ръце са потънали в ръкави от зеленикав плат, наричан «хлорела», целият напръскан с тъмни петна. Непопили дъждовни капки се виждат по семплата й шапка и по обикновената сива воалетка, спусната пред лицето й. Буйната й коса, която в момента не е огненочервена, а прелива от оранжево в черно, като гаснеща жарава, е доста разпиляна, от няколко измъкнали се къдрици кале вода.
За миг тя се отръсква раздразнено, като куче, после си възвръща невъзмутимостта. Обръща се към тезгяха и поздравява собственика на кръчмата. Думите й не се чуват от шума на разговорите. Тя повдига ръце, за да отметне назад воалетката. На гърба й острите лопатки се раздвижват под плата на роклята. Тя открива лицето си, все още непознато за Уилям. По целия й гръб има дълга мокра следа, заострена надолу — като език, или като връх на стрела, насочен към полите й.
— Коя е тази? — пита Уилям.
Трите уличници въздъхват почти едновременно.
— Това е тя, скъпи.
— На работа, господин Хънт. Приятно ви критикуване.
Шугър се е обърнала и се озърта из кръчмата, търсейки място, където да седне. Най-смелата от проститутките, гадателката, се изправя, маха с ръка и я кани да седне до Уилям.
— Шугър, мила! Насам! Запознайте се… господин Хънт.
Шугър се отправя без миг колебание към масата на Уилям, сякаш от самото начало е имала намерение да седне там. Въпреки че би трябвало да отговори на поздрава на другата уличница, тя не й обръща никакво внимание — погледът й е съсредоточен изцяло върху Ракъм. Седнала срещу него, на една ръка разстояние, тя оглежда спокойно Уилям с лешниковите си очи, които, както бе обещано в «Повече забавления», наистина имат златисти отблясъци — поне на светлината в «Камината».
— Добър вечер, господин Хънт — гласът й не е прекалено женствен, дори е малко хрипкав, но в него няма й следа от простонароден акцент. — Не бих искала да безпокоя нито вас, нито приятелките ви.
— Ние тъкмо си тръгвахме — отбелязва гадателката и става. Останалите също се изправят, сякаш окачени на невидими конци, които тя е дръпнала. — Ти му трябваш.
След това изказване трите събират изобилието от тафта и се оттеглят.
Не си правете труд дори да ги изпращате с поглед — те са личности без всякакво значение (няма ли отърваване от тях?), и вече не могат да ни бъдат от полза. Уилям се взира упорито в жената, заради която дойде тук, и не може да реши дали лицето й се отличава с дразнещо несъвършенство (прекалено широка уста, прекалено раздалечени очи, много суха кожа, лунички) или е най-хубавото женско лице, което е виждал. С всяка изминала секунда обаче се избистря окончателното му решение.
В отговор на поканата му Шугър се разполага до него. Мокрите й поли шумолят и проскърцват, юрната част на тялото й лъха свежо на дъжд и пот. Изглежда е тичала — нещо, което една почтена жена не би направила при никакви, при абсолютно никакви обстоятелства. Но от тичането по страните й е плъзнала руменина, която е божествена, наистина божествена — и тялото й ухае прекрасно. Няколко къдрици са се измъкнали от сложната й прическа и се полюляват пред очите й. С лениво движение на облечената си в ръкавица ръка тя ги отмята леко назад, към златистия мъх по крайчеца на веждите си. Тя се усмихва, сякаш споделя мнението на Уилям, че човек трябва да поставя някакви граници на желанията си, след като първоначалните му планове вече са се провалили.
В това си състояние тя наистина не може да мине за дама, но във всяко друго отношение има вид на жена със забележително добро потекло. Въпреки че… какво би могло да бъде това потекло? Би могла да бъде например дъщеря на някоя чуждестранна кралска фамилия, която неочаквана революция е свалила от престола; принудена е била да бяга в поройния дъжд, но с високо вдигната глава, царствена дори когато мокрите кичури коса падат по лицето й, с изправени рамене, върху които ранен прислужник намята мантия, подплатена с кожа… (Опитайте се, ако можете, да изтърпите Уилям, докато се поддава на слабостите си. Навремето четеше много увлекателни френски романчета — през шейсетте години, когато се предполагаше, че изучава пораженията на хетите).
Над Шугър също започва да се вие пара — едва забележим ореол от изпарения се издига над шапката и най-горните къдрици на прическата й. Тя накланя леко глава на една страна, сякаш пита: е, и сега какво? Уилям забелязва колко дълга е шията й — толкова, че излиза доста над високата якичка на корсажа. Шугър има адамова ябълка — като мъж. Да, той е готов с присъдата — тя е най-красивото нещо, което някога е виждал на този свят.
Той установява смутено, че нейното държание го обърква; тя дотолкова прилича на дама, че му е трудно да си представи как би могъл да я смъкне от пиедестала й. Високото й, стройно тяло, колкото и да е привлекателно, усложнява допълнително нещата, защото тя носи роклята си като втора кожа — никъде не се забелязват шевове, от което следва, че и не може да бъде свалена.
Начинът, по който Уилям облича в думи проблема си, е следният:
— Не знам дали съм достоен за честта…
Шугър се привежда леко напред и казва много тихо, сякаш коментира общ познат, който минава край тях:
— Не се притеснявайте, сър. Направили сте верния избор. Ще сторя за вас всичко, което пожелаете.
Обикновена размяна на реплики сред шумотевицата на една претъпкана кръчма — но нима някой някога е произнасял по-обвързващ брачен обет?
Келнерката пристига с напитката, която Шугър си е поръчала на бара. Безцветна, прозрачна течност, почти без мехурчета — явно не е бира. А ако беше джин, обичайното питие на проститутките, Уилям щеше да долови миризмата му. Възможно ли е да бъде… вода?
— Как да ви наричам? — Би трябвало да имате и друго име, освен…
Тя се усмихва. Устните й са извънредно сухи, бледи като брезова кора.
Защо това не му се струва грозно, а прекрасно? И сам не може да разбере.
— Казвам се просто Шугър, господин Хънт. Освен, разбира се, ако настоявате да се обръщате към мен с някое друго име?
— Не, не — уверява я Уилям. — Да бъде Шугър.
— Какво е едно име, в крайна сметка? — пита тя и повдига вежда. Нима е възможно да цитира Шекспир? Разбира се, сигурно е случайно съвпадение, но какво сладко ухание се излъчва от нея!
Певецът на «Камината» отново е започнал да сипе трели. Уилям изпитва чувството, че заведението става все по-топло и уютно. Светлините са добили златист отблясък, сенките имат плътен, богат кафяв оттенък, и като че ли всеки в голямата зала се взира усмихнато в очите на своя събеседник. Вратата се отваря все по-често и вътре влизат все по-изискани люде. Шумът, който се вдига при пристигането им, разговорите, пеенето, което се извисява над тях — всичко се смесва в такава бъркотия от звуци, че Уилям и Шугър трябва да се навеждат много близо един към друг, за да могат да разговарят.
Вперил поглед в очите й — толкова големи и блестящи, че вижда в тях собственото си отражение — Уилям Ракъм преоткрива неуловимата наслада на това да бъдеш Уилям Ракъм. Съществува едно блуждаещо огънче от намерения и идеи, подклаждано от алкохола, с много несигурен пламък — и тъкмо него той определя като свое истинско «Аз», много различно от пълнеещото, отпуснато тяло, което вижда всяка сутрин в огледалото. Казват, че огледалото не лъже, но това не е вярно — лъже, наистина лъже! То не е в състояние да отрази пламъка на възможните съдби, пленени вътре в окованата душа. Защото Уилям би трябвало да стане нов Кийтс, Бълуър-Литън или дори Чагъртън, а вместо това се превръща постепенно, поне външно, в затлъстяло копие на собствения си баща! Колко редки наистина са моментите, в които той може да озари запленената си публика със сиянието на надеждите, които е криел в себе си като млад!
Двамата с Шугър разговарят и Ракъм оживява. Та той е бил мъртъв през последните няколко години, мъртъв! Едва сега е в състояние да си признае, че се е укривал, избягвал е хората, които си струва да познаваш, умишлено се е лишавал от приятна и остроумна компания. Избягвал е, всъщност, среда, в която би могъл да бъде изкушен или призван да… нека го обясним по друг начин — това, което звучи като смело обещание от устата на младеж със златисти къдрици, може да бъде определено с присмех, ако бъде произнесено от мъж със сивеещи бакенбарди и оформена тройна брадичка като жалка фукня. От доста време Уилям е принуден да се задоволява с вътрешни монолози, с фантазиите, на които се отдава по пейките в парка или в банята — там, където не е изложен на опасността мечтите му да бъдат посрещнати с потиснат кикот или прозявки.
Но в компанията на Шугър всичко е различно; той се слуша как говори и установява с облекчение, че в гласа му продължава да се крие магия. Обвит в леката мъглица на изпаренията, които се вдигат от нея, Уилям не млъква — говори увлекателно, очарователно, интелигентно, остроумно и проницателно. В собствените му представи лицето му грее от младост, непокорните къдрици на косата му внезапно се отпускат и тя се вие на дълги вълни — също като косата на Суинбърн.
От своя страна Шугър е безукорна — не пропуска възможност да изтъкне дълбокото си уважение, съобразителна е, весела, но нежна, и не пести ласкателства. Възможно е дори, или поне така си мисли Уилям, тя наистина да го харесва. Със сигурност смехът й не звучи фалшиво, със сигурност искриците в очите й — същите искрици, които думите му пораждаха навремето в очите на Агнес — не могат да бъдат престорени!
И за голяма изненада и дълбоко удовлетворение на Уилям, двамата с Шугър наистина започват да говорят за книги — точно както предсказаха лукаво онези проститутки. Та това момиче е истинско чудо! Има удивителни познания в областта на литературата — липсват й само латинският и гръцкият, както и инстинктивният мъжки усет за важно и маловажно. Ако направим сметка, може би ще излезе, че тя е изчела почти толкова книги, колкото той самия (макар че част от тях, разбира се, са от вида, който се пише от и за представителки на нейния пол — в които героините са разни плахи гувернантки и тем подобни). Въпреки това тя познава отлично много автори, които и той цени — и обожава Суифт! Суифт, неговия любимец! За повечето жени — Агнес влиза в това число, за нещастие — Суифт е името на хапчета против кашлица — или на препарираните птици, които се монтират на шапките им. Но Шугър… та Шугър дори е в състояние да произнесе «Хуайнхънми» — и о, Божичко, каква прелестна форма добиват устните й, когато го прави! И Смолет! Не само че е чела «Перегрин Пикъл», но е в състояние да коментира интелигентно текста — той със сигурност не би се справил по-добре на нейната възраст. (На колко ли години е? Не, той не смее да попита).
— Не е възможно! — тя изразява нежно недоверие, когато той й казва, че не е чел «Градът на страшната нощ» на Джеймс Томсън — досега, цяла година след появата на поемата. — Сигурно сте ужасно зает, господин Хънт, за да отлагате толкова дълго такава наслада!
Ракъм мъчително се опитва да си припомни отзивите в литературните списания.
— Авторът не беше ли син на моряк? — опипва той почвата.
— Сирак, пълен сирак! — казва тя възторжено, като че ли не може да има нищо по-хубаво на този свят. — Станал учител във военен приют за душевноболни. А поемата е истинско чудо, господин Хънт, наистина чудо!
— Наистина трябва да се опитам да отделя време… не, със сигурност ще я прочета — казва той, но тя се навежда към ухото му и му спестява труда.
— В мен вперени са тез очи, изгарящи от алчен огън — започва да рецитира тя с хрипкав шепот, но достатъчно високо, за да може той да я чува въпреки пеенето и разговорите наоколо.

Скрипти и хърка зверска паст —
и аз не знам дали ще мога
От ноктите да се изтръгна.
Със зъби, нокти, хищни пръсти
смъртта преследва ме със страст —
И не ми дава да си тръгна.
Но аз ще й обърна гръб със смях —
Надежда нямаш ли, не те е страх.

Задъхана от вълнение, тя свежда очи.
— Прекалено мрачна поезия — отбелязва Уилям, — за да бъде предпочитана от такава красива млада жена.
Шугър се усмихва тъжно.
— Животът може да бъде много мрачен — отвръща тя. — Особено ако хората, с които наистина можеш да разговаряш — като вас, сър — се срещат толкова рядко.
Уилям се изкушава да сподели с нея твърдото си убеждение, че написаното в «Повече забавления в Лондон» изобщо не отразява по достойнство многото й съвършенства, но някак не може да се принуди да насочи разговора натам. Вместо това те говорят неспирно — за Истината и Красотата, за произведенията на Шекспир, и дали в наши дни понятията «малка шапка» и «боне» вече не са се превърнали в синоними.
— Гледайте — казва Шугър и избутва с две ръце шапката доста напред над челото си — сега е шапка. Гледайте сега — тя я тиква доста назад на главата си — а сега е боне.
— Магия! — отбелязва ухилено Уилям. Но тук действително има някаква магия.
След малката демонстрация на абсурдите на модата, изпълнена от Шугър, прическата й е още по-разбъркана от преди. Плътният бретон, вече напълно изсъхнал, се е отпуснал надолу и й пречи да вижда. Уилям гледа, изпълнен с равни части възмущение и обожание, как тя издава долната си устна колкото може по-напред и духва силно нагоре. Златисточервените къдрици пърхат по челото й, завесата се разтваря и показва отново очите й — малко шокиращо раздалечени, — всъщност именно това разстояние между очите допринася за съвършенството й.
— Имам чувството, че сме влюбена двойка — казва той и мисли, че това ще я разсмее.
Вместо това тя отвръща съвсем сериозно:
— О, господин Хънт, толкова съм поласкана от отношението ви!
Последните думи увисват за миг в задимения въздух и припомнят на Уилям защо е дошъл тук тази вечер — и защо търсеше именно Шугър. Наново си припомня какво кроеше — и още крои, дявол да го вземе! — да стори с една жена. Дали въпреки всичко би могъл да поиска това от нея? Припомня си как тя каза, че ще направи всичко, каквото той поиска от нея, и отново се наслаждава на сериозния тон, с който тя даде обещанието си…
— Може би — осмелява се той да намекне, — вече е време да ме заведеш у дома и… да ме запознаеш с близките си.
Шугър кимва бавно, само веднъж, а клепачите й се спускат надолу. Тя знае отлично кога простото, мълчаливо съгласие е най-подходящо.
Тъй или иначе, скоро ще затворят заведението. Ракъм може да прецени това, без да си гледа часовника, защото вижда как на сцената певецът споделя преливащите от развълнуваната му гръд чувства с неколцина подпийнали клиенти. Редовните посетители реват като магарета в тон с неговото чуруликане, всички са побратимени под влияние на бирата, докато келнерките издърпват халбите от отпуснатите им пръсти.
Песента е стара — мелодична, наивна песенчица, която, както цял свят знае (ако приемем, че светът не се простира по-далеч от границите на Англия) се пее преди затварянето на кръчмите.

Корабите ни са с яки, дъбови сърца —
Ние сме моряци с усмихнати лица —
Смели и сурови, и винаги готови
Твърдо и достойно, смело и спокойно —
Да плаваме напред, към хоризонти нови —
И вечна си остава славата ни бойна!

— Приключваме, дами и господа! Приключваме, моля!
Уилям и Шугър се измъкват с усилие от местата си — схванали са се от прекалено дълго проточилия се разговор. Ракъм установява, че гениталиите му спят дълбок сън, но един лек, наелектризиращ трепет между краката го убеждава, че ще успее скоро да ги изтръгне от унеса. Тъй или иначе, той вече не е обзет от трескаво нетърпение да извършва еротични подвизи; все още не я е питал чела ли е Флобер…
Шугър тръгва към вратата. Влагата изцяло се е изпарила от дрехите й и сега тя цялата изглежда по-светла на цвят — потънала в зелени и светлосиви отсенки. Но дългото седене върху мокрите поли ги е омачкало непоправимо, така че отзад цялата е в заострени триъгълници, които сочат нагоре, към скритото в роклята тяло. Ракъм е обзет от странно покровителствено отношение към нея, задето тя не подозира колко омачкани са полите й. Ще му се да накара Лети да ги подреди и изглади — преди да ги е свалил веднъж завинаги. Смутен от този пристъп на нежност, той тръгва подир нея през залата, препъва се покрай празни маси и незаети столове. Колко ли е изпил всъщност? Шугър се движи изправена като копие — пристъпва право, напред към вратата, и мълчи. Той я настига припряно, и когато тя отваря вратата, вдъхва с пълни гърди нощния въздух.
Навън вече не вали. Газените фенери мъждукат, тротоарите са лъскави от влага, повечето от уличните търговци са се прибрали да спят. Тук-там се виждат жени, несравнимо по-непривлекателни от Шугър, които се навъртат под уличните фенери — с кисели, простовати физиономии, и освен това напълно излишни.
— Далече ли е? — пита Ракъм, когато двамата завиват по Силвър Стрийт.
— О, не — отвръща Шугър, която се плъзга две крачки пред него, протегнала назад ръка — почти като майка, а пръстите на ръката в ръкавица шават във въздуха, сякаш посяга да стисне ръката на изоставащо дете. — Наблизо е, съвсем наблизо.


Шест

Само три са думите, които, произнесени от който трябва и когато трябва, стигат за да разцъфне с невероятна бързина опиянението — цветчето му да се разпукне яркорозово изпод отдръпналата се назад кожа. И съвсем не е необходимо тези три думи да гласят «Аз ви обичам». В конкретния случай на госпожица Шугър и господин Джордж У. Хънт, които вървят из тъмните, мокри улици след поройния дъжд, под светлината на газените фенери и празното, пресъхнало небе, тези три магически думи са: «Внимавайте къде стъпвате».
Произнася ги Шугър — тя е хванала спътника си за ръка и за миг го придърпва по-близо до себе си, за да избегне жълтеникавата локва от повръщано върху калдъръма. (Цветът сигурно е кафеникав, но светлината му придава жълт оттенък). Сетивата на Уилям регистрират всичко едновременно — мръсотията, погълната от собствената си сянка; собствените му препъващи се крака, които едва не настъпват полите на Шугър; ръката й, която нежно го подръпва напред; долитащия отнякъде слаб отглас от нечий разговор, отрезвяващата милувка на студа след пиянския уют на «Камината», и тези три думи «Внимавайте къде стъпвате».
Произнесени от всеки друг, освен нея, те биха звучали като предупреждение или дори като заплаха. Но когато излизат от нежната й шия, модулирани от нейния език и нейните устни, те не са нито едното, нито другото. Те са «покана да се чувства в безопасност», с които тя го кани шепнешком да бъде добре дошъл в магическите обятия, където не може да го сполети никакво зло, нежна молба да държи здраво ръката на жената, която знае пътя. Уилям издърпва ръката си от нейната, обезпокоен, че някой от почтените му познати би могъл, колкото и невероятно да звучи в този късен час, да го срещне тук. Но освободената ръка тръпне, чувства дори през кожата на ръкавицата трепета, предизвикан от нейното докосване — тя бе стиснала ръката му силно, както би го сторил здрав млад мъж.
«Внимавайте къде стъпвате». Думите продължават да отекват в главата му. Гласът й… да, наистина е хрипкав, но толкова мелодичен, произнася тази възходяща нотна последователност, до-ре-фа, женският дъх достига до него в този несъвършен, но очарователен арпеж, мелодия, изсвирена на «виола д'аморе». Как ли би звучал този глас в кресчендото на страстта?
Шугър върви вече по-бързо, продължава да се плъзга напред по тъмния паваж с бързина, която според него е по-подходяща за дневно време. Под дългите си поли тя вероятно крачи с крайно неженствени крачки, за да може да върви със същата бързина като него — действително, той не е от най-високите мъже, но краката му със сигурност не са по-къси от нормалното? Дори, ако включим в уравнението и деформираните фигури на простолюдието, не е изключено да излезе дългокрак! И… какъв е този звук? Нима се е задъхал? Възможно ли е? Боже милостиви, не бива да пъхти така. Всичко е от многото изпита бира, сигурно е от това, пък и изтощението, от което страда напоследък, явно много се е натрупало. В момента, в който Шугър му прави почти незабележим знак да я последва в един тъмен, тесен пасаж, той обръща глава назад, към по-чистия въздух и вдишва дълбоко в опит да възстанови равномерното си дишане.
Може би момичето бърза, защото се бои, че ще го обземе нетърпение, или че няма да се реши да я последва в този тъмен пасаж с неизвестна дължина — Бог знае на какво могат да се натъкнат там. Но Уилям е влизал в не един публичен дом по тъмни и тесни улички като тази; случвало се е да слиза по каменни стълбища толкова надълбоко в земята, че се е питал дали избраницата му не си е издълбала бърлога направо в системата от отходни канали на Базалгет. Не, той не е прекалено претенциозен, не страда и от клаустрофобия, макар че, разбира се, винаги би предпочел добре осветен и проветрен публичен дом (кой не би го предпочел?). При всички положения е толкова хлътнал по Шугър, че, честно казано, би я последвал и в някоя воняща клоака.
Наистина ли би го сторил? Нима наистина е изгубил всякакъв здрав разум? Та момичето не е нищо повече от една обикновена…
— Оттук.
Той бърза след нея, следва звука на гласа й, като че ли души следа. О, Божичко, тя наистина има ангелски глас! Мек шепот, който го води напред през мрака. Би тръгнал подир този шепот, дори да бе напълно безтелесен. Но тя е много повече от един шепот — тя е жена, при това с ум в главата! Никога не е срещал човешко същество, което дори далечно да му напомня за нея — освен самия себе си. Също като него тя е на мнение, че напоследък Тенисън не е написал нищо особено, и също като него е убедена, че трансатлантическите кабели и динамитът ще променят света много по-драстично, отколкото Шлиман, преоткривайки Троя — въпреки целия шум, който се вдигна около находките му. А каква уста, каква шия! «Всичко, каквото поискате от мен» — такова беше обещанието й.
— Ето тук — казва тя сега.
Но къде е това «тук»? Той се озърта, опитва да се ориентира. Къде е Силвър Стрийт? Дали адресът на госпожа Кастауей не е още една от заблудите на «Повече забавления»? Но не — ето ги светлините на Силвър Стрийт, които озаряват фасадата на тази скромна къща в джорджиански стил. Те като че ли са пред задния вход. Сградата изглежда добре — солидна, и видимо добре поддържана, макар че такива неща трудно могат да се преценят в тъмното. Но очертанията й са прави и симетрични, така, както се открояват на светлината, която идва от Силвър Стрийт. Светлина, която обвива в полупрозрачно сияние покрива и сгретите, като… каква беше думата? Аурора? Аура — едното е спиритическа глупост, а другото — научен феномен, но кое какво беше? Аур… аур… Измамно леката бира, която наливат в «Камината», приглушава гласа на разума му и кара мислите му да се препъват.
— Пристигнахме — чува той гласа на Шугър.


Разнася се сложно почукване — някакъв таен сигнал, вратата се отваря и Шугър влиза със спътника си в слабо-осветеното антре на госпожа Кастауей. Уилям очаква да види от другата страна пазач, стиснал дръжката на вратата — някаква глуповато захилена маймуна като онази, която го изпрати през задния вход на дома в Друри Лейн. Но се оказва, че греши. Налага му се да сведе поглед с около осемнайсет инча надолу, за да види кой стои пред него — оказва се малко синеоко момче с толкова невинен вид, че би могло да изпълни ролята на пастирско дете в някоя сценка за Рождество.
— Здравей, Кристофър — казва Шугър.
— Моля, заповядайте в приемната, сър — казва момчето. Произнася педантично репликата си и разменя детински заговорнически поглед с Шугър. Заинтригуван, Уилям се оставя да бъде преведен през мрачен, но облицован със скъпи тапети вестибюл към една полуоткрехната врата. През пролуката се процеждат светлина и топлина. Детето, което тича напред, е погълнато от яркото сияние.
— Не е твое дете, нали? — пита Уилям.
— Разбира се, че не — тя повдига вежди в присмехулна имитация на възмущение. Устните й се извиват в усмивка. — Аз съм стара мома.
В мрака на вестибюла процеждащите се през полуотворената врата лъчи осветяват устата на Шугър по много странен начин, така че пукнатините по грубата, белеща се плът изглеждат чисто бели. Уилям иска да почувства как тези изпръхнали устни се сключват около ствола на члена му. Но най-много от всичко му се иска да облекчи пикочния си мехур — където и да е — и после да си легне да спи.
Когато влиза в приемната, е обзет от чувството, че вече сънува. Потънала в сенки женска фигура седи в далечния ъгъл на стаята, извърнала лице така, че той не го вижда. Над косата й се вие дим. Чуват се звуци от невидимо виолончело — плахи и скръбни, после секват с астматично изскърцване на лъка по струните. В горната си част, над цокъла, стената е боядисана в ярък прасковенорозов цвят и отрупана с миниатюри в рамки. По-надолу е облепена в тапети, гъсто изрисувани с преплетени ягоди, тръни и червени рози. А в самия център на помещението, точно под крайно претрупания полилей, седи госпожа Кастауей.
Тя е стара, или не се е поддържала, както трябва, или и двете. Макар че е облечена за излизане, дори с шапка на главата, очевидно няма никакво намерение да излиза. Разположила се е самоуверено като съдия зад едно тясно писалище. Върху писалището има разпилени късчета хартия — изрезки от списания. В ръцете й трака голяма шивашка ножица, с която отделя излишната хартия, а тя се хлъзва по кокалчетата на пръстите й и изпърхва надолу към скута й. Тя вдига очи и спира да реже в чест на новопристигналия гост. Измъква внимателно пръсти от ножицата и оставя встрани лъскавия метален предмет.
Облечена е от глава до пети в един цвят — аленочервено. Откакто е на този свят, Уилям не е виждал този цвят по дрехите на нито една англичанка. Устата й е оцветена в същия цвят — червилото се е разтекло по стотиците миниатюрни бръчици около устните й, така че когато се усмихва, за да го поздрави, устата й заприличва смущаващо много на мъхната гъсеница, която се раздвижва, защото са я побутнали.
Първоначално Уилям решава, че тя вероятно е луда — побъркана стара вещица, която държи да изтъква положението си на белязана с алено жена. Но след миг открива у нея някакво достойнство и самоувереност, което кара облеклото й да прилича по-скоро на трудноразбираема шега. Той познава и други съдържателни на публични домове, които се отнасят с известна ирония към професията си. Всъщност — той едва сега го забелязва — аленият цвят е омекотен единствено от един по-различен оттенък — на воалетката, отметната над шапката й. На цвят воалетката е абсолютно същата като емблемата на парфюмерийните фабрики «Ракъм» — много тъмнорозова.
— Добре дошъл в заведението на госпожа Кастауей, сър — казва тя. Белите й зъби се превъртат като зъбци на колело зад крещящо алените устни. — Аз съм госпожа Кастауей, а това са моите момичета. — Тя прави жест с ръка, но Уилям не може да откъсне очи от нея. — Ползването на една от стаите на горния етаж ще ви струва пет шилинга, а цената и продължителността на това, което ще става там, определяте вие с Шугър. Ако желаете, срещу още два шилинга можем да сервираме добро вино в стаята.
— Да бъде вино тогава — заявява Уилям. Бог му е свидетел, че е пил повече от достатъчно, но не иска да се представи пред съдържателната като скъперник. Докато се препъва към бюрото, за да й плати (кой глупак е сложил края на килимчето точно там, където той трябва да стъпи?), той оглежда малко по-подробно фигурата на старата жена — и решава, че е много грозна. А в края на краищата не е дошъл тук, за да гледа грозотии.
След като успява да се изтръгне от шемета, причинен от госпожа Кастауей, Уилям е в състояние да огледа останалата част от стаята. В резултат получава силно замайване — но се уверява, че това не се дължи на пиенето. Цялата приемна действително е гротескна. Едва сега вижда, че всички миниатюрни изображения в рамките са на Мария Магдалена — всякакви варианти — полугола, полуоблечена, каеща се или не, някои от тях рисувани от набожни християни, други — истински карикатури, ловко прикрита порнография. Дузини повторения на едно и също изражение на тъжна кротост, на отречение от прокълнатата плът, на приемане на Бога, който прави мъжете излишни. Мария Магдалена в ярки цветове — от отпечатъци с католически молитви; Мария Магдалена в черно и бяло, изрязана от протестантски списания; Мария Магдалена с ореол и без ореол; образът на Мария Магдалена във формата на корица на списание — или съвсем мъничък, като портретче, което се поставя в медальон. Това прилича на щанд в «Билингтън & Джой»!
В креслото до камината, без да обръща внимание на никого около себе си, седи момичето, което по-късно ще му бъде представено като Ейми Хаулет. Тя е дребна, набита и нацупена, с черни като трънки очи и гарвановочерна коса, а фигурата й е като… ами всъщност като на Агнес, облечена в строга, но елегантна рокля в черно, бяло и сребристо. Сега вече Уилям вижда лицето й — колкото и шокиращо да е, тя пуши цигара, дори без смекчаващо вината цигаре — и ако има някаква представа, че поне в Англия мъжете могат по-лесно да видят в устата на една жена пенис, отколкото цигара, най-малкото не й личи. Тя дърпа смръщено от цигарата, съсредоточила поглед върху малкия цилиндър от оризова хартия и тютюн, чието връхче тлее между красивите й пръсти. Тя го изглежда през дима с небрежно предизвикателство, сякаш иска да каже «Е, и?».
Стъписан, Уилям отклонява поглед от камината и вижда полираната шия на виолончелото, която стърчи над облегалката на едно кресло, обърнато към огъня. До нея се вижда и женска шия, увенчана с безцветна коса, тънка като паяжина — като на череп.
— Моля ви, продължете да свирите, госпожице Лестър — казва госпожа Кастауей. — Убедена съм, че господинът е ценител на хубавите неща.
Госпожица Лестър извръща шава и се опитва да види Уилям над облегалката, отпуснала буза на дантелената покривчица. Челото й е смръщено, очите й са дълбоко хлътнали. Очевидно решава, че усилието да го открие с поглед е неоснователно голямо и пак се обръща към огъня. Скрибуцащият плач на виолончелото се разнася отново.
Тъкмо когато започва да се пита какво биха сторили с него тези странни хора, ако случайно падне в безсъзнание на пода, Уилям усеща с облекчение как Шугър пъхва ръка в неговата и я стисва, за да го подкани да тръгват.
Докато се качва по стълбите, Уилям чувства как ушите му пак пламват, челото го сърби от избилата пот. Всяка стъпка му причинява болки в пикочния мехур, трудно му е да пази равновесие, а за да пропъди мъглите, които се стелят пред погледа му, се налага непрекъснато да примигва. Има опасност да пропусне момента на своето сексуално тържество.
— Моята стая е първата на горния етаж — прошепва Шугър до него. Тя държи в ръката си свещ, с която осветява пътя им. Стойката й е все така стегната и изправена, ръката, която държи малкото восъчно копие, не трепва. Далечната песен на челото служи за мелодичен съпровод на ритъма на техните стъпки.
Уилям хвърля поглед назад, за да се убеди, че съдържателката не може да го чуе, и отбелязва:
— Странна птица е твоята госпожа Кастауей.
Напълно е забравил твърдението на «близначките» от Друри Лейн — а именно, че госпожата е родна майка на Шугър. Макар че, ако някой му го припомни, той така или иначе ще го отхвърли като глупави дрънканици на уличници.
— О, много е странна, наистина — отвръща усмихнато Шугър, повдига със замах фустите си, изкачвайки последните стъпала, и ги пуска на площадката. — Опитайте да си я представите като някакъв вариант на бог Янус в червена тафта, а тази врата… като вратата, през която най-много бихте желали да минете.
Тя отваря широко вратата и го подканва с жест да влезе.
Уилям влиза, залитайки, подир нея, и примигва от стичащата се по клепачите му пот, която му пречи да вижда. Ако само можеше да изключи Шугър за миг, както се прави с машина — за да има време да измие лицето си, да прекара гребен през косата си и да облекчи най-сетне болезнено присвиващия се пикочен мехур! За щастие поне стаята на Шугър е светла и просторна, тук няма и помен от тежката миризма, подобна на миризмата на разтопен восък, която го тормозеше в онзи бардак на Друри Лейн. Стаята е с доста по-висок таван, отколкото са обикновено стаите в подпокривните етажи, осветява се с газени лампи, а не със свещи, и въпреки че в камината гори огън, отнякъде долита благословен повей на свеж, студен въздух.
Веднага след като сваля палтото и сакото си, Уилям се упътва към леглото — огромна конструкция, с много украси и подобрения, значително по-впечатляваща от неговото легло вкъщи (говорим за това, в което спи, а не брачното ложе в спалнята, която с годините се е превърнала в лична стая на Агнес). Над леглото на Шугър има балдахин от зелена коприна — шатра, достойна за крал. Драпериите са леко разтворени, прибрани встрани с шнурове от златиста коприна, а около леглото се стелят изобилно надиплени волани с бледозелен оттенък, който за съжаление не се съчетава добре с цвета на балдахина (как му казваха на този цвят — ментовозелено?). Даа, жалко. Той хвърля поглед към Шугър, която все още стои на прага и се колебае дали да си свали ръкавиците, изчаква неговото одобрение или укора му, който може да изплющи като камшик. Той се усмихва, за да й покаже, че няма за какво да се безпокой — ще си затвори очите пред ментовозеления волан. Това е само незначителна проява на недостатъчно добър вкус, «кръпка», достойна за съжаление, която несъмнено се дължи на изисквания за икономии. Дори в това отношение между тях двамата с Шугър съществува духовна близост — само си представете каква унизителна картина би представлявал със старата шапка, ако се бяха запознали само няколко дни по-рано!
— Дано това да отговаря на желанията ви, господин Хънт.
— Желанията ми ще се осъществят — усмихва се той, — и то съвсем скоро.
Отпуска се на дюшека и проверява с лакти дали е достатъчно мек и дали пружинира добре. И само след трийсет секунди вече спи дълбоко.


Да заспиш в спалня на проститутка (освен ако не си самата проститутка), по правило е невъзможно и недопустимо. В миналото на Ракъм му се е случвало да го докарват грубо и набързо до оргазъм или — ако това се окажеше неосъществимо — до задната врата на бардака, откъдето го изхвърляха в ледената нощ, избутваха го да върви да спи в собственото си легло, колкото и далеч да се намираше то.
Въпреки това Ракъм продължава да спи.
Шугър не спи до него. Тя седи на елегантно дамско бюро близо до прозореца, напълно облечена (но е свалила ръкавиците си), и пише. Пръстите й, с напукана, белеща се кожа, стискат здраво перодръжката. Пише в разтворена дебела тетрадка, много прилична на счетоводна книга — перото дращи тихо, с дълги паузи между отделните думи.
Ракъм хърка.


Ракъм се събужда малко преди зазоряване. Лежи проснат по гръб, потънал в мекото, неразтурено легло. Под главата му няма възглавница. Извърта глава още малко нагоре, към юрната табла на леглото. За свой ужас вижда срещу себе си лицето на някакъв мъж — с разбъркана коса и налудничав поглед, който се пресяга към него от чаршафите, видимо готов да предприеме нещо крайно отвратително.
Уилям сяда рязко в леглото и непознатият повтаря движението му. Загадката е разрешена — цялата горна табла на леглото е покрита с огледало.
Сега завесите пред леглото са спуснати, така че го изолират изцяло. И по-добре — Уилям установява със срам и потрес, че панталонът му е мокър от урина. Именно това го е събудило — не самото облекчаване на пикочния мехур, което трябва да е станало преди часове, а дразнещ сърбеж в мокрите слабини. Той отново се взира в огледалото и се опитва да направи на ум разбор на пораженията. Като че ли не е повръщал, пък и сега не му се повдига. Главата го боли, но значително по-малко, отколкото можеше да се очаква (или бирата, която сервират в «Камината» му понася, или е още пиян… Колко ли е часът? И защо, по дяволите, още никой не го е изхвърлил оттук?) Косата му отново се е разрошила и сгърчи от черепа му като мазна овча вълна. Бърка в джоба на панталона си за гребен, но напипва само смачкано, мокро бельо.
Боже милостиви, как ще се измъкне от тази каша?
Изпълзява към долната част на леглото и надниква през една пролука между завесите. Точно пред себе си забелязва шампаниера на желязна стойка. Отвътре наднича гърлото на бутилка вино, отворена и отново запушена с тапата. На пода, но далеч извън обсега му, се валя жилетката, в която държи часовника си. Оттук дори вижда сребърната му верижка, която се е измъкнала от джобчето. (Принуден е да признае пред себе си, че ако събитията се бяха развили във Франция, сега нямаше да види никаква верижка).
Но къде е Шугър? Той затаява дъх и се ослушва. Чува само някакво тихо драскане с необясним произход, и тихото шумолене откъм камината, което съпровожда разпадането и търкалянето на полуизгорели въглени в жаравата.
През пролуката се вижда само едната стена на стаята. За щастие това е стената, на която има прозорец, така че той може да получи безценна информация доколко е напреднала нощта. Стъклата са станали почти непрозрачни от скреж — плътен слой скреж, който трябва да се е напластявал с часове. През него все пак се забелязва небето — черно и тъмносиньо — или поне такова изглежда в сравнение с осветената вътрешност на стаята. Пердетата на прозореца потрепват едва забележимо — въпреки студа Шугър е оставила прозореца съвсем леко открехнат. Но къде е тя? Уилям се привежда още малко по-напред, побутва завесите с носа си и наднича през процепа с едно око.
Стаята на Шугър е… уютна. По стените няма никакви шарки, боядисани са равномерно в убито-розов цвят, в пълен контраст с пищното рококо на приемната долу. Няколко малки гравюри в рамки, доста избледнели, висят на подходящи за гледане места. Мебелировката е прилична — наскоро тапициран диван, две кресла, чиято тапицерия не е в тон с тази на дивана, и (Уилям промушва лицето си още по-напред) елегантно дамско бюро, на което има перодръжки, мастилница и… (той примигва невярващо) самата Шугър седи, приведена над него, потънала изцяло в това, което пише.
— Ъъъъ… извинявай — обявява той присъствието си.
Тя вдига очи, отпуска перодръжката и се усмихва… с обезоръжаваща, приятелска усмивка. Очевидно е уморена до смърт.
— Добро утро, господин Хънт — казва тя.
— О, Господи… — въздъхва той и объркано прокарва пръсти през косата си. — Колко… колко е часът?
Тя поглежда към часовник, който се намира някъде извън полезрението му. Сега Уилям забелязва, че нейната коса е просто великолепна — пищна корона от златистооранжеви къдрици; направила си е труда да я среши и подреди, докато той е спал.
— Пет и половина — отвръща Шугър, нацупва лукаво устни и допълва. — Ако в къщата има някой буден, несъмнено е дълбоко впечатлен от изключителната ви издръжливост.
Уилям понечва да стане от леглото, после трепва и се изчервява.
— Аз… трудно ми е да обясня… но за съжаление съм допуснал крайно възмутителна… загуба на контрол…
— О, знам — казва тя невъзмутимо и става. — Не се безпокойте, аз ще се погрижа за всичко.
Тя отива с меки стъпки до камината, където, на решетката над жаравата, кротко къкри чайник. Шугър излива блестяща струя гореща вода в глинена купа, която, ако се съди по шума, вече е наполовина пълна, и донася купата до леглото. Уилям забелязва, че кожата на ръцете й е суха и се бели като дървесна кора, но пръстите са изящно оформени. Пръсти, сякаш рисувани от Микеланджело, осквернени от пръстените на някаква незнайна болест.
— Свалете мокрите дрехи, моля ви, господин Хънт — казва тя и коленичи на пода. Полите й се стелят в кръг около нея. Купата е пълна почти до ръба със сапунена вода, а в нея плува сюнгер, подобен на обелен картоф. Явно Шугър се е подготвила за този момент.
— Наистина, госпожице Шугър — мънка Уилям, — това е много повече… как бих могъл да очаквам от вас да…
Тя вдига очи към него, притваря леко клепачи, поклаща бавно глава и умолява беззвучно, с издути напред устни: «Шшшшт».
С общи усилия успяват да свалят панталона и бельото му. Острата миризма на престояла урина се надига нагоре, към носа на Шугър, но тя не се отдръпва. Ако се съди по нетрепващия й поглед, спокойното лице и слабата усмивка на устните й, отблъскващата воня би могла да бъде парфюм. Само едно докосване на загрубелите кокалчета на пръстите й е достатъчно, за да го накара да отвори краката си, и тя започва да бърше слабините му с насапунисаната гъба. Когато забелязва охулвания по гънките, се намръщва съчувствено.
— Горкият — шепне Шугър.
Чаршафите под него също са мокри, затова тя го побутва да се измести по-нататък. После, увива ръката си с груба памучна кърпа, като с ръкавица, доизмива го и го подсушава. Почиства всичко старателно, дори вдлъбнатината на пъпа. Притиска нежно в дланта си пениса му, и бърше много полека и търпеливо по цялата му дължина.
— Наистина, госпожице Шугър… — опитва се той отново да възрази, но изведнъж установява, че не може да намери думи.
— Без «госпожица» — поправя го тя и хвърля кърпата. — Просто Шугър.
Навежда лице към корема му, който сега ухае на парфюм, и го целува по пъпа. Той си поема рязко дъх, когато усеща докосването на загрубялата кожа на ръцете й между краката си. Тя докосва с буза вътрешната страна на бедрата му и косата й се разпилява по целия му корем и след секунда целият му пенис е потънал в устата й. Тя лежи неподвижно, не го смуче, не го ближе, просто лежи така, сякаш го пази в себе си. През цялото време го гали със свободната си ръка по корема. Той се втвърдява и започва да измества езика й, а тя започва да го смуче полека, разсеяно, почти като дете, което ближе сладолед.
— Не — стене Уилям, но разбира се, има предвид точно обратното.
Тя лежи между бедрата му и го изсмуква постепенно, поставила пръсти навътре зад тестисите му. Когато той свършва, Шугър доловила контракциите, притиска внимателно устни около пениса му и поглъща топлата течност, смуче, преглъща с усилие и отново смуче. Бавно отпуска хватката си, но продължава да смуче, до последната капчица.


