Начална страница и търсачка Напред.БГ

Българска търсачка и начална страница



Дебора Харкнес
Аз, вещицата


1.

Подвързаното с кожа томче не беше забележително с нищо. На всеки средностатистически историк би му се сторило като един от стотиците ръкописи от Оксфордската Бодлианска библиотека — стар и овехтял. Но от мига, в който го взех, усетих, че в него има нещо особено.
В този следобед в края на септември читалнята «Херцог Хъмфри» беше пуста и поръчките се изпълняваха бързо, след като летният приток от гостуващи учени бе секнал, а водовъртежът на есенната сесия още не бе започнал. Въпреки това се изненадах, когато Шон ме спря на рецепцията.
— Д-р Бишъп, ръкописите ви вече са тук — съобщи той, а в гласа му се прокрадна палава нотка. Предницата на карирания му пуловер бе нашарена с кафеникави следи от стари кожени подвързии и той несъзнателно започна да ги бърше. От движението върху челото му падна кичур пясъчноруса коса.
— Благодаря — отвърнах и му се усмихнах с благодарност. Нагло нарушавах правилата за броя книги, който един учен имаше право да си поръча за ден. С Шон бяхме изпили доста питиета заедно в кръчмата с розови стени от другата страна на улицата, докато пишехме докторатите си, затова повече от седмица изпълняваше поръчките ми без да протестира. — И престани да ме наричаш д-р Бишъп. Така ми се струва, че говориш на някого друг.
Той се ухили и плъзна ръкописите по очуканото си дъбово бюро. В тях имаше прекрасни образци на алхимични илюстрации от Бодлианската колекция. Всяко томче бе прибрано в защитна сива картонена кутия.
— Има още един. — Шон изчезна в стаичката и след малко се върна с дебело кварто, подвързано в мръсна телешка кожа. Остави ръкописа върху купчината други книги и се взря в него. Тънките златни рамки на очилата му отразяваха слабата светлина, идваща от старата бронзова лампа, прикрепена към полицата. — Тази книга не са я поръчвали отдавна. Отбелязвам си, че трябва да бъде сложена в кутия, след като я върнеш.
— Искаш ли да ти напомня?
— Не. Вече го записах тук. — И Шон се потупа по главата с върха на пръстите си.
— Твоят мозък сигурно е по-подреден от моя — усмихнах му се още по-широко.
Шон ме погледна свенливо и подръпна формуляра за поръчка, но той не помръдна от мястото си между корицата и първата страница.
— Не иска да излезе — отбеляза той.
В ушите ми нахлу сподавено бърборене, което се извиси над обичайната тишина в залата.
— Чу ли това? — Огледах се, озадачена от странните звуци.
— Кое? — попита Шон и вдигна поглед от ръкописа.
Погледът ми бе привлечен от остатъците от позлата по ръбовете. Нямаше как тези избледнели лъскави украси да излъчват пъстрата светлина, която се процеждаше между страниците. Премигнах.
— Нищо. — Придърпах припряно ръкописа към себе си и усетих парене по кожата при допира с подвързията. Пръстите на Шон все още стискаха формуляра за поръчки, който сега лесно излезе измежду корицата и страниците. Вдигнах купчината книги и я подпрях с брадичката си, лъхна ме тайнствена миризма, която заглуши познатия аромат на стружки от подострени моливи и препарат за чистене на дървения под.
— Даяна? Добре ли си? — попита ме Шон смръщен и загрижен.
— Нищо ми няма. Само съм малко уморена — отвърнах и дръпнах книгите далеч от носа си.
Тръгнах бързо през старата част на библиотеката, построена още през XV век, преминах покрай редиците с елизабетински бюра с по три полици за книги и издраскани плотове. Готическите прозорци между писалищата насочваха вниманието на читателите към декоративните тавани, на които бе изрисуван гербът на университета с три корони, отворена книга и мотото: «Бог е моето просветление».
В тази петъчна вечер само американската изследователка Джилиан Чембърлейн ми правеше компания в библиотеката. Тя бе специалистка по класически науки и преподаваше в «Брин Мор». Беше се надвесила над парчета папирус, поставени под стъкло. Минах бързо покрай нея в опит да избегна контакта, но скърцането на стария под ме издаде.
Усетих парене по кожата си както винаги, когато ме погледнеше вещица.
— Даяна? — извика тя в мрака.
Потиснах въздишката си и се спрях.
— Здрасти, Джилиан. — Заради подсъзнателното собственическо чувство към книгите си останах възможно най-далече от вещицата и се обърнах така, че тя да не вижда томчетата.
— Какво ще правиш в деня на равноденствието? — Джилиан все се мъчеше да ме убеди да прекарам малко време със «сестрите». Вещерското честване на равноденствието беше само след дни и тя удвояваше усилията си да ме вкара в оксфордското им общество.
— Ще работя — отвърнах веднага.
— Тук има много добри вещици — каза Джилиан с явно неодобрение. — Трябва да дойдеш с нас в понеделник.
— Благодаря. Ще си помисля — обещах аз и вече тръгвах към Селдънската секция на залата, просторна пристройка от XVII век, перпендикулярна на основната част на «Херцог Хъмфри». — Работя по доклад за конференция, затова не разчитай на мен. — Леля Сара винаги ме бе предупреждавала, че една вещица не може да излъже друга, но аз не спирах да опитвам.
Джилиан въздъхна състрадателно, но очите й не се отлепяха от мен.
Върнах се на обичайното си място срещу високите прозорци от оловно стъкло. Едвам се удържах да не хвърля томчетата на масата и да не започна да си бърша ръцете. Но си спомних колко са стари и внимателно ги положих на плота.
Книгата, която бе отказала да пусне формуляра, беше най-отгоре. На гръбчето й имаше отпечатан златист герб на Елиас Ашмол, колекционер и алхимик от XVII век, чиито книги бяха преместени от музея му в Бодлианската библиотека през XIX век. Пресегнах се и докоснах кафявата кожа.
Лек удар като от ток ме накара да си отдръпна пръстите, но не успях да го направя достатъчно бързо. Тръпките пропълзяха нагоре по ръцете ми и накараха косъмчетата по тях да настръхнат, след това тръгнаха по раменете, а мускулите на шията и гърба ми се свиха. Усещането бързо изчезна, но след него остана чувство за неосъществено желание. Бях поразена от тази своя реакция, затова бързо се дръпнах от масата.
Дори на безопасно разстояние ръкописът ме предизвикваше — заплашваше да разруши стените, които бях издигнала, за да отделя кариерата си на учен от рожденото ми право на последната от вещиците в семейство Бишъп. Положих много усилия, за да напиша доктората си и да си спечеля професура, очакваха ме повишения и започваше наистина да ми върви професионално. Отрекох се от семейното наследство и изградих живота си върху разума и научните си способности, а не върху необясними предчувствия и магии. Бях в Оксфорд, защото работех по изследователски проект. Откритията ми, подкрепени от обширни анализи и бележки под линия, щяха да бъдат публикувани. Щяха да бъдат представени пред колегите ми — нормални човешки същества — без мистерии и без загадъчното познание, достъпно само за шестото чувство на вещиците.
Ала без да подозирам, бях поръчала алхимичен трактат, притежаващ свръхестествени сили, които не можех да пренебрегна. Пръстите ме сърбяха да го отворя и да науча повече. Но още по-силен импулс ме възпираше: дали любопитството ми беше интелектуално и свързано с научната ми работа? Или имаше нещо общо с връзките на моето семейство с вещерския занаят?
Поех дълбоко от познатия въздух на читалнята и затворих очи с надеждата така да си проясня съзнанието. Бодлианската библиотека винаги е била убежище за мен, място, което няма нищо общо със семейство Бишъп. Скръстих треперещите си ръце, взрях се в здрача в книгата на Ашмол и се зачудих какво да правя.
Ако майка ми беше в моето положение, би стигнала инстинктивно до отговора. Повечето членове на семейство Бишъп бяха талантливи магьосници, но майка ми Ребека беше специална. Всички казваха така. Свръхестествените й способности се проявили рано и още докато била в началното училище, започнала да прави по-силни магии дори от най-висшестоящите вещици в местното сестринство. Имала страхотна интуиция, невероятна проницателност и вроден талант да прониква под повърхността на хора и събития. По-малката й сестра, леля ми Сара, също била способна вещица, но дарбата й била по-обикновена: била доста сръчна с отварите и се справяла отлично с традиционните магии и заклинания.
Колегите ми историци, разбира се, не знаеха нищо за семейството ми, но всички в Мадисън, забутаното градче в южната част на щат Ню Йорк, където живеех със Сара от седемгодишна възраст, познаваха семейство Бишъп. Предците ми се преместили там от Масачузетс след Войната за независимост. Това станало повече от век след екзекуцията на Бриджит Бишъп в Салем. Но клюките и слуховете ги настигнали и в новия им дом. След като избягали от родното си място и се заселили в Мадисън, семейство Бишъп положили много усилия, за да покажат, че вещерските им умения могат да ги направят добри съседи — защото могат да лекуват и да предсказват времето. Постепенно успели да пуснат достатъчно дълбоки корени в новата си общност и да потушат суеверията и естествения човешки страх.
Но майка ми изпитвала любопитство към света, което я отвело отвъд безопасните граници на Мадисън. Първо отишла в Харвард, където срещнала младия магьосник Стивън Проктър. Той също произхождал от семейство от Нова Англия със свръхестествени дарби и копнеел да се откъсне от влиянието на наследството си. Ребека Бишъп и Стивън Проктър били очарователна двойка — откровеността на майка ми балансирала малко суховатата старомодност на баща ми. Двамата станали антрополози и се потопили в чужди култури и вярвания, споделяли едни и същи интелектуални страсти и били напълно отдадени един на друг. След като си осигурили работа в съответните факултети — майка ми в своята алма матер, а баща ми в «Уелсли» — тръгнали на изследователски пътешествия и съградили дом за новото си семейство в Кембридж.
Малко спомени са ми останали от детството, но всеки от тях е ярък и изненадващо ясен. Родителите ми присъстват във всички: допирът до кадифените кръпки на лактите на баща ми, ароматът на лилия в парфюма на майка ми, звънът на чашите им за вино в петък вечер, когато ме слагаха да спя и вечеряха на свещи. Приказките на мама преди заспиване, тракането на куфарчето, което баща ми оставяше до външната врата. Такива спомени от детството имат повечето хора.
Но имам и други, които нямат нищо общо с останалите семейства. Никога не съм виждала майка си да пере, но дрехите ми бяха винаги чисти и спретнато сгънати. Ако забравеше да ми даде разрешителна бележка за посещение в зоопарка, листчето магически се появяваше на чина ми, щом учителката тръгваше да ги събира. И независимо в какъв вид беше кабинетът на баща ми, когато отивах да го целуна за лека нощ (а той обикновено изглеждаше все едно нещо се е взривило в средата му), на другата сутрин го намирах в идеален ред. В детската градина попитах майката на приятелката ми Аманда защо мие чиниите с вода и сапун, когато е достатъчно просто да ги сложиш в мивката, да щракнеш с пръсти и да прошепнеш няколко думи. Госпожа Смит се засмя на странната ми представа за домакинска работа, но погледът й се замъгли от объркване.
Същата вечер родителите ми казаха, че трябва да внимаваме какво и с кого говорим за магиите. Човешките същества са значително повече от нас и способностите ни ги плашат, обясни мама. А страхът бил най-голямата сила на земята. По това време още не й бях признала, че магиите — особено нейните — плашеха и мен.
Тя изглеждаше като всички майки наоколо: малко занемарена, малко разхвърляна и вечно пъшкаща под тежестта на домашните грижи и работата. Русата й коса бе подстригана в модерна прическа, макар вкусът й за дрехи да бе застинал в 1977 година — дълги поли на волани, прекалено широки панталони и ризи, мъжки жилетки и сака, които си купуваше от магазините за втора употреба из цял Бостън и имитираше с тях стила на Ани Хол. Нищо не би те накарало да се обърнеш след нея на улицата или в супермаркета.
Но когато оставахме сами у дома, пускахме пердетата и заключвахме вратата, мама се превръщаше в напълно различен човек. Движенията й ставаха уверени и овладени, а не трескави и хаотични. Понякога дори ми се струваше, че плува във въздуха. Докато се движеше из къщата, пееше и събираше препарирани животни и книги, лицето й бавно придобиваше неземна красота. Когато магията я огряваше отвътре, не можех да откъсна очи от нея.
— В мама има фойерверки — обясняваше баща ми с широка доволна усмивка. Но както по-късно разбрах, фойерверките не бяха само ярки и весели. Те бяха също така непредсказуеми и можеха да те стреснат и уплашат.
Една вечер баща ми имаше лекция и мама реши да почисти сребърните съдове. Тя сякаш се хипнотизира от кана с вода, която бе поставила на масата в трапезарията. Докато се взираше в нея, по огледалната й повърхност се появи мъгла, която започна да се усуква в малки призрачни форми. Затаих дъх, когато те станаха по-големи и стаята се изпълни с фантастични същества, които започнаха да пълзят по завесите и да се прилепват към тавана. Извиках за помощ, но майка ми не откъсваше очи от водата. Остана все така съсредоточена, докато някакъв полуживотински, получовешки силует не пропълзя близо до мен и не ме щипна по ръката. Това я извади от унеса и от нея изригна гневна червена заря, която прогони съществата и остави мирис на опърлени пера в къщата. Баща ми забеляза странната миризма веднага щом се прибра и видимо се разтревожи. Намери ни гушнати в леглото. Когато го видя, мама избухна в сълзи и извинения. Повече никога не се почувствах в безопасност в трапезарията.
И последните остатъци от усещането ми за сигурност се изпариха, когато станах на седем години, а родителите ми заминаха за Африка и не се върнаха живи.


Отърсих се от тези мисли и отново се съсредоточих над дилемата, пред която се бях изправила. Ръкописът лежеше на масата, обвит в светлина. Магическата му сила се бе свързала с нещо мрачно и потиснато в мен. Пръстите ми се насочиха пак към гладката кожа. Този път паренето по тях ми се стори познато. Смътно си спомнях, че бях усетила нещо подобно, когато веднъж прелиствах книжа на бюрото на баща ми.
Решително се извърнах от подвързаното с кожа томче и се захванах с нещо далеч по-рационално: зарових се в списъка с алхимични текстове, който бях направила, преди да тръгна от Ню Хейвън. Той лежеше на плота пред мен, затрупан от хвърчащи листове, формуляри за поръчки, квитанции, моливи, писалки и библиотечни схеми. Беше прилежно подреден по секции и входящи номера. Работех методично по този списък откакто бях пристигнала преди няколко седмици. Описанието за Ашмол, което преписах от каталога, гласеше: «Антропология, или трактат, съдържащ кратко описание на човека в две части: първа — анатомична; втора — психологична». Както при повечето текстове, с които работех, заглавието не даваше представа за съдържанието.
Пръстите ми можеха да ми кажат всичко за книгата, без дори да открехвам корицата. Леля Сара винаги използваше пръстите си, за да разбере какво има в пощенския плик още преди да го е разпечатала, най-вече ако ставаше въпрос за сметка, която не искаше да плаща. И винаги се правеше на недоразбрала, ако се окажеше, че дължи пари на електрическата компания.
Златистите букви на гръбчето просветнаха.
Седнах и обмислих вариантите.
Да пренебрегна магията, да отворя ръкописа и да го прочета като обикновено човешко същество и историк?
Да се откажа от омагьосаната книга и да си тръгна?
Сара щеше да се засмее доволно, ако знаеше пред какво изпитание бях изправена. Все казваше, че опитите ми да държа магиите на разстояние са безплодни. Но аз бях категорична да полагам тези усилия от погребението на родителите ми насам. Тогава гостите се взираха изпитателно в мен за знаци, че кръвта на Бишъп и Проктър тече и в моите вени. В същото време ме потупваха насърчително и казваха, че е въпрос на време да заема мястото на майка ми в местното вещерско общество. Някои пък си шепнеха, че никога не са смятали решението на родителите ми да се оженят за особено мъдро.
— Концентрираха много сила на едно място — казваха те сподавено, когато си мислеха, че не ги чувам. — Нямаше как да не привлекат вниманието — дори да не бяха изучавали древни религии и церемонии.
Това ми бе достатъчно, за да започна да обвинявам свръхестествените сили за смъртта на родителите си и да започна да се стремя към друг начин на живот. Обърнах гръб на всичко, свързано с магията, и насочих вниманието си към неща, които вълнуват обикновените девойки — коне, момчета и любовни романи. Опитах се да се слея с останалите жители на града. По време на пубертета изпадах в депресии и получавах пристъпи на паника. Всичко това бе напълно нормално, както любезно ме увери лекарят — обикновено човешко същество.
Сара не му каза за гласовете, за навика ми да вдигам телефона цяла минута преди да е звъннал, нито за това, че трябваше да омагьосва вратите и прозорците при пълнолуние, за да не тръгна в съня си към гората. Не му спомена и че когато се ядосвах, столовете в къщата се нареждаха в нестабилна пирамида, а след като настроението ми се оправеше, се срутваха на пода.
Когато навърших тринайсет, леля ми реши, че е време да канализира дарбите ми и да ме обучи на основите на вещерския занаят. Паленето на свещи с прошепването на няколко думи, криенето на пъпки за отвари — това бяха обичайните първи стъпки на невръстните вещици. Но аз не бях в състояние да овладея и най-простата магия, изкипявах всяка отвара, която леля ме учеше да правя, и инатливо отказвах да се подложа на проверка дали съм наследила силното вторично зрение на майка ми за невидимите неща.
Гласовете, подпалванията и другите неочаквани спонтанни явления намаляха, когато хормоните ми се укротиха, но съпротивата ми да изуча семейния занаят си остана. Леля се тревожеше, че в къщата има необучена вещица, и затова с известно облекчение ме изпрати да уча в колеж в Мейн. Като изключим магиите — обикновена история на съзряването.
Интелектът ми ме измъкна от Мадисън. Бях преждевременно поумняла за годините си, говорех и четях неща, които не бяха интересни за връстниците ми. С помощта на страхотната си фотографска памет — която ми позволяваше с лекота да си спомням страниците от учебниците и да възпроизвеждам информацията по тях на тестовете — скоро си отцепих територия в учението, където магическото наследство на семейството ми нямаше никаква работа. Завърших предсрочно последните класове от гимназията и постъпих в колеж на шестнайсетгодишна възраст.
Там за първи път се опитах да си намеря мястото в театралната катедра. Костюмите и спектаклите разпалваха въображението ми, а умът ми бе очарован от умението на драматурзите само с думи да пресъздават далечни времена и места. Първите ми роли бяха приветствани от преподавателите ми като невероятни примери как добрата актьорска игра може да превърне обикновена студентка в нещо друго. Но горе-долу тогава, по време на превъплъщението ми в Офелия от «Хамлет», стана ясно, че тези метаморфози не се дължат само на театрална дарба. Веднага щом ме избраха за ролята, косата ми започна да расте неестествено бързо и за нула време стигна от раменете до кръста. Седях с часове край езерото в студентското градче и се чувствах неудържимо привлечена от искрящата му повърхност, а новопорасналата ми коса се вееше около мен. Момчето, което играеше Хамлет, също се оказа въвлечен в илюзията и двамата изживяхме страстна и опасно променлива връзка. Бавно се потапях в лудостта на Офелия и повличах и останалите участници в пиесата със себе си.
В резултат се получи въздействащ спектакъл, а всяка следваща роля носеше нови предизвикателства. През втората ми година в колежа положението стана неудържимо, когато ме избраха да играя Анабела в «Колко жалко, че е мръсница». Също като героинята си започнах да привличам армия от ухажори — и не всички бяха обикновени човешки същества — които ме следваха навсякъде. И когато отказаха да ме оставят на мира, след като завесата падна на финала, стана ясно, че пуснатите от бутилката духове не могат да бъдат контролирани. Не разбирах как магията се е промъкнала в актьорската ми игра, а и не исках да знам. Подстригах се късо. Престанах да нося широки поли и блузи с волани и ги смених с черно поло, спортни панталони и мокасини, каквито носеха стабилните и амбициозни студентки по право. А излишната енергия изразходвах в спорта.
Спрях да уча актьорско майсторство и се пробвах в няколко други специалности. Търсех рационално поле за изява, в което да няма и милиметър място за магия. Не ми достигаха съсредоточеност и търпение за математика, а усилията ми по биология завършваха с провали на тестовете и недовършени лабораторни упражнения.
Накрая от ректората настояха да си избера специалност, иначе щях да остана за пета година в колежа. Една лятна програма за обучение в Англия ми даде възможност да се откъсна още повече от влиянието на семейство Бишъп. Влюбих се в Оксфорд, в спокойното сияние на улиците сутрин. Курсът ми по история ме запозна с приключенията на крале и кралици и единствените гласове, които чувах в главата си, бяха тези, шепнещи от страниците на книги, писани през шестнайсети и седемнайсети век. Същото важеше и за голямата литература. А най-хубавото бе, че никой в университета не ме познаваше и ако през това лято в града пребиваваха вещици, те стояха настрани от мен. Върнах се у дома и заявих, че искам да уча история, взех необходимите изпити за рекордно време и завърших с отличие, преди да навърша двайсет години.
Когато реших, че искам да се преборя за докторска степен, първото ми желание беше Оксфорд. Тясната ми специалност бе история на науката и изследванията ми бяха съсредоточени върху периода, в който науката измества магията — времето, в което астрологията и ловът на вещици отстъпват на Нютон и законите на вселената. Търсенето на рационален ред в природата и отхвърлянето на вярата в свръхестественото отразяваха собствените ми усилия да стоя настрана от всичко необяснимо. Стената, която бях издигнала между случващото се в ума ми и наследството на кръвта ми, ставаше все по-висока.
Леля Сара изсумтя, когато чу решението ми да специализирам химия от седемнайсети век. Яркочервената й коса беше външният знак за буйния й темперамент и острия й език. Тя беше пряма и здраво стъпила на земята вещица, която се държеше така, сякаш притежаваше всяко помещение, в което влезеше. Сара бе стълб на общността в Мадисън и често я викаха, когато в града възникнеше малка или голяма криза. Сега, когато не бях подложена на всекидневното й облъчване с изявления за човешкото непостоянство и човешките слабости, бяхме в много по-добри отношения.
Въпреки че ни деляха стотици километри, Сара продължаваше да смята последните ми опити да се откъсна от магията за смехотворни — и не ми спестяваше мнението си.
— Някога наричахме това алхимия — каза ми веднъж тя. — В нея има много магия.
— Напротив, няма — протестирах аз. Целта на изследването ми бе да покажа колко много наука има в тази област. — Алхимията ни показва развитието на експерименталната наука, а не търсенето на някакъв вълшебен еликсир, който превръща оловото в злато и прави хората безсмъртни.
— Щом казваш — отвърна изпълнената със съмнения моя леля. — Но е странно, че избираш точно тази тема, щом искаш да минеш за обикновен човек.
След като получих докторска степен, поведох решителна битка за място във факултета в «Йейл», единственото учебно заведение, което бе по-английско и от самата Англия. Колегите ме предупредиха, че имам много малки шансове да ме назначат. Написах две книги, спечелих доста награди и няколко изследователски стипендии. След това получих назначението и доказах на всички, че са грешили.
Но по-важното беше, че сега държах живота си в собствените си ръце. Никой в катедрата, дори и специалистите по ранна история на Америка, не свързваха фамилията ми с първата екзекутирана през 1692 година салемска вещица. За да запазя трудно извоюваната си самостоятелност, продължих да се пазя от магията като дявол от тамян. Естествено, имаше и изключения — веднъж се възползвах от стара магия на Сара, когато пералнята не спираше да се пълни с вода и заплашваше да наводни апартамента ми на Устър Скуеър. Никой не е съвършен.
Сега, когато си спомних за тази последна проява на слабост, затаих дъх, сграбчих ръкописа с двете си ръце и го сложих на поставката, която библиотеката предоставяше на читателите си, за да опази по-добре редките си книги. Взех решение: ще се държа като сериозен учен и ще се отнасям към труда на Ашмол като към обикновен ръкопис. Няма да обръщам внимание на паренето в пръстите си, на странната миризма на книгата, а просто ще прегледам съдържанието й. А след това ще реша окончателно — с професионална обективност — дали е достойна за по-обстойно четене. Но въпреки това пръстите ми трепереха, докато отварях малката метална закопчалка.
От ръкописа се изтръгна тиха въздишка.
Хвърлих бърз поглед през рамо, за да се уверя, че помещението е все още празно. Единственият друг звук беше силното тиктакане на часовника в читалнята.
Реших да не отбелязвам в записките си, че «книгата е въздъхнала», отворих лаптопа си и създадох нов файл. Това обичайно действие — което бях правила стотици, да не кажа хиляди пъти — ми подейства успокоително, също като прегледните отметки в списъка ми. Въведох заглавието на ръкописа и библиотечния му номер и копирах описанието от каталога. Разгледах размерите и подвързията и описах всичко подробно.
Оставаше само да отгърна самата книга.
Макар вече да бях отворила закопчалката, с мъка повдигнах корицата, която сякаш беше залепнала за страниците отдолу. Изругах тихо и поставих за миг длан върху кожената подвързия, с надеждата, че Ашмол просто има нужда да ме поопознае. Да си сложиш ръката върху книга не е точно магия. Усетих гъделичкане по дланта си, същото чувствах по кожата си и когато някоя вещица ме погледнеше. После напрежението изчезна от ръкописа и с лекота вдигнах корицата.
Първата страница беше от груба хартия. На втората, направена от пергамент, с почерка на Ашмол бяха написани думите: «Антропология, или кратко описание на човека». Прилежно изписаните завъртулки ми бяха почти толкова познати, колкото собствените ми ръкописни букви. Втората част на заглавието — «В две части: първа — анатомична; втора — психологична» — беше добавена по-късно с молив. Този почерк също ми бе познат, но не можех да определя откъде. Ако докоснех буквите, можеше и да се сетя, но това бе против политиката на библиотеката и щеше да ми е невъзможно да конспектирам информацията, която пръстите ми щяха да съберат. Вместо това добавих към записките си във файла, че заглавието е изписано с мастило и молив от двама различни души, както и вероятната дата на изписването им.
Отгърнах първата страница и пергаментът ми се стори ненормално тежък. Той беше и източникът на необикновената миризма, която се носеше от ръкописа. Не дъхтеше просто на стара хартия. Беше нещо повече — комбинация от мухъл и мускус, която си нямаше име. Веднага след това забелязах, че три от страниците са внимателно отрязани.
Ето най-накрая нещо лесно за описване. Пръстите ми затракаха по клавишите. «Поне три листа са премахнати с остър бръснач.» Взрях се по-внимателно, но не успях да разбера има ли и други липсващи страници. Колкото повече ръкописът се приближаваше към носа ми, толкова повече странната му миризма и силата му ме разсейваха.
Насочих вниманието си към илюстрацията, намираща се непосредствено след трите липсващи страници. На нея имаше малко момиченце, което се рее в прозрачен стъклен съд. В едната си ръка държеше сребърна роза, а в другата — златна. На краченцата му над петите имаше малки крилца, а дългата му черна като катран коса бе обсипана с капчици червена течност. Под картинката имаше дебел мастилен надпис, че тук е изобразено философското дете — алегория на най-важната стъпка при създаването на философския камък, химичното вещество, което обещава да дари притежателя си със здраве, богатство и мъдрост.
Цветовете бяха ярки и учудващо добре съхранени. Някога художниците слагали в боите си счукани обикновени и скъпоценни камъни, за да постигнат по-убедителни краски. Рисунката бе правена от човек с голям талант в изобразителното изкуство. Трябваше да си седна върху ръцете, за да се удържа да не науча повече чрез докосване до картинката.
Но въпреки очевидния си талант, художникът беше объркал подробностите. Стъкленият съд трябваше да сочи нагоре, не надолу. Бебето трябваше да е наполовина бяло и наполовина черно, за да е ясно, че е хермафродит. Трябваше да има мъжки гениталии и женски гърди — или поне две глави.
Алхимичната образност е алегорична и пословично объркваща. Затова ми харесваше да я изучавам, да търся тенденции, които да разкрият някакъв систематичен логичен подход към химичните трансформации в дните преди създаването на периодичната таблица. Изображенията на луната почти винаги означаваха сребро, а слънцето представляваше злато. Сплавта между двете се изобразяваше като сватба. След време картинките били заменени с думи. И тези думи на свой ред се бяха превърнали в граматиката на химията.
Но този ръкопис постави на изпитание вярата ми в логичността на алхимиците. Всяка илюстрация имаше поне по една фундаментална грешка, а и нямаше придружаващ текст, който да помогне за разгадаването им.
Търсех нещо — каквото и да е — което да съвпадне с моите познания за алхимията. На една от страниците под меката светлина се появиха едвам доловими следи от написани на ръка думи. Обърнах настолната лампа, за да освети по-ярко листа.
Нямаше нищо.
Внимателно обърнах страницата, сякаш беше изсъхнало листо.
При точното съвпадение на ъгъла на падащата светлина и положението на листа се появяваха стотици думи, които иначе оставаха невидими.
Потиснах вик на изненада.
Трудът на Ашмол беше палимпсест — ръкопис върху по-стар ръкопис. Когато пергаментите са били редки и скъпи, писарите внимателно измивали мастилото от старите книги и пишели отново върху тях. В наше време призрачните текстове се разчитат с ултравиолетова светлина, която прониква през последните мастилени следи и възстановява изтритото.
Но нямаше толкова силна ултравиолетова лампа, която да разчете този текст. Това не беше обикновен палимпсест. Старите букви не бяха отмити, а скрити с някаква магия. Ала защо някой ще си прави труда да омагьосва думите на алхимична книга? Дори и специалисти се затрудняваха при разгадаването на неясния език и многозначителната образност на авторите.
Откъснах вниманието си от едвам видимите думи, които се движеха прекалено бързо, за да ги прочета, и се съсредоточих върху описанието на съдържанието. «Странно — въведох аз във файла. — Текстовете под изображенията са от петнайсети до седемнайсети век, а картинките — главно от петнайсети век. Източниците на изображенията може и да са по-стари. Комбинация от хартия и пергамент. Цветно и черно мастило с изключително високо качество. Илюстрациите са прецизно изпълнени, но в детайлите им има неточности и липси. Изобразяват създаването на философския камък, алхимичните раждане/съзидание, смърт, възкресение и трансформация. Объркано копие на по-ранен документ? Странна книга, пълна с аномалии.»
Пръстите ми се поколебаха над клавишите.
Учените правят две неща, когато открият информация, която не се вписва в това, което вече знаят. Или я зарязват, за да не постави под съмнение скъпоценните им теории, или се съсредоточават върху нея с настойчивостта на лазер и се опитват да проникнат до дъното на загадката. Ако тази книга не беше омагьосана, може би щях да се изкуша да постъпя по втория начин. Но тъй като бе подложена на свръхестествено влияние, бях по-склонна да избера първия.
А когато се колебаят, учените обикновено отлагат решението.
Написах двусмислен финал на записките си: «Може би ми трябва повече време? Вероятно ще се върна към нея по-късно?».
Затаих дъх и закопчах кориците внимателно. Магията все още проникваше на талази през тях и ставаше особено силна около закопчалката.
Изпитах облекчение, след като затворих ръкописа на Ашмол, и се взрях в него. Пръстите ми копнееха да докоснат отново кафявата кожа. Но този път устоях, точно както се сдържах да не докосна илюстрациите и надписите, за да науча повече, отколкото един обикновен историк би могъл да научи със законни средства.
Леля Сара все ми казваше, че магията е дар. Ако беше така, то той имаше цена, която ме свързваше с всички вещици от семейство Бишъп преди мен. И тя трябваше да се плати, ако смятах да използвам наследствената си магическа сила и да правя вълшебства и заклинания, които съставляваха добре пазения от чужди очи вещерски занаят. Когато отворих ръкописа на Ашмол, аз престъпих границата, която зорко пазеше научната ми работа от магическите ми способности. Но след като се върнах от другата страна на стената, бях по-твърдо решена отвсякога да си остана където бях.
Прибрах компютъра и записките си и взех купчината книги, като внимателно поставих ръкописа на Ашмол най-отдолу. За радост Джилиан не беше на бюрото си, макар книжата й още да бяха пръснати наоколо. Сигурно възнамеряваше да работи до късно и бе излязла да изпие чаша кафе.
— Свърши ли? — попита Шон, когато стигнах до бюрото му.
— Не съвсем. Искам да запазя горните три за понеделник.
— А четвъртата?
— Приключих с нея — изломотих и бутнах книгите към него. — Можеш да я върнеш в хранилището.
Шон я сложи най-отгоре на своята купчина за връщане. Изпрати ме до стълбите, каза ми довиждане и изчезна през летящата врата. Поточната линия, която щеше да върне Ашмол обратно в търбуха на библиотеката, затрака и се задвижи.
За малко да се обърна и да я спра, но после се отказах.
Тъкмо вдигах ръка да бутна вратата на приземния етаж, когато пространството около мен се сви, сякаш библиотеката се опита да ме стисне. За миг въздухът проблесна също като страниците на ръкописа на бюрото на Шон и ме накара да потръпна и да настръхна.
Нещо току-що се случи. Нещо свръхестествено.
Лицето ми се извърна към секцията «Херцог Хъмфри», а краката ми заплашваха да тръгнат нататък.
Това не е нищо, помислих си и решително излязох от библиотеката.
— Сигурна ли си? — прошепна ми глас, на който от дълго време се опитвах да не обръщам внимание.


2.