По-късно двамата обсъждат заплащането.
Зората осветява хоризонта. Опетнен ореол се очертава над Сохо. По Силвър Стрийт преминават първите конски впрягове, сбруите дрънчат, конските копита трополят по настилката. В спалнята на Шугър газените лампи започват да придават на обстановката този малко неестествен оттенък, който се получава в близост до природната алтернатива. Над тъмната купчина мъжки дрехи, метнати на една закачалка пред камината, се стелят едва видими изпарения.
Собственикът на панталоните и собственицата на закачалката обсъждат в учтив разговор крайната цена на положения през нощта труд. Ракъм е склонен да прояви щедрост; опасява се, че й се е натрапил с това заспиване в спалнята й.
— Един мъж има нужда от сън — казва въздържано Шугър. — А би било жестоко да ви изхвърля на улицата в такова състояние. Освен това прекарах времето, докато ви чаках, в извънредно полезни занимания.
— Чакала си ме?
— Разбира се, че чаках. Вие сте много интересен мъж, господин Хънт.
— Интересен ли? — Уилям не смее да повярва на ушите си.
Тя се усмихва и разкрива бели като седеф зъби. Устните й сега са червени и вече не толкова сухи.
— Много интересен.
— Въпреки всичко считам, че трябва да ти платя за времето, докато се търкалях тук като пиян глупак. И за моята отвратителна… инконтинентност. Макар че се случи неволно.
— Както желаете — съгласява се тя благовъзпитано.
Но Ракъм не е в състояние да разграничи отделните услуги през изминалата нощ — ако ги подреди в определени категории, това би ги принизило по някакъв начин. Вместо това вади несръчно определен брой монети от кесията си — тежки монети, с висока стойност, такива, каквито много от жителите на града — например тези, които обитават Чърч Лейн, не са виждали през живота си.
— Аз… това достатъчно ли е? — пита той и изсипва сребърните монети в дланта й.
— Напълно достатъчно — отвръща Шугър и сключва пръсти около монетите. — Дори като включим малка допълнителна такса — и тя му смигва — за нощувката.
На улицата, пред черния вход на някой от магазините разтоварват тежък предмет. Уморени мъжки гласове припяват: «Еднооо, двеее, три!», след това се чува изтракване на вериги и шум от падане на тежък предмет. Уилям отива към прозореца, гол до кръста и се опитва да види през заскреженото стъкло какво става навън, но не успява.
— Знаеш ли — казва той замислено, — така и не те видях гола.
— Следващия път — отвръща Шугър.
Той знае, че е време да се прибира у дома, но не му се тръгва. Пък и панталоните му надали са изсъхнали. Тържествено, за да спечели още пет минути, той се заема да оглежда гравюрите, окачени по стените, като спира пред всяка, сякаш е на изложба в Кралската академия. Разбира се, всички са порнографски — на тях джентълмени от осемнайсети век (дядовците на бащите на сегашните, тъй да се каже), чукат с доволни изражения проститутки от епохата. Мъжете са жизнерадостни симпатяги — дебели и червендалести; жените също са закръглени, с ренесансова гръд и овчи лица. Изобразените фалоси са два пъти по-големи от неговия, но въпреки това гравюрите не въздействат по-еротично от илюстрация към религиозен текст. Според преценката на Ракъм, картинките са (каква би била подходящата дума?)… неубедителни.
— Не ви харесват, нали? — разнася се хрипкавият глас на Шугър до рамото му.
— Не особено. Струват ми се някак евтини.
— О, несъмнено, вие сте прав — казва тя и обвива кръста му с ръка. — Висят тук открай време. Безлични са. Всъщност, хрумна ми най-подходящата дума за тях — неубедителни.
Той я зяпва, изгубил ума и дума. Нима мислите му са също тъй оголени пред погледа й, както краката и гениталиите му?
— Ще ги подменя с по-добри — обещава Шугър, — ако някога мога да си го позволя.
И тя се обръща с гръб, сякаш потисната от пропастта, отделяща я от възможността да се обзаведе с качествени порнографски гравюри.
Внезапно в съзнанието на Ракъм се появява далеч по-убедително изображение — образът на Шугър такава, каквато я видя, когато се събуди от сън. Шугър, приведена над писалището, пише нещо в пет и половина сутринта. Мисълта за бедността й го пробожда право в сърцето. Какво ли е правела? Сигурно е вършела някаква надомна работа — но каква? Може ли една секретарка да взема работа у дома? Никога не е чувал за такова нещо, въпреки че темата е достойна за статия в някое от по-изисканите списания (Възмутителна практика в самото сърце на красивата ни столица). Но по каква друга причина едно момиче би могло да драска посред нощ в някаква тетрадка? Нима не успява да свърже двата края със занаята си на… на проститутка? Може би е недостатъчно оценена; сигурно повечето мъже не я харесват заради малките гърди, заради кожната болест, заради мъжкия й интелект. Е, загубата е изцяло тяхна, мисли си Ракъм. Срам за този, който си помисли нещо лошо!
Това внезапно обзело го съчувствие към Шугър той не би могъл да изпита никога към «близначките» от Друри Лейн; още по-малко пък към опърпаните уличници, които го спират по улиците; тези същества се неразличими от заобикалящата ги мръсотия — като плъховете. На човек не му се къса сърцето, когато мисли за положението на плъховете. Но когато вижда Шугър — тази умна и красива млада жена, споделяща собствената му отрицателна оценка за Матю Арнълд, с която го свързват още много други неща — да се труди посред нощ над изпоцапана с мастило тетрадка, тогава вече съвестта започва да го гризе. Ако преглеждането на счетоводните отчети на фабриките «Ракъм» е жесток и мъчителен труд за човек като него, какви ли страдания преживява това момиче, още почти дете, преливащо от обещания и живот, когато драска в тетрадката? Колко тежък може да бъде Животът за тези, които заслужават по-добра съдба!
— Трябва да вървя — казва той и докосва леко бузата й с ръка. — Но преди да си тръгна, трябва… трябва да ти дам още нещо.
— Така ли? — тя повдига вежди и вдига ръка, за да поеме неговата.
— На леглото — независимо от това дали приема думите му като обяснение или заповед, тя реагира незабавно — качва се на леглото, дори без да си събува обувките, и застава на колене. Уилям се качва след нея, събирайки полите й на големи, меки дипли, отмятайки копринената зеленина към гърба й. Турнюрът, привързан към кръста, превръща повдигнатите фусти в абсурдно висока купчина, която скрива отражението й в огледалото.
— Не мога да виждам лицето ти — казва той.
Още докато той смъква дългите й дантелени гащи, тя издига нагоре глава, извивайки тялото си по начин, достоен за Ламарк и неговата теория на еволюцията, челюстта й потръпва, устата й е полуотворена от напрежение. Над планината от изпомачкан плат той вижда всичко това и още много други неща, отразени в огледалото.
Тя е стегната и учудващо суха отвътре. Плътта на това момиче очевидно се нуждае от повече влага — навсякъде, може би трябва да яде по-мазни храни, или й липсва някаква друга основна хранителна съставка. Колко странно, докато той беше в устата й, имаше чувството, че тя няма зъби, докато сега, във вагината й, нежната плът на пениса му е възпирана от гънки неподатлива плът. Въпреки това той успява да се пребори с това неудобство, макар да присвива един-два пъти очи от усилие, упорства, докато неговият и нейният орган успяват да намерят взаимо-изгодна позиция — и тогава свършва светкавично.
Само след минути, когато той вече е навлякъл топлия си и още леко влажен панталон и подава на Шугър още една монета, внезапно го обзема опасението, че няма да я види отново. (При това не без основание — нима не помни онова момиче в Париж, което не се превземаше, ако се държат с него малко по-грубо — на раздяла тя му обеща «А demain!», а на другата сутрин беше изчезнала!).
— Ще бъдеш ли тук утре? — пита той.
Шугър сбръчква чело, като че ли с въпроса си той отново е подхванал разговора, който водеха в «Камината» — за Смъртта, Съдбата и човешката Душа.
— Ако е рекъл Бог — допуска тя с бледа усмивка.
Той стои на прага на стаята, бави се умишлено, но съзнава, че ако остане още малко, ще започне да се държи като глупак.
— Е, довиждане, господин Хънт — тя го целува по бузата. Устните й са сухи като хартия, дъхът й е ароматен като парфюмиран сапун.
— Да… аз… но… но трябва да ти кажа… името… името, Джордж Хънт. Аз — срам ме е да си призная — то е измислено. Невинна лъжа. За да не ми досаждат онези три момичета, които седнаха на масата ми в «Камината».
— Човек трябва да внимава кому казва името си — съгласява се Шугър.
— Дискретността е много осмивана добродетел — отбелязва Ракъм.
— Не сте длъжен да ми казвате нищо.
— Уилям — отвръща той незабавно. — Казвам се Уилям.
Тя кимва — приемайки тази проява на интимност любезно и мълчаливо.
— Въпреки това — продължава той, — ще ти бъда много благодарен, ако, когато не сме насаме, продължиш да ме наричаш господин Хънт.
Тя отваря уста, за да проговори и прикрива с ръка прозявката си.
«Извинете ме, моля ви, толкова ужасно ми се спи», молят очите й, а тя кимва и казва:
— Както желаете.
— Но тук ме наричай Уилям.
— Уилям — повтаря тя. — Уилям.
Ракъм се усмихва — озарен от лъчите на задоволството, които още огряват лицето му, когато, само след шейсет секунди, се озовава на улицата — сам, обеднял с две гвинеи. Отляво до него пръхтят коне, снежинки пощипват лицето му. Острият вятър му напомня, че панталоните му трябва да се сушат още доста пред огъня; миризмата на изпражненията в краката му напомня, че сладкият мирис на жена може да бъде изличен прекалено лесно.
Разбира се, на Уилям Ракъм не му е за първи път да бъде изтикан бързо и елегантно на улицата, след като е привършил работата си с някоя проститутка. Но със сигурност за първи път достига до този етап напълно удовлетворен, без да съжалява дори за пени от разходите и съвсем не би искал, ако можеше, да стори така, че предната нощ да не се е състояла. Господи, каква нощ! Нищо не се случи по начина, по който си го беше представял, и въпреки това нощта надмина и най-смелите му очаквания. Кой би повярвал? Обзет е от страстното желание да разкаже някому преживяното, иска му се да изтича до вкъщи и… е, по-добре не.
Снегът вече не вали толкова силно и скоро съвсем престава. Но на тази тясна уличка духа като от фуния и Уилям започва да трепери. И все пак не му се иска да се откъсне толкова бързо от сцената на забележителното си приключение — възможно ли е вече да е свършило? Извива врат нагоре и се взира в задната фасада на къщата на госпожа Кастауей, опитвайки се да прецени къде е прозорецът на Шугър. По средата на сградата, на един ярко осветен прозорец, се забелязва някакво движение, мярва се нечий силует. Но това не е Шугър — това е дете, което се движи бавно и спира от време на време, влачейки на гръб нещо тежко нагоре по стълбите.
— Извинете, господине — разнася се зад него някакъв глас.
Уилям едва се удържа да не подскочи и се обръща рязко, за да види кой го изтръгва от приятния унес.
Зад него стои мръсна старица с ръждясала кофа в ръка. Мургавото й лице е разядено като къс дърво, изхвърлен от водите на Темза, безцветната й коса не се отличава от прокъсания шал, който я покрива, гърбът й е приведен, така че фигурата й наподобява ръждясал сърп, увит в мазни черни парцали. Свободната й ръка виси много ниско, на няколко инча над земята, възлестите й пръсти посягат към края на панталоните му, сякаш иска да ги погали.
— Извинете, господине — повтаря тя с прастар, безполов глас, който излиза като че ли от някакъв абсцес посред корясалите й от мръсотия дрехи. Мирише отвратително. Уилям отстъпва назад.
Тя незабавно докретва до мястото, което е освободил и посяга надолу — почти към мястото, където стоеше той. С почернелите си, криви пръсти взема едно голямо кучешко лайно, държи го внимателно, за да не се разтроши, и го поставя в кофата си. Кофата е наполовина пълна с такава тор, предназначена за кожарските работилници в Бърмондси, където ще послужи за обработка на марокен и ярешка кожа. Ракъм се взира надолу, към нея, а старицата взема погрешно удивлението му за съчувствие; взира се в него и се пита дали осемте пенса, които се надява да спечели за една кофа «чиста стока», няма да бъдат допълнени от един утринен Божи дар.
— Ще отделите ли половин пени да си купя коричка хляб, господине?
Отвращението кара Ракъм да преодолее вцепенението си, той бърка в кесията и й хвърля една монета. Тя е достатъчно благоразумна, затова и през ум не й минава да сграбчи облечената му в ръкавица ръка и да я целуне. Вместо това, изпълнявайки желанието му, се стапя в нищото с първите слънчеви лъчи.


Някой чука на вратата на Шугър. Тя я отваря. Лицето й е нагласено в израз на съвършена, спокойна нежност — за в случай, че господин Хънт, Уилям, Прекрасният принц, или каквото там е името му, е решил да се върне, за да си прибере някой забравен жартиер или да опипа на прощаване още веднъж гърдите й.
Тъкмо се сетих, че още не съм виждал гърдите ти.
Но не, не е господин Хънт.
— Вече си на крак, а, Кристофър?
Момчето стои пред нея, потънало в облака пара, който се издига над голямото ведро, пълно с топла вода, което е домъкнало дотук за нея. То не е напълно облечено, рошавата му коса е несресана, в ъгълчетата на очите си има гурели.
— Видях, че при теб свети — отвръща то.
Такова мило момче, веднага се досеща какво й е необходимо. Или просто иска да отхвърли едно от многото си задължения.
— Не спеше ли?
— Ейми ме буди — изсумтява той и започва да свива и разпуска малките си розови пръсти, за да раздвижи кръвта в тях. Мътният железен обков по ръба на ведрото опира в коленете му, а обиколката му, по преценка на Шугър, е равна на ръста му.
— Толкова рано? За какво си й потрябвал?
— За нищо. Вика насън.
— Така ли? — По правило Ейми отпраща последния си клиент доста по-рано от Шугър и след това спи чак до обяд. — Никога не съм я чувала.
— Тя не вика високо — смръщва вежди Кристофър. — Но аз съм съвсем наблизо. Току до устата й.
— Наистина ли? — От това, което казва Ейми, когато е будна, човек трудно би предположил, че ще допусне сина си в леглото при себе си. — Мислех, че спиш сам в онова малко килерче.
— Така е. Но понякога, когато Ейми свърши работа, се мушвам в леглото при нея. Тя не забелязва, когато вече е заспала. Когато кърти, нищо не усеща.
— Когато спи, Кристофър.
— Това казах и аз.
Шугър въздъхва, вдига ведрото и го внася в стаята си, като внимателно подчертава със стойката си колко много й тежи. Какъв малък кавалер! Беше се примирила с мисълта, че в този необичаен час ще й се наложи да слиза сама в мазето. Когато Уилям — господин Хънт, императорът с напиканите гащи — най-сетне си тръгна, тя не забеляза наоколо никакви признаци на живот. Вече е измъкнала малката вана, предназначена за сядане, и множество други необходими принадлежности, от скривалището им в гардероба, и тъкмо се опитваше да събере сили, за да отиде за вода, когато Кристофър почука на вратата.
— Наистина съм ти благодарна — казва тя и излива съдържанието на ведрото във ваната.
— Нали затова съм тук — свива той рамене. — Трябва да си изкарвам прехраната.
Тя хвърля поглед назад, към момчето, застанало на площадката и забелязва издайническите белези от битката с ведрото, което е влачил, пълно догоре, по прекалено многото стъпала, само и само да си спести второ изкачване. Над китките му се очертават яркочервени белези с формата на полумесец, а босите му крака и маншетите на панталоните са мокри от разплисканата вода.
— Ти си ни истински мъж в къщата — хвали го тя, забравила, че ласкателствата го дразнят. Устните му трепват в кисела усмивка, той й обръща гръб и хуква надолу по стълбите.
«Жалко», казва си тя, но в крайна сметка, има някаква граница на всичко, което една жена трябва да помни за нуждите и предпочитанията на мъжете. На мътната утринна светлина Шугър е склонна да прояви снизходителност към себе си.
За първи път от трийсет и три часа тя сваля всичките си дрехи. Зелената й рокля мирише на пури, бира и пот. Корсетът й е на петна от плата на корсажа — боята е пуснала, корсажът не е предназначен да ходиш с него под дъжда. Ризата й вони, долните й гащи са зацапани със секрета на мъжкия екстаз. Тя хвърля всичко на една купчина и влиза гола във ваната. Първо дългите й крака, после натъртеният й задник и накрая гърдите, чието несъвършенство лигавите свине от «Повече забавления в Лондон» не пропускат да отбележат — всичко потъва постепенно в сапунени мехурчета.
Шумът под прозореца й става все по-силен — смях, бърборене, и тропот от разтоварване на стоки; сигурно няма да й бъде лесно да заспи, но ще успее да се унесе през краткото затишие между подготовката на магазините и пристигането на първите клиенти. Съзнанието й вече тъне в мъгла; трябва да внимава, иначе ще заспи, както си седи във ваната. Толкова е уморена, че не си спомня дали е изпълнила профилактичния ритуал или не.
Тежки къдрици се измъкват от отпусналия се кок, падат по мокрия й гръб и фуркетите се посипват във водата, когато тя се извръща да провери за доказателства. Купата с противозачатъчната смес е там, където я беше оставила — да, сега си спомня, ползвала я е. И слава Богу. Не че си спомня кога е пъхнала дръжката с намокрения тампон накрая, но ето я там (на края й няма увити парцали, като при Каролайн, а истински морски сюнгер), търкаля се до купата, а тампонът е подгизнал.
Колко стотици пъти е извършвала този ритуал? Колко ли сюнгери и тампони е изхабила? Колко ли пъти е приготвяла тази магьосническа отвара, отмервайки съставките с автоматична точност? Наистина, по времето, когато живееше на Чърч Лейн, рецептата беше малко по-различна — напоследък, освен цинковия сулфат и стипцата, тя добавя и малко sal erratus — с други думи, натриев бикарбонат. Но общо взето, това си е същата смес, над която клечи всяка нощ, откак навърши шестнайсет и започна да получава месечно кръвотечение.
Някой фуркет в ключова позиция е поддал и остатъкът от косата й, дълга до кръста, заплашва да се накисне в хладката вода. Треперейки от студ, тя се изправя над сапунената пяна, подпряла ръце на бедрата си. И най-сетне успява да се облекчи от последното ненужно количество урина — не много наистина, то й причиняваше болка. Жълтите калки пръскат в пяната, изписват в нея неразбираеми глупости. Дали това, което изтича от нея сега, е само урина? Възможно ли е в нея да е останало нещо друго? Понякога й се е случвало да ходи по улиците когато, половин час след като се е измила основно, от нея изтичаше още сперма и изцапваше бельото й. Какво ли е имал предвид Бог, или Природата, или изобщо тази сила, която крепи Вселената, като е създал толкова пречки пред основното почистване отвътре! Какво толкова ценно за бъдещето на света има в зародиша на още някакъв нафукан дребосък, че той трябва да се вкопчва така ожесточено във вътрешностите й?
— Да бъде проклет Бог — шепне тя, стягайки и разпускайки мускулите на таза си, — и цялото му ужасно творение.
Сякаш в отговор на струйката, изтекла във ваната, по заскрежените прозорци започва да трополи тихо дъжд, и удавя шума, вдиган от хора и коне по улиците. Шугър излиза от ваната, подсушава се с чиста бяла кърпа, а скрежът по прозоречното стъкло се пука, става млечнобял и пада, разкривайки силуетите на покриви, очертани на просветляващото небе. Огънят в камината е угаснал и тя трепери от студ, докато нахлузва нощницата през главата си, полумъртва от изтощение. Но пък търпението, което прояви към онзи, как му беше името — «Наричай ме Уилям» — бе богато възнаградено — с такава сума, която би спечелила иначе от трима мъже. Но тя не е алчна — не би имала нищо против да й се беше разминало чукането накрая.
И тя се отправя, тътрейки крака — да, да, най-сетне — към леглото си.
Сумтейки под нос, тя отдръпва провисналите завеси. В огледалото над леглото се отразява гневна млада жена, готова да убие всеки, който се изпречи на пътя й. С решително изръмжаване тя сграбчва мръсните чаршафи в опит да ги свали накуп от леглото — но силите вече й изневеряват. Така че, признала поражението си, тя гаси лампата, изпълзява в едно сухо ъгълче на леглото, точно под огледалото, издърпва едно одеяло над очите си, и изплаква от облекчение.
Лежи будна още няколко секунди, заслушана в поройния дъжд. После затваря очи, и както обикновено, духът отлита от тялото й — в тъма и неизвестност, без да съзнава, че този път тя лети в нова посока. Долу, на земята, остават ваната с мръсна вода и мокрото легло, в една разпадаща се сграда сред много други разпадащи се сгради в този огромен и труден за разбиране град; утре всичко това ще чака, за да я погълне отново. Но съществува една по-висша реалност — реалността на сънищата. И в тези сънища за летене, старият живот на Шугър вече е свършил — като глава на книга.


Част втора
Къщата със съмнителна репутация

Седем

Наследникът на парфюмерийните фабрики «Ракъм», облечен в чисти дрехи и леко замаян от недостиг на сън, стои в салона на собствения си дом, взира се в дъжда навън и се чуди дали това, което изпитва, е любов. Подгизна до кости, бе оскубан безсрамно от файтонджията, който го докара до вкъщи, отвориха му едва на четвъртото позвъняване, наложи се да чака с часове, докато му приготвят ваната, и сега кой знае откога чака закуската си — но всички тези неща нямат никакво значение. «Там някъде», казва си той, «има едно момиче, каквото не всеки може да срещне през живота си».
Той дръпва по-рязко шнура и пердетата се разтварят още повече — до краен предел. Но поройният дъжд, който се ля над него по целия път към Нотинг Хил, не пропуска в стаята почти никаква светлина; през стъклата на френските прозорци се процежда бледо сияние, от което осветеният с лампи салон изглежда покрит с тънък слой прах. Девет и половина сутринта, а лампите още не могат да бъдат изгасени! Но и това няма значение — дъждът е красив; колко красив може да бъде дъждът! А пък като си помисли човек колко мръсотия отмива той от улиците! И като си помислиш — само на няколко мили оттук, под същото това небе, един леконравен ангел на име Шугър вероятно е все още в леглото си. А вътре в утробата й, блещукащо със сребристо сияние, спи неговото семе.
Той пали цигара и я захапва с издадени устни, а решението му, взето още на излизане от госпожа Кастауей, става още по-непоклатимо — Шугър трябва да бъде само негова. Нима това е само безумна мечта? Ни най-малко. Има само едно условие за постигането на тази цел — трябва да бъде богат, а богатството, и то едно огромно богатство, може да бъде негово, стига само да пожелае.
Отвън, пред стъклото на прозореца, се простира окъпана от дъжда панорама; отсам, откъм неговата страна, се стели дим от цигарата му. Той си представя големия град от птичи поглед — всичко в него е свързано не само от мрежата на дъждовните струи, но и от една лично негова мрежа — мрежата на собствената му съдба. Да, именно в този ден, осветен от сива зора, той ще поеме в ръцете си съдбините на империята Ракъм, докато Шугър спи. Нека спи, докато настане времето той да подръпне една нишка от своята мрежа и да я събуди.
Някъде из къщата се носят неясни звуци — не може да се разбере дали това са стъпки или гласове, всъщност шумовете са трудно различими, приглушени от изливащия се порой. Уилям е установил, че дъждовното време изнервя прислугата. Всъщност толкова често е отбелязвал този факт, че е обмислял дори написването на забавен материал за «Пънч», озаглавен «Прислугата и времето». Тези ограничени същества имат обичая в такива случаи да се щурат безцелно напред-назад, да застиват за миг в абсолютна неподвижност и след това отново да хукват нанякъде, изчезвайки под стълбите или в някой коридор — също като малки котета. Забавно, наистина… но тази сутрин го карат да чака толкова дълго закуската си, че за изминалото време можеше дори да е написал въпросната статия.
Леко замайване, несъмнено предизвикано от глад, го кара да се отпусне в най-близкото кресло. Той се взира през цигарения дим надолу, към лъснатия под на салона, и забелязва, че през някоя пролука на френските прозорци в помещението се е стекла тънка струйка вода — толкова силен и упорит е дъждът. Струйката ту спира, ту се плъзга напред по дъските — насочила се е право към него; но за да стигне до целта си, трябва да измине още доста път. Тръпнейки, струйката чака нов пристъп на вятъра, който да й помогне да тръгне отново напред. Поради липса на по-интересни занимания, Уилям следи с увлечение движението й и дори се обзалага на ум дали до мига, когато Лети най-сетне се появи със съобщението, че закуската е сервирана, струйката ще е стигнала до върха на левия му пантоф. Ако не е стигнала, той… какво ще направи в такъв случай? Ще поздрави Лети любезно. Ако е стигнала… тогава ще й се накара. Следователно съдбата на Лети е изцяло в нейни ръце.
Но когато най-сетне се появява някаква прислужница, това не е Лети, а Клара.
— Ако благоволите, сър — казва тя (като успява по някакъв начин да изрази с тона си, че пет пари не дава дали той благоволява или не), — госпожа Ракъм днес ще слезе на закуска.
— Да, аз… какво?!
— Госпожа Ракъм, сър…
— Моята… жена?
Тя го изглежда, като че ли е слабоумен — та каква друга госпожи Ракъм би могло да има?
— Да, сър.
— Тя… значи се чувства съвсем добре, така ли?
— Доколкото виждам, нищо й няма, сър.
Уилям обмисля тези думи, докато цигарата, забравена между пръстите му, заплашва да ги опари.
— Великолепно! — казва той накрая. — Каква приятна изненада!


Ето как Уилям се озовава седнал край масата, на която е сервирано за двама, и чака празният стол срещу него да бъде зает. Подухва върху чувствителната си изгорена плът и размахва пръсти във въздуха. Много му се иска да ги натопи в леденостудена вода или вино, но на масата има само чай и малка каничка мляко, която скоро ще потрябва — на него (и… на Агнес?).
Трапезарията, предвидена за семейство с библейски измерения, изглежда потискащо голяма. Като че ли за компенсация някой от слугите е разпалил така силно огъня, че излишъкът от топлина сякаш се е натрупал под масата, задържан от тежката ленена покривка. По-добре би било да ползват ограничените си умствени способности, за да се досетят да вдигнат докрай завесите — тук далеч не влиза достатъчно светлина.
Лети пристига с голям поднос, на който има препечен хляб и кифлички. Изглежда притеснена, горката. Нямаше такъв вид преди някой и друг месец, когато той й каза, че ще увеличи годишната й заплата с две лири, «защото Тили няма да работи тук занапред». Тогава не се мръщеше! Но той отлично знае къде е проблемът — Агнес, в качеството си на господарка на къщата, трябваше да прецени и разпредели точно задачите между прислугата, а тя не е направила нищо подобно. Вместо това прислужниците вероятно сами са нагласили някак нещата съобразно новите си отговорности.
— Всичко наред ли е, Лети? — пита той тихо, докато тя налива чай в чашата му.
— Да, господин Ракъм.
Една къдрица се е измъкнала изпод шапчицата й, единият бял маншет е издърпан по-високо от другия. Той решава да не й прави забележка.
— Излей малко вода върху огъня, Лети — нарежда той с въздишка, когато тя приключва с подреждането на препечените филийки и понечва да излезе. — Още малко и ще се подпалим.
Лети примигва неразбиращо. През по-голямата част от деня тя тича насам-натам из студени коридори, а стаята й е на тавана, така горещината за нея е нещо непонятно. Нескопосано иззиданата малка камина в стаята й непрекъснато се запушва, а покрай многото си нови задължения тя не е имала възможност да изчисти комина.
Уилям попива потта от челото си с една салфетка, а прислужницата коленичи, за да изпълни заръката му. Защо Агнес избра тъкмо тази сутрин да слезе на закуска? Нима лудостта я е надарила с ясновидски способности? Нима е имала прозрение — нима го е видяла да престъпва брачната клетва с Шугър? Но Бог е свидетел — досега тя е проспала спокойно немалко прелюбодеяния, така че може би това, което е доловила, е отражение от неговия възторг? Да, това трябва да е; възторженото му настроение зарежда атмосферата на къщата като електричество преди буря, и Агнес също го е почувствала. В един миг е лежала, болна и безчувствена, в своята стая със спуснати завеси на прозорците — и в следващия очите й са се отворили широко, като на кукла, и тя е оживяла от повишения електрически заряд на атмосферата.
Уилям повдига крадешком порцелановия капак на кутията за масло и си взема мъничко от златистата мазнина, за да намаже пръстите си.
А сега нека оставим за малко Уилям и да проследим Лети, която излиза от трапезарията. Сама по себе си тя няма никакво значение, но по пътя си към дългия подземен коридор, който води към кухнята, тя забелязва Агнес, която слиза надолу по стълбите — а Агнес е от хората, чието познанство търсите и заради които сте тук. Ще бъде далеч по-добре да се възползвате от възможността да я огледате сега, преди да е събрала сили, за да се представи пред съпруга си.
Ето я и Агнес Ракъм — слиза предпазливо по спираловидната стълба, дишането й е повърхностно, лицето й е смръщено от напрежение, прехапала е устни. Всеки път, когато отпусне колебливо тежестта на тялото си върху покритото с килим стъпало, тя се вкопчва в перилата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляват. Свободната си ръка е притиснала към гърдите, точно под високата якичка на утринната си рокля. Робата е от синьо кадифе и е прекалено огромна за крехкото й тяло — всеки миг краката й, обути в меки сиви пантофи, могат да се заплетат във влачещите се поли и Агнес да полети презглава надолу по стълбите.
Питате се дали не сте я виждали някъде преди — разбира се, че сте я виждали. Тя е въплъщение на викторианския идеал за женственост; по времето, когато Уилям я взе за жена, тя беше самото съвършенство — сега, в средата на седемдесетте, този образ е придобил очарователно старовремско излъчване. Агнес не отговаря на последните модни изисквания по отношение на линията на тоалетите и поведението, но си остава въплъщение на един идеал, толкова вездесъщ, че не би могъл да мине бързо в забвение. Нейният нежен образ присъства в хиляди картини, в десетки хиляди стари пощенски картички, стотици хиляди тенекиени кутии за парфюмиран сапун. Тя е образец на порцеланово-крехка женственост — дребничка, със сини очи, мека и гладка руса коса, устата й е малка, розова като вулва, непорочна.
— Добро утро, Лети — казва Агнес, спряла за миг, докато произнесе тези думи. Като се има предвид, че основното предизвикателство — да застане очи в очи със съпруга си, все още предстои, няма смисъл да предизвиква съдбата. Слизането по стълбите и без това е достатъчно рисковано, та да говори и върви едновременно.