Камбаните на Оксфорд отброиха осем часа. Нощта вече не изместваше толкова бавно здрача както преди няколко месеца, но преходът още бе бавен. Служителите на библиотеката бяха включили осветлението само преди трийсет минути и лампите образуваха малки златни кръгове в сивия полумрак.
Беше двайсет и първият ден на септември. Вещиците по целия свят вечеряха заедно в нощта на есенното равноденствие, за да отбележат Мабон и да посрещнат приближаващия мрак на зимата. Но на вещиците от Оксфорд щеше да им се наложи да минат без мен. Следващия месец щях да изнасям доклад пред важна конференция. Идеите ми още бяха хаотични и започвах да се тревожа.
Като си спомних, че моите посестрими вещиците вечерят някъде в Оксфорд, стомахът ми изкъркори. Бях в библиотеката от девет и половина сутринта със съвсем кратка почивка за обяд.
Шон имаше почивен ден и работата му бе поета от нова библиотекарка. Създаде ми проблеми, когато поисках един разпадащ се документ, и се опита да ме убеди да ползвам микрофилма. Главният библиотекар господин Джонсън дочу разговора ни и излезе от кабинета си, за да се намеси.
— Моите извинения, д-р Бишъп — каза той припряно и оправи дебелите си очила с тъмни рамки. — Щом се налага да видите този ръкопис във връзка с изследванията ви, ние с радост ще ви съдействаме. — И сам ми го донесе, а докато ми го подаваше, отново се извини за неудобството от името на новата служителка. Успокоена, че научният ми авторитет спаси положението, прекарах следобеда потънала в четене.
Затворих внимателно документа, доволна от количеството работа, която успях да свърша. След като в петък попаднах на омагьосан ръкопис, посветих уикенда на рутинни задачи, а не на алхимията, за да си възвърна чувството за нормалност. Попълних документи за оправдаване на разходи, платих си сметките, написах няколко препоръки и дори завърших рецензия на книга. И междувременно успях да се справя и с някои домашни ритуали, като пране, пиене на огромни количества чай и готвене по рецепти от телевизионни програми.
На следващата сутрин станах рано и през целия ден се опитвах да се съсредоточа върху непосредствената си работа и да не мисля за странните илюстрации в ръкописа на Ашмол и мистериозния палимпсест. Хвърлих поглед върху късия списък със задачи за деня. Третата от четирите точки в него беше най-лесна. Решението се съдържаше в апокрифното периодично издание «Записки и изследвания» на полицата, стигаща чак до високия таван. Бутнах стола си назад и реших да отметна една задача, преди да си тръгна.
До горните лавици на секцията на читалнята «Херцог Хъмфри», известна като «Селдън Енд», се стигаше по стари стълби, водещи към галерия над масите за четене. Изкачих се по тях и се озовах пред подвързани с плат книги, подредени хронологично по дървените полици. Май никой освен мен и един стар литературовед от колежа «Магдален» не ги ползваше. Открих каквото ми трябваше и изругах наум. Томът се намираше на най-горната лавица и не можех да го стигна.
Стресна ме тих смях. Обърнах се да видя кой седи на бюрото в далечния край на галерията, но там нямаше никого. Отново ми се причуваха разни неща. Оксфорд беше призрачен град и всички, свързани с университета, си бяха отишли преди час, за да изпият по чаша безплатно шери на академичния съвет преди вечеря. И тъй като беше и вещерски празник, дори Джилиан си бе тръгнала в късния следобед, след като ми отправи една последна покана и погледна с присвити очи купчината четива пред мен.
Потърсих стълбата из галерията, но никъде не я открих. Бодлианската библиотека беше прословута с това, че подобни съоръжения винаги липсваха. Щях да се забавя още петнайсет минути, докато намеря стълба и я замъкна горе, за да сваля томчето. Поколебах се. Въпреки че в петък бях държала в ръцете си омагьосана книга, устоях на голямото изкушение да се възползвам от магиите си. От друга страна пък, никой нямаше да види.
Въпреки оправданията, настръхнах от тревога. Не нарушавах често собствените си правила и водех стриктна сметка на случаите, в които се обръщах към магическите си способности. Това щеше да ми е петият път тази година, ако броим и случая с развалената пералня, и докосването до Ашмол. Не беше зле за края на септември, но не беше и личен рекорд за въздържание.
Поех дълбоко дъх, вдигнах ръка и си представих книгата в нея.
Том седемнайсети от «Записки и изследвания» се премести на десет сантиметра, килна се под ъгъл, сякаш невидима ръка се опитваше да го извади, и падна с тихо тупване в протегнатата ми длан. След това се отвори на страницата, която ми трябваше.
Отне ми точно три секунди. Издишах силно, сякаш се опитвах да се освободя от вината. Изведнъж усетих две ледени пробождания между лопатките на гърба.
Бях разкрита, и то не от обикновено човешко същество.
Когато една вещица гледа друга, докосването на погледа й е осезаемо. Вещиците обаче не са единствените, които споделят този свят с хората. Има и демони — талантливи, артистични същества, които балансират между лудостта и гениалността. «Рокзвезди и серийни убийци» — така леля ми описваше тези странни и объркващи духове. Да не забравяме прекрасните древни вампири, които могат да те очароват напълно, ако преди това не те убият.
Когато в мен се взре демон, усещам леко смущаващо докосване като от целувка.
Но погледът на вампира е хладен, целенасочен и опасен.
Прегледах наум читателите в «Херцог Хъмфри». Някога идваше един вампир, монах с ангелско лице, който четеше настървено требници и молитвени книги. Но подобни същества по правило не се навъртаха в залите с редки книги. От време на време се поддаваха на суетата и носталгията и идваха, за да се отдадат на спомени, но не им бе обичайна практика.
Вещиците и демоните бяха много по-чести посетители на библиотеките. Джилиан Чембърлейн бе идвала днес, за да разглежда папируси с лупа. В музикалната читалня със сигурност засякох двама демони. Вдигнаха унесени погледи, когато минах покрай тях на път за «Блекуелс», където отивах да си взема чай. Единият ме помоли да му донеса на връщане кафе с мляко, което си беше ясен знак, че е дълбоко потънал в лудостта, която го владееше в момента.
Не, сега в мен се взираше вампир.
Откакто заради работата си контактувах с други учени, бях срещала вампири — лабораториите по света са пълни с тях. В науката най-важни са търпението и постоянството. Учените водят усамотен живот и ако са вампири, никой не би се усъмнил в тях, само най-близките им сътрудници. Така имат възможност незабелязано да живеят векове, а не десетилетия като другите хора.
Напоследък вампирите гравитираха около ускорителите на частици, проекти за разгадаване на човешкия геном и молекулярна биология. А в миналото предпочитаха алхимията, анатомията и електричеството. Там, където имаше взривове, кръв или обещание за разгадаване на тайните на вселената, със сигурност се навъртаха и вампири.
Стиснах нечестно придобития том от «Записки и изследвания» и се обърнах, за да видя кой ме е хванал на местопрестъплението. Беше се скрил в сенките в другия край на помещението пред справочниците по палеография, облегнат на една от красивите дървени колони, които крепяха галерията. В ръцете си държеше отворения том на Джанет Робъртс «Шрифтовете в английските ръкописи до 1500 година».
Никога преди не бях виждала този вампир, но бях почти сигурна, че няма нужда от указания, за да разгадае стари текстове.
Всички, чели бестселъри и гледали телевизия, знаят, че вампирите могат да те оставят без дъх и нищо не може да те подготви за срещата с тях. Костната им система е изящна, като изсечена от гениален скулптор. Когато ходят и говорят, мозъкът ти не може докрай да асимилира видяното. Всяко тяхно движение е грациозно, думите им звучат като музика. Можеш да потънеш в очите им и точно така хващат жертвите си. Един дълъг поглед, няколко думи, изречени тихо, докосване: влезеш ли в мрежите на вампир, нямаш никакъв шанс.
Докато се взирах в този вампир, си дадох сметка, че познанията ми по въпроса са, уви, основно теоретични. Почти нищо от тях нямаше да ми помогне при срещата ми с подобно същество в Бодлианската библиотека.
Единственият вампир, с когото ме свързваше нещо повече от мимолетно познанство, работеше в Швейцария в ускорителя на ядрени частици. Джеръми беше строен и великолепен, имаше сламеноруса коса, сини очи и заразителен смях. Бе спал с повечето жени от кантон Женева и в момента се стремеше да постигне същия успех и в град Лозана. Никога не съм искала да знам в подробности какво прави с тях, след като ги съблазни, отказах и всичките му настоятелни покани да излезем на по питие. Винаги бях смятала Джеръми за типичен за своя вид. Но в сравнение с този, който сега стоеше пред мен, би изглеждал непохватен, несръчен и много, много млад.
Този беше висок — стори ми се доста над метър и осемдесет, дори и след като отчетох изкривяването от по-високата ми гледна точка от галерията. И със сигурност не беше хилав. Широки рамене, тесен таз, стройни мускулести крака. Пръстите му бяха поразително дълги и деликатни, чак да не повярваш, че принадлежат на такъв едър мъж.
Докато моят поглед се разхождаше по него, неговият бе впит в мен. От другия край на помещението очите му изглеждаха черни като нощта. Гледаха ме изпод гъсти и също толкова черни вежди, едната от които бе извита нагоре като въпросителна. Лицето му бе наистина невероятно — изсечени черти, високи скули, дълги мигли, които криеха в сенките си очите му. Над красивата му брадичка се намираше единствената зона, която излъчваше мекота — устата, която също като пръстите не се вписваше в цялата му външност.
Но не физическото му съвършенство беше най-обезпокояващото в него. Мъжествената комбинация от сила, ловкост и проницателна интелигентност се усещаше дори от другия край на помещението. Носеше черни панталони и мек сив пуловер, в пригладената му назад коса, стигаща до тила, се виждаше бял кичур. Приличаше на пантера, готова да нападне всеки миг, която обаче не бързаше да го прави.
Усмихна се леко и учтиво, без да показва зъбите си. Но въпреки това усещах присъствието им осезателно — остри и идеално подредени зад бледите му устни.
Мисълта за зъбите му предизвика прилив на адреналин в тялото ми, пръстите ми изтръпнаха. В главата ми се въртеше само едно изречение: «Напусни помещението веднага!».
Изведнъж стълбите ми се сториха много далече, макар да бяха само на четири крачки. Втурнах се към долния етаж, спънах се на последното стъпало и се озовах в очакващите ме обятия на вампира.
Разбира се, че той ме бе накарал да тичам надолу по стълбите.
Пръстите му бяха хладни, а прегръдката му бе от стомана, не от плът и кръв. Ухаеше силно на карамфил, канела и нещо, което ми напомняше за тамян. Помогна ми да се задържа на краката си, вдигна «Записки и изследвания» от пода и ми подаде книгата с лек поклон.
— Д-р Бишъп, предполагам?
Кимнах, разтреперана от глава до пети.
Дългите му бледи пръсти се шмугнаха в джоба и извадиха от там визитка в бяло и синьо. Подаде ми я.
— Матю Клермон.
Сграбчих визитката за ръба, като внимавах да не докосна пръстите му. Познатото лого на университета «Оксфорд» с три корони и отворена книга, под него името му, последвано от низ съкращения, които показваха, че е приет за член на Кралското дружество.
Не беше зле за човек на видима възраст 35-40 години, макар да предполагах, че истинската му възраст е десет пъти по толкова.
Изобщо не се учудих, че вампирът беше преподавател по биохимия и специалист по неврология към болницата «Джон Радклиф». Кръв и анатомия — две от любимите неща на същества като него. На визитката имаше три телефона на лаборатории, номерът на кабинета му и имейл адрес. Може и да не се бяхме срещали досега, но със сигурност не беше потаен и неоткриваем.
— Професор Клермон — подех аз пискливо, преди цялото ми гърло да се включи в артикулационния процес. Едвам потисках желанието си да се втурна към изхода.
— Не се познаваме — отбеляза той със странен акцент. Имаше характерното произношение на учен от Оксфорд и Кембридж, но с някаква лека мекота, която не можех да определя откъде идва. Открих, че очите му, които не се откъсваха от лицето ми, със сигурност не бяха черни, а изглеждаха така заради силно разширените зеници, поръбени със сиво-зеления сребрист оттенък на ирисите. Бяха неудържимо привлекателни и усетих как не мога да откъсна поглед от тях.
Устата на вампира отново започна да се движи.
— Голям почитател съм на работата ви.
Очите ми се разшириха. Не беше невъзможно професор по биохимия да се интересува от алхимия от седемнайсети век, но не беше и чак толкова вероятно. Оправих яката на бялата си риза и огледах помещението. Нямаше никой друг, освен нас двамата. Не се виждаше никой около стария дървен шкаф с каталога, нито край близките компютри. А дежурният библиотекар, който и да беше той, бе прекалено далеч, за да ми помогне.
— Смятам статията ви за цветовия символизъм на алхимичните трансформации за много добра, а трудът ви върху подхода на Робърт Бойл към свиването и разширяването е доста убедителен — продължи спокойно Клермон, като човек, свикнал да бъде единствен активен участник в разговорите. — Още не съм дочел книгата ви за чиракуването и обучението в алхимията, но й се наслаждавам страхотно.
— Благодаря — прошепнах аз. Погледът му се премести от очите на шията ми.
Спрях да пипам копчетата на яката си.
Свръхестествените му очи отново се впиха в моите.
— Умеете да възраждате миналото пред читателите си. — Приех го като комплимент, тъй като един вампир би разбрал, ако не съм достоверна.
Клермон помълча известно време.
— Мога ли да ви поканя на вечеря?
Челюстта ми увисна. Вечеря? Не можех да му избягам в библиотеката, но нямах никаква причина да стоя край него и докато се храня — особено след като той нямаше да яде заедно с мен, като се имаха предвид особеностите на диетата му.
— Имам други планове за вечерта — отвърнах рязко, без да мога да обясня убедително какво включват те. Матю Клермон сигурно бе разбрал, че съм вещица, а очевидно не празнувах Мабон.
— Жалко — промърмори той и на устните му се появи едва доловима усмивка. — Може би друг път. В Оксфорд сте цяла година, нали?
Вампирите винаги ме изнервяха, а уханието на карамфил, което се носеше от Клермон, ми напомняше за Ашмол. Тъй като не можех да си подредя мислите, започнах само да кимам. Така бе по-безопасно.
— Така си и помислих — каза Клермон. — Сигурен съм, че пътищата ни пак ще се пресекат. Оксфорд е малък град.
— Много малък — съгласих се аз и вече съжалявах, че не отидох в Лондон.
— Доскоро, д-р Бишъп. За мен беше удоволствие. — Клермон ми протегна длан. С изключение на кратката си разходка до шията ми, очите му не се бяха откъсвали от моите. Стори ми се, че не мигна нито веднъж. Събрах всичките си сили и първа отклоних поглед.
Ръката ми се стрелна напред, поколеба се за миг и после стисна неговата. Той я притисна съвсем леко, преди да отдръпне длан. Отстъпи назад, усмихна се и изчезна в мрака на най-старата част от библиотеката.
Постоях, докато вледенената ми ръка отново си възвърна способността да се движи, след това се върнах на бюрото си и изключих компютъра. Докато си събирах книжата, томчето на «Записки и изследвания» сякаш ме питаше обвинително защо съм си направила труда да го взимам, след като дори нямаше да го погледна. Списъкът ми със задачи също ме гледаше с упрек. Откъснах го от бележника си, смачках го и го хвърлих в коша под бюрото.
— Достатъчно ми е злото за днес — промърморих под носа си.
Дежурният в читалнята погледна часовника си, когато върнах ръкописите.
— Рано си тръгвате, д-р Бишъп?
Кимнах. Стисках здраво устни, за да не го попитам дали не знае нещо за вампира край отдела със справочници по палеография.
Той взе купчината сиви картонени кутии, в които се пазеха ръкописите.
— Ще ви трябват ли утре?
— Да — прошепнах аз. — Утре.
След като изпълних целия ритуал по напускане на библиотеката, вече бях свободна. Подметките ми скърцаха по линолеума на пода и звукът отекваше в каменните стени. Излязох забързано през вратата на читалнята, минах покрай книгите, оградени с кадифени въжета срещу любопитни пръсти, слязох по изтърканите дървени стъпала и се озовах на полянката отпред. Облегнах се на железния парапет около бронзовата статуя на Уилям Хърбърт и поех с пълни гърди хладния въздух, като се опитвах да прогоня остатъците от дъха на карамфил и канела от ноздрите си.
На страха очите са големи нощем в Оксфорд, казах си строго. Е, в града имаше още един вампир.


Въпреки че се опитах да се успокоя пред библиотеката, извървях пътя до вкъщи по-бързо от обикновено. Мракът по Ню Колидж Лейн си беше плашещ и в по-ведри моменти. Прекарах картата си през четеца на задната порта на «Ню Колидж» и усетих как част от напрежението се оттече от тялото ми, когато вратата щракна зад мен, сякаш всяка преграда, която поставях между себе си и библиотеката, ме пазеше. Минах покрай прозорците на параклиса, през тесния проход към полянката, от която се виждаше единствената оцеляла в Оксфорд средновековна градина с традиционното хълмче, на което някога студентите са седели и са размишлявали за тайните на Бог и природата. Днес кулите и арките на колежа изглеждаха по-готически отвсякога и аз нямах търпение да се прибера.
Най-сетне затворих зад себе си вратата на апартамента си и въздъхнах дълбоко с облекчение. Живеех на последния етаж на сградата, в една от квартирите, специално запазени за гостуващи бивши студенти. Обитавах жилище, което се състоеше от спалня, всекидневна с кръгла маса за хранене и прилична, макар и малка кухня. Интериорът се допълваше от стари гравюри и ламперии в топли тонове. Всички мебели бяха като извадени от предишни превъплъщения на преподавателската стая и деканата, преобладаваше неугледният стил на XIX век.
Отидох в кухнята, сложих две филии в тостера и си налях чаша студена вода. Изпих я на един дъх и отворих прозореца, за да влезе малко свеж въздух в задушните стаи.
Занесох храната във всекидневната, изритах си обувките и пуснах малката стереоуредба. Кристалните тонове на Моцарт се разнесоха из въздуха. Седнах на тапицирания в светлокафяво диван с намерението малко да си почина, а след това да взема вана и да си прегледам записките от деня.
Събудих се в три и половина през нощта и усетих, че сърцето ми ще изхвръкне. Вратът ми се бе схванал, а в устата ми имаше силен вкус на карамфил.
Налях си нова чаша вода и затворих прозореца в кухнята. Беше хладно и влажният въздух ме накара да потръпна.
Погледнах си часовника, пресметнах часовата разлика наум и реших да се обадя у дома. Там беше едва десет и трийсет, а Сара и Ем обичаха нощта като прилепи. Разходих се из стаите, угасих всички лампи с изключение на тази в спалнята и взех мобилния си телефон. Освободих се от мръсните дрехи за минути — как може човек така да се изцапа в библиотека? — и надянах старо долнище на анцуг и черен пуловер с развлечено деколте. Бяха по-удобни от пижама.
Твърдият матрак под мен беше удобен и така успя да ме отпусне, та за малко да повярвам, че няма нужда да звъня у дома. Но водата не успя да премахне изцяло вкуса на карамфил от езика ми и аз набрах номера.
— Чакахме да се обадиш — бяха първите думи, които чух.
Вещици.
Въздъхнах.
— Сара, добре съм.
— Но знаците сочат точно обратното. — Както винаги, малката сестра на майка ми никак не си поплюваше. — Табита цяла вечер е неспокойна, Ем те видя много ясно как се скиташ изгубена в гората нощем, а аз не съм хапнала нищо от сутринта.
Големият проблем беше в проклетата котка. Табита беше любимото животинче на Сара и усещаше безпогрешно всяко напрежение в семейството.
— Добре съм. Имах неочаквана среща в библиотеката тази вечер, това е всичко.
Тракването от другата страна на линията ми подсказа, че Ем е вдигнала втората слушалка.
— Защо не празнуваш Мабон? — попита тя.
Емили Мадър беше част от живота ми откакто се помнех. Двете с Ребека Бишъп се запознали още като гимназистки, докато работели на разкопките на колонията на първите заселници в Плимът, където бутали ръчни колички и копаели дупки. Станали най-добри приятелки, след това продължили да си пишат редовно, докато Емили учела във «Васар», а майка ми — в «Харвард». След това се срещнали отново в Кембридж, където Ем станала библиотекарка в детския отдел. След смъртта на родителите ми дългите уикенди на Ем в Мадисън скоро доведоха до нова работа в местното основно училище. Със Сара станаха неразделни партньорки, макар Ем дълго време да държеше свой апартамент под наем и двете много да внимаваха да не ги видя как влизат заедно в спалнята, докато бях малка. Но не успяха да ме заблудят, както не успяха да заблудят и съседите, и всички останали жители на града. Отнасяха се към тях като към двойка — каквито и бяха — независимо къде спяха. Когато се изнесох от къщата на семейство Бишъп, Ем се нанесе в нея и повече не си тръгна. Също като майка ми и леля ми, Емили беше потомка на поколения вещици.
— Поканиха ме на празненството, но предпочетох да поработя.
— Да не те покани вещицата от «Брин Мор»? — Ем се интересуваше от колежката ми, специалистка по класически науки, най-вече (както сподели една лятна вечер след порядъчно количество вино) защото някога бе излизала с майката на Джилиан. «Знаеш как беше през шейсетте», бе всичко, което Ем имаше да каже по въпроса.
— Да. — Отговорът ми бе изпълнен с досада. Двете бяха сигурни, че след като съм получила научната си степен, ще ме порази гръм и ще започна да приемам магиите сериозно. Нищо не можеше да хвърли и сянка от съмнение върху тази тяхна пожелателна прогноза. Затова се вълнуваха от факта, че най-накрая съм установила контакт с друга вещица. — Но прекарах вечерта с Елиас Ашмол.
— Кой е той? — попита Ем леля ми.
— Нали се сещаш, онзи мъртвият, който събирал алхимични книги — чу се приглушеният отговор на Сара.
— Хей, вие двете, чувам ви — извиках аз в слушалката.
— Е, кой те е ядосал? — поинтересува се Сара.
Като се имаше предвид, че и двете са вещици, нямаше смисъл да се опитвам да крия каквото и да било.
— Срещнах вампир в библиотеката. Никога преди не съм го виждала, казва се Матю Клермон.
В края на линията, на която се намираше Ем, настъпи тишина. Тя преглеждаше картотеката на забележителни същества, която пазеше в ума си. Сара също помълча известно време, като се чудеше дали да се развика или не.
— Предполагам, че от него ще се отървеш по-лесно, отколкото от демоните, които имаш склонността да привличаш — каза тя рязко.
— Демоните не са ме притеснявали откакто се отказах от актьорската игра.
— Не, един демон те проследи до библиотеката за редки книги «Бейнике», когато отиде в «Йейл» — поправи ме Ем. — Ходеше из улиците и те търсеше.
— Беше психически нестабилен — протестирах аз. Също като магията, с която си послужих при развалената пералня, фактът, че някак си бях привлякла вниманието на един-единствен любопитен демон, не биваше да се използва срещу мен.
— Привличаш свръхестествени същества както цвете — пчели, Даяна. Но демоните не са и наполовина толкова опасни, колкото вампирите. Стой далеч от него — заръча строго Сара.
— Нямам причини да се срещам повече с него. — Ръцете ми отново се стрелнаха към шията. — Нямаме нищо общо.
— Не това е важно — настоя Сара, повишавайки глас. — Вещици, вампири и демони не бива да се събират. Знаеш го много добре. Така хората ще могат по-лесно да ни разпознаят. Никой демон или вампир не си струва риска. — Единствените същества, които Сара приемаше на сериозно, бяха другите вещици. Хората й се струваха нещастни слаби твари, слепи за света около тях. Демоните смяташе за вечни тийнейджъри, на които не може да се има доверие. А вампирите бяха много по-долу от котките и със сигурност поне едно ниво под помиярите в нейната йерархия.
— Казвала си ми вече какви са правилата, Сара.
— Не всички спазват правилата, скъпа — отбеляза Ем. — Какво искаше от теб?
— Каза, че се интересува от работата ми. Но се занимава с естествени науки, така че не ми звучи достоверно. — Пръстите ми започнаха да си играят с юргана. — Покани ме на вечеря.
— На вечеря!? — Сара не вярваше на ушите си.
Ем просто се засмя.
— В ресторантските менюта няма много подходящи ястия за вампирите.
— Сигурна съм, че повече няма да го видя. От визитката му разбирам, че работи в три лаборатории и има две специалности.
— Типично — промърмори Сара. — Така става, като разполагаш с прекалено много време. И спри да си играеш с юргана, ще го пробиеш. — Беше включила вещерския си радар на пълна мощност и вече можеше и да ме вижда, освен да ме чува.
— Във всеки случай не краде пари от възрастни дами и не залага спестяванията на друг и хора на борсата — опънах й се аз. Сара беше особено чувствителна към славата на несметните вампирски богатства. — Биохимик и лекар е, изследва как работи мозъкът.
— Сигурно това е много интересно, Даяна, но какво искаше той от теб? — Сара прибави към раздразнението ми и досада, двойният удар, запазена марка на всички жени от семейство Бишъп.
— Не и вечеря — беше убедена Ем.
Сара изсумтя.
— Искал е нещо. Вампирите и вещиците не ходят по срещи. Освен ако не е смятал да вечеря с теб, разбира се. Вкусът на вещерска кръв им е любим.
— Може би просто е бил любопитен. Или пък наистина харесва работата ти. — В гласа на Ем имаше толкова съмнение, че аз се засмях.
— Изобщо нямаше да водим този разговор, ако беше взела елементарни предпазни мерки — каза язвително Сара. — Защитна магия, гадателски способности и…
— Няма да използвам магии, за да разбера защо вампир ме е поканил на вечеря — заявих категорично. — Това не подлежи на обсъждане, Сара.
— Тогава не ни се обаждай да търсиш от нас отговори, които не искаш да чуеш — скастри ме Сара. Беше прословута с лесните си избухвания. Затвори, преди да успея да измисля отговор.
— Сара просто се тревожи за теб — каза извинително Ем. — И не разбира защо отказваш да използваш дарбите си, дори и само за да се защитиш.
Защото магията има цена, както вече им бях обяснила. Опитах се да го направя отново.
— Това е тънък лед, Ем. Днес ще се предпазя от вампир в библиотеката, утре ще се защитя от труден въпрос на лекция. Скоро ще започна да си избирам темите за изследвания според това как ще се приемат и ще кандидатствам само за стипендии, които съм сигурна, че ще получа. За мен е важно сама да си изградя репутацията. Ако започна да се възползвам от магии, нито един успех няма да е изцяло мой. Не искам да съм една от многото вещици от семейство Бишъп. — Понечих да разкажа на Ем за Ашмол, но нещо ме накара да спра.
— Знам, знам, скъпа. — Гласът на Ем беше като мехлем. — Напълно те разбирам. Но Сара все се притеснява за безопасността ти. Ти си единствената й останала роднина.
Пръстите ми се плъзнаха през косата и се спряха на слепоочията. Подобни разговори винаги ме караха да се сещам за мама и татко. Поколебах се дали да спомена и последната премълчана тревога.
— Какво има? — попита Ем, която с шестото си чувство усети безпокойството ми.
— Той знаеше името ми. Никога не съм го виждала, но той знаеше коя съм.
Ем се замисли.
— На корицата на последната ти книга има твоя снимка, нали?
Издишах шумно дълго задържания си дъх, който дори не си давах сметка, че бях затаила в дробовете си.
— Да. Това трябва да е. Колко съм глупава. Кажи на Сара, че я целувам.
— Непременно. И внимавай, Даяна. Английските вампири може и да не се държат така добре с вещиците като американските.
Усмихнах се, защото се сетих как Матю Клермон куртоазно ми се поклони.
— Добре. Но не се тревожете. Вероятно повече няма да го видя.
Ем мълчеше.
— Ем? — подканих я аз.
— Времето ще покаже.
Ем не беше толкова добра в предсказанията като майка ми, но нещо я ядеше. Беше почти невъзможно обаче да убедиш вещица да сподели бегло предчувствие. Нямаше да ми каже какво около Матю Клермон я тревожеше. Поне не още.


3.

Вампирът седеше в сенките на извитото продължение на моста край Ню Колидж Лейн, който свързваше двете части на «Хертфорд Колидж». Бе опрял гръб в изтърканата каменна стена на една от по-новите сгради на колежа и вдигнал крака на покрива на моста.
Вещицата се появи. Движеше се учудващо уверено по неравната каменна настилка на тротоара пред Бодлианската библиотека. Мина под него и ускори крачка. Нервността й я правеше да изглежда по-млада и по-уязвима.
Значи това е невероятната историчка, помисли си той кисело и си преговори наум биографията й. Дори след като видя снимката й, очакваше Бишъп да е по-възрастна, като имаше предвид научните й постижения.
Даяна Бишъп вървеше изправена, раменете й не бяха приведени въпреки очевидната тревожност. Може би нямаше да е толкова лесно да я сплаши, както се бе надявал. Поне такъв извод си направи от поведението й в библиотеката. Срещна погледа му без следа от страха, който Матю бе свикнал да вижда в очите на тези, които не бяха вампири — а и на мнозина от собствения му вид.
Когато Бишъп зави зад ъгъла, Матю пропълзя по покрива до стената на «Ню Колидж». Слезе тихо долу и се озова в колежа. Познаваше добре разположението и можеше да предположи къде е апартаментът й. Вече се бе скрил до една врата срещу нейното стълбище, когато Даяна се заизкачва.
Матю я следеше с поглед из жилището, докато влизаше от стая в стая и светваше лампите. Отвори прозореца на кухнята, остави го открехнат и изчезна.
Така няма да се налага да чупя прозореца и да отварям с шперц, помисли си той.
Втурна се през откритото пространство и започна да се катери по сградата, стъпалата и ръцете му безпогрешно намираха къде да се хванат по старата мазилка, помогнаха му и медният улук, и буйната лоза. От новото си място усети отчетливата миризма на вещицата и чу шумоленето на страници. Изви шия, за да надникне през прозореца.
Бишъп четеше. Забеляза, че лицето й изглеждаше различно, когато бе спокойно. Сякаш кожата й идеално се опъваше по черепа. Главата й бавно клюмна и тя се отпусна върху възглавниците с уморена въздишка. Скоро равномерното й дишане подсказа на Матю, че е заспала.
Отблъсна се от стената, вдигна крака и ги промуши през кухненския прозорец на вещицата. Отдавна не се бе катерил в жилище на жена. Но и преди го правеше рядко, и то само вследствие на увлечение. Този път причината беше много по-различна. Но ако някой го сгащеше, никак нямаше да му е лесно да обясни какво се случва.
Матю трябваше да разбере дали ръкописът на Ашмол още е у Бишъп. Не успя да претърси бюрото й в библиотеката, но от бързия поглед, който хвърли, остана с впечатлението, че не беше сред книгите, които тя четеше в този ден. Въпреки това нямаше начин една вещица — особено от семейство Бишъп — да остави този труд да се изплъзне между пръстите й. Той тръгна с безшумни стъпки из стаите. Ръкописът не беше в банята на вещицата, нито в спалнята й. Промъкна се тихо покрай дивана, на който тя спеше.
Клепачите й потрепваха, сякаш гледаше филм, който само тя виждаше. Едната й ръка бе стисната в юмрук и от време на време краката й помръдваха. Лицето й обаче бе умиротворено и напълно незасегнато от тревогите на другите части на тялото й.
Нещо не беше наред. Усети го от първия миг, в който видя Бишъп в библиотеката. Матю скръсти ръце и се загледа в нея, но пак не успя да установи какво. От тази вещица не се носеха обичайните миризми на черен бряст, сяра и салвия. Тя крие нещо, помисли си вампирът, нещо повече от изгубения ръкопис.
Матю се извърна и потърси масата, която Даяна използваше вместо бюро. Лесно я откри, бе затрупана с книги и хвърчащи листове. Това беше най-вероятното място, на което можеше да се намира откраднатият документ. Направи крачка натам, но помириса електричество и замръзна.
От тялото на Даяна Бишъп се излъчваше светлина — обвиваше я като хало и сякаш се процеждаше през порите й. Беше много светлосиня, почти бяла и отначало за няколко секунди я обгръщаше като пелена. Изведнъж от нея сякаш избухнаха искри. Матю поклати глава. От векове не бе виждал такова сияние от вещица.
Но имаше други, по-спешни задачи и затова продължи да търси ръкописа. Прерови набързо нещата на работната й маса. Прокара изнервено пръсти през косата си. Мирисът на вещицата се носеше из цялото жилище и го разсейваше. Матю обърна отново очи към дивана. Бишъп пак бе започнала да се върти и сви колене към гърдите си. Светлината отново изригна от нея, заискри за миг и угасна.
Матю се намръщи на несъответствието между чутото предната вечер и това, което сега виждаше със собствените си очи. Две вещици клюкарстваха за Ашмол и за посестримата им, която го бе поръчала. Едната предположи, че американската историчка не е използвала магическата си сила. Но той видя какво направи в Бодлианската библиотека, а сега наблюдаваше как вещерските й способности буквално бликат от нея. Подозираше я, че използва магия и в научната си работа. Много от мъжете, за които пишеше, бяха негови приятели — Корнелиус Дребел, Андреас Либавиус, Исак Нютон. Беше схванала идеално поривите и страстите им. Как би могла съвременна жена да разбере мъже, живели преди толкова години, ако не използва магия? Хрумна му още един въпрос — дали би могла да проникне и в неговото съзнание с такава безпогрешна точност?
Часовниците удариха три и го стреснаха. Гърлото му беше пресъхнало. Усети се, че стои неподвижен от часове и наблюдава как вещицата сънува, а магическите й сили ту прииждат, ту се оттеглят. Замисли се за кратко дали да не утоли жаждата си с кръвта й. Една глътка от нея би могла да му подскаже къде се намира липсващият том и да му разкрие тайните на вещицата. Но се въздържа. Искаше просто да намери Ашмол, само това го задържаше край загадъчната Даяна Бишъп.
Ако ръкописът не беше в жилището на вещицата, значи все още се намираше в библиотеката.
Отиде до кухнята, измъкна се през прозореца и се сля с нощта.


4.

Събудих се след четири часа върху завивките си, стиснала телефона. В някакъв момент бях изритала десния си пантоф и кракът ми бе увиснал през ръба на леглото. Погледнах часовника и простенах. Нямаше време за обичайната ми разходка до гората, нито дори за крос.
Съкратих утринния си ритуал, взех душ и изпих чаша горещ чай, докато си сушах косата. Тя беше сламеноруса и напълно неуправляема, не се поддаваше на опитите ми да я среша. Като повечето вещици и аз имах проблем да накарам дългите ми до раменете коси да придобият приличен вид. Сара винеше за това потиснатите магически способности и ме уверяваше, че редовното възползване от дарбата ми ще разреди статичното електричество и ще направи косата ми по-послушна.
Измих си зъбите, надянах чифт джинси, чиста бяла блуза и черно сако. Движенията ми бяха привични, това бе обичайният ми стил, но днес се чувствах някак си некомфортно. Подръпнах сакото, за да видя дали няма да прилепне по-добре, но не биваше да имам такива високи очаквания от евтината дреха.
Погледнах се в огледалото, оттам в мен се взираше лицето на майка ми. Вече не помнех кога започнах толкова много да приличам на нея. Може би по някое време в колежа? Никой не го бе коментирал, докато не се върнах у дома за Деня на благодарността в първи курс. Оттогава това бяха първите думи към мен на всички, които познаваха Ребека Бишъп.
Тази сутрин видях в огледалото, че лицето ми е бледо от недоспиване. Заради това луничките ми — които бях наследила от баща си — изпъкваха тревожно, а тъмните кръгове под очите ми ги правеха да изглеждат по-светли от обичайното. От умора носът ми се бе издължил, а брадичката изпъкваше. Спомних си безупречния професор Клермон и се почудих как ли изглежда той, когато сутрин отвори очи. Може би също толкова идеален колкото и предната вечер, звярът му със звяр, помислих си аз. Смръщих се срещу отражението си.
На вратата се спрях и огледах квартирата си. Нещо ме глождеше — дали не бях забравила за среща или за краен срок? Пропусках нещо важно. Тревогата ме присви под лъжичката за малко, но после се отпуснах. След като си прегледах бележника с ангажиментите и пощата на бюрото, реших, че просто съм гладна, и тръгнах надолу по стълбите. Милите дами в столовата ми предложиха препечена филийка. Помнеха ме от времето, когато си пишех доктората, и продължаваха да ме тъпчат с яйчен крем и ябълков пай винаги, когато им се сторех притеснена.
Докато дъвчех филийката и крачех по паветата на Ню Колидж Лейн, вече започвах да си мисля, че предната вечер е била просто сън. Косата ми полепна по тила, а дъхът ми се виждаше ясно в мразовития въздух. Сутрин Оксфорд беше олицетворение на нормалността — спрели пред кафенетата камиони, мирис на препечено кафе, влажни павета и свежи слънчеви лъчи, които се спускаха косо през мъглата. Не приличаше на място, в което биха се заселили вампири.
Библиотекарят със синьо сако премина през обичайния си ритуал, разгледа внимателно читателската ми карта, сякаш ме виждаше за първи път и аз бях опасен крадец на книги. Най-накрая ми махна да влизам. Извадих от чантата си компютъра, портмонето и записките си, оставих я в нишата до вратата и се отправих по извитите дървени стълби към третия етаж.
Миризмата в библиотеката винаги ми повдигаше духа — онази странна комбинация от дъх на старинен камък, прах, дървеници, хартия и пергаменти. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците на стълбищните площадки, осветяваха летящите във въздуха прашинки и хвърляха отблясъци по древните стени. Грееха и върху смачканите листове с разписанията на лекциите за последния семестър. Скоро щяха да бъдат поставени и новите обяви, само след дни портите щяха да се отворят и през тях да нахлуят талази студенти, които да нарушат спокойствието на града.
Тананиках си тихичко, кимнах на бюстовете на Томас Бодли и крал Чарлз I от двете страни на входа към «Херцог Хъмфри» и бутнах летящите врати, зад които се намираше гишето за поръчки.
— Днес трябва да го настаним в «Селдън Енд» — каза главният библиотекар с леко раздразнение.
Библиотеката бе отворена само от няколко минути, но господин Джонсън и неговите подчинени бяха вече на линия. Бях виждала подобно притеснение само когато очакваха много видни учени.
— Вече даде поръчките си и чака. — Непознатата библиотекарка от вчера се намръщи срещу мен и оправи купчината книги в ръцете си.
— И тези са за него. Поръча ги от читалнята на новата Бодлианска библиотека.
Там държаха книгите от Източна Азия. Не беше моята област и бързо загубих интерес.
— Занеси му засега тези и му кажи, че ще му предоставим ръкописите до час. — Главният библиотекар изглеждаше притеснен, докато влизаше обратно в кабинета си.
Шон извъртя очи към тавана, когато се приближих към него.
— Здрасти, Даяна. Ще вземеш ли ръкописите, които запази?
— Благодаря — прошепнах аз, нямах търпение да се заровя в купчинката книги, която ме очакваше. — Голям ден, а?
— Очевидно — подхвърли той кисело, преди да влезе в заключената клетка, в която държаха запазените от предния ден томове. Върна се с моите поръчки. — Заповядай. Номер на мястото?
— А4. — Винаги сядах там, в далечния югоизточен ъгъл на «Селдън Енд», където естествената светлина беше най-добра.
Господин Джонсън се затътри към мен.
— А, д-р Бишъп, настанихме професор Клермон на А3. Сигурно ще предпочетете да седнете на А1 или А6. — Пристъпи нервно от крак на крак, оправи очилата си и премигна иззад дебелите стъкла.
Аз го зяпнах като окаменяла.
— Професор Клермон!?
— Да. Той ще работи с книжата на Нийдъм и поиска да седне някъде, където има добра светлина и достатъчно място.
— Джоузеф Нийдъм, синологът? — Усетих със слънчевия си сплит как кръвта ми започва да кипи.
— Да. Той също така е бил и биохимик, разбира се, затова и професор Клермон се интересува от него — обясни господин Джонсън, който с всеки миг изглеждаше все по-раздразнен. — Искате ли да седнете на А1?
— Предпочитам А6. — Перспективата да седна до вампир, дори с празно място между нас, ми изглеждаше силно притеснителна. Беше немислимо да се настаня на А4. Как бих могла да се съсредоточа, ако се чудя къде са насочени странните му очи? Ако бюрата в средновековната секция бяха по-удобни, щях да се паркирам под една от страховитите фигури на водоливника край тесните й прозорци и да се изложа на явната неприязън на Джилиан Чембърлейн.
— Прекрасно. Благодаря ви за разбирането. — Господин Джонсън въздъхна с облекчение.
Присвих очи, когато влязох в осветения «Селдън Енд». Клермон изглеждаше безупречно и бе напълно спокоен, бледата му кожа контрастираше на тъмната му коса. Този път носеше черен пуловер с остро деколте и дребни зелени шарки, леко повдигнат на тила. Надникнах под бюрото и видях графитеносиви панталони, чорапи в същия цвят и черни обувки, които със сигурност струваха повече от целия ми гардероб на средностатистически научен работник.
Чувството ми за безпокойство се завърна. Какво диреше Клермон в библиотеката? Защо не си беше в лабораторията?
Без да полагам никакви усилия да крача безшумно, тръгнах право към вампира. Клермон седеше по диагонал спрямо мен в далечния ъгъл на помещението и не спираше да чете, сякаш не забелязваше приближаването ми. Хвърлих чантата и ръкописите си на работното място, обозначено с А5, за да очертая границите на територията си.
Той вдигна поглед и веждите му се извиха в знак на изненада.
— Д-р Бишъп. Добро утро.
— Професор Клермон. — Хрумна ми, че сигурно е дочул всичко казано за него на входа на читалнята, защото имаше слух на прилеп. Отказвах да срещна погледа му. Започнах да вадя вещи от чантата и да строя малка крепостна стена от канцеларски принадлежности на бюрото между мен и вампира. Клермон ме наблюдаваше, докато строителните ми материали свършиха, след това свъси вежди съсредоточено и продължи да чете.
Извадих кабела на компютъра си и се мушнах под писалището, за да го включа в контакта. Когато се изправих, той продължаваше да чете, но едвам сдържаше усмивката си.
— Щеше да ти е по-добре в северния край — промърморих аз под носа си и започнах да ровя за списъка с ръкописите.
Клермон вдигна поглед. Разширените му зеници правеха очите му да изглеждат тъмни.
— Притеснявам ли ви, д-р Бишъп?
— Разбира се, че не — отвърнах веднага и внезапно гърлото ми се сви от силната миризма на карамфил, която излезе от устата му заедно с думите. — Но съм учудена, че намирате южното изложение за удобно.
— Нали не вярвате на всичко, което четете? — Едната гъста черна вежда се вдигна и се изви като въпросителна.
— Ако ме питате дали очаквам да избухнете в пламъци, щом ви докосне слънчев лъч, отговорът е не. — Вампирите не се подпалваха от дневната светлина, нито имаха дълги кучешки зъби. Това бяха митове, измислени от хората. — Но и никога не съм срещала… някой като вас, който обича да се припича на слънце.
Клермон остана неподвижен, но можех да се закълна, че се опитва да потисне смеха си.
— И колко опит от първа ръка с «някой като мен» имате, д-р Бишъп?
Откъде знаеше, че нямам много опит с вампири? Тези същества имаха изключително развити сетива, но не притежаваха свръхестествени способности, не можеха да четат мисли и да предсказват. Тези качества бяха запазени за вещиците, а в редки случаи можеха да се развият и у демоните. Такъв бе природният ред, или поне така ми обясняваше леля ми, когато не можех да заспя от страх, че някой вампир ще ми открадне мислите и ще отлети с тях през прозореца.
Погледнах го по-внимателно.
— Струва ми се, професор Клермон, че дългогодишният опит няма как да ми каже това, което имам нужда да знам точно сега.
— С радост ще отговоря на въпросите ви, стига да мога — заяви той, затвори книгата си и я остави на бюрото. Чакаше с търпението на учител пред враждебен, но не много умен ученик.
— Какво точно искате?
Клермон се облегна назад в стола си и скръсти спокойно ръце.
— Искам да проуча трудовете на д-р Нийдъм и еволюцията на идеите за морфогенезата.
— Морфогенезата?
— Промените в ембрионалните клетки, които водят до диференциация…
— Знам какво е морфогенеза, професор Клермон. Не това ме учуди.
Устните му потрепнаха. Скръстих защитно ръцете си пред гърдите.
— Разбирам. — Преплете дългите си пръсти и подпря лакти на страничните облегалки. — Снощи дойдох в библиотеката на Бодли, за да поръчам някои ръкописи. Влязох и реших да поогледам. Обичам да знам къде се намирам, не прекарвам много време тук. И тогава ви видях в галерията. А това, на което станах свидетел, след като ви зърнах, беше малко неочаквано. — Устните му отново потрепнаха.
Изчервих се, като си спомних как използвах магия, за да взема книгата. И се опитах да не позволя да бъда обезоръжена от старомодното му «библиотеката на Бодли», макар да не успях съвсем.
Внимавай, Даяна, предупредих се сама. Той се опитва да те очарова.
— Значи става въпрос за странно стечение на обстоятелствата, чиято кулминация е мигът, в който вампир и вещица сядат един до друг и започват да изучават ръкописи като обикновени читатели?
— Не вярвам някой, направил си труда да ме разгледа по-внимателно, да ме сметне за обикновен. — Тихият глас на Клермон се снижи до подигравателен шепот и той се наведе напред. — Но да, става въпрос за странно стечение на обстоятелствата, ако така ви е по-лесно.
— Мислех, че учените вече не вярват в съвпаденията.
Той тихо се засмя.
— Все някой трябва да вярва в тях.
Клермон не откъсваше поглед от мен, което беше крайно изнервящо. Библиотекарката добута до лакътя на вампира старата дървена количка, по чиито лавици бяха спретнато подредени сиви кутии с ръкописи.
Вампирът отмести очи от лицето ми.
— Благодаря, Валъри. Оценявам помощта ти.
— Моля ви, професор Клермон — каза Валъри, впила трескав поглед в него, и се изчерви. Вампирът успя да я очарова само с едно «благодаря». Изсумтях. — Кажете ни, ако имате нужда от нещо друго — довърши тя и се върна на работното си място до входа.
Клермон взе първата кутия, развърза връзките с дългите си пръсти и погледна към мен.
— Не бих искал да преча на работата ви.
Матю Клермон поведе в резултата. Достатъчно дълго бях контактувала с колеги учени, за да разпозная знаците и да знам, че всяка следваща реплика от моя страна само ще влоши нещата. Отворих компютъра си, натиснах копчето за включване по-силно, отколкото беше необходимо, и взех първия от моите ръкописи. След като отворих кутията, поставих подвързаното с кожа съдържание на стойката пред себе си.
През следващите час и половина прочетох първите страници поне трийсет пъти. Започнах от началото, четях познатите ми стихове, приписвани на Джордж Рипли, които обещаваха да разкрият тайните на философския камък. След изненадите тази сутрин обясненията как да получим Зелен лъв и Черен дракон и да забъркаме мистична кръв от химикали ми се струваха по-неясни отвсякога.
А в същото време Клермон успя да отметне поразително количество работа. Изписваше с бързи движения листа със своя автоматичен молив «Монблан». След това обръщаше нова страница със силно шумолене, което ме караше да стискам здраво зъби, и започваше отново.
Господин Джонсън минаваше от време на време през читалнята, за да се увери, че никой не поврежда книгите. Вампирът не спираше да пише. Поглеждах и към двамата с гняв и ненавист.
В 10:45 усетих познатото изтръпване и в «Селдън Енд» се втурна Джилиан Чембърлейн. Отправи се към мен — без съмнение, за да ми разкаже колко добре е прекарала на честването на Мабон. Но видя вампира и изпусна чантата си, пълна с листа и моливи. Той вдигна очи и се взря в нея, а тя се изниза обратно към средновековното крило.
В 11:10 усетих притискане като от целувка по врата си. Беше обърканият пристрастен към кофеина демон от музикалната читалня. Навиваше непрекъснато на пръстите си кабела на бели пластмасови слушалки, след това го оставяше да се развие към пода, повлечен от тежестта им. Демонът ме видя, кимна на Матю и седна на един от компютрите в центъра на помещението. На монитора му бе залепена бележка: «Не работи. Повикан е техник». Демонът остана зад него няколко часа, като непрекъснато поглеждаше през рамо, а след това вдигаше очи към тавана, сякаш се опитваше да осмисли къде се намира и как се е озовал там.
Върнах вниманието си на Джордж Рипли и усетих студения поглед на Клермон върху темето си.
В 11:40 почувствах ледено докосване между лопатките на гърба си.
Това беше капката, която преля чашата. Сара все казваше, че само едно от всеки десет същества е свръхестествено, но тази сутрин в секцията «Херцог Хъмфри» свръхестествените бяха пет пъти повече от обикновените хора. Откъде се бяха взели?
Станах рязко, извърнах се и стреснах млад пълничък вампир с цял наръч средновековни документи в ръце. Той се опитваше да седне на стол, който бе прекалено малък за него. Нададе тих вик от внезапното неочаквано внимание. Когато зърна Клермон, пребледня повече, отколкото си мислех, че е възможно за вампир. Кимна извинително и се оттегли в тъмните дълбини на библиотеката.
Следобед още няколко човешки и три свръхестествени същества влязоха в «Селдън Енд».
Две непознати вампирки, които по всичко личеше, че бяха сестри, се плъзнаха покрай Клермон и се спряха пред лавиците с книги по местна история под прозореца. Избираха посветените на първите поселища в Бедфордшър и Дорсет и си водеха записки в един и същ бележник. Едната прошепна нещо и Клермон така бързо извърна глава, че ако беше човек, вратът му щеше да се скърши. Просъска тихо, от което на мен ми настръхнаха косъмчетата по тила. Двете се спогледаха и изчезнаха така бързо, както се бяха появили.
Третото свръхестествено същество беше възрастен мъж. Застана под ярката слънчева светлина и се взря трескаво в прозорците от оловно стъкло, след това се обърна към мен. Облеклото му бе типично за академичните типове — кафяво туидено сако с кадифени кръпки на лактите, кадифени джинси в крещящ зелен нюанс и памучна риза, закопчана догоре, с петна от мастило на предния джоб. И тъкмо да го определя като поредния оксфордски учен, когато усетих познатото изтръпване, което ми подсказа, че е вещер. Но не ми бе познат, затова се върнах обратно към работата си.
Ала лекият натиск на тила ми правеше невъзможно по-нататъшното четене. Напрежението се разпростря към ушите, стана по-силно и обви и челото ми. Стомахът ми панически се сви. Това не беше вече безмълвен поздрав, а заплаха. Защо себеподобен ме заплашваше?
Вещерът тръгна небрежно към бюрото ми. Докато се приближаваше, чух шепот в пулсиращия си череп. Беше едвам доловим и не можех да различа думите. Бях сигурна, че идва от вещера, но кой, по дяволите, бе той?
Дишането ми стана повърхностно. Разкарай ми се от главата, казах аз настойчиво, макар и без глас, и докоснах челото си.
Клермон се придвижи толкова бързо, че изобщо не го видях как преминава покрай бюрата. След миг вече стоеше до мен, едната му ръка бе подпряна на облегалката на стола ми, а другата постави на бюрото пред мен. Широките му рамене се бяха надвесили над мен като крилата на сокол, който си брани плячката.
— Добре ли сте? — попита той.
— Нищо ми няма — отвърнах с треперещ глас, напълно объркана за причината вампирът да ме брани от вещера.
Читателка от галерията над нас изви шия, за да види за какво е цялото суетене. Изправи се и смръщи чело. Двама вещери и вампир нямаше как да останат незабелязани от човешко същество.
— Оставете ме на мира. Хората ни забелязаха — казах през стиснати зъби.
Клермон се изправи в цял ръст, но остана с гръб към вещера и стоеше между нас като ангел-отмъстител.
— О, обърках се — промърмори вещерът зад Клермон. — Помислих, че това място е свободно. Извинете. — Тихите му стъпки отекнаха в далечината и натискът върху главата ми постепенно намаля.
Хладен бриз се вдигна във въздуха, когато студената ръка на вампира се пресегна към раменете ми, спря се, а после се върна обратно на облегалката. Клермон се приведе.
— Изглеждате ми доста бледа — каза той тихо и меко. — Искате ли да ви изпратя до вас?
— Не — поклатих глава с надеждата да си седне на мястото и да ме остави да си възвърна самообладанието.
— Д-р Бишъп, наистина смятам, че трябва да ми позволите да ви изпратя до вас.
— Не! — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото възнамерявах. Снижих го до шепот. — Нямам никакво намерение да си тръгвам от библиотеката, още по-малко да ви позволя да ме изпратите вие или който и да е друг.
Лицето на Клермон се озова смущаващо близо до моето. Той пое бавно дъх и отново усетих силната миризма на канела и карамфил. Нещо в погледа ми го убеди, че говоря сериозно, и се отдръпна. Стисна ядосано устни и се върна на мястото си.
Прекарахме остатъка от следобеда в напрегнато примирие. Опитах се да премина на втората кола от ръкописа си, а Клермон прелистваше страниците и записките си съсредоточен като съдия, който трябва да вземе решение за смъртна присъда.
Към три часа усетих, че нервите ми са опънати до скъсване и повече не мога да се концентрирам. Денят ми бе провален.
Събрах пръснатите си вещи и върнах ръкописа в кутията.
Клермон вдигна поглед.
— Прибирате ли се, д-р Бишъп? — Гласът му прозвуча добронамерено, но очите му блестяха.
— Да — отвърнах троснато аз.
Лицето на вампира стана безизразно, но съсредоточено.
Всички в читалнята ме проследиха с поглед, докато излизах — заплашителният вещер, Джилиан, вампирът, дори демонът. Библиотекарят на гишето за връщане на книги от следобедната смяна ми бе непознат, защото никога не си бях тръгвала по това време на деня. Господин Джонсън бутна леко стола си назад, видя, че съм аз, и погледна изненадано часовника си.
Бутнах стъклените врати на библиотеката, излязох на полянката отпред и поех жадно свеж въздух. Но свежият въздух нямаше да ми стигне, за да поправя злото на този ден.
След петнайсет минути вече бях облечена с клин до коленете, избеляла фланела на клуба по гребане на «Ню Колидж» и дебел пуловер. Обух си маратонките и се отправих бегом към реката.
Когато стигнах до брега, част от напрежението ми се бе уталожило. «Отравяне с адреналин», така наричаше един от лекарите ми тези пристъпи на тревожност, които ме тормозеха от детството. Медиците твърдяха, че поради причини, които те не могат да проумеят напълно, тялото ми си мисли, че е в непрекъсната опасност. Един от специалистите, при които леля ме заведе на консултация, каза, че това са остатъци от времената, в които хората са били ловци. Според него съм щяла да се оправя, щом си прочистя кръвта от адреналина, а това можело да стане, като потичам както уплашена антилопа бяга от лъв.
За лош късмет на този лекар бях ходила като дете с родителите си в Серенгети и бях виждала такова преследване. Антилопата изгуби битката. И това ми бе направило страхотно впечатление.
После опитах да си помогна с лекарства и медитация, но нищо не се бореше така успешно с паниката както физическата активност. В Оксфорд всяка сутрин гребях, преди студентските екипажи да пренаселят тясната река. Но учебната година още не бе започнала и във водата нямаше никого.
Обувките ми скърцаха по чакълените пътеки, които водеха към хангарите. Махнах на Пийт, техника, който се разхождаше с гаечен ключ и масльонка в ръце и се опитваше да оправи това, което студентите бяха повредили по време на тренировки. Спрях се до седмия хангар и се приведох, за да си почина, преди да взема ключа, скрит над външната лампа, и да отключа вратата.
Вътре ме посрещнаха подредените жълто — бели лодки. Имаше големи осемместни за титулярния мъжки екипаж, малко по-малки за жените и най-различни други с по-ниско качество и размери. От носа на една чисто нова, която все още не бе пускана на вода, висеше бележка, която осведомяваше всички посетители, че: Никой няма право да взима «Жената на френския лейтенант» без разрешението на президента на клуба по гребане на «Ню Колидж». Името на лодката беше прясно изписано отстрани с викториански шрифт в памет на някогашния студент, създател на образа.
В дъното на хангара имаше седемметрова лодка, поставена на скоби на височината на кръста. Бог да поживи Пийт, помислих си аз, че е оставил скула на пода. На седалката му имаше бележка: «Тренировките започват следващия понеделник. Лодката ще бъде върната на стойката си».
Изритах маратонките си, взех две гребла от купчината до вратата и ги занесох на кея. След това се върнах за лодката.
Пуснах внимателно скула във водата и сложих единия си крак върху седалката му, за да не отплава, докато промушвах греблата в халките. След това ги хванах с една ръка като гигантски клечки за ядене, влязох в лодката и се отблъснах от кея с лявата си ръка. Скулът се понесе по реката.
За мен гребането беше като религия, състоеше се от поредица ритуали и движения, които повтарях, докато изпаднех в състояние на медитация. Започваше се от мига, в който се докоснех до екипировката, но истинската магия се случваше, когато постигнех правилната комбинация от точност, ритъм и сила, която гребането изискваше. Този спорт още от студентските ми години ми носеше спокойствие, каквото нито една друга дейност не можеше.
Потопих греблата във водата и ги плъзнах. Увеличих скоростта, като си помагах при всяко загребване с краката, и усещах съпротивлението на водата при всяко движение. Вятърът бе студен и пронизващ и дрехите ми не можеха да ме предпазят от него.
Когато постигнах идеалния ритъм, ми се стори, че летя. В тези блажени мигове изгубвах представа за време и място, бях само безплътно тяло върху течащата река. Малката ми пъргава лодка пореше водата, а аз се движех в пълна хармония с нея. Затворих очи и се усмихнах, събитията от изминалия ден започнаха да ми се струват незначителни.
Отвъд затворените ми клепачи притъмня и шумът от трафика ми подсказа, че преминавам под моста Донингтън. Излязох пак на слънце от другата страна, отворих очи и в слънчевия си сплит усетих леденото докосване на вампирски поглед.
На моста стоеше някой, дългото му палто се вееше около коленете. Макар да не виждах лицето му, от очертанията на едрата му фигура разбрах, че е Матю Клермон. Отново.
Изругах и за малко да изпусна едното гребло. Наблизо беше градският кей. Изкушавах се от мисълта да изманеврирам непозволено, да пресека реката и да ударя вампира по тила на красивата му глава с каквото намеря подръка. Докато обмислях плана си, забелязах на кея слаба жена, облечена в изцапан с боя гащеризон. Пушеше цигара и говореше по мобилния си телефон.
Това не бе типична гледка за хангарите на Оксфорд.
Тя вдигна очи и погледът й прогори кожата ми. Демон. Усмихна се като вълчица и каза нещо в телефона си.
Ставаше прекалено странно. Първо Клермон, после пък цели стада свръхестествени същества се появяваха навсякъде, където бе той. Зарязах плана и съсредоточих усилията си в гребането.
Поех отново срещу течението, но спокойствието от физическата активност се бе изпарило. Когато минах покрай таверната «Изида», забелязах Клермон да стои до една от масите. Бе успял да се придвижи от моста Донингтън до тук пеша по-бързо от мен, която бях в състезателна лодка.
Натиснах греблата и ги вдигнах на половин метър над водата като криле на огромна птица, след това се плъзнах право към паянтовия дървен кей на таверната. Докато изляза на сушата, Клермон бе прекосил петте метра трева между нас. Кеят се огъна под тежестта му и лодката потрепна.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попитах аз, излязох от лодката и тръгнах по дървените дъски към вампира. Дишах тежко от физическото усилие и бузите ми бяха зачервени. — Да не би вие и приятелите ви да ме преследвате?
Клермон се намръщи.
— Те не са ми приятели, д-р Бишъп.
— Нима? Не съм виждала толкова вампири, вещици и демони на едно място от времето, когато бях на тринайсет и леля ми ме замъкна на езически летен фестивал. Като не са ви приятели, защо непрекъснато се навъртат около вас? — Избърсах чело с опакото на дланта и отметнах влажната си коса от лицето.
— Мили боже — промърмори невярващо вампирът. — Май слуховете ще се окажат верни.
— Какви слухове? — попитах нетърпеливо.
— Вие си мислите, че тези… същества искат да прекарват времето си с мен? — Клермон кипеше от възмущение, но в гласа му като че ли имаше и изненада. — Невероятно.
Свалих дебелия пуловер. Погледът на Клермон се плъзна към шията ми, надолу по голите ми ръце чак до върховете на пръстите. Почувствах се странно, сякаш бях гола в обичайните си дрехи за гребане.
— Да — троснах му се аз. — Живяла съм в Оксфорд. Идвам тук всяка година. Единственото, което този път е различно, сте вие. Откакто се появихте предната вечер, вече съм изхвърлена от мястото си в библиотеката, зяпат ме непознати вампири и демони и ме плашат вещери, които през живота си не съм виждала.
Клермон леко вдигна ръце, сякаш се канеше да ме хване за раменете и да ме разтърси. Макар че не бях никак ниска с ръст от метър и седемдесет, той бе толкова висок, че трябваше да си изкривя врата, за да го погледна в очите. Тъй като си давах сметка колко по-едър и силен е от мен, отстъпих назад и скръстих ръце, като се опитах да се успокоя и да се държа като уверена жена с кариера.
— Те не се интересуват от мен, д-р Бишъп. Интересуват се от вас.
— Защо? Какво биха могли да искат от мен?
— Наистина ли нямате представа защо всички демони, вещици и вампири от Южна Англия ви преследват? — Долових известно неверие в гласа му, а и ме гледаше, сякаш ме виждаше за първи път.
— Не — отрекох, докато гледах как двама мъже пийват бира на близката маса. За мой късмет бяха потънали в разговор. — В Оксфорд не правя нищо друго, освен да чета в библиотеката, да греба по реката и да се готвя за конференцията. Не вдигам шум около себе си. Винаги е било така. Няма причина тези същества да ми обръщат толкова много внимание.
— Помисли, Даяна — настоя Клермон. Когато ми заговори на «ти», през мен премина емоция, която не беше страх. — Какво четеше?
Клепачите му се спуснаха над странните очи, но не и преди да забележа жадния му поглед.
Лелите ми ме предупредиха, че Матю Клермон иска нещо от мен. Оказаха се прави.
Той отново втренчи в мен неестествените си черни, обградени със сиво очи.
— Преследват те, защото смятат, че си намерила нещо, изгубено преди много години — каза той неохотно. — Искат си го обратно и мислят, че ти ще им го дадеш.
Припомних си кои ръкописи съм чела през последните няколко дни. Сърцето ми се сви. Имаше само един вероятен кандидат за подобно внимание.
— Щом не са ви приятели, откъде знаете какво искат от мен?
— Чувам разни неща, д-р Бишъп. Имам добър слух — отбеляза той спокойно, като се върна към характерната си насмешлива любезност. — Освен това съм доста наблюдателен. На концерт в неделя вечерта две вещици говореха за някаква американка — тяхна посестрима — която намерила в библиотеката на Бодли книга, смятана за изгубена. Оттогава започнах да забелязвам много нови лица в Оксфорд, а това ме прави неспокоен.
— Мабон е. Празникът обяснява присъствието на вещиците в Оксфорд. — Опитах се да звуча спокойно като него, въпреки че той не бе отговорил на последния ми въпрос.
Клермон се усмихна саркастично и поклати глава:
— Не, не е заради равноденствието. А заради ръкописа.
— Какво знаете за Ашмол? — попитах тихо.
— По-малко от вас — каза Клермон, като присви очи, докато не се превърнаха в две цепки. Така още повече заприлича на голям хищен звяр. — Никога не съм виждал тома. Вие го държахте в ръцете си. Къде е той сега, д-р Бишъп? Нали не сте проявили глупостта да го оставите в жилището си?
Бях като ударена от гръм.
— Мислите, че съм го откраднала? От Бодлианската библиотека? Как си позволявате дори да предполагате такова нещо?
— Не беше у вас в понеделник вечерта — изтъкна той. — А и днес не бе на бюрото ви.
— Наистина сте наблюдателен — отбелязах язвително. — Щом сте видели всичко това от мястото, на което седяхте. Върнах книгата в петък, щом искате да знаете. — Хрумна ми със закъснение, че може да е ровил в нещата на бюрото ми. — Какво му е толкова специалното на този ръкопис, та ви кара да проучвате работата на колега?
Той премигна леко, но триумфът ми, че съм го хванала да върши нещо толкова нередно, бе помрачен от страх, че вампирът ме следва толкова отблизо.
— Просто любопитство — каза той и оголи зъби. Сара не ме бе подвела, вампирите нямаха дълги кучешки резци.
— Нали не се надявате, че ще ви повярвам?
— Не ми пука дали ми вярвате, д-р Бишъп. Но трябва да внимавате. Тези същества са съвсем сериозни. А пък когато разберат каква необикновена вещица сте… — Клермон поклати глава.
— Какво имате предвид? — И последната капчица кръв се източи от главата ми, от което ми се зави свят.
— Необичайно е в наши дни вещиците да имат толкова… потенциал. — Гласът на Клермон се снижи и завибрира тихо в дъното на гърлото му. — Е, не всеки го вижда, но аз — със сигурност. Излъчва се от вас, когато се съсредоточите. И когато сте гневна. Няма начин демоните в библиотеката да не го забележат, ако вече не са го сторили.
— Благодаря за предупреждението. Но нямам нужда от помощта ви. — Тъкмо се канех да си тръгна, когато ръката му се стрелна, хвана ме над лакътя и ме спря.
— Не бъдете толкова сигурна. Внимавайте. Моля ви. — Клермон се поколеба, идеалните черти на лицето му се изкривиха, личеше си, че в него протича вътрешна борба. — Особено когато пак видите онзи вещер.
Взрях се в ръката, която ме държеше. Клермон ме пусна. Клепачите се спуснаха над очите му.
Гребах бавно и спокойно обратно към хангара, но повтарящите се движения не успяха да разсеят объркването и безпокойството ми. От време на време зървах по някоя тъмна сянка по крайбрежната алея, но нищо друго не привлече вниманието ми, освен хората, които се прибираха на велосипеди от работа или си разхождаха кучетата.
След като върнах лодката и греблата и заключих хангара, тръгнах с умерена стъпка по алеята.
Матю Клермон стоеше от другата страна на реката пред университетския хангар за лодки.
Затичах и когато погледнах през рамо, него вече го нямаше.


5.

След вечеря седнах на дивана до студената камина във всекидневната и включих лаптопа си. Защо му беше на учен от калибъра на Клермон да разглежда алхимичен ръкопис — дори и омагьосан? Какво го бе накарало да седи цял ден в Бодлианската библиотека до вещица и да чете стари трактати за морфогенезата? Визитката му бе в един от джобовете на чантата ми. Извадих я и я подпрях на екрана.
Потърсих го в интернет. Излезе несвързан с него линк за мистериозно убийство, неизбежните социални мрежи и купчина биографични справки, които изглеждаха обещаващо: страницата на факултета му, статия в «Уикипедия» и линкове към настоящите членове на Кралското дружество.
Кликнах върху страницата на факултета и изсумтях. Матю Клермон беше от онези учени, които не обичаха да публикуват информация за себе си в интернет, дори и академична. На сайта на «Йейл» можеш да намериш телефоните и подробните биографии на всички научни работници. Но очевидно «Оксфорд» имаше по-различно отношение към личното пространство на учените си. Нищо чудно, че един вампир бе избрал да преподава точно тук.
Нямаше никакви данни за Клермон и на сайта на болницата, макар на визитката да бе отбелязана принадлежността му към нея. Написах «Джон Радклиф, Неврология» в кутийката за търсене и попаднах на общо описание на предлаганите от отделението услуги. Нямаше нито едно име на лекар, само дълъг списък с научни изследвания. Започнах да кликам търпеливо върху всички линкове и най-накрая намерих името на страница, озаглавена «Фронтален лоб», макар да нямаше никаква допълнителна информация.
Статията в «Уикипедия» също не ми помогна, сайтът на Кралското дружество — още по-малко. Всяка обещаваща повече информация връзка на главните страници изискваше парола. Нямах късмет в отгатването на потребителското име и паролата на Клермон и ми бе отказан всякакъв достъп след шестото погрешно въвеждане.
Изнервена, въведох името на вампира в търсачката на научните списания.
— Да. — Облегнах се доволно назад.
Матю Клермон може и да не бе оставил много следи за себе си в интернет, но със сигурност проявяваше голяма активност в научната литература. След като сортирах резултатите по дати, получих добра моментна снимка на интелектуалната му история.
Първоначалното ми победоносно чувство се изпари. Той нямаше една-единствена интелектуална история. Имаше четири.
Първата започваше с мозъка. По-голямата й част бе извън моята компетентност, но изглежда, че Клермон си бе изградил научна и медицинска репутация чрез изследвания как фронталният лоб на мозъка управлява импулсите и желанията. Беше направил няколко открития за неврологичните механизми на отложеното удоволствие и участието на префронталната кора на главния мозък в тях. Отворих нов прозорец на браузъра, за да разгледам анатомична схема и да видя за коя част от мозъка става въпрос.
Някои твърдят, че научната работа има зле прикрит автобиографичен характер. Пулсът ми се ускори. Като се имаше предвид, че Клермон е вампир, най-искрено се надявах, че отложеното удоволствие не е нещо, в което е добър.
Следващите ми няколко кликвания ми показаха неочакван обрат в научните интереси на Клермон от мозъка към вълците — норвежките вълци, ако трябва да съм по-точна. По всичко личеше, че е посветил доста време на скандинавските нощи за изследванията си — което не бе никакъв проблем за един вампир, по принцип с ниска телесна температура и способност да вижда добре в тъмното. Опитах се да си го представя в пухено яке и дебели дрехи на снега, с бележник в ръка — и не успях.
Тогава се появи и първата връзка с кръвта.
Докато изследвал вълците в Норвегия, вампирът започнал да анализира кръвта им, за да установи наследствените им връзки. Беше успял да разграничи четири рода сред норвежките вълци, три от които били типични за тези земи. Четвъртият водел началото си от вълк, пристигнал в Норвегия от Швеция или Финландия. Накрая заключаваше, че доста често се среща чифтосване между отделните глутници, което води до обмен на генетичен материал и влияе на еволюцията на вида.
В момента проучваше наследствени черти при други животински видове, както и при хората. Повечето от последните му публикации бяха технически — методи за изследване на тъканни проби и начини за обработване на стари и крехки следи от ДНК.
Стиснах голям кичур от косата си и дръпнах силно с надеждата, че скубането ще увеличи кръвообращението ми и ще помогне на уморените ми неврони да заработят отново. Не беше възможно един учен да е толкова продуктивен в толкова много различни области. Само обучението щеше да отнеме повече от един живот — човешки живот обаче.
Но за вампир, който може да си позволи да работи с десетилетия по всеки отделен проблем, това беше напълно възможно. Каква беше истинската възраст на Матю Клермон, скрита зад външността на трийсет и няколко годишен мъж?
Станах, за да си направя чай. С едната ръка държах димящата чаша, а с другата изрових мобилния си телефон и набрах с палец номера.
Едно от най-хубавите неща при учените бе, че винаги държаха телефоните си включени и ги вдигаха на второто позвъняване.
— Кристофър Робъртс.
— Крис, Даяна Бишъп е.
— Даяна! — Гласът на Крис прозвуча весело, във фона се чуваше музика. — Чух, че си спечелила още една награда за книгата си. Честито!
— Благодаря — отвърнах и се размърдах на дивана. — Беше много неочаквано.
— Не и за мен. Великолепна работа. И като стана въпрос — как върви проучването? Приключи ли с писането на доклада?
— Дори не съм близо до края — казах аз. Ето с това трябваше да се занимавам, а не да търся информация за вампири по интернет. — Виж, извинявай, че те безпокоя в лабораторията. Имаш ли минутка?
— Разбира се. — Извика на някого да намали музиката. Но тя си остана все така силна. — Изчакай. — Чу се приглушен разговор и след това стана тихо. — Така е по-добре — добави той смутено. — Новите са пълни с енергия в началото на семестъра.
— Докторантите винаги са пълни с енергия, Крис. — Усетих лека завист, липсваше ми контактът с нови студенти.
— Ти най-добре знаеш. Кажи сега какво искаш.
С Крис бяхме постъпили по едно и също време «Йейл». И от него не очакваха да се хабилитира, но той ме изпревари с година, като успя да спечели специализация, спонсорирана от фондацията «Макартър» с брилянтната си работа в молекулярната биология.
Не се държа като надменен гений, когато му се обадих най-неочаквано да го питам защо алхимик описва нагряването на две вещества в дестилатор като дърво с клони. Никой друг от химическия факултет не искаше да ми помага, а Крис изпрати двама докторанти да донесат всички материали, необходими за възстановяване на експеримента, след това настоя да отида в лабораторията. После двамата наблюдавахме как мътната сива утайка се превърна във великолепно червено дърво със стотици клони. Оттогава станахме приятели.
Поех дълбоко дъх.
— Вчера се запознах с един човек.
Крис възкликна шеговито, но радостно. От години не спираше да ме запознава с мъже, с които ходеше заедно на фитнес.
— Не става въпрос за романтично запознанство — побързах да добавя аз. — Учен е.
— Точно от това се нуждаеш, от един хубав учен. Трябва ти предизвикателство и личен живот.
— Кой ми го казва! Вчера в колко часа си тръгна от лабораторията? Пък и в живота ми вече има един хубав учен — подразних го аз.
— Не сменяй темата.
— Оксфорд е малък град, няма как да не го срещам непрекъснато. А той все изниква отнякъде. — Не беше съвсем вярно, помислих си и кръстосах пръсти, но пък беше доста близо до истината. — Прегледах научните му разработки, някои от тях разбирам, но сигурно нещо ми убягва, защото не мога да сглобя цялостната картина.
— Само не ми казвай, че е астрофизик — прекъсна ме Крис. — Знаеш, че не съм много силен по физика.
— Но ти си гений!
— Така е — отвърна той, без да се замисля. — Но геният ми не се простира до игри с карти и физика. Името, моля. — Крис се опитваше да проявява търпение, но трудно се намираше достатъчно бърз ум, който да му угоди.
— Матю Клермон. — Името задра гърлото ми също като миризмата на карамфил предната вечер.
Крис подсвирна.
— Хлъзгавият самотник професор Клермон. — Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. — Какво си му направила? Да не си го омагьосала с прекрасните си очи?
Крис не знаеше, че съм вещица, и съвсем случайно използва думата «омагьосала».
— Харесал е книгата ми за Бойл.
— Да бе! — възкликна присмехулно Крис. — Ти си впила в него тези сини очи, а той е мислил за закона на Бойл. Той е учен, Даяна, не е монах. И между другото, е много голяма работа.
— Така ли? — попитах аз тихо.
— Така. Феномен също като теб, започна да публикува още докато пишеше доктората си. И то не глупости, а смислени неща — трудове, под които всеки с удоволствие би се подписал, стига да успее да ги напише за цяла кариера.
Прегледах записките си.
— Негово ли е изследването за механизмите на префронталната кора?
— Написала си си домашното — каза той одобрително. — Не съм много запознат с ранните изследвания на Клермон, повече се интересувам от химическата страна на проучванията му, но публикациите му за вълците вдигнаха доста шум.
— Как така?
— Показа невероятни инстинкти — как вълците си избират къде да живеят, как формират глутниците, как се чифтосват. Създаваше впечатлението, че все едно и той е един от тях.
— А може и да е. — Опитах се да говоря небрежно, но нещо горчиво и завистливо избухна в устата ми и думите прозвучаха грубо.
Матю Клермон нямаше угризения да използва свръхестествените си способности и жаждата си за кръв за напредване в кариерата. Ако в петък вечер той трябваше да взема решенията относно Ашмол, със сигурност щеше да докосне илюстрациите. Изобщо не се съмнявах в това.
— Щеше да е по-лесно да обясним качествата на трудовете му, ако наистина беше вълк — каза спокойно Крис, без да обръща внимание на тона ми. — Но тъй като не е, ще се наложи да признаеш, че е много добър. След като публикуваха откритията му, го приеха за член на Кралското дружество. Наричаха го новия Атънбъроу, но след това изчезна.
Не се и съмнявам, помислих си аз.
— А после отново се появи и започна да се занимава с еволюция и химия?
— Да, но интересът му към еволюцията беше естествено продължение на работата с вълците.
— И какво в неговите изследвания по химия те интересува?
Крис поде някак предпазливо.
— Ами, държи се като учен, който е открил нещо голямо.
— Не те разбирам — намръщих се аз.
— В такива случаи ставаме нервни и се държим странно. Крием се в лабораториите, не ходим по конференции от страх да не се изпуснем и да не помогнем на някой друг да направи откритието.
— Държите се като вълци. — Вече знаех доста за вълците. Това собственическо и прикрито поведение, което Крис описваше, много напомняше за норвежките вълци.
— Точно така — засмя се Крис. — Да не е ухапал някого или да са го видели да вие срещу луната?
— Поне не съм чула — промърморих. — Клермон винаги ли е бил толкова потаен?
— Не съм човекът, когото трябва да питаш — призна си Крис. — Той е дипломиран лекар и сигурно е преглеждал пациенти, макар никога да не е имал кой знае каква клинична репутация. А и вълците го харесвали. Но през последните три години не се е появявал на нито една голяма конференция. — Млъкна. — Чакай малко, сетих се за нещо отпреди няколко години.
— Какво?
— Изнасял доклад, не си спомням подробностите, но една жена му задала въпрос. Било умно питане, но той се отнесъл пренебрежително. Тя обаче била настоятелна. Той се раздразнил, а после направо полудял. Приятел, който е присъствал, каза, че никога не е виждал човек така бързо да превключва от любезност на гняв.
Вече натисках клавишите, опитвах се да намеря повече информация за сблъсъка.
— Д-р Джекил и мистър Хайд, а? Няма нищо в интернет за случката.
— Не се учудвам. Химиците не обичат да си развяват мръсното бельо. За никого от нас не е полезно, когато дойде време да се раздават финансови помощи. Не искаме бюрократите да ни смятат за надути мегаломани. Оставяме тази привилегия на физиците.
— Клермон получава ли финансови помощи?
— О, да! Червив е с пари от помощи. Хич не се тревожи за кариерата на професора. Може и да му се носи славата, че се държи презрително с жените, но това не е намалило паричните потоци към него. Работата му е прекалено добра, за да се случи подобно нещо.
— Срещал ли си се някога с него? — попитах аз с надеждата да чуя преценката на Крис за характера на Клермон.
— Не. Едва ли ще успееш да намериш повече от десетина души, които да ти кажат, че го познават. Не преподава. Но има много слухове — че не харесва жени, че е интелектуален сноб, че не отговаря на писма, не приема студенти да работят по неговите изследвания.
— Но ти май смяташ, че това са глупости.
— Не са глупости — каза замислено Крис. — Просто не смятам, че това има значение, при положение че може да разгадае тайните на еволюцията или да намери лекарство за болестта на Паркинсон.
— Ти го изкара кръстоска между Солк и Дарвин.
— Всъщност, много добра аналогия.
— Толкова ли е добър? — Спомних си колко настървено и съсредоточено Клермон четеше трудовете на Нийдъм. Подозирах, че наистина е доста добър.
— Да. — Крис зашепна: — Ако бях хазартен тип, бих заложил сто долара, че ще спечели Нобелова награда.
Крис бе гений, но не знаеше, че Матю Клермон е вампир. Така че Нобелова награда няма да има — вампирът никога не би рискувал да загуби анонимността си. А на нобеловите лауреати им публикуват снимките.
— Обзаложихме се — казах аз и се засмях.
— Започвай да пестиш, Даяна, защото ще загубиш този облог — изкикоти се и Крис.
Беше загубил последния ни бас. Бях се обзаложила с него на петдесет долара, че ще се хабилитира преди мен. Банкнотата, която ми даде на сутринта след обаждането от фондация «Макартър», беше затъкната под рамката с неговата снимка. На фотографията Крис бе прокарал пръсти през черните си къдрици и се усмихваше глуповато. Получи професурата си девет месеца, след като бе направена снимката.
— Благодаря ти, Крис. Много ми помогна. — Бях искрена. — Връщай се при хлапетата. Сигурно вече са взривили нещо.
— Да. Трябва да отида да ги нагледам. Противопожарната аларма не се е включила, което е добър знак. — Поколеба се. — Я си признай, Даяна. Не се притесняваш да не кажеш нещо неуместно, ако попаднеш на Матю Клермон на някой коктейл. Струва ми се, че правиш някакво проучване. Какво толкова те заинтригува в него?
Крис понякога като че ли подозираше, че съм различна. Но нямаше начин да му кажа истината.
— Падам си по умни мъже.
Той въздъхна.
— Добре, не казвай нищо повече. Ужасна лъжкиня си, да знаеш. Но внимавай. Ако ти разбие сърцето, ще трябва да го сритам, а този семестър съм много зает.
— Матю Клермон няма да ми разбие сърцето — настоях аз. — Той е колега с широки интереси, това е всичко.
— Язък, че си толкова умна. Залагам десет долара, че до края на седмицата ще те покани на среща.
Изсмях се.
— Няма ли да си вземеш поука най-накрая? Добре, десет долара, или еквивалента им в британски лири, когато спечеля баса.
Сбогувахме се. Продължавах да не знам почти нищо за Матю Клермон, но имах по-добра представа на кои въпроси търся отговори, а най-важният сред тях беше: защо някой, който е на прага на откритие в еволюционната теория, ще се интересува от алхимия от седемнайсети век?
Рових в интернет, докато ме заболяха очите. Когато часовникът удари полунощ, бях заритата в записки за вълци и генетика, но още не бях разгадала мистериозния интерес на Матю Клермон към Ашмол.


6.