Когато жена му се появява, Уилям скача и застава мирно.
— Агнес, скъпа! — възкликва той и забързва към нейната страна на масата, за да издърпа стола й.
— Не се безпокой излишно, Уилям, моля те — отвръща тя.
Така започва битката, отдавнашното сражение, чиято крайна цел е да се установи кой от двамата има по-сериозни основания да твърди, че е нормален. Съществува общопризнат от всички разумни човешки същества стандарт — кой от тях двамата се отклонява по-подчертано от него? Кой ще бъде определен като по-смахнат от безпристрастния съдия, застанал невидим между двамата? Стартовият сигнал е даден.
След като се е погрижил жена му да се разположи на мястото си, Уилям се връща с вдървена походка към своя стол. В трапезарията цари такава мъртвешка тишина, че двамата могат да чуят тревожно шепнещите женски гласове някъде отвън, но близо до вратата. Става дума за готвачката, която щяла да вдигне скандал, а очевидно има и някакъв спор между шепнещите (може би Лети и Клара?) относно това коя от двете разполага с повече ръце.
Агнес спокойно маже с масло една препечена кифличка, и не обръща внимание на суматохата, разразила се заради нея. Отхапва малко, установява, че е направена от остатъци от стари кифли, и я връща в чинията. Друга кифла, мека и все още топла, защото е била покрита със салфетка, като че ли й се нрави малко повече.
След минута-две изпотената Лети се появява край масата на семейство Ракъм.
— Заповядайте… — казва тя превзето и прави реверанс, доколкото това й е възможно с двата тежки подноса, които едва удържа в треперещите си ръце.
— Благодаря, Лети — отвръща Агнес, обляга се и наблюдава реакциите на съпруга си, докато храната бива разтоварена, чиния след чиния, на масата — това е истинска закуска, такава, каквато се сервира единствено когато господарката на дома присъства, за да вдъхнови приготвянето й.
Над яйцата се вдига пара, лентичките бекон са така добре запържени, че маслото може да се маже направо с тях, наденичките са запечени така равномерно, че никъде не се виждат черни черти; глинено-кафяви гъби, руло, ябълки, пържени в тесто, идеално препечени бъбречета и какво ли не още — всичко това се поставя на масата пред Ракъмови.
— Е, надявам се, че днес имаш апетит, скъпа — коментира заядливо Ракъм.
— О, разбира се — уверява го Агнес.
— Да разбирам ли, че се чувстваш по-добре?
— Отлично, благодаря — тя отрязва връхчето на едно варено яйце — жълтъкът е шафраненожълт и мек, никой не би могъл да иска нещо по-добро.
— Изглеждаш много добре — отбелязва Уилям.
— Благодаря.
Тя оглежда стените, сякаш търси от тях вдъхновение как да продължи разговора. И въпреки че от мястото, на което седи, не се вижда нито един прозорец, се сеща за дъжда, който й правеше компания през цялата изминала нощ и милваше нежно прозореца на стаята й.
— Вероятно — казва тя замислено, — се чувствам толкова добре заради времето. Странно време, не си ли съгласен?
— Мхм — казва Уилям в знак на съгласие. — Влажно, но не много студено. Нали?
— Наистина, вече я няма тази мразовитост. Може да се каже «мразовитост», нали?
(Какво облекчение! Някакво нестабилно подобие на разговор започва да се гради върху влажните основи на времето).
— Е, скъпа, ако тази дума досега не е съществувала, значи току-що си направила голяма услуга на английския език.
Агнес се усмихва, но за съжаление тъкмо в този миг Уилям се взира надолу, към чинията си, в опит да разбере дали рулото е говеждо или овнешко. Затова тя задържа усмивката, докато той най-сетне вдига поглед и я забелязва — но междувременно, въпреки че устните й са извити по същия начин, в усмивката вече определено се забелязва нещо неестествено.
— Предполагам, че чу… спора? — отбелязва Уилям, сочейки неопределено в посоката, откъдето се чуваше шепотът.
— Нищо не съм чула, скъпи. Освен шума на пороя.
— Струва ми се, че слугите имат нужда от упътване кой какво да прави — сега, когато Тили напусна.
— Горкото момиче. Харесваше ми.
— Те очакват въпросното упътване от теб, скъпа.
— О, Уилям — въздъхва тя. — Всичко това е толкова сложно и досадно. Знаят отлично какво трябва да бъде свършено; не са ли в състояние да си разпределят задачите сами? — И тя отново се усмихва, доволна, че е открила един полезен спомен от общото им минало. — Нима това не е същото, за което ти говореше постоянно навремето: социализъм?
Уилям се цупи, обзет от раздразнение. Социализмът не означава, че трябва да оставиш прислужниците си поради ограниченост да докарат домакинството до анархия. Но нищо, нищо — в ден като днешния не си струва да се безпокои и от това. Скоро проблемът с прислугата — поне в домакинството на Уилям Ракъм — ще бъде окончателно и категорично разрешен.
Съществува по-непосредствен проблем — разговорът замира. Уилям тормози съзнанието си в опит да открие нещо, което би заинтригувало жена му, но в съзнанието му присъства единствено Шугър. Шугър — във всяко кътче, във всяко ъгълче. Не е възможно през трите или четирите седмици, които са изминали, откакто за последен път закусваха заедно с Агнес, да не е срещнал някой техен общ познат!
— Аз… аз… ами… срещнах Бодли и Ашуел… във вторник, да, май беше вторник.
Агнес накланя глава на една страна, прави всичко по силите си да внимава и да проявява интерес. Тя ненавижда Бодли и Ашуел — но това е идеална възможност да порепетира за предстоящия сезон в лондонското висше общество — период от време, през който ще трябва да изслушва много хора, и ще се налага да проявява интерес към хора, които ненавижда.
— Виж ти — отвръща тя. — И какво правят те?
— Написали са книга — отвръща Уилям. — За молитвата, за ползата от молитвата. Предполагам, че ще предизвика сериозен скандал.
— Не се и съмнявам, че това ще им хареса — Агнес си подбира няколко гъби, които подрежда внимателно, в строго определена форма, върху препечена филийка. Погълнати са само малки късчета време, остава цяла несмилаема вечност.
— Хенри не ни посети миналата неделя — отбелязва тя, — а не дойде и предишната седмица. — Изчаква малко, с надеждата, че съпругът й ще поеме нишката на разговора, после допълва: — На мен той ми се нрави, а на теб?
Уилям примигва смутено. Какво ли има предвид — защо трябва да обсъждат брат му, като че ли е човек, с когото са се запознали на някой прием? Да не би да намеква, че той не се интересува от Хенри, за разлика от нея?
— Вратите на нашия дом са винаги широко отворени за него, скъпа — казва той. — Възможно е да счита, че не сме достатъчно набожни.
Агнес въздъхва.
— Стремя се да спазвам всички изисквания на вярата — казва тя, — като се имат предвид обстоятелствата.
Уилям е достатъчно разумен, за да не продължава разговора на тази тема — това би довело само до неприятности. Вместо това се заема с наденичката си, докато не е изстинала. В мислите си вижда една жена с огненочервена коса, гола, легнала на леглото по корем, и белезникавия отблясък на спермата по алените устни на вулвата й. Отново се сеща, че още не е видял гърдите й. Той се взира по-съсредоточено в това, което вижда в мислите си, опитва се със силата на мисълта да я накара да се обърне по гръб, но нищо подобно не се случва — докато накрая Агнес отново нарушава мълчанието.
— Чудя се дали… — тя плъзва нервно ръка по челото си, после се овладява и я отпуска надолу, по бузата си. — Ако това продължи и стане постоянно… дъждовното време, искам да кажа… дали тогава дъждът ще се приема за нещо нормално, а сухото време за малко странно?
Съпругът й се вторачва демонстративно в нея — подчертава търпението, с което смята да изчака мига, в който тя отново ще започне да се изразява смислено.
— Искам да кажа — тя си поема дълбоко дъх и продължава, — това, което си представям, е следното… Светът би могъл така да се приспособи към постоянните валежи, че когато денят се случи сух… съ… съпрузи и съпруги, седнали заедно на закуска… като нас, да си казват, че това е из… извънредно странно.
Уилям се смръщва, престава за миг да дъвче наденичката, после решава да си спести коментара. Отрязва си нова хапка; в сумрачната светлина на забулената от дъждовните струи трапезария отеква изтракването на сребърен нож по порцелан.
— Мхммм — гласи отговорът му. Звукът е многофункционален — може да означава съгласие, размисъл, предупреждение, уста, пълна с наденичка — Агнес може да си го разтълкува, както пожелае.
— Продължавай, скъпи — поощрява го тя уморено.
Уилям отново започва да рови в съзнанието си с надеждата да се сети за някой общ познат.
— Доктор Кърлоу… — започва той, но това не е най-подходящата тема, която би могъл да обсъжда с Агнес, затова той плавно сменя линията. — Доктор Кърлоу ми разказваше за дъщеря си, Емелин. Тя… тя не искала в никакъв случай да се омъжва повторно — така ми каза той.
— Така ли? И какво смята да прави?
— Почти постоянно стои в Дружеството за спасение на паднали жени.
— Значи работи? — неодобрението действа на гласа й като тоник, придава му цвят, от какъвто крайно се нуждае.
— Е, да… предполагам, не би могло да се определи по друг начин…
— Не, разбира се.
— … наистина, макар да става дума за благотворителна организация, и тя да работи на доброволни начала, от нея се очаква да прави… е, каквото й наредят. Така, както ми го описа Кърлоу, тя прекарвала цели дни в приюта, и дори по улиците — каза, че после, когато му идвала на гости, от дрехите й се носела слаба, но неприятна миризма.
— Нищо чудно… пфу!
— Но, честно казано, от дружеството настояват, че работата им имала извънредно голям успех — поне така разправя докторът.
Агнес се озърта плахо през рамо, сякаш се надява, че някаква гигантска по размери родителска фигура ще се появи отнякъде, за да наложи възстановяване на приличието.
— Наистина, Уилям… — тя се сгърчва от притеснение. — Каква тема! И то на закуска!
— Хм, да… — съпругът й кимва. Тонът му изразява желание да се извини. — Наистина е доста… хм. И все пак… все пак трябва да се противопоставим на това зло, нали? Цялата нация, всички до един, без да отстъпваме.
— Какво? — Агнес храни слаба надежда, че темата ще отпадне, ако успее да загуби непоправимо нишката на разговора. — Какво зло?
— Проституцията — той произнася думата отчетливо, и я гледа неотклонно в очите. Съзнава, дявол да го вземе, съзнава ясно, че проявява жестокост. Някъде от дълбините на съзнанието му един по-добросърдечен Уилям Ракъм наблюдава безсилно как дългата дума пронизва жена му — хлъзгавите срички сякаш са нанизани на многото «т»-та като на бодлива тел. Изящното личице на Агнес побелява и тя с усилие си поема дъх.
— Знаеш ли — гласът й е съвсем изтънял, — тази сутрин, като погледнах през прозореца, розовите храсти… клонките… подскачаха нагоре-надолу — заприличаха ми на чадър, който ту се отваря, ту се затваря, ту се отваря, ту се затваря… ту се отваря… — тя стисва здраво устни, сякаш за да преглътне опасността да повтаря едно и също до безкрайност. — Помислих си… тоест, като казвам «помислих», това не означава, че наистина съм вярвала, че става така… но наистина изглеждаше така, сякаш потъваха в земята. Трепкаха като крачетата на големи зелени насекоми, всмуквани от зелените подвижни пясъци на тревата.
Тя млъква и продължава да седи с изправен гръб и скръстени в скута ръце — като дете, което току-що е изрецитирало стихотворение, и се е постарало да го стори, колкото е възможно по-добре.
— Добре ли си, скъпа?
— Чувствам се отлично, благодаря ти, Уилям.
След кратка пауза Уилям продължава да упорства.
— Въпросът е дали именно реформите ще решат проблемите? И дали тези реформи са изобщо осъществими? Да, Дружеството за спасение може да твърди, че някои от тези жени вече водят почтен живот, но кой може да го докаже със сигурност? Изкушението е голяма сила. Ако една влязла в правия път уличница съзнава, че за един следобед, практикувайки някогашния си занаят, може да припечели повече, отколкото една шивачка за цяла седмица, колко дълго ще упорства в опитите си да работи почтено? Можеш ли да си представиш, Агнес, да трябва да ушиеш огромна купчина памучни нощници — и това за някакви дребни монети, след като, ако само за кратко повдигнеш полите на собствената си нощница…
— Уилям, моля те!
Тъничка струйка разкаяние прониква в съзнанието му. Пръстите на Агнес са се вкопчили в покривката и мачкат лененото платно.
— Съжалявам, скъпа. Прости ми. Все забравям, че не си добре.
Агнес приема извинението му с движение на устните, което може да е усмивка — или трепване.
— Нека говорим за нещо друго — казва тя, почти шепнешком. — Позволи ми да ти налея още малко чай.
Преди той да успее да възрази, че е редно да повикат прислужницата, която да изпълни тази задача, Агнес вече е стиснала в юмрук дръжката на чайника. Докато го повдига, китката й трепери от усилие. Той се надига от мястото си, за да й помогне, но тя вече е станала, стегнала дребничката си фигурка, за да крепи масивния порцеланов чайник.
— Днес е особен ден — казва тя, приведена над чаената чаша на Уилям. — Имам намерение да се събера — продължава да налива бавно — да се събера с готвачката и двете заедно да ти направим любимия шоколадов сладкиш с череши — толкова отдавна не си го опитвал.
Уилям е трогнат — трогнат до дъното на душата си.
— О, Аги — казва той. — Това би било просто чудесно.
Като я гледа — изправена пред него, толкова мъничка и крехка, да му налива чай, внезапно го завладяват силни чувства. Колко възмутително, колко нечестно се е отнасял с нея! И то не само тази сутрин — а постоянно, откакто тя започна да го ненавижда. Нейна ли е наистина вината за това, че тя се възпротиви срещу любовта му, че започна да се държи с него, сякаш е звяр, и накрая наистина го превърна в звяр? Той беше длъжен да отчете, че тя е като цветна пъпка, която не трябва да разцъфва, като рядко парниково цвете — но това, че си остава пъпка, не го прави по-малко красиво, по-малко ценно като притежание. Трябваше да я обожава, да я възхвалява, да се грижи за нея всеки ден — а в края на деня да я оставя на мира. Трогнат почти до сълзи, той протяга ръка към нея през масата.
Внезапно ръката на Агнес затреперва с механично ожесточение — чучурът на чайника започва да трака силно по ръба на чашата. Само след миг чашата на Уилям се търкулва от чинийката си и кафявата течност плъзва в голямо петно по бялата покривка.
Уилям скача от стола си, но треперещата ръка на Агнес вече е изпуснала дръжката на чайника — жена му отстъпва, залитайки, от масата. Очите й гледат диво. Раменете, които той се опитва да прегърне, за да я успокои, треперят конвулсивно, отпускат се, и със задавен вик тя рухва на пода. Или се отпуска на килима — както предпочитате. Независимо от начина, по който стига до това място, при падането й не се чува никакъв звук, а изцъклилите се сини очи остават отворени.
Уилям гледа невярващо към пода, въпреки че не му е за първи път да я види паднала в нозете му; повдига му се от притеснение, но и от омраза, защото има чувството, че припадъкът й е умишлен. Тя от своя страна също гледа нагоре, към него — странно спокойна сега, когато няма накъде повече да пада. Прическата й не се е развалила, тялото й е отпуснато спокойно, като че ли се готви да спи. Лекото дишане повдига гърдите й и доказва, че тялото под синята утринна роба е доста по-зряло, отколкото може да се предположи по миниатюрните му размери.
— Направих грешка, като станах днес — казва тя разсъдливо, но вяло. Очите й се отклоняват от съпруга й и се насочват към гипсовите розетки на тавана. — Мислех, че ще мога, но не успях.
За щастие — поне за щастие на Ракъмови — тъкмо в този момент Джейни влиза в трапезарията, за да раздигне масата.
— Джейни! — излайва Уилям. — Изтичай до дома на доктор Кърлоу и му кажи да дойде тук веднага.
Момичето прави реверанс, приучено да се подчинява, но разнеслият се от пода глас на господарката й я заковава на място.
— Джейни не може да отиде — изтъква изтегналата се на пода госпожа Ракъм с глас, който е малко хрипкав поради прахта, дигнала се от килима. — Тя трябва да помага в кухнята. А Лети по това време оправя леглата. Джейни, кажи на Биатрис да отиде; само от нея можем да се лишим в момента.
— Да, м'дам.
— И кажи на Клара да дойде при мен.
— Да, м'дам.
Без да чака да чуе какво ще каже господарят, момичето излиза бързешком.
Уилям Ракъм се върти около жена си, обзет от неловкост, и кърши ръце. Навремето, когато болестта й току-що се бе проявила, той я вдигаше на ръце и я носеше така от стая в стая. Сега обаче знае, че носенето на ръце не е достатъчно. Кашля, за да прочисти гърлото си, и търси начин да изрази съчувствие и разбиране.
— Добре ли си, скъпа? Искам да кажа, да не си ударила някоя кост? Трябваше ли изобщо да викам доктор Кърлоу, как мислиш? Направих го без да мисля, бях… разтревожих се. Но сега ми се струва, че нямаш нужда от лекар. Ти какво ще кажеш? — това е изкусително предложение, решението е нейно — да приеме или да откаже.
— Много мило от твоя страна, че мислиш така — отвръща тя уморено.
— Но вече е късно.
— Глупости. Мога да повикам момичето обратно.
— Дума да не става. Като че ли бъркотията в тази къща е малка, та и ти да хукнеш по пантофи подир някаква прислужница.
И тя отвръща глава от него и вперва поглед във вратата, откъдето се очаква да пристигне помощ.
Клара пристига след секунди. Хвърля поглед към господаря си, после към госпожа Ракъм. Съвсем естествена последователност — нормално е погледът й да свърже стоящия прав мъж с лежащата на пода жена. Но Уилям открива нещо повече в погледа на Клара, някакъв мрачен упрек, който го вбесява — та той никога през живота си не е посягал на човек! Но ако някога го стори, Бог му е свидетел, че ще насочи първия удар към това нагло дребно зверче!
Но Клара вече е изгубила интерес към него; тя помага на Агнес да се изправи (или може би Агнес става сама? — защото целта е постигната със забележително малко усилия). После, рамо до рамо, двете жени напускат стаята.
А сега кого да последваме? Уилям или Агнес? Господаря или господарката? В този паметен ден ще вървим подир господаря.
Припадъкът на Агнес, макар и драматичен, няма особено значение — припадала е и преди, ще припада и занапред.
От друга страна обаче Уилям отива право в кабинета си, и там се заема с нещо, което не е вършил никога досега. Чете записките на баща си и ги препрочита, обмисля ги, от време на време вдига глава, взирайки се в дъжда, и накрая започва да разбира за какво става дума в тях. Едно разтърсващо преживяване е предизвикало максимална будност на съзнанието му; той е готов. На бюрото пред него греят страниците, описващи историята на парфюмерийните фабрики «Ракъм»; дъждовните струйки, стичащи се по стъклата, ги набраздяват с по-тъмни отвесни линии. Той чете, стиснал перодръжката в ръка. Това е денят, този бурен и паметен ден, който ще придаде ясни очертания на смътното му бъдеще.
Той отваря безстрашно съзнанието си за математическите измерения на конската тор, аритметиката на акрите обработваема земя, за деликатното равновесие между дестилация и разреждане. Ако се натъкне на дума, която не разбира, намира значението й в някой от справочниците, които баща му предвидливо е осигурил, като например «Лексикон на полезната растителност» или «Енциклопедия на парфюмерийни култури и есенции». След изминалата нощ непознаването на начина, по който функционират парфюмериите «Ракъм» се превърна в лукс, който той не може да си позволи.
Разбира се, той иска да отърве Агнес от това мъчително положение. Всеки път, когато се налага въвеждането на нова икономия — уволняването на някой прислужник, лишаването от някое скъпо удоволствие — състоянието й се влошава. Една собствена карета с кочияш би допринесла повече за подобряването на здравословното й състояние, отколкото всички рецепти на доктор Кърлоу.
Но не Агнес е основната причина, поради която той се взира в размазаните и избледнели букви и цифри, писани от баща му, проявява търпимост към лошия правопис и грубата провинциална мисъл, измъчва се, озадачен от техническите подробности около получаването на сок от сухи листа. Причината е следната: той иска Шугър да бъде само негова, а тази привилегия ще му струва скъпо. Вероятно ще му е необходимо цяло малко състояние — и той няма друг избор, трябва да балансира този разход с едно огромно състояние.
Той прекъсва за малко усилията си, потрива очите си, които смъдят от липса на сън. Започва да прелиства назад страниците на ръкописното обяснение, което баща му е писал за негово сведение, и препрочита тук-там по някой абзац. Губи се някакъв етап в жизнения цикъл на лавандулата — така, както баща му го е описал («жизнен цикъл» е терминът, който обозначава това, което се случва с растението, след като бъде отрязано). Тук, на тази страница, пише, че прясно филтрираното масло се отличава с неприятна «миризма на престояло»; на следващата страница тази миризма явно вече не съществува, но никъде не се споменава как е премахната. Уилям прокарва ръка през косата си, усеща я как щръква нагоре, но не й обръща внимание.
«Миризма на престояло — quo vadis?» пише той в полето, решен да премине през изпитанието, съхранил чувството си за хумор.


Долу, в трапезарията, Джейни трябва да изпълни една отговорна задача. Трябва да премахне всякакви следи от това, което госпожа Тилотсън определи като «катастрофа» от масата за закуска. Джейни, прекалено наплашена, за да попита какво означава тази дума (винаги досега е считала, че има нещо общо с флота), е пристигнала, подготвена за най-лошото. Въоръжена е с кофа и метла, престилката й е натежала от четки и парцали. Това, което заварва, е изоставена, но чудесна на вид закуска, а като оглежда масата по-добре, забелязва една разлята чаша чай. По пода няма никакви боклуци, освен това, което е донесено от самата Джейни — малко мръсотия от непокритите с килими подове в приземните помещения на къщата.
Момичето посяга плахо към един резен студен бекон — едно от трите лъскави парчета, останали на сребърния поднос. Стисва го с късите си пръсти и отхапва малко. Кражба. Но тъй като по нищо не личи, че Божият гняв заплашва да се стовари на главата й, тя набира смелост и изяжда цялото парче. Толкова е вкусно, че й се иска да можеше да прати по пощата едно парче на брат си. След това изяжда и една кифличка и я прокарва с глътка от запарения чай. Не докосва обаче бъбречетата в чинията на госпожа Ракъм, защото не е сигурна какво представляват. По правило тя яде само това, което според готвачката е подходящо за нея.
Тъй като наистина е лошо момиче, както твърдят всички, Джейни отпуска измореното си тяло на стола на госпожа Ракъм. Въпреки че е само на деветнайсет години, краката й са толкова възлести от разширените вени, че приличат на свинско руло — и всяка възможност да им даде малко почивка е същинско блаженство. Ръцете й са червени като варени раци и контрастират рязко с белия порцелан, когато тя хваща дръжката на чашата, от която е пила господарката. После отделя плахо малкия си пръст, за да провери дали това променя начина, по който се вдига чашата.
Но Божието търпение вече се е изчерпало. Някъде издрънчава звънец и тя скача на крака.


— Влез, Лети — казва Ракъм, но се оказва, че е сгрешил — отново е Клара. На какво си играят тези прислужници наистина? Да не би в къщата да се е възцарил вече пълен хаос, докато той се е трудил тук? Но после си спомня, че той самият изпрати преди петнайсет минути Лети с поръчка до магазина за канцеларски материали.
— Предполагам, че е пристигнал доктор Кърлоу?
Пак грешка. Клара заявява, че засега няма и следа от Биатрис и от добрия доктор, но затова пък господата Бодли и Ашуел са дошли да го посетят. Те двамата (Клара цитира съвестно, но презрително) го предизвиквали на дуел, като всеки от тях бил секундант на другия, и го подканвали да избере оръжието.
— След малко ще отида при тях — казва той. — Покани ги междувременно, нека да се разположат удобно.
Ако има нещо, за което може да се разчита на Бодли и Ашуел, то е, че ще успеят да се разположат удобно. Когато Уилям стига до място, на което е подходящо да прекъсне заниманията си и слиза долу, той ги открива, потънали в креслата на пушалнята. Двамата лениво се подритват един друг, състезавайки се за привилегията да положат крака върху плешивата глава на една натъпкана със слама тигрова кожа.
— Ave, Rackhamus! — обръща се Ашуел към него със стария училищен поздрав.
— Да му се не види, Бил! — възкликва Бодли. — Очите ти изглеждат по-зле от моите! Да не си чукал цяла нощ?
— Да, но всъщност съм решил да обърна нова страница — парира Уилям. Готов е за това, което ще последва! В ден като този, каквото и да изпрати Бог, за да му развали настроението — недоспиване, опарени пръсти, Агнес, просната на пода, купчина досадни документи, през които трябва да си проправи път, или остроумията на неженените му приятели — той няма да допусне отблясъкът на триумфа му да бъде помрачен.
До известна степен му помага това, че когато се озовава в компанията на Бодли и Ашуел, той винаги изпълнява ролята на почетен доживотен ерген. Ако ги питат тях, Агнес не съществува, поне докато Уилям не реши да я спомене. Действително тук, в дома на Ракъмови, присъствието й се пренебрегва по-трудно, отколкото из улиците на Лондон или Париж, защото всичко наоколо напомня за нея. Покривчиците по креслата са плетени от нея; покривките на масите са украсени с бродерия, която също е нейно дело; под всяка ваза, свещник или статуетка също са поставени къдрави покривчици или плетени подложки, все образци на изящно ръкоделие, излязло изпод пръстите на госпожа Ракъм. Дори кедровата кутия за пури дължи на Агнес своя плетен калъф (в пет цвята, с копринени пискюли). Но Уилям дотолкова е привикнал към натруфените украси на всяка свободна площ, за които е отговорна жена му (Пура, Бодли?), че изобщо не ги забелязва.
В известен смисъл поведението на Бодли и Ашуел — да се правят, че не подозират за съществуването на госпожа Ракъм — не е повърхността, а съобразително. Те оставят тактично брака на спокойствие — както се постъпва с болен, комуто е необходимо дълго време, за да се възстанови. Уилям наистина им е благодарен за склонността да изпълняват ролята на трите мъдри маймуни — всъщност са две — да не виждат, да не чуват, и… е, не му е известно дали не говорят зле по адрес на Агнес пред други хора, но се надява да не го правят.
— Наистина, трябва да ни кажеш — заявява Ашуел, след като са побъбрили и попушили известно време. — Трябва да ни кажеш каква е тайната на госпожа Фокс. Хайде, Бил — какви са добродетелите й? Като изключим Добродетелта с главно «д», искам да кажа.
Бодли се намесва:
— Възможно ли е една жена, която се занимава с проститутки, да бъде добродетелна?
— А нима това не е основното изискване за жена, която се отдава на такава дейност — какво ще кажеш? — парира Ашуел.
— Но докосването до Порока опетнява добродетелта! — възразява Бодли. — Не го ли знаеш от собствен опит?
Уилям изтръсква пепелта от пурата си на килима.
— Убеден съм, че госпожа Фокс е защитена от всякакви пороци. Тя е като Божи наместник с дамска шапчица. Поне такова е впечатлението, което остави у мен Хенри, още след първия ден, когато се запозна с нея. Е, вероятно не става дума точно за същия ден, тъй като той не ме посещава много често — Уилям се обляга назад и се взира в тавана, сякаш за да разчете някой отминал разговор, който може би още витае някъде над тях. — «Тя е толкова добра, Уилям — все това ми повтаряше. — Толкова изключително добра. Някой щастлив мъж ще има светица за съпруга в нейно лице».
— Добре, но тя постоянно общува с проститутки — как приема той това?
— Не е казал нищо, но не ми се вярва да му се нрави особено.
— Горкият Хенри. Мрачната сянка на греха се възправя между него и неговата любов.
Уилям размахва пръст в иронично неодобрение.
— Не така, Бодли — знаеш колко страшно би се засегнал Хенри, ако чуе, че употребяваш тази дума във връзка с отношенията между него и госпожа Фокс.
— Коя дума имаш предвид? «Грях»?
— Не, не, «любов»! — казва Уилям с укорителен тон. — Всеки намек, че той би могъл да бъде влюбен в госпожа Емелин Фокс…
— Че то е от ясно по-ясно — заявява присмехулно Ашуел. — Какво според теб ги кара да бъдат постоянно заедно — неустоимата привлекателност, която крие обсъждането на Светото писание?
— Да, да, именно това! — възкликва Уилям. — Не забравяй колко яростно набожни са и двамата! И най-незначителният слух за реформи в църквата или за промени в богослужението — в Англия или в чужбина — събужда у тях нетърпимо вълнение. (Защо тогава не искат и да чуят за новата ни книга? — отбелязва под нос Бодли.) Що се отнася до дейността на госпожа Фокс в Дружеството, според описанията на Хенри тя вършела всичко това в името Божие. Нали знаете — спасени души, върнати обратно в стадото…
— Не, не, старче — поправя го Бодли. — Душите се връщат в лоното, а заблудените овце — в стадото.
— Що се отнася до Хенри — продължава упорито Уилям, — той е пощръклял да става енорийски свещеник — а може би беше викарий? Или ректор, или курат? Колкото повече ми обяснява кое звание какво означава, толкова по-малко разлики забелязвам.
— Десятъкът — смигва Бодли, — и тази част от него, която прибираш в собствения си джоб.
Ашуел изсумтява и измъква от джоба си смачкан къс локум, увит в тънка хартия.
— Прекалено абсурдно е — той отхапва парче от локума, прибира остатъка обратно в джоба си и продължава с пълна уста, — мъж и половина като нашия Хенри — беше най-добрият гребец в нашия отбор, шампион по плуване, още го виждам как търчеше в парка Мидсъмър Комън, гол до кръста. Какво си въобразява, че прави, като се влачи подир някаква болнава вдовица? Не ми обяснявай, че се интересува от снежнобялата й душа — познавам разгонените мъже по миризмата!
— И все пак, как издържа на тази гледка? — от устата на Бодли се откъсва стон. — Ами че тя прилича на хрътка! Това длъгнесто, изпито лице, сбръчканото чело — при това тя винаги слуша хората с ужасяващо подчертан интерес, също като куче, очакващо команда от господаря си.
— Хайде, хайде — в тона на Уилям се крие предупреждение. — Не ти ли се струва, че отдаваш прекалено голямо значение на физическата красота?
— Да, но все пак — дявол да го вземе, Уилям, ти би ли се оженил за вдовица, която прилича на куче в лицето?
— Но Хенри няма никакво намерение да се жени за Емелин Фокс!
— Ах, какъв скандал! — Бодли криви лице в гримаса и притиска длани към бузите си.
— Мога най-отговорно да заявя — съобщава тържествено Уилям, — че единственото, което брат ми иска от госпожа Фокс, е да разговаря с нея.
— О, да — отбелязва иронично Ашуел, сваля сакото си и продължава по разгорещилата го тема. — Да разговарят, а? Разговори насаме в парка, на чай в някое уютно местенце в града или край морето, докато двамата постоянно се гледат в очите. Чувам, че ходили дори на разходка с лодка по Темза — несъмнено, за да обсъждат писмата на апостол Павел до солуняните.
— Несъмнено — настоява Уилям.
Ашуел свива рамене.
— Ами това налудничаво желание да става свещеник: откога го прихвана?
— О, от години е така.
— Никога не съм забелязвал нещо подобно, докато бяхме в Кеймбридж — а ти, Бодли?
— Моля? — Бодли е зает да рови за локума в джобовете на сакото, което Ашуел току-що свали.
— Татко забрани дори да се говори на тази тема — пояснява Уилям. — Така че Хенри съхрани желанието си в тайна — но не го криеше особено много от мен, за съжаление. Винаги е бил страховито набожен, дори когато бяхме съвсем малки. Постоянно се жалваше, че в нашето семейство се четяла молитва само веднъж дневно, а в някои семейства го правели два пъти.
— Трябвало е да благодари на Бога — казва замислено Бодли. (Искал е да Му благодари по-често — намесва се заядливо Ашуел.) — У дома се четяха молитви два пъти дневно. Затова станах атеист. Един път дневно — това поощрява набожността и нещастните глупци като Хенри, които държат да станат свещеници.
— Тъй или иначе, за баща ми това беше голямо разочарование — казва Уилям. — Толкова дълго вярваше, че именно Хенри, скъпоценният наследник на името му, ще наследи и бизнеса. А вместо това, разбира се — и той среща открито погледите им, — наследникът съм аз.
Бодли и Ашуел губят дар слово, видимо зашеметени от начина, по който Уилям говори за парфюмериите «Ракъм» — традиционно една от темите, на които не се говори. Е, нека се чудят! Нека доловят поне частица от промяната, която от вчера е настъпила у него!
Разбира се, той копнее да им разкаже за Шугър; да пее венцехваления в нейна чест, и — добре де, така е — да си отмъсти поне мъничко за изминалите няколко години, през които Бодли и Ашуел очевидно водеха живот, далеч по-забавен от неговия. Но може много живо да си представи тяхната реакция: «Я да я опитаме тази Шугър!». И какво би могъл да стори тогава? Да се отметне от твърденията си? Да лъже, да се отрича от хвалбите си — като пелтечещ стар селянин, който се опитва да убеди някой войник, че не си струва да изнасилва дъщеря му? Напразно. За хора като Бодли и Ашуел всички съкровища на женствеността са обществено достояние.
— Е — пита той вместо това, — чували ли сте нещо ново за онова забележително момиче, което ми описахте?
— Кое забележително момиче?
— Онази, страховитата, с нагайката — която била незаконна дъщеря на не знам кого си…
— Луси Фицрой! — възкликват едновременно Бодли и Ашуел.
— За Бога, колко странно е, че я споменаваш — казва Ашуел. Двамата се споглеждат и повдигат по една вежда — това е сигнал да започнат своя разказ — на смени.
— Много странно наистина.
— Научихме новината… о, може би само три часа, след като ти разказахме за нея, нали, Бодли?
— Два-три часа, не повече.
— Новината ли? — пита Уилям. — Каква новина?
— Историята не е кой знае колко приятна — отвръща Ашуел. — Излиза, че един от пристрастените почитатели на Луси й се нахвърлил.
— Нахвърлил й се, така ли? — чувствата, които Уилям изпитва към Шугър, го карат да си представя по-поносимата интерпретация на израза.
— Да — казва Бодли. — Със собствения й камшик.
— Бил я жестоко.
— Най-вече през лицето и устата.
— Доколкото разбирам, нямала вече никакъв хъс за работа.
Бодли забелязва, че пурата му е изгаснала, вади я от устата си, оглежда я преценяващо и я хвърля в огъня.
— Е, както можеш да предположиш — продължава той, — мадам Джорджина не храни особени надежди. Дори да е склонна да я изчака да се възстанови, сигурно ще останат белези.
Свел очи, Ашуел маха някаква прашинка от панталона си.
— Горкото момиче — казва той с тон на оплаквачка.
— Да — допълва присмехулно Бодли. — С бой отминава световната слава.
Ашуел и Ракъм незабавно подскачат.
— Бодли! — възкликва единият. — Това е отвратително!
Бодли се захилва, а после се изчервява, като ученик, на когото са направили забележка.
Тъкмо в този момент вратата на пушалнята се разтваря с трясък и вътре влита задъханата и разстроена Джейни.
— Из… извинете — измънква тя и се заковава на място, залитайки на пръсти, сякаш спира с тялото си надигнал се мръсен прилив, заплашващ да връхлети в задимената мъжка територия.
— Какво има, Джейни?
(Ама наистина — това момиче гледа Бодли; не може ли поне да запомни кой й е господар?).
— Сър… ако обичате… искам да кажа… — Джейни подскача на място в някакво нервно подобие на танц — това никак не прилича на реверанс, тя пристъпва по-скоро така, като че ли всеки момент ще се напикае. — О, сър, дъщеря ви… тя…, тя, цялата е в кръв, господин Ракъм!
— Дъщеря ми? Цялата в кръв? Боже Господи… какво? Цялата в кръв — къде?
Джейни се гърчи в тревожен екстаз.
— Цялата, сър! — хленчи тя.
— Ами… ъъъ — мънка Уилям, удивен, че тази извънредна ситуация е сполетяла тъкмо него, а не някой друг. — Ами защо… ъъъ… тази, как й беше името…
Джейни, решила, че обвиняват нея, е извън себе си.
— Бавачката не е тук, сър, нали тя отиде да повика доктор Кърлоу, пък не мога да намеря госпожа Плейфеър, сигурно и тя е излязла, а госпожица Тилотсън, тя не може…
— Да, да, разбирам — Ракъм чувства как публичното унижение го изгаря, както наметалото на Нес е изгаряло плещите на Херакъл. Не може да се измъкне от положението — точно сега в къщата има прекалено малко слуги, а тези, които са останали, не вършат работа точно в такава криза. Освен това — нещо, което го притеснява още повече — жена му, за съжаление, не функционира правилно. Следователно — независимо от присъствието на гости — ще се наложи да излезе от естествената си роля и сам да се справи с проблема.
— Приятели, съжалявам… — започва той, но Ашуел, доловил като чувствителен човек затруднението на Уилям, овладява положението и отправя към хлипащата Джейни следния съвет:
— Не стой така, Джейни — донеси детето тук.
— Да — Бодли е винаги готов с остроумията си. — Точно това ни трябва в тази дъждовна утрин — драма, кръвопролитие и женски чар.
Уилям кимва и прислужницата хуква. Да, сега вече и те го чуват — животинския вой на дете. Първоначално по-приглушено, а после, сигурно когато се отваря вратата на детската стая, съвсем ясно, въпреки шума на дъжда. Ревът се чува все по-ясно, докато детето слиза по стълбите, а накрая става вече наистина много силен, съпроводен от тревожен шепот и успокоителни думи.
— Моля ви, госпожице Софи — хленчи Джейни, докато съпровожда единственото дете на Уилям и Агнес към пушалнята. — Моля!
Но госпожица Софи Ракъм не се оставя да бъде убедена да крещи малко по-тихо.
Въпреки ужасния шум вие явно сте заинтригувани — значи Уилям е баща! Да прекарате с него толкова време, в такава интимна обстановка, и да не сте могли да предположите такова нещо! Как ли изглежда дъщеря му? Колко ли е голяма? На три години? На шест? Но сега това не може да се определи. Чертите й са разкривени от плач и зацапани с кръв. Отпред на престилката й се вижда издутина, която Софи притиска към себе си с една окървавена ръка, но два парцалени куклени крака вече са се измъкнали и висят надолу. Софи стиска здраво и се опитва непрекъснато да скрие отново краката, и не спира да пищи. По лицето й се стича кръв, капе от разбърканите й руси коси и пада по персийския килим и бледите, боси пръстчета на краката й.
— Какво, по… — ахва Уилям, но Бодли вече е скочил от стола си, пропъдил е Джейни с едно махване на ръката и е коленичил пред ужасеното на вид дете, обхванал с длани черепа му.
— К-какво й е, Бодли?
След ужасяваща пауза Бодли съобщава мрачно:
— Опасявам се, че е… епистаксис! Двустранно-пробивен кръвоизлив. Бързо, дете — на кого завещаваш куклата?
Уилям се отпуска в стола си, зашеметен от яд и облекчение.
— Бодли! — надвиква той неспирния рев на Софи. — С такива неща шега не бива. Детският живот е много крехко нещо!
— Глупости — отвръща с успокоителен тон Бодли, все още на колене пред детето. — Ударила си е носа, нали? Как стана всичко, а? Софи? — тя продължава да пищи, а той подръпва краката на куклата, за да привлече вниманието й. Окуражен от реакцията й, той вдига престилката и разкрива играчката.
— А сега, Софи — казва той предпазливо, — трябва да оставиш малкото си приятелче. Изплашила си го до смърт!
Незабавно силата на рева спада осезаемо и Бодли веднага се възползва от положението.
— Ти плачеш така, че той сигурно е решил, че ще осиротее — и че ще остане сам-самичък! Хайде, пусни го — не, дай ми го за малко. Виж как широко е отворил очи от страх!
Куклата — малко индусче, на чиито гърди е избродиран надпис «Туайнингс» — наистина е ококорила очи. Шоколадовокафявата порцеланова глава е смущаващо естествена в сравнение с отпуснатото парцалено тяло — мек конопен скелет, обвит в памучни парцали, които напомнят риза и панталон. Софи се взира в лицето на тъмнокожия прислужник, вижда изписания по него страх — и го връчва на джентълмена.
— А сега — продължава Бодли, — трябва да го убедиш, че наистина се чувстваш добре. Но това не може да стане, докато лицето ти е изпоцапано с кръв. — Писъците на Софи са сведени до подсмърчане, въпреки че от носа й продължават да излизат алени мехурчета. — Ашуел, дай ми носната си кърпичка.
— Моята кърпичка?
— Бъди разумен, Ашуел — моята още не е излязла от мода.
Без да откъсва очи от Софи, с куклата й в едната си ръка, той протяга другата си ръка назад, мърдайки нетърпеливо пръсти, докато Ашуел предава кърпичката. После започва да попива кръвта и да бърше лицето на Софи — толкова ожесточено, че тя залита. Докато бърше, той забелязва Джейни с периферното си зрение и нарежда с напевен учителски тон:
— Хайде, Джейни, ще ми трябва мокра кърпа, нали?
Прислужницата стои със зяпнала уста, прекалено зашеметена, за да помръдне.
— Мокър парцал — Бодли решава търпеливо да се изрази по-простичко, — две части парцал, една част вода.
Кимването на Уилям отпраща Джейни да изпълни задачата, докато кърпичката постепенно разкрива чертите на единственото му дете. Сега тя само подсмърча, повдигайки глава в такт с ритмичните движения на непознатия, който бърше лицето й — доверява му се инстинктивно.
— Я виж! — Бодли насочва вниманието й към малкото индуско момченце. — Той вече се чувства много по-добре, забелязваш ли?
Софи кимва. Последни сълзи се отронват от огромните й зачервени очи, и тя протяга ръце към куклата.
— Може — отсъжда Бодли. — Но внимавай да не го изпоцапаш целия с кръв. — Той хваща с два пръста една гънка от престилката й и я повдига така, за да види тя колко е мокра. Без никакви протести тя му позволява да свали дразнещата дреха през главата й — Бодли я измъква с едно ловко движение.
— Ето, готово — казва той нежно.
Джейни се връща с мокрото парче мек плат и посяга към лицето на Софи с него, но Бодли взема парцала от ръцете й и се заема сам със задачата. Сега, когато чертите й са освободени от кървавото прикритие и бузите й не са толкова подути, се вижда, че Софи Ракъм е не особено хубаво, сериозно на вид дете — със сигурност не е подходяща за реклама на сапуни «Пеърс» (нито пък на някой от продуктите на «Ракъмс»). Големите й очи са порцелановосини, но изпъкнали и унили, а русата й къдрава коса виси някак отпуснато. От всичко най-много тя напомня на домашно животно, купено за дете, което впоследствие е починало — ненужно домашно животно, на което са осигурени храна и подслон, понякога дори го потупват със симпатия — но то няма никаква причина за съществуване.
— Твоят малък приятел има кръв по себе си, трябва да го измием — казва й Бодли. — Всяка секунда е ценна.
Тя пъхва ръчичката си в неговата и двамата заедно изтриват кръвта от гърба на индусчето; готова е да стори всичко за този симпатичен непознат — всичко, каквото поиска.
— Познавах веднъж една кукла, която се беше поляла цялата с боровинков сос — започва той да разказва, — и никой не се погрижи за нея, докато не стана прекалено късно. Сосът се беше втвърдил като катран — наложи се да обръснат косата й и тя се разболя от пневмония.
Софи го гледа тревожно, но е прекалено свенлива, за да зададе въпроса, който я интересува.
— Не, не умря — казва Бодли. — Но от онзи ден нататък остана плешива, съвсем плешива.
Той повдига вежди колкото може по-високо и се цупи, изразявайки неодобрението си към възможността веждите да са единствената окосмена част на нечия глава. Софи започва да се киска.
Нейният кикот, както и писъците, с които влезе, са единствените звуци, които ще чуете от нея тук, в пушалнята на баща й. Бавачката все й повтаря, че нищо не знае, но все пак Софи знае, че добре възпитаните деца се виждат, но не се чуват. И без това вече предизвика суматоха, заради която несъмнено ще бъде наказана; налага се да стане безмълвна и невидима колкото е възможно по-бързо, за да смекчи донякъде това, което я очаква.
Сега, когато Софи вече е млъкнала и стои с присвити рамене, сякаш за да заема по-малко пространство, Уилям е обзет от удивление — колко много е пораснала! Сякаш беше вчера, когато Софи, новородено бебе, спеше някъде, невидима в люлката си, а някъде другаде в къщата Агнес, измъчвана от треска, лежеше в своето легло и хлипаше. Та тя дори вече не е току-що проходило детенце, тя е… как да я нарече? Момиче! Как е възможно да не е забелязал промяната? Не може да се твърди, че не я вижда достатъчно често, та да не е следил развитието й — мярва я… о, поне няколко пъти седмично! Но някак досега никога не му е правила впечатление на толкова… възрастна. Боже мили — сега си спомня деня, когато баща му даде тази отвратителна кукла на Софи, която тогава беше още бебе — беше я донесъл от някакво търговско пътуване до Индия, сувенир от фирмата «Туайнингс», който по принцип е бил предвиден да язди тенекиен слон, пълен с чай. Това беше същият онзи ден, когато баща му заяви на висок глас, и то пред прислугата, че е време Уилям «да се стегне» и да поеме фирмата! Да! И това дете, това грозновато момиченце с кръв по краката, това прекомерно израсло дете, което сега му е обърнало гръб и се забавлява с някакви глупости заедно със стария му приятел Филип Бодли… тъкмо тя е живото въплъщение на изминалите оттогава години; години, изпълнени с прикрита заплаха и принудителни икономии. Колко му се иска да беше от бащите, описвани в дамските списания, вдигнал усмихнатото си дете високо във въздуха — като трофей, докато съпругата наблюдава и двамата с обожаваща усмивка! Но съпругата му вече не го обожава, а детето е белязано с тъга и мизерия.
Той се покашля леко и казва:
— Джейни, не мислиш ли, че господин Бодли свърши вече достатъчно работа?


А сега кого да последваме? Предлагам да тръгнем с Джейни. Господин Бодли и господин Ашуел и без това си тръгват, а след това Уилям Ракъм незабавно ще продължи изучаването на фирмените документи. Няма да помръдне от мястото си с часове, и освен ако не изгаряте от любопитство да научите цената на нетъкана юта от Дънди, и дали тя може да бъде евтин заместител на памука, ако не ви вълнуват особено тайните на ароматизирани сашета против мигрена, вероятно ще ви бъде далеч по-интересно с Джейни и Софи. Те двете седят в детската стая и чакат завръщането на Биатрис.
Джейни е клекнала до Софи и притиска корема си. Измъчват я най-ужасните стомашни болки, които е изпитвала през живота си. Това сигурно се дължи на крадените късчета от закуската на семейство Ракъм… ето го Божието наказание, пронизва я като шиш, минаващ направо през червата й. Тя се поклаща напред-назад, обвила коленете си с ръце, а изпоцапаната с кръв престилка на Софи е сгъната в скута й. Какво, за Бога, да прави с нея? Дали готвачката ще я накаже, задето е напуснала задълженията си в кухнята? Дали бавачката ще я накаже, задето е допуснала такова нещо да се случи с детето на Ракъмови? А може да я накаже и госпожа Плейфеър, защото е хукнала да разбере какво става, като е чула виковете на Софи, вместо да довърши чистенето на дневната. Може да я накаже и госпожица Тилотсън за… ами за каквото й хрумне! Как все на нея се случват тези ужасни обърквания, недовършени задачи, и все тя е виновна, а при това хиляди момичета биха дали мило и драго, за да заемат мястото й! О, моля те, Боже, нека господин Ракъм да не я уволнява! Къде би могла да отиде? Не може да се върне у дома — прекалено е далече, и вали толкова силно! Накрая ще се озове на улицата, така ще стане! Честта е единственото, което притежава, но тя знае много добре, че не е достатъчно смела, та да умре от глад, само и само да я съхрани! Не, само това не — ще работи още по-усилено за Ракъмови, да, наистина ще го стори, по-усилено от когато и да било, трябва й само малко време, за да разбере какви са всъщност новите й задължения.
— Кой беше този човек?
Джейни се обръща, дочула почти непознатия за нея глас на Софи Ракъм. Присвива очи, опитвайки се да не гледа пумпала, който се върти на пода точно пред полите на момиченцето, от страх, че ще й призлее още повече.
— Моля, госпожице Софи?
— Кой беше този човек? — повтаря детето, а пумпалът се залюлява като пиян на една страна.
— Какъв човек, госпожице Софи? — гласът на Джейни е изтънял от болка.
— Онзи, симпатичният.
Джейни се опитва да се сети за някой симпатичен човек.
— Не познавам никого от тези хора, не съм ги виждала преди — отвръща тя умолително. — Не бях виждала никого освен господин Ракъм.
Софи отново завърта пумпала.
— Той ми е баща, знаеш ли? — казва тя смръщено. Опитва се да обясни на Джейни някои факти от живота; Софи счита, че и прислугата заслужава да се учи. — А пък неговият баща, бащата на моя баща, е мнооого важен човек. Има дълга брада и ходи чак до Индия и Ливълпул — навсякъде! Той е същият Ракъм, дето му пише името по сапуните и парфюмите.
Сапунът на Джейни е слепен от парченца, взети от кухнята, които готвачката й отпуска ежеседмично. През живота си не е виждала шишенце парфюм. Тя се усмихва и кима, изтормозена от болката, прави се, че разбира.
— Онзи мил господин — опитва отново Софи. — Никога ли не е идвал у дома преди?
— Не знам, госпожице Ракъм.
— Защо не знаеш?
— Аз… аз работех доскоро само в миялнята. Сега вече работя и в кухнята — и понякога дори изнасям оттам храната, и… и други неща. Но… в къщата не съм влизала често.
— И аз не съм — в това нередно споделяне на преживявания с прислугата се крие някакво плахо удоволствие. Малката Софи се взира в лицето на Джейни и се чуди дали сега, когато е споделила такива интимни подробности, няма да се случи нещо. Това може би е особен ден — начало на нов живот; нали в книгите така започват приятелствата! Софи отваря очи колкото може по-широко и се усмихва, давайки по този начин позволение на прислужницата да говори от сърце, може би дори да й предложи да се срещнат тайно, когато всички вече са си легнали.
Джейни отвръща на усмивката й, но лицето й е бяло като платно. Тя продължава да се полюлява напред-назад, отваря уста, за да проговори, но изведнъж се просва по корем и повръща цяла белезникава локва на пода на детската стая. От устата й се изтръгва безмълвен вик и тя продължава да повръща. Чай, стомашен сок, кашата, която готвачката й даде сутринта, и късчета бекон се смесват в локвата на лъснатия под.
Само след секунди вратата на детската стая се отваря — влиза Биатрис, която най-сетне се е върнала. В останалата част от дома на Ракъмови всичко се е уредило сякаш с махване на магическа пръчица — доктор Кърлоу се изкачва по стълбите към спалнята на госпожа Ракъм, бившите съученици на господин Ракъм са си тръгнали, Лети се е върнала от книжарницата, дори дъждът вече не е толкова силен. Само тук, в детската стая, където поначало всичко би трябвало да бъде под съвършен контрол — тук нещо не е наред; долавя се отвратителна смрад; Софи е раздърпана, рошава и боса; кухненската прислужница е коленичила на пода, но никъде наоколо не се виждат нито кофа, нито парцал, а момичето гледа глупаво в локвата повръщано точно в средата на стаята и… но какво е това? Престилката на Софи е цялата в кръв!
Вцепенена от обзелата я ярост, Биатрис Клийв отправя поглед на базилиск към детето на Ракъмови — проклятието на живота й, това греховно същество, което не може да бъде оставено само дори за пет минути — безполезната дъщеря на недостойния наследник на едно позорно богатство. Малката Софи се сгърчва под тежестта на този поглед и посочва с мръсното си, треперещо пръстче към Джейни.
— Аз не съм била — тя го направи.
Биатрис присвива очи, но решава да продължи войната с неправилния говор на детето по-късно — след като бъдат разрешени някои други загадки.
— А сега — започва тя, с ръце на хълбоците, точно когато първите слънчеви лъчи проблясват през прозореца на детската стая и заиграват в сребристи и златисти отблясъци по локвата на пода, — искам да чуя всичко — от началото!


Осем

А сега, преди да продължим нататък… простете ми, ако греша, но оставам с впечатлението, че като оглеждате къщата на Ракъмови — полираното дърво на стълбите, пълните с прислуга коридори, пищно обзаведените стаи, осветени от газени лампи — вие предполагате, че тя е много стара. Напротив — къщата е съвсем нова. Толкова нова, че когато например Уилям реши, че е недопустимо струйка дъждовна вода да се процежда в салона през френските прозорци, му е необходимо само да намери картичката на дърводелеца, който бе гарантирал непропускливостта на рамките.
Когато Хенри Колдър Ракъм беше още момче, Нотинг Хил беше обикновено селце в енория Кенсингтън. Крави пасяха на мястото, където петдесет години по-късно вие наблюдавахте не толкова успешния опит на Уилям и Агнес да закусват заедно. Порто Бело беше ферма, Нотинг Барн — също. Уормууд Скръбс си беше пълен с храсталаци, а Шепърдс Буш беше място, където наистина се срещаха овчари. Материалите, от които впоследствие бе направена трапезарията на Ракъмови, си стояха непокътнати в гори и каменоломни, а бъдещият баща на Уилям, тогава още ерген, бе първоначално прекалено зает с фабриките и фермите си, за да мисли за дом и дори за създаването на наследник.
През годините преди брака си Хенри Колдър Ракъм живееше в една доста внушителна къща в Уестборн, но обичаше да казва на шега (най-вече в разговор с непоправими сноби, чието приятелство не бе в състояние да спечели), че истинският му дом била гара Падингтън, защото бизнесът можел да отиде по дяволите, ако човек не го контролира отблизо всеки ден и не следи какво вършат работниците. За Хенри Колдър Ракъм работата никога не е била мръсна дума, въпреки че — колкото и да е странно — това така и не му спечели привързаността на работниците в предприятията му. За тези, които работят във фабриките «Ракъм», появата му на някоя от железните рампи високо над главите им, облечен в черен костюм и с цилиндър, не е достатъчна, за да ги обземе вдъхновение при вида на такава солидарност. А може би в сърцето си той си е останал простичък селски човек… но и работниците в неговите лавандулови полета не са кой знае колко привързани към него. Възможно ли е да страдат от заблудата, че грубоватите селски дрехи, които навлича всеки път, когато се явява на полето, са претенциозна преструвка, а не предпочитаното от него облекло?
Друга неоценена (според него) част от неговата душевност е способността му на страстна привързаност. Навремето клюкарите (и в селото, и в града) шушукаха, че той би имал по-добри шансове, ако започне да ухажва някоя селскостопанска машина, вместо истинска, жива жена. Представете си само изненадата им, когато той внезапно се ожени, при това за много хубава жена! Дума не можеха да кажат от удивление — всеки път, когато я водеше някъде, за да я покаже, изпълнен с гордост.
Но ако появата на съпругата действително изненада всички, то бягството й, девет години по-късно, бе прието като нещо съвсем естествено. Всъщност излезе, че хората са били наясно, още преди съпругът, жертвата на изневярата, да научи — много неприятна история. След това имаше продължителни спорове дали той я е пропъдил, или тя е избягала по собствено желание. Но какво значение има това? Тя се изпари от живота му и остави след себе си две малки момчета. Но, оставайки практичен дори в скръбта, той нае още една прислужница, която да поеме функциите, които дотогава бе изпълнявала съпругата му, и продължи да се занимава с делата си.
Изминаха години, момчетата пораснаха, без да се забелязват каквито и да било отрицателни ефекти от описаните събития, бизнесът процъфтяваше, докато се стигна до мига, когато Ракъм старши трябваше да реши къде ще живее младият Хенри, неговият наследник. По това време, петдесетте години на деветнайсети век, Нотинг Хил вече беше изгубил провинциалния си вид. Кварталът на керамичните фабрики, в западната част на селището, беше все още пълен с цигани и свинарници, а неуспешните опити половината Нотинг Хил да бъде превърнат в хиподрум развалиха атмосферата на целия район, но въпреки това имаше признаци, че струпаните около Ладброук Скуеър къщи можеха да се превърнат в изискан квартал. И наистина, през шейсетте години тази част на града стана известна като добро място за живеене, отговарящо на изискванията на видни личности, които обаче нямат амбицията да проникнат в най-висшите кръгове на обществото. Освен това мястото имаше добри железопътни връзки, а младият Хенри щеше да пътува често с влак, когато поемеше ръководството на фирмата.
И тъй, Хенри старши купи за наследника си голяма и хубава къща, една от вилите в Чепстоу, строена едва преди десет години, в отлично състояние. А къде щеше да живее Уилям, вторият му син, е… това момчето можеше да реши само.
Но ето, че бъдещето вече е факт, и историята на империята «Ракъм» не се разви съобразно предвижданията. Хенри старши изпълни съвестно своята част от сделката — успя, съчетавайки грубоватия си чар и способността си да дава дискретно пари на заем, да проникне в доброто общество, сред приятелите му вече се числят магистрати, перове на кралството и всякакъв вид благородници. За сметка на това Хенри младши, първородният му син, води монашески живот в някаква жалка къщица близо до Брик Фийлд, а Уилям, получил най-доброто образование, което може да се купи с пари, се задоволява да играе ролята на джентълмен и да ползва къщата в Чепстоу — без обаче да разполага с лични средства, които да му позволяват да живее по такъв начин. Колко години минаха, откакто завърши университета, а и досега не е спечелил дори пени от парите, с които се издържа! Така ли смята да продължава — да прехвърля отговорностите на стария си баща, а той да се забавлява, пишейки стихотворения, които никой не издава? Крайно време е да забележи, че гербът с буквата «Р» е вплетен дори в решетките на желязната ограда, заобиколила дома му!
В къщата се забелязват признаци на недоимък. Градините са във възмутително състояние, особено около стените на сградата и отзад, при кухнята. В конюшнята няма коне, няма и карета. Малката къщичка, предвидена за жилище на кочияша, никога досега не е била обитавана по предназначение. Уилям, по време на краткотрайното си пристрастяване към рисуването, я беше превърнал в ателие, а сега си стои изоставена. Ниските парници приличат на стъклени ковчези, пълни до пръсване с всякакъв боклук, който никне, когато за растенията не се грижи градинар. Наистина, всичко това е достойно за съжаление, но от друга страна е напълно разбираемо — Хенри старши, в опит да излекува Уилям, наложи на домакинството поредица травматични шокове — вследствие на това лечение наличните прислужници са се оттеглили, като намалял приток на кръв, от сърцето на дома към неговата периферия.
Вътре в къщата няма нищо, с което човек може да бъде впечатлен — освен ако е чужденец като вас. Може би оглеждате възторжено стаите с високи тавани, тъмните, лъснати до блясък дървени подове, стотиците части на мебелировката, които по ваше време ще са изпълнили антикварните магазини, мълчаливото трудолюбие на прислужниците. Тук всички тези неща се приемат като нещо естествено. За все по-стесняващия се кръг от приятели на Ракъм над този дом виси някаква прокоба — тук мирише на провалени соарета, потискащи градински увеселения, чува се звук от строшено стъкло — Агнес е счупила някакъв съд по време на вечеря, гостите се сбогуват смутено и си тръгват унили. Мирише на пусти помещения, в които масите се огъват от ненужни деликатеси, по подовете отекват тежките стъпки на самотния домакин. Не, никой не вижда причина да посети отново Ракъмови — след това, което се случи.


В спалнята на Агнес Ракъм завесите са плътни и почти винаги спуснати — тази подробност не е убягнала на клюкарите, които надзъртат откъм Пембридж Мюз.
Тези спуснати завеси водят до неприятни последици вътре в стаята — в стаята на Агнес трябва да има изкуствено осветление и през деня, освен това тук мирише силно на изгоряла лой от свещите (тя няма доверие на газените лампи). При това в редките случаи, когато Агнес се осмелява да излезе и някой духва свещите (освен всичко останало, тя все се бои, че къщата ще изгори), при завръщането й стаята е тъмна като гроб.
На такава картина попадаме и сутринта, когато Агнес се прибира в стаята си след неуспешния опит да закуси заедно със съпруга си. Тя и прислужницата стоят на прага на стаята, и двете задъхани от дългото изкачване. Клара не може едновременно да носи свещ и да подкрепя господарката си, така че вратата се отваря с лакът и двете влизат, влачейки крака, без да виждат накъде вървят в тъмното. По една случайност точно в момента, в който вратата на спалнята се отваря, долу хлопва външната врата, така че Агнес чува как съпругът й излиза. Къде ли отива? — пита се тя, докато я въвеждат в стая, която сякаш се е променила до неузнаваемост, докато тя не е била тук.
Бялото легло се откроява недвусмислено в мрака, но какво е това там в ъгъла? Скелет, увит в превръзки? А до него… може би голямо куче?
Клара пали маслена лампа и веднага става ясно какво представляват загадъчните силуети — шивашки манекен, по който са набодени парчета плат, а до него, готова да служи, също като посребрен доберман, стои шевната машина.
— Подайте ми ръцете си, госпожо Ракъм.
Агнес покорно се повлича към прислужницата, но не като стара жена — по-скоро като дете, което слагат отново да си легне, след като е било събудено от кошмарен сън.
— Сега всичко ще се оправи, госпожо Ракъм — Клара отмята завивките. — Ще можете да си починете на спокойствие.
Мърморейки машинално подобни успокоителни фрази, Клара съблича господарката си и я слага да си легне. После й подава любимата четка и Агнес автоматично започва да разресва косата си — безпокоят я къдриците, сплели се при падането.
— Как изглеждам?
Клара, която сгъва роклята на господарката си, докато тя добива размерите на калъф за възглавница, спира за миг и я оглежда одобрително.
— Прекрасно, мадам — казва тя усмихнато.
Усмивката й е неискрена. Всичките й усмивки са такива и Агнес знае това много добре. Но те й се отправят без лошо чувство, по задължение, нищо неприятно не се крие зад тях; Агнес го съзнава и е благодарна и за това. Между нея и прислужницата й съществува негласно споразумение, че срещу гарантирано пожизнено работно място Клара ще задоволява всички нейни капризи, ще бъде безмълвен свидетел на всички провали, и няма да се оплаква от нищо. Ще я успокоява от зори до полунощ, а понякога и в тежки моменти през остатъка от денонощието. Ще бъде довереница на всичко, което Агнес реши да й довери, колкото и налудничаво да е то, а ако след час бъде помолена да забрави споделеното, ще го изтрива от паметта си като неволно разлято мляко.
И най-важното — ще помага на господарката си да не се подчинява на всички нареждания, издавани от двамата злодеи — доктор Кърлоу и Уилям Ракъм.
Съвместният живот с Клара осигурява на Агнес една игра, която тя може да играе в пълна безопасност — редовно поддържана програма на леки упражнения, подпомагани от добронамерен домашен дух. С помощта на Клара тя възстановява уменията за поведение в обществото, които са жизненоважни за предстоящия лондонски сезон. Например тя понякога нарежда на Клара да изпълнява ролята на лейди Еди-коя си, и двете разиграват цели малки пиеси, за да може Агнес да упражнява отговорите си. Не че актьорското умение на Клара е кой знае колко убедително, но на Агнес й е все едно. Пък и прекалено автентичната имитация може да я изнерви излишно.
Поуспокоила се от съзнанието, че косата й вече е мека и подредена, тя остава настрани четката и се отпуска на възглавниците.
— Клара, подай ми новата книга за красотата — нарежда тя с мек глас. Ръцете на прислужницата й връчват книгата, и Агнес я отваря на глава «Как да се защитаваме срещу врага». Врагът в случая е старостта. Тя разтрива бузите и слепоочията си, изпълнявайки колкото можа по-съвестно инструкциите, макар че й е трудно да разтърква «В посока, обратна на посоката на бръчките», защото още няма никакви бръчки. «Сменяйте ръцете, ако почувствате умора» — така пише в книгата, и тя действително е уморена, но как да смени ръцете, като има общо само две? И как да прецени, дали се разтрива правилно, с точно необходимото «уверено, но нежно притискане», и какви ли са последиците, ако при разтриването не се ползва препоръчваният от автора крем? Книгите никога не казват това, което човек наистина иска да научи.
Прекалено уморена, за да продължава с упражненията, тя прелиства нататък.
«Кожата на лицето се сбръчква по същата причина, по която се сбръчква и кората на една ябълка. Месото на плода под кората изсъхва и се свива, когато жизнените сокове започват да намаляват…»
Агнес затваря рязко книгата и казва:
— Махни я, Клара.
— Да, госпожо.
Клара знае как да постъпи — малко по-нататък на същия етаж има специална стая, в която се трупат всички нежелани вещи.
После Агнес хвърля плах поглед към шевната машина.
Клара не го е пропуснала.
— Може би, мадам — казва тя, — ще продължим с работата по новата ви рокля? Най-трудната част вече мина, нали, мадам?
Лицето на Агнес грейва. Каква радост — да имаш какво да правиш, с какво да запълваш времето — и то точно сега! Тя не е забравила, че скоро трябва да приеме доктор Кърлоу.
В името Божие, защо не остави Уилям да спре Биатрис, преди да бе тръгнала да вика лекаря? Той беше склонен да го стори — да изтича надолу, през цялата къща, дори да изтича на улицата, за да отмени нареждането си! И тя отказа! Каква лудост! Но докато лежеше там, на пода, поне за миг тя разполагаше с опияняваща власт над него — властта да презре предложеното маслиново клонче. Да се изправи така срещу него — макар че всъщност лежеше в краката му — и това си беше някакво отмъщение.
Агнес се взира в недовършената рокля, представя си как тя покрива тялото й като копринена броня. Усмихва се плахо на Клара и получава усмивка в отговор.
— Да — казва тя, — струва ми се, че се чувствам достатъчно добре и можем да продължим.


Само след минути бръмченето на шевната машина вече заглушава тиктакането на часовника. След завършването на всеки шев, на всяко плисе, двете жени прекъсват работата си, свалят роклята от машината и я поставят отново на манекена. Отново и отново обличат безполовата фигура, и всеки път тя добива по-изящна, по-женствена форма.
— Все едно, че правим магия! — гука възторжено госпожа Ракъм, почти забравила, че доктор Кърлоу вече е на път, стиснал в облечения си с ръкавица юмрук чанта, която размахва, като върви.
Но шиенето за нея не е просто приятно занимание. Тя има нужда от поне още четири рокли, ако все още храни някаква надежда да се яви в обществото по време на тазгодишния сезон, а Бог й е свидетел, тя твърдо е решила да го стори. Защото, ако има нещо, което е разклатило вярата на Агнес в душевното й здраве, то е неспособността да се яви в обществото през изминалия сезон. И ако има нещо, което е в състояние да й върне тази вяра, то е, така да се каже, закърпването на този пропуск.
Действително, от самото си раждане Агнес не е учена на нищо друго, освен да се движи в обществото и да изглежда добре. Но не това е причината тя да шие тези великолепни рокли, тези сложни конструкции, в които се надява да се плъзга изящно из чуждите салони. Участието в лондонския сезон за нея е единственото, което ще докаже извън всякакво съмнение, че тя не е луда. Защото, обзета от несигурност в опитите си да прецени къде точно минава границата между лудостта и психическото здраве, Агнес е избрала една условна граница лично за себе си. Ако само съумее да се удържи на отсамната страна на тази граница, ще бъде душевно здрава — първо в очите на хората, после в очите на съпруга си, а най-сетне ще съумее да убеди и доктор Кърлоу.
А какво мисли за това тя самата? В собствените си очи тя не е нито здрава, нито луда; тя си е просто Агнес… При това Агнес Пигот, ако нямате нищо против. Погледнете в сърцето й, и там ще видите една прелестна картина — също като картичките с написани на тях молитви и с картинки от детството на Светата Дева. На картинката се вижда Агнес, но не такава, каквато я познаваме — една Агнес, която няма възраст, която не се изменя, която не може да бъде омърсена, която не е доведена дъщеря на някакъв си Ънуин, нито пък съпруга на някой си Ракъм. Косата й е по-лъскава, дрехите — по-пищни, гърдите й са още високи, първата й поява в обществото е все още предстояща.
От гърдите й се откъсва въздишка. В действителност от първата й поява в обществото са минали повече години, отколкото би искала да преброи, и амбициите й, свързани с предстоящия сезон, са много скромни. Мечтата й да се движи в най-висшите кръгове — десетте хиляди души, представляващи същинския връх на обществото — нещо, което изглеждаше напълно постижимо, докато бе доведена дъщеря на лорд Ънуин, е избледняла сега, когато е повече от ясно, че Уилям, дори да има някакво бъдеще, никога няма да стане прочут писател, какъвто го виждаше тя в мечтите си. Ще бъде шеф на парфюмерийните фабрики — когато най-сетне събере сили да поеме тази отговорност — и тогава, когато стане много, много богат, може да започне да се изкачва бавно по социалния небосклон. Но дотогава ниските сфери на светското общество са най-доброто, на което Ракъмови могат да се надяват. Агнес знае това. То не й се нрави, но тя го съзнава ясно и е твърдо решена да се възползва от възможностите си.
И тъй, какво очаква тя всъщност? Никога не е искала мъжете да я считат за красива — тези неща предизвикват само нещастия. Не се надява и на възхищение от страна на другите жени; от тях очаква единствено учтиво безразличие и злостни клюки зад гърба й. Ако трябва да бъдем честни, в представите си за предстоящия сезон тя не вижда каквито и да било контакти и разговори. Напротив, надява се да успее да премине плавно през всички събирания, почти без да забелязва когото и да било, като произнася само най-безсъдържателните формули и се вслушва единствено в неща, които изискват само повърхността внимание. От опит знае, че това е най-сигурният подход. Повече от всичко Агнес копнее да бъде приемана някъде извън границите на собствената си спалня, да се облича в по-хубави дрехи, а не все в тези обсипани с петна и протрити от пране нощници.
— Знаете ли, мадам — казва Клара, — госпожа Уимпър ще позеленее от завист, когато ви види в тази рокля. Срещнах прислужницата й, когато бях в града, и тя ми каза, че госпожа Уимпър умирала за този модел, но била прекалено напълняла, за да може да го носи.
Агнес се смее като дете, съзнавайки отлично, че това най-вероятно е лъжа. Клара постоянно си измисля такива неща. Тя се чувства все по-добре с всяка изминала минута; болката в главата е намаляла; може би дори ще помоли Клара да дръпне завесите…
Но точно тогава на вратата се почуква.
Клара няма друг избор — тя оставя роклята да се хлъзне по коленете й и да се свлече на пода, оставяйки господарката си цялата усукана в коприна. Тя става, проси извинение с усмивка, и отива забързано към вратата, за да отвори на лекаря. В стаята пада дълга сянка.
— Добър ден, госпожо Ракъм — казва докторът и влиза безшумно. Парфюмираната атмосфера в тази женска светая светих, е нарушена от недвусмислено мъжката му миризма, въздушните пластове са разместени от едрата му фигура. Той оставя чантата си на пода до леглото на Агнес, сяда на ръба му и кимва на Клара. Кимването има стойност на заповед — то означава, че Клара може да си върви.
Агнес, обърнала стола си с гръб към шевната машина и с лице към лекаря, знае, докато следи с очи излизащата Клара, че капанът е щракнал, но въпреки всичко се бори да се освободи от железните му челюсти.
— Съжалявам, че е трябвало да идвате отново дотук — казва тя. — Защото за съжаление — искам да кажа, за щастие — за мен, но не и за вас, аз вече се чувствам отлично, както и сам виждате.
Добрият доктор мълчи.
— Беше много мило от страна на съпруга ми да ви повика, наистина…
Докторът мръщи чело. Той не е от хората, които подминават явни непоследователности.
— О, но доколкото знам от Уилям, тъкмо вие сте настояли да бъда повикан.
— Да, наистина, съжалявам много — отвръща Агнес и забелязва с ужас, че както обикновено, той накланя леко глава встрани, докато изслушва думите й, като че ли държи да не пропусне нито една от невероятните й лъжи. — Предполагам, че в момента, когато се почувствах зле, съм се… уплашила, че ще се случи най-лошото. Тъй или иначе, сега вече се чувствам добре.
Доктор Кърлоу подпира елегантно подстриганата си брада на сключените си ръце.
— Струвате ми се много бледа, госпожо Ракъм, ако позволите да отбележа.
Агнес се опитва да потисне надигналата се паника с плаха полуусмивка.
— О, но това сигурно се дължи на пудрата, нали?
Доктор Кърлоу изглежда озадачен. Агнес познава отлично това изражение и го счита за най-противното, най-вбесяващото от целия му репертоар.
— Но нима аз не съм ви предупреждавал, че ползването на козметични препарати ще навреди на кожата ви?
Агнес въздъхва.
— Да, докторе, предупреждавали сте ме.
— Всъщност, доколкото знам…
— … изхвърлих всички козметични препарати, така е — довършва тя.
— Така че…
— Така че не може да се дължи на пудрата — казва тя с нова въздишка.
Докторът опира върховете на пръстите в брадичката си и си поема дълбоко дъх.
— Моля ви, госпожо Ракъм — започва да я увещава той. — Знам, че ви е неприятно да ви преглеждат. Но това, което ви харесва и това, което е полезно за здравето ви, са две различни неща, които невинаги съвпадат. Много тежки обрати в някоя съвсем лечима болест са можели да бъдат предотвратени при един навременен преглед.
Агнес се обляга назад на стола и си позволява да притвори очи. Каквото и да каже, то ще е все някоя фраза, която е произнасяла безрезултатно и друг път. Прекалено съм уморена, за да ме преглеждате. «Уморена ли? Значи сте болна!» Чувствам се прекалено зле, за да ме преглеждате. «Но прегледът ще ви помогне да се почувствате по-добре!» Преглеждате ме всяка седмица, какво толкова ще се случи, ако пропуснете веднъж прегледа? «Не е възможно да говорите сериозно; само една луда жена би допуснала доброволно здравето й да се влоши!» Не съм луда! «Разбира се, че не сте. Именно затова искам съгласието ви за преглед, вместо да не обръщам внимание на желанията ви, както бих постъпил, ако бяхте пациентка в приют за душевноболни». Но сега съм прекалено уморена… и така нататък.
Нима убеждението й, че доктор Кърлоу я принуждава неоснователно да допуска тези прегледи, е признак на лудост? Лудост ли е съмнението, че си позволява с нея волности, на каквито никой лекар няма право? Тя до такава степен е загубила връзка с външния свят — възможно ли е да е пропуснала някакви забележителни промени по отношение правата на лекарите спрямо техните пациенти? Нима самата кралица е подлагана на такива насилия и заплахи от страна на личния си лекар? Ако се случи нещо такова, кралицата би го прогонила, нали? Колко прекрасно би било да може да каже на доктор Кърлоу, че вече не се нуждае от услугите му, че няма повече работа тук.
Вместо това, както винаги, тя приема неизбежното, и ляга на леглото. Добрият доктор дърпа завесите, за да може слънцето да осветява това, което върши. Агнес насочва вниманието си към няколкото угаснали свещи, започва да брои стеклите се, застинали восъчни струйки. Обърква бройката, започва отново, като през цялото време се опитва да не обръща внимание на напрежението, което пронизва като електричество цялото й тяло — от пръстите на краката до корените на косата — когато докторът повдига края на роклята над коленете й.


Междувременно Уилям Ракъм вече е пред вратата на госпожа Кастауей. Първо почуква, после звъни, и чака нетърпеливо да му отворят. Влажният, вятър връхлита на пристъпи и подръпва панталоните му; натруфено облечени уличници го оглеждат, когато минават край него. Кожата на главата го сърби от обилните количества помада, с които е поливал косата си, когато се е ресал. Минава цяла минута — излиза, че тук положението е също толкова лошо, колкото и в собствения му дом!
След още една минута резето щраква. През един едва забележим процеп се вижда блестящо женско око, което го оглежда подозрително.
— Шугър е заета — неприязненият глас принадлежи на Ейми Хаулет. — Ако искате, елате по-късно.
— Всъщност, бих искал да разговарям с вашата… с госпожа Кастауей — казва Уилям. — По делови въпроси.
— Тук — отвръща присмехулно момичето, — се обсъждат единствено делови въпроси.
Умът му не може да побере как някой мъж би могъл да целува и прегръща такова цинично същество, но Уилям прави още един опит:
— Настоявам… става дума за нещо, което би представлявало голям интерес за госпожа Кастауей, убеден съм в това.
След което госпожица Хаулет отваря рязко цялата врата, и веднага му обръща гръб.


В приемната на госпожа Кастауей всичко изглежда точно така, както когато Уилям — тогава още господин Хънт — влезе тук за първи път. Както и преди, той се смайва от многобройните изображения на Мария Магдалена, окачени по стените, огънят пламти все така силно, а самата госпожа Кастауей, седнала зад бюрото си, пак е облечена в аленочервено. Този път обаче няма и следа от госпожица Лестър и нейното виолончело — столът й е празен. Ейми Хаулет отива лениво към мястото си и се отпуска тежко сред шумоленето на изпомачканите си поли — оттам наблюдава с лукав поглед влизането на Уилям. Отпуснала ръце край тялото си, отметнала назад глава, тя вдишва дима и после прави нещо много странно — разтваря устни и започва да изпълнява някакъв фокус с цигарата, прилепнала към крайчеца на езика й. За миг изглежда, че ще я глътне, после я задържа, без да я угаси, между зъбите си. После отново всмуква дим. През цялото време не мигва нито веднъж.
— Наистина се надявам, че ще извините поведението на Ейми — казва госпожа Кастауей и кани с жест Уилям да седне на един от столовете. — Маниерите й са извънредно привлекателни за някои от посетителите ни.
Ейми се усмихва иронично.
— Наистина, не съм искала да ви засегна, господин… господин… — напразният опит да си припомни името й прекъсва упражнението по добро поведение, тя свива рамене и отвръща поглед.
— Хънт — казва Уилям. — Джордж У. Хънт.
Госпожа Кастауей присвива очи. Присвива ги толкова силно, че кървясалите еклери почти изчезват, а тъмните ириси лъщят като облизани лакрицови бонбони. Тя е по-едра, отколкото си я спомня той, и някак по-внушителна.
— И тъй, с какво можем да ви помогнем, господин Хънт? — пита тя нежно. Аленочервените й устни се издуват, когато произнася гласните. — Не очаквахме да ви видим пак толкова скоро.
Уилям поема дълбоко дъх, привежда се напред, и започва да излага предложението си. Говори сериозно, припряно, притеснено. Измисленият от него господин Хънт е свенлив, но богат човек. А какъв е източникът на богатството му? О, той е един вид неофициален, да не кажем таен партньор в голямо издателство, чийто приход по груба преценка възлиза на 20 000 лири стерлинги годишно. Изданията им са толкова многобройни, че не би могъл да ги изреди, но сред техните автори са имена като Маколи, Кенъм Дигби, Льо Фану и Уилям Ейнсуърт. Всъщност, той има среща със стария си приятел Уилки — Уилки Колинс — след… — той изважда сребърния си часовник така, че всички да го видят — след четири часа. Но преди това…
Той защитава позициите си, но освен че изтъква своите аргументи, не пропуска да задава и въпроси. Задаването на въпроси (така поне твърди Хенри Колдър Ракъм в преписките, които Уилям е чел допреди малко) е основно средство да подчиниш бъдещия партньор на волята си. «Задавай въпроси», настоява старецът, «изразявай съчувствие към затрудненията, в които е изпаднал човекът, с когото искаш да сключиш сделка, после подчертай, че изходът е в твои ръце». Уилям продължава с пълна пара, по челото му е избила пот, от устата му се сипе порой от думи. «Не допускай да се възцари мълчание, което другият може да запълни със своите възражения», това е още нещо, което старият повтаря непрекъснато. Уилям не допуска възцаряването на мълчание. «Гледай събеседника си право в очите». Уилям гледа госпожа Кастауей в очите, и след време изпитва чувството, че е постигнал някакъв напредък. Тя става все по-откровена, когато цитира цифри; кима сериозно, когато той й обяснява как смята да постигне нарастването им.
— И така — казва той в заключение, — Шугър остава изключително за мое ползване. Какво ще кажете за предложението ми?
Отговорът на госпожа Кастауей гласи:
— Съжалявам, господин Хънт. Не.
Шокиран, Уилям поглежда към Ейми Хаулет, като че ли очаква тя да се намеси в негова полза. Но Ейми се е отпуснала на стола и си чопли ноктите — точно сега острият й поглед е насочен за щастие в друга посока.
— Но защо не? — възкликва той, като се старае да не повишава тон, за да не го изхвърли пазачът, който сигурно се крие някъде наблизо. — Не мога да си представя какви причини имате да не приемете. (Какъв би бил съветът на Хенри Колдър Ракъм? «Кажи на човека същото, което той ти е казал току-що»). — Казвате, че за една вечер Шугър приема един-двама, най-много трима джентълмени. Аз ви приемам да покрия разходите за предполагаемите й три ангажимента. На самата Шугър ще плащам по моя преценка. Печалбата ви си остава същата, само дето ще получавате парите от един човек, а не от няколко.
Вместо да плесне чело със сбръчканата си ръка в израз на закъсняло прозрение, госпожа Кастауей отвръща на настояването на Уилям по смущаващ начин. Тя започва да рови в едно от чекмеджетата на писалището си и изважда свитък изпомачкани листове. После хваща голямата ножица и започва да трака с нея, сякаш да провери върши ли работа.
— Тези неща не са толкова прости, колкото ви се струват, господин Хънт — казва тя тихо, и започва да подрежда листовете на писалището пред себе си. Очите й се прехвърлят от Уилям върху разпилените листове и обратно — очевидно е нетърпението й да продължи работата си. — Като начало, нашето заведение е малко и всички изчисления са в наш ущърб. Ако една трета от това, което предлагаме на клиентите, постоянно не е в наличност…
Звукът на звънеца кара и двамата да трепнат.
Ейми Хаулет изпъшква и отправя поглед към тавана.
— Къде е това момче? — въздъхва тя, после става от стола си.
— Господин Хънт, моля за извинение — казва госпожа Кастауей, когато Ейми изфучава навън, за да изпълни за пореден път задълженията на спящия Кристофър. — Едно от нашите малки правила е господата, които ни посещават, никога да не се срещат. Затова, ако бъдете така добър да минете в съседната стая… — тя му сочи пътя с ножиците, — само за миг…
Госпожа Кастауей му кимва майчински и той се подчинява.
— Болката — тъкмо казва доктор Кърлоу, — се дължи единствено на желанието за съпротива.
Избърсва пръсти в бяла носна кърпичка, пъхва я обратно в джоба си, и се навежда, за да опита още веднъж. Няма спор, госпожа Ракъм го кара да се поизпоти за хонорара си.


«Не и Шугър, само Шугър не, мръсник такъв, свиня!», повтаря си Уилям, докато се гърчи от притеснение в съседната стая, притиснал ухо към вратата. «Тя е заета. Отказал си се. Омекнал си».
— … още доста рано… — чува той гласа на госпожа Кастауей.
— … Шугър… — произнася мъжът.
Косата на Уилям настръхва от омраза. Изкушава се да връхлети в другата стая и да нападне съперника си, да го свали с юмруци на пода.
— … можем да предложим други удоволствия…
Сърцето му бие ускорено; той съзнава, че бъдещето му се крепи на косъм, чака спасение или провал. Как е възможно доскоро Шугър да не е съществувала за него? А ето го сега — стои тук, свил юмруци в джобовете, и е готов да убие човек заради нея!
Оказва се обаче, че кръвопролитието е излишно. Господинът в приемната се съгласява да се задоволи с госпожица Хаулет. Пада му се на мръсника. Уилям се надява тя да му хвърли такъв бой, че едва да оживее — задето се е осмелил да пита за Шугър.
— … значи без вино, да, разбирам, че бързате… като хиляда и една нощи, сведени до няколко минути…
Уилям се заслушва в музиката, съпровождаща сключването на сделката. Странно как човешкият говор става почти недоловим, когато го слушаш през вратата, а звънът на монети се чува толкова ясно!
— Господин Хънт?
Слава Богу.
Едва сега Уилям осъзнава какво представлява стаята, в която се беше скрил — малка болнична стая, оборудвана с бурканчета, пълни с лекарства, и всякакви превързочни материали. Има и шишета със силни спиртни тинктури, препарати, предизвикващи аборти, белязани с кръстосани кости и детски черепи, ароматизирани дезинфектанти, произведени от… (той се чуди дали няма да види познатия герб с вплетеното в него «Р») — от «Бийчъмс».
— Господин Хънт?
— Госпожо Ракъм?
Агнес Ракъм лежи на леглото си, на много мили оттук, обърната на една страна, за да улесни доктор Кърлоу в опитите му да бръкне по-надълбоко в нея.
— Добре — мърмори той разсеяно. — Благодаря.
Опитва се да намери матката на Агнес, която съгласно неговите познания би трябвало да се намира точно на четири инча от външния отвор. Средният му пръст е дълъг точно четири инча (мерил го е) и той е много озадачен, защото не намира това, което търси.