Следващата сутрин беше мрачна и много по-типична за ранната есен. Исках само да се увия в дебели пуловери и да си остана в квартирата.
Един поглед към лошото време навън ме убеди да не ходя на реката. Излязох да потичам. Във фоайето махнах на нощния портиер, който първо ме изгледа невярващо, а след това насърчително вдигна палци.
С всяка крачка по тротоара сковаността ми изчезваше. Докато стигна до чакълените пътеки на университетския парк, вече дишах дълбоко и се чувствах ведра и готова за дългия ден в библиотеката — без значение колко свръхестествени същества се бяха събрали там.
Когато се върнах, портиерът ме спря.
— Д-р Бишъп?
— Да?
— Съжалявам, че снощи върнах посетителя ви, но такава е политиката на колежа. Следващия път, когато ви идват гости, моля предупредете ни и ще ги пуснем да се качат.
Ведрото ми настроение веднага се изпари.
— Мъж ли беше или жена? — попитах рязко.
— Жена.
Отпуснах рамене, които се бяха качили чак до ушите ми.
— Изглеждаше ми много мила, винаги съм харесвал австралийците. Те са дружелюбни, без да са… нали се сещате… — Портиерът млъкна, но ми стана ясно какво се опитва да каже. Австралийците са като американците, но не толкова настойчиви. — Но ви позвънихме в квартирата.
Намръщих се. Бях изключила звука на телефона, защото Сара никога не успяваше да пресметне часовата разлика между Мадисън и Оксфорд и ми звънеше посред нощ. Това обясняваше всичко.
— Благодаря, че ми казахте. В бъдеще ще ви предупреждавам, ако ще ми идват гости — обещах.
Качих се в квартирата си, светнах лампата в банята и видях, че последните два дни си бяха взели своето. Тъмните кръгове, които се бяха появили вчера около очите ми, вече приличаха на синини. Погледнах си ръцете за наранявания и с изненада не открих такива. Вампирът ме бе стиснал толкова силно, та бях сигурна, че е спукал кръвоносните съдове под кожата ми.
Взех душ, облякох се в широки панталони и поло. Черният цвят на дрехите подчертаваше ръста ми и прикриваше атлетичната ми фигура, но също така на неговия фон приличах на труп. Затова вързах един виолетов пуловер около раменете си. От него сенките под очите ми станаха още по-лилави, но поне вече не бях толкова мъртвешки бледа. Косата ми стърчеше във всички посоки и пукаше при всяко движение. Единственото решение бе да я свия на малък разчорлен кок на тила.
Предния ден Клермон бе поръчал доста книги и бях готова и днес да го срещна в читалнята «Херцог Хъмфри». Приближих се към гишето с изправени рамене.
И пак заварих дежурния и двамата му помощници да се щурат като подплашени птици. Този път суетнята им бе ограничена в триъгълника между гишето за поръчки, картотеката на ръкописите и кабинета на главния библиотекар. Мъкнеха купчини кутии и бутаха колички с ръкописи под зорките очи на чудовищата от водоливниците към първите три работни места.
— Благодаря, Шон — долетя от дълбините на читалнята дълбокият любезен глас на Клермон.
Добрата новина бе, че не ми се налагаше повече да деля бюро с вампир.
А лошата — че не можех да вляза или изляза от библиотеката, нито да си поръчам ръкопис, без зоркият поглед на Клермон да следи всяко мое движение. А днес имаше и подкрепление.
Дребно момиче подреждаше книжа и папки във втората ниша. Носеше дълъг развлечен кафяв пуловер, който й стигаше почти до коленете. Когато се обърна, с изненада установих, че е жена. Очите й бяха в кехлибарени и черни краски, а погледът им бе леден.
Дори да не бях усетила хладното докосване на погледа й, сияйната й бледа кожа и неестествено гъстата лъскава коса я издаваше, че е вампир. Кичурите й се виеха като змии покрай лицето и по раменете. Тя направи крачка към мен, без да се опитва да крие уверените си резки движения, и ме изгледа зверски. Очевидно не й харесваше, че се налага да е тук, и обвиняваше мен за това.
— Мириам — повика я тихо Клермон и излезе измежду лавиците на централната пътека. Спря се и на устните му се появи учтива усмивка. — Д-р Бишъп. Добро утро. — Прокара пръсти през косата си, от която тя стана още по-артистично разрошена. Аз също инстинктивно си погладих косата и започнах да подръпвам един кичур зад ухото си.
— Добро утро, професор Клермон. Виждам, че пак сте тук.
— Да. Но днес няма да съм при вас в «Селдън Енд». Успяха да ни намерят място тук, където няма да притесняваме никого.
Вампирката хвърли наръч книжа върху бюрото.
Клермон се усмихна.
— Може ли да ви представя сътрудничката ми д-р Мириам Шепард. Мириам, това е д-р Даяна Бишъп.
— Д-р Бишъп — кимна хладно Мириам и ми подаде ръка. Поех я и останах поразена от контраста между малката и студена длан и моята собствена, която бе значително по-голяма и топла. Понечих да се отдръпна, но тя ме стисна здраво и за малко да ми счупи костите. Когато най-накрая ме пусна, едвам се удържах да не си тръсна ръката.
— Д-р Шепард. — Тримата стояхме един до друг и се чувствахме неловко. Какво е редно да попиташ един вампир сутрин? Прибягнах към баналностите на човешките същества. — Трябва да се захващам за работа.
— Желая ви ползотворен ден — каза Клермон и кимането му беше хладно като ръкостискането на Мириам.
Господин Джонсън се появи до мен с малката купчинка сиви кутии, които бях поръчала.
— Днес ще ви настаним на А4, д-р Бишъп — уведоми ме той и доволно наду бузи. — Ще ви отнеса поръчките. — Раменете на Клермон бяха толкова широки, че не можех да видя дали на бюрото му има подвързани ръкописи. Потиснах любопитството си и последвах главния библиотекар към обичайното си място в «Селдън Енд».
Клермон не седеше до мен, но въпреки това усещах силно присъствието му, докато си вадех моливите и си включвах компютъра. Настаних се с гръб към празното помещение, взех първата кутия, извадих подвързания с кожа ръкопис и го сложих на поставката.
Познатите действия — четенето и воденето на записки — скоро погълнаха вниманието ми. Приключих с първия документ за по-малко от два часа. Погледнах часовника си, още нямаше единайсет. Имаше време за още един до обяд.
Ръкописът във втората кутия беше по-малък от първия, но в него имаше интересни скици на алхимични инсталации и устройства за химически процедури. Представляваше нещо средно между готварска книга и наръчник на отровителя. «Вземете съда с живак и го нагрявайте над пламък три часа — започваха указанията. — И когато се съедини с Философското дете, го оставете да се утаи, докато Черният гарван го отнесе към смъртта му.» С всяка изминала минута пръстите ми летяха все по-бързо по клавишите.
Бях се подготвила, че днес ще ме зяпат всевъзможни свръхестествени същества. Но когато часовникът удари един, бях все още на практика сама в «Селдън Енд». Единственият друг читател беше докторант с шал на червени, бели и сини ивици — цветовете на «Кебъл Колидж». Той се взираше тъпо в купчина редки книги и си гризеше ноктите, като от време на време щракваше прекалено силно със зъбите.
След като попълних още две поръчки и си събрах ръкописите, станах от мястото си, за да отида на обяд. Бях доволна от сутрешните си занимания. Джилиан Чембърлейн ме изгледа злобно от неудобното бюро под стария часовник, когато минавах покрай нея. Погледите на двете вампирки от предния ден се забиха като ледени висулки в мен, а демонът от музикалната читалня бе довел още двама себеподобни. Тримата се занимаваха с четец на микрофилми, частите му бяха пръснати покрай тях, а една ролка се бе търколила незабелязано на пода.
Клермон и асистентката му вампирка все още седяха близо до гишето за поръчки на читалнята. Той твърдеше, че свръхестествените същества се събираха заради мен, а не заради него. Но държанието им днес ми подсказваше друго, помислих си аз триумфално.
Докато връщах ръкописите си, Матю Клермон ми хвърли хладен поглед. Струваше ми известно усилие, но се направих, че не го забелязвам.
— Приключи ли с тези? — попита Шон.
— Да. Има още два на бюрото ми. Ако ми доставите и тези, ще бъде страхотно. — И му подадох поръчките. — Искаш ли да дойдеш с мен на обяд?
— Валъри току-що излезе. Боя се, че не мога да мръдна — каза той, изпълнен със съжаление.
— Следващия път. — Стиснах портмонето си в ръка и се обърнах.
Ниският глас на Клермон обаче ме спря.
— Мириам, време е за обяд.
— Не съм гладна — отвърна тя с ясно мелодично сопрано, в което имаше и нотка гняв.
— Свежият въздух ще ти помогне да се съсредоточиш по-добре. — Заповедническият тон на Клермон не можеше да се сбърка с нищо. Мириам въздъхна шумно, хвърли молива на бюрото си, излезе от сенките и тръгна след мен.
Обикновено обядвах в кафенето на втория етаж на близката книжарница. Усмихнах се при мисълта как Мириам щеше да си запълва времето, докато се хранех, сред туристите, които се тълпяха пред щендерите с картички между полиците с пътеводители на Оксфорд и криминалната секция.
Взех си сандвич и чай и се сврях в най-далечния ъгъл на претъпканото помещение между бегъл познат от историческия факултет, който четеше вестник, и студент, разделящ вниманието между МР3-плейъра си, мобилния си телефон и компютъра си.
След като си изядох сандвича, взех чашата чай с две ръце, погледнах през витрината и се намръщих. Един от непознатите демони от «Херцог Хъмфри» се бе облегнал на вратата на библиотеката и се взираше във витрините на книжарницата.
Усетих напрежение по скулите си, леко и ефирно като целувка. Вдигнах поглед и съзрях още един демон. Тя беше красива, със завладяващи, противоречиви черти — устата й бе прекалено голяма за деликатното лице, огромните й шоколадовокафяви очи бяха прекалено близо едно до друго, а косата й — прекалено светла за кожата с цвят на мед.
— Д-р Бишъп? — Австралийският й акцент ме поля като студена вода.
— Да — прошепнах аз и хвърлих поглед към стълбите. Оттам не се подаваше тъмнокосата глава на Мириам. — Аз съм Даяна Бишъп.
Тя се усмихна.
— Агата Уилсън. И приятелката ви долу не знае, че съм тук.
Това беше абсурдно старомодно име за жена само десетина години по-възрастна и много по-модерно облечена от мен. Името й ми бе познато и смътно си спомних, че я бях виждала в някакво модно списание.
— Може ли да седна? — попита тя и посочи мястото, освободено от историка.
— Разбира се — промълвих.
В понеделник срещнах вампир. Във вторник вещер се опита да ми проникне в главата. Очевидно сряда беше денят на демоните.
Макар че демоните непрекъснато ме следваха по петите, докато бях студентка, знаех много по-малко за тях, отколкото за вампирите. Малцина проумяваха тези същества, а и Сара никога не успяваше да отговори на въпросите ми за тях. Според нея демоните били престъпна низша класа. Тъй като преливали от изобретателност и творческа енергия, лъжели, крадели, мамели и дори убивали, като винаги си мислели, че ще им се размине. Според Сара дори още по-притеснително било раждането им. Нямало как да се предвиди кога ще се пръкне демон, тъй като родителите им по принцип били обикновени хора. Според леля ми това затвърждавало и без това маргиналното им положение в йерархията на съществата. Тя ценеше високо семейните традиции на вещиците и тяхното потекло и не одобряваше демонската непредвидимост.
Отначало Агата Уилсън се задоволи само с мълчаливо присъствие край мен, просто ме гледаше как си държа чая. Но след това ме заля с трескав поток от думи. Сара все казваше, че с демоните е невъзможно да се разговаря, защото те винаги започвали от средата.
— Толкова много енергия ни привлича — каза тя делово, все едно й бях задала въпрос. — Вещиците пристигнаха в Оксфорд за Мабон и така се бяха разбъбрили, все едно светът не е пълен с вампири, които чуват всичко. — Млъкна. — Не бяхме сигурни, че пак ще я видим.
— Кое? — попитах тихо.
— Книгата — довери ми тя почти шепнешком.
— Книгата — повторих аз с равен тон.
— Да. След това, което вещиците й сториха, не вярвахме, че пак ще я зърнем някога.
Очите на демоничната жена бяха впити в някаква точка по средата на помещението.
— О, вие също сте вещица, разбира се. Може би не бива да ви говоря така. Но си мислех, че само вие от всички вещици ще успеете да разберете какво са направили с нея. А сега и това — добави тя тъжно, взе захвърления вестник и ми го подаде.
Сензационното заглавие веднага привлече вниманието ми. «Вампир на свобода в Лондон». Прочетох набързо статията.

«Полицията няма нови улики за загадъчното убийство на двама мъже в Уестминстър. Труповете на Даниел Бенър (22 г.) и Джейсън Енрайт (26 г.) са намерени на алеята зад кръчмата «Бялото сърце» на улица «Сейнт Олбън» рано сутринта в неделя от собственика на заведението Рег Скот. И двамата мъже са били с прерязани сънни артерии и множество прорезни рани по шията, ръцете и торса. Експертизата е доказала, че причина за смъртта е загуба на кръв, макар на местопрестъплението да не е намерена кръв.
Властите, разследващи «вампирските убийства» — както бяха наречени от местните жители тези престъпления — са потърсили съдействието на Питър Нокс. Авторът на бестселъри за модерен окултизъм, сред които «Тъмни дела», «Дяволът и съвремието» и «Възходът на магията: нуждата от мистерии в ерата на науката», е канен за консултант по целия свят, когато има сатанински и серийни убийства.
«Няма доказателства, че става въпрос за ритуални убийства», каза Нокс пред репортери на пресконференция. «Нито пък прилича на дело на сериен убиец», заключи той въпреки приликите с убийствата на Кристияна Нилсен в Копенхаген миналата година и на Сергей Морозов в Санкт Петербург през 2007 година. Когато журналистите настояха за коментар, Нокс допусна, че може да става въпрос за имитатор или имитатори.
Загрижени граждани са организирали доброволни отряди и местната полиция праща свои представители от врата на врата, които да отговарят на въпроси и да осигуряват помощ. Властите настояват лондончани да предприемат допълнителни мерки за опазване на сигурността си, особено през нощта.»

— Това са измислици на вестникар, който търси сензации — изтъкнах и подадох вестника на демона. — Пресата се храни с хорските страхове.
— Нима? — попита тя и се огледа наоколо. — Не съм убедена. Според мен има и още нещо. С вампирите никога не се знае. Те са само на една крачка от животните. — Агата Уилсън изкриви кисело устни. — А казват, че ние сме били нестабилни. Но е опасно за който и да е от нас да привлича хорското внимание.
Говорехме прекалено дълго за вещици и вампири, а бяхме на публично място. Студентът още беше със слушалки на ушите, а другите клиенти бяха потънали в собствените си мисли или бяха приближили глави към хората, с които обядваха.
— Не знам нищо за ръкописа, нито за това, което са му сторили вещиците, госпожице Уилсън. И също така не е у мен — добавих веднага, в случай че и тя си мислеше, че съм го откраднала.
— Наричай ме Агата. — Взря се в шарка на килима. — Значи сега е в библиотеката. Те ли ти казаха да я върнеш?
Вещиците ли имаше предвид? Вампирите? Библиотекарите? Избрах най-вероятното предположение.
— Вещиците ли? — прошепнах.
Агата кимна и погледът й се стрелна из помещението.
— Не. Когато приключих с нея, просто я върнах.
— А, значи си я върнала — подчерта многозначително Агата. — Всички си мислят, че библиотеката е просто сграда, но това не е така.
Отново си спомних онова странно присвиване, което усетих, когато Шон сложи ръкописа върху движещата се лента.
— Библиотеката е такава, каквато вещиците искат да бъде — продължи тя. — Но книгата не ти принадлежи. Не бива вещиците да решават къде да бъде пазена и кой да я вижда.
— И какво му е толкова специалното на този ръкопис?
— Книгата обяснява защо сме на тази земя — каза тя, а в гласа й се прокрадна издайническо отчаяние. — Разказва историята ни — началото, средата, дори края. Ние, демоните, трябва да проумеем мястото си в света. Ние имаме по-голяма нужда от това, отколкото вещиците и вампирите. — В нея вече нямаше нищо объркано. Беше като камера, която дълго време не е била на фокус, но после е дошъл някой, раздрусал я е и лещите са се подредили.
— Знаете мястото си в света — започнах аз. — Има четири вида същества — хора, демони, вампири и вещици.
— А откъде са се появили демоните? Кой ги е създал? Защо сме тук? — Кафявите й очи светнаха. — Ти знаеш ли откъде идва дарбата ти? Знаеш ли?
— Не — прошепнах аз, клатейки глава.
— Никой не знае — добави тя тъжно. — И не спираме да се чудим. Отначало хората си мислели, че демоните са ангели-хранители. Вярвали, че сме богове, пратени на земята, и жертви на собствените ни страсти. Мразели ни, защото сме различни, и изоставяли децата си, ако се окажели демони. Обвинявали ни, че им обсебваме душите и ги подлудяваме. Демоните са много талантливи, но не са зли, не са като вампирите. — Сега вече тонът й стана категорично гневен, макар да не повишаваше глас. — Ние никога не бихме подлудили никого. Ние сме много повече от вещиците жертви на човешките страхове и завист.
— Има достатъчно противни легенди и за вещиците — отбелязах и се сетих за лова на вещици и последвалите екзекуции.
— Вещиците се раждат от вещици. Вампирите създават други вампири. Имате си семейна история и спомени, с които да се утешавате, когато се чувствате самотни и объркани. А ние си нямаме нищо, само разкази на човешки същества. Нищо чудно, че толкова много демони са със сломен дух. Единствената ни надежда е някой ден да срещнем други демони и да знаем, че има и други като нас. Синът ми беше един от късметлиите. Натаниъл имаше майка-демон, която видя признаците у него и му помогна да осъзнае какво представлява. — Тя се извърна за миг, за да се овладее. Когато очите й отново срещнаха моите, видях, че са пълни с тъга. — Може би хората са прави. Може би ние наистина сме обсебени. Виждам разни неща, Даяна. А не бива да ги виждам.
Някои демони бяха пророци. Никой не бе сигурен, дали пророчествата им бяха надеждни като тези на вещиците.
— Виждам кръв и ужас. Виждам теб — продължи тя и погледът й отново стана разконцентриран. — Понякога виждам вампира. Той иска тази книга отдавна. Но вместо нея намери теб. Много любопитно.
— Защо му е на Матю Клермон тази книга?
Агата сви рамене.
— Вампирите и вещиците не споделят с нас. И твоят вампир нищо не ни казва, макар да е по-мил с демоните от другите му събратя. Напоследък има много тайни и много хитри човешки същества. Ще ни усетят, ако не внимаваме. Хората обичат властта, както и тайните.
— Той не е моят вампир. — Изчервих се.
— Сигурна ли си? — попита тя, като се взираше в хромираните части на кафе-машината, сякаш бяха магическо огледало.
— Да — отвърнах, напълно уверена в отговора си.
— Една малка книга може да пази огромна тайна, която би могла да промени света. Ти си вещица. Знаеш, че думите имат власт. И ако твоят вампир знае тази тайна, той няма да се нуждае от теб. — Кафявите очи на Агата станаха топли и добри.
— Матю Клермон може да си поръча ръкописа, щом толкова много го иска. — Мисълта, че може би в момента точно това прави, ми се стори странно смразяваща.
— Когато пак се озове у теб — заговори тя трескаво, като сграбчи ръката ми, — обещай ми да не забравяш, че не само вие имате нужда да научите тайните. Демоните също са част от общата картина. Обещай ми.
Докосването й предизвика лека паника у мен, изведнъж усетих задуха в помещението и напрежението, което се излъчваше от хората вътре. Инстинктивно започнах да се оглеждам за най-близкия изход, като в същото време се опитвах да успокоя дишането си и да потисна желанието си да избягам.
— Обещавам — промълвих колебливо, без да разбирам съвсем за какво се споразумяваме.
— Добре — каза тя разсеяно и пусна ръката ми. Погледът й започна да блуждае. — Много мило от твоя страна, че си поговори с мен. — Агата отново се взря в килима. — Ще се видим пак. Помни, някои обещания са по-важни от други.
Оставих чайника и чашата си на сивата пластмасова табла върху кофата за боклук, изхвърлих и опаковката от сандвича си. Погледнах през рамо и видях, че Агата чете спортната страница на зарязания от историка «Лондон Дейли».
Докато излизах, не видях Мириам, но усещах погледа й.


Докато съм била на обяд, «Селдън Енд» се бе изпълнил с обикновени човешки същества, всички бяха потънали в работата си и не обръщаха внимание на стълпотворението от свръхестествени твари край тях. Изпълнена със завист към неведението им, взех ръкописите с твърдото намерение да се съсредоточа, но вместо това започнах да премислям разговора си в кафенето и събитията от последните няколко дни. На пръв поглед илюстрациите в книгата на Ашмол нямаха никаква връзка с това, което каза Агата Уилсън. И щом Матю Клермон и демонът толкова много се интересуваха от този ръкопис, защо не го поръчаха?
Затворих очи и си припомних всички подробности от контакта си с ръкописа, като се опитвах да открия някаква логика от последните дни. Изчистих съзнанието си и си представих загадката като парченца от пъзел върху бяла маса. Опитах се да подредя цветните формички. Накрая се изнервих, бутнах назад стола си от бюрото и тръгнах към изхода.
— Някакви поръчки? — попита ме Шон, докато взимаше ръкописите от ръцете ми. Подадох му прясно попълнените формуляри. Той се усмихна на дебелата купчина, но не каза нищо.
Преди да си тръгна, трябваше да свърша две неща. Първото бе въпрос на елементарна любезност. Не бях сигурна как точно успяха, но вампирите по някакъв начин ме бяха защитили от безкрайния поток свръхестествени същества в «Селдън Енд». Вещиците и вампирите нямаха много поводи да си благодарят един на друг, но за два дни Клермон на два пъти ме бе предпазил. Не исках да проявявам неблагодарност, нито лицемерие като Сара и нейните приятелки във вещерската общност на Мадисън.
— Професор Клермон?
Вампирът вдигна очи.
— Благодаря — казах аз, срещнах погледа му и не се откъснах от него, докато той не се извърна.
— За нищо — промълви той с лека изненада в гласа.
Второто, което трябваше да свърша, бе по-практично. Щом Матю Клермон се нуждаеше от мен, значи и аз се нуждаех от него. Исках да ми каже защо книгата на Ашмол привличаше толкова много внимание.
— Наричай ме Даяна — предложих веднага, още преди да съм загубила куража си.
Матю Клермон се усмихна.
Сърцето ми спря да бие за част от секундата. Това не бе онази лека, учтива усмивка, с която вече бях свикнала. Крайчетата на устата му се вдигнаха към очите и цялото му лице грейна. Господи, колко е хубав, помислих си пак, леко замаяна.
— Добре — съгласи се тихо. — Но и ти ме наричай Матю.
Кимнах да потвърдя, а пулсът ми още беше неритмичен. По тялото ми се разля някаква топлина, която стопи цялото напрежение от разговора с Агата Уилсън.
Ноздрите на Матю леко се разшириха. Усмивката му стана още по-широка. Каквото и да се случваше в тялото ми, той го бе подушил. Нещо повече, по всичко личеше, че бе разбрал какво става с мен.
Изчервих се.
— Приятна вечер, Даяна. — Провлачи глас, когато изричаше името ми, и то прозвуча странно и екзотично.
— Лека нощ, Матю — отвърнах аз и бързо се отдалечих.
Същата вечер, докато гребях по тихата река, видях на няколко пъти тъмна сянка по крайбрежната алея, която все бе малко пред мен, като тъмна пътеводна звезда, която ми помагаше да намеря пътя към дома.


7.

В два и петнайсет се стреснах насън от ужасното усещане, че се давя. Кошмарът бе превърнал завивките, с които се борех, в тежки мокри водорасли. Мъчех се да се откопча от тях и да изплувам към бистрата вода. Точно когато усетих, че имам надежда за спасение, нещо ме сграбчи за глезена и ме дръпна надолу.
Но както винаги става в такива случаи, се събудих внезапно, преди да разбера какво ме бе сграбчило. Лежах няколко минути дезориентирана и плувнала в пот, а сърцето ми биеше в стакато и караше целия ми гръден кош да вибрира.
От прозореца в мен се взираше бледо лице с тъмни хлътнали очи.
Прекалено късно осъзнах, че това е собственото ми отражение в стъклото. Едвам успях да стигна до банята, където повърнах. Следващите трийсет минути прекарах свита на кълбо на студения, покрит с плочки под, през които обвинявах Матю Клермон и струпаните край мен свръхестествени същества за състоянието си. Накрая успях да се завлека до леглото и да поспя още няколко часа. На зазоряване си облякох екипа за гребане.
Когато слязох във фоайето, портиерът ме изгледа озадачено.
— Излизате толкова рано в тази мъгла, д-р Бишъп? Изглеждате изтощена, ако позволите да отбележа. Няма ли да е по-добре да се поизлежавате още малко? Реката ще си е на мястото и утре.
Обмислих съвета на Фред и поклатих глава.
— Не, чувствам се по-добре, като се раздвижа. — Той не изглеждаше много убеден. — А и студентите се връщат този уикенд.
Тротоарът беше мокър, затова тичах по-бавно от обикновено и заради лошото време, и заради умората си. Обичайният ми маршрут минаваше покрай «Ориел Колидж» и през високите черни железни порти между «Мертон» и «Корпус Кристи». От залез до изгрев-слънце те бяха заключени, за да държат надалеч хората от поляните покрай реката, но първото нещо, което научаваш, когато гребеш в Оксфорд, е как да ги преодолееш. Изкатерих се по тях с лекота.
Познатият ритуал с пускането на лодката на вода свърши работа. Когато се плъзна от кея през мъглата, вече се чувствах почти нормално.
В мъгливо време гребането прилича още повече на летене. Влагата приглушава обичайните звуци от птиците и автомобилите и усилва припляскването на греблата във водата и свистенето на въздуха покрай лодката. Без очертанията на брега и познатите ориентири те водят само инстинктите.
Успях да постигна перфектен ритъм със скула, ушите ми улавяха и най-малката промяна в звука на греблата, която ми подсказваше дали съм се приближила прекалено към брега, а очите ми — всяка сянка на разминаваща се с мен лодка. Мъглата бе толкова гъста, та си помислих дали да не обърна, но дългата река пред мен ме мамеше неустоимо.
Когато приближих таверната, внимателно обърнах лодката. Двама гребци зад мен обсъждаха разгорещено печелившите стратегии в характерния за Оксфорд и Кембридж гребен стил.
— Искате ли да минете пред мен? — извиках им аз.
— Разбира се! — получих незабавен отговор. Двамата се стрелнаха покрай мен, без да нарушават ритъма си.
Звукът от греблата им заглъхна в далечината. Реших да се връщам към хангара и да приключвам за днес. Оказа се кратка тренировка, но поне помогна на схващането ми от третата поредна нощ на недоспиване.
Прибрах лодката и греблата, заключих хангара и тръгнах бавно към градчето. Беше толкова тихо в ранните утринни часове, че губех представа за място и време. Затворих очи и си представих, че съм в нищото — не в Оксфорд, нито на което и да е друго място, което си имаше име.
Когато пак ги отворих, пред мен бе изплувало някакво тъмно очертание. Затаих дъх от страх. Сянката се втурна към мен и ръцете ми инстинктивно се вдигнаха нагоре, за да ме предпазят от опасността.
— Даяна, извинявай. Помислих, че си ме видяла. — Беше Матю Клермон. Лицето му бе сгърчено от притеснение.
— Вървях със затворени очи. — Сграбчих пуловера си на врата, а той отстъпи назад. Облегнах се на едно дърво, докато дишането ми се успокои.
— Би ли ми казала нещо? — попита Клермон, когато сърцето ми спря да бие учестено.
— Не и ако се каниш да ме питаш какво правя край реката в мъглата, когато вампири, демони и вещици ме следят. — Нямах нужда от лекция, не и тази сутрин.
— Не. — В гласа му се прокрадна лек сарказъм. — Макар че това е добър въпрос. Исках да те питам защо вървиш със затворени очи.
Засмях се.
— Какво, ти не го ли правиш?
Матю поклати глава.
— Вампирите имат само пет сетива. Смятаме за правилно да използваме всички — подхвърли той с насмешка.
— Няма никаква магия в това, Матю. А е игра, която играя от дете. Побъркваше леля ми. Все се прибирах у дома с надраскани и насинени крака от тичане през храсти и дървета.
Вампирът изглеждаше угрижен. Бръкна в джобовете на сивите си панталони и се загледа в мъглата. Днес бе облечен в сиво-син пуловер, който правеше косата му по-тъмна, но не носеше сако. Странен пропуск в това време. Изведнъж се почувствах размъкната, прииска ми се на клина ми за гребане да нямаше дупка отзад на лявото бедро от триенето в лодката.
— Как мина гребането тази сутрин? — попита накрая Клермон, сякаш вече не знаеше. Не бе излязъл на утринна разходка.
— Добре — отвърнах кратко.
— Няма много хора наоколо толкова рано.
— Не, но аз обичам реката да е празна.
— Не е ли рисковано да се гребе в такова време, когато малцина са навън? — Тонът му бе приятелски и ако не беше вампирът, който следеше всяка моя стъпка, може би щях да приема въпроса му като несръчен опит за завързване на разговор.
— Защо да е рисковано?
— Ако се случи нещо, може и никой да не те види.
Никога преди не се бях страхувала, докато бях в реката, но той имаше известно право. Въпреки това свих рамене.
— Студентите идват в понеделник. Наслаждавам се на спокойствието, докато го има.
— Наистина ли семестърът започва следващата седмица? — Клермон изглеждаше искрено изненадан.
— Нали си на щат във факултет? — засмях се аз.
— Технически — да, но не се срещам със студенти. Назначен съм по-скоро в качеството си на изследовател. — Стисна устни. Не обичаше да му се смеят.
— Сигурно е хубаво така. — Мислех си за залата с триста места за въвеждащата ми лекция и притеснените първокурсници.
— По-спокойно е. Апаратурата в лабораторията ми не задава въпроси защо работя до късно. А си имам и двама асистенти — д-р Шепард и д-р Уитмор, така че не съм напълно сам.
Въздухът беше влажен, умирах от студ. А и ми се струваше неестествено да си разменям любезности с вампир в мъгливата мрачна утрин.
— Трябва да се прибирам.
— Искаш ли да те закарам?
Преди четири дни не бих приела такова предложение от вампир, но сега идеята ми се стори отлична. Пък и щях да имам възможност да попитам защо биохимик се интересува от алхимичен ръкопис от седемнайсети век.
— Разбира се — приех.
Свенливият, но доволен поглед на Клермон бе напълно обезоръжаващ.
— Колата ми е паркирана наблизо — каза той и посочи към «Крайст Чърч Колидж». Вървяхме мълчаливо няколко минути, обвити в сива мъгла и със странното усещане да останем насаме — вампир и вещица. Той нарочно правеше по-малки крачки, за да върви до мен, и на открито изглеждаше много по-спокоен, отколкото в библиотеката.
— Това ли е твоят колеж?
— Не, никога не съм бил част от този колеж. — Начинът му на изразяване ме накара да се почудя от какво ли е бил част. После се замислих колко дълго е живял. Понякога ми се струваше стар като самия Оксфорд.
— Даяна? — Клермон спря.
— Да? — Бях поела към университетския паркинг.
— Насам е — каза той и посочи в обратна посока.
Поведе ме към малка, обградена със стени площадка. Под жълт знак, който категорично забраняваше паркирането, бе спрян нисък черен ягуар. На огледалото за обратно виждане висеше пропуск за болницата «Джон Радклиф».
— Разбирам — изсумтях и сложих ръце на кръста. — Паркираш където си поискаш.
— Обикновено паркирам като примерен гражданин, но времето тази сутрин ми подсказа, че мога да направя изключение — обясни отбранително Матю. Пресегна дългата си ръка покрай мен, за да отключи вратата. Ягуарът беше стар модел, без електронно заключване и навигационна система, но изглеждаше сякаш току-що е изкаран от някое изложение. Клермон отвори вратата, аз се качих. Тапицерията с цвят на карамел вдъхваше приятно усещане.
Никога не бях влизала в такава луксозна кола. Най-страшните подозрения на Сара за вампирите щяха да се потвърдят, ако разбереше, че карат ягуари, докато тя шофираше разбитата си лилава хонда сивик, която от старост бе придобила цвета на печен патладжан.
Клермон пое към портите на «Крайст Чърч», където изчака да се отвори пролука в утринния трафик, съставен най-вече от камиони за доставки, автобуси и велосипеди.
— Би ли искала да закусиш, преди да те откарам у вас? — попита той небрежно, стиснал полирания волан. — Сигурно си огладняла след тренировката.
За втори път Клермон ме канеше да (не) ядем заедно. Да не би това да е някаква вампирска мания? Да не би да обичат да гледат как другите хора ядат?
Комбинацията от вампир и хранене ми напомни за вампирската диета. Всички на планетата знаеха, че вампирите се хранят с човешка кръв. Но дали само това консумираха? Вече не бях сигурна, че е добра идея да се возя в колата на вампир. Вдигнах ципа на яката на пуловера си и се примъкнах няколко сантиметра по-близо до вратата.
— Даяна? — подкани ме той.
— Бих хапнала — признах колебливо. — И бих убила за чаша чай.
Той кимна, забил поглед в движението.
— Знам точното място.
Клермон зави нагоре по хълма и после надясно по Хай стрийт. Минахме покрай статуята на съпругата на крал Джордж II под свода на «Куинс Колидж», след това поехме към ботаническата градина на Оксфорд. Тишината в колата правеше града да изглежда по-неземен със своите стърчащи от мъглата кули и бойници.
Не разговаряхме и неговата неподвижност ме накара да осъзная колко много се движа, примигвам, дишам учестено и се оправям. Но не и Клермон. Той изобщо не мигаше и рядко дишаше. Всяко движение, с което завърташе волана или натискаше педалите, беше едвам доловимо и изключително ефективно, сякаш дългият му живот изискваше от него да съхранява енергията си. Отново се зачудих за истинската възраст на Матю Клермон.
Вампирът зави в една странична уличка и спря пред малко кафене, пълно с местни граждани, разнасящи нагоре-надолу чинии с храна. Някои четяха вестници, други си бъбреха със съседите по маса. И както забелязах с огромно удоволствие — всички пиеха от огромни чаши с чай.
— Не знаех за това заведение — казах аз.
— Това е добре пазена тайна — засмя се той палаво. — Не искат университетските преподаватели да съсипят атмосферата.
Обърнах се да си отворя вратата, но още преди да съм докоснала дръжката, Клермон вече бе от другата страна и го направи вместо в мен.
— Как стигна до тук толкова бързо? — избоботих.
— С магия — отговори той и сви устни. Очевидно не одобряваше жени, които сами си отварят вратата, както се говореше и че не одобрява жени, които спорят с него.
— Мога и сама да си отворя — заявих, докато слизах.
— Защо съвременните жени толкова държат сами да си отварят вратите? — попита той рязко. — Да не би да вярвате, че така демонстрирате физическата си сила?
— Не, но е знак за независимостта ни. — Стоях със скръстени ръце и го предизвиквах да ми противоречи, защото си спомних какво ми бе казал Крис за държанието на Клермон към жена, която задавала твърде много въпроси.
Без да каже и дума повече, той затвори вратата на колата и отвори тази на кафенето. Аз нарочно не помръдвах от мястото си и го чаках да влезе. Топлият въздух от вътрешността на заведението донесе миризма на бекон и препечени филийки. Устата ми започна да се пълни със слюнка.
— Ти си невероятно старомоден — отбелязах с въздишка и реших повече да не се съпротивлявам. Днес може да ми отваря вратите, щом е готов да ме черпи с топла закуска.
— След теб — промърмори той.
Влязохме и започнахме да си проправяме път между претъпканите маси. Кожата на Клермон, която изглеждаше почти нормална в мъглата, тук бе издайнически бледа под ярките лампи на тавана. Две човешки същества се взряха в него, докато се разминавахме. Вампирът се стегна.
Идването ни не беше добра идея, помислих си неспокойно, когато видях и други човешки погледи да се насочват към нас.
— Здрасти, Матю — подвикна весел женски глас иззад щанда. — Маса за двама за закуска?
Лицето му се озари.
— За двама, Мери. Как е Дан?
— Достатъчно добре, за да се оплаква, че му е писнало да лежи. Бих казала, че определено започва да оздравява.
— Това е прекрасна новина — каза Клермон. — Би ли донесла на дамата чай? Тя заплашва да убие за една чаша.
— Няма да се наложи, скъпа — погледна ме Мери с усмивка. — Сервираме чай и без кръвопролития. — Едрата дама излезе иззад щанда и ни поведе към маса в далечния ъгъл до вратата към кухнята. Две ламинирани менюта пльоснаха върху масата. — Тук никой няма да ви пречи, Матю. Ще пратя Стеф да донесе чая. Останете колкото искате.
Клермон се погрижи да ме настани с гръб към стената. Седна срещу мен и ме отдели от останалото помещение. Нави менюто на цилиндър, след това го остави да се развие и видимо настръхна. В присъствието на други вампирът ставаше неспокоен и нескопосан, точно като в библиотеката. Чувстваше се далеч по-комфортно, когато двамата бяхме сами.
Разгадах значението на това поведение благодарение на новите си познания за норвежките вълци. Защитаваше ме.
— Кой според теб представлява заплаха, Матю? Казах ти, че мога и сама да се грижа за себе си. — Гласът ми прозвуча малко по-кокетно, отколкото възнамерявах.
— Да, сигурен съм, че можеш — каза той с известно съмнение.
— Виж — започнах аз, като се опитвах да говоря спокойно. — Ти успя да ги държиш далеч от мен, за да мога да свърша малко работа. — Другите маси бяха прекалено близо до нас, за да спомена повече подробности. — Благодарна съм ти за това. Но това кафене е пълно с човешки същества. Единствената опасност в случая е, че им привличаш вниманието. Официално вече не си дежурен.
Клермон килна глава към касата.
— Мъжът ей там каза на приятеля си, че изглеждаш «апетитна». — Опитваше се да не го изкарва голяма работа, но лицето му потъмня. Аз потиснах смеха си.
— Не мисля, че ще ме ухапе — отвърнах.
Сега кожата на вампира стана сивкава.
— Доколкото разбирам съвременния британски жаргон, «апетитна» е комплимент, а не заплаха.
Клермон продължаваше да хвърля искри.
— Ако не харесваш това, което чуваш, просто престани да подслушваш чуждите разговори — предложих аз, раздразнена от мъжкарските му демонстрации.
— Лесно е да се каже — измърмори той и взе буркан солена паста «Мармайт».
Появи се по-млада и малко по-стройна версия на Мери с огромна глинена кана и две големи чаши.
— Млякото и захарта са на масата, Матю — съобщи тя и ми хвърли любопитен поглед.
Матю ни представи, както беше редно.
— Стеф, това е Даяна. Тя е от Америка.
— Наистина ли? Да не би да живеете в Калифорния? Умирам си да отида в Калифорния.
— Не, живея в Кънектикът — отвърнах, изпълнена със съжаление.
— Това е един от малките щати, нали? — Стеф беше очевидно разочарована.
— Да. И там вали много сняг.
— Аз предпочитам слънцето и палмите. — След като споменах снега, тя напълно изгуби интерес към мен. — Какво да бъде?
— Много съм гладна — казах извинително и си поръчах две бъркани яйца, четири препечени филийки и няколко парчета бекон.
Стеф бе виждала много по-страшни неща, затова си записа поръчката без коментари и прибра менютата.
— За теб само чай ли, Матю?
Той кимна.
След като Стеф се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чува, аз се наведох през масата.
— Те знаят ли за теб?
Клермон също се наклони напред и лицето му застана само на педя от моето. Тази сутрин миришеше по-хубаво, като прясно откъснат карамфил. Вдишах с пълни гърди.
— Знаят, че съм малко по-различен. Мери може би подозира, че съм много по-различен, но е убедена, че съм спасил живота на Дан, така че за нея това няма значение.
— Как си спасил съпруга й? — Предполагаше се, че вампирите отнемат, а не спасяват човешки живот.
— Веднъж в «Радклиф» не им достигаха хора, минавах на визитации и тогава го видях. Мери бе гледала по телевизията да описват симптомите на мозъчен удар и ги разпознала, когато на Дан му станало лошо. Без нея той щеше да е мъртъв или сериозно увреден.
— Но тя си мисли, че ти си го спасил? — От аромата, който се носеше от вампира, ми се зави свят. Вдигнах капака на каната и замених миризмата на карамфил с таниновия дъх на черния чай.
— Първо Мери го спасила, но след като го приеха в болницата, той показа ужасна реакция към лекарствата. Казах ти, че е наблюдателна. Споделила опасенията си с един от лекарите, но той не й обърнал внимание. Аз… дочух какво си говорят и се намесих.
— Често ли преглеждаш пациенти? — Налях и на двамата димящ чай, който беше толкова силен, че лъжичката можеше да стои изправена в него. Ръцете ми леко започнаха да треперят, когато си представих как вампирът обикаля отделенията на «Джон Радклиф», в които лежат болни и ранени хора.
— Не — отвърна той, докато си играеше със захарницата. — Само когато имат спешни случаи.
Бутнах едната чаша към него и забих поглед в захарницата. Той ми я подаде. Сложих си точно половин лъжичка захар и половин чаша мляко в чая. Точно така го обичах — черен като катран, съвсем малко захар, колкото да убие горчивината, и достатъчно мляко, за да не изглежда като супа. След това разбърках сместа по часовниковата стрелка. След като се уверих, че няма да си изгоря езика, отпих. Идеално.
Вампирът се усмихна.
— Какво? — попитах аз.
— Никога не съм виждал някой да се отнася към чая си с такова внимание и към най-малката подробност.
— Значи не си прекарал много време със сериозните любители на чай. Най-важното е да прецениш колко е силен, преди да добавиш захарта и млякото. — Димящата му чаша стоеше недокосната пред него. — Доколкото виждам, ти предпочиташ да го пиеш чист.
— Чаят не е моето питие — каза той с леко отпаднал глас.
— А кое е твоето питие? — В мига, в който произнесох въпроса, вече исках да си върна думите обратно. Развеселеното му изражение веднага се смени с ясно изразен гняв.
— Трябва ли да ме питаш? — процеди той унищожително. — Дори човешките същества знаят отговора на този въпрос.
— Извинявай. Не биваше. — Стиснах дръжката на чашата и се опитах да се успокоя.
— Не, не биваше.
Пиех си чая мълчаливо. И двамата вдигнахме глави, когато Стеф се приближи с табла с препечен хляб и чиния с яйца и бекон.
— Според мама имате нужда от зеленчуци — обясни Стеф, когато видя как очите ми се разшириха при гледката на купчината пържени гъби и домати, придружаваща закуската ми. — Каза, че сте бледа като смъртта.
— Благодаря! — отвърнах. Но критиката на Мери не повлия никак на одобрението ми към допълнителната храна.
Стеф се усмихна широко, а Клермон ме възнагради с лека усмивка, когато взех вилицата и се заех със закуската си.
Всичко беше топло и ароматно, хрупкаво на повърхността и топящо се и крехко в средата. След като утолих глада си, атакувах таблата с филийките. Взех първото триъгълниче и го намазах с масло. Вампирът ме гледаше как се храня със същото внимание, с което ме бе наблюдавал как приготвям чая си.
— И защо си мълчим? — осмелих се да попитам аз и захапах филията, за да го задължа да отговори.
— Защо история? — Прозвуча дружелюбно, но нямаше да се даде така лесно.
— Първо ти.
— Предполагам, че ми е нужно да знам защо съм на тази земя — каза той, забил поглед в масата. Опитваше се да построи някаква нестабилна конструкция от захарницата и опаковки от подсладител.
Вледених се, когато забелязах приликата между неговото обяснение и това, което Агата ми бе разказала предния ден за Ашмол.
— Този въпрос е за философите, не за учените. — Облизах капка масло от пръста си, за да прикрия объркването си.
Изведнъж в очите му отново проблесна гняв.
— Нали не вярваш, че на учените не им пука защо сме тук?
— Те се интересуват от въпроса «защо» — съгласих се аз, като го държах внимателно под око. Внезапните промени в настроението му бяха плашещи. — Но като че ли в момента ги вълнува само «как» — как работи тялото, как се движат планетите.
Клермон изсумтя.
— Не и добрите учени. — Хората зад него станаха да си ходят и той се стегна, готов да скочи, ако се втурнат към масата.
— А ти си добър учен.
Остави оценката ми без коментар.
— Някой ден ще трябва да ми обясниш връзката между неврологията, изследванията на ДНК, поведението на животните и еволюцията. На пръв поглед нямат много общо. — Отхапах пак от препечената филийка.
Лявата вежда на Клермон се повдигна.
— Виждам, че си направила справка с научните списания — подхвърли той рязко.
Свих рамене.
— Ти имаше нечестно предимство. Знаеше всичко за работата ми. Просто изравних резултата.
Той промърмори нещо под носа си, което ми прозвуча на френски.
— Имах много време за размисъл — заговори с равен тон на английски, като прибави към замъка, който строеше, още една опаковка от подсладител. — Няма връзка между тях.
— Лъжец — казах тихо.
Никак не се изненадах, че обвинението ми разгневи Клермон, но бързината, с която се сменяха настроенията му, продължаваше да ме учудва. Това ми напомни, че закусвах със същество, което можеше да бъде смъртоносно.
— Тогава ми кажи каква е връзката — поиска той през стиснати зъби.
— Не съм много сигурна — започнах замислено. — Нещо ги свързва, нещо, което обединява изследователските ти интереси и им придава смисъл. Единственото друго обяснение е, че си интелектуална пеперудка — което е нелепо, като се има предвид колко високо те ценят. Или пък лесно се отегчаваш. На пръв поглед не си способен да изпиташ интелектуална досада. А всъщност е точно обратното.
Клермон се взира в мен, докато мълчанието стана неудобно. Стомахът ми започваше да се задъхва от количеството храна, което очаквах от него да смели. Налях си още чай и му сипах захар и мляко, докато чаках вампира да отговори.
— За вещица си много наблюдателна. — В погледа му се четеше завистливо възхищение.
— Вампирите не са единствените същества, способни да ловуват, Матю.
— Така е. Всички преследваме нещо, нали, Даяна? — Произнесе името ми провлачено. — Сега е мой ред. Защо история?
— Не отговори на всичките ми въпроси. — А дори още не му бях задала най-важния.
Той поклати категорично глава и аз пренасочих енергията си от измъкване на информация към собствената си защита от набезите на Клермон.
— Отначало ми харесваше подредеността й. — Гласът ми прозвуча изненадващо предпазливо. — Миналото изглеждаше толкова предсказуемо, няма никакви изненади в това, което вече се е случило.
— Говориш като човек, който не е бил свидетел — вметна мрачно вампирът.
Изсмях се.
— Това бързо ми стана ясно. Но отначало така ми изглеждаше. Професорите в Оксфорд представят историята като подреден разказ с начало, среда и край. Всичко изглежда логично и неизбежно. Зарибих се и ето ме. Никоя друга дисциплина не ме интересува. Станах историк и никога не съм съжалявала за решението си.
— Дори след като проумя, че човешките същества от миналото и настоящето не постъпват според логиката?
— Историята стана още по-голямо предизвикателство, когато престана да бъде подредена. Всеки път, когато взимам в ръце книга или документ от миналото, влизам в схватка с хора, живели преди стотици години. Те имат своите тайни и мании — все неща, които не могат или не искат да разкрият. Моята работа е да ги разбуля и обясня.
— Ами ако не успееш? Ако не подлежат на обяснение?
— Това никога не ми се е случвало — отвърнах, след като помислих над въпроса му. — Поне така ми се струва. От теб се иска само да си добър слушател. Никой не желае да крие тайни в себе си, дори и мъртвите. Хората оставят сламки навсякъде и ако внимаваш, можеш да подредиш мозайката.
— Значи за теб да си историк е като да си детектив — отбеляза той.
— Да. Но с много по-малки залози. — Облегнах се назад, мислейки си, че разпитът е приключил.
— Но защо история на науката? — продължи той.
— Предизвикателството на великите умове! — Опитах се да не звуча лицемерно и да не повишавам гласа си в края на изречението, все едно задавам въпрос, но се провалих и в двете.
Клермон наведе глава и започна бавно да разглобява замъка, който бе построил.
Здравият разум ми подсказваше да си мълча, но възлите на собствените ми тайни започнаха да се разхлабват.
— Исках да разбера защо хората са създали мироглед, в който има толкова малко магия — добавих изведнъж. — Да проумея как са успели да убедят сами себе си, че магията не е от значение.
Хладните сиви очи на вампира се впиха в моите.
— И разбра ли?
— И да, и не. — Поколебах се. — Разбрах логиката им, видях как хиляди експериментални учени са се опитали да погубят вярата, че светът е необяснимо и магическо място. Но в крайна сметка не са успели. Магията така и не е била унищожена. Тя тихо е очаквала хората да се завърнат при нея, когато открият, че науката не им е достатъчна.
— И така стигаме до алхимията — каза той.
— Не — възразих аз. — Алхимията е една от най-ранните форми на експериментална наука.
— Може би. Но нали не вярваш, че в алхимията няма никаква магия? — Матю звучеше убедително. — Чел съм трудовете ти. Дори и ти не можеш да избягаш напълно от нея.
— Значи е наука, примесена с магия. Или магия, примесена с наука, ако предпочиташ.
— А ти кое предпочиташ?
— Не съм сигурна — отвърнах отбранително.
— Благодаря. — По погледа му ми стана ясно, че разбира колко ми е трудно да говоря за това.
— За нищо. Или поне така си мисля. — Отметнах косата от очите си, чувствах се малко разтреперана. — Може ли да те питам още нещо? — Изглеждаше нащрек, но въпреки това кимна.
— Защо се интересуваш от изследването ми за алхимията?
За малко да не ми отговори, да пренебрегне въпроса ми, но после размисли. Бях му издала тайна. Беше негов ред.
— Алхимиците също са искала да разберат защо сме на този свят. — Клермон казваше истината, знаех го, но въпреки това продължавах да не разбирам интереса му към Ашмол. Той си погледна часовника. — Ако си приключила, трябва да се връщам в колежа. А ти сигурно ще искаш да си облечеш нещо по-топло, преди да отидеш в библиотеката.
— Имам нужда най-вече от душ. — Станах и се протегнах, разкърших врата си в опит да премахна постоянното схващане. — Довечера трябва да отида на йога. Прекалено дълго седя зад бюро.
Очите на вампира светнаха.
— Занимаваш се с йога?
— Не мога да живея без нея — отвърнах. — Обичам движенията и медитацията.
— Не съм изненадан — каза той. — Точно така и гребеш — комбинация от раздвижване и медитация.
Страните ми пламнаха. Беше ме наблюдавал точно толкова внимателно в лодката, колкото и в библиотеката.
Клермон остави банкнота от двайсет лири на масата и махна на Мери. Тя също му махна. Той докосна леко лакътя ми и ме поведе между масите, по които седяха няколкото останали клиенти.
— При кого ходиш на йога? — попита той, след като отвори вратата на колата и ми помогна да се настаня.
— Ходя в школата на Хай стрийт. Още не съм намерила учител, когото да харесвам, но ми е близо, а пък и когато си на зор, не можеш да избираш. — В Ню Хейвън имаше няколко школи по йога, но Оксфорд изоставаше.
Вампирът седна в колата, включи двигателя и уверено даде на заден в близката пресечка, преди да обърне към града.
— Там няма да намериш групата, която ти трябва — заяви той уверено.
— И ти ли се занимаваш с йога? — Бях запленена от представата за едрото му тяло, което се извива в сложни асани.
— Понякога — отвърна той. — Ако искаш утре да дойдеш с мен на йога, мога да те взема от Хертфорд в шест. Довечера ще се наложи да се задоволиш с местната школа, но утре те очаква хубаво раздвижване.
— Къде е твоята школа? Мога да се обадя да видя дали нямат занимания тази вечер.
Клермон поклати глава.
— Нямат. Само в понеделник, сряда, петък и неделя вечер.
— О! — възкликнах разочаровано. — И как е там?
— Ще видиш. Дълго е за разправяне. — Опитваше се да не се усмихва.
Не усетих как стигнахме до моята сграда. Фред изви врат, за да види кой се мотае пред вратата, видя пропуска от болницата и излезе да види какво става.
Клермон ми отвори вратата. Когато излязох, махнах на Фред и протегнах ръка.
— Закуската ми хареса. Благодаря за чая и компанията.
— За мен беше удоволствие — каза той. — Ще се видим в библиотеката.
Фред подсвирна, когато Клермон потегли.
— Хубава кола, д-р Бишъп. Приятел ли ви е? — Работата му бе да знае възможно най-много за случващото се в колежа, както заради сигурността, така и заради безсрамното си любопитство, което беше част от длъжностната характеристика на портиера.
— Може и така да се каже — отвърнах замислено.
Когато се качих в квартирата си, извадих плика с паспорта си и взех десетдоларова банкнота от запасите от американска валута. Трябваха ми десет минути, за да намеря плик. Пъхнах банкнотата, без да добавя бележка, адресирах плика до Крис, написах с главни букви «Въздушна поща» и залепих необходимата марка в горния ъгъл.
Крис нямаше никога да ме остави да забравя, че съм изгубила този облог. Никога.