— Споменахте някакви… усложнения, които не съм предвидил? — подхваща Уилям отново разговора.
— Много, много усложнения — въздиша госпожа Кастауей. Сякаш за да го откаже, тя отново се е заела със своите изрезки — реже някакви листове, които според Уилям приличат на страници, откъснати от книги. — Току-що се сетих за още едно — нашето заведение има… е, може би не точно договор, но неписано споразумение с «Камината». Били ли сте в «Камината»? О, да, разбира се, че сте били — тя отново откъсва очи от него и насочва ножиците към нов лист. — Вие например, господин Хънт, след като оценявате така високо качествата на Шугър, можете да разберете, че тя е считана за една от атракциите на «Камината» — присъствието й привлича клиенти, или така поне считат собствениците на «Камината». Така че ние им правим услуга, която може да няма точно парично измерение, но независимо от това е ценна. Ако Шугър внезапно… изчезне — колкото и ласкателна да е причината за изчезването й, господин Хънт — собствениците на «Камината» ще се чувстват ощетени, нали?
Пред Уилям се оформя мъничка човешка фигурка — бяла откъм него, сива от гравирания образ откъм госпожа Кастауей.
«Тя е луда», казва си той, докато гледа как фигурката на светица с ореол, изрязана от някакъв илюстриран католически молитвеник, пада леко на писалището. Как би могъл да сключи сделка с луда жена? Кой от двата образа — от гледна точка на лудата, която изрязва образи на Мария Магдалена от книгите — би бил по-внушителен; съвсем истински наследник на парфюмерийна индустрия, или измисленият партньор в престижно издателство? И какво, по дяволите, има предвид с тези намеци за «Камината» — иска просто още малко пари, или ще се наложи да купи цялата проклета кръчма?
«Накарай събеседника си да произнесе поне веднъж думата «да» — тези думи баща му беше подчертал със зелено мастило. Всичко останало са подробности».
— Мадам, това несъмнено са само подробности — заявява той. — Не бихме ли могли… — какво щастливо хрумване! — не бихме ли могли да повикаме самата Шугър. Уважавам вашите възражения, мадам, но все пак тук се решава нейното бъдеще…
Госпожа Кастауей взема друг лист. На гърба му се вижда съвсем явно печатът на някаква заемна библиотека.
— Господин Хънт, има нещо, което вие пропускате. Не сте преценили вероятността Шугър да предпочита — моля да бъде извинена, не искам да ви засегна — да предпочита разнообразието.
Уилям не й обръща внимание; съзнава, че няма полза да дава израз на възмущението си.
— Мадам, настоявам — умолявам ви — нека чуем какво ще каже самата Шугър.
«Дай ми я, дай ми я», повтаря той на ум, вперил поглед в очите на лудата. Никога не е желал нищо по страстно — сам се учудва от силата на желанието си. Ако може да получи само това, което иска, няма да моли Бога за нищо повече — за нищо друго, докато е жив.
Госпожа Кастауей измъква пръсти от ножиците, бута стола си назад и става. От тавана висят три копринени шнура. Тя дръпва единия. Кого ли призовава? Някой бияч, за да го изхвърли? Или Шугър? Очите на госпожа Кастауей не издават нищо.
Господи всемогъщи, това се оказа далеч по-трудно, отколкото завоюването на ръката на Агнес, мисли Уилям. Ако само тази луда стара сводница се съгласи да рискува с него, така, както се съгласи навремето лорд Ънуин!
Докато седи тук, в публичния дом на госпожа Кастауей, и очаква появата на Шугър или на някой едър мъжага, той си спомня как бе поканен в кабинета на съсухрения стар аристократ — и там, докато пиеха портвайн, му беше прочетен договорът, съгласно който щеше да се сключи бракът между Агнес Ънуин и Уилям Ракъм, ескуайър. Спомня си, че юридическите термини му се сториха напълно неразбираеми, затова, когато лорд Ънуин свърши с четенето и каза със заядлив тон нещо от рода на: «Е, това устройва ли ви?», той не знаеше какво да отговори. «Това означава, че тя е ваша, Бог да ви е на помощ», поясни лорд Ънуин и напълни отново чашата му.
Ето, по стълбите се мярва някаква сянка… Дали… Тя е! В подплатен син пеньоар, по пантофи, с разпуснати и разбъркани коси, още сънлива, Бог да я благослови. По предната част на пеньоара й се виждат тъмни пръски вода. Сърцето му, доскоро изпълнено с убийствени помисли по адрес на госпожа Кастауей, внезапно сякаш ще прелее от нежност.
— Виж ти, господин Хънт — казва тихо Шугър и спира насред стълбите, — каква приятна изненада, да ви видя отново толкова скоро! — тя посочва с извинителен жест неподходящото си облекло. Течението по стълбището развява косата й и един кичур се увива около бузите и голата й шия. Как е възможно досега да не е забелязал колко слаба е шията й! А и устните й са толкова бледи и сухи — като късчета дантела; тя сигурно не пие достатъчно течности! Каква наслада би било да втрива мехлем в тези устни, докато тя целува пръстите му…
— Господин Хънт има едно предложение към теб, Шугър — казва госпожа Кастауей. — Господин Хънт?
Стара вещица! Дори не покани Шугър да седне — като че ли предложението му е толкова скандално, че момичето със сигурност ще откаже, още преди да е слязло по стълбите. Но погледът, който си разменят с Шугър, му вдъхва смелост — този поглед говори: «Ние се познаваме, нали, аз и ти?»
Той я кани любезно да седне и тя се разполага на стола на госпожица Лестър. После Уилям повтаря кратката си реч, но този път, освободен от противното задължение да се обръща към госпожа Кастауей, говори, гледайки Шугър право в лицето (тя все още гледа сънливо; облизва сухите си устни с малкото си червено езиче, същият език, който… съсредоточи се, Ракъм!). Той вече не е толкова напрегнат; когато повтаря измислиците за Джордж У. Хънт, й отправя съучастническа усмивка, израз на взаимно разбиране, на нещо споделено, вече част от съвместната им история. Но когато се стига до цифри, той заговаря ясно и точно. От дипломатичност споменава възраженията на госпожа Кастауей, и ги включва в своето описание. Всеки от тях, твърди той уверено, ще стане по-богат в резултат на това начинание — никой няма да претърпи и най-дребната неприятност.
— Но вие още не сте споменали — обажда се старата жена от другия край на помещението, — какво ще плащате на Шугър?
Уилям трепва. Въпросът му се струва груб, неделикатен — при това отговорът изобщо не я засяга. Та това не е някакъв долен бардак!
— Ще й плащам толкова — казва той, — колкото е необходимо, за да се чувства щастлива. И кимва едва забележимо към Шугър, за да подчертае, че говори напълно сериозно.
Шугър примигва няколко пъти, прекарва пръсти през разчорленото оранжево руно на главата си. Лавината от факти и цифри малко я е зашеметила, като че ли на събуждане вместо варено яйце е видяла пред себе си «Принципи на политическата икономия» от Джон Стюарт Мил. Най-сетне тя отваря уста и казва с лукава усмивка:
— Добре, господин Хънт. Съгласна съм.


Да! Тя каза «да»! Ракъм едва се сдържа. Но трябва, трябва. Детинският ентусиазъм не би му подхождал; нали е издател!
Затова, свел глава над писалището на госпожа Кастауей, той следи как тя съставя договора «през настоящия 24 ден на месец ноември 1874 година». Чиста загуба на труд и мастило; ако тя само знаеше, че той би подписал всичко, дори празен лист, на който е написана само тази единствена дума — «Всичко»! Но тя има други изисквания. И той чете думите, които изтичат изпод перото й, изписани (нека й отдадем дължимото) красиво и с елегантен стил… «упоменаван по-нататък като Домът»… Боже милостиви! Тя смята да го измами, повече от ясно е… но какво значение има това? В сравнение с богатството, което скоро ще бъде негово, размерите на нейната алчност си остават лилипутски.
При всички положения, ако той реши да се отметне, какво би могла да стори тя? Да преследва някаква въображаема личност чрез съдилищата за закрила на проституцията? Короната изслушва делото «Кастауей срещу Хънт»? Престани да дращиш, жено, и остави място за подписите!
В сравнение с това тук договорът, с който му бе дадена ръката на Агнес, бе съставен изключително небрежно — претенциите към него бяха далеч по-малки, отколкото в сегашния документ. В един брачен договор човек би могъл да очаква проява на бащинска загриженост, но лорд Ънуин прояви (така си казва Уилям сега, когато си припомня миналото) извънредно слабо желание да закриля Агнес. Зестрата й не беше кой знае каква — сума, която една млада жена може да изхарчи за година-две — а в договора не бе залегнала и дата, на която Уилям да се задължава да придобие собствено състояние. Не се споменаваше и колко голям гардероб с модни дрехи е длъжен да поддържа съпругът й, нито пък как Агнес ще продължава да води начина на живот, към който е привикнала. Ако се съдеше по този договор, на лорд Ънуин му беше все едно дали бъдещият му зет няма да разпродаде дрехите на Агнес, бижутата и книгите й, и да отпрати прислужниците й. Излизаше едва ли не, че той си умива ръцете от всякакви задължения към нея — сякаш е знаел (хитрият му стар пияница!) каква отрова разяжда душевното здраве на доведената му дъщеря.
Някъде в къщата отеква далечно хлопване на врата — тръгва си посетителят на госпожица Хаулет. Уилям поглежда изкосо Шугър, но тя е потънала в креслото, облегнала глава на свитата си ръка, и е притворила очи. Ръкавът на пеньоара й се е хлъзнал назад и разкрива бялата плът на ръката й, нашарена със синкави белези от пръсти. Сигурно са от него — а дали е така? Стреснат, той осъзнава, че договорът зависи не само от доверието на жените в него, но и от неговото доверие в тях. Какво би им попречило да продължат да вършат същото като досега зад гърба му? Нищо, освен ако той не се постарае да се държи непредсказуемо, и не им казва никога кога ще дойде следващия път… Не, това е лудост, той трябва да е луд — и все пак около ъгълчетата на устата му играе усмивка, когато подписва със замах измисленото си име под сделката, сключена с една сводница и една проститутка.
— С най-голямо удоволствие — заявява той и вади десетте гвинеи, получени от продажбата на някои ненужни вещи на Агнес, — да затвърдя с подпис този договор.
Госпожа Кастауей приема парите. Внезапно лицето й е станало прастаро и много уморено.
— Убедена съм, че можете да си представите доста по-приятни неща от подписването на договор, господин Хънт — казва тя. — Шугър, скъпа, събуди се.


Агнес се взира в малките дръжки от слонова кост на нощното шкафче, старателно отбелязва всяка пукнатина и драскотина по тях. Сянката на главата на доктора пада върху лицето й. Вече е извадил пръстите си от нея.
— Опасявам се, че не всичко е наред.
Думите достигат до Агнес като случайно доловен откъс от разговор на някоя гара. Тя вече изпада в унес, клепачите й се притварят, по лицето й е избила пот — виждала е това много пъти насън, но никога досега наяве. Сънят за едно пътуване…
Но доктор Кърлоу говори, опитва се да я изтръгне от унеса. Полека, но настоятелно той притиска пръст към определено място на голия й корем.
— Чувствате ли това място тук? Тук, където ви докосвам? Матката ви е стигнала чак дотук, много по-високо от мястото, където би трябвало да бъде, а то е… ето тук. Пръстите му се плъзват към кичурчетата руси косми, които Агнес е мярвала може би двайсетина пъти през живота си, и всеки път много се е срамувала. Но този път няма основание да се срамува — пръстите на лекаря се плъзгат (поне така мисли тя в съня си) не по тялото й, а по някаква друга повърхност — по стъклото на прозореца например. Тя седи в някакъв влак, който тъкмо потегля от гарата, а някакъв човек отвън, на перона, опира пръст в прозореца на нейното купе.
Агнес затваря очи.


Горе, в стаята на Шугър, Уилям разкопчава яката си. Шугър, коленичила в краката му, търка лице в копчетата на панталона му и мърка:
— Рррр…
Копчетата на ризата му са неподатливи — облякъл е най-елегантните си дрехи, за да впечатли госпожа Кастауей. Докато се бори с тях, той хвърля поглед към писалището, отрупано както винаги с книжа. При това книжата имат мъжки вид, не са листчета цветна оризова хартия и пликове с отпечатани по тях цветя; никъде не се вижда книга с готварски рецепти и проповеди, украсени с превзети акварелни рисунки, няма и кръстословици и ребуси от популярната преса. Не тези листове са натрупани в неспретнати купчини на бюрото на Шугър, целите изписани, по някои има мастилени петна, други са смачкани, а между тях се виждат угарки от свещи. Най-отгоре се вижда някакъв памфлет — листът е гъсто напечатан, а полетата са изпълнени с бележки в тъмносиньо мастило.
— Каквото и да вършиш тук, забелязвам, че не е лесна работа — отбелязва той.
— Нищо, което би представлявало интерес за един мъж — отвръща тя тихо и драска леко с пръсти по задната част на панталона му. — Ела, вземи ме.
Завесите на леглото вече са прибрани встрани като на театрална сцена. В огледалото на горната табла Уилям вижда собственото си отражение — как се препъва, воден към изпомачканите чаршафи, които още пазят неговата миризма и миризмата на Шугър.
— Вече съм влажна от желание, господин Хънт — гука тя.
— Не, наистина, казвай ми Уилям — отвръща той. — И наистина трябва да ми повярваш, вече няма да ти се налага да работиш изобщо, освен…
— Ммм, да — отвръща тя и го придърпва на леглото до себе си. Повдига меката, свободно падаща тъкан на пеньоара си и го нахлузва на главата му; той се върти, но тя го е хванала здраво, притиснат към талията й. Горещият му, влажен дъх плъзва по тялото й, тя го оставя да пълзи нагоре, към светлината, която прониква през отвора около шията.
— Ооо, не още — продължава да гука Шугър и го задържа, както е покрит с пеньоара. — Гърдите ми изгарят за докосването ти.
Той започва да ближе гърдите й — нежно, слава Богу. Някои мъже ръфаха зърната им като ябълка. Устните на този са меки, езикът — гладък, зъбите почти не се чувстват. Безобиден, доколкото може да бъде безобиден един мъж, при това с много пари, които има желание да изхарчи. Ако иска името й да фигурира в някакъв договор, защо да не изпълни желанието му?
Но, Божичко, в никакъв случай не бива да допуска той да види какво има на писалището й. Този път майка й наистина я изненада — позвъни много рано. Беше заспала много дълбоко, потънала във възглавниците на леглото. Как би могло да се очаква, че както бе полузаспала, ще се сети да разчисти бюрото си? И без това едва успя да се завлече до долу, без да си строши врата по стълбите — на нищо повече не бе способна. И за какво? Никой не би могъл да я вини, че не можеше да предвиди за какво я викаха — да се обрече на вечна вярност на някакъв мъж…
Но за в бъдеще трябва да бъде по-внимателна — не бива да оставя всички книжа така, че той да може да се рови из тях. Какво ли е оставила най-отгоре точно сега? Опитва се да си представи повърхността на бюрото, докато повдига роклята си, за да може мъжът, усукан в нея, да си поеме дъх… Дали не беше онзи отвратителен памфлет за… о, Господи, да! Тя пребледнява при мисълта, че ако не беше го дръпнала към леглото, той можеше да си е пъхнал носа в него.
На писалището й лежи отворен един медицински трактат, откраднат от обществената библиотека на Тревър Скуеър. Текстът не би трябвало да бъде изненада за него — вероятно е чел такива неща и преди:


«Нито една жена не би могла да разсъждава сериозно, без да увреди функциите на организма си, предназначен за износване, раждане и отглеждане на деца. Най-често жената «интелектуална» е инвалид от детство или практически хермафродит, който при друго развитие би могъл да се превърне в здрава жена и съпруга.
Нека запушим уши, за да не чуваме гласовете на тези, които ни предлагат да получим резултатите на някакъв женски интелектуален труд в замяна на оскъдно, болнаво и хилаво поколение. Бъдещето ни се нуждае много повече от здрави и плодоносни утроби, отколкото от някакви си женски драсканици».


Но не това е текстът, който не трябва да попада пред очите на новия благодетел на Шугър, а ръкописните коментари на Шугър в полетата — тях той не трябва да вижда в никакъв случай. «Надут глупак!» например или «Тирания!», или «Погрешно, погрешно, погрешно!» (някъде другаде), а накрая, като заключение, е надраскано сред много мастилени петна: «Ще видим тази работа, проклет стар глупако! Скоро започва новият век, и тогава вие ще ИЗМРЕТЕ — ти и всички като теб!»


Докато доктор Кърлоу рови из чантата си, за да намери кутията с пиявиците, той съзира крайчеца на някакво списание, който се подава изпод леглото на пациентката му — едно от тези списания, които той не й позволява да чете. (Става дума за «Лондон Периодикъл Ривю». Агнес го чете с напълно невинното желание да научи какво би трябвало да мисли за новите картини, които не е могла да види, новоиздадената поезия, която не е могла да прочете, последните събития, на които не е присъствала — за в случай, че й се наложи да сподели мнението си на някоя от тези теми по време на предстоящия сезон).
— Извинете, госпожо Ракъм — казва той, без да съзнава, че тя вече не го чува. Той е вдигнал непозволения материал високо нагоре, и го държи точно пред невиждащите й очи. — Това списание ваше ли е?
Докторът не очаква от нея отговор — упрекът му изключва всякакви извинения. Освен това няма значение дали става дума за «Лондон Периодикъл Ривю», за «Сянката на Ашлидиат» от госпожа Хенри Ууд или някаква друга подобна глупост. Четене на прекалено вълнуващи, прекалено уморителни, прекалено въздействащи текстове, прекалено често миене, прекалено излагане на слънце, прекалено стегнати корсети, сладолед, аспержи, грейки за крака — всички тези и още много други неща причиняват заболявания на матката. Но няма повод за безпокойство, докторът разполага с нужното лекарство.
Той оглежда за миг късчето бяла кожа зад ухото на Агнес, сетне поставя там, с абсолютна точност, първата пиявица. Агнес избира тъкмо този неподходящ момент, за да се изтръгне от унеса си с надеждата, че междувременно външният свят е станал отново безопасен. Тя наблюдава как стиснатата в пинсета пиявица се насочва към лицето й. Преди да намери отново убежище в безсъзнанието, тя усеща студеното докосване на инструмента зад ухото си, и въпреки че не може да почувства как пиявицата започва да смуче, си представя много живо кървавата спирала, която се издига нагоре от вътрешностите към главата й, пълзи като аленочервен червей из някаква лепкава каша. Но после потъва отново в сънищата си, и в момента, когато доктор Кърлоу полага втората пиявица, влакът вече е потеглил.
Докторът завърта полека главата й на другата страна, за да повтори процедурата.
— Извинете, госпожо Ракъм.
Агнес не помръдва; пътуването й наближава стремително към своя край. Двама старци я изнасят от гарата на носилка — озовават се някъде насред полетата, в дълбоката провинция, пред Манастира на здравето. Една монахиня пристига тичешком, за да отвори портите — огромни железни порти, покрити с шумолящ бръшлян и ружи. Старците полагат внимателно носилката на огрятата от слънцето трева и свалят шапки. Монахинята коленичи пред Агнес и полага хладната си длан върху челото й.
— Мило, мило дете — казва тя с любяща загриженост. — Какво да правим с теб?


Сега, когато страстите са се успокоили, Уилям е в състояние да огледа по-добре трофея си. Разглежда я подробно, изпълнен с любов. Тя лежи в прегръдките му и като че ли спи — клепачите й са спуснати. Той плъзва пръсти по косата й, наслаждава се на неочакваните отсенки, скрити в червеникавите кичури — проблясъци на чисто злато, бяло-руси косъмчета, къдрици с цвят на потъмнял бронз. Никога не е виждал кожа като нейната — навсякъде, по крайниците, по бедрата и корема, тя има… как би могъл да ги нарече? Тигрови шарки. Спираловидни, геометрични шарки от суха, белеща се кожа се редуват със зачервени, раздразнени участъци. Шарките са симетрични, сякаш нарисувани по тялото й от педантичен естет, или от някой африкански дивак. (Ако беше тук, доктор Кърлоу би могъл да обясни на Уилям, а всъщност и на самата Шугър, че тя страда от псориазис, обхванал необичайно големи участъци от тялото й, който на места преминава в едно по-рядко страдание, наречено «ихтиозис». Би могъл и да предпише разни мехлеми, които биха повлияли на пукнатините по ръцете на Шугър или на белещата се на парцали кожа по бедрата й също толкова малко, колкото и евтиното масло, с което се маже в момента). За Уилям тези шарки са очарователни, подходяща проява на животинската й природа. Дори миризмата й е животинска, или поне мирише така, както той си представя, че миришат животните, защото Уилям не обича животни. Влажният процеп между краката й излъчва силен аромат, по косъмчетата проблясват капчици пот и сперма.
Той повдига леко глава, за да огледа по-добре гърдите й. Така, както е легнала по гръб, гръдният й кош изглежда почти съвсем плосък, но зърната на гърдите й са издути и недвусмислено женствени. (Освен това, когато тя лежи по корем, определено има какво да изпълни ръцете му). Всъщност всеки сантиметър от тялото й го изпълва с възторг; тя като че ли е създадена единствено с цел да го докарва до оргазъм.
Той притиска раменете й. Трябва да я разбуди, за да й зададе въпроса, който вече почти цял час копнее да постави.
— Шугър?
— Мммм?
— Ти… харесваш ли ме?
Шугър се засмива гърлено, извръща глава към него и притиска лице към бузата му.
— О, Уилям, да — отвръща тя. — Нали ти си моят спасител? Моят рицар… — сухата кожа на дланта й драска гениталиите му. — Още не мога да повярвам на късмета си.
Той се протяга и блажено притваря очи. Тя скрито дъвче своите белещи се устни, обезпокоена от едно малко парченце кожа, което всеки момент ще се откъсне. Не бива да го дърпа, защото ще прокърви. Колко пари да поиска този път? Голямата му, мека ръка е обхванала едната й гърда, сърцето му бие точно до острата лопатка, изхвръкнала на гърба й. На лицето му е застинал израз на блаженство. Хрумва й — не, всъщност тя предполагаше нещо подобно от мига, когато срещна за първи път очите му — че въпреки всичките му ексцентрични пози, той си остава дете, търсещо топло легло, в което да спи. Достатъчно е само да погали мазните му руси къдрици, да ги отметне от потното му чело, и той ще й даде всичко, което тя пожелае.
Той е започнал да диша по-дълбоко и почти се е унесъл, когато на вратата се почуква — плахо и колебливо.
— Какво, по дяволите… — мърмори Уилям.
Но това почукване е познато на Шугър.
— Кристофър! — подвиква тя тихо. — Какво има?
— Много се извинявам — долита гласът на момчето през ключалката, — но трябва да предам известие от госпожа Кастауей. За джентълмена. Трябва да му припомня… в случай, че е забравил — че има среща. С мистър Уилки Колинс.
Уилям се обръща към Шугър и се усмихва смутено.
— Дългът ме зове — казва той.


Няколко часа по-късно Агнес чувства как малките, женствени ръце на Клара я галят механично през завивките, но тя е потънала прекалено дълбоко в съня си, за да разпознае чии са ръцете.
Сънят, достигнал небесната си кулминация, е започнал пак отначало. Тя пътува към Манастира на здравето: едно купе е специално подготвено за нея, така че да напомня колкото е възможно повече на стаята й у дома; тя лежи на кушетка до прозореца, по стените има истински тапети и портрети на майка й и баща й в рамки.
Тя се повдига на възглавниците, за да погледне към оживения перон, по който пътниците тичат насам-натам, момчета залитат под тежестта на куфарите, гълъби пърхат под високия купол на покрива, а край най-далечния перон, близо до улицата, пръхтят нетърпеливо файтонджийските коне. Неприятният мъж, който почука по прозореца на купето й, е изчезнал, на негово място усмихнатият стар началник-гара подвиква през стъклото:
— Всичко наред ли е, госпожице?
— Да, благодаря — отвръща тя и се отпуска обратно на възглавниците. Отвън се чува изсвирване и влакът потегля с почти незабележимо разтърсване.


След още час и нещо Уилям Ракъм, разположил се удобно в кабинета си, рови из чекмеджетата на писалището си и осъзнава с известен потрес, че вече е изчел цялата документация на империята «Ракъм». Най-сетне е преорал всички книжа; успял е да изтръгне същината им. Пред него лежи отворен голям тефтер с кожена подвързия. В него, със собствения му едър почерк, са записани някои неизяснени въпроси. Скоро ще получи отговори и на тях.
Зашеметен от мадейра и от съзнанието за постигнатия успех, той разкъсва кафявата опаковка на един девствен досега пакет хартия за писма с герба на парфюмериите «Ракъм». Изважда един лист, поставя го внимателно на писалището, затиска единия му край с лакът, потапя перодръжката в мастилницата и започва да пише под украсения с роза фирмен герб: «Скъпи татко…»


Девет

А сега елате с мен, да отидем далеч от мръсните улици на града, далеч от стаите, вмирисани на лъжа и страх, далеч от договорите, съставени сред омерзение и цинизъм. Любовта съществува. Да отидем на църква.
Изминали са четири месеца. Неделната утрин е студена, но слънчева. Въздухът е чист, без никакви примеси освен лек мирис на дъжд, тук-там прелитат врабчета. По целия път към църквата влажната трева е осеяна с белите пъпки на нарцисите, които скоро ще се разпукнат. Вече разцъфнали цветя можете да видите…
(Какво? Шугър ли? Защо мислите още за Шугър? Няма защо да се безпокоите — за нея вече е говорено. Опитайте се да пропъдите и Уилям от мислите си. Всичко е под контрол, уверявам ви. Поредица все по-сърдечни писма бяха разменени между баща и син; предаването на властта премина без сътресения. О, първоначално старецът се държеше като Тома Неверни, не приемаше подробните описания на дейността на империята «Ракъм», направени от Уилям; не приемаше задълженията на директора, нито пък начина, по който Уилям възнамеряваше да разпредели задълженията — за него това беше просто заговор, с цел да се измъкнат повече пари за разсипническо празнуване на Коледа. Но много скоро старият човек се убеди, че е станал свидетел на раждане, почти подобно на чудото, довело до раждането на Спасителя — появата на Уилям Ракъм, водещ индустриалец. Сега вече животът е сладък, униженията на Уилям са спомен от миналото; нека не се занимаваме повече с тях).
Както вече казах, разцъфнали цветя може да видите вътре в църквата — в прозрачните сивкави вази и по шапките на някои дами от паството. И не само цветя, но и препарирани птици и пеперуди, които красят шапките на по-изисканите дами. Те са наставали, излизат иззад пейките и се оглеждат една друга, за да оценят роклите и шапките си; само тази странна душица Емелин Фокс не носи никакви украшения. Държи главата си високо изправена, сякаш се мисли за красива, а и стойката й би била подходяща за далеч по-здраво тяло. До нея, както винаги, върви Хенри Ракъм — мъжът, който по право би трябвало да бъде «Онзи Ракъм», от парфюмерийната империя «Ракъм», но който (както вече е ясно на всички) окончателно е загубил правото си на наследство.
Хенри е хубав мъж, с ръст доста над средния — е, поне доста по-висок от брат си, с по-сини очи и по-волева брадичка. Освен това косата му, не по-малко златиста от тази на брат му, се вие над челото му по далеч по-привлекателен начин, а и талията му е тънка и стегната. Навремето, преди да стане ясно, че той няма никакво намерение да встъпи в правата си на законен наследник, около него се навъртаха немалко привлекателни и търсени млади дами. Всички те бяха на мнение, че той е почтен, макар и прекалено сериозен мъж, всяка намекваше, че наследникът на такъв голям концерн ще се нуждае от предана съпруга, и всяка се оттегляше дискретно веднага след като забележеше презрителното му отношение към парите. Една от тези дами (тя днес е в църквата), омъжена е отскоро за Артър Гилоу, производител на хладилни шкафове дори го целуна веднъж по челото с надеждата, че така ще пропъди свенливостта му.
Но не това е любовта, за която говорех. Любовта, за която говорех, е истинска. Това е любовта на двама приятели — към Бога и един към друг.
Хенри излиза в преддверието на църквата — за съжаление не неговата църква, а просто църквата, която посещава — и вдъхва миризмата на свежия въздух, който нахлува отвън. Хенри не проявява никакъв интерес към парфюми, само дето му се струва, че с всяка изминала седмица в църквата се долавят все повече и все по-различни аромати. Днес мирисът на различни парфюми се излъчва еднакво силно от дамите (застанали по-близо до свещеника), които обсъждат Светото писание, както и от другите (застанали по-далеч от свещеника) които обсъждат предстоящия лондонски сезон.
Хенри и госпожа Фокс не обичат да се бавят в църквата след края на службата, и не се възползват от възможността да поклюкарстват с други енориаши от Нотинг Хил. Двамата се ръкуват със свещеника, Хенри изразява възхищението си от начина, по който той отрече дарвинизма в своята проповед, и излизат навън. Клюкарите ги проследяват с поглед, но тъй като вече месеци наред пренебрежителното отношение на тези двамата към тях не се променя, и те не си правят труда да го коментират. Толкова много е говорено вече за Хенри Ракъм и госпожа Фокс, при това нито един от двамата не налапва въдицата въпреки произнесените с висок шепот коментари — значи вече усилието не си струва.
Хенри и госпожа Фокс пристъпват предпазливо надолу по стръмната чакълена пътечка към църковния двор. И двамата използват затворените си чадъри вместо бастуни, но не се хващат подръка. В най-долната част на наклона пътечката завива рязко и минава покрай църковния двор, след което се влива в главната улица; двамата продължават да вървят покрай масленожълти надгробни камъни от лявата си страна и черни стволове на иглолистни дървета от дясната.
— Каква прекрасна утрин — отбелязва Емелин Фокс. (Не, тя го казва съвсем искрено! Не, това не е опит за поддържане на учтив разговор! Времето, което прекарахте по улиците и в домовете със съмнителна репутация, ви е направило цинични; неделната утрин наистина е прекрасна, и тази жена просто изразява насладата си от нея). Тя прелива от любов към Божието творение. Величието на Божието дело е всеобхватно и безкрайно; тя се чувства заобиколена от него, от всички страни… (Какви мисли ви минават през главата? Не, наистина се задържахте прекалено дълго в неподходяща компания!)
— Прекрасна наистина — съгласява се Хенри Ракъм. Той се оглежда, подканвайки величието на Природата да нахлуе в душата му, но Природата не приема с готовност поканата му. Мъжът се взира, присвил очи, в зеленикавата светлина, обзет от копнеж да сподели усещанията на спътницата си.
Работата е там, че макар слънчевите лъчи да се промушват през листата на дърветата също като в картината на Дайс «Джордж Хърбърт в Бемъртън», те далеч не го впечатляват толкова, колкото пълнежът на корсажа на госпожа Фокс. Въпреки че жизнерадостните врабчета шумолят из нападалите листа и подскачат по калдъръма, те не могат да се сравняват с госпожа Фокс и грациозната й походка. А ще се отнася до светлината, то най-привлекателното нещо в нея е начинът, по който пада върху лицето на госпожа Фокс.
Колко е красива! Прилича на ангел — ангел, облечен в сива вълнена рокля. Колкото и да гледа «лилиите в полето», чарът им му се струва евтин и вулгарен — не може да ги предпочете пред въздържаната елегантност на госпожа Фокс. И гласът й е плътен и звучен, като… като нежна мелодия, изсвирена на фагот — действа толкова по-успокоително от чуруликането на врабчетата, или на останалите жени.
— Не ме слушате, нали, Хенри? — пита тя внезапно.
Той се изчервява.
— Моля ви, продължете, госпожо Фокс. Аз просто се възхищавах… на чудесата на Божието творение.
Госпожа Фокс закача дръжката на чадъра си на колана, за да може да вдигне и двете си ръце към челото. От вървенето по стръмната пътека по челото й е избила пот, тя попива капчиците по кожата под гъстия си бретон.
— Казвах само — продължава тя, — че ми се иска тези спорове около нашия произход най-сетне да приключат — по какъвто и да било начин.
— Извинете, госпожо Фокс, но какво разбирате под «какъвто и да било начин»? — Хенри винаги задава много внимателно въпросите си към нея, защото се бои да не я засегне.
— Ами — отвръща тя с въздишка, — веднъж завинаги да се споразумеем от кого произхождаме — от Адам, или от маймуните на господин Дарвин.
Стъписан, Хенри се заковава на място. Всеки път, когато се срещнат, тя най-изненадващо разкрива някаква подобна своя черта.
— Но, мила госпожо Фокс — не може да говорите сериозно!
Тя го поглежда изкосо и облизва устни, но не казва нищо, с което да уталожи тревогата му.
— Скъпа госпожо Фокс — започва той отново и се взира, примижавайки, в осеяната със слънчеви петна улица пред тях. — Разликата между едните и другите убеждения по отношение на произхода ни е равностойна на разликата… ами на разликата между вяра и атеизъм!
— О, Хенри, всъщност изобщо не е така — в гласа й се прокрадва нотка на нетърпение, тя започва да говори разгорещено, което го кара да предположи, че всеки момент ще насочи разговора към работата си в Дружеството за спасение. — Ако само можете да видите тези нещастници, сред които работя! Тогава ще осъзнаете, че споровете, които се вихрят из нашите църкви и заседателни зали, нямат никакво значение за тях. В техните очи една група превзети дърдорковци се дърли с друга. «Знам я таз работа, госпожице, — така ми казват. — Трябвало да избираме кого искаме за прародители — две маймуни или непорочен мъж и непорочна жена, които се разхождали голи из някаква градина». И се смеят — и двата варианта им се струват еднакво забавни.
— В техните очи може и да е така, но не и в очите на Бога.
— Да, но, Хенри, не разбирате ли, че те няма да се обърнат към Бога, ако ни наблюдават как се караме помежду си. Ние трябва да приемем, че на тях им е все едно какъв е произходът на живота. Нещо много по-важно, с което трябва да се борим, е тяхното пренебрежение към вярата. Тъкмо те, Хенри, които някога са били гръбнакът на църквата — в дните, когато светът не е бил засегнат от проказата на големите градове и фабриките. Каква тъга ме обзема, когато си помисля за бедняците — такива, каквито са били тогава, когато са обработвали земята — прости и богобоязливи… Ето, вижте!
Тя сочи към една близка поляна. След по-съсредоточено взиране се оказва, че на поляната кипи трескава дейност. В далечината се виждат дребни фигурки на работници, каруци разтоварват пръст и греди, има и някаква гигантска машина с неизяснени функции.
— Нова къща, предполагам — въздъхва госпожа Фокс, обръща гръб на ливадата и подпира турнюра си на портата на една ограда. — Първо се появяват къщите, после магазинчетата, и най-накрая… — тя обръща нагоре очи в израз на възмущение от безбожността на търговците — универсалните магазини. — Тя потръпва и потрива ръцете си над лактите с облечените си в ръкавици пръсти. — Но на баща ви вероятно това му доставя удоволствие.
— Баща ми ли? — Хенри не съобразява веднага за кого става дума — единствения баща, за когото той се сеща редовно, е Небесният отец.
— Да — подсказва госпожа Фокс. — Повече къщи, повече хора — това означава и повече клиенти за търговията му, нали?
Хенри се обляга предпазливо на оградата близо до нея. Колкото и да е притеснен от близката си роднинска връзка с архи-печалбаря, комуто дължи и името си, той се чувства задължен да го защити.
— Баща ми обича природата не по-малко, отколкото я обичат другите хора — изтъква Хенри. — Убеден съм, че и той не би желал да наблюдава унищожението й. Освен това, вие може би не знаете, но той напусна директорския пост в «Ракъм». Уилям пое управлението.
— О, така ли? Да не е болен?
Хенри, който не е много сигурен кого от двамата Ракъмовци има предвид събеседницата му, отвръща:
— Баща ми продължава да се радва на желязно здраве. Що се отнася до Уилям, не знам какво го е прихванало.
Госпожа Фокс се усмихва. Дълбоките и непримирими различия между Хенри и брат му за нея са източник на тайно задоволство.
— Колко извънредно неочаквано — отбелязва тя. — Винаги съм считала брат ви за човек, способен да кове планове, но не и да ги изпълнява.
Хенри отново се изчервява при мисълта, че е роднина на безделник и нехранимайко. Пък и какво е постигнал самият той, Хенри, в живота си? Дали госпожа Фокс не бръчка нос и при мисълта за него, защото все още не е поел бъдещето си в свои ръце? (И защо хората постоянно повтарят, че носът й бил дълъг? Това е идеалната дължина за нейното лице!).
Тя стои все така облегната на портичката, отметнала назад глава, притворила очи — толкова близо до него, че той чува дишането й, вижда как дъхът излиза през разтворените й устни. Той си позволява една фантазия, въпреки че се презира, задето фантазира, но въпреки всичко си го позволява. Представя си, че е станал викарий, и че копае плодородната, тъмна пръст в градината на свещеническия дом, а Емелин стои до него, позлатена от слънчевите лъчи, стиснала една фиданка, готова да я посади в изкопаната от него дупка. «Кажи кога», казва Емелин.
Той си налага с усилие да се откъсне от тези блажени мечти и се съсредоточава върху действителността. Настроението на госпожа Фокс се е променило. Тя вече не изглежда толкова оживена, има дори малко потиснат вид. Обикновена смяна на изражения, повтаряла се безброй пъти в историята на човечеството, но въпреки това тя кара сърцето му да се свие.
— Изглеждате тъжна — казва той най-сетне.
— О, Хенри — казва тя с въздишка, — никой не може да спре това, което вече е започнало — вие също съзнавате това, нали?
— К-какво е започнало?
— Ходът на прогреса. Триумфът на машините. Всички ние пътуваме с бързия влак към двайсетото столетие. Миналото не може да бъде върнато.
Хенри обмисля това за миг, но установява, че като абстрактни понятия миналото и бъдещето го интересуват еднакво слабо. Само две неща се открояват ясно в съзнанието му: мечтите за това как прекопава градината заедно с госпожа Фокс и страстното желание да пропъди тъгата от духа й.
— Миналото не се състои само от пасища незастроени, но и от норми на поведение — отбелязва той и допълва, смутен от неволната рима: — Не считате ли, че ако желаем, можем да продължим да ги спазваме?
— О, би било много приятно да сме убедени в това. Но съвременният свят подлага почтеността на изкушения, Хенри — и то по всевъзможни начини.
Той се изчервява, защото се сеща за нейните питомки — проститутките, но госпожа Фокс има предвид нещо повече от това.
— Миналата седмица — продължава тя — отидох в града, за да навестя едно нещастно семейство — бях ги посещавала и друг път, но исках да ги помоля още веднъж да се вслушат в словото на Спасителя. Бях уморена и никак не ми се искаше да вървя надалеч. Преди да се усетя какво върша, се озовах в подземната железница, теглена напред от машина. Вцепенена от постоянната смяна на светлина и тъмнина, препусках напред в недрата на земята — само срещу някакви си шест пенса. Не разговарях с никого; все едно, че бях призрак. Беше ми толкова приятно, че пропуснах спирката, на която трябваше да сляза, и така не посетих онова семейство.
— Аз… признавам си, че не мога да схвана напълно поуката от вашия разказ.
— Та нали тъкмо така ще настане краят на нашия свят, Хенри! Бихме били много глупави, ако си въобразяваме, че краят на света ще настъпи с появата на Антихриста, размахващ окървавена бойна брадва. Антихристът са нашите собствени желания, Хенри. Като дадох онези шест пенса, аз отхвърлих от себе си отговорността — за съдбата на нещастниците, които са се трудили като роби, докато прокопаят пътя на тази железница; за абсурдните суми, похарчени за нея, за насилието, упражнено върху земята, която би трябвало да остане ненакърнена под нозете ми. Седях си във вагона, възхищавах се на мрачните тунели, през които прелитах, нямах и най-смътна представа къде точно се намирам, не се интересувах от нищо, освен от собственото си удоволствие. Престанах да бъда създание Божие в истинския смисъл на тази дума.
— Прекалено строго се отнасяте към себе си. Едно ползване на подземната железница няма да предизвика Армагедон.
— Не съм толкова убедена — казва тя, а устните й се изкушават да се извият в усмивка. — Струва ми се, че сме тръгнали към много странни времена. Времена, когато нашият морален избор ще бъде усложнен и опорочен от компромиси поради любовта ни към прогреса. — Тя вдига очи към небето, сякаш да провери дали е съгласувала мнението си с Бог.
— Виждам как светът потъва в хаос, а ние просто стоим отстрани и гледаме, измъчвани от съмнения дали е трябвало да направим нещо, за да го предотвратим, и дали сме имали тази възможност.
— Но въпреки това работите в Дружеството за спасение!
— Защото съм длъжна да направя нещо, докато все още мога. Всяка човешка душа продължава да бъде безценна.
Хенри се опитва да разбере как достигнаха до тази точка в разговора. Той приема с цялата си душа твърдението й, че всяка човешка душа е безценна, но не може да не забележи, че пречките на оградата, на която двамата с госпожа Фокс са се подпрели, са студени и влажни, и че госпожа Фокс е защитена от студа и влагата единствено с турнюра си, а той самият изобщо не е защитен. Затова предлага любезно да продължат нататък.
— Извинете, Хенри — казва тя и се раздвижва вдървено. — Пак ли станах причина да закъснеем? Обикновено, когато тялото ми спира някъде като вкоренено, мислите ми започват да блуждаят.
— О, няма нищо подобно! При това и аз бях малко уморен!
— Много мило от ваша страна, Хенри — казва тя и отново набира инерция. — Знаете ли, наистина съм убедена в това, което казах за Дарвин. В края на краищата Църквата е грешила и преди — по отношение на науката, искам да кажа. Нали някога е защитавала твърдението, че Слънцето се върти около Земята? И е осъждала на смърт хора, които твърдели обратното? Сега във всеки учебник пише, че Земята се върти около Слънцето. И какво значение има всъщност това? Не бих се учудила, ако установя, че жените, с които работя, все още вярват в противното. Не ми е работа да им изяснявам взаимното разположение на телата в космоса, нито пък действителния произход на човека. Аз се боря, за да спася от смърт телата и душите им! — както върви, тя притиска нежното си юмруче към гърдите. — О, ако само можете да си представите моралната анархия, насред която съществуват те…!
За негов срам, Хенри копнее да опознае моралната анархия, в която съществуват проститутките на госпожа Фокс. На какви ли позорни сцени става свидетел тя! Единственото, което той съумява да стори, е да се въздържи да не задава въпроси, които крият под маската на интерес към прочистването на града любопитство и желание да се узнае нещо много по-различно. Понякога му се налага да стисне зъби, за да не я помоли да разкрие пред него нещо повече.
Странното е там, че макар да се владее до съвършенство и да общува с госпожа Фокс на едно напълно безукорно ниво, самата тя насочва разговора — напълно невинно, несъмнено — към по-чувствени теми.
Например съвсем наскоро двамата с госпожа Фокс се разхождаха безцелно около езерото в Хайд Парк и обсъждаха живота след смъртта.
— Знаете ли, Хенри — казваше тя, — съмнявам се, че има Ад. Смъртта сама по себе си е толкова жестока. О, нямам предвид смъртта, която по всяка вероятност чака мен или вас, а смъртта, която толкова често сполита онези нещастници, сред които работя. Нашата доктрина се стреми да ги убеди, че след смъртта би трябвало да отидат в ада, но какво е адът в очите на такива като тях? Когато видя някоя жена, умираща от жестока болест, която съжалява горчиво за всеки миг, който е изживяла на тази земя, си задавам въпроса дали тя вече не е преживяла най-страшното.
— Но нали няма спор, че праведните ще бъдат възнаградени! — възкликва той, смутен от еретичните й изказвания — не защото се страхува, че Бог ще се разгневи (не е възможно Бог да не оценява добрите й намерения), а от боязън пред гнева на Църквата, който може да се стовари над нежната й главица.
— Нима Раят не е достатъчна награда? — възразява тя. — Защо им е да се убедят, че грешниците ще бъдат наказани?
— Разбира се, разбира се — съгласява се той припряно. — Не исках да кажа, че искам да видя как грешниците страдат. Но нали има и праведници, които страдат — и несъмнено не би било допустимо душите в рая да бъдат злопаметни…
Емелин се беше навела над водата, на брега на Серпантината, и махаше на една тлъста кафява патица, която тъкмо тогава се гмурна под повърхността на езерото.
— Не мога да си представя, че безсмъртните ни души ще могат да проявяват злопаметност — отбеляза тя.
— Някакво… огорчение тогава.
Емелин се усмихна. Лицето й бе озарено от светлината, отразяваща се по вълничките на езерото.
— Струва ми се, че това са крайно необичайни преживявания за душите на възкръсналите — и тя плъзна едната си копринено-мека ръка по водата, за да примами това, което се криеше в дълбините й.
— Но… но те трябва да са способни да чувстват нещо… — настояваше Хенри. — Не сме като хората от Ориента, които очакват да се разтворят в своето божество подобно на кълбо дим.
Но тя като че ли вече не го слушаше. Беше вперила поглед в блестящата повърхност на водата и чакаше патицата да се появи отново. Той се покашля.
— Как смятате, госпожо Фокс? Какво ще могат да изпитват душите в рая?
— О — отвърна Емелин, а очите й гледаха загадъчно в пъстрата сянка под периферията на шапката й, — мисля си… че ще могат да изпитват… любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.
Все така правеше! Само с няколко думи и някакво особено качество на гласа си успяваше съвсем безизкусно да пробие платоническата му броня и той оставаше напълно безпомощен пред обзелите го нечисти помисли. В мислите му се зареждаха всевъзможни сладострастни сцени, подобно на живи картини — как полата на госпожа Фокс се закача в клонките на някакъв храст и се смъква на земята; как някакъв пропаднал бандит напада госпожа Фокс и успява да разголи гърдите й, преди Хенри да го повали с един удар на земята; как дрехите на госпожа Фокс се подпалват, което налага незабавната му намеса; как госпожа Фокс, изпаднала в сомнамбулен транс, се появява посред нощ в дома му и той трябва да спаси достойнството й, намятайки я със собствения си халат.
Изпаднеше ли в такава възбуда, похотливостта започваше да нашепва съвети в ухото му. Той настояваше госпожа Фокс да разказва за работата си сред падналите жени, съзнавайки отлично, че наистина би искал да узнае някои неща, но други по-скоро би искал да си представи.
— Как… как се обличат тези нещастни същества? — попита я той при един подобен случай, докато се разхождаха в парка «Сейнт Джеймс».
— Общо взето, по последна мода — отвърна тя, неподозираща нищо. — Някои предпочитат по-старомоден стил. Виждала съм някои от тях, които все още носят косите си, сресани на път по средата, без бретон. Общо взето, струва ми се, че изостават с няколко месеца по отношение на модата в цветовете, но не мисля, че съм най-подходящият съдник. Защо питате?
— Ами дрехите им… те… свободни ли са?
— Свободни ли?
— Те… подчертават ли телата им?
Тя се замисля сериозно над въпроса. Най-сетне отвръща:
— Предполагам, че е така. Но това не се дължи толкова на дрехите, колкото на начина, по който ги носят. Рокля, която би изглеждала съвсем прилично на мен, прилича на костюм за грешницата Йезавел, ако е облечена от някоя от тях. Начинът, по който стоят, седят и се движат, може да бъде извънредно непристоен.
Хенри се пита как ли може да седи една уличница, и с какво нейният начин на седене може да бъде толкова срамно по-различен в сравнение с начина, прилаган от една почтена жена. За щастие точно в този случай бе спасен от самия себе си (колкото и съмнително да бе естеството на спасението) от Бодли и Ашуел, които се бяха упътили към тях тичешком през парка.
Сега, в тази слънчева утрин, когато Божието чудо на пролетта е видимо навсякъде около тях, Хенри Ракъм отново изгаря от вълнение под стегнатите си, корави дрехи. Госпожа Фокс току-що е възкликнала: «О, ако можехте да си представите моралната анархия, сред която съществуват те…» и на него отчаяно му се иска да може да си я представи. Затова я моли за подробности и тя изпълнява молбата му.
Продължават да се разхождат и госпожа Фокс разказва една от своите истории из живота на Дружеството за спасение. (В тези истории никога не се явяват разсъблечени тела, никога не се споменава за прегръдки, но независимо от това той слуша с пламнали уши). Тя говори за някакъв неотдавнашен случай, когато тя и няколко от останалите сестри от Дружеството били допуснати да влязат в публичен дом, и открили там някакво момиче, на което очевидно не му оставало да живее дълго на този свят. Когато госпожа Фокс изразила своята загриженост за здравословното състояние на момичето, съдържателката отвърнала, че момичето било в добри ръце — по-добри, отколкото ръцете на който и да било лекар — и че, ако трябвало да бъдем откровени, самата госпожа Фокс не изглеждала кой знае колко добре. Дори й предложила да си полегне в някоя от свободните стаи.
— Признавам, че бях шокирана от нейната извратеност.
— Да, наистина — мънка Хенри. — Такова лукаво и неморално предложение!
— Не, не това ме възмути. Възмутителен беше начинът, по който отхвърли помощта на медицината! В какво хаотично състояние са мислите на тези хора — Бог и лекарите са нещо лошо, а проституцията — нещо добро!
Хенри изръмжава нещо съчувствено. В съзнанието му хаотичното състояние на онези хора добива плът и кръв — розова купчина от преплетени женски тела, които се търкалят едно върху друго, като жаби в блато.
— На вас струва ли ви се, че изглеждам зле? — пита внезапно госпожа Фокс.
— Съвсем не! — възкликва той.
— Е, при всички положения — отвръща тя, — наистина се чувствам зле тук, вътре — и тя притиска гърдите си с длан, — когато си мисля за нещастните момичета, попаднали в хищните лапи на онази жена, и като си представя на какви жестокости биват подлагани.
Хенри, който прави всичко по силите си, за да не си представя жестокостите, на които биват подлагани нещастните момичета, забелязва с облекчение някаква фигура, която върви по Юниън Стрийт към тях — тя може да му послужи за смяна на темата.
— Вижте, госпожо Фокс — казва той. — Дамата не ви ли се струва позната?
Към тях се движи забързано една ниска, пълничка дама, облечена в тъмнолилаво и черно — последна мода в траурните одежди. На шапката й се развяват такова количество боядисани пера, че биха стигнали за оперението на цяла птица, размерите на чадъра й са такива, каквито се носят на Континента.
— Вие може би я познавате — отвръща госпожа Фокс. — Но аз съм сигурна, че никога не сме се срещали.
(Ако трябва да бъдем точни, към тях вървят две жени — но прислужницата не представлява интерес и не е необходимо дори да бъде назовавана).
— Добро утро, лейди Бриджлоу — казва Хенри веднага, щом дачата наближава толкова, че да може да го чуе. В отговор тя измъква една ръка в лилава ръкавица от черния си маншон и леко я раздвижва.
— Добро утро и на вас, господин Ракъм. — Тя оглежда госпожа Фокс с леко присвити очи. — Струва ми се, че не познавам спътницата ви.
— Позволете ми да ви представя госпожа Емелин Фокс.
— Enchantee — дамата кимва, усмихва се, и без никакво колебание продължава нататък, заедно с прислужницата си. Токовете на черните им обувки тракат по уличната настилка.
Хенри изчаква да се отдалечат достатъчно, после се обръща към госпожа Фокс и казва със задавен от гняв глас:
— Тя се държа оскърбително с вас.
— Убедена съм, че ще го преживея, Хенри. Не забравяйте, че съм привикнала да затварят вратите пред лицето ми и да ме наричат с най-обидни думи. Я вижте! Озовали сме се на Уилям Стрийт! Как мислите, дали това не е знак от провидението — може би трябва да завием вдясно и да посетим брат ви?
Хенри се мръщи, смутен, както винаги, когато я чува да говори неща, които по-сурови люде биха окачествили като богохулство.
— Струва ми се, че лейди Бриджлоу идваше именно от дома на Уилям.
— Със сигурност не идваше от църква — отбелязва госпожа Фокс. — Интересно наистина, Хенри — не знаех, че брат ви приема представители на аристокрацията.
— Е, те са съседи до известна степен — сега той започва да си припомня; Уилям му е разказвал доста неща за тази личност, като че ли би било редно той да се интересува силно от нея.
— Съседи ли? Та между домовете им има поне дузина други.
— Да, но… — Хенри полага усилия да си припомни последния разговор с брат си на тази тема. Ставаше дума за някакво самоубийство, нали? — О, да, така беше — Уилям бил единственият, който не винял нея, задето съпругът й посегнал на живота си.
— Посегнал на живота си?
— Да, застрелял се, доколкото си спомням.
— Горкият човек. Не е ли можел просто да се разведе?
— Но, госпожо Фокс!


Малкото кученце, застанало точно пред портите, които водят към имота на Уилям Ракъм, повдига обнадеждено непородистата си глава и започва да ближе гениталиите си, без да съзнава, че това не е начин да си спечелиш нечие уважение.
— Не гледайте натам, госпожо Фокс — казва Хенри, докато я въвежда в двора.
Емелин се озърта, но вижда само едно куче, което я гледа с тъжните си кафяви очи, докато портата се затваря пред него. «Горката душица», казва си тя.
— Може би кучето е на Уилям? — пита Емелин, докато двамата вървят по алеята към дома на Ракъмови.
— Доколкото знам, Уилям няма домашни животни.
— Може междувременно да си е взел някое.
— Дори да е така, не би взел мелез.
Хенри се изправя пред вратата на брат си (вратата, която би могла да бъде вход към неговия дом, с пищно украсеното месингово «Р» на нея). Той дръпва шнура на звънеца и още преди звънът да е отзвучал, осъзнава колко много се е променил домът на Ракъмови от последния път, когато дойде тук (тогава беше без госпожа Фокс). Може би блясъкът на буквата «Р» му прави впечатление — тя сияе почти като златна в резултат на ожесточено лъскане. Може би е впечатлен от начина, по който вратата се отваря само секунди, а не минути след първото позвъняване, от начина, по който ги поздравява Лети — толкова жизнерадостно, сякаш току-що върху нея са нанесли нов слой раболепност. Зад гърба й приемната е подредена като за парад — прахта е избърсана, всичко блести.
— Заповядайте, заповядайте! — Уилям Ракъм, слязъл на половин път по стълбите, им маха приветствено. Хенри едва успява да го познае — тъмна, къдрава растителност е набола по юрната устна и брадичката на Уилям, а косата на главата му е подстригана още по-късо и здраво прилепнала към черепа. Той изобщо не е облечен с официален неделен костюм — облечен е в обикновените дрехи, които носи през седмицата, дори е свалил сакото си и на негово място е навлякъл дълъг до глезените халат с ватирани ревери. Крайниците му са украсени съответно с лупа, пура и странни двуцветни обувки. Но най-забележителната новост е лъчезарната му усмивка.
И тъй, започва представянето на голямата изложба. Внимавайте да не се подхлъзнете по лъснатия под!
— Оттук, оттук.
Водени от господаря на къщата, Хенри и спътницата му са възнаградени с възможността да огледат всичко поред. Меланхоличната атмосфера в дома на Ракъмови, която присъстваше почти като характерна миризма, е пропъдена. Всички прозорци са подменени; подменени са и старите стъпала към градината; нови френски прозорци са заменили доскорошната врата на приемната. Цялата къща мирише на боя, лепило за тапети и на чист въздух. Хенри забелязва с потрес, че в антрето все още се разхождат работници, които поставят последните ленти на тапетите под критичния поглед на Агнес, която е станала от леглото си, за да ги надзирава.
А дали Хенри е забелязал, че оградата на градината вече не е ръждивокафява, а блести в свеж розов цвят? Нима не е видял? Ха, ха! Такъв си е моят брат, движи се в някакъв собствен свят! Ами самият парк? Каква разлика, а? Градинарят се казва Шиърс — представете си само. Шиърс! Ха, ха! Дребен, но упорит като муле — точно такъв човек ни трябва, за да върне подивелите площи около парника обратно под властта на Човека.
Не само къщата и околностите й са претърпели промени. Уилям Ракъм има и други грижи — или по-скоро успява да ги създаде и на други хора. Да вземем например прислужниците.
Всичко, което преди не беше наред, е вкарано в релси. Джейни е освободена от допълнителните си задължения и отново е обикновена кухненска помощница, и несъмнено ликува, че вече не отговаря за парцалите, метлите и четките. Наета е още една кухненска прислужница, която ще помага и на Лети, така че Лети ще може да отговаря незабавно на повикванията на семейството и гостите. Скоро ще дойде и още една камериерка. Уилям сега разполага с почти пълен женски комплект; не би могъл да наеме повече прислужнички, освен ако не се пренесе в далеч по-внушителен дом (в бъдеще, и това ще стане в бъдеще!). Може да наеме още един мъж — прислужник, но не може да реши на какъв пост. Градинарят е впечатляваща придобивка, при това наистина е необходим, но идеята за личен прислужник не му се струва особено привлекателна. Може би кочияш? Ммм… да, но всъщност първо трябва да купи карета. А кой знае? Може в крайна сметка да се откаже от мисълта за карета. Прекалено зает е напоследък, за да си губи времето да се вози в карета, само за да се покаже тук и там. Все пак, Агнес може би ще има нужда от карета през сезона — тогава ще й купи една.
Все пак, престижът, който едно домакинство придобива от наличието на мъже-прислужници, е несравнимо по-висок. Прислужничките не са същото — всеки собственик на магазин или заможна домакиня може да си позволи една-две. Но градинарят е впечатляващо начало, нали? Моравите ще бъдат спасени от подивяване!
Да, Уилям Ракъм несъмнено се е променил. Това е очевидно. Той има вече излъчването на човек, за когото времето никога не стига — човек, зает двайсет и четири часа в денонощието. Тази работа, ръководенето на парфюмерийния бизнес, си е същинско поддържане на Авгиеви обори, но нали все някой трябва да я върши сега, когато старият вече се е предал. (Моля? О, не, татко се чувства отлично, просто такъв е изразът). Тежка работа, там е въпросът — изисква вниманието ти седем дни в седмицата. (Не, не се мръщи, скъпи братко, просто така си говоря. Как беше днес в църквата? Бих дошъл с радост, но нали трябва да се надзирават работниците. Моля? Да се спазва повелята да не се работи през седмия ден? О, да, разбира се. Но оставаха само няколко ленти от тапетите и хората просто настояваха да дойдат и днес и да довършат всичко. Сигурно са евреи — не бих се учудил).
За да пресече опитите на брат си да критикува, Уилям започва да чете панегирика на парфюма и за чудотворното му въздействие. Ароматите, също както звуците (така обяснява той), докосват обонятелните ни нерви в различни, фино и точно разграничени степени. Съществува октава на ароматите, също както има октава в музиката. Най-високата нота е това, което долавяме, когато най-острата нотка от аромата се изпарява от кърпичката; средната, умерената нотка придава по-плътен, по-силен характер на аромата; а после, когато по-летливите субстанции са се изпарили; остава да звънти най-ниската, крайна нота — и коя е тя, братко? Лавандулата, ако искаш да знаеш!
Уилям играе от душа и сърце ролята на домакин пред Хенри и госпожа Фокс. Поднасят чай и кейк — точно навреме, идеално сервирани. И докато гостите издават одобрителни звуци, той започва да ги преценява, сравнявайки ги със себе си.
За госпожа Фокс си казва: «Ашуел е прав — наистина прилича на хрътка в лицето. Интересно, дали в действителност е толкова болна, колкото изглежда?»
А за брат си Хенри: «Колко притеснен изглежда, като че ли му е излязъл цирей на задника. Странно, че се стигна дотук, след като от нас двамата Хенри винаги е изглеждал по-добре… и все пак ето ни тук, в тази неделна утрин, и колкото и да е удивително, аз съм този, който може да демонстрира как един мъж може да подчини Живота и да го накара да изпълнява неговите заповеди».
— Благодаря и на двама ви за посещението — казва той, когато настава време да си вървят.
Госпожа Фокс, небрежно подминавайки правото на Хенри да отговори първи, казва:
— Няма защо, господин Ракъм. Енергията, която сте вложили в подобренията по къщата… наистина е нещо удивително. Светът отчаяно се нуждае от такава енергия — и най-вече от проявленията й в други области.
— Много сте любезна — отвръща Уилям.
— Да, много — повтаря Агнес, прибавяйки тези две думи към общо двайсетте, с които е допринесла към общия разговор. Макар и извънредно елегантно облечена, в светлосиньо и черно, тя още не си е възвърнала способността да поддържа светски разговор.
— Надявам се — казва Уилям, поверявайки гостите си на грижите на Лети, — че ще прекарате приятно и остатъка от деня.
Хенри, настръхнал при намека, че той и госпожа Фокс биха могли да се отдадат на егоистични забавления през деня, отреден за почитане на Бога, отвръща:
— Убеден съм, че и госпожа Фокс, и аз ще го прекараме… по възможно най-подходящ начин.
И с тези думи Хенри и госпожа Фокс напускат къщата.
Над дома на Ракъмови се възцарява спокойствие — поне такова, каквото може да се възцари, докато работниците събират инструментите си в антрето. Уилям, попресипнал от театралните си речи, пали цигара. Близо до него седи Агнес и се взира с невиждащи очи в някаква бисквита, която няма намерение да яде. Таблетката, която изпи с чая си, вече й причинява стомашни смущения.
Изминават поне пет минути, преди тя да отвори уста.
— Значи, днес е неделя?
— Да, скъпа.
— Мислех, че е събота.
— Неделя е, скъпа.
Следва ново продължително мълчание. Агнес почесва прикрито китките си, раздразнени от тесните ръкави на дневната рокля; пък и кожата й отдавна е отвикнала до нея да се докосва друга тъкан освен памук. Тя стисва здраво сключените си ръце, за да не се чеше повече, и пита:
— Наистина ли са евреи?
— Кои, скъпа?
— Работниците, които дойдоха днес.
— Ако се съди по това, което им плащам за допълнителната работа — изсумтява Уилям, — нищо чудно и да са. Но нали знаеш, измъчвам се, ако на милата ми малка женичка й се налага да чака повече за нещо, което желае.
Агнес свежда очи и започва да си играе объркано с тънките си пръстчета. Ще й трябва време, докато привикне към този обновен съпруг. Освен това, ако има намерение наистина да участва в лондонския сезон, ще й се наложи да бъде наясно с датите.


След като се е сбогувал с госпожа Фокс и я е изпратил с поглед, Хенри се връща в собствения си скромен дом на Горъм Плейс, почти на границата с квартала на свинарниците и тухларните. Той е раздразнен от срещата с брат си, въпреки разумния съвет, даден му на сбогуване от госпожа Фокс — да не съди прекалено строго брат си за неговото вулгарно и безбожно поведение. «Той прилича на дете с нова играчка», бе казала тя, и бе несъмнено права, но все пак… такова неудобно положение! И какво облекчение — да се озове отново в малката си къщица, в своето убежище, където нищо никога не се променя, и всичко е простичко и удобно, и няма и помен от обслужващ персонал (освен самия него в качеството му на Божи служител).
Честно казано, къщата на Хенри е малко повече от скромна. Тя е най-малка в целия квартал, без градина освен едно миниатюрно задно дворче, а двете срещуположни стени в спалнята могат да бъдат докоснати едновременно от мъж с нормален ръст, разперил ръце като разпнат. Къщата няма изолация и вътре вечно има течение, нощем миризмата на вряща свинска мазнина прониква през прозорците, но това никога не е безпокоило Хенри. По-голямата част от човечеството се примирява по принуда с далеч по-лоши условия.
Така или иначе, той винаги е бил мнителен по отношение на прекалените удобства — те пораждат нехайство. Коленичил пред камината, той приготвя гнездо от подпалки, пали ги и сипва отгоре буци въглища. Така винаги му се напомня какво взема от Божията земя, и как всяка клонка и въглищна буца е привилегия — символ на предимствата, на които се радва в сравнение с нещастниците, които цял живот мръзнат в постоянна влага и мрак в приземните си жилища. За да подпомогне колебливия пламък, той добавя няколко откъснати страници от «Илюстрейтид Лъндън Нюз», мачкайки отпечатъци от гравюри, на които се виждат железопътни катастрофи, светски лица, които карат кънки или се срещат с чернокожи властимащи. Той смачква в юмрука си статия, възхваляваща предимствата на електричеството; прочел я е, но не е особено впечатлен. «Професор Галъп удиви слушателите си с разкази за едно бъдеще, когато почти няма да бъдем в състояние да различаваме деня от нощта, когато всичко вече ще зависи от задвижвани с електричество машини». Истинска картина на Ада.
Щом огънят се разгаря, котката на Хенри се появява в стаята, пристигайки от неизвестна посока. Името й е просто Писана, защото той съвестно внимава да не се държи с нея като с човешко същество — така може би ще смекчи и болката в неизбежния миг, когато ще трябва да се раздели с нея. Тя се разполага на прогореното от паднали въглени килимче и позволява на господаря си да я погали по пухкавия хълбок.
Скоро Хенри също се е разположил, за да прекара обичайния неделен следобед. Докато Писана спи в дневната, той седи в съседния кабинет и чете Библията. За съжаление стените, които делят неговата «светая светих» от външния свят, са доста тънки, и той не може да се надява на истинска тишина. Животът си продължава и не се стеснява да му го покаже.
При всеки звук, който напомня, че някой наблизо прекарва неделния ден по начин, който не може да е угоден Богу, Хенри се смръщва неодобрително. В неделния ден той си позволява само да отиде на църква — два пъти, да посети брат си, да разговаря с госпожа Фокс (ако има тази възможност), и да чете религиозна литература. Но я чуйте какво става отвън, пред прозореца! Нали тези звуци ни навеждат на мисълта за тежък предмет, който бива товарен на каруца — и някакви хора крещят напътствия с пълно гърло! Ето, носи се и възбуден кучешки лай, и окуражаващото подсвирване на собственика на кучето. Чуйте — това не беше ли детски глас? Някакво дете подвиква «хоп»! Нима целият свят вече е населен от тълпи, които работят и се веселят в неделния ден, тръгнали с танцова стъпка по пътя на брат му Уилям, интересуващи се единствено от личното си удовлетворение?
За Хенри неделният ден има далеч по-дълбоко значение — той не е обикновена проверка на богобоязливостта. Както и много други Божии закони, спазването на ограниченията в неделния ден изглежда прекалено строго и произволно определено, а всъщност е благ и полезен закон — като майчина грижа. (Не че Хенри има ясна представа от майчина любов, защото собствената му майка изчезна от детството му като снежен човек през дъждовна нощ, но е чел описанията на хора с опит в тази област).
Трескавият ритъм на съвременния живот не ни дава и минута покой, и само чрез спазване на четвъртата Божия заповед можем да бъдем обгърнати от благословена тишина. Нека никой не мисли, че научните интереси на Хенри му пречат да оцени удоволствието от ритане на топка или тичане на открито с куче; навремето, заради един бас, той преплува река Кам през декември, при това напълно облечен; гребеше като същински демон, фехтуваше се дяволски добре, а на кросовете тичаше, сякаш движен от парна машина. Но какво спечели той с всички тези усилия? Видя името си, гравирано върху различни посребрени трофеи, скъса доста обувки, спечели си и възхищението на някогашните приятели, които с радост би забравил. Здравото ръкостискане на Бодли, който изказва възторга си от чудесната му игра на една следобедна среща по крикет. (Спортист първа класа е този Ракъм! Става ужасно досаден, като се раздрънка за злините по света, но успееш ли да го отклониш от тази тема, си е най-свястното момче, което можеш да намериш!). Хенри се надява Господ да му прости, че е играл разни глупави игри, докато Англия е горяла в пожара на войната, както и това, че е приел приятелството на богохулници. Сега, докато чете Библията, шепнейки думите на глас, съчетаната сила на неговия и Божия глас успява да надделее над шума, вдиган от тези, които не спазват предписанията за неделния ден.
През седмицата Хенри си остава неспокоен човек. Сече подпалките на по-малки късове, отколкото всъщност му е необходимо; отива пеш до дома на госпожа Фокс в Бейзуотър с надеждата, че тя може да се появи тъкмо в момента, когато той минава оттам, после продължава, прекосява Хайд Парк и минава от другата страна; за него не е никакъв проблем да отиде пеш до гробищата Кенсъл Грийн без никаква определена цел. Но в неделя Хенри си почива и чете Библията, и му се ще всички мъже и жени да постъпваха по същия начин.


Нека сега оставим Хенри да си чете «Книга на Немия» и да се върнем при Уилям Ракъм, обзет от трудолюбие като пчела в кошер. Той крачи из строго окастрените си градини и пуши лула… о, не, това не е Уилям, нали? Това е друг ниско подстриган, среден на ръст мъж — градинарят Шиърс. Къде тогава е Уилям? Работниците вече са си отишли, а госпожа Ракъм се е оттеглила на горния етаж. Къде е господарят на дома? Ако попитате Лети, тя ще ви каже, че е отишъл в града.
Неделите могат да бъдат много забавни в центъра на Лондон — при всички положения тук е по-оживено, отколкото в Нотинг Хил. Срещаме Уилям, който крачи из градините край Темза и наблюдава как се забавляват тези, които не спазват Божия закон. В разрез с неписаните правила много хора се разхождат с лодки по Темза, ловят риба, играят футбол, пускат гълъби. Уилям не участва в техните занимания, просто крачи край тях, но му е забавно да ги гледа мимоходом. Никой не би могъл да го сбърка с някой от тези нещастни труженици, изпълващи единствения си свободен ден с колкото е възможно повече удоволствия — той се отличава от тях по елегантното облекло и целеустремената походка.
«Какъв забавен цирк е този свят!», мисли той, докато гледа триковете на гълъбарите и усилията на неделните ухажори да убедят кискащите се дами на сърцата си да потеглят с тях по тъмните води на Темза. След толкова време той отново е открил простата наслада… как да го кажем? Да наблюдаваш околните, вместо да се взираш в себе си (да, добра фраза, трябва да я използва при случай!).
Никакви мрачни размисли повече! Вместо това ще гледа напред! Отлични девизи за един мъж, особено ако банката му внезапно е сменила тона от враждебен на дружелюбен. Усещането, което изпитваше, докато наблюдаваше как дълговете му се изпаряват, а наличността на негово име се увеличава с все повече нули на сметката и все повече акри поземлена собственост, отклони мислите му от собствената му личност. Или, за да бъдем по-точни, той престана да търси своята личност вътре в себе си — вместо това наблюдава Уилям Ракъм, директор на парфюмерийната верига «Ракъм» — как отива тук и там, върши това или онова, постига определени резултати, отбелязва определени постижения.
По една пътека, съседна на тази, по която върви Уилям, някакъв мъж кара велосипед — потта по челото му блести на слънчевата светлина, очите му са облещени от усилието да не се отклонява от пътя пред себе си. Каскетът му е нахлупен ниско над очите, за да не го отвее вятърът, под козирката се развява смехотворен, разрошен от вятъра перчем. Горкият заблуден човечец! Колко по-добре би било да подстриже ниско косата си, както постъпи директорът на «Ракъм»! Дългите коси са остарели превземки — късата коса е стилът на хората, които гледат към бъдещето.
Докато върви, Уилям попипва бакенбардите си — те са се сраснали много елегантно с новоотгледаните мустаци и брада, които, за разлика от косата по главата му, не са руси, а с наситен кестеняв цвят. Не суетата го кара да очаква с нетърпение мига, когато ще се погледне в огледалото — той се наслаждава на тучната кафява растителност в по-естетски смисъл; не е необходимо това да е цветът на мустаците му, би могъл със същия успех да бъде цвят на тютюн, на кората на някое дърво, или дори на току-що нанесен слой боя.
Една футболна топка се търкулва на пътя му; без да се замисля, той я ритва обратно към играещите — в крайна сметка вече може да си позволи хиляди лъскания на обувките.
Приятно му е и това, че полицията е била подкупена с безплатна бира и някой и друг шилинг да позволи на някои кръчми да работят и в неделя — защото установява, че от много ходене ожаднява. Може би трябваше да наеме файтон, за да отиде до фабриката, където се бутилират парфюми, вместо да се отклонява от пътя си, за да мине през парка, но времето е толкова хубаво, че му се стори жалко да пропусне тази възможност. Освен това не трябва да забравя и ползата за храносмилането — яде прекалено много на обяд и една такава здравословна разходка ще раздвижи червата му.
Но пък ако има нещо, което не му се иска, е днес следобед да лежи в прегръдките на Шугър, а под леглото да стои пълното нощно гърне (дали няма възможност да поръча да инсталират ватерклозет в стаята й! В бъдеще, да, и това ще стане в бъдещето!).


Последната половин миля до фабриката му идва в повече и той повиква един файтон. Излишно е да се преуморява, пък и непосредствените околности на фабриката не са никак живописни. От двете й страни се редят мръсни бараки, в които уличните търговци заключват количките си, а по цялата улица се търкалят лигавите останки от плодове и зеленчуци, които са вече толкова изгнили, че не стават за крадене.
Но сред цялата тази мръсотия се крие едно пристанище на трудолюбие и изобретателност, под ненатрапчивото прикритие на почернели тухлени стени. Наскоро, когато Ракъм старши разведе Ракъм младши из трите им фабрики, тъкмо тази, фабриката за бутилиране, заинтригува най-много Уилям. Оказа се, че измамната й външност крие вълшебен интериор — миниатюрно копие на «Кристъл Палас» от стъкло и метал, в постоянно движение, също като въртележка. Свръхчовешкото в тези устройства беше привлекателно и, колкото и да бе странно, не бе несъвместимо с принципите на естетиката. Още от първото си посещение тук Уилям постоянно си задава въпроса как ли изглежда постройката, когато в нея няма работници и машините са спрели.
Застанал най-сетне пред масивната желязна порта на фабриката, той е обзет от приятно вълнение, докато пъха ключа в ключалката. Още няколко крачки, и той пъха втори ключ в ключалката на голяма двукрила врата.
Неговата фабрика е просторна, тъмна и тиха като църква. Сега, когато я вижда в отсъствието на баща си, без работници и виеща се пара, които да отклоняват вниманието му, осъзнава за първи път действителните размери на това, което е наследил. Пристъпва със страхопочитание по посипания със стърготини под на помещението с размери на градски площад, вдига поглед нагоре, към големите галерии, стръмните улеи и лентите, по които се движат стъклениците, към тръбите, големи като колони, които се издигат от огнищата до тавана, тъмните решетки и блестящите от чистота маси; всички тези гигантски скулптури, издигнати в чест на парфюма. Каква красота се крие в равномерно разположените нитове, в съвършените геометрични фигури, оформени от подпорите и напречните греди, в хилядите миниатюрни стъклени шишенца, готови да бъдат напълнени. Как хубаво би си играл тук, когато беше малко момче! Но когато бяха деца, баща му водеше във фабриката само Хенри, никога Уилям. А какво ли си е мислел малкият Хенри за този дворец, съзнавайки, че короната на тази империя го очаква? Уилям не си спомня брат му поне веднъж да е казвал нещо за тези посещения. Несъмнено Хенри още тогава се е стремял към светилища от съвсем различно естество.
— О, аз хранех големи надежди за това момче — бе споделил баща им с Уилям, когато двамата обикаляха заедно фабриката. — Имаше и ум, и смелост в изобилие, и се надявах, че зрелостта ще го превърне в… е, в нещо по-добро от свещеник във всеки случай.
«Дестилация на духа на Хенри до есенцията на практичността, а?» — канеше се да отвърне Уилям, но съзнавайки, че баща му не е в състояние да оцени метафората, си замълча. Вместо това прибегна към банални дипломатични фрази.
— Не се тревожи, татко. Всички ние съзряваме по различен начин. Всяко зло за добро, нали? Нека се радваме на бъдещето! — и той постави ръка на рамото на баща си — жест, толкова необичаен по своята смела интимност, че и двамата се почудиха как да реагират. За щастие чувството за вина, че е оставил сина си да страда в бедност по Коледа, вместо още тогава да му помогне, продължаваше да владее съзнанието на стария човек, така че и той потупа Уилям по рамото в отговор.
Сега, вече сам, Уилям излиза в задния двор на фабриката и оглежда купчините въглища, масивните талиги, пред които лежат струпани и усукани юзди и мундщуци. Протяга облечената си в ръкавица ръка и докосва един куп сандъци, подготвени за пълнене — така, както човек би докоснал някоя статуя в парка. Колко жалко, че всичко тук трябва да бездейства в неделя! А, Уилям не се и съмнява, че работниците имат нужда от почивка и обръщане към религията един път седмично, но все пак си е жалко. В ума му се ражда идеята за разказ, озаглавен «Автоматът-безбожник» — в него ще се разказва за изобретател, създал механични подобия на човешки същества, които да работят във фабриките в неделя. Но накрая механични подобия на свещеници нахлуват във фабриката и убеждават механичните работници да зачитат седмия ден. Ха!
Уилям се стряска от внезапен силен трясък зад гърба му. Обръща се рязко, но установява, свел очи надолу, че само едно малко кученце се е измъкнало изпод нестабилно наредена купчина с подпалки. Прилича много на уличното куче, което се навърта около дома на семейство Ракъм, само че е женско.
Животното не смущава Уилям, но го обзема тревога, че то може да навреди по някакъв начин на собствеността му. Затова той вдига един от многобройните обгорели ръжени, които се търкалят по земята, и започва да го размахва заплашително. Кучето побягва в облак от стърготини и мръсотия. Задоволството, обзело Уилям от резултата на действията му, отстъпва място на съжаление, когато установява, че заключвайки добросъвестно всички врати и порти зад себе си, не е оставил изход за животното-нарушител.
Той поглежда часовника си, решава, че е гладен, и се упътва обратно към централния вход. Тайно се надява да открие кучето там, очакващо покорно да бъде изхвърлено, както се полага, но не го вижда никъде, и с известно съжаление го оставя във фабриката, завъртайки ключа с метално издрънчаване.


В стаята си на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, Шугър работи по своя роман. В съседната стая Ейми Хаулет пъха дръжката на едно китайско ветрило в ануса на някакъв училищен директор, който я посещава всяка неделя именно с тази цел. На долния етаж Кристофър играе «джин руми» с Кейти Лестър. Двамата редят картите върху мека купчина изгладени и сгънати чаршафи. Госпожа Кастауей дреме, отпуснала глава на бюрото си. Блестящото лепило се точи по страницата на албума с изрезки и бавно засъхва, добило матов отблясък на глазура. Шумът откъм Силвър Стрийт е толкова приглушен, че Шугър чува възторжените стенания на училищния директор. Опитва се да различи някакви думи, но смисълът им не може да оцелее при преминаването през стената.
Шугър отпуска брадичка върху кокалчетата на пръстите, с които стиска писалката. На страницата между облечените й в коприна лакти свети мокро от мастило недовършено изречение. Героинята на романа току-що е прерязала гърлото на някакъв мъж. Проблемът е как по-точно би протекла кръвта. «Тече» е прекалено мека дума; «плисва» предполага известна небрежност; «руква» отпада, защото е употребила думата в друг контекст преди няколко реда. Ако напише «лее се», излиза, че мъжът има някакъв контрол върху положението, а случаят съвсем определено не е такъв; «процежда се» е много слабо и неподходящо за ожесточението, с което жената е посегнала върху него. Шугър притваря очи и наблюдава ярката сцена, която се разиграва в съзнанието й — как кръвта тече от прерязаната шия. Когато чува предупредителното издрънчаване на звънеца, тя подскача изненадано.
Оглежда набързо спалнята си. Всичко е спретнато и подредено. Писанията й са скрити, с изключение на този единствен лист на бюрото.
«Бълва» написва Шугър, озарена от закъснялото провидение с думата, от която се нуждае. Връхчето на писеца е засъхнало и думата е написана с петна и почти нечетливо, но ще я поправи по-късно. А сега да пъхне бързо листа в гардероба! Ще остане време и да се изпикае набързо и веднага да изпразни нощното гърне през прозореца; вече е забелязала, че господин Хънт реагира с раздразнение на неприятни миризми.