8.

— Стига бе, тази кола е такова клише. — Косата ми пукаше от статично електричество и се лепеше по пръстите ми, докато се опитвах да я отметна от лицето си.
Клермон се бе облегнал отстрани на ягуара си и изглеждаше безупречен и напълно спокоен. Дори екипът му за йога, в типичните за него сив и черен цвят, бе като току-що изваден от кутия, макар и не толкова изпипан като другите му дрехи.
Докато гледах лъскавата черна кола и елегантния вампир, се почувствах необяснимо нервна. Денят не бе добър. Движещата се лента в библиотеката се развали и им трябваше цяла вечност, за да ми доставят ръкописите. Речта ми все още не бе готова и започвах да поглеждам календара с тревога, като си представях как стоя в зала, пълна с колеги, които ме засипват с трудни въпроси. Беше почти октомври, а конференцията бе през ноември.
— Мислиш, че малката кола би била по-добро прикритие? — попита той, като протегна ръка, за да вземе рогозката ми за йога.
— Не, не мисля. — В есенния здрач външността му бе направо крещящо вампирска, но пък нарастващият поток от студенти и преподаватели го подминаваше без дори да го забелязва. Щом те не можеха да усетят какъв е — да видят какъв е, както бе застанал на открито — колата изобщо нямаше да им направи впечатление. Вътрешното ми раздразнение нарасна.
— Да не би да сбърках в нещо? — Сиво-зелените му очи бяха широко отворени и невинни. Отвори вратата и пое дълбоко дъх, докато минавах покрай него.
Ядосах се.
— Да не би да ме душиш? — От вчера насам подозирах, че тялото ми му дава информация, която не исках да попада у него.
— Не ме изкушавай — промърмори той и затвори вратата. Когато разбрах какво точно ми казва, косъмчетата на тила ми настръхнаха. Той отвори багажника и прибра рогозката ми вътре.
Нощният хлад изпълни колата, когато вампирът влезе без никакво видимо усилие и неудобство от сгъването на крайниците. На лицето му се изписа нещо подобно на съчувствено смръщване.
— Лош ден?
Изгледах го злостно. Клермон много добре знаеше как е минал денят ми. С Мириам пак бяха дошли в «Херцог Хъмфри» и държаха останалите свръхестествени същества далеч от мен. Когато си тръгнахме, за да се преоблечем за заниманието по йога, Мириам изостана, за да се увери, че не ни следва тълпа от демони — или нещо по-лошо.
Клермон запали колата и пое по Удсток Роуд. Продължихме да правим опити да си бъбрим неангажиращо. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен къщи.
— Къде отиваме? — попитах аз подозрително.
— На йога — отвърна той спокойно. — Като ти гледам настроението, определено имаш нужда от това занимание.
— И къде ще се проведе то? — настоях. Излизахме от града и се насочвахме към Бленхайм.
— Да не си размислила? — Гласът на Матю бе леко раздразнен. — Да те закарам ли в школата на Хай стрийт?
Потръпнах при спомена за вчерашната скучна вечер.
— Не.
— Тогава се отпусни. Не те отвличам. Остави някой друг да поеме контрола. Освен това е изненада.
— Хм — изсумтях. Той включи стереото и от тонколоните се разля класическа музика.
— Престани да мислиш и слушай — нареди ми. — Невъзможно е да си напрегната, когато звучи Моцарт.
Не можех да се позная. Отпуснах се на седалката с въздишка и затворих очи. Ягуарът се движеше така леко и звуците отвън бяха толкова приглушени, че се почувствах като отлепена от земята, увиснала в невидимите ръце на музиката.
Колата забави ход и спряхме до високи железни порти, които дори аз въпреки образованието си не можех да разпозная. Оградата, която тръгваше от двете им страни, беше от тухли в мек червен цвят, с неправилна форма и сложни мотиви, вплетени в нея. Изправих гръб.
— Оттук нищо не можеш да видиш — каза Клермон през смях. Свали прозореца си и набра някакъв код на лъскавото табло. Чу се звук и портите се отвориха.
Чакълът скърцаше под гумите, докато минавахме през още една порта, която бе дори по-стара от първата. Тук нямаше мотиви от ковано желязо, само арка между тухлените стени, които бяха доста по-ниски от тези, които отделяха имота от Удсток Роуд. На върха на арката имаше нещо, което приличаше на фенер. Отляво на портата се намираше прекрасна тухлена къщичка с извити комини и прозорци с оловни стъкла. На малка метална табела с ръждясали краища пишеше «Старата ложа».
— Невероятно! — възкликнах аз задъхана.
— Знаех си, че ще ти хареса. — Вампирът изглеждаше доволен.
Минахме през сгъстяващия се мрак и се озовахме в парк.
Ръмженето на колата подплаши малко стадо сърни, които се втурнаха към безопасните сенки, когато фаровете осветиха пространството. Изкачихме малък хълм и завихме по алеята. Колата забави ход, когато стигнахме върха. Фаровете угаснаха и настъпи пълен мрак.
— Пристигнахме — оповести Клермон и посочи с лявата си ръка.
Видях двуетажен замък в стил Тюдор, построен около централен вътрешен двор. Тухлите му блестяха под мощните прожектори, които пробиваха през клоните на огромните дъбове и осветяваха фасадата на сградата.
Бях толкова поразена, че изругах. Клермон ме погледна шокиран, след това се засмя.
Паркира колата на извитата алея пред замъка зад последен спортен модел ауди. Имаше още десетина други паркирани коли, а от подножието на хълма се виждаха светлините и на други фарове.
— Сигурен ли си, че ще съм на място тук? — Занимавах се с йога повече от десетилетие, което не значеше, че съм много добра. Изобщо не ми бе хрумнало да попитам дали това не е школа, в която хората балансират на ръка, докато краката им са във въздуха.
— Групата е смесена — увери ме той.
— Добре. — Безпокойството ми се увеличи с още едно деление въпреки непринудения му отговор.
Клермон извади рогозките ни от багажника. Движеше се бавно, докато и последните посетители завиваха към входа. Накрая ми отвори вратата и ми подаде ръка. Това е ново, забелязах аз, когато слагах дланта си в неговата. Контактът между телата ни все още ме караше да се чувствам некомфортно. Беше поразително студен и разликата в телесните ни температури ме свари неподготвена.
Вампирът притисна нежно ръката ми и я дръпна леко, за да ми помогне да сляза. Преди да ме пусне, ме стисна окуражително. Погледнах го изненадано и видях, че той също ме гледа. И двамата се извърнахме смутено.
Влязохме в сградата през вход с арка и се озовахме във вътрешния двор. Замъкът беше великолепно запазен. Не бе позволено на нито един модерен архитект да променя стила на прозорците и да пипа орнаментите. Все едно се бяхме върнали назад във времето.
— Невероятно — промълвих аз.
Клермон се усмихна широко и ме преведе през дървената порта, подпряна с метална преграда, за да стои отворена. Затаих дъх. Отвън сградата бе забележителна, но интериорът беше поразяващ. Стените бяха покрити с блестящи полирани дърворезби. Някой бе запалил огън в огромната камина. Простата продълговата маса и пейките до нея изглеждаха стари като самия замък, и електрическите лампи бяха единственото доказателство, че се намирахме в двайсет и първи век.
Пред пейките имаше редици обувки, а по тъмните дъбови повърхности — купчини пуловери. Клермон остави ключовете си на масата и си свали обувките. Аз също изритах моите и го последвах.
— Помниш ли, че ти казах, че групата е смесена? — попита вампирът, когато стигнахме до една врата сред резбованите ламперии. Вдигнах поглед и кимнах. — Така е. Но има само един начин да влезеш в тази зала — трябва да си една от нас.
Той отвори вратата. Десетки любопитни очи се обърнаха към мен. Първо проблеснаха, а след това ме загледаха с леден поглед. Помещението бе пълно с демони, вещици и вампири. Седяха върху пъстри рогозки — някои със скръстени крака, други бяха коленичили — и чакаха началото на заниманието. Част от демоните носеха слушалки на ушите. Вещиците не спираха да си разменят клюки. Вампирите седяха тихо с безизразни лица.
Долната ми челюст увисна.
— Извинявай, мислех, че няма да дойдеш, ако ти бях казал истината. Но това наистина е най-добрата школа по йога в Оксфорд.
Висока вещица с къса гарвановочерна коса и кожа с цвят на мляко с кафе тръгна към нас, а останалите извърнаха погледи и се върнаха към мълчаливата си медитация. Клермон, който леко се бе напрегнал при влизането, видимо се отпусна, когато вещицата се приближи.
— Матю. — Дрезгавият й глас носеше лек индийски акцент.
— Амира — кимна й той за поздрав. — Това е жената, за която ти говорих. Даяна Бишъп.
Вещицата ме разгледа внимателно, очите й попиваха всяка подробност от лицето ми. Накрая се усмихна.
— Даяна. Радвам се да се запознаем. Начинаеща ли си?
— Не. — Сърцето ми биеше силно заради новия пристъп на тревожност. — Но за първи път съм тук.
Тя се усмихна още по-широко.
— Добре дошла в «Старата ложа».
Почудих се дали някой тук знае за Ашмол, но в помещението не виждах и едно познато лице, а и атмосферата беше открита и приятелска, без следа от обичайното напрежение между различните видове същества.
Една топла и сигурна длан се обви около китката ми и сърдечният ми ритъм моментално се забави. Погледнах учудено Амира. Как успя да го направи?
Тя пусна китката ми, но пулсът ми остана равномерен.
— Мисля, че с Даяна ще се чувствате най-добре ето там — каза тя на Клермон. — Настанете се и да започваме.
Разгънахме рогозките си в дъното на помещението близо до вратата. В непосредствена близост вдясно от мен нямаше никого, но на известно разстояние бяха седнали два демона в поза лотос и със затворени очи. Раменете ми изтръпнаха. Стреснах се и се почудих кой ме гледа. Но усещането бързо премина.
Извинявай, каза отчетливо виновен глас в главата ми.
Звукът идваше от предната част на залата, от същата посока, от която и изтръпването. Амира се смръщи леко срещу някого на първата редица, преди да помоли всички за внимание.
Послушно и по навик седнах в поза лотос още щом тя заговори, а след няколко секунди и Клермон направи същото.
— Време е да затворите очи. — Амира взе мъничко дистанционно и от пода и стените се разнесоха тихите акорди на музика за медитация. Звучеше ми като нещо от Средновековието. Един вампир доволно въздъхна.
Очите ми блуждаеха по гипсовите пластики по стените на някогашната главна зала.
— Затворете очи — предложи отново тихо Амира. — Трудно е да се освободим от тревогите, фиксациите и егото си. Затова сме тук тази вечер.
Думите ми бяха познати — чувала бях подобни и преди, в други школи по йога — но в тази зала те придобиваха ново значение.
— Тази вечер сме тук, за да се научим да управляваме енергията си. Непрекъснато се мъчим да сме нещо, което не сме. Освободете се от това желание. Отдайте заслуженото на истинската си същност.
Амира ни показа няколко леки разтягания и ни накара да застанем на колене, за да загреем гръбнаците си преди да ни накара да застанем в поза куче, гледащо надолу. Задържахме се в тази асана, вдишахме и издишахме няколко пъти, а след това приближихме длани към краката и се изправихме.
— Почувствайте как стъпалата ви пускат корени в земята — каза ни тя. — И заемете поза планина.
Съсредоточих се върху краката си и усетих неочаквано бутване от пода. Очите ми се уголемиха.
Амира започна да ни показва виняса упражнения. Вдигнахме ръце към тавана, след това прилепихме пак длани до стъпалата си. Изправихме се до половина, гърбовете ни се оказаха успоредни на пода. Свихме се и изнесохме краката си назад, като в поза за лицеви опори. Десетки демони, вампири и вещици извиваха грациозно телата си. Продължавахме да се навеждаме и изправяме, да вдигаме ръце, да докосваме внимателно длани. След това Амира ни остави сами да си определим ритъма. Натисна копче на дистанционното и мелодичен кавър на песента на Елтън Джон «Rocket Man» изпълни залата.
Странно, но музиката беше напълно подходяща за това, което правехме, и аз изпълнявах движенията в ритъма й, като дишах равномерно и се подчинявах изцяло на указанията. След като започнахме да изпълняваме асаните за трети път, енергията в помещението се промени.
Две вещици и един вещер се понесоха на около педя над дървения под.
— Стойте на земята! — нареди с равен глас Амира.
Двете безмълвно стъпиха обратно на пода. Вещерът трябваше да се гмурне с главата напред, но дори тогава дланите му докоснаха дървените дъски преди краката му.
Демоните и вампирите се затрудняваха с ритъма. Някои от демоните се движеха толкова бавно, та се чудех дали не са залепнали. Вампирите пък имаха обратния проблем — мощните им мускули се свиваха и разпускаха прекалено енергично.
— Внимателно — наставляваше Амира. — Няма нужда да бързате и да се напрягате.
Постепенно енергията в залата се нормализира. Амира ни показа серия от асани, изпълнявани в изправено положение. В тях вампирите бяха в стихията си, можеха да ги задържат минути наред без никакво усилие. Скоро престанах да се тревожа с кого съм и дали съм във форма за това занимание. Съществуваше само настоящият момент и движенията, които изпълнявах.
Когато отново седнахме на пода за упражнения за гърба и за гъвкавост, всички в залата бяха плувнали в пот — освен вампирите, които дори не изглеждаха леко задъхани. Някои изпълняваха смъртоносни баланси на ръце, но аз не бях сред тях. Клермон обаче беше. По едно време ми се стори, че се подпира на пода само на ухото си, а цялото му тяло е напълно изправено.
Най-трудната част от всяко занимание за мен беше последната асана за релаксация — савасана. Беше ми почти невъзможно да лежа неподвижно по гръб. Тревожността ми нарастваше още повече заради факта, че за всички други това беше съвсем лесно. Полагах всички усилия да не трепна, затворила очи. Между мен и вампира се чу звук от стъпки.
— Даяна — прошепна Амира, — тази поза не е за теб. Преобърни се на една страна.
Веднага отворих очи. Взрях се в големите черни очи на вещицата, ужасена, че някак си е успяла да разкрие тайната ми.
— Свий се. — Бях озадачена, но направих каквото ми каза. Тялото ми веднага се отпусна. Тя ме потупа леко по рамото. — И си дръж очите отворени.
Бях се обърнала към Клермон. Амира намали осветлението, но блясъкът на кожата му ми позволяваше да различавам чертите му.
В профил приличаше на средновековен рицар, полегнал в гробница в абатството Уестминстър: дълги крака, издължен торс, дълги ръце и лице, излъчващо забележителна сила. Имаше нещо древно във външността му, макар на пръв поглед да беше само няколко години по-възрастен от мен. Погледът ми се плъзна по челото му като въображаем пръст, от неравната граница с косата до гъстите му черни вежди. Въображаемият ми пръст продължи до върха на носа му и извитите му устни.
Броях, докато го чаках да вдиша. На двеста гръдният му кош се повдигна. След това дълго не издиша.
Накрая Амира каза на присъстващите, че е време да се върнат към заобикалящия ни свят. Матю се обърна към мен и отвори очи. Изражението му се смекчи, моето — също. Наоколо всичко се раздвижи, но аз нямах желание за светски разговори. Останах на мястото си, взряна в очите на вампира. Матю не помръдваше, гледаше ме как го гледам. Когато се изправих до седнало положение, стаята изведнъж се завъртя от внезапния прилив на кръв в тялото ми.
Накрая световъртежът спря. Амира приключи заниманието с песнопение и звънна с малките сребърни звънчета, закачени на пръстите й. Тренировката приключи.
Из залата се разнесе тих шепот, вампири се поздравяваха с вампири, вещици — с вещици. Демоните бяха по-активни, уреждаха си среднощни срещи в клубовете на Оксфорд и се питаха къде свирят най-добрия джаз. Следваха енергията си, осъзнах с усмивка, когато се сетих как Агата бе описала подтиците на демонските души. Двама инвестиционни банкери от Лондон — демони — си говореха за неразкрити убийства в столицата. Спомних си за Уестминстър и почувствах лека тревога. Матю им се скара и те започнаха да се уговорят да обядват заедно на другия ден.
Всички минаха през нас, преди да си тръгнат. Вещиците ни кимаха с любопитство. Дори демоните срещаха погледите ни, усмихваха се и се споглеждаха многозначително. Вампирите нарочно ме избягваха, но всички поздравиха Клермон.
Накрая останахме само Амира, Матю и аз. Тя събра рогозката си и се приближи.
— Добра тренировка, Даяна — каза ми.
— Благодаря, Амира. Никога няма да забравя това занимание.
— Винаги си добре дошла. Със или без Матю — добави тя и го потупа леко по рамото. — Трябваше да я предупредиш.
— Боях се, че няма да дойде. А бях сигурен, че ще й хареса, ако ми позволи да я доведа. — Погледна ме свенливо.
— Бихте ли изгасили осветлението на излизане? — извика Амира през рамо, докато прекрачваше прага.
Очите ми отново се плъзнаха с наслада по великолепната зала.
— Това беше огромна изненада — казах аз с равен тон, защото още не исках да го освобождавам от чувството му за вина.
Той застана зад мен, не усетих как се бе приближил.
— Надявам се — приятна. Хареса ли ти заниманието?
Кимнах бавно и се обърнах, за да отговоря. Той бе притеснително близо и заради разликата в ръста ни трябваше да вдигна очи, ако не исках да се взирам в гръдната му кост.
— Хареса ми.
Лицето му грейна от разтапяща сърцето усмивка.
— Радвам се. — Беше ми трудно да се откъсна от очите му. За да разваля магията, се наведох и започнах да си навивам рогозката. Матю угаси осветлението и също си събра нещата. В галерията, където огънят в камината се бе превърнал в жарава, си обухме обувките.
Той си взе ключовете от масата.
— Бих ли могъл да те заинтригувам с чаша чай, преди да се върнем в Оксфорд?
— Къде?
— Бихме могли да отидем в къщата до портата — предложи делово той.
— Там има ли кафене?
— Не, но има кухня. Има и къде да се седне. Мога да направя чай — подразни ме той.
— Матю — възкликнах аз, шокирана. — Това твоята къща ли е?
Когато застанахме на вратата към вътрешния двор, видях какво пишеше на камъка над входа: 1536.
— Аз я построих — призна той, взрян в лицето ми.
Матю Клермон бе поне на петстотин години.
— Реформацията ни разглези — продължи. — Хенри ми даде земята с едно условие — че ще съборя абатството, което се издигаше тук, и ще построя нещо съвсем ново. Спасих каквото успях, но беше трудно да измамя краля. В онази година той беше в лошо настроение. Запазих по някоя арка тук-там, както и каменни орнаменти, които сърце не ми даваше да разруша. Но освен тях всичко друго е ново строителство.
— Никога не бях чувала някой да описва сграда, правена през шестнайсети век, като «ново строителство». — Опитах се да я видя не само през очите на Матю, но и като част от него. Това беше домът му от почти петстотин години. След като го зърнах, вече го познавах по-добре. Замъкът бе тих и спокоен, също като собственика си. Нещо повече, беше солиден и истински. Нямаше нищо излишно — никакви претрупани орнаменти, никакви отклонения от добрия вкус.
— Великолепно е — казах просто.
— Сега сградата е прекалено голяма за живеене — отбеляза той, — да не говорим, че е и прекалено крехка. Всеки път като отворя прозорец, нещо пада, въпреки добрата поддръжка. Пуснал съм Амира да живее в някои от стаите и да събира учениците си няколко пъти в седмицата.
— А ти в къщата до портата ли живееш? — попитах, докато вървяхме през двора към колата.
— Не постоянно. През седмицата съм в Оксфорд, но през уикендите идвам тук. По-тихо е.
Помислих си, че сигурно е голямо изпитание за един вампир да живее сред шумни студенти, чиито разговори нямаше как да не дочува.
Върнахме се при колата и изминахме с нея краткото разстояние до къщата край портата. Тъй като някога е била лицето на имението, тя имаше доста повече орнаменти и украшения. Разгледах извитите комини и сложния дизайн на тухлите.
Матю изсумтя.
— Знам. Комините бяха грешка. Но зидарят си умираше да се опита да ги направи. Братовчед му работел за Уолси в Хемптън Корт и изобщо не слушаше какво му говоря.
Натисна един ключ до вратата и главната стая на къщата се обля в златна светлина. Подовете бяха от камък, имаше и каменна камина, в която можеше да се опече вол.
— Студено ли ти е? — попита Матю, докато крачеше към ъгъла, който бе превърнат в лъскава модерна кухня. Хладилникът бе най-големият уред в този кът, а не печката. Опитах се да не мисля какво би могъл да държи в него.
— Малко. — Придърпах пуловера около себе си. В Оксфорд бе относително топло, но тъй като преди малко се бях изпотила, нощният въздух ми се струваше хладен.
— Тогава ще запалим огън — предложи Матю. Всичко бе приготвено, трябваше само да драсна една дълга клечка кибрит, която измъкнах от старинна кутия.
Матю сложи чайника на котлона, а аз тръгнах да се разхождам из стаята, за да изуча вкуса му. Той клонеше силно към кафява кожа и тъмно полирано дърво, които красиво се открояваха на каменния под. Стар килим във весели оттенъци на червено, синьо и охра изпълваше помещението с цветове. Над камината висеше огромен портрет на красавица от края на седемнайсети век в жълта рокля. Със сигурност бе рисуван от сър Питър Лили.
Матю забеляза интереса ми.
— Сестра ми Луиза — обясни, като се приближи с табла с всичко необходимо за чай. Вдигна очи към платното и на лицето му се изписа тъга. — Боже, беше много красива.
— Какво се случи с нея?
— Отиде в Барбадос, смяташе да покори Карибските острови. Опитахме се да й обясним, че предпочитанията й към младите господа няма да останат незабелязани на малък остров, но тя не ни послуша. Луиза обичаше живота в плантациите. Инвестираше в производство на захар и роби. — По лицето му премина сянка. — По време на един от бунтовете на острова съдружниците й в плантацията, които се бяха досетили каква е, решили да се отърват от нея. Отрязали й главата и разчленили тялото й. След това я изгорили и обвинили за това робите.
— Съжалявам — казах с ясното съзнание, че думите ми не значат нищо пред такава загуба.
Той събра сили да се усмихне.
— Смъртта беше толкова ужасна, колкото и самата жена, на която бе причинена. Обичах сестра си, но тя не ми помагаше много за това. Попи всеки порок от всяка епоха, която преживя. Впускаше се във всякакви ексцесии. — Матю с мъка се откъсна от хладната красота на сестра си. — Ти ли ще налееш? — попита. Постави подноса на ниска полирана маса пред камината между две меки кресла, тапицирани с кожа.
Съгласих се, доволна, че ще мога да разведря настроението, макар че имах много повече въпроси, отколкото щях да успея да задам за една вечер. Тъмните очи на Луиза сякаш ме наблюдаваха и внимавах да не разлея и капка по блестящата дървена повърхност на масата, която подозирах, че може да е била и нейна. Матю не бе забравил каната с мляко и захарта и аз си сипах от тях в чая, докато докарам идеалния цвят. След това се облегнах на дивана с въздишка.
Матю държеше учтиво своята чаша, без нито веднъж да я вдигне към устните си.
— Няма нужда да пиеш заради мен — казах и погледнах към чашата му.
— Знам. — Сви рамене. — Навик, освен това ме успокоява.
— Откога се занимаваш с йога? — попитах, за да сменя темата.
— Откакто Луиза отиде на Барбадос. Аз пък заминах в Югоизточна Азия и се озовах в Гоа през дъждовния период. Нямаше какво друго да правя, освен да пия прекалено и да изучавам Индия. Тогава йогите бяха по-различни, по-духовни от повечето учители днес. Запознах се с Амира преди години, на една конференция в Мумбай. Щом я видях как преподава йога, разбрах, че притежава качествата на старите учители. Освен това не споделяше предразсъдъците на другите вещици за общуването с вампири. — В гласа му се прокрадна горчивина.
— И я покани да дойде в Англия?
— Обясних какво е възможно да се случи тук и тя се съгласи да опита. Минаха вече десет години и всяка седмица групите й са пълни. Разбира се, Амира преподава и индивидуални уроци, най-вече на човешки същества.
— Не съм свикнала да виждам вещици, вампири и демони на едно място, да не говорим да са заедно на занимание по йога — признах си. Табутата за смесването с другите видове същества бяха много силни. — Ако ми бе казал, че това е възможно, нямаше да ти повярвам.
— Амира е оптимист и обича предизвикателствата. Отначало не беше лесно. През първите дни вампирите отказваха да са в една стая с демони и, разбира се, никой нямаше доверие на вещиците, когато и те започнаха да се появяват на заниманията. — В тона му долових и собствените му предразсъдъци. — Сега вече разбират, че повече си приличаме, отколкото различаваме, и се държат любезно с останалите.
— Може и да изглеждаме подобно — изтъкнах, преди да отпия от чая и да свия колене към гърдите си, — но със сигурност не се чувстваме по един и същ начин.
— Какво имаш предвид? — попита Матю и ме погледна съсредоточено.
— Начините, по които разбираме, че някой е като нас — свръхестествено същество — отвърнах аз объркано. — Побутванията, изтръпванията, студът.
Матю поклати глава.
— Не, не ги знам. Не съм вещица.
— И не усещаш, когато те гледам? — попитах.
— Не. А ти? — Погледът му бе искрен и предизвика познатата реакция на кожата ми.
Кимнах.
— Разкажи ми какво изпитваш. — Той се наведе напред. Всичко изглеждаше напълно нормално, но аз усещах, че капанът вече е заложен.
— Ами изпитвам… студ — започнах бавно, защото не бях сигурна доколко можех да му се доверя. — Сякаш под кожата ми се появява лед.
— Звучи неприятно. — Челото му леко се набръчка.
— Не е — уверих го искрено. — Само е малко необичайно. С демоните е най-зле — когато се взират в мен, все едно някой ме целува. — Направих физиономия.
Матю се засмя и остави чая си на масата. Подпря лакти на коленете си и остана наклонен към мен.
— Значи все пак използваш част от вещерските си способности?
Капанът щракна.
Забих поглед в пода, бях гневна, страните ми горяха.
— Ще ми се никога да не бях отваряла Ашмол, нито да бях взимала проклетото списание от полицата! Само за пети път тази година използвах магия, а и това с пералнята не би трябвало да се брои, защото ако не бях прибягнала към заклинание, щеше да стане наводнение, което да съсипе и долния апартамент.
Той вдигна и двете си ръце в знак, че се предава.
— Даяна, не ми пука дали използваш магия. Но съм учуден до каква степен го правиш.
— Не използвам магия, нито заклинания, нито дарбата си — както искаш го наричай. Не съм такъв човек. — Бузите ми бяха яркочервени.
— Не е там въпросът. Това е в кръвта ти. В костите ти. Родена си вещица, също както си родена с руси коси и сини очи.
Не бях успяла да обясня на никого досега защо отказвах да ползвам магии. Сара и Ем така и не ме разбраха. И Матю нямаше да разбере. Чаят ми изстина, а тялото ми отново се напрегна, докато се опитвах да избягвам изпитателния му поглед.
— Не го искам — казах накрая през стиснати зъби. — Не е по мое желание.
— И какъв е проблемът? Тази вечер емпатията на Амира ти дойде добре. Това е също част от магическите й способности. Да имаш дарбата на вещица не е нито по-лошо, нито по-добро от това да имаш дарбата да създаваш музика или да пишеш поезия — просто е по-различно.
— Не искам да съм различна — извиках аз, изпълнена с бяс. — Искам прост, обикновен живот… като на човешките същества. — В който няма смърт, опасност и страх да не те разкрият, помислих си, стиснала здраво устата си, за да не се изпусна да го кажа на глас. — И ти сигурно искаш да си нормален.
— Като учен ти казвам, Даяна, че такова нещо като нормалност не съществува. — Загрижеността и мекотата започваха да се изпаряват от тона му. — Нормалността е фантасмагория, измислица, която хората си разказват, за да се почувстват по-добре, когато се изправят пред неоспоримите доказателства, че случващото се около тях никак не е нормално.
Нищо, което би казал, не можеше да ме разубеди, че в свят, доминиран от хората, е опасно да си свръхестествено същество.
— Даяна, погледни ме.
Направих го, въпреки че инстинктите ми подсказваха обратното.
— Опитваш се да загърбиш магическите си способности, точно както смяташ, че са го правили учените, за които пишеш, преди стотици години. Проблемът е — продължи той тихо, — че не е проработило. Дори човешките същества не могат изцяло да изгонят магията от живота си. Ти самата го каза. Тя непрекъснато се връща.
— Различно е — прошепнах аз. — Това е моят живот. Аз мога да контролирам собствения си живот.
— Не е различно. — Гласът му бе спокоен и уверен. — Можеш да се опиташ да прогониш магията, но няма да се получи, точно както не се е получило при Робърт Хук и Исак Нютон. И двамата са знаели, че е невъзможно светът да съществува без магия. Хук е бил блестящ в способността си да обмисля тримерно научните проблеми и да създава инструменти и експерименти. Но така и не е успял да достигне пълния си потенциал, защото се е боял от мистериите на природата. Нютон? Той е притежавал най-безстрашния интелект, който познавам. Не се е плашил от невидимото и необяснимото — напротив, прегърнал го е. Като историк знаеш, че става въпрос за алхимията и вярата му в необозримите, мощни сили на растежа и промяната, които са го довели до теорията за гравитацията.
— Е, значи аз съм като Робърт Хук — отвърнах. — Няма нужда да се превръщам в легенда като Нютон. — Или като майка ми.
— Страхът е направил Хук огорчен и завистлив — предупреди ме Матю. — Цял живот се е озъртал и е измислял експерименти, които са извършвали други хора. Така не се живее.
— Няма да ползвам магия в работата си — заявих аз инатливо.
— Ти не си като Хук, Даяна — скастри ме строго Матю. — Той е бил обикновено човешко същество и е съсипал живота си, като се е опитал да се съпротивлява на очарованието на магията. Ти си вещица. Ако постъпиш като него, това ще те унищожи.
Страхът започна да си проправя път в мислите ми и да ме отблъсква от Матю Клермон. Той беше неустоим и успяваше да ме убеди, че е възможно да си свръхестествено същество без страхове и угризения. Но също така бе вампир и не можеше да му се има доверие. И грешеше за магията. Нямаше начин да е иначе. Ако не грешеше, значи целият ми живот е бил безсмислена борба с въображаем враг.
И аз сама си бях виновна, че се страхувах. Бях пуснала магията в живота си — и то против волята си — и бях позволила в него да се промъкне и вампир. След него се бяха втурнали и десетки други свръхестествени същества. Като си спомних как магията допринесе за загубата на родителите ми, усетих първите признаци на паника — започнах да дишам повърхностно и да изтръпвам.
— Животът без магия е единствената форма на оцеляване, която познавам, Матю. — Стараех се да дишам бавно, за да не позволя на чувствата да ме завладеят, но ми беше трудно да го постигна с призраците на майка ми и баща ми в стаята.
— Ти живееш в лъжа, и то неубедителна лъжа. Мислиш, че можеш да минеш за човешко същество. — Тонът на Матю беше делови, почти клиничен. — Но не успяваш да заблудиш никого друг, освен себе си. Виждал съм как те гледат. Знаят, че си различна.
— Това са глупости.
— Всеки път, когато погледнеш Шон, той загубва ума и дума.
— Падаше си по мен, когато бях студентка — опитах се да омаловажа думите му.
— Все още си пада по теб, но не е там въпросът. Да не би и господин Джонсън да е сред твоите обожатели? Той се чувства почти толкова зле, колкото и Шон, трепери и при най-малката промяна в настроението ти и се тревожи, ако се наложи да те настани на различно от обичайното ти място. И това не се случва само с човешките същества. Уплаши абат Берно почти до смърт, когато се обърна и го изгледа.
— Монахът в библиотеката? — не повярвах на ушите си. — Ти го уплаши, не аз!
— Познавам абат Берно от 1718 година — отвърна равно Матю. — И той ме познава достатъчно добре, за да се страхува от мен. Запознахме се на празненство в дома на херцога на Шандос, където изпълняваше ролята на Дамон в «Акид и Галатея» на Хендел. И те уверявам, че не моята, а твоята сила го стресна.
— Този свят принадлежи на хората, Матю, а не на приказните герои. Хората ни превъзхождат числено и се боят от нас. А няма по-голяма сила от човешкия страх — нито магията, нито вампирските способности. Нищо.
— Страхът и отрицанието са двете неща, в които хората са най-добри, Даяна, но това не е път, по който би трябвало да върви една вещица.
— Аз не се боя.
— Напротив — възрази той тихо и се изправи на крака. — И смятам, че стана време да те закарам до вас.
— Виж какво — започнах аз, защото нуждата от информация за ръкописа успя да победи всичките ми други мисли, — и двамата се интересуваме от Ашмол. Вампир и вещица не могат да бъдат приятели, но би трябвало да могат да работят заедно.
— Не съм сигурен в това — изрече безстрастно Матю.
Мълчахме по обратния път към Оксфорд. Хората имат много погрешна представа за вампирите, мислех си аз. За да ги направят по-страшни, ги описват като кръвожадни. Но у Матю ме плашеха повече отчуждеността, изблиците на гняв и внезапните промени в настроението.
Когато пристигнахме пред «Ню Колидж», Матю извади рогозката ми от багажника.
— Пожелавам ти хубав уикенд — каза той без никаква емоция.
— Лека нощ, Матю. Благодаря, че ме заведе на йога. — Моят тон бе също така равен като неговия и отказах да се обърна назад, макар да усещах, че ме гледа, докато се отдалечавах.