Часове, много часове по-късно Уилям Ракъм се буди от дълбок сън без сънища в топло и ароматно легло. Той е доволен и отпуснат, макар и в първоначалното замайване да не може да разбере къде точно се намира и кое време на денонощието е. Над главата му, през тънкия плат на завесите, се процежда светлина на газена лампа. През прозореца се вижда само пълен мрак. Шумолене на хартия му подсказва, че не е сам в стаята.
— Какво, по дяволите… — мърмори той.
До него в леглото има друго тяло. Той вдига глава и вижда Шугър, облегната на възглавниците, която чете «Лондон Джърнъл». Облечена е в нощна риза, по пръстите й има мастилени петна, но иначе изглежда точно така, както когато я видя, преди да заспи.
— Колко е часът?
Тя се навежда от леглото, отвивайки тялото си. Лющещите се шарки на ихтиозата изпъстрят задника й като следи от бичуване, но се редят в съвършена симетрия, сякаш я е бил някой обезумял естет.
Тя се търкулва обратно към него и му подава жилетката, от чийто зинал джоб виси верижката на часовника.
— Боже мили! — възкликва той, когато го поглежда. — Десет часът! Вечерта!
Шугър се нацупва и го погалва по бузата със своята люспеста, изпоцапана с мастило ръка.
— Работиш прекалено много — гука тя. — Там е проблемът — не си почиваш достатъчно.
Ракъм примигва замаяно и прокарва пръсти през косата си, стреснат за миг (преди да се ориентира в спомените си), когато открива колко малко е останало от нея.
— Аз… аз трябва да си отида у дома — казва той.
Шугър повдига единия си дълъг, гол крак и отпуска стъпало на коляното на другия, за да му покаже влажния процеп между бедрата си.
— Надявам се — казва тя усмихнато, — че това тук е твоят втори дом.


В дома на семейство Ракъм часовниците отброяват единайсет удара. Всички са си легнали, с изключение на няколко прислужници, които все още чистят останките от мръсотия и стърготини — следи от работата на майсторите. Тази неделя в къщата беше много шумно, но най-сетне се е възцарило спокойствие.
Агнес Ракъм седи в леглото си. Стаята тъне в мрак, като изключим квадратното отражение на лунната светлина, което пада през прозореца и покрива коленете й като светла драперия. Агнес се чуди дали Бог не се гневи. Ако това е така, тя се надява Той да се гневи на Уилям, а не на нея. Ако беше осъзнала по-рано, че е неделя, щеше да се постарае повече да не върши нищо, или поне почти нищо.
Сьомгата, която яде на вечеря, й тежи на стомаха. Тя беше приготвена за Уилям, но той не се прибра за вечеря, затова Лети се канеше да прибере дребното лъскаво същество обратно в кухнята, за да може готвачката да го накълца и превърне в нещо подходящо за закуска — плънка за банички например. На Агнес й се стори жалко да се похаби безукорно оформеното телце на рибата и затова го изяде. Сьомгата беше сравнително малка, но за нея количеството беше прекалено. Въпреки това не можеше да спре. Искаше да види очистения гръбнак в чинията. И ето я сега, лежи в леглото и стомахът я присвива. Чревоугодничество — при това в неделя!
Къде ли е Уилям? В дните след сватбата той почти не напускаше общия им дом. После започна да излиза и да се връща пиян. Отскоро обаче пак излиза, но се връща трезвен. Къде ли ходи наистина? Какво толкова може да се прави в този студ, когато всички магазини са затворени? Сезонът на баловете още не е започнал…
Вероятно съществуват някакви сложни механизми, поддържащи английската цивилизация в изправност, чието обслужване е работа на мъжете. Нищо не се случва от само себе си; дори обикновеният стенен часовник, ако бъде оставен на произвола на съдбата, спира. Обществото като цяло би спряло движението си напред, ако мъжете не смазваха постоянно неговия механизъм — така предполага Агнес. Те са тези, които го навиват, чоплят и поддържат.
Откъм входната врата се разнася звън. Ето го! Агнес си представя как Лети тича с лампа в ръка, надолу по прясно полираните стълби, как прекосява фоайето, застлано с новите килими, и отваря вратата на господаря. Толкова е тихо, че тя чува гласа на съпруга си, който отеква долу. Не можа да различи думите, но долавя тона и настроението му. Гласът на Уилям е жизнерадостен и авторитетен; трезвен е като свещеник. Сега двамата с Лети се качват по стълбите; Уилям казва:
— Веднага да си лягаш! Горкото момиче!
Явно няма да иска вечеря; и слава Богу, нали лакомата му жена изяде цялата сьомга!
Агнес не може да разбере на какво се държи тази промяна у него. Само преди няколко месеца завръщането му късно вечерта би било съпроводено от препъване и ругатни по стълбите. А какво да кажем за пристъпите на ярост, в които изпадаше всеки път, когато тя споменеше нещо за пари или за баща му? Всичко това изчезна напълно, сякаш не е било нищо повече от лош сън. Ракъм старши и Ракъм младши внезапно станаха неразделни, а тя, Агнес, вече не трябва да се лишава от нищо, и не й липсва нищо, освен здраве.
Тя чува стъпките му — почти ги чувства — когато той минава край вратата й. В това няма нищо необичайно; не са спали заедно от години. Всъщност страхът, че тази вечер той може да наруши негласното им споразумение и да влезе в стаята й я обзема за миг, мъчителен както винаги. Въпреки това трябва да признае, че напоследък той е много мил с нея — може да се каже дори, че никога не се е държал толкова очарователно. Допитва се до нея по всички въпроси, почти никога не казва нещо, което може да я наскърби, и вчера дори й каза, че не е необходимо вече да си шие сама роклите, след като шевната машина вече не й доставя удоволствие; че можела да си ги поръчва както преди.
Но за нея е полезно да ги шие сама, и тя го знае. Това дисциплинира съзнанието, поддържа гъвкавостта на пръстите, а не е толкова досадно като бродирането на гоблени. Но като става дума за гоблени — дали сега, когато разполагат с повече пари, ще може да си осигури помощница за бродирането на гоблена по картината на Ландсиър «Властелинът на долината»? Когато го завърши, ще изглежда страшно внушително, а й тежи от толкова време на съвестта, че не може да помисли за него, без веднага да се сети за най-тежките месеци от болестта си. По-голямата част от елена е завършена, както и по-интересните части от пейзажа; само че мисълта за многото планини и цялото това небе кара сърцето й да се свива. Не може ли някой друг да го довърши вместо нея? Някоя от шивачките, които пускат съобщения в дамските списания (ЕЛСПЕТ — довършвам плетива и т.н. на умерени цени. Адресът е в редакцията)?
Да, утре ще попита Уилям.
Очите на Агнес смъдят от недоспиване. Взира се в светлата шарка, която очертава светлината от прозореца върху завивката й. Сенките на прозоречната рамка делят светлия правоъгълник на четири квадрата и внезапно й заприличват на християнски кръст. Дали това не е поличба? Дали Бог не е сърдит, задето даваше напътствия на работниците за тапетите? Но нали само говореше? Тя самата и пръст не е помръднала! А ако беше мълчала, щяха да поставят декоративния фриз на погрешна височина! Пък и тогава не се беше сетила, че е неделя!
Изнервена, тя се измъква от леглото и спуска завесите. Кръстът остава навън, а стаята потъва в пълен мрак. Мушва се обратно под пухената завивка, придърпва я до шията си и се опитва да си представи, че е отново в старата къща, че се е върнала във времето на невинното си детство. Поради отсъствието на видими доказателства за обратното, ще й е по-лесно да повярва, че нищо не се е променило от времето, когато спеше спокойно в семейния дом.
Но и в пълния мрак споменът й за старата къща е омърсен от действителността. Колкото и да се опитва, не може да се пренесе в детството — такова, каквото трябва да е било; не може да пропъди от спомените си лорд Ънуин и да го замести с истинския си баща. Всеки път, когато се опитва да си представи лицето на баща си, познатата снимка отказва да оживее, а вместо това пред нея се изправя силуетът на осиновителя й, мълчалив и присмехулно усмихнат.
Тя потиска уплашеното си изхлипване, придърпва една възглавница от другата страна на леглото, където е мястото на Уилям, и я притиска към гърдите си. Прегръща я здраво и заравя лице в ароматната ленена тъкан.


Сега вече са изгасени всички светлини в къщата, с изключение на лампата в кабинета на Уилям. Цялото домакинство е по леглата, наредени като кукли в кукленска къща — освен господаря. Ако домът на семейство Ракъм беше наистина куклена къща и можехте да повдигнете покрива, за да надникнете вътре, бихте видели Уилям по риза, седнал зад бюрото си, как прехвърля насъбралата се кореспонденция — в нея няма нищо интересно, можете да ми вярвате. В друго помещение, на другия край на етажа, бихте видели детско телце, свито в креватчето, което вече му е отесняло — това е Софи Ракъм, която все още не представлява никакъв интерес. В следващата стая ще видите Агнес, усукана в бялата завивка. На възглавницата се вижда само русата й глава — като трошица сладкиш в лъжица сметана. А вътре в повдигнатия покрив, който държите в ръка, прислужниците ще лежат с главите надолу в своя тавански кошер, нахвърляни заедно с оскъдните си притежания между гредите.
Свещта на Уилям гори още малко, после той затваря големия бележник и протяга късите си крайници. Доволен е от себе си; отхвърлил е още една скучна неделя, изпълвайки я с колкото е възможно повече удоволствия и колкото е възможно по-малко религия. Сваля връхните си дрехи, навлича нощната си риза, гаси светлината и се пъха между завивките. Само след минути вече похърква тихичко.
Агнес също се е унесла. Една мъничка, обърната с дланта нагоре ръка се измъква изпод завивките и се плъзва към края на леглото. Тогава едната ръка на Уилям се протяга насън към края на неговото легло, в посока към Агнес. Скоро двете им ръце са подредени така, че ако това наистина беше къща за кукли, бихме могли да си представим не само как повдигаме покрива, но и как измъкваме една преградна стена и събираме двете спални в една, съединявайки ръцете на брачната двойка като закопчалка на огърлица.
Но тогава Уилям Ракъм започва да сънува и се обръща на другата страна.


Десет

Спалнята на Агнес Ракъм, чиито прозорци никога не се отварят, а вратата й е постоянно затворена, всяка нощ се изпълва с дъха й. Едно по едно издиханията се плъзгат по възглавницата надолу към пода; после, дъх по дъх, се издигат и натрупват едно върху друго като невидими перца, докато достигнат тавана, и купчината става все по-плътна с всеки изминал час.
Вече е сутрин, и човек трудно би повярвал, че се намира в спалня; по-скоро сякаш сме се озовали в най-малката фабрика на света, която е работила цяла нощ с единствената цел да превръща кислорода във въглероден двуокис. Неволно се обръщате към завесите; те са спуснати и висят неподвижно, сякаш са издялани от камък. Тъничък лъч слънчева светлина прониква в мрака през един процеп на кадифената тъкан. Той пада върху дневника на Агнес, отворен на вчерашната страница, и осветява един ред, написан от нея.
«Наистина трябва да излизам по-често», упреква се тя с мънички тъмносини буквички, толкова ситни, че трябва да примижите, за да ги прочетете.
Хвърляте поглед към леглото, предполагайки, че ще я видите, все още сгушена под завивката. Но нея я няма.


Агнес Ракъм спазва нов режим. Всяка сутрин, когато успее да го уреди, тя се разхожда по улицата пред дома си — сама. Има намерение да се поправи, пък ако ще това да я довърши.
Сезонът наближава, останало е ужасяващо малко време, през което може да възстанови някои жизнено необходими умения — като например да може да върви без чужда помощ, на по-големи разстояния от тези, които изминава между четирите стени на дома си. Животът в светското общество не е нещо, което човек може да извършва спонтанно; налага се да се упражняваш с тази цел. Ако съберем половин дузина обиколки на една бална зала, се получава почти миля.
Затова и Агнес се разхожда. Колкото и да е странно, доктор Кърлоу е преценил, че решението й е правилно — казва, че не й достигали някакви телца. Никой не възразява, когато, няколко пъти седмично Клара я изпровожда до външната врата, а после, с чадърче в ръка, тя започва да пристъпва плахо по тротоара, съвсем сама, ослушвайки се плахо за шум от конски копита по пустата, настлана с калдъръм улица.
Уличното куче, което лагерува пред портите на Ракъмови, я посреща почти винаги, но Агнес не се бои от него. То никога не й е давало повод да се страхува, никога дори не е излапвало към нея. Всеки път, когато тя минава край него, влачейки крака, бранейки се от ужасния вятър, който дърпа полите и чадърчето й, кучето й вдъхва увереност, помахвайки опашка, с дружелюбната си прозявка, че е приятелски настроено. Прилича й на неестествено голям къс неделно печено — тъмнокафяво и тумбесто, а очите му са по-дружелюбни от очите на което и да било живо същество, което познава. Наистина, веднъж изцапа обувките си в изпражненията му; тогава изпита отвращение към него, но не показа погнусата си, за да не засегне чувствата му — или пък да го предизвика да прояви злина. Един друг път го видя да ближе някаква част на тялото си, която беше яркочервена като одран пръст, само че не можа да разпознае органа, а предположи, че това е някакъв израстък, типичен за кучетата, естествено продължение на гръбнака или нещо подобно, което при това животно се е възпалило. Мина покрай него с неловка съчувствена усмивка.
Що се отнася до представителите на човешкия род, то Агнес много рядко се натъква на такива. Нотинг Хил наистина вече не е толкова затънтено място като преди, но е и още много далеч от това да се превърне в част от столичния град. Ако човек подбира внимателно улиците, по които минава, може да се съсредоточи върху задачата да мести краката си един след друг, без допълнителното предизвикателство, което представлява срещата с други пешеходци. Кенсингтън Парк Роуд е най-оживена, защото по нея минава омнибусът. Агнес винаги избягва тази улица, ако й е възможно.
Всяка сутрин успява да стигне малко по-надалеч. С всеки изминал ден силите й укрепват. Пет нови рокли са вече готови, а шестата скоро ще бъде завършена. Градината изглежда удивително добре, благодарение на Шиърс. А и Уилям постоянно е в толкова добро настроение, въпреки че (няма как Агнес да не го забележи), напоследък наистина изглежда някак по-възрастен, заради брадата и мустаците.
От деня, когато тя припадна за последен път, двамата не са закусвали заедно, но привикнаха да се срещат на масата за обяд. Според Агнес така е много по-сигурно. Освен това сутрешната разходка й осигурява добър апетит, така че не й се налага да се притеснява, задето чопли някое недоядено късче храна, докато Уилям поглъща своята порция и я пита дали се чувства добре.
Днес и двамата се хранят с еднаква наслада. Готвачката е надминала себе си с един невероятен желиран специалитет от свинско, шунка, варен език, гъби и колбас. Храната има извънредно елегантен външен вид и е толкова вкусна, че им се налага на два пъти да викат Лети обратно, за да им нареже още парчета.
— Чудя се какво ли е това — казва под нос Уилям, изчопляйки едно късче от желето.
— Парченце от шамфъстък, скъпи — отвръща Агнес, горда, че знае нещо, което не е известно на съпруга й.
— Виж ти — заявява той и за нейно удивление поднася лъскавата трошица към носа си и я подушва старателно. Напоследък е започнал да души всичко — новите растения в градината, лепилото за тапети, боята, салфетките, хартията за писма, собствените си пръсти, дори обикновената вода.
— Носът ми трябва да се превърне в най-чувствителния орган на тялото ми, скъпа — казва той обикновено и сетне се впуска в обяснения за почти недоловимата (но извънредно важна в парфюмерийния бизнес) разлика между едно цветно венчелистче и друго. Агнес е доволна, задето той е така твърдо решен да овладее по-фините подробности от професията си, още повече, че благодарение на нея те се сдобиха така бързо с предостатъчно средства за живот, но все пак се надява, че той няма да продължи да души всичко и по време на сезона, особено в смесена компания.
— О, казах ли ти? — обръща се Уилям към нея. — Довечера отивам да видя Великия Флатели.
— Той нещо общо с парфюми ли има, скъпи?
Уилям се подсмива.
— И така може да се каже.
После забива лъжицата дълбоко в сливовия пудинг и пояснява:
— Не, скъпа. Той е артист.
— Трябва ли да го познавам?
— Много се съмнявам. Явява се на сцената на мюзикхол «Лъмли».
— О, разбирам.
Би трябвало с това разговорът да приключи, но Агнес е разяждана от съзнанието, че не е в крак с новостите. След минута добавя:
— «Лъмли» си е същият като преди, нали?
— Какво имаш предвид, скъпа?
— Искам да кажа, заведението не се е… издигнало по някакъв начин?
— Да се е издигнало ли?
— Да е станало по-модно… на по-високо ниво… — думата «класа» й убягва.
— Не, струва ми се, не. Предполагам, че ще бъда заобиколен от мъже с платнени каскети и беззъби жени.
— Е, ако това ти харесва… — отвръща Агнес и прави гримаса. — Приготвеният с лой пудинг е прекалено тежък за стомаха й, от желирания деликатес вече започва да я наболява жлъчката, но на едно малко парче от обедния сладкиш не може да се устои.
— Човек не може да живее само с висока култура — заявява мъдро Уилям.
Агнес дъвче сладкиша си. Той също се оказва по-тежък, отколкото е очаквала, а освен това тя не може да пропъди дразнещото съмнение, че може да пропусне нещо.
— Ако ти… — Агнес се колебае. — Ако срещнеш някого там… в «Лъмли»… имам предвид някоя важна личност, с когото е възможно да се запозная през сезона… Ще ми кажеш, нали?
— Разбира се, скъпа — той повдига парче от сладкиша към носа си и започва да души. — Касис, стафиди, портокалови корички, киснати в шери. Бадеми. Ким. Мускатово орехче… Ванилия — и се ухилва, сякаш очаква аплодисменти.
Агнес се усмихва вяло.


На по-малко от половин миля от дома на Ракъмови, госпожа Емелин Фокс, облечена за излизане, но все още в кухнята си, кашля в една гоена кърпичка. Днес времето не й понася; в атмосферата има нещо потискащо, което й докарва главоболия, а и гърдите я стягат. Но ще трябва да се постарае да се оправи до утре, за да не пропусне редовните обиколки на Дружеството за спасение.
Обмисля дали да не прескочи до дома на баща си, за да му войска някакво лекарство, но решава, че това само би го разтревожило. Освен това, кой знае какви спешни случаи трябва да обслужва, понесъл своята чанта с медикаменти и инструменти? Защото бащата на Емелин е доктор Джеймс Кърлоу, а той е много зает човек.
Вместо това тя взема едно прахче за храносмилане и отпива глътка какао, за да си оправи вкуса. Освен че убива вкуса на лекарството, какаото я сгрява — не само студените й ръце, в които държи чашата или скрития в корема чувствителен стомах, но и цялото й тяло. Всъщност внезапно й става прекалено топло; избилата по челото й пот щипе кожата й, чувства ръцете си спарени в тесните ръкави. Излиза припряно през кухненската врата в градината.
Къщата й е по-голяма от къщата на Хенри, градината също, макар да е по-занемарена от времената на разцвет, когато съпругът й по цял ден си намираше работа в нея. Бъртрам имаше ексцентрични вкусове и непрекъснато се опитваше да отглежда някакви екзотични зеленчуци за готвене, които връчваше на готвачката (в онези, дни разполагаха с готвачка). В градината все още растеше «черен корен», полузадушен от бурени, имаше и няколко оцелели корена «козя брада». Татко пращаше от време на време собствения си градинар, за да окоси най-избуялите бурени и да почисти павираната алея, за да има откъде да минава Емелин, но бурените вилнеят цяло лято, а през зимата само дебнат притихнали. Сега отново се връщат към живот с пищната си зеленина, а голямото, подобно на ковчег ограждение, в което Бърти отглеждаше чудовищно едра целина (как наричаше това растение — артишок?) — е затлачено от посивяла, изтощена пръст.
Бърти винаги се отнасяше с безразличие към всичко трайно и устойчиво — вълнуваше го само сензационното и преходното. Но беше добър човек все пак. Домът, в който живяха двамата, бе прекалено голям за нея сега, когато остана сама, но тя продължава да живее тук заради него — в негова памет. Той извърши толкова малко неща, достойни да бъдат запомнени, и никога не сподели някоя своя по-дълбока мисъл (ако изобщо е имал такива); за нея най-добрият начин да си припомня брака им беше да остане да живее в общия им дом.
Сега Емелин стои в градината с чашата какао в ръце, ветрецът охлажда трескавото й чело. Скоро ще се почувства по-добре. Не е болна. Трябваше снощи да отвори прозорците, да проветри къщата след неестествено горещия за сезона ден. Сама си докара това главоболие.
Тя допива остатъка от какаото. Животворното му въздействие вече се усеща, тя има чувството, че сетивата й се изострят. На какво ли се дължи това? Какаото сигурно има някаква скрита съставка, която влива в лениво течащата й кръв нещо обезболяващо или дори стимулиращо. По своя незабележим начин тя като че ли не се различава особено от жертвите на опиатите, които среща по време на работата си в Дружеството за спасение — постоянно замаяните жертви на морфина, които не могат да задържат вниманието си върху словото Христово в продължение на повече от две минути, зачервените им очи веднага започват да блуждаят. Тя се усмихва, отмята шава срещу ветреца, притиска ръба на чашата към брадичката си. Емелин Фокс, пристрастена към какаото. Започва да си представя собствения си образ на корицата на евтин криминален роман — маскирана престъпница, облечена в мъжки дрехи и с пелерина, която се измъква от полицията, като скача от покрив на покрив, а свръхчовешката й сила се дължи изцяло на злотворните зърна на какаото. Полицаите, останали на земята, протягат безпомощно късите си ръце към нея, зяпнали в гримаси на безсилен гняв. Единствено Бог може да я унищожи.
Тя отваря очи и потръпва. Потта под мишниците й е студена; гърбът й е влажен, по гръбнака й пробягват тръпки. Чувства в гърлото си драскане, което я кара да кашля непрекъснато. Но тя не иска да кашля — знае много добре как ще свърши това.
Когато се връща в къщата, Емелин измива тенджерката от млякото, избърсва отгоре печката, прибира бурканчетата с какао и захар. Много малко жени в кръга на познатите й имат изобщо някаква представа как се вършат подобни неща, дори ако предположим, че под смъртна заплаха биха се съгласили да ги извършат. Госпожа Фокс обаче върши всичко това, без да се замисли. Прислужницата й Сара не живее тук и ще се върне едва утре, но госпожа Фокс държи да помага на момичето, доколкото й позволяват силите. Според нея отношенията между тях са по-скоро като между леля и племенница, отколкото като между господарка и прислужничка.
О, да, госпожа Фокс е наясно, че дава повод за клюки, чийто основен източник са някои дами, според които тя е позор за доброто общество, прикрита революционерка, същинска грозновата якобинка. Те биха я пропъдили далеч от себе си — или по-скоро биха наредили да бъде пропъдена — ако това влизаше във възможностите им.
Злонамереността на посестримите й натъжава госпожа Фоке, но тя не полага особени усилия да се помири с тях, нито пък им отправя предизвикателства — защото не се стреми да бъде приета в домовете на дамите от висшето общество, а в къщите на бедняците.
Така или иначе, защо да се вдига толкова пара за вършенето на такива незначителни работи? Емелин е убедена, че в бъдеще всички жени ще извършват някаква полезна дейност. Сегашната система не може да просъществува — тя се намира в разрез и с Божиите закони, и със здравия разум. Не може да образоваме нисшите класи, да се стараем да им осигурим по-качествена храна и незамърсена вода, да подобрим начина им на живот и морала им, и същевременно да очакваме от тях да нямат по-високи амбиции от това да ни служат. Не може вестниците да са изпълнени с ужасяващи разкрития за човешки нещастия и същевременно да се очаква, че това няма да предизвика ответни действия. Ако непрекъснато се говори за едни и същи улици и коптори, ако се описват в подробности страданията на нашите братя и сестри, нима не е неизбежно християните от една все по-многобройна армия да запретнат ръкави да им помогнат и да търсят съдействие? Госпожа Фокс е убедена, че дори дамите и джентълмените, чиято съвест не ги измъчва, скоро ще установят, че няма откъде да набират прислуга, и всички, може би с изключение на най-богатите сред тях, ще трябва да опознаят всякакви странни предмети като парцала за под и кърпата за съдове например.
През идния век жени като мен няма да бъдат възприемани като ексцентрички, казва си пророчески госпожа Фокс, докато маже филията си с масло. Англия ще бъде пълна с дами, които ще работят за изграждането на едно по-добро общество, и които изобщо няма да поддържат прислуга в дома си. (Нейната собствена прислужница, Сара, живее при болния си дядо, и идва през ден, за да върши по-тежката работа, като срещу това получава добро заплащане, за да не свърне отново по пътя на проституцията. Сара струва собственото си тегло в злато, но дори такива помощници като нея ще изчезнат с времето, както ще изчезне и проституцията).
Емелин се пита дали една кратка разходка ще се отрази добре на белите й дробове. Приготвила е една торба, пълна с вълнени чорапи, и друга, пълна с ръкавици, които трябва да предаде на госпожа Лейвърс — идущия месец тя ще организира нещо за бедстващото население в Ирландия. (Фенианистка! — така ще кажат сигурно клюкарките. Или «Папистка!») Домът на семейство Лейвърс е само на няколко минути оттук, а Емелин може да носи по една торба в двете си ръце, ако предположим, че торбите са горе-долу с еднакво тегло.
Всички стаи в дома на госпожа Фокс, с изключение на собствената й малка спалня са претъпкани с кутии, торби и пакети. Всъщност къщата й е нещо като неофициален склад на Дружеството за спасение, както и на още няколко благотворителни дружества. Емелин се качва по стълбите, наднича в стаята, където някога спяха с Бърти, и се убеждава, че това, което търси, не е тук. На парапета на стълбищната площадка, нестабилно закрепени, са натрупани куп преводи на Новия Завет на… Тя не може да си спомни на какъв език — човекът от Дружеството за разпространение на Библията ще дойде скоро да ги вземе.
Емелин не може да открие никъде ръкавиците и чорапите. Връща се долу, за да си намаже още една филия с масло — вкъщи няма нищо друго за ядене. В понеделник обикновено има доста остатъци от неделното печено, но вчера госпожа Фокс остави Сара да яде, колкото иска, без да подозира, че момичето се радва на апетита на лабрадор.
«За по-високопоставените от мен», мисли Емелин, докато дъвче хляба, «аз съм достойна за съжаление вдовица, която едва се крепи на ръба на бедността; за по-нискостоящите от мен съм галеница на съдбата, която живее едва ли не в рая. Всички ние сме обект едновременно на отвращение и на завист. Всички ние с изключение на най-бедните, тези, които биха могли да живеят по-зле единствено в ада».
Обзета от твърдо решение да намери чорапите и ръкавиците, тя се заема сериозно с търсенето им. Дори си слага шапката, за да подчертае твърдостта на намеренията си — да не би да бъде изкушена да се откаже. За своя радост открива торбите много скоро, поставени една върху друга в един шкаф. Но докато успее да ги издърпа, се вдига прах, и преди да успее да се овладее, тя започва да кашля, и кашля, и кашля, и кашля. Кашля, докато се отпуска на колене, по страните й потичат сълзи, треперещите й пръсти притискат носната кърпичка към устните й. После, когато пристъпът отминава, тя се отпуска в подножието на стълбите и започва да полюлява тялото си в опит да се успокои, вперила поглед в лъча светлина, проникващ през матовото стъкло на входната врата.
Госпожа Фокс не се счита за болна. По своя преценка тя е толкова здрава, колкото би могла да бъде всяка жена със слаби бели дробове по рождение. Освен това, като подхванахме темата за нейните слабости, тя не се счита и за грозна. Бог й е дал длъгнесто лице, но то й харесва такова, каквото е. Малко напомня на Дизраели, но с по-меки черти. Външността не й попречи да си намери съпруг, нали? А ако така и не си намери втори — е, един съпруг е напълно достатъчен. И за да се върнем на въпроса за здравословното състояние, вечно ухиленият и розовобузест Бърти беше този, комуто здравето изневери — не тя. Което доказва, че не клюкарките решават кой колко ще живее, а единствено Бог.
Поемайки си полека дъх, тя се изправя и се упътва към торбите. Взема по една във всяка ръка и проверява колко тежат. Еднакво. Емелин се упътва към външната врата, като спира само за миг, за да провери в огледалото дали косата й е в ред.


Някъде на изток, далеч от нея, Хенри Ракъм също кръстосва улиците. (Много ходене ви се събра днес! Не бихте могли да предвидите колко здравословно ще ви се отрази това постоянно вървене подир един или друг, нали?)
Хенри върви по една улица, по която не е минавал досега — виеща се, мрачна улица. Тук трябва да гледа къде стъпва, за да не се подхлъзне в изпражненията, трябва да следи изхода към всяка странична уличка, всеки вход, откъдето би могъл да бъде нападнат. Върви, стегнал мускули, решителността едва надделява над страха; може само да се надява (при тези обстоятелства няма право да се моли), че никой от познатите му не го е видял да потъва в този вонящ лабиринт.
Хенри знае през кои дни госпожа Фокс работи за Дружеството за спасение и през кои си е у дома; нейната програма е запечатана в съзнанието му, а според нея в понеделник тя е в почивка. Затова и избра днешния ден да дойде в Сейнт Джайлс — това е едно от местата, където тя би могла да прави своите обиколки. Потиска кашлицата, предизвикана от смрадта, и нагазва още по-надълбоко.
Само след няколко минути всякаква илюзия за почтеност изчезва; солидността и правите линии на Оксфорд Стрийт са невидими за окото и вече почти забравени, изтикани на заден план от кошмарния образ на упадъка — упадъка на самите улици, на порутените къщи от двете им страни, на плътта и духа на жалките им обитатели.
Наистина, казва си Хенри, тази част от града е като преддверие на ада, практически нещо като чакалня за екарисажа. Във вестниците пише, че тук се забелязва голямо подобрение в сравнение с петдесетте години на века, но как е възможно това да бъде истина? Той вече успя да забележи отрязана кучешка шава, гниеща в една канавка и червеите, плъзнали по оплезения й език; видя полуголи деца, които се замеряха с камъни, а изпитите им лица бяха разкривени от ярост и злорадство; видя безброй привидения от неопределим пол, които го следяха през изпочупените прозорци — с хлътнали очи и плът, почти толкова сива, колкото и дрипите, в които бяха облечени. Смущаващо голям брой от тях като че ли живееш под земята — в приземни етажи, до които се стигаше по тъмни стълбища, подобни на кладенци, а понякога и по разнебитени дървени стълби. Мокро пране, изпоцапано със сажди, висеше по въжета, опънати между прозорците; тук-там по някой дрипав чаршаф се вееше на вятъра като знаме, чиито отличителни белези са избелели кафеникави петна от кръв.
Хенри Ракъм е тук с една-единствена цел — да промени нещо. Той не може да се намеси така, както прави госпожа Фокс, но все пак може да предизвика някаква промяна.
Само минути след появата му към него се насочва някаква грозна жена на средна възраст, може би дори по-млада, навлякла пищна рокля по модата от епохата на Регентството, която обаче е цялата изпъстрена с кръпки. Тя не носи нито шапка, нито шал, а приветствената й усмивка разкрива всички зъби, които са й останали — може би е проститутка?
— Ще отделите ли няколко пенита за една нещастница, сър?
Значи е просякиня.
— За храна ли ти трябват? — пита Хенри, защото се бои да не го вземат за наивник. Копнее да прояви щедрост, но му се струва, че дъхът й мирише на алкохол.
— Вий го казахте, сър. Да хапна нещо. Умирам от глад, от вчера нищичко не съм яла.
Очите й грейват алчно, тя започва да кърши подпухналите си ръце.
— Ако искаш… — той се колебае, съпротивлява се срещу хищния й поглед, който теши душата му както птица тлъст червей. — Да те заведа на едно място, където продават разни неща за ядене? Ще ти купя всичко, което поискаш.
— О, не, сър — възкликва тя, видимо възмутена. — Че къде ще иде доброто ми име? Аз държа на него, деца имам.
— Деца ли? — през ум не му е минало, че тя може да има деца — няма нищо общо със закръглените майки с гладки лица, които е свикнал да вижда в църквата.
— Пет дечица, сър — уверява го тя, протегнала ръце, сякаш всеки момент ще сграбчи ръкава му. — Пет; двечки са ми още съвсем бебета, и 'се реват, пък мъжът ми ги не трае, сър, щото трябва да си почива. Почва да ги бие, сър, както са си в креватчетата, докато млъкнат. Та си мисля, сър, щото сте мил човек, ако дадете някое пени, да си купя «Майчина отмора» от аптекаря, от нея спят като ангелчета.
Хенри вече е пъхнал ръка в джоба си, когато осъзнава ужаса на чутото.
— Но… но… трябва да убедиш мъжа си, че не бива да бие децата! — заявява той. — Може да се случи ужасно нещастие…
— Така е, сър, 'ма и той е толкоз капнал, нали се блъска по цял ден, иска да поспи през нощта, а бебетата са толкоз ревливи, нали ви казвам, едното млъкне, пък ревне другото — тежко е, сър, пък са ми шест.
— Шест ли? Нали току-що каза пет?
— Шест са, сър, ма едното е толкоз кротичко, се едно, че го няма.
Двамата изпадат в странна безизходица насред мръсната улица. Той стиска монетата в дланта си и се колебае. Тя облизва устни, страхува се да каже нещо повече, за да не отблъсне щедростта му.
— Децата не плачат от желание да причиняват неприятности — казва Хенри, който още се опитва да се пребори с представата как някой бие невинни дечица в леглата им. — Мъжът ти би трябвало да го знае. Плачат, ако са гладни или ако им е мъчно.
— Вий го казахте, сър — кима тя с готовност и се взира дълбоко в очите му. — Разбирате ме вий. Гладни са ами. И много, ама мноого им е мъчно.
Хенри въздъхва и прогонва подозренията си. Благотворителността е невъзможна без проява на доверие, или поне доброто желание да се поеме риск. Така да бъде, жената наскоро е пила нещо по-силно и се опитва посвоему да предизвика съчувствието му — и какво от това? Проявата на доброта няма да я поквари повече; пък и децата й, колкото и да са на брой, не бива да страдат заради греховете й.
— Ето — казва той, подава парите, а тя ги стиска в треперещата си ръка. — И гледай да ги похарчиш за ядене.
— Благодарим, сър, благодарим — грачи тя. — С таз малка монетка, дет' за вас е едно нищо, сър, купихте хубава вечеря на една нещастна вдовица и дечицата й — само си помислете, сър!
Хенри се замисля, смръщил чело, а тя се шмугва в тъмната пролука между две къщи.
— Вдовица ли? — промърморва той, но жената е изчезнала.
В един свят, по-близък до идеалния, Хенри би имал на разположение няколко минути, за да обмисли тази среща и да прецени какво да прави по-нататък, защото го измъчва сблъсъкът на противоречиви чувства. Само че блясъкът на монетата е бил забелязан и от други обитатели на улицата — също толкова ясно, колкото биха видели фойерверк в небето над тях. От всеки ъгъл, от всяка дупка към него започват да се стичат дрипави човешки същества — очите им светят лукаво като на дребни хищници. Хенри продължава да върви напред, обзет от безпокойство, но същевременно и от странно безразсъдство. В кръвта му пулсира нещо, което превръща страха му в някакво съвсем различно усещане — чувство на повишена готовност, на необичайно единство между духа и тялото.
Първи до него стига някакъв подобен на невестулка човек, който куца невероятно силно. В едната си костелива ръка държи кожарски нож — високо, за да може Хенри да го види, но същевременно по начин, който намеква, че това е съвсем невинна вещ, все едно, че се кани да го върне някому. Според Хенри атмосферата е изпълнена не толкова с опасност, колкото с усещането, че се разиграва фарс.
— Давай парите — заявява дребосъкът със скърцащ глас и гримасничи като шимпанзе, без да престава да размахва острието на една ръка разстояние от гърдите на Хенри.
Хенри се взира в очите на нападателя. Човекът е с цяла глава по-нисък от него и сигурно наполовина по-лек.
— Бог да ти прости — изръмжава Ракъм и вдига юмруци, които по размер се доближават до ръбестия череп на нападателя. — Дано прости и на мен, защото ако направиш само още една крачка, кълна се, че ще те просна на земята.
Гъргорейки уплашено, дребосъкът започва да отстъпва, едва не се препъва в камък от настилката, обръща се и изчезва с куцукане. Няколко други обитатели на Сейнт Джайлс, които са се упътили към Ракъм, спират и също се оттеглят, решавайки, че той в крайна сметка не е такава лесна плячка, каквато изглеждаше.
Само един човек не се отказва; само един човек продължава да напредва към него. Това е хилава млада жена, облечена в нещо, което според Хенри е бяла нощница, наметнала върху нея черно мъжко палто, а за шал използва дантелено перде. Също като просякинята, и тя не носи шапка, но нежното й личице е по-свежо, а косата й — червена. Тя застава смело на пътя на Хенри и развързва небрежно шала си, разкривайки осеян с лунички гръден кош.
— Имате ръката ми за шилинг, сър — заявява тя, — и всяка друга част на тялото ми срещу два.
Ето на, каза го. Стои в сянката му и чака.
Най-неочаквано Хенри Ракъм бива обзет от пълно спокойствие, безплътна безметежност, каквато не е изпитвал и преди да потъне в сън без сънища. Това е моментът, от който се е боял и който е желал от толкова време — собственото му посвещаване в света на чувствените удоволствия, кръстосван от госпожа Фокс с достойнство и замах. Толкова често е виждал в представите си това момиче (или някое като него); и ето я сега тук, от плът и кръв. За свое облекчение той установява, че тя изобщо не е някаква прелъстителна сирена, а истинско дете — дете с гурелясали очи и драскотина на бузата.
Колко се страхуваше, преди да събере смелост и да дойде тук днес, че добрите му намерения са обикновена измама, крехка илюзия, съхранена единствено от една географска случайност. Как го преследваше страхът, че ако Бог някога го благослови да има своя енория, при първата обиколка на бедняшките улици ще попадне на такова беззащитно същество като това, което се е изправило насреща му, и ще се възползва от него! Но ето я тук — проститутка, уличница, пропаднало създание, което току-що му даде недвусмислено разрешение да постъпи с нея, както пожелае. А какво желае той? Тя диша повърхностно, с леко разтворени устни, вдигнала очи към него, в очакване на неговото одобрение, без да съзнава, че вече му е дала безценен дар — възможност да прецени истинската си природа. Той вече знае — каквото и да желае, към каквото и да се стреми грешното му сърце, то не е тази малка купчина от жалка плът и кости.
— Частите на тялото ви не са ваши, та да ги продавате, госпожице — казва той кротко. — Те са свързани в едно цяло, а то принадлежи на Бога.
— Тая дупка принадлежи на всеки, който мож' да извади два шилинга — настоява тя.
Хенри трепва и бръква в джоба си.
— Ето — казва той и й подава два шилинга. — И ще ви кажа какво искам в замяна.
Тя накланя шава встрани. Пламъче на безпокойство трепва и смущава мъртвешкия покой в очите й.
— Искам от вас… — той замълчава, съзнавайки, че злото на този свят е прекалено неуправляемо, а той — лишен от моралното право да й нареди: «Иди си и недей вече греши!» Вместо това полага усилие да се усмихне и да не изглежда толкова строг. — Това, което искам, е да приемете тези два шилинга като нещо, което вече не налага… — още докато думите излизат от устните му, озадаченото й изражение му подсказва, че тя губи нишката на разговора. — Ъъъ… искам да кажа, вместо това, което бихте сторили иначе, за да ги припечелите… — Тя продължава да го гледа смръщено, неразбиращо, прехапала със зъби долната си устна. — Това, което имам предвид… За Бога, госпожице, каквото и да искахте да сторите, не го правете занапред!
Тя незабавно се ухилва от ухо до ухо.
— Разбрано, сър! — и се отдалечава — с далеч по-видимо полюшване на долната част на тялото, отколкото той е забелязвал у почтените жени.
Междувременно Хенри е решил, че това му е достатъчно. Уморен е и копнее за сигурността и приличието, които царят в кабинета му на Горъм Плейс. Приливът на адреналин, който му позволи да се защити от подобния на невестулка дребосък, вече е спаднал, и странните примеси на вълнение които бяха останали като утайка след него вече не са възбуждащи, а просто го замайват.
С тежка стъпка той се отправя обратно към по-приличната част на града, където ще може да спре някой омнибус и да се заеме с предизвикателството да си изясни това, което научи днес. Но докато минава бързо през плетеницата от улички, хвърляйки бързи погледи в задънените улички и нишите с надеждата, че ще намери по-пряк изход от Сейнт Джайлс, той вижда… дали не се лъже? Да, това е просякинята, на която даде пари за храна — вдовицата с мъжа насилник и пет или шест деца.
Тя се е проснала на прага на някаква съборетина, полулегнала настрани, така че всеки може да я види, а полите й се стелят по дузината мръсни каменни стъпала. Зад нея, по-навътре в стаята, се е облегнал мъж, чиято коса е черна и щръкнала като четката на коминочистач. Той е облечен с плетена жилетка и военна куртка, със син шал на врата и широки панталони, на които жената е облегнала глава. Двамата си поделят нова-новеничка бутилка алкохол, разменят си я и се наливат, обзети от задоволство.
Хенри спира като закован и зяпва сцената, която се разиграва под носа му, само на двайсетина крачки разстояние. Прекалено стъписан, за да приближи към мъжа и жената, прекалено вбесен, за да продължи, той не помръдва от мястото си, стиснал юмруци. Между глътките жената го забелязва, и като го познава незабавно, възкликва:
— Я виж, Дъг! Ето го нашия спасител!
Двамата започват да се превиват от смях, кашлят и плюят, устните им са влажни от алкохола.
Хенри стои, изгубил ума и дума, с пламнали страни, забил нокти в дланите си — толкова силно е стиснал юмруци.
— Кажи му да се разкара, Дъг — казва жената, очевидно решила, че този намръщен мухльо й пречи да се наслаждава на пиенето. — Разкарай го оттук.
Грубиянинът прескача тромаво полите й, едва не пада по стълбите и застава пред приятелката си.
— Еееей! — изревава той. Тъй като ревът няма никакъв пряк ефект върху натрапника, той се обръща гърбом и смъква рязко панталоните си оголвайки кокалестия си, бял задник пред стъписания поглед на Хенри. Отново се обръща, с усукани около глезените панталони, и преценява ефекта върху досадника. Какво друго да направи? Без да подозира, че Хенри е скован не толкова от страх, колкото от гледката на чужд пенис, той стисва въпросния отпуснат орган и започва да пръска урина наоколо.
Хенри Ракъм, който е на няколко ярда извън обхвата му, въпреки това отскача назад с вик на отвращение. Жената също изкрещява — доброто й настроение отстъпва място на ярост, когато димящата течност опръсква полите й.
— Намокри ме, гнусен глупак!
Само след миг двамата вече се бият, той я шамаросва с ожесточение по двете страни, тя го блъска и рита по краката. Той се опитва да я овладее, като затиска с крак полите й, докато си вдига панталоните; но без каквото и да било колебание тя го халосва с бутилката джин — як удар с все сила, който го улучва право в кокалестото чело и човекът се търкулва надолу по стълбите.
— Божеее! — провиква се тя, докато алкохолът се излива в сребриста дъга на земята. Бутилката, останала като по чудо цяла, е закрепена отново на дъното си, и докато мъжът се гърчи в краката й, притиснал ръка към окървавеното си чело, тя налапва гърлото на бутилката и започва да смуче с ожесточение останките.
Ужасната магия, приковала Хенри на място, най-сетне изгубва силата си и той успява да обърне гръб на първите бедняци, които е опознал отблизо, и да тръгне, залитайки, към дома.