9.

Матю прекоси река Ейвън по високия извит мост. Познатият пейзаж на Ланаркшър с неговите остри хълмове, тъмно небе и поразителни контрасти му се стори успокоителен. Малко неща в тази част на Шотландия изглеждаха приветливо и подканящо, но стряскащата й красота бе в унисон със сегашното му настроение. Намали и зави по покритата с варовик алея, която някога водеше към замък, а сега — в нищото. Чудноват остатък от величествен живот, който вече никой не искаше да води. Спря пред задния вход на стара ловна хижа. Кафеникавите камъни, от които бе построена, контрастираха с кремавата гипсова мазилка на фасадата. Слезе от ягуара и извади чантите си от багажника.
Гостоприемната бяла врата на хижата се отвори.
— На нищо не приличаш. — Хилав демон с тъмна коса, блестящи кафяви очи и гърбав нос стоеше с ръка на бравата и разглеждаше от главата до петите най-добрия си приятел.
Хамиш Осборн се бе запознал с Матю Клермон в Оксфорд преди близо двайсет години. Като повечето свръхестествени същества и те бяха научени да се страхуват един от друг и не бяха сигурни как да се държат. Двамата станаха неразделни, щом осъзнаха, че имат сходно чувство за хумор и еднаква страст към науката.
Лицето на Матю се изкриви от гняв, но той много бързо се смени с примирение.
— И аз се радвам да те видя — каза той мрачно и пусна чантите си до вратата. Пое хладния чист дъх на къщата с пълни гърди. Усети мирис на гипс и старо дърво и уникалния аромат на Хамиш на лавандула и мента. Вампирът отчаяно искаше да прогони миризмата на вещицата от ноздрите си.
Джордан, човешко същество и иконом на Хамиш, се появи без много шум и донесе със себе дъха на лимонов почистващ препарат и нишесте. Той не прогони докрай уханието на орлови нокти и градински билки на Даяна, но все пак помогна.
— Радвам се да ви видя, господине — поклони се той, преди да се отправи към стълбите с багажа на Матю. Джордан беше иконом от старата школа. Дори да не получаваше щедро заплащане, за да пази тайните на работодателя си, пак не би издал на никого, че Осборн е демон и че понякога посреща в къщата си вампири. Това би било толкова недопустимо, колкото да се изпусне, че понякога му поръчват да сервира сандвичи с фъстъчено масло и банани на закуска.
— Благодаря, Джордан. — Матю огледа коридора на първия етаж, за да избегне погледа на Хамиш. — Виждам, че си се сдобил с картина на Хамилтън. — И се взря усърдно в непознатия пейзаж на далечната страна.
— Обикновено не забелязваш новите ми придобивки. — Също като Матю, и Хамиш имаше типичния за Оксфорд и Кембридж акцент, в който обаче се примесваше и още нещо. В случая — провлаченият говор от улиците на Глазгоу. — Сърдит е — добави Хамиш през смях. — Бях обещал на Джордан спокоен уикенд у дома.
— Нямаше нужда да идваш, нали знаеш. Не очаквах да те заваря. — Думите също звучаха сърдито.
— Знам. Но отдавна не сме се виждали, а и Кадзоу е красив по това време на годината.
Матю изгледа злостно Хамиш, на лицето му бе изписано недоверие.
— Господи, наистина имаш нужда от малко лов, нали? — успя само да каже Хамиш.
— И то отчаяно — потвърди вампирът с глух глас.
— Имаме ли време за едно питие преди това, или искаш веднага да се заемеш с лова?
— Мисля, че мога да изпия едно питие — съгласи се Матю тихо.
— Отлично. Има бутилка вино за теб и малко уиски за мен. — Хамиш бе помолил Джордан да извади вино от избата веднага след като Матю му се обади на разсъмване. Мразеше да пие сам, а Матю отказваше да се докосне до уискито. — След това ще ми кажеш защо така спешно се нуждаеш от лов в този прекрасен септемврийски ден.
Демонът го поведе през блесналите подове и после нагоре по стълбите към библиотеката. Ламперията от тъмно дърво бе добавена през деветнайсети век, проваляйки първоначалния замисъл на архитекта да осигури просторно и пълно с въздух място за дамите от осемнайсети век, в което да изчакат съпрузите си, докато те се занимават с любимото си хоби. Оригиналният бял таван бе запазен. По него имаше розетки във формата на цветни венци и ангелчета, излъчващи сякаш упрек към модерността.
Двамата мъже се настаниха в кожените кресла край камината, където вече гореше весел пламък и прогонваше есенния хлад. Хамиш показа на Матю бутилката вино и вампирът издаде одобрителен звук.
— Прекрасно.
— И аз така мисля. Господата от «Бери Брадърс и Ръд» ме увериха, че е отлично. — Хамиш му наля вино и отпуши гарафата с уиски. Двамата седяха с чаши в ръце и приятелски си мълчаха.
— Извинявай, че те въвлякох във всичко това — започна Матю. — Намирам се в трудно положение. Ситуацията е… сложна.
Хамиш се засмя.
— При теб винаги е така.
Матю се бе сприятелил с Хамиш Осборн донякъде заради прямотата му, но също така и защото — за разлика от повечето демони — беше уравновесен и беше трудно да го накараш да се поддаде на чувствата си. През годините много от приятелите на вампира бяха демони — надарени, но и също така прокълнати същества. Около Хамиш обаче се чувстваше добре. Нямаше разгорещени спорове, свръхактивност или опасни депресии. Времето, прекарано с него, се състоеше от дълги мълчания, последвани от остроумни разговори, белязани от спокойното му отношение към живота.
Уравновесеността на Хамиш се бе отразила и на работата му — той не се занимаваше като останалите демони с изкуство. Имаше дарба да се оправя с пари — да ги печели и да забелязва фатални недостатъци в международните финансови инструменти и пазари. Прилагаше характерната за демоните креативност не в създаването на сонати, а в счетоводството и в разгадаването на търговията с валута, и то с такава невероятна прецизност, че го търсеха за консултации президенти, монарси и министър-председатели.
Икономическият талант на демона очароваше Матю, както и човешките същества. Хамиш обичаше да общува с хора, намираше недостатъците им за стимулиращи, а не за досадни.
Напомняха му за детството. Бе роден в семейство на застрахователен агент и домакиня. След като се запозна с дружелюбните господин и госпожа Осборн, Матю започна да разбира пристрастието на приятеля си към човешките същества.
Пукането на огъня и плътният мирис на уискито си свършиха работата и вампирът усети как започна да се отпуска. Матю се наклони напред, хванал елегантно чашата вино само с пръсти. Червената течност заискри.
— Не знам откъде да започна — поде той с треперещ глас.
— От края, разбира се. Защо вдигна телефона и ми се обади?
— Трябваше да се махна от една вещица.
Хамиш се загледа в него и забеляза явното му вълнение. И му стана ясно, че вещицата е със сигурност впечатляваща жена.
— И какво я прави толкова специална? — попита той тихо.
Матю го погледна изпод гъстите си вежди.
— Всичко.
— О! Май си загазил, а? — Заговори още по-провлачено, защото искаше да покаже съчувствие и защото беше развеселен.
Матю се засмя тъжно.
— Би могло да се каже, да.
— И има ли си вещицата име?
— Даяна. Историчка е. Американка.
— Като богинята на лова Диана — отбеляза бавно Хамиш. — Като оставим настрани древното й име, обикновена вещица ли е?
— Не — отвърна рязко Матю. — Изобщо не е обикновена.
— Аха. Ето ги и усложненията. — Хамиш се вгледа в лицето на приятеля си, търсеше знаци, че се е поуспокоил, но вместо това видя, че се опитва да го предизвика на спор.
— От семейство Бишъп е. — Матю помълча. От опит знаеше, че демонът няма как да не схване намека, колкото и лек да е той.
Хамиш прехвърляше информация наум и накрая откри каквото търсеше.
— От Салем, Масачузетс?
Матю кимна мрачно.
— Последната вещица от рода Бишъп. Фамилията на баща й е Проктър.
Демонът тихо подсвирна.
— Два пъти вещица, и то от видно магическо потекло. Винаги се целиш в най-доброто. Сигурно способностите й са много силни.
— На майка й със сигурност са. Не знам много за баща й. Но Ребека Бишъп е друга история. На тринайсет прави магии, каквито повечето вещици не успяват да овладеят за цял живот обучение и практика. А и гадателските й способности още от детството са невероятни.
— Познаваш ли я, Мат? — не се въздържа да попита Хамиш. Матю бе изживял много животи и пътят му се бе пресичал с пътищата на толкова много хора, че приятелят му не можеше да ги помни всичките.
Матю поклати глава.
— Не. Но съм слушал много да се говори за нея, и то с доста завист. Знаеш ги какви са вещиците — каза той и в гласа му се прокрадна неприязън, както винаги, когато говореше за този вид свръхестествени същества.
Хамиш пусна забележката покрай ушите си и погледна Матю над ръба на чашата си.
— А Даяна?
— Твърди, че не прави магии.
В това последно изречение имаше две сламки, които заслужаваха проучване. Хамиш започна с по-лесната.
— Какво? По никакъв повод ли? Дори за да си намери загубена обеца? Да си боядиса косата? — Демонът очевидно се съмняваше.
— Не е от жените, които се тревожат за обеци и дали косата им е боядисана. По-скоро е от онези, които бягат по пет километра, а след това цял час гребат в реката в опасно малка лодка.
— С нейния произход ми е трудно да повярвам, че не използва дарбата си. — Хамиш беше прагматик, което не му пречеше да е и мечтател. Затова така добре въртеше парите на другите. — И ти не вярваш. Или може би не си се усъмнил, че лъже. — Това беше втората сламка.
— Казва, че използва магия само от време на време, за дреболии. — Матю се поколеба. Прекара пръсти през косата си, половината от която се изправи нагоре. След това отпи от виното. — Наблюдавах я. И ми се струва, че използва по-често способностите си. Помирисвам го — натърти и за първи път след пристигането гласът му прозвуча искрено. — Мирише като електрическа буря, която всеки миг ще избухне, или като летен дъжд с гръмотевици. Понякога дори виждам силата й. Даяна грее, когато е ядосана или потънала в работа. — И когато спи, помисли той и се намръщи. — Господи, понякога дори ми се струва, че усещам вкуса й.
— Грее, а?
— Няма да го видиш с просто око, макар че можеш да доловиш енергията с някое друго сетиво. Блясък — вещерското й сияние — е много слабо. Още когато бях млад вампир, само най-надарените вещици излъчваха този лек блясък. Днес се среща съвсем рядко. Даяна няма представа, че го притежава, и не е наясно какво означава. — Той потрепери и сви юмрук.
Демонът си погледна часовника. Беше още рано, но той вече знаеше защо приятелят му бе в Шотландия.
Матю Клермон се влюбваше.
Джордан влезе точно навреме.
— Ловният водач докара джипа, господине. Казах му, че днес няма да се нуждаете от услугите му. — Икономът бе наясно, че работодателят му няма нужда от водач, за да влезе в дирите на елен, щом в къщата има вампир.
— Отлично — възкликна Хамиш, стана и си допи чашата. Пиеше му се още уиски, но беше по-добре да остане с ясно съзнание.
Матю вдигна очи.
— Ще изляза сам, приятелю. Предпочитам да ловувам сам. — Вампирът не обичаше да ходи на лов с топлокръвни. В тази категория влизаха човешките същества, демоните и вещиците. Обикновено правеше изключение за Хамиш, но днес предпочиташе да остане сам, за да постави под контрол копнежа си по Даяна Бишъп.
— О, няма да ходим на лов — каза Хамиш с палав блясък в очите. — Отиваме на преследване. — Демонът имаше план. Смяташе да занимава ума на приятеля си, докато той свали гарда и сам сподели какво се случва в Оксфорд, вместо да му вади думите с ченгел от устата. — Хайде, денят е прекрасен. Да се позабавляваме.
Когато излязоха, мрачният Матю се качи в очукания джип на Хамиш. Именно в него двамата предпочитаха да бродят, когато идваха в Кадзоу, макар ловните дружинки в Шотландия да избираха официално ландроувърите. Матю нямаше нищо против, че в колата е студено, а пък Хамиш намираше мъжкарското й излъчване за забавно.
Когато поеха по хълмовете, демонът започна да превключва шумно скоростите и при всяко изстъргване вампирът се свиваше. Отиваха към местата, където пасяха елените. На отсрещния склон Матю забеляза два елена и каза на Хамиш да спре. Слезе от джипа тихо и приклекна зад предния калник. Гледаше животните като хипнотизиран.
Хамиш се усмихна и се присъедини към него.
И преди бе преследвал заедно с Матю елени и разбираше от какво има нужда приятелят му. Вампирът невинаги се хранеше, но днес Хамиш бе сигурен, че ако го остави да прави каквото му се иска, ще се върне по тъмно с утолен глад, а елените в района щяха да намалеят с няколко. Приятелят му беше хищник, но не точно месояден. Ловът определяше идентичността на вампира, а не това, с което се хранеше. Понякога, когато Матю бе неспокоен, той просто излизаше и следеше каквото животно му се мерне пред очите, без да го убива.
Докато вампирът наблюдаваше елените, демонът не сваляше очи от него. Нещо тревожно се случваше в Оксфорд. Усещаше го.
Матю престоя така следващите няколко часа, чудеше се дали елените си струват преследването. Въпреки че притежаваше изключително развити обоняние, зрение и слух, той следеше движенията им, опитваше се да разгадае навиците им и преценяваше всяка тяхна реакция при пукане на съчка или пърхане на птица. Вниманието му бе изострено докрай, но не показваше никакви признаци на нетърпение. За Матю най-важният момент настъпваше, когато жертвата осъзнаеше, че е победена, и сама се предадеше.
Вече притъмняваше, когато той най-накрая се изправи и кимна на Хамиш. За първия ден това беше достатъчно и въпреки че нямаше нужда от светлина, за да вижда елените, знаеше, че тя бе необходима за Хамиш, за да слезе от планината.
Когато стигнаха в хижата, вече беше съвсем тъмно и Джордан бе запалил всички лампи, от което сградата изглеждаше направо нелепо, кацнала насред нищото.
— Никога не съм могъл да схвана логиката на тази хижа — подхвърли небрежно Матю, но намерението му бе да бъде язвителен. — Робърт Адам не е бил с всичкия си да я направи.
— Много пъти си споделял мнението си за малката ми екстравагантност, Матю — отвърна спокойно Хамиш. — И не ми пука дали познаваш принципите на архитектурата по-добре от мен и дали вярваш, че на Адам му е хлопала дъската, за да построи — как я наричаш? — тази зле измислена лудост насред пустошта на Ланаркшър. Аз си я обичам и каквото и да кажеш, това няма да се промени. — Водеха редовно този разговор, откакто демонът обяви, че ще купи хижата — заедно с мебелите, ловния водач и Джордан — от аристократ, който не знаеше какво да я прави, нито имаше пари да я поддържа. Матю бе ужасен. Но за Хамиш хижата в Кадзоу бе доказателство, че се е издигнал над корените си от Глазгоу и че може да пръска пари за непрактични неща, които обича, без особена причина.
— Хм — изсумтя Матю и се намръщи.
По-добре да е кисел, отколкото тревожен, помисли си Хамиш. И премина на следващия етап от плана си.
— Вечерята е в осем — съобщи той. — В трапезарията.
Матю мразеше трапезарията, която бе луксозна, с високи тавани и в нея ставаше течение, но най-вече защото бе крещяща и женствена. От друга страна, беше любимата стая на Хамиш.
— Не съм гладен — изръмжа той.
— Напротив, умираш от глад — сопна му се Хамиш, докато оглеждаше тена и кожата на вампира. — Кога се нахрани добре за последен път?
— Преди седмици — сви рамене Матю с типичната си небрежност към хода на времето. — Не си спомням точно.
— Тази вечер ще ядеш супа и ще пиеш вино. Утре — ти си решаваш. Искаш ли да останеш малко сам преди вечеря, или ще рискуваш да поиграеш билярд с мен? — Хамиш беше изключително добър на билярд и дори още по-добър на снукър, който бе научил още като тийнейджър. Бе спечелил първите си пари в билярдните зали на Глазгоу и можеше да победи почти всеки. Матю вече отказваше да играе снукър с него с обяснението, че не му е забавно всеки път да губи, дори и от приятел. Вампирът се бе опитал да го научи на карамбол, стара френска игра, която пък той винаги печелеше. Билярдът бе разумният компромис.
Матю се съгласи, тъй като не можеше да устои на предложение за битка, каквато и да бе тя.
— Ще се преоблека и идвам.
Покритата с филц билярдна маса на Хамиш се намираше в стаята срещу библиотеката. Когато Матю, преоблечен в бяла риза и джинси, влезе там, демонът вече го чакаше. Бялата дреха придаваше на вампира призрачен и зловещ вид, но това бе единствената прилична риза, която бе взел за ловния излет. Не отиваше на официална вечеря все пак.
Взе стика и застана в края на масата.
— Готов ли си?
Хамиш кимна.
— Да поиграем около час, какво ще кажеш? След това ще слезем долу да пийнем.
Двамата мъже се наведоха над стиковете си.
— Бъди нежен с мен, Матю — промърмори тихо Хамиш, преди да разбият топките. Вампирът изсумтя, докато те се търкаляха към отсрещния край на масата, удариха се в ръба и се върнаха обратно.
— Взимам бялата — заяви той, когато топките спряха да се търкалят и неговата се оказа най-близо. Взе другата и я хвърли на Хамиш. Демонът постави червената топка на марката и отстъпи назад.
Също като при лова, и сега Матю не бързаше за никъде. Отбеляза петнайсет последователни точки, като вкара червената топка в различни джобове всеки път.
— Ако обичаш — каза той провлачено и посочи към масата. Демонът постави жълтата топка отгоре й, без да коментира.
Матю комбинираше прости удари и вкарваше червената топка в джобовете с по-сложни, познати като спондове, които не бяха силата му. Трябваше с един удар да вкара едновременно жълтата и червената топка, а това изискваше както сила, така и финес.
— Къде я намери тази вещица? — попита небрежно Хамиш, след като Матю успя да уцели и двете топки с един удар.
Матю извади бялата топка и се приготви за следващия.
— В Бодлианската библиотека.
Веждите на демона се вдигнаха от изненада.
— Бодлианската библиотека? И откога ходиш там?
Матю пропусна този път, бялата топка прескочи ръба и падна на пода.
— Откакто бях на концерт и дочух как две вещици си говореха за някаква американка, която докопала отдавна изгубен ръкопис — обясни той. — Нямах представа защо толкова се вълнуват. — Отстъпи от масата, раздразнен от грешката си.
Хамиш бързо направи своите петнайсет удара. Матю постави още една топка на масата и взе тебешира, за да запише резултата.
— Значи просто ей така влезе там и я заговори? — Демонът вкара в джобовете всички три топки с един удар.
— Отидох специално, за да я намеря, да. — Матю наблюдаваше как Хамиш обикаля масата. — Бях любопитен.
— И тя зарадва ли ти се? — попита внимателно Хамиш и изпълни още един сложен удар. Знаеше, че вампирите, демоните и вещиците рядко общуват. Предпочитаха да се движат в тесни кръгове от себеподобни. Приятелството му с Матю бе рядкост и демоните от обкръжението му смятаха, че е чиста лудост да допуска толкова близо до себе си вампир. Във вечери като тази започваше да си мисли, че имат известно право.
— Не точно. Даяна отначало се уплаши, въпреки че срещна погледа ми без да мигне. Очите й са необикновени — сини със златни, зелени и сиви нюанси — замечта се Матю. — После искаше да ме удари. Миришеше на гняв.
Хамиш едвам потисна смеха си.
— Звучи ми като логична реакция на вампирска засада в Бодлианската библиотека. — Реши да бъде мил с Матю и да му спести мнението си. Удари жълтата топка, тя прескочи червената, като леко я закачи, колкото да се търколи леко напред и да се блъсне в жълтата. — По дяволите — простена той. — Фал.
Матю се върна на масата, вкара още няколко топки и опита няколко спонда.
— Виждахте ли се извън библиотеката? — попита Хамиш, когато вампирът възвърна спокойствието си.
— Не се виждаме често, дори и в библиотеката. Аз сядам в единия край, тя — в другия. Водих я обаче на закуска. И в «Старата ложа», за да я запозная с Амира.
Хамиш едвам си държеше устата затворена. Матю се бе срещал с години с някои жени, без да ги води в «Старата ложа». И защо сядат в различни краища в библиотеката?
— Няма ли да ти е по-лесно да сядаш в библиотеката до нея, щом толкова те интересува?
— Не ме интересува тя! — Стикът на Матю блъсна злобно бялата топка. — Искам ръкописа. Опитвам се да го докопам от над сто години. А тя просто си подава заявката, и ето ти го. — В гласа му се прокрадна завист.
— Какъв ръкопис? — Хамиш полагаше всички усилия да бъде търпелив, но този разговор вече ставаше непоносим. Матю му даваше на час по лъжичка. За демоните, които имаха бързи умове, беше мъчително да разговарят със същества, за които най-малката значима единица за време беше десетилетието.
— Алхимична книга на Елиас Ашмол. Даяна Бишъп е високо уважаван историк на алхимията.
Матю отново сбърка, защото удари топките прекалено силно. Хамиш ги пренареди и продължи да отбелязва точки, докато приятелят му се успокои. Накрая влезе Джордан, за да им съобщи, че питиета им ги очакват на долния етаж.
— Какъв е резултатът? — Хамиш надникна към изписаните с тебешир цифри. Знаеше, че е спечелил, но беше възпитано да попита. Или поне така твърдеше Матю.
— Разбира се, че ти победи.
Матю излезе от стаята и тръгна пъргаво надолу по стълбите. Джордан му хвърли загрижен поглед.
— Професор Клермон е имал тежък ден, Джордан.
— Така изглежда — промърмори икономът.
— Донеси още една бутилка червено вино. Ще останем до късно.
Седнаха да пият в някогашната приемна. Прозорците гледаха към градината, която все още бе добре поддържана. Класически форми, ала напълно неподходящи за ловджийска хижа. Бяха прекалено грандиозни, подхождаха на замък, не на лудост насред нищото.
Пред камината с чаша в ръка Хамиш най-накрая получи възможност да се прицели в сърцето на мистерията.
— Разкажи ми за този ръкопис, Матю. Какво точно се съдържа в него? Рецептата за философския камък, който превръща оловото в злато? — Гласът му звучеше леко подигравателно. — Указания как да забъркаш еликсира на живота и да станеш безсмъртен?
Престана да го дразни в мига, в който вампирът вдигна очи към него.
— Не може да бъде — прошепна шокиран Хамиш. Философският камък беше просто легенда, като Светия Граал и Атлантида. Нямаше как да е истина. С известно закъснение си спомни, че и за вампирите, демоните и вещиците се смяташе, че не съществуват.
— Да ти изглеждам като човек, който се шегува? — попита Матю.
— Не. — Демонът сви рамене. Матю бе убеден, че може да използва научните си познания, за да открие как да направи вампирите недосегаеми за смъртта и разложението. Философският камък идеално се вписваше в тази мечта.
— Това е изгубената книга — каза мрачно Матю. — Сигурен съм.
Като повечето свръхестествени същества и Хамиш бе чувал тези истории. Според една от версиите вещиците откраднали безценната книга от вампирите. В нея била описана тайната на безсмъртието. Според друга хипотеза вампирите присвоили древната магическа книга и после я загубили. Трети пък казваха, че това изобщо не била магическа книга, а описание на основните черти на четирите хуманоидни вида на земята.
Матю имаше собствена теория за съдържанието на книгата. Обяснение защо вампирите са толкова трудни за убиване и ранна история на човечеството и свръхестествените същества. Но това бяха само малка част от подозренията му.
— Наистина ли вярваш, че това е твоята книга? — попита демонът. Когато Матю кимна, Хамиш въздъхна дълбоко. — Нищо чудно, че вещиците са клюкарствали. Как са разбрали, че Даяна я е намерила?
Матю се обърна към него със свирепо изражение.
— Кой знае, пък и на кого му пука? Проблемите започнаха, защото не могат да си държат устите затворени.
Хамиш пак си припомни, че Матю и семейството му никак не обичат вещиците.
— Не бях единственият, който ги чу в неделя. Чуха ги и други вампири. След това демоните надушиха, че се случва нещо интересно, и…
— И сега Оксфорд е пълен със свръхестествени същества — довърши мисълта му демонът. — Каква бъркотия. Не започва ли скоро семестърът? Тогава ще започнат да прииждат и хората. Скоро ще започнат да се стичат към града.
— Стана още по-зле. — Лицето на Матю бе мрачно. — Ръкописът не само е бил загубен, но и омагьосан, а Даяна е развалила тази магия. След това е върнала книгата в библиотеката и не е проявила повече никакъв интерес към нея. Аз не съм единственият, който я чака да я вземе отново.
— Матю — попита Хамиш напрегнато, — да не би да я пазиш от другите вещици?
— Тя сякаш няма представа за собствената си сила. Така се излага на риск. Не мога да им позволя да я докопат. — Изведнъж Матю стана притеснително уязвим.
— О, Мат — възкликна демонът и поклати глава. — Не трябва да заставаш между Даяна и себеподобните й. Така ще създадеш още повече проблеми. Освен това — продължи той, — никоя вещица няма да прояви открита агресия към член на семейство Бишъп. Родът й е стар и уважаван.
В днешно време свръхестествените същества вече не се избиваха помежду си, освен при самозащита. Агресията не се приемаше добре по целия свят. Матю бе разказвал на Хамиш как е било едно време, когато ги раздирали кървави вражди и вендети, които привличали вниманието на обикновените хора.
— Демоните са дезорганизирани, а вампирите няма да посмеят да ме дразнят. Но на вещиците не може да се има доверие. — Матю се изправи и занесе виното си до камината.
— Остави Даяна Бишъп на мира — посъветва го Хамиш. — Пък и ако този ръкопис е омагьосан, няма да можеш да го прочетеш.
— Ще мога, ако тя ми помогне — отбеляза Матю измамно спокойно, взрян в огъня.
— Слушай — каза демонът с тона, който използваше пред подчинените си, когато бъркаха, — остави вещицата и ръкописа на мира.
Вампирът остави внимателно чашата си на полицата над камината и се извърна.
— Не мисля, че мога, Хамиш. Аз… копнея за нея. — От произнасянето на думата жаждата му стана още по-силна. Когато така целенасочено изгладнееше, ставаше настоятелен и не го задоволяваше каква да е кръв. Тялото му искаше точно определено нещо. Само да можеше да вкуси от нея — от Даяна — щеше да утоли жаждата си и болезненият копнеж щеше да изчезне.
Хамиш се взря в напрегнатите му рамене. Не бе учуден, че приятелят му копнее за Даяна Бишъп. Вампирите се чифтосваха само със същества, които желаеха по-силно от всичко на света, а жаждата бе част от това желание. Хамиш силно подозираше, че Матю — въпреки предишните си горещи клетви, че никога няма да намери някой, към когото да изпитва подобни чувства — в момента желаеше да се чифтоса.
— Тогава истинският ти проблем не са вещиците, нито Даяна. И със сигурност не е някакъв си древен ръкопис, който може да съдържа, а може и да не съдържа отговорите на твоите въпроси. — Остави го да осъзнае думите му, преди да продължи. — Осъзнаваш ли, че ти всъщност искаш нея?
Вампирът въздъхна с облекчение, че истината най-накрая бе изречена на глас.
— Знам. Качих се до прозореца й, докато спеше. Следя я, когато прави крос. Тя се съпротивлява на опитите ми да й помагам и колкото повече го прави, толкова по-жаден се чувствам. — Изглеждаше толкова объркан, че Хамиш трябваше да си прехапе устните, за да не се усмихне. Обикновено жените не успяваха да устоят на Матю. Правеха каквото им кажеше, омагьосани от красотата и чара му. Нищо чудно, че е очарован. — Но нямам нужда от кръвта на Даяна, не и физически. Няма да се поддам на този копнеж. Не би трябвало да е проблем да съм край нея. — Лицето му неочаквано се сгърчи. — Какви ги говоря? Не можем да сме близо един до друг. Ще привлечем внимание.
— Не е задължително. Ние с теб прекарваме доста време заедно и никой не се тревожи от това — отбеляза Хамиш. В първите години на приятелството им двамата се мъчеха да прикриват различието си от любопитните погледи. И поотделно бяха впечатляващи личности. Но когато бяха заедно и събираха главите си, за да се посмеят заедно на шега по време на вечеря, или седяха на двора с празни бутилки от шампанско в краката си — нямаше как да не ги забележиш.
— Не е същото и ти го знаеш — сопна се раздразнено Матю.
— О, да. Забравих — ядоса се и Хамиш. — Никой не се интересува какво правят демоните. Но вампир и вещица? Това си е голяма работа. Вие сте най-важните същества на този свят.
— Хамиш! — протестира Матю. — Знаеш, че не го мисля.
— Съзирам типичното за вампирите презрение към демоните, Матю. И към вещиците, ако мога да добавя. Припомни си много добре какво ти е отношението към останалите същества, преди да вкараш тази вещица в леглото си.
— Нямам намерение да вкарвам Даяна в леглото си — изтъкна Матю с отровен глас.
— Вечерята е сервирана, господине. — Джордан бе стоял незабелязан на вратата известно време.
— Слава богу! — възкликна с облекчение Хамиш и стана от креслото си. Вампирите ставаха по-лесни за контролиране, когато разделяха вниманието си между разговор и нещо друго, каквото и да е.
Седнаха в трапезарията в единия край на огромната маса, която можеше да побере цял банкет. Хамиш зарови с вилицата в първото от няколкото ястия, а Матю бъркаше супата си, за да я охлади. Вампирът се наведе над купата и помириса.
— Гъби и шери? — попита той.
— Да. Джордан искаше да опита нещо ново и тъй като сред продуктите няма нито един, който ти да не одобряваш, му позволих.
На Матю не му трябваше много, когато отсядаше в Кадзоу, но Джордан беше магьосник на супите, а Хамиш не обичаше да яде сам, както не обичаше и да пие в усамотение.
— Извинявай, Хамиш — каза Матю, докато гледаше как приятелят му яде.
— Извинението ти се приема, Мат — отвърна Хамиш, доближил лъжицата до устата си. — Но не можеш да си представиш колко е трудно да се приемеш, ако си демон или вещица. При вампирите е ясно и необратимо. Първо не си вампир, после си. Няма въпроси и място за съмнения. Докато ние трябва да чакаме, да се наблюдаваме и да се чудим. И заради това ни е двойно по-трудно да приемем вампирското ви превъзходство.
Матю въртеше дръжката на лъжицата с пръсти.
— Вещиците знаят, че са вещици. Не са изобщо като демоните — възрази той смръщен.
Хамиш остави лъжицата си и си доля вино.
— Много добре знаеш, че ако някой от родителите ти е вещица или вещер, това не е гаранция. Можеш да се окажеш съвсем обикновен човек. Или пък да си запалиш люлката. Няма как да знаеш дали, когато или как ще се прояви силата ти. — За разлика от Матю, Хамиш имаше приятелка вещица. Джанин му беше фризьорка и откакто се занимаваше с косата му, тя никога не бе изглеждала по-добре. Правеше лосион за кожа по собствена рецепта, който бе чудодеен. Той подозираше, че използва магия при приготвянето му.
— Но не е пълна изненада — настоя Матю, загреба супа и духна към лъжицата, за да я охлади. — Даяна има зад гърба си векове фамилна история, на която да разчита. Това не е нещо, което й се е случило в тийнейджърските години.
— А аз нямах време да се осъзная — каза Хамиш, като си спомни собственото си съзряване като демон отпреди години.
Когато беше на дванайсет, животът му се преобърна за един следобед. В една дълга шотландска есен осъзна, че е много по-умен от учителите си. Повечето деца на дванайсет подозират, че е така, но Хамиш го знаеше със сигурност и това го разстройваше. Започна да се преструва, че е болен, за да не ходи на училище, а когато това престана да му помага, взе да си пише домашните възможно най-бързо и заряза всякакви преструвки, че е нормален. Директорът се видя в чудо и поиска университетски преподаватели по математика да преценят невероятните до тревожност способности на момчето да решава за минути задачи, които мъчеха съучениците му със седмици, а понякога дори и по-дълго.
Джак Уотсън, млад демон от Глазгоуския университет, мъж с червена коса и ясни сини очи, хвърли само един поглед на Хамиш Осборн и веднага се досети какъв е. Подложи го на формална проверка, която — както всички очакваха — официално доказа, че Хамиш е математически гений, чийто ум не се вмества в стандартните параметри. Уотсън го покани да посещава лекции в университета. Също така обясни на директора, че ако детето продължи да учи в нормален клас, ще се превърне в пироман или нещо също толкова разрушително.
После Уотсън посети скромния дом на семейство Осборн и разказа на изумените родители как е устроен светът и какви видове същества има в него. Пърси Осборн бе получил здраво презвитерианско възпитание и отначало се съпротивляваше на идеята за съжителство със свръхестествени същества, но жена му го засече, че от малък вярва във вещици, защо тогава да няма и вампири и демони? Хамиш плака от облекчение, вече не се чувстваше напълно сам. Майка му го прегърна силно и му каза, че винаги е знаела, че е специален.
Докато Уотсън още седеше край електрическата им печка и пиеше чай със съпруга и сина й, Джесика Осборн реши да се възползва от възможността и да спомене и други аспекти от живота на Хамиш, които биха го накарали да се чувства различен. Почерпи сина си с шоколадови бисквити и каза, че е наясно, че той няма да се ожени за съседското момиче, което бе лудо по него. Защото Хамиш се чувстваше привлечен от по-големия й брат, як младеж на петнайсет, който можеше да рита футболна топка по-далеч от всички други момчета в махалата. Нито Пърси, нито Джак бяха учудени или разстроени от това разкритие.
— Все пак — изтъкна Матю след като опита за първи път вече поизстиналата супа — семейството на Даяна е очаквало тя да стане вещица и тя е станала, независимо дали използва дарбата си или не.
— Според мен това е също толкова лошо, колкото да растеш сред обикновени хора, които си нямат понятие какво става. Можеш ли да си представиш как я притискат? Да не говорим за ужасното усещане, че животът ти не ти принадлежи. — Хамиш потръпна. — Предпочитам невежеството.
— Как се почувства — започна колебливо Матю — първия ден, когато се събуди и вече знаеше, че си демон? — Вампирът по принцип не задаваше толкова лични въпроси.
— Като прероден — отвърна Хамиш. — Също толкова силно е, като да се събудиш жаден за кръв и да осъзнаеш, че чуваш как расте тревата. Всичко изглеждаше различно. Възприемах всичко по различен начин. През повечето време се хилех като глупак, а после плачех в стаята си. Но мисля, че не го повярвах — имам предвид изцяло — докато ти не ме вкара в болницата.
Първият подарък за рожден ден, който Матю направи на Хамиш, след като се сприятелиха, включваше бутилка «Круг» и разходка до «Джон Радклиф». Там го подложи на ядрено-магнитен резонанс, като през цялото време му задаваше въпроси. След това сравниха резултатите с тези на виден мозъчен хирург от болницата, докато пиеха шампанско, а демонът още беше по нощница. Хамиш накара Матю да му показва снимките много пъти, впечатлен как мозъкът му светва като неонова реклама, когато отговаря на прости въпроси. Това и досега беше един от най-хубавите му подаръци за рожден ден.
— Доколкото разбирам от думите ти, Даяна е там, където бях аз преди ядрено-магнитния резонанс — отбеляза Хамиш. — Знае, че е вещица, но все още й се струва, че живее в лъжа.
— Тя наистина живее в лъжа — изхриптя Матю, преди да глътне нова лъжица супа. — Даяна се прави на обикновен човек.
— Не ти ли е интересно защо? И което е по-важно — можеш ли да общуваш с такова същество? Ти не обичаш лъжите.
Матю се замисли, но не отговори.
— И още нещо — продължи Хамиш. — За човек, който ненавижда лъжите, имаш прекалено много тайни. Ако по каквато и да е причина се нуждаеш от тази вещица, ще трябва да спечелиш доверието й. А единственият начин да го направиш е да й кажеш неща, които не би искал тя да знае. Тя е събудила закрилническите ти инстинкти и сега ще трябва да се бориш с тях.
Докато Матю обмисляше ситуацията, Хамиш обърна разговора към последните събития в Ситито и правителството. Вампирът се успокои още повече, улисан в сложните интриги в политиката и финансите.
— Предполагам, че си чул за убийствата в Уестминстър — вметна Хамиш, когато видя, че Матю се отпусна напълно.
— Да. Някой трябва да ги спре.
— Ти? — попита Хамиш.
— Не е моя работа. Все още.
Хамиш знаеше, че приятелят му има своя теория за убийствата, която бе свързана с научните му изследвания.
— Все още ли мислиш, че убийствата са знак за изчезването на вампирите?
— Да — потвърди Матю.
Беше убеден, че свръхестествените същества бавно вървят към гибел. Хамиш отначало отрече хипотезата на приятеля си, но вече започваше да мисли, че може и да е вярна.
Подхванаха по-ведри теми и след вечеря се качиха на горния етаж. Демонът бе разделил една от многото приемни на хижата на всекидневна и спалня. В дневната имаше голяма стара дъска за шах с изящни фигури от абанос и слонова кост, които би трябвало да са в музей под защитно стъкло, а не в проветрива ловна хижа. Също като ядрено-магнитния резонанс и те бяха подарък от Матю.
Приятелството им бе укрепнало през годините благодарение на много дълги вечери като тази. Веднъж вампирът започна да разказва на Хамиш преживяванията си от миналото. Сега вече Хамиш знаеше почти всичко за Матю Клермон, а и той бе единственото същество, което не се боеше от мощния му демоничен интелект.
По традиция Хамиш седна зад черните фигури.
— Довършихме ли последната си партия? — попита Матю, като се престори, че подредената дъска го е изненадала.
— Да. Ти победи — отвърна кратко Хамиш и си спечели една от редките широки усмивки от приятеля си.
Двамата започнаха да движат фигурите. Матю не бързаше, а Хамиш беше трескав и решителен, когато дойдеше неговият ред. Чуваше се само пукането на огъня и тиктакането на часовника.
След час Хамиш пристъпи към последния етап от своя план.
— Имам въпрос. — Произнесе го внимателно, наблюдавайки поредния ход на приятеля си. — Дали искаш вещицата заради самата нея, или заради властта, която има над ръкописа?
— Не искам силата й! — изригна Матю и направи грешен ход с коня си, от който Хамиш веднага се възползва. Наведе глава и заприлича повече отвсякога на ренесансов ангел, задълбочен в някаква райска мистерия. — Господи, и аз не знам какво искам.
Хамиш стоеше неподвижен, доколкото му бе възможно.
— Мисля, че знаеш, Матю.
Матю премести пешка без да отговори.
— Останалите същества в Оксфорд — продължи Хамиш — скоро ще разберат, ако вече не са разбрали, че се интересуваш не само от старинната книга. Каква е крайната ти цел?
— Не знам — прошепна вампирът.
— Любов? Да пиеш от кръвта й? Да я накараш да те харесва?
Матю изръмжа.
— Впечатляващо — подхвърли отегчено Хамиш.
— Има много неща, което не разбирам в тази история, Хамиш, но за три съм сигурен — подчерта Матю и взе чашата с вино от пода. — Няма да се поддам на жаждата за кръвта й. Не искам да контролирам силата й. И със сигурност не желая да я направя вампир. — И потръпна от мисълта.
— Значи остава любовта. Е, получи отговора, който търсеше. Наистина знаеш какво искаш.
Матю отпи от виното.
— Искам нещо, което не бива, и жадувам за някого, когото не мога да имам.
— Нали не се боиш, че ще я нараниш? — попита внимателно Хамиш. — И преди си имал връзки с топлокръвни жени, но никога не си ги наранявал.
Тежката кристална чаша на Матю се счупи на две. Падна на пода и червеното вино се разля по килима. Хамиш видя парченца кристал между палеца и показалеца на приятеля си.
— О, Мат. Защо не ми каза? — Овладя изражението си, не искаше шокът му да си личи.
— Как бих могъл? — Матю се взря в ръцете си и се опита да махне парченцата кристал от пръстите си, докато те не се обагриха с тъмночервената смес от кристален прах и кръв. — Винаги прекалено много си вярвал в мен.
— Коя беше?
— Казваше се Елинор. — Матю се затрудни да произнесе името й. Прилепи опакото на дланта си към очите в безсилен опит да изтрие лицето й от ума си. — С брат ми се карахме, вече не помня за какво. Но исках да го убия с голи ръце. Елинор се опита да ме вразуми. Застана между нас и… — Гласът на вампира заглъхна. Хвана главата си с длани, без да си прави труда да изчисти остатъците от кръв по вече зарасналите му пръсти. — Толкова много я обичах, а я убих.
— Кога се случи това? — прошепна Хамиш.
Матю свали ръце от лицето си и ги обърна, за да разгледа дългите си силни пръсти.
— Преди векове. Вчера. Какво значение има? — попита той с типичното за вампирите неуважение към времето.
— Има голямо значение дали си допуснал тази грешка в началото на живота си като вампир, когато още не си можел да контролираш инстинктите и жаждата си.
— А! Тогава сигурно има значение, че убих и друга жена, Сесилия Марнит, само преди един век. Вече не бях новоизпечен вампир. — Матю стана от креслото си и отиде до прозореца. Искаше да избяга в нощния мрак и да изчезне, за да не види ужаса в очите на Хамиш.
— Има ли други? — попита рязко демонът.
Матю поклати глава.
— Две са достатъчно. Не може да има трета. Никога.
— Разкажи ми за Сесилия — поиска Хамиш, като се приведе напред в креслото си.
— Беше съпруга на банкер — започна неохотно Матю. — Видях я в операта и полудях по нея. По онова време в Париж всички бяха луди по нечия чужда съпруга. — Пръстите му рисуваха силует на женско лице по стъклото пред него. — Не беше кой знае какво предизвикателство. Исках само да опитам кръвта й. Влязох посред нощ в дома й. Но след като започнах, не можех да се спра. Ала не можех и да я оставя да умре — тя беше моя и аз нямаше да я изоставя. За малко да не спра навреме. Господи, никак не й харесваше да е вампир. Сесилия влезе в горяща къща, преди да успея да я спра.
Хамиш се намръщи.
— Значи не ти си я убил, Мат. Тя се е самоубила.
— Пиех от нея, докато я докарам до прага на смъртта, карах я да пие от моята кръв и я превърнах в свръхестествено същество без нейно разрешение, защото бях себичен и уплашен — извика той гневно. — Как така не съм я убил? Взех живота й, идентичността й, жизнеността й — това е убийство, Хамиш.
— Защо скри това от мен? — Демонът се опитваше да не изпитва нищо към постъпките на приятеля си, но му беше трудно.
— Дори и вампирите изпитват срам — каза нервно Матю. — Мразя се… и би трябвало… за това, което сторих на тези жени…
— Затова трябва да спреш да криеш тайните в себе си, Мат. Те ще те унищожат отвътре. — Внимателно обмисли думите си, преди да продължи. — Не си убил умишлено Елинор и Сесилия. Ти не си убиец.
Матю опря длани в белите рамки на прозореца и притисна чело в студеното стъкло. След това заговори с мъртвешки равен глас.
— Не, аз съм чудовище. Елинор ми прости. Сесилия не можа.
— Не си чудовище — подчерта Хамид, притеснен от тона на приятеля си.
— Може и да не съм, но съм опасен. — Обърна се с лице към демона. — Особено когато съм около Даяна. Дори Елинор не ме е карала да се чувствам така. — Мисълта за Даяна върна пак жаждата, усети стягане в сърцето, което плъзна към корема му. Лицето му потъмня, докато се опитваше да се овладее.
— Ела да си довършим партията — подкани Хамиш сурово.
— Мога да си тръгна, Хамиш — започна несигурно Матю. — Не си длъжен да делиш покрив с мен.
— Не ставай глупак — отвърна веднага Хамиш. — Никъде няма да ходиш.
Матю седна.
— Не разбирам как не ме намрази, след като научи за Елинор и Сесилия — каза той след няколко минути.
— Не знам какво трябва да направиш, за да ме накараш да те намразя, Матю. Обичам те като брат и ще бъде така до последния ми дъх.
— Благодаря — кимна Матю с мрачно изражение. — Ще се опитам да заслужа тази обич.
— Не опитвай, а просто го направи — каза дрезгаво Хамиш. — Между другото, ще си загубиш топа.
Двамата трудно върнаха вниманието си към партията и продължиха да играят до малките часове, когато Джордан донесе кафе за Хамиш и бутилка порто за Матю. Икономът прибра счупената чаша без да коментира, а Хамиш го прати да си ляга.
Когато Джордан излезе, демонът огледа дъската и направи последния си ход.
— Шах и мат.
Матю въздъхна, облегна се назад в креслото си и се взря в дъската. Царицата му бе заобиколена от собствените му фигури — пешки, офицер и кон. А в другия край на полето царят му бе матиран от някаква жалка пешка. Играта свърши, той загуби.
— В играта има по-важни неща от това да защитаваш царицата си — каза Хамиш. — Защо ти е толкова трудно да запомниш, че само царят е незаменим?
— Царят просто си седи и се мести с по едно квадратче. Царицата се движи толкова свободно. По-скоро бих изгубил партията, отколкото да предам свободата й.
Хамиш се почуди дали говори за шаха или за Даяна.
— Тя струва ли си такава цена, Мат? — попита той тихо.
— Да — потвърди Матю, без да се замисли. Взе бялата царица и я стисна между пръстите си.
— И аз така си помислих — каза Хамиш. — Сега не го осъзнаваш, но имаш късмет, че най-после си я открил.
Очите на вампира блеснаха и устните му се повдигнаха в крива усмивка.
— А дали тя е извадила късмет, Хамиш? Дали е добре за нея, че същество като мен я преследва?
— Това зависи изцяло от теб. И запомни — никакви тайни. Не и ако я обичаш.
Матю се вгледа в спокойното лице на царицата и пръстите му се обвиха покровителствено около малката изящна фигурка.
Все още беше в ръката му, когато слънцето изгря и дълго след като Хамиш си легна.


10.

Влязох в квартирата си, като все още се опитвах да се отърся от ледения студ, който погледът на Матю остави по раменете ми. Телефонният секретар ме посрещна с примигващо червено число 13. Имах още девет съобщения в гласовата поща на мобилния си. Всичките бяха от Сара и отразяваха нарастващата й тревога за това, което шестото й чувство й подсказваше, че се случва в Оксфорд.
Нямах сили да се изправя срещу проницателната си леля. Намалих звука на телефонния секретар, изключих звъненето и на двата телефона и със сетни сили пропълзях в леглото си.
На следващата сутрин минах покрай портиера на път за сутрешния си крос. Фред размаха към мен пачка съобщения.
— Ще ги взема по-късно — извиках му и той вдигна палец в знак, че ме е разбрал.
Стъпките ми отекваха по познатите черни пътеки през полята на север от града. Упражнението ми помагаше да потисна вината, че не се обадих на леля си, и пъдеше спомена за хладното лице на Матю.
Върнах се в колежа, взех съобщенията и ги хвърлих в коша. След това се подготвих за неизбежното обаждане вкъщи с любимия ми ритуал за почивните дни — сварих си яйце, направих си чай, събрах прането, подредих купчината книжа, разхвърляни почти из цялата къща. След като пропилях почти цялата сутрин в тези занимания, нямаше какво друго да правя, освен да се обадя в Ню Йорк. Там беше рано, но нямаше как да сваря когото и да било в леглото.
— Какви ги вършиш, Даяна? — попита Сара веднага след като й казах «ало».
— Добро утро, лельо. — Седнах на креслото до неработещата камина и си подпрях краката на близката полица за книги. Разговорът нямаше да е кратък.
— Не е добро утрото — отвърна троснато Сара. — Побъркахме се. Какво става?
Ем вдигна другата слушалка.
— Здрасти, Ем — поздравих и нея и кръстосах стъпалата си. Разговорът щеше да е много дълъг.
— Онзи вампир притеснява ли те? — попита тревожно Ем.
— Не точно.
— Знаем, че се виждаш с демони и вампири — намеси се нетърпеливо леля ми. — Да не си се побъркала или нещо наистина лошо се случва?
— Не съм се побъркала и нищо лошо не се случва. — Последното беше лъжа, но кръстосах пръсти и се помолих да ми се размине.
— Наистина ли си мислиш, че можеш да ни заблудиш? Не можеш да лъжеш вещица! — възкликна Сара. — Изплюй камъчето, Даяна.
Планът ми се провали.
— Остави я да говори, Сара — намеси се Ем. — Ние имаме доверие на Даяна, че ще вземе най-правилните решения, забрави ли?
Последвалото мълчание ми даде да разбера, че двете не са единодушни по този въпрос.
Сара пое дъх, но Ем я прекъсна.
— Къде беше снощи?
— На йога. — Нямаше как да се измъкна от този разпит, но щях да имам предимство, ако отговарям кратко и само каквото ме питат.
— Йога? — попита недоверчиво Сара. — Защо ходиш на йога с тези същества? Знаеш, че е опасно да се движиш сред демони и вампири.
— Заниманието се ръководеше от вещица! — Започнах да се изпълвам с възмущение, като си представих спокойното красиво лице на Амира.
— А ходенето на йога негова идея ли беше? — попита Ем.
— Да. Проведе се в дома на Клермон.
Сара изсумтя отвратено.
— Казах ти, че е заради него — измърмори Ем на леля ми. Но следващите й думи бяха насочени към мен. — Виждам как вампирът стои между теб и… нещо си. Не съм сигурна точно какво.
— И пак ще ти повторя, Емили Мадър, че това са пълни глупости. Вампирите не защитават вещиците. — Сара звучеше напълно убедена в това, което казва.
— Този обаче го прави — намесих се аз.
— Какво? — ахна Ем, а Сара направо изкрещя същия въпрос.
— Прави го от дни. — Прехапах устна, не бях сигурна как да им разкажа историята, но накрая реших да се хвърля презглава. — Случи се нещо в библиотеката. Поръчах ръкопис, който се оказа омагьосан.
Настъпи мълчание.
— Омагьосана книга. — Гласът на Сара преливаше от интерес. — Да не е учебник по магии? — Беше експерт по този вид учебници и най-ценната й собственост беше древна книга с магии, предавана от поколение на поколение в семейство Бишъп.
— Не мисля — отвърнах. — Виждаха се само алхимични илюстрации.
— Какво друго? — Леля ми знаеше, че видимото беше само началото, когато ставаше въпрос за омагьосани книги.
— Някой е омагьосал текста. Буквите едвам прозираха — имаше много слоеве текст, които се движеха под повърхността на страницата.
Чух как в Ню Йорк Сара остави чашата си.
— Това преди или след появата на Матю Клермон се случи?
— Преди — прошепнах.
— И ти реши, че не е важно да споделиш това с нас, когато ни спомена, че си се запознала с вампир? — Сара изобщо не прикриваше гнева си. — В името на богинята, Даяна, не може да си толкова безразсъдна. Как е била омагьосана тази книга? И не ми казвай, че не знаеш.
— Миришеше странно. Струваше ми се, че нещо не е наред. Отначало не можех да повдигна корицата. Сложих дланта си върху нея. — Обърнах ръката си в скута, когато си припомних как с ръкописа моментално се разпознахме, и почти очаквах да видя блясъка, за който говореше Матю.
— И? — подкани ме Сара.
— Усетих парене по ръката си, после въздъхнах и… се успокоих. Почувствах я под кожата и дървената рамка.
— Как успя да развалиш магията? Каза ли някакво заклинание? За какво мислеше в този момент? — Любопитството на Сара вече бе напълно събудено.
— Не използвах магия, Сара. Книгата ми трябваше за изследванията ми и просто поставих дланта си върху нея, това беше всичко. — Поех дълбоко дъх. — След като я отворих, си водех записки, а после я затворих и я върнах.
— Върнала си я!? — Чу се силно трополене, телефонният апарат на Сара бе паднал на пода. Премигнах и отдалечих слушалката от ухото си, но въпреки това цветистите й ругатни достигнаха до мен.
— Даяна? — обади се тихо Ем. — Там ли си?
— Да — отвърнах троснато.
— Даяна Бишъп, ти не си толкова глупава. — Гласът на Сара бе пълен с упрек. — Как си могла да върнеш нещо омагьосано, ако не си го проучила напълно?
Леля ме бе научила как да познавам омагьосани предмети и какво да правя с тях. Трябва да избягваш да ги докосваш и местиш, докато не разбереш как действа магията им. Някои магии бяха деликатни, а много от тях имаха вградени защитни механизми.
— И какво трябваше да направя, Сара? — Започвах да говоря отбранително. — Да откажа да си тръгна от библиотеката, докато не я изследвам ли? Беше петък вечер. Исках да се прибера.
— И какво стана, след като я върна? — попита строго Сара.
— Атмосферата стана малко странна — признах си. — И ми се стори, че библиотеката като че ли за миг се сви.
— Когато си върнала книгата, магията се е активирала отново — отсъди Сара. И пак изруга. — Малко вещици са достатъчно способни да направят магии, които автоматично се активират отново, след като са развалени. Това не е дело на аматьор.
— Тази енергия ги е привлякла в Оксфорд — досетих се. Внезапно всичко ми се проясни. — Причината е, че съм отворила ръкописа. И че магията се е активирала отново. Не само на урока по йога имаше свръхестествени същества, Сара. В Бодлианската библиотека съм заобиколена от вампири и демони. Клермон дойде в библиотеката в понеделник вечерта с надеждата да зърне ръкописа, след като чул как две вещици си говорили за него. До вторник там се напълни със свръхестествени същества.
— Така си и знаех — въздъхна Сара. — До края на месеца ще дойдат и в Мадисън да те търсят.
— Трябва да има вещици, на които можеш да разчиташ за помощ. — Ем се опитваше да говори спокойно, но аз долових тревогата в гласа й.
— Има вещици — заекнах аз, — но не ми помагат. Вещер в кафяво туидено сако се опита да проникне в главата ми. И щеше да успее, ако не беше Матю.
— Вампирът е застанал между теб и друг вещер? — Ем беше ужасена. — Така не се прави. Никой не може да се меси в отношенията между два вещера, ако не е един от нас.
— Трябва да си благодарна! — Може и да не исках нови лекции от Клермон, нито да закусвам повече с него, но трябваше да му отдам заслуженото. — Ако той не беше там, не знам какво щеше да ми се случи. Никога преди някой от себеподобните ми не е бил толкова… агресивен с мен.
— Може би трябва да се махнеш за известно време от Оксфорд — предложи Ем.
— Няма да бягам само защото в града се появил вещер с лоши маниери.
Ем и Сара си зашепнаха нещо с ръце върху слушалките.
— Това не ми харесва — каза накрая леля ми с тон, който предвещаваше края на света. — Омагьосани книги? Демони, които те преследват? Вампири, които те водят на йога? Вещери, които заплашват една от рода Бишъп? Вещиците не бива да привличат вниманието, Даяна. Дори хората ще разберат, че нещо се случва.
— Ако смяташ да останеш в Оксфорд, трябва да си съвсем незабележима — съгласи се Ем. — Няма нищо лошо да си дойдеш за малко у дома и да оставиш нещата да се поуталожат, ако там стане невъзможно. Ръкописът вече не е у теб. Може би ще загубят интерес.
Нито една от нас не вярваше, че това е възможно.
— Няма да бягам.
— Това няма да е бягство — възрази Ем.
— Напротив. — Нямаше да показвам и най-малкия признак на страх, докато Матю Клермон бе наоколо.
— Той не може да е постоянно с теб, скъпа — каза тъжно Ем, след като чу мислите ми.
— Дори не бива — добави мрачно Сара.
— Нямам нужда от помощта на Матю Клермон. Мога и сама да се грижа за себе си — заявих аз.
— Даяна, този вампир не те пази от добро сърце — предупреди ме Ем. — Иска нещо от теб. Трябва да разбереш какво.
— Може би наистина се интересува от алхимия. Или пък е отегчен.
— Вампирите никога не се отегчават — каза строго Сара. — Не и когато са близо до кръвта на вещица.
Нищо не можеше да се направи срещу предразсъдъците на леля ми. Изкушавах се да й разкажа за заниманието по йога, където за повече от час бях напълно освободена от страховете си от другите свръхестествени същества. Но нямаше смисъл.
— Достатъчно — заявих непреклонно. — Матю Клермон няма да бъде допуснат по-близо до мен, а вие не се тревожете, повече няма да докосвам омагьосани ръкописи. Но в никакъв случай няма да си тръгна от Оксфорд и това е окончателното ми решение.
— Добре — съгласи се Сара. — Но оттук не можем да направим кой знае какво, ако нещата се объркат.
— Знам, Сара.
— И когато следващия път в ръцете ти попадне нещо омагьосано — независимо дали си го очаквала или не — дръж се като вещица, каквато си, а не като тъпо човешко същество. Не се прави, че не го забелязваш, нито си казвай, че си въобразяваш. — Доброволното невежество и пренебрежението към свръхестественото бяха най-големите грехове за Сара. — Отнасяй се към него с уважение и ако не знаеш какво да правиш, потърси помощ.
— Обещавам — съгласих се набързо, защото исках вече да затварям. Но Сара не бе приключила.
— Никога не съм мислила, че ще дойде ден, в който една Бишъп ще разчита на вампир да я защитава, вместо да се обърне към собствената си сила — продължи тя. — Майка ти сигурно се преобръща в гроба си. Така става, като се отказваш от това, което си, Даяна. Озовала си се в страхотна бъркотия само защото си мислиш, че можеш да загърбиш наследството си. Така не се прави.
Горчивината на Сара продължи да трови атмосферата и в моята стая дълго след като затворих телефона.
На следващата сутрин започнах деня с няколко упражнения за разтягане от йога, а след това си направих чай. Неговият аромат на билки и ванилия ми подейства успокоително. В напитката имаше точно толкова кофеин, колкото ми трябваше, за да не задрема следобед, но да не ми попречи да спя през нощта. След като листенцата се накиснаха, увих чайника с хавлиена кърпа, за да запазя топлината, и го отнесох до креслото край камината, на което сядах, когато исках да се отдам на задълбочени размишления.
Успокоена от познатия аромат на чая, придърпах колене към брадичката си и направих преглед на изминалата седмица. Откъдето и да започвах, все стигах до разговора ми с Матю Клермон. Нима усилията ми да държа магията далеч от живота и работата ми се бяха оказали напразни?
Винаги когато зациклях с проучванията си, си представях искрящобяла празна маса, а фактите бяха пъзел, който трябваше да подредя. Така се освобождавах от напрежението и всичко се превръщаше в игра.
Сега изсипах всички случки от изминалата седмица върху масата — Ашмол, Матю Клермон, разбърканите мисли на Агата Уилсън, вещера с туиденото сако, склонността ми да се движа със затворени очи, свръхестествените същества от Бодлианската библиотека, как взех алманаха от полицата, заниманието по йога с Амира. Разбърках ярките парченца, събрах някои едно до друго, опитвайки се да подредя общата картина, но имаше прекалено много бели полета и пред очите ми не можеше да изплува ясен образ.
Понякога взимах напосоки някое парче и така успявах да схвана кое е най-важно. Поставих въображаемите си пръсти върху масата и изтеглих нещо, като се надявах да е Ашмол.
Но ме гледаха тъмните очи на Матю Клермон.
Защо този вампир беше толкова важен?
Парченцата от моя пъзел започнаха сами да се движат и да се подреждат във форми, които се меняха прекалено бързо, за да мога да ги проумея. Ударих с въображаемите си ръце по масата и парченцата спряха да танцуват. По дланите ми се появи познатото парене.
Това вече не приличаше на игра. Изглеждаше като магия. И ако наистина беше, то значи съм я използвала и в училище, и в следването си, а сега и в научната си работа. Но в моя живот нямаше място за магия и умът ми категорично отказваше да приеме вероятността, че без да подозирам, съм нарушавала собствените си правила.


На следващия ден пристигнах във фоайето на библиотеката по обичайното време. Качих се по стълбите, завих край гишето за взимане на книги и събрах смелост да се изправя лице в лице с него.
Клермон го нямаше.
— Какво мога да направя за вас? — попита раздразнено Мириам и стана, а столът й изскърца от триенето в пода.
— Къде е професор Клермон?
— На лов — отговори Мириам. Погледът й бе преизпълнен с неприязън. — В Шотландия.
На лов. Преглътнах.
— О! А кога ще се върне?
— Честно казано, не знам, д-р Бишъп. — Тя скръсти ръце и изнесе малкото си стъпало напред.
— Надявах се да ме заведе на йога в «Старата ложа» тази вечер — казах тихо в опит да измисля разумно оправдание, че съм се спряла при нея.
Мириам се обърна и взе някаква черна топка от плат. Хвърли я към мен, успях да я хвана малко преди да падне.
— Забравихте си това в колата му в петък.
— Благодаря. — Пуловерът ми миришеше на карамфил и канела.
— Трябва да сте по-внимателна с вещите си — измърмори Мириам. — Вие сте вещица, д-р Бишъп. Гледайте си вашата работа и престанете да въвличате Матю в тази невъзможна ситуация.
Завъртях се на пети, без да отговоря, и отидох да си взема ръкописите от Шон.
— Всичко наред ли е? — попита той и хвърли подозрителен поглед към Мириам.
— Напълно. — Поисках си обичайното място, но той продължаваше да изглежда загрижен, затова му се усмихнах сърдечно.
«Как си позволява Мириам да ми говори по този начин?» — гневях се аз наум, докато се настанявах на работното си място.
Пръстите ме сърбяха, сякаш стотици насекоми пълзяха под кожата ми. Малки синьо-зелени искрици изскачаха изпод ноктите ми и оставяха енергийни следи. Стиснах ръце и седнах върху тях.
Това никак не беше добре. Като всички научни работници в университета, се бях заклела да не застрашавам с пожар Бодлианската библиотека. Последния път, когато нещо подобно се бе случило с пръстите ми, бях на тринайсет и се наложи да викат пожарната, защото кухнята бе пламнала.
Когато паренето намаля, се огледах внимателно и въздъхнах с облекчение. Бях сама в «Селдън Енд». Никой не бе видял фойерверките. Вдигнах ръце и ги разгледах за нови знаци на свръхестествена активност. Синьото избледняваше до сребристосиво и това бе знак, че енергията в пръстите ми намаляваше.
Отворих първата книга чак след като се уверих, че няма да я подпаля, и се престорих, че нищо необичайно не се бе случило. Въпреки това се поколебах да докосна компютъра си от страх, че пръстите ми ще стопят пластмасовите клавиши.
Нищо чудно, че ми беше трудно да се съсредоточа и първият ръкопис остана пред мен чак до обяд. Може би малко чай ще ме успокои.
В началото на семестъра очаквах да видя повече човешки същества в средновековното крило на «Херцог Хъмфри». Но днес имаше само едно: възрастна жена, която разглеждаше под лупа осветен от лампа ръкопис. Намираше се между непознат демон и една от вампирките от предната седмица. Джилиан Чембърлейн също беше тук и ме гледаше зверски заедно с още четири вещици, все едно бях предала всичките си себеподобни.
Минах набързо покрай тях и спрях до Мириам.
— Предполагам, че си получила указания да ме следваш и като ходя да обядвам. Идваш ли?
Тя остави молива си преиграно внимателно.
— След вас.
Когато стигнахме задното стълбище, Мириам вече вървеше пред мен. Посочи към стъпалата от другата страна.
— Слезте оттам.
— Защо? Каква е разликата?
— Както искате — сви рамене тя.
Щом стигнах до първата площадка, погледнах през малкия прозорец на летящата врата, която водеше към друга читалня, и затаих дъх.
Залата бе пълна до пръсване със свръхестествени същества. Бяха се разделили на групички по видове. На една дълга маса седяха само демони. Забелязваха се отдалеч, защото пред нито един от тях нямаше нито отворена, нито затворена книга. Вампирите се бяха събрали около друга маса, телата им бяха напълно неподвижни, а очите им не мигваха. Вещиците изглеждаха потънали в работа, но смръщените им лица говореха повече за раздразнение, отколкото за съсредоточаване, тъй като демоните и вампирите бяха заели масите най-близо до стълбището.
— Ето защо не бива да се смесваме. Няма човешко същество, което да не забележи това — отбеляза Мириам.
— Сега пък какво съм направила? — попитах я шепнешком.
— Нищо. Матю го няма — отбеляза тя делово.
— И защо толкова се страхуват от Матю?
— Ще трябва да питате него. Вампирите не обичат да споделят. Но не се тревожете — продължи тя и оголи острите си бели зъби. — Зъбите ми работят идеално, така че няма от какво да се страхувате.
Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах надолу по стълбите. Проправих си път през туристите на полянката отпред. В «Блекуелс» изядох набързо един сандвич и изпих бутилка вода. Мириам срещна погледа ми, когато минавах покрай нея на път за изхода. Тя остави криминалето, което четеше, и ме последва.
— Даяна — каза тя тихо, когато минавахме през портите на библиотеката. — Какво си намислила?
— Не е твоя работа — сопнах й се аз.
Мириам въздъхна.
Когато се върнахме в «Херцог Хъмфри», забелязах вещера с кафявото туидено сако. Мириам гледаше съсредоточено от средата на пътеката, неподвижна като статуя.
— Ще ме пазиш ли?
Вещерът ми кимна, за да покаже, че ме е познал.
— Аз съм Даяна Бишъп — представих се и протегнах ръка.
— Питър Нокс. И много добре знам коя сте. Дъщерята на Ребека и Стивън. — Той докосна леко пръстите ми със собствените си. Пред него бе отворен учебник по магии от деветнайсети век, а отстрани имаше купчина каталози.
Името ми бе познато, макар да не се сещах откъде, а и като го чух да произнася имената на родителите ми, се почувствах притеснена. Преглътнах.
— Моля ви, бихте ли помолили… приятелите си да напуснат библиотеката? Новите студенти пристигат днес и не бихме искали да ги плашим.
— Ако може някъде да поговорим на спокойствие, д-р Бишъп, съм сигурен, че ще успеем да се споразумеем. — Той намести очилата на носа си. Колкото по-близо стоях до Нокс, толкова повече се чувствах в опасност. Върховете на пръстите ми започнаха знаменателно да парят.
— Няма защо да се страхувате от мен — каза той тъжно. — Но пък онзи вампир…
— Мислите, че съм намерила нещо, което принадлежи на вещиците — прекъснах го аз. — Вече не е у мен. Ако искате Ашмол, има формуляри за поръчки на бюрото пред вас.
— Не разбирате сложността на ситуацията.
— Не, и не искам да знам. Моля ви, оставете ме на мира.
— Физически много приличате на майка си. — Погледът на Нокс се плъзна по лицето ми. — Но сте наследили и ината на Стивън.
Почувствах обичайната смесица от ревност и раздразнение, както винаги, когато вещиците споменаваха родителите ми и семейната ни история — сякаш те бяха колкото мои, толкова и техни.
— Ще се опитам — продължи той, — но нямам власт над онези животни. — И той махна към пътеката, откъдето една от сестрите вампирки се взираше с интерес в мен и Нокс. Поколебах се, но после отидох при нея.
— Сигурна съм, че подслушахте разговора ни и несъмнено знаете, че вече съм под протекцията на двама вампири — казах. — Добре дошла сте тук, ако нямате доверие на Матю и Мириам. Но помолете останалите от читалнята на долния етаж да си тръгнат.
— Вещиците не заслужават и една минута от времето на вампирите, но днес сте пълна с изненади, Даяна Бишъп. Само почакайте да разкажа на сестра ми Клариса какво е пропуснала. — Думите на вампирката прозвучаха спокойно и уверено и издаваха безупречно възпитание и великолепно образование. Тя се усмихна, зъбите й блеснаха под слабата светлина в крилото за средновековна литература. — Да предизвиквате Нокс? Хлапе като вас? Ама че история за разказване!
Откъснах поглед от безупречните й черти и тръгнах да търся познато демонско лице.
Демонът, любител на кафе с мляко, се мотаеше около компютрите със слушалки на уши и си тананикаше под носа някаква трудно различима мелодийка, а другият край на кабела се полюшваше около бедрата му. След като той извади пластмасовите тапи от ушите си, се опитах са го осведомя за сериозността на положението.
— Чуйте, добре дошъл сте да сърфирате в мрежата тук. Но на долния етаж има проблем. Няма нужда две дузини демони да ме наглеждат.
Той доволно изсумтя.
— Скоро ще разберете.
— Не може ли да ме наглеждат от по-далеч? От зала «Шелдон» например? От «Белия кон»? — Опитвах се да бъда полезна. — Ако не друго, то обикновените човешки същества ще започнат да задават въпроси.
— Ние не сме като вас — промълви той унесено.
— И това означава, че не можете да помогнете? Или не искате? — Опитвах се да прикрия раздразнението си.
— Едно и също е. И ние трябва да знаем.
Това бе прекалено.
— Всичко, което можете да направите, за да намалите напрежението в библиотеката, ще бъде високо оценено.
Мириам все още ме наблюдаваше. Върнах се на бюрото си, без да я поглеждам.
В края на този изключително непродуктивен ден се ощипах за върха на носа, изругах едва чуто и си събрах нещата.


На следващата сутрин в Бодлианската библиотека не беше толкова претъпкано. Мириам си записваше нещо съсредоточено и дори не вдигна очи, докато минавах покрай нея. Все още нямаше и следа от Клермон. Въпреки това всички спазваха правилата, които той кротко, но ясно бе установил, и стояха далеч от «Селдън Енд». Джилиан беше в средновековното крило, надвесена над папирус. Там бяха и двете сестри вампирки заедно с няколко демона. С изключение на Джилиан, която наистина работеше, останалите само имитираха дейност. А когато след чаша чай надникнах в читалнята на долния етаж, едва няколко свръхестествени същества вдигнаха очи. Музикалният демон, любител на кафе, беше един от тях. Махна ми и намигна многозначително.
Свърших прилично количество работа, макар и не достатъчно, за да наваксам за предния ден. Захванах да чета алхимични стихотворения — най-сложните от всички текстове. Приписваха се на Мириам, сестрата на Мойсей.

«Три частици от теб три часа живеят.
И събират се пак, когато изкрееш.»

Така гласеше една част от стихотворението. Значението на тези редове си остана загадка за мен, но подозирах, че най-вероятно става въпрос за смесване на сребро, злато и живак. «Дали Крис би могъл да направи експеримент по този текст?» — почудих се, като се опитах да си представя необходимите химични процеси.
Зачетох се в друго стихотворение от анонимен автор, озаглавено «Стих за тройния огън на мъдростта». Открих ясни прилики между неговата образност и алхимичната планина, пълна с мини и миньори, търсещи благородни метали и скъпоценни камъни — на такъв образ се бях натъкнала вчера.

«В мината два стари камъка намериха.
Наричаха ги древните Света земя;
за силата и за цената им се питаха
и как да ги изтръгнат от Природата.
И щом със злато и сребро се слеят,
скритите им тайни греят.»