Тази вечер, седнал в мюзикхол «Лъмли», заобиколен от мъже с платнени каскети и беззъби жени, Уилям Ракъм се наслаждава на факта, че отново може да си позволи да се яви на такова място, без да се опасява, че могат да го сбъркат с човек от по-долна категория. Сега, когато основите на богатството му укрепнаха, когато вече всички знаят, че е заел директорския пост (или поне всички, които държат да знаят «кой кой е»), почти не е възможно той да отиде някъде, без да чуе зад гърба си шепот: «Това е Уилям Ракъм». Освен това сега, когато всяка негова дреха е от най-добро качество и ушита по последна мода, той може да бъде напълно спокоен, че дори простоватите хорица, които не биха могли да го разпознаят, могат да преценят, че той е заможен джентълмен — джентълмен, който за разнообразие проучва начина, по който се забавляват недотам заможните.
Разбира се, тази вечер тук той не е единственият изискан джентълмен, тръгнал по долнопробни заведения. Публиката в «Лъмли» е пъстра смесица от простолюдие, подправено тук-там с по някой представител на доброто общество. Но на Уилям му е приятно да мисли, че се откроява и заради палтото си, гарнирано с боброва кожа, заради бежовия панталон и особено заради новия цилиндър — най-ниският в цялото заведение. (Не, не става дума за предишния нов цилиндър — това е новият му нов цилиндър — нима не виждате, че е по-къс?! Пък и не е купен от «Билингтън & Джой» — изработен е в «Стейнфорт'с — шап кари за изискания вкус от 1732 година», ако искате да знаете).
«Лъмли» не е от заведенията, където на вратата поемат палтото и шапката ви. Това води до голямо потене сред доста навлечената публика, но поне така всички могат да сравняват тоалетите си. Въпреки това е трудно да се прецени колко лица от класата на Уилям присъстват тук тази вечер, тъй като залата е пълна, а всеки опит да се огледа тълпата бива възпрепятстван от дамските шапки, отрупани с пяна от дантели. Вечерта е доста напреднала и поради топлината, излъчвана от публиката и стотиците газени лампи, по-простите мъж свалят саката си и остават само по ризи, а жените си веят с евтини ветрила от хартия и тънки дъсчици.
На реда точно преди Уилям няма такива жени — жалко, защото той не би имал нищо против до него да достигне повей от някое ветрило. В крайна сметка той не е недосегаем за чувствата, изпитвани от по-нискостоящите; по челото му е избила пот, същата като тяхната, а под многото пластове дрехи тялото му се е спарило. Струйки пот се стичат до новоотгледаната му брада и предизвикват сърбеж, така че той едва удържа да не започне да се чеше. Прекалено много хора са натъпкани в това заведение. Не можеше ли да върнат известна част?
Той е окачил новото си палто на облегалката на стола, а новият бастун е на коленете му, защото му е ясно колко привлекателна би била сребърната дръжка за някой крадец. Предпочита да стиска здраво и раираните ръкавици от кучешка кожа, дори когато ръкопляска, без да съзнава, че отстрани изглежда тъй, сякаш пребива до смърт някакъв безпомощен гризач.
Вляво от него седят Бодли и Ашуел. Те също са доста навлечени, макар и не толкова, колкото Ракъм, защото познават по-добре «Лъмли». Те също са уверени, че се отличават от стадото на простолюдието — както са били леко поотегчени на Парнас, са си казали: «Защо да не снизходим долу и да видим какво става в «Лъмли»?». И сега, след като са огледали програмата, те действително очакват с нетърпение Великия Флатели: «Сензацията на сензациите! Вълшебникът на газовите емисии! Чуйте го и ахнете от възторг! Италия скандализирана! Франция в нозете му! Човекът, който музицира с въздух от стомаха си!».
Вече са успели да изслушат едно хубавичко, но старомодно закръглено момиче, което изпълняваше хумористични песни, после видяха и «лондонския дебют» на «Мистър Епидермис» — старец, радващ се на странната способност да събира кожата на оголения си торс на цели шепи, и да окачва на диплите тежки предмети с помощта на метални щипки. Вече е осем и четвърт, а Великият Флатели още не се е появил. Уилям и двамата му приятели се присъединяват към недоволното мърморене, което съпровожда усилията на един спретнат дребен човечец на сцената да възпроизвежда звуците на птици, преследвани, улавяни и разкъсвани от различни хищници.
— Давайте Флатели! — изревава един груб глас, което кара Уилям да си каже, че простите хора могат да бъдат много полезни в случаите, когато ти се иска да кажеш нещо неучтиво. Други недоволници се присъединяват към първия и имитаторът на животни изчезва, преследван от явната злонамереност на публиката.
Най-сетне, в девет и двадесет и пет, прославеният италианец излиза на сцената. Появата му е съпроводена от изблик на всеобщ възторг.
— Buona sera, Лондон! — излайва той, разтваря ръце, за да прегърне летящите във въздуха аплодисменти и ги притиска към гърдите си като невидими букети. Въпреки добре зализаните черни мустаци, той е подозрително висок за италианец, а когато ръкоплясканията затихват и той започва встъпителното си слово, континенталният му акцент звучи фалшиво за префинения слух на хора като Ашуел. (Евреин. Залагам колкото искате, евреин е — прошепва той на Уилям).
— Необиджайният ми 'струмент — пояснява Великият Флатели, — е тук зад мен. Нозя го навзякъде зъз зебе зи. — Публиката започва да се киска, когато той хвърля демонстративно поглед зад гърба си. — Няма нужда да духате в него, да го натизкате и опипвате… — Избухва кикот сред групичката хомосексуалисти някъде в дъното на залата. — Ама звукът е мноогу деликатен. Жа ви помоля да слушате мнооогу, мноогу внимателну. Първата пиеса е крааазива стара английска песен. Казва се «Грийнслийвс».
Флатели поставя пръст на устните си, за да помоли за пълна тишина, и се привежда напред. Асистент с невъзмутимо тържествена физиономия докарва на масичка с колелца голяма медна фуния за усилване на звука. Избутва масичката така, че лъскавият накрайник на фунията почти докосва задника на изпълнителя. Следва финален елегантен жест, с който Флатели отмята полите на фрака си и започва да пърди.
В продължение на няколко минути добре познатата мелодия на «Грийнслийвс» трепти във въздуха, неуверено, но точно, също както когато я изпълняват на гребен или (ако насилим малко фактите) на фагот. После се понася смях, първоначално потиснат, но след това се надига като бурна вълна, та Уилям и приятелите му, които не са близо до сцената, трябва да се привеждат напред, съсредоточено заслушани.


Когато часовниците отмерват десет, Агнес Ракъм е вече в леглото си, в къщата, където се е възцарила мъртвешка тишина. Не е необходимо да пита прислугата — знае, че съпругът й още не се е върнал от града; проявява неестествено висока чувствителност към шума от отварянето и затварянето на всяка врата в къщата — понякога й се струва, че долавя вибрациите, които минават по пода и оттам нагоре по краката на леглото. Лежи на тъмно, в пълна тишина и мисли, просто си мисли.
В главата на Агнес, в черепа й, на един-два инча зад лявото око, се е загнездил тумор с размерите на яйце от пъдпъдък. Тя няма представа, че той съществува. Туморът присъства съвсем невинно; гостоприемният й череп му е направил място безропотно, защото такъв дребничък гостенин надали би могъл да създаде някакви проблеми. Туморът си спи там, мек, със съвършено овална форма. Никой никога няма да го открие. Има още двайсет години до зората на рентгеновата фотография, а що се отнася до доктор Кърлоу, каквито и части от тялото на Агнес да преглежда, той никога няма да почне да рови със скалпел в окото й. Само вие и аз знаем за съществуванието на тумора. Това е нашата малка тайна.
Агнес Ракъм също има своя малка тайна. Тя е самотна. В своята непроветрена стая с плътно спуснати завеси, сред гъстата невидима мъгла от парфюм и преработен от собствените й дробове въздух, тя се задушава от самота. Когато си припомня изминалия ден, не може да се сети за нищо, което би послужило за храна на самотното й сърце. Само лакомият й стомах получава предостатъчно — дори повече, отколкото е полезно за него. На късната вечеря яде (дори преяде) сама, на ранната вечеря яде (пак прекалено много) сама, за закуска и следобеден чай не можа и да помисли, защото я болеше жлъчката, обяда сподели с Уилям, но се чувстваше дори по-самотна, отколкото когато го нямаше — и пак яде прекалено много.
При това днешният ден не беше по-самотен от останалите; всеки ден от живота й прилича на предшестващите. През дългите часове, докато шие и наблюдава през прозореца работата на градинаря, докато се чуди дали да си среши косата сама или да повика Сара да свърши тази работа, тя копнее за истинско приятелство и страда поради липсата му. Доктор Кърлоу така и не е успял да диагностицира това нейно тайно страдание, въпреки че според нея то я поболява много повече от всякакви други лекарски находки. Какво би сторил лекарят, ако знаеше? Какво ли би й предписал, за да облекчи мъката от нощите, които прекарва будна в леглото си, сама сред един студен свят, в който нито една жива душа не я обича?
О, разбира се, сънищата й, когато най-сетне дойдат, я приемат в прегръдките си; но в безсънните часове, докато ги очаква, тя лежи изоставена в огромното си легло, като дамата от Шалот — просната в тази ладия, два пъти по-голяма от необходимото, сред езеро от мрак.
Агнес няма нужда от любовник — нито от мъж, нито дори от жена. Тя не знае нищо за тялото си — нищо, абсолютно нищичко, и не желае да научава нищо. Самотата й, колкото и болезнена да е, няма физически измерения; тя е навсякъде — във въздуха около нея, притиска мебелите, просмуква се в чаршафите на леглото й. Ако само можеше да има някой до нея в това огромно, подобно на кораб легло, някой, който да я обича и да й се доверява, когото тя самата да обича и комуто да вярва! Но такъв човек не съществува в целия свят. На милата Клара й се плаща, за да се държи мило; когато привърши със задълженията си за деня, тя бързо се отправя към таванския етаж на заслужена почивка от грижите за госпожа Ракъм. Другите прислужници нямат много вземане-даване с Агнес; страхуват се от нея, а макар те да не подозират, и тя се бои малко от тях. За куче и дума не може да става; може би ще си вземе котенце, ако съществува някаква порода без нокти? Хенри, братът на Уилям, е много симпатичен (сега тя се опитва да открие хора, които биха могли да й станат приятели, не да споделят леглото й), но е прекалено сериозен; Агнес обича да мисли за приятни неща, не за световните проблеми. Що се отнася до Уилям, той завинаги е изгубил доверието й. Каквото и да стори занапред, каквото и богатство да натрупа за нея, колкото и благовъзпитано да се държи с нея на обяд, и да й разрешава да си купува колкото и каквито си иска рокли, шапки и обувки, колкото и да се старае да получи прошка от нея, тя никога не може да му прости. Хората казват, че който се храни на една маса с дявола, трябва да си вземе дълга лъжица — когато се храни на една маса със съпруга си, лъжицата на Агнес Ракъм е дълга колкото гребло.
След като явно няма никаква надежда да срещне приятели, докато е будна, какво толкова странно има в това, че Агнес предпочита компанията на монахините, които среща в сънищата си? Те я посрещат дружелюбно и се грижат за нея, и не искат друго възнаграждение, освен радостта да я видят отново усмихната. Особено една от тях, с такова прелестно, мило лице… Но посещенията на Агнес в Манастира на Здравето винаги приключват толкова бързо — ограничени са в рамките на малкото часове, които прекарва в сън. Пътуването с влака към манастира понякога отнема цяла вечност, почти целия сън, и за монахините остава ужасно малко време — само няколко минути преди събуждане. В други нощи пътуването като че ли не отнема почти никакво време — като че ли свръхбърз локомотив теши вагоните през местности, от които се виждат само зелени петна — и тя бива обгърната от грижите на светите сестри още преди сълзите й да са попили във възглавницата. Но в такива нощи сигурно обратният път е по-дълъг, защото на сутринта вече е забравила всичко.
Агнес е убедена, че такова нещо като сън не съществува. Според нейната философия има събития, които ти се случват, докато си буден, и други, които ти се случват, докато спиш. Тя съзнава, че някои хора — предимно мъже — имат много смътни представи за това, което се случва, когато очите на човек са затворени и в леглото няма движение, но тя самата не храни никакви съмнения. Ако отхвърли това, което й се случва през нощта, като нереално, това би означавало да предполага, че има фантазия, а тя съзнава инстинктивно, че е лишена от творчески импулс. Да създаваш нещо от нищо — нали само Бог може да стори това! Колко типично е за мъжете, с тяхната чудовищна самовлюбеност и склонност към безсрамно богохулство, да не приемат това! Колко типично е за тях да се отричат от половината си живот с твърдението, че той не съществува, че това са само фантасмагории!
Според Агнес разликата между мъжете и жените е най-явна в романите, които пишат. Мъжете винаги се преструват, че са измислили всичко написано, че всички герои на романа са марионетки, плод на собственото им въображение, но Агнес съзнава, че писателят не е измислил нищо. Той просто е скърпил много различни истини, събирайки ги от вестници, разпитвайки истински, живи войници, продавачи, затворници или умиращи млади момичета — в зависимост от изискванията на романа му. Докато жените-писателки са по-честни. «Драги читателю, казват те, ето какво се случи с мен».
По тази причина Агнес определено предпочита книгите, писани от дами. Получава всяка седмица «Лъндън Джърнъл» и «Лежър Ауър», в които попада на нови и нови постъпления, излезли изпод перото на Клемънтайн Монтегю, госпожа Олифант, Пиърс Еган (въпреки името не може да е мъж, нали?), госпожа Хариет Луис, и много други. Като специален подарък, от пътуващата библиотека на Мууди й носят подвързани в отделни томове целите произведения на госпожа Ридъл и на Илайза Лин Линтън, така че да може да прочете цялата история наведнъж, а не в подлистници.
Дори в случаите, когато Агнес не е на легло, романите са истинска благословия — защото въвеждат в живота й толкова много благородни и привлекателни човешки същества, а трябва да се признае, че реалният свят е доста пестелив откъм подобни личности. Агнес е установила, че симпатичната героиня на романа върши почти същата работа като приятелката от плът и кръв. (И колко отблъскващ е този израз «от плът и кръв», ако се замисли човек!).
Напоследък Агнес Ракъм няма много време за четене. Времето, прекарано в будно състояние, е изпълнено с подготовката й за Сезона. Тя е почти постоянно в плен на шевната си машина, която бълва рокля след рокля, или прелиства модни журнали в търсене на модели. Километри плат са минали под иглата й; и още километри трябва да бъдат обработени. Девет напълно готови рокли висят на закачалки в будоара й; десетата, все още недовършена, е облечена на манекена и стои в мрака на спалнята й.
Разбира се, десет рокли са крайно недостатъчни. Докъде ли се простира искреността на Уилям, когато твърди, че не възразява тя да си поръча при шивачката «толкова рокли, колкото иска». Какъв брой има предвид? Има ли някаква представа колко ще му струва тази поръчка, ако тя приеме буквално думите му? Тя тръпне от ужас, че може да се наложи да водят същите разговори, каквито водеха доскоро — Уилям, раздразнителен, непроявяващ разбиране към нуждите на нейния пол, потискащ с усилие нетърпимостта и неодобрението си, тя самата постоянно със сълзи на очи.
Колко жалко, че тя не може да стори това, което вършат точно сега много дами, разполагащи с шевни машини — да промени модела на роклите, които е носела през предишните сезони, но така, че никой да не може да ги разпознае. Един следобед, точно на Нова година, в пристъп на умопомрачение, тя успя да развали най-хубавите си рокли. Спомня си съвсем ясно (странно наистина, какви неща помни човек и какви забравя!) текста, който имаше такова фатално въздействие: «Не бива да изхвърляте останките от платове и демодирани завеси. Можете без усилие да ги превърнете в повод за приятно прекарване на времето за Вас и Вашите деца!». В простички схеми и инструкции се поясняваше как от тези материали могат да се направят триизмерни фигурки на екзотични птици, които изглеждали като живи — «ушиването на една такава фигурка отнема четвърт час».
Тогава Агнес бе обзета от неудържима мания. Споменът за силата на тази страст я плаши до ден-днешен. В къщата нямаше никакви останки от плат, но желанието да моделира екзотични птици от парчета плат я изгаряше като треска. Въпреки отчаяните молби на Клара, която настояваше, че мадам може още утре да получи цял куп парцали от «Уайтли'с» в Бейзуотър, мисълта да чака дори само още минута й се струваше непоносима. Затова се нахвърли върху «старите» си рокли — настоявайки, че вече никога няма да ги носи — и ги наряза на парчета с шивашката си ножица. На свечеряване подът на стаята беше отрупан с разпокъсани бални рокли и корсети; произведени бяха дузини екзотични птици; меки, кадифени, с отпуснати телца, сякаш бяха болни; твърди, стегнати птици, направени от колосани фусти; бели дантелени птици, които потрепваха от въздушното течение, докато Агнес натискаше ожесточено педала на шевната машина. Странно как някои от роклите й се разпаднаха почти незабавно, сякаш ножицата ги спукваше като мехур, а други съхраниха формата си, само бяха… обезобразени. Тъкмо към тях Агнес прибягваше отново и отново, за да прави нови и нови птици.
— Трябва да съм била луда — въздъхва Агнес във възглавницата си.
Клепачите й трепват в мрака и се затварят. Някъде наблизо се чува локомотивна свирка. Слънцето изгрява — не постепенно, както му е обичаят, а само за секунди, както светва газен фенер. Широкият свят засиява в сини и зелени цветове — цветовете на пътешествията, и всичко неприятно изчезва.


Извън спалнята на Агнес, в това, което мъжете и историците наричат «реален свят», нощта още не е приключила. В по-бедните квартали бакалите, сиренарите и месарите още не са затворили магазинчетата си; разчитат на клиентелата от продавачи на кибрит, цветарки и уличници, които идват да се възнаградят за дългите часове, прекарани навън, на студа. Идват и просячета, които молят за непродаваеми остатъци от шунка и месо, за да ги занесат у дома, да има какво да хапне татко. Що се отнася до татковците, за тях безброй кръчми работят до зори.
Именно по улиците на този «реален» свят — недалеч от мюзикхола «Лъмли» — вървят, крачат и залитат трима заможни и леко подпийнали джентълмени, господата Бодли, Ашуел и Ракъм. Те почти не забелязват тъмнината, студа и ситния дъждец, освен когато се дразнят, че репликите им, изказвани на доста висок глас, нямат достатъчно добро ехо.
— Мъртвешка глава. — крещи Бодли, решил да прибегне до старите ученически обиди.
— Плазмодий! — отвръща незабавно Ашуел.
— Тъп глухар! — реве Бодли.
— О, съвършено находище на ушна кал! — съска Ашуел. — Това беше «Дъщерята на миньора», и нищо не може да ме убеди в обратното!
— Беше «Не плачи, красива невесто», или аз съм антихрист! Да изпълня ли припева в твоя чест, идиот такъв?
— Какво значение би имало това, нещастнико? Нали трябва да го изпълниш като Флатели, за да ме убедиш?
Уилям Ракъм не се е включил в спора, засега се задоволява да наблюдава отстрани.
— А какво мислиш ти, Бил? — пита Бодли.
Ракъм се мръщи раздразнително; толкова държеше да се изфука тази вечер с новия си бастун, че остави чадъра си у дома, а сега започва да вали сериозно.
— Един Бог знае — свива той рамене. — Цялата история беше проклет провал. Почти нищо не можах да чуя. Сцената на «Лъмли» не е подходяща за такова нещо. Трябва да е в някоя по-малка зала, в по-интимна обстановка. А и публиката трябва да е от хора, които да се държат по-възпитано.
Бодли се плесва с длан по челото и залита назад.
— Лорд Ракъм се произнесе! — заявява той. — Треперете, импресарии!
— Например в църква — предлага Ашуел. — Подходящо място за Великия Флатели, а, Бил? Малко посетители, всички се държат прилично, чудесна акустика…
Уилям плюе в канавката, чието подгизнало съдържание се е раздвижило от дъжда.
— Радвам се, че поне на вас двамата може да се угоди толкова лесно. Според мен тази вечер бяхме измамени по възмутителен начин. Помислете си за бедните хорица, които пък съвсем не могат да си позволят да хвърлят пари за такава… прехвалена измишльотина.
— Чуваш ли, Ашуел? Не бива да забравяме бедняците!
— Трепят се цяла седмица, за да чуят една качествена пръдня, а какво им се предлага?
— Прекарват ги отвсякъде!
— Аз си отивам — обявява Ракъм, и започва да се взира през осветените от газените фенери дъждовни струи, с надеждата да види свободен файтон.
— О, не, Бил, не ни оставяй самииички!
— Не, да му се не види, отивам си. Студено е и вали.
— Има достатъчно топли и сухи места, където може да се приюти човек, нали, Ашуел?
— По-скоро топли и влажни, хе, хе, хе.
Обзет от вдъхновение, Бодли разкопчава палтото си и започва да рови из вътрешните джобове.
— Всъщност по една случайност разполагам… потърпете малко, докато се ровя, приятели… — той измъква някаква смачкана книжка с размерите на евтиното издание на Новия Завет, и го размахва в светлината на фенерите. — Ново-новеничко издание на «Повече забавления в Лондон». Съставяно е в продължение на цяла година, без пестене на разходите, всички лъжи в него гарантирано отговарят на истината, всички девици са гарантирано недокоснати. Проучвал съм го ста… старателно. Някои от заведенията са вдигнали категорията от предишното издание. Особено едно… — той започва да прелиства вече изтритите от прелистване страници. — А, да! Ето го — заведението на госпожа Кастауей. На Силвър Стрийт.
— Кажи-речи на един хвърлей разстояние! — пояснява Ашуел.
— Шугър — заявява Бодли. — Това е името на момичето. Шугър. Думите са бедни, за да опишат талантите й, така пише тук. Лукс на цената на посредствена стока. Истинско съкровище. И така нататък, все в този дух. Справочникът присъжда на заведението четири звезди.
— Четири звезди! Предлагам да потеглим незабавно! — Ашуел се завърта на пета и започва да размахва бастуна си. — Файтон! Файтон! Трябва ни файтон!
За момент Уилям усеща как кръвта се смразява в жилите му, защото решава, че Шугър го е измамила и продължава да упражнява занаята си като преди. Но после си припомня какъв каталог на лъжи е всъщност този справочник. Тази Шугър, която описват на страниците му, изобщо не е истинската, която познава той.
Докато Бодли и Ашуел залитат напред-назад в дъжда и подвикват напевно: «Файтон!» и «Шугър!» с глупашки гласове, Уилям си я представя така, както изглеждаше, когато я видя за последен път — само преди три дни. Припомня си изражението й, когато той реши да не я държи повече в неведение. «Казвам се Ракъм, бе казал той. Собственик на заводите Ракъм». И защо да не й каже?
Когато вече разкри тайната, и се наслади до насита на изненадата и възторга на Шугър, му се прииска да имаше още тайни за разкриване, за да постигне още много пъти същия ефект. Като предположи, че щастието й се струва като сън, той реши да го закотви по-здраво в действителността, като й заяви, че може да има всеки парфюм, сапун и козметичен препарат, който пожелае. На което тя отвърна, естествено, с молба за каталога на фирмата «Ракъм».
— Файтон! Файтон! — продължава да крещи Ашуел. — Хайде, смели другари, да опитаме щастието си там, зад ъгъла!
— Полека, Ашуел — предупреждава го Уилям. — Минавало ли ти е през ума, че тъкмо момичето, което имаш предвид, може да не е на разположение?
— Дявол да го вземе, Бил; къде е твоят авантюризъм? Нека си опитаме щастието!
— Всички ли?
— Трима мъже — три дупки; сметката е точна!
Уилям се усмихва и поклаща глава.
— Приятели — казва той и се покланя с присмехулна тържественост.
— Желая ви успех в търсенето на тази… как й беше името? — Шугър. Съжалявам, че съм прекалено уморен, за да ви правя компания. Когато се видим следващия път, ще ми разкажете за нея.
— Съгласни! — изревава Бодли. — Au revoir! — и потегля, залитайки, облегнат на ръката на Ашуел, без да престава да пее: — Напред към госпожа Кастауей! Напред към госпожа Кастауей!
— Au revoir! — подвиква Уилям подир тях, но те вече са изчезнали.
Ситният дъждец вече не е ситен; тежки капки плискат по палтото му и заплашват да го превърнат в подгизнал тежък товар, а все още отникъде не се е появил файтон. Но колкото и да е странно, раздразнителността му минава сега, когато вече е сам. Бодли и Ашуел, които винаги са му действали като ефикасен тоник в миналото, тази вечер имаха по-скоро ефекта на доза рибено масло. Колко досадно е да си трезвен в наквасена компания! Може би трябваше да пийне повечко, но да му се не види, нали не искаше да… Защо да изпие половин дузина чаши, когато две са достатъчни, за да затоплят стомаха? И защо да прелита от жена на жена, ако една е напълно достатъчна да задоволи напрежението в слабините? Да не би пък да е почнал да остарява?
— Чадър ли ви трябва, добри ми господине?
До него се разнася женски глас. Той се обръща рязко и застава лице в лице с нея — тя е млада, бедно облечена, с хубавки кафяви очи, добре оформени вежди, макар и с прекалено едра челюст — казано накратко, става за чукане. Тя се крие от дъжда под изпокъсан чадър, но в ръката си стиска друг, много по-солиден на вид, който е все още свит.
— Така ми се струва — отвръща Ракъм. — Я да видим какво предлагаш.
— Само един ми остана, добри ми господине — казва тя и подбелва очи в упрек към атмосферните условия, сякаш иска да каже: «Имах дузини, но ми ги изкупиха».
Уилям оглежда чадъра, проверява дали не е много тежък, плъзва облечен в ръкавица пръст по дръжката от слонова кост, взира се в коравите му черни дипли.
— Хубав чадър — мърмори той. — И според надписа принадлежи, ако не ме лъжат очите, на някой си господин Джайлс Гордън. Странно наистина, че го е изхвърлил. Знаете ли, госпожице, господинът живее тук, съвсем наблизо, защо да не го попитаме добра работа ли му е вършил този чадър?
Момичето прехапва устни. Красивите вежди са тревожно свити.
— Моля ви, сър — започва да хленчи тя. — Тате ми го даде. Не ща да влизам в беля! Аз иначе таквиз работи не правя, ама чадърът като ми изпадна, и аз… — тя прави безпомощен жест, явно разчитайки, че той ще разбере икономическия принцип — един чадър от висока класа струва повече от една жена от нисшите класи.
За момент и двамата се чудят какво да правят. Тя притиска свободната си ръка към гърдите — жестът може да се тълкува и като израз на уплаха, и като намек.
Тогава Уилям казва сухо:
— Дръж — и й подава няколко монети — по-малко, отколкото струва чадърът, но повече, отколкото тя би се осмелила да поиска, ако продаваше тялото си. — Ти си прекалено мило момиче, за да отидеш в затвора.
— Благодаря ви, сър — възкликва тя и потъва в най-близката тъмна уличка.
Уилям се мръщи, защото не е убеден дали е постъпил правилно. Точно тогава, в идеално неподходящия момент, се появява в целия си блясък един файтон, който прави покупката на чадъра безсмислена. Пък и не му се иска в къщата му да се търкаля чужд чадър. С известно съжаление той хвърля чадъра на земята; онова момиче може отново да го намери, ако пък не го намери… е, по тези улици нищо не отива нахалост.
— Къде да карам, шефе? — подвиква файтонджията.
«У дома», казва си Ракъм, стисва здраво страничната дръжка и се измъква от уличната кал.


Единайсет

Челото на Шугър се отпуска с глухо тупване върху изписаните листа. Намираме се в дома на госпожа Кастауей, половин час след полунощ. Цари задушлива тишина, носи се мирис на гаснеща жарава и лой за свещи. Сплетената маса на собствената й коса едва не я задушава, когато тя се буди със стреснато ахване.
Надигайки се от писалището си, Шугър примигва. Трудно й е да повярва, че може да е заспала, след като само преди миг разсъждаваше усилено коя дума да употреби. Страницата, на която е отпуснала тавата си, е размазана, буквите блестят, защото мастилото е още мокро. Тя отива, препъвайки се, към леглото, и оглежда лицето си в огледалото. По бледата кожа на челото й са се отпечатали мънички, неразбираеми, лилави мастилени букви.
— Да му се не види — казва тя.
Само след минути вече е в леглото и преглежда това, което е написала. В романа й се появява нов герой, сполетян от съдбата на всички останали.


«Моля те! — хленчеше той, дърпайки безсилно копринените въжета, с които бе привързан към колоните на балдахина. — Пусни ме! Аз не съм кой да е! — молбите му бяха все от този род. Не му обръщах внимание, заета с камата и точилото.
— Кажете ми сега, високопоставени господине — казах най-сетне. — В коя част на тялото ви предпочитате да вкарам острието?
Мъжът не отговори, само лицето му доби ужасяващ сив цвят.
— Изобилието на възможности ви отне дар-слово — предположих аз. — Но това не бива да ви притеснява, аз ще ви ги опиша всичките, както и несравнимото им въздействие…»


Шугър се мръщи, нагъвайки обърнатия наопаки текст на челото си. Има чувството, че нещо липсва тук, но какво ли е то? Дълга поредица мъж са я вдъхновили за полети на фантазията, отличаващи се с готическа жестокост в досегашния ръкопис; тя ги обричаше на ужасна съдба, обзета от неподправена наслада. Но тази вечер, с последната жертва, й липсва необходимата искра злина, която озарява прозата й. Изправена пред възможността да пролее кръвта му, тя чува непознат, изкусителен глас в съзнанието си, който й казва: «О, за Бога, остави нещастния глупак да си живее».
«Ставаш мекушава, упреква се тя. Хайде, забий острието дълбоко в гърлото му, в корема, в задника, чак до дръжката».
Тя се прозява и се протяга под топлите, чисти завивки. Вече дни наред спи сама; леглото не мирише на чужди тела, само на нейното. Както винаги, леглото е застлано с половин дузина чисти чаршафи, като под всеки от тях е пъхнато навосъчено платно, така че, ако единият се изцапа, тя само го дръпва и отдолу остава чистият. Преди Уилям Ракъм да се появи в живота й, тези слоеве се сваляха с досадна монотонност. Сега понякога в продължение на дни и шестте чаршафа си остават на леглото. Кристофър, който всяка сутрин се качва до горния етаж, за да събере мръсните чаршафи, не намира нищо пред нейната врата.
Истински лукс.
Шугър се сгушва по-надълбоко под завивките, върху гърдите й тежи ръкописът. Всъщност той представлява една раздърпана купчина от различни по размер листове, натъпкани в една картонена папка, върху която има написани много заглавия, и всички те са задраскани. Под изподраскания мастилен списък е оцелял незадраскан само един ред: «от Шугър».
Романът й представлява хроника на живота на една млада проститутка с дълга до кръста червеникава коса и лешникови очи, която работи в един и същ публичен дом със собствената си майка — строга жена на име госпожа Джетисън. Като изключим някои полети на фантазията — като убийствата например — това е историята на собствения й живот, или поне на неговото начало в Чърч Лейн. Това е историята на едно голо, разплакано дете, свито на кълбо под изцапания с кръв чаршаф, което проклина вселената. Това е разказ за прегръдки, изпълнени с омраза и целувки, подправени с отвращение, за заучено покорство и таен копнеж за мъст. Романът представлява списък на мъже–грубияни, блъскаща се редица от човешки отпадъци, мръсни, вмирисани на джин, на бира, на уиски, пъпчиви, с мръсни нокти, лигави устни, кривогледи, сенилни, кльощави като скелети или тлъсти, с къси крака и космати задници, с чудовищни пениси — и всички те чакат своя ред, за да изтръгнат и последното късче невинност и да го разкъсат.
Дали в този роман има положителни обрати на съдбата? Не, няма. Положителният обрат, нещо като появата на Уилям Ракъм, би развалил всичко. Героинята трябва да среща само бедност и унижения; тя не бива да се пренесе да живее от Чърч Лейн на Силвър Стрийт, и нито един мъж няма никога да й предложи нито едно от нещата, които иска — особено пък спасение и по-добър живот. В противен случай този роман, замислен като вик на неутолима ярост, рискува да се превърне в някой от ненавижданите от нея романтични истории, където се срещат думите «Читателю, аз станах негова жена».
Не, едно е сигурно — нейният роман не бива да има щастлив край. Героинята си отмъщава на мъжете, които ненавижда; но светът си остава територия на мъжете и такова отмъщение няма да бъде прието. Затова и краят на романа е едно от малкото неща, които Шугър е измислила предварително — а именно, героинята умира. Тя приема този край като нещо неизбежно, и е уверена, че и читателите ще реагират по същия начин.
Читателите ли? Но разбира се! Тя е твърдо решена да предаде ръкописа за издаване веднага след като го завърши. Но нима на този свят ще се намери някой, който да го издаде, ще възразите вие, или някой, който да го чете? Шугър не знае, но е уверена, че романът има шанс. След като бива издавана порнографска литература без всякаква художествена стойност, издават се и почтени романи, които призовават към социални реформи (та нали само преди няколко години Уилки Колинс написа роман, озаглавен «Новата Магдалена» — безцветна, жалка история, в която една проститутка на име Мърси Мерик се надява да получи опрощение… Книга, която човек би трябвало да хвърли към стената от яд, но нейният успех доказва, че публиката е склонна да чете за жени, които са видели повече от един пенис през живота си…). Да, сигурно някъде по света има открити съзнания, които жадуват да научат неподправената истина — особено в по-напредничавото и толерантно бъдеще, което е непосредствено предстоящо. Да, може би тя ще успее дори да се издържа с писане: няколкостотин верни читатели ще й бъдат достатъчни; тя не е алчна за успех като този на Рода Брутън.
Тя изсумтява, стряска се и отново се разбужда. Ръкописът се е хлъзнал от гърдите й и страниците са се разпилели по завивката. Най-отгоре е първа страница.
На нея пише:

«Всички мъже са еднакви. Ако има нещо, което съм научила, откакто съм на тази земя, то е именно това. Всички мъже са еднакви.
Как мога да съм толкова уверена в това? Нали не съм опознала всички представители на мъжкия пол? Напротив, драги читателю, може би случаят е именно такъв!
Името ми е Шугър…»

Шугър спи.


Хенри Ракъм изважда от хартията червените сърца, кафеникавите дробове и бледорозовите пилешки шийки, които е купил от продавача на храна за животни, и хвърля няколко късчета на пода на кухнята. Котката му скача веднага върху тях, захапва месото, гладкият й гръб се нагърчва в конвулсии от усилие, когато гълта. Преди време Хенри би я упрекнал от страх, че животното ще повърне; сега само я наблюдава, примирен с лакомото лице на природата. Той знае, че само след няколко минути котката вече ще лежи пред камината, спокойна и невинна като луната. Ще мърка, когато той я погали и ще близне ръката му, която — макар да я е измил — още излъчва миризмата на получения от нея дар — къс кърваво месо.
Какво можа да научи човек от котките? — пита се Хенри. Може би това, че всяко същество може да бъде мило и миролюбиво — когато не е гладно.
Но как тогава да обясним безчинствата на тези, които имат какво да ядат? Може би те страдат от по-различен глад. Може би жадуват за доброта, за уважение, за Божията милост. Нахранете с това тези вълци, и те ще легнат редом с агнетата.
Хенри крачи из дневната безшумно, обут в дебели вълнени чорапи, после коленичи пред камината. И наистина, веднага щом подклажда огъня, котката идва при него — мърка и е готова за сън. Изведнъж в паметта му изплува, както често му се случва, споменът за първата му среща с госпожа Фокс — или поне за първия път, когато осъзна присъствието й. Колкото и невероятно да му се стр