Потиснах възклицанието си. Изследването ми щеше да стане неимоверно по-сложно, ако трябваше да свързвам не само илюстрациите с науката, но и рисунките с поезията.
— Сигурно е трудно да се съсредоточиш върху работата си под погледа на вампирите.
Джилиан Чембърлейн бе застанала до мен. В пъстрите й очи блестеше потисната злоба.
— Какво искаш, Джилиан?
— Просто се държа приятелски, Даяна. Ние сме сестри, забрави ли? — Тя развя черната си лъскава коса. Беше гладко сресана и подредена, което ми подсказа, че Джилиан не страда от внезапни бури от статично електричество. Сигурно редовно употребява силата си. Потръпнах.
— Нямам сестри, Джилиан. Единствено дете съм.
— И добре, че е така. Семейството ти е създало доста проблеми. Виж какво стана в Салем. Вината беше изцяло на Бриджит Бишъп. — Тонът й бе откровено злобен.
Отново се започна, помислих си аз и затворих книгата пред себе си. Както винаги семейство Бишъп се оказваха неустоимо привлекателна тема за разговор.
— Какви ги говориш, Джилиан? — отвърнах й остро. — Бриджит Бишъп е била обявена за вещица и екзекутирана. Не тя е предизвикала лова на вещици — била е негова жертва, също като всички останали. Знаеш го много добре, както и всяка друга вещица в тази библиотека.
— Бриджит Бишъп привлече вниманието на хората първо с нейните кукли за магии, а после и с предизвикателното си облекло и ниския си морал. Ако не беше тя, човешката истерия щеше да премине.
— Не успяха да намерят доказателства, че е правила магии — възразих аз, настръхнала.
— През 1680. Но никой не повярва. Не и след като откриха куклите на стената на избата й. По тях бяха забучени карфици и главите им бяха откъснати. А след това Бриджит не направи нищо, за да защити посестримите си вещици от надвисналите подозрения. Беше толкова независима. — Джилиан млъкна, после продължи: — Това беше фаталната грешка и на майка ти.
— Престани, Джилиан. — Въздухът около нас стана неестествено студен и прозрачен.
— Майката ти и баща ти бяха самонадеяни също като теб. След като се ожениха, мислеха, че нямат нужда от подкрепата на вещерското сборище в Кембридж. Но накрая разбраха каква е истината, нали?
Затворих очи, но нямаше как да прогоня образа, който цял живот се опитвах да забравя: окървавените и обезобразени трупове на родителите ми, очертани с тебешир на земята, някъде в Нигерия. Тогава леля не ми каза подробности за смъртта им, затова отидох в библиотеката, за да ги науча. Там за първи път видях снимката и ужасното заглавие, което я съпровождаше. След това години сънувах кошмари.
— Вещерското сборище не можеше да направи нищо, за да предотврати убийството на родителите ми. Бяха убити на друг континент от опасни човешки същества. — Стиснах облегалките за ръце на стола си и се замолих тя да не види побелелите ми кокалчета.
Джилиан се изсмя противно.
— Убийците им не бяха хора, Даяна. Ако бяха, досега да са заловени и осъдени. — Наведе се и лицето й се доближи до моето.
— Ребека Бишъп и Стивън Проктър имаха тайни от останалите вещици. Ние трябваше да ги научим. Гибелта им бе трагична, но необходима. Баща ти имаше повече сила, отколкото можехме да предположим.
— Престани да говориш за моя баща и за моите родители, сякаш имаш някакви права над тях — предупредих я. — Те бяха убити от човешки същества. — Ушите ми бучаха, а около нас ставаше все по-студено.
— Сигурна ли си? — прошепна Джилиан и от думите й през костите ми премина ледена вълна. — Вещица си и би разбрала, ако те лъжа.
Овладях изражението си, не исках за нищо на света да показвам, че съм объркана. Това, което Джилиан казваше за родителите ми, не можеше да е вярно. Но пък нямаше нито един от обичайните знаци, които придружаваха неистините, изречени от вещица на вещица — припламване на гняв, завладяващо презрение.
— Спомни си какво се случи с Бриджит Бишъп и родителите ти, когато следващия път откажеш покана за вещерско сборище — промълви Джилиан. Устните й бяха толкова близо до ухото ми, че усетих дъха й по кожата си. — Една вещица не трябва да има тайни от другите вещици. Иначе й се случват лоши неща.
Тя се изправи и се взря в мен. С всяка изминала секунда погледът й ми създаваше все по-голям дискомфорт. Аз се вторачих в затворената книга пред себе си и отказвах да срещна очите й.
След като тя се отдалечи, температурата на въздуха се нормализира. Когато сърцето ми спря да препуска и бученето в ушите ми утихна, аз си събрах нещата с треперещи ръце. Нямах търпение да се върна в квартирата си. По цялото ми тяло се разливаше адреналин и не знаех колко дълго ще успея да потискам настъпващата паника.
Успях да изляза от библиотеката без инциденти, като избягнах проницателния поглед на Мириам. Ако Джилиан беше права, то значи трябваше да се боя от завистта на другите вещици, а не от човешките страхове. А споменаването на скритата сила на баща ми извика от дъното на съзнанието ми някакъв неясен спомен, който обаче отказваше да се появи с цялата си яснота в ума ми.
Когато влязох в «Ню Колидж», Фред ми размаха пощата. Най-отгоре имаше кремав плик с повърхност като текстил.
Бележка от ректора, с която ме канеше на питие преди вечеря.
Качих се в жилището си и се зачудих дали да не се обадя на секретарката му и да излъжа, че съм болна. Виеше ми се свят, нямаше начин да задържа и капка шери в сегашното си състояние.
Но от колежа бяха много мили, когато ги помолих да ме настанят някъде. Поне можех да изкажа благодарностите си лично. Чувството ми за професионален дълг започна да надвива тревогата, предизвикана от Джилиан. Хванах се за образа си на учен като за спасително въже и реших да засвидетелствам признателността си.
Преоблякох се и тръгнах към жилището на ректора. Звъннах на вратата. Отвори ми колега учен и ме въведе в приемната.
— Здравейте, д-р Бишъп. — В ъгълчетата на сините очи на ректора Никълъс Марш се образуваха бръчици. Със снежнобялата си коса и закръглени червени бузи той приличаше на Дядо Коледа. Топлата атмосфера ме успокои и въоръжена с чувството си за професионален дълг, успях да се усмихна.
— Професор Марш. — Поех протегнатата му длан. — Благодаря, че ме поканихте.
— Боя се, че отдавна трябваше да го направя. Но знаете, че бях в Италия.
— Да, финансовият директор ми каза.
— Тогава сигурно ми прощавате, че толкова дълго не ви обърнах внимание — извини се той. — Надявам се да ви се реванширам, като ви запозная със стар приятел, който е в Оксфорд от няколко дни. Той е известен писател и пише по теми, които може би ще ви заинтригуват.
Марш отстъпи настрани и зад него видях гъста кестенява коса, посребрена тук-там, и ръкав на кафяво туидено сако. Замръзнах от объркване.
— Елате да ви представя на Питър Нокс — каза ректорът и ме хвана внимателно за лакътя. — Той е запознат с работата ви.
Вещерът се изправи. Най-накрая споменът, който ми убягваше, изплува в съзнанието ми. Името на Нокс бе цитирано във вестниците по повод на вампирските убийства. Той беше експертът, с когото полицаите се бяха консултирали дали в престъпленията няма нещо окултно. Пръстите ми започнаха да потрепват.
— Д-р Бишъп — кимна ми Нокс и протегна длан. — Видяхме се в Бодлианската библиотека.
— Да, и аз така мисля. — Подадох му ръка и с облекчение установих, че от нея не прехвърчат искри. Дланите ни останаха допрени възможно най-кратко.
Върховете на пръстите му леко проблеснаха, но този едвам доловим фойерверк нямаше как да бъде забелязан от нито едно човешко същество. Това ми напомни за детството ми, когато ръцете на моята майка искряха, докато правеше палачинки или сгъваше прането. Затворих очи и събрах сили за магията.
Телефонът иззвъня.
— Боя се, че трябва да вдигна — извини се Марш. — Моля, седнете.
Седнах възможно най-далече от Нокс на един обикновен стол, запазено място за презрените начинаещи научни работници.
С Нокс мълчахме, докато Марш си мърмореше под носа в слушалката. Натисна един бутон и се приближи към мен с чаша шери в ръка.
— Беше заместник-ректорът. Изчезнали са двама новобранци. — Използва университетския жаргон за първокурсници. — Вие двамата си поговорете, докато се занимавам с този проблем от кабинета си. Моля да ме извините.
В далечината се чу отваряне и затваряне на врати, приглушени разговори, после настъпи тишина.
— Изчезнали студенти? — промърморих аз недоумяващо. Със сигурност Нокс беше предизвикал с магия както неприятната ситуация, така и телефонното обаждане, за да отпрати Марш.
— Не разбирам, д-р Бишъп — каза тихо Нокс. — Твърде неприятно е за университета да изгуби две деца. Но пък, от друга страна, така получаваме възможност да си поговорим насаме.
— И какво има да говорим? — Отпих от шерито и се замолих ректорът да се върне по-бързо.
— За много неща.
Хвърлих поглед към вратата.
— Никълъс ще бъде доста зает, докато разговаряме.
— Тогава да приключваме, за да може ректорът да си допие питието.
— Както кажете — съгласи се Нокс. — Какво ви доведе в Оксфорд, д-р Бишъп?
— Алхимията. — Бях готова да отговарям на въпросите му само и само да върна Марш в стаята, но не смятах да разкривам повече, отколкото бе необходимо.
— Сигурно сте разбрали, че ръкописът на Ашмол е омагьосан. Всеки с поне капка от кръвта на Бишъп не би пропуснал това. Защо го върнахте? — Кафявите очи на Нокс ме гледаха настоятелно. Искаше ръкописа точно толкова, колкото и Матю Клермон, ако не и повече.
— Защото приключих с него. — Беше ми трудно да говоря спокойно.
— И нищо ли в тази книга не привлече вниманието ви?
— Нищо.
Устата на Питър Нокс се изкриви в грозна гримаса. Знаеше, че лъжа.
— Споделихте ли наблюденията си с вампира?
— Доколкото разбирам, имате предвид професор Клермон. — Когато свръхестествените същества отказваха да ползват лични имена, това означаваше отрицание, че различните от тях са им равни.
Нокс отново разпери пръсти. И точно когато си мислех, че се кани да ги насочи към мен, той ги обви около страничната облегалка на стола си.
— Всички уважаваме семейството ви и съчувстваме на неговите страдания. Въпреки това възникнаха въпроси относно неправомерните ви отношения с това същество. Вие предавате рода си с подобно безотговорно поведение. Това трябва да спре.
— Професор Клермон е колега учен — подчертах аз, за да отклоня разговора от семейството си. — И не знам нищо за ръкописа. Беше у мен само минути. Да, разбрах, че е омагьосан. Но за мен това нямаше значение, тъй като го бях поискала, за да се запозная със съдържанието му.
— Вампирът търси тази книга повече от век — продължи Нокс със злостен тон. — Не бива да се допуска да стигне до нея.
— Защо? — Гласът ми трепереше от зле прикрит гняв. — Защото тя принадлежи на вещиците? Вампирите и демоните не могат да омагьосват предмети. Някоя вещица е направила магия на тази книга и сега заклинанието отново действа. За какво се тревожите?
— За толкова много неща, колкото не можете да си представите, д-р Бишъп.
— Уверявам ви, че съм в състояние да следя мисълта ви, господин Нокс — отвърнах аз. Той сви устни с неприязън, когато го нарекох «господин», за да подчертая, че не е част от академичната общност. Всеки път, когато вещерът споменаваше научната ми титла, сякаш се опитваше да ме дразни, да ми каже, че не той, а аз съм експертът. Може и да не използвах дарбата си да правя магии и да не можех да си намеря дори ключовете, но нямаше да понасям безропотно някакъв си вещер да се държи презрително с мен.
— Притеснявам се, че вие, една Бишъп, общувате с вампир. — Вдигна ръка, когато видя, че се каня да протестирам. — Нека не се обиждаме с още неистини. Вместо да сте отвратена от това животно, както е редно, вие сте му благодарна.
Не отговорих, но вътрешно кипях.
— Освен това съм загрижен, че сме опасно близо до мига, в който ще привлечем вниманието на човеците — продължи той.
— Опитах се да прогоня свръхестествените същества от библиотеката.
— Да, но това не е обикновена библиотека, нали? Вампир сее смърт край Уестминстър, оставяйки след себе си обезкървени трупове. Демоните са необичайно тревожни, защото както винаги са подвластни на собствената си лудост и промените в енергийните полета на света. Не можем да си позволим да бъдем разкрити.
— Казахте на репортерите, че в тези убийства няма нищо свръхестествено.
Нокс ме изгледа невярващо.
— Нали не очаквате да кажа всичко пред човешки същества?
— Всъщност очаквам, особено когато ви плащат.
— Вие сте не само самонадеяна, ами и глупава. Това ме изненадва, д-р Бишъп. Баща ви се славеше със здравия си разум.
— Имах тежък ден. Това ли е всичко? — Станах рязко и тръгнах към вратата. Дори при нормални обстоятелства ми бе тежко да говоря за родителите си с някой друг, освен със Сара и Ем. А сега, след разкритието на Джилиан, това ми се струваше направо неприлично.
— Не, не е — каза грубо Нокс. — Въпросът, който в момента най-много ме интригува, е как невежа вещица без никакво обучение успя да развали магията на толкова опитни същества, колкото вие никога няма да бъдете.
— Значи затова ме наблюдавате. — Седнах отново и се облегнах.
— Не бъдете толкова самодоволна — укори ме той рязко. — Успехът ви може и да е случайност, заради годишнината от направата на магията. С времето заклинанията понякога отслабват, а годишнините са особено непредвидими. Все още не сте поискали книгата отново, но когато го направите, може да не ви е толкова лесно като първия път.
— И каква годишнина празнуваме?
— Шестстотин години.
Бях се чудила защо й е на някоя вещица да омагьосва книга. Предполагах също така, че през цялото време някой е търсил този ръкопис.
Върнахме се към Матю Клермон и неговия интерес към Ашмол.
— Значи следите мисълта ми, така ли? Следващия път, когато се видите с вашия вампир, питайте го какво е правил през есента на 1859 година. Съмнявам се да ви каже истината, но може да се изпусне достатъчно, че сама да разберете.
— Уморена съм. Защо не ми кажете като вещер на вещица какъв е вашият интерес към Ашмол? — Бях чула защо демоните търсят ръкописа. Дори Матю ми бе обяснил някои неща. Но мотивите на Нокс бяха липсващото парче от пъзела.
— Тази книга ни принадлежи — подчерта свирепо Нокс. — Ние сме единствените същества, които могат да проумеят тайните й, и само на нас може да се има доверие да я съхраняват.
— Какво толкова има в този ръкопис? — попитах. Нервите ми вече не издържаха.
— Първата магия, която някога е правена. Описани са заклинанията, които крепят света. — Нокс придоби замечтано изражение. — Тайната на безсмъртието. Как вещиците са създали първия демон. Как вампирите могат да бъдат унищожени веднъж завинаги. — Очите му пронизаха моите. — Това е източникът на цялата ни власт, минала и настояща. Не можем да позволим да попадне в ръцете на демоните или вампирите, или пък у хората.
Събитията от този следобед вече започваха да ме изтощават и трябваше да стисна колене едно към друго, за да не се види, че треперят.
— Никой не би събрал цялата тази информация в една-единствена книга.
— Направила го е първата вещица — обясни Нокс. — Синовете и дъщерите й са я допълвали във времето. Това е нашата история, Даяна. Нали не искаш да попадне във враждебни ръце?
Точно тогава ректорът влезе в стаята, сякаш бе чакал пред вратата. Задушавах се от напрежението наоколо, но той безгрижно не забелязваше нищо.
— Каква суетня за нищо — поклати Марш белокосата си глава. — Новобранците се сдобили нелегално с лодка, намерили ги под един мост, поопиянени от вино, но напълно доволни от положението си. От това може да излезе романтична история.
— Толкова се радвам — промълвих аз. Часовникът отброи третата четвърт от часа и аз се изправих. — Наистина ли е вече толкова късно? Имам уговорка за вечеря.
— Няма ли да вечеряте с нас? — разочарова се ректорът. — Питър с такова нетърпение очакваше да си поговори с вас за алхимия.
— Пътищата ни пак ще се пресекат. И то скоро — каза спокойно Нокс. — Идването ми беше неочаквано, пък и дамата си има по-приятно занимание от вечеря с двама мъже на нашата възраст.
Внимавай с Клермон, проехтя гласът на Нокс в главата ми. Той е убиец.
Марш се усмихна.
— Да, разбира се. Наистина се надявам да ви видя отново, когато първокурсниците се настанят.
Питай го за 1859 година. Да видим дали ще сподели тайните си с една вещица.
Едва ли е тайна, щом ти я знаеш. На лицето на Нокс се изписа изненада, когато отговорих на телепатичното му предупреждение по същия начин. Тази година това беше шестият случай, в който използвах магия, но обстоятелствата със сигурност бяха извънредни.
— С удоволствие, ректоре. И благодаря ви отново, че ми позволихте да се настаня в колежа. — Кимнах към вещера. — Довиждане, господин Нокс.
Избягах от жилището на ректора и се скрих в старото си убежище сред сенките. Вървях между колоните, докато пулсът ми се успокои. Само един въпрос занимаваше ума ми: какво да правя, след като само за един следобед две мои себеподобни същества ми бяха отправили заплахи? И изведнъж видях отговора неочаквано ясно.
Когато се прибрах в квартирата, започнах да претърсвам чантата си, докато пръстите ми не напипаха смачканата визитка на Клермон. Набрах първия номер.
Той не вдигна.
След като записан глас ми предложи да оставя съобщение, аз казах:
— Матю, Даяна е. Извинявай, че ти звъня, когато не си в града. — Поех дълбоко дъх, опитвах се да потисна вината, че няма да споделя с Клермон за Джилиан и родителите ми, а само за Нокс. — Трябва да поговорим. Случи се нещо. С онзи вещер от библиотеката. Казва се Питър Нокс. Моля те, обади се, като чуеш съобщението.
Бях уверила Сара и Ем, че няма да позволя на никакъв вампир да се меси в живота ми. Джилиан Чембърлейн и Питър Нокс ме накараха да променя решението си. С треперещи ръце пуснах щорите и заключих вратата. Щеше ми се никога да не бях чувала за Ашмол.


11.

Тази нощ ми бе невъзможно да заспя. Седнах на дивана, после на леглото с телефона до себе си. Нито каната чай, нито множеството имейли успяха да откъснат съзнанието ми от събитията през деня. Не можех да проумея как е възможно вещици да са убили родителите ми. Изтласках тези мисли от ума си и се замислих над магията, направена на книгата на Ашмол, и интереса на Питър към нея.
Посрещнах зората будна. Взех си душ и се преоблякох. Мисълта за закуска ми бе необичайно непривлекателна. Вместо да ям, застанах на вратата и изчаках да стане време да отворят Бодлианската библиотека, след това изминах краткото разстояние до нея и заех обичайното си място. Телефонът ми бе в джоба, бе включен на вибрация, макар да мразех, когато чуждите апарати започваха да бръмчат и да подскачат в тишината.
В десет и половина влезе Питър Нокс и седна в другия край на залата. Под предлог, че отивам да връщам ръкопис, се отправих към гишето, за да се уверя, че Мириам е в библиотеката. Вече бе тук и беше много ядосана.
— Кажи ми, че онзи вещер не е седнал там.
— Напротив, седна. И непрестанно се взира в гърба ми, докато работя.
— Ще ми се да бях по-едра — намръщи се Мириам.
— Струва ми се, че само едро телосложение няма да е достатъчно, за да се неутрализира това същество. — И й се усмихнах криво.
Матю влезе в «Селдън Енд» тихо и без предупреждение и не усетих ледено докосване, което да ми подскаже присъствието му. Вместо това ми се стори, че по косата, раменете и гърба ми валят снежинки, сякаш се уверяваше, че съм добре.
Стиснах масата пред себе си. Няколко секунди не смеех да се обърна, за да не се окаже, че това усещане идва от Мириам. Когато видях, че е наистина Матю, сърцето ми прескочи.
Но вампирът вече не гледаше към мен. Взираше се в Питър Нокс със свирепо изражение.
— Матю — повиках го тихичко и станах.
Той откъсна очи от вещера и тръгна към мен. Когато се намръщих несигурно към яростната му физиономия, той ми се усмихна окуражаващо.
— Разбрах, че е имало някакво напрежение. — Беше толкова близо, че хладината на тялото му ме заля освежаващо като бриз в летен ден.
— Нищо, с което да не можем да се справим — казах тихо, за да не ме чуе Питър Нокс.
— Може ли разговорът ни да почака до края на деня? — попита той. Пръстите му се вдигнаха към гърдите и докоснаха подутина в средата на гръдния кош, която ясно си личеше под меката тъкан на пуловера му. Почудих се какво ли носи до сърцето си. — Може да отидем на йога.
Въпреки че не бях спала, пътуването по Удсток в превозно средство с много добра звукова изолация, последвано от час медитативни упражнения, звучеше доста добре.
— Би било чудесно — отвърнах искрено.
— Искаш ли да остана да работя при теб? — попита той и се наведе към мен. Уханието му бе толкова силно, че ми се зави свят.
— Не е необходимо — отказах твърдо.
— Кажи ми, ако промениш решението си. Ако не — ще се видим в шест пред «Хертфорд». — Матю дълго не откъсна очи от моите. След това метна презрителен поглед към Питър Нокс и се върна на мястото си.
При минаването покрай бюрото му, когато отивах на обяд, Матю се покашля. Мириам хвърли с раздразнение молива си и ме последва. Нокс нямаше да дойде с мен в «Блекуелс», Матю щеше да се погрижи за това.
Следобедът минаваше бавно и ми бе почти невъзможно да стоя будна. Когато наближи пет часът, бях повече от готова да си тръгна от библиотеката. Нокс остана в «Селдън Енд» заедно с разнообразна сбирщина от човешки същества. Матю ме изпрати по стълбите и духът ми се приповдигна, докато бързах към колежа, преобличах се и си взимах рогозката за йога. Когато колата му спря пред металната ограда на «Хертфорд», аз вече го чаках там.
— Подранила си — отбеляза той с усмивка, взе рогозката ми и я сложи в багажника. Пое дълбоко дъх, докато ми помагаше да вляза, и се почудих какво ли послание му е предало тялото ми.
— Трябва да поговорим.
— За никъде не бързаме. Но нека първо излезем от Оксфорд. — Той затвори вратата на колата след мен и се качи на шофьорската седалка.
Движението по Оксфорд Роуд беше натоварено, студенти и преподаватели прииждаха към университета. Матю умело маневрираше покрай задръстванията.
— Как беше в Шотландия? — попитах аз, докато излизахме от града. Нямаше значение за какво си говорим, просто не исках да мълчим.
Матю ми хвърли бърз поглед и отново се съсредоточи върху пътя.
— Добре.
— Мириам каза, че си бил на лов.
Той тихо издиша и пръстите му се стрелнаха към подутината на гърдите.
— Не биваше да ти казва.
— Защо?
— Защото някои неща не бива да се обсъждат в смесена компания — отвърна той с леко нетърпение в гласа. — Вещиците споделят ли с другите същества, че току-що са се върнали от място, на което четири дни са правили магии и да варили прилепи?
— Вещиците не варят прилепи! — възразих възмутено.
— Разбра ме какво имам предвид.
— Сам ли беше? — попитах.
Матю мълча дълго, преди да ми отговори.
— Не.
— И аз не бях сама в Оксфорд — започнах. — Съществата…
— Мириам ми каза. — Ръцете му стиснаха по-здраво волана.
— Ако знаех, че вещерът, който те притеснява, е Питър Нокс, никога не бих напуснал Оксфорд.
— Прав си — изстрелях думите аз. Имах нужда да направя някои признания, преди да поговорим за Нокс. — Никога не съм държала магията далеч от живота си. Използвала съм я в работата си, без да го осъзнавам. Тя е във всичко. Самозаблуждавала съм се с години. — Думите не спираха да се леят от устата ми. Матю остана съсредоточен в пътя. — Уплашена съм.
Хладната му длан докосна коляното ми.
— Знам.
— И какво да правя? — прошепнах.
— Ще го измислим — отвърна той спокойно и зави през портите на «Старата ложа». Огледа внимателно лицето ми, когато тръгнахме нагоре по възвишението по кръглата алея. — Уморена си. Ще се справиш ли с йогата?
Кимнах.
Матю слезе от колата и ми отвори вратата. Този път не ми подаде ръка. Вместо това отвори багажника, извади рогозките ни и ги нарами. Край нас прииждаха другите участници в заниманието и ни хвърляха любопитни погледи.
Той изчака, докато останем сами на алеята. Погледна ме отвисоко, очевидно в него се водеше вътрешна борба. Аз се намръщих и главата ми се килна назад, за да срещна погледа му. Току-що си бях признала, че съм правила магии, без да го осъзнавам. Какво би било толкова ужасно, че да не може да ми го каже?
— Бях в Шотландия със стар приятел, Хамиш Осборн — заговори той накрая.
— Човекът, за когото вестниците пишат, че ще се кандидатира за парламента и ще стане финансов министър? — попитах аз поразена.
— Хамиш няма да се кандидатира за парламента — отвърна мрачно Матю и нагласи чантата си с екипа за йога.
— Значи наистина е гей? — полюбопитствах, като си спомних едно скорошно телевизионно предаване.
Матю ме изгледа унищожително.
— Да. Но по-важното е, че е демон. — Не познавах много добре света на свръхестествените същества, но знаех, че им е забранено да влизат в политиката и религиите на обикновените хора.
— О! Финансите са странен избор на кариера за един демон. — Замислих се за момент. — Това обаче обяснява защо е толкова добър в боравенето с пари.
— Бива го в решаването на всякакви проблеми. — Мълчанието между нас се проточи по-дълго, отколкото ми се искаше, а Матю не помръдваше към вратата. — Имах нужда да се махна и да половувам.
Погледнах го объркана.
— Забрави си пуловера в колата ми — продължи той, сякаш това обясняваше всичко.
— Мириам вече ми го върна.
— Знам. Не можех да го задържа. Разбираш ли защо?
Когато поклатих глава, той въздъхна и изруга на френски.
— Колата ми се бе изпълнила с миризмата ти, Даяна. Трябваше да се махна от Оксфорд.
— Все още нищо не разбирам — признах си.
— Не можех да спра да мисля за теб. — Прокара ръка през косата си и заби поглед в земята.
Сърцето ми биеше неравномерно и намалелият приток на кръв към главата ми забави мисловните ми процеси. Най-накрая осъзнах какво ми казва.
— Да не би да се боиш, че ще ме нараниш? — Изпитвах здравословен страх от вампирите, но Матю изглеждаше различен.
— Няма как да съм сигурен. — Очите му бяха уморени, а в гласа му прозвуча предупреждение.
— Значи не замина заради това, което се случи в петък вечерта. — От гърдите ми се изтръгна внезапна въздишка на облекчение.
— Не — каза той тихо. — То няма нищо общо с пътуването ми.
— Вие двамата ще влизате ли, или ще си правите упражненията тук на алеята? — провикна се Амира от входа.
Влязохме в залата, като си хвърляхме скрити погледи, когато си мислехме, че другият не гледа. Първата ни откровена размяна на информация промени нещата. И двамата се опитвахме да предвидим какво предстои.
След края на заниманието, когато Матю вдигна пуловера си над главата, нещо блестящо и сребристо привлече погледа ми. Предметът висеше на шията му на тънка кожена лентичка. Ето това бе докосвал постоянно през дрехата си като талисман.
— Какво е това? — посочих аз.
— Спомен — отвърна кратко Матю.
— За какво?
— За разрушителната сила на гнева.
Питър Нокс ме бе предупредил да внимавам с Матю.
— Да не е пилигримски медальон? — По форма ми напомняше на точно такъв, бях го виждала в Британския музей. Изглеждаше старинен.
Той кимна и извади медальона заедно с лентичката. Висулката се залюля свободно и проблесна под светлината от лампите.
— Това е амулет от Витания. — Бе във формата на ковчег, в който имаше място само за няколко капки светена вода.
— Лазар — казах аз тихо и погледнах ковчежето. Във Витания Христос възкресил Лазар от мъртвите. И въпреки че бях възпитана като атеист, знаех, че християните ходят там на поклонения, за да измолят опрощение на греховете си.
Матю пъхна амулета обратно под пуловера си, за да го скрие от погледите на останалите същества, които все още сновяха из залата.
Сбогувахме се с Амира и излязохме пред «Старата ложа» на есенния хлад. Беше тъмно, въпреки лампите в основите на сградата, които къпеха в светлина тухлените стени.
— По-добре ли се чувстваш? — попита Матю, прекъсвайки мислите ми. Кимнах. — Тогава ми кажи какво се случи.
— Заради ръкописа е. Нокс го иска. Агата Уилсън — демонът, който срещнах в «Блекуелс» — каза, че себеподобните й също го желаят. Но Ашмол е омагьосан.
— Знам — отвърна той.
Пред нас се спусна бяла сова и крилете й раздвижиха въздуха. Примигнах и вдигнах ръце, за да се защитя, убедена, че птицата ще ме нападне с клюна и ноктите си. Но совата изгуби интерес и се зарея нагоре към короната на дъб край алеята.
Сърцето ми биеше силно и внезапно по цялото ми тяло се разля паника. Без предупреждение Матю отвори задната врата на ягуара и ме бутна на седалката.
— Наведи си главата и дишай дълбоко — каза той и клекна на чакъла, положил длани върху коленете ми. Стомашните ми сокове се надигнаха — в храносмилателната ми система нямаше нищо друго освен вода — и ме задавиха. Покрих устата си с длан и конвулсивно се свих. Той се пресегна и затъкна един непослушен кичур зад ухото ми. Пръстите му бяха хладни и успокояващи.
— В безопасност си — каза той.
— Извинявай. — Треперещата ми ръка се отдели от устата, когато гаденето ми премина. — Паническите пристъпи започнаха снощи, след като видях Нокс.
— Искаш ли да се поразходим?
— Не — отвърнах веднага. Паркът изглеждаше огромен и много тъмен, а краката ми бяха като от гума.
Матю ме разгледа с проницателните си очи.
— Ще те закарам вкъщи. Останалата част от този разговор може да почака.
Издърпа ме от задната седалка и ми помогна да се настаня на предната. Затворих очи, докато се качвах. Поседяхме известно време в мълчание, след това Матю завъртя ключа на запалването. Ягуарът се съживи.
— Често ли ти се случва това? — попита той с безизразен глас.
— Не, слава богу — отвърнах. — Случваше се често, когато бях дете, но сега съм много по-добре. Просто имам излишък на адреналин. — Матю насочи поглед към ръцете ми, а аз си отметнах косата от лицето.
— Знам — каза той отново, освободи ръчната спирачка и подкара колата по алеята.
— Усещаш ли миризмата?
Той кимна.
— Трупа се в теб, откакто ми каза, че ползваш магии. Затова ли спортуваш толкова много — бягаш, гребеш, занимаваш се с йога?
— Не обичам да пия лекарства. От тях се чувствам замаяна.
— Спортът е може би по-ефективното средство.
— Този път не помогна — промълвих аз и се замислих за наелектризираните си ръце.
Матю излезе от парка на «Старата ложа» и пое по шосето. Съсредоточи се в пътя, а колата леко ме поклащаше.
— Защо ми се обади? — попита изведнъж той и прекъсна медитацията ми.
— Заради Нокс и Ашмол — отвърнах и усетих как при рязката смяна на настроението му паниката отново започна да се завръща.
— Знам това. Питам те защо се обади точно на мен. Със сигурност имаш приятели — вещици, хора — които могат да ти помогнат.
— Не точно. Никой от приятелите ми човешки същества не знае, че съм вещица. Ще ми трябват дни, за да им обясня какво точно се случва на този свят — ако изобщо останат още мои приятели и поискат да чуят края. Нямам приятели сред вещиците, а не мога да въвличам лелите си в това. Те нямат вина, че съм извършила глупостта да върна ръкописа, преди да съм го разгадала. — Прехапах устни. — Не биваше ли да ти се обаждам?
— Не знам, Даяна. В петък каза, че вещиците и вампирите не могат да бъдат приятели.
— В петък казах и много други неща.
Матю мълчеше, съсредоточил цялото си внимание в завоите по пътя.
— Не знам вече какво да мисля. — Млъкнах, за да обмисля внимателно следващите си думи. — Но има нещо, което знам със сигурност. Предпочитам да съм с теб в библиотеката, а не с Нокс.
— На вампирите не може да се има пълно доверие, не и когато са край топлокръвни. — Погледът на Матю се обърна към мен само за един смразяващ миг.
— Топлокръвни? — попитах аз и се намръщих.
— Хора, вещици, демони — всички, които не са вампири.
— По-скоро бих рискувала да ме ухапеш, отколкото да позволя на Нокс да рови в мозъка ми за информация.
— Той се е опитал да направи това? — Матю говореше тихо, но в гласа му имаше заплаха.
— Нищо работа — отвърнах веднага. — Просто ме предупреди за теб.
— И правилно. Никой не може да стане такъв, какъвто не е, без значение колко се опитва. Не бива да гледаш романтично на вампирите. Нокс може и да не го е грижа за теб, но е бил прав за мен.
— Не позволявам на други хора да ми избират приятелите, със сигурност не и на лицемерни фанатици като Нокс. — С увеличаването на гнева ми пръстите ми започнаха да парят и аз ги мушнах под бедрата си.
— Значи сме приятели, така ли? — попита Матю.
— Така мисля. Приятелите са искрени един с друг, дори когато им е трудно. — Бях притеснена от сериозността на този разговор и се заиграх с връзките на пуловера си.
— Вампирите не ги бива много в приятелството. — Отново прозвуча гневно.
— Виж, ако искаш да те оставя на мира…
— Разбира се, че не — прекъсна ме Матю. — Просто връзките с вампирите са… сложни. Можем да се държим като закрилници, дори ставаме обсебващи. Възможно е да не ти хареса.
— Точно в този момент малко закрила ще ми дойде много добре.
Отговорът ми изпълни очите на Матю с оголена уязвимост.
— Ще ти го напомня, когато започнеш да се оплакваш — каза той и уязвимостта веднага се смени с хладна насмешка.
Той зави от Холиуел стрийт и премина през портите на колежа. Фред хвърли поглед към колата и се ухили, преди дискретно да се извърне настрани.
Изчаках Матю да отвори вратата, като междувременно внимателно проверих да не съм забравила нещо свое в колата му, дори и ластик за коса, за да не го прогоня пак в Шотландия.
— Има и още нещо освен Нокс и ръкописа — подех настоятелно, когато той ми подаде рогозката. Отговорът му прозвуча така, сякаш не ме нападаха свръхестествени същества от всички страни.
— Това може да почака, Даяна. И не се тревожи, Нокс няма повече да се приближи на по-малко от петнайсет метра до теб. — Гласът му бе мрачен и той отново докосна муската под дрехата си.
Имахме нужда да прекараме известно време заедно — не в библиотеката, а насаме.
— Искаш ли утре да дойдеш на вечеря? — попитах го тихо. — Тогава ще можем да си поговорим за случилото се.
Матю замръзна, на лицето му се изписа объркване и още нещо, което не можах да определя. Пръстите му стиснаха пилигримския медальон, после се отпуснаха.
— С удоволствие — произнесе той бавно.
— Добре. — Усмихнах се. — Какво ще кажеш за седем и половина?
Той кимна и ми се усмихна свенливо. Направих две крачки и се сетих, че има нещо, което трябва да се уточни преди следващата вечер.
— Какво ядеш? — прошепнах и лицето ми пламна.
— Всеяден съм — отвърна Матю и лицето му така грейна, че сърцето ми прескочи.
— Тогава до седем и половина. — Извърнах се и тръгнах. Смеех се и клатех глава на отговора му, който с нищо не ми помогна. — А, и още нещо — казах, като пак се обърнах към него. — Нека Мириам си върши собствената работа. Наистина мога сама да се грижа за себе си.
— И тя така ми каза — отвърна Матю, докато се настаняваше на шофьорското място. — Ще го обмисля. Но утре както обикновено ще ме намериш в «Херцог Хъмфри». — Влезе в колата и като видя, че аз не помръдвам, отвори прозореца. — Няма да тръгна, докато не видя как се прибираш — каза той и ме изгледа укорително.
— Вампири — промърморих и поклатих глава на старомодното му поведение.


12.

Нищо от предишния кулинарен опит не ми подсказваше с какво да нахраня вампир на вечеря.
По-голямата част от времето си в библиотеката прекарах в интернет в търсене на рецепти, включващи сурови храни, а ръкописите ми лежаха забравени на бюрото. Матю каза, че е всеяден, но това не можеше да е вярно. Ако са свикнали на диета, която включва предимно кръв, бе по-вероятно вампирите да проявяват по-голяма поносимост към суровоядството. Но той бе толкова учтив, че сигурно би изял всичко, което му поднеса.
След грандиозното гастрономично проучване си тръгнах от библиотеката в ранния следобед. В този ден Матю бе защитавал съвсем сам крепостта, което сигурно е било добре дошло за Мириам. В «Херцог Хъмфри» нямаше и следа от Питър Нокс, нито от Джилиан Чембърлейн, което много ме зарадва. Дори Матю изглеждаше в добро настроение, когато тръгнах по пътеката, за да си върна ръкописите.
Минах покрай свода на «Радклиф Камера», където студентите четяха задължителните си книги, и покрай средновековните стени на «Джизъс Колидж» и отидох да пазарувам в покрития пазар на Оксфорд. Със списък в ръка се спрях най-напред при месаря за прясно еленско и заешко, а след това на рибарския щанд за шотландска сьомга.
Дали вампирите ядяха зеленчуци?
По мобилния си телефон успях да се свържа с катедрата по зоология, за да разпитам за хранителните навици на вълците. Оттам ме попитаха какъв вид вълци ме интересуват. Бях виждала сиви вълци по време на едно много отдавнашно пътуване до Бостънската зоологическа градина, а и любимият цвят на Матю беше сиво, така че си избрах този отговор. След като отегченият глас от другата страна на линията ми изброи дълъг списък от вкусни бозайници и ми съобщи, че това е «предпочитаната им храна», също така ме осведоми, че ядат и ядки, семена и растения от типа на боровинките.
— Но не бива да ги храните! — предупреди ме гласът. — Те не са домашни животни!
— Благодаря за съвета — отвърнах, като се опитах да потисна смеха си.
Човекът от магазина за плодове и зеленчуци извинително ми продаде последното си количество летен касис и малко ароматни горски ягоди. Във все по-пълната ми пазарска чанта се озова и пакет кестени.
След това остана да се отбия в магазина за вино, където попаднах в ръцете на фанатичен сомелиер, който ме попита дали «господинът е познавач на вината», което окончателно ме обърка. Продавачът веднага се възползва и ми продаде изключително редки френски и немски вина срещу цяло състояние. След това, докато се възстановявах от ценовия шок, ме качи в такси, което ме откара в колежа.
Когато влязох в жилището си, изринах всички книжа от разнебитената маса от осемнайсети век, която служеше едновременно за работа и хранене, и я преместих по-близо до камината. Внимателно приготвих трапезата, като използвах старите порцеланови съдове и сребърни прибори в шкафовете, както и тежките кристални чаши, които сигурно бяха последните остатъци от сервиза от времето на крал Едуард, някога използван в стаята за срещи на преподавателите. Моите верни приятелки от кухнята ме бяха снабдили с чисти бели покривки и салфетки, които сега бяха надиплени на масата до приборите и постлани на очукания дървен поднос, с който пренасях всичко необходимо от близката кухня.
Когато започнах да готвя, стана ясно, че приготвянето на храна за вампир не отнема много време. Защото всъщност нищо не готвиш.
В седем часа свещите бяха запалени, храната беше готова с изключение на онова, което трябваше да се направи в последната минута, и оставаше само аз да се приготвя.
В гардероба ми имаше много малко дрехи, подходящи за вечеря с вампир. Нямаше начин да вечерям с Матю в костюм или в тоалета, с който бях на срещата при ректора. Притежавах умопомрачителен брой черни панталони и клинове, но повечето бяха лекьосани с чай, смазка от лодките или и двете. Накрая открих чифт прилични панталони, които приличаха малко на долнище от пижама, но бяха по-елегантни от останалите. Те щяха да свършат работа.
Само по сутиен и панталони изтичах в банята и сресах дългата си до раменете сламеноруса коса. Не само че краищата й бяха на възли, ами се вдигаше перпендикулярно на черепа ми при всяко докосване на гребена. Обмислих за миг да пусна в действие машата за къдрене, но имаше опасност са успея само с половината прическа, докато Матю пристигне. А той щеше да дойде навреме. Бях сигурна.
Докато си миех зъбите, реших, че единственото, което мога да направя с косата си, е да я опъна и свия на кок. Това правеше носа и брадичката ми да изглеждат по-остри, но подчертаваше скулите ми и прибираше косата от очите ми, където тя имаше склонността непрекъснато да пада в последните дни. Така и направих, но един кичур веднага се стрелна напред.
От огледалото ме гледаше лицето на майка ми. Спомних си колко красива бе тя, когато сядаше на масата за вечеря, и се почудих какво ли е правила с русите си вежди и мигли, за да изглеждат така добре, и защо устата й бе различна, когато се усмихваше на мен или на баща ми. Часовникът ми показа, че нямам време за подобна козметична трансформация. Разполагах само с три минути да си намеря ризата, иначе щях да посрещна видния професор по биохимия и неврология Матю Клермон по бельо.
В гардероба открих две възможности — една черна и една тъмносиня. Тъмносинята имаше предимството, че беше чиста, което се оказа решаващо за избора й. Освен това имаше странна яка, която се издигаше нагоре, разклоняваше се покрай лицето ми и се спускаше надолу в остро деколте. Ръкавите бяха сравнително прибрани и завършваха с дълги твърди маншети с малки воланчета по края, които стигаха до средата на дланите ми. Точно когато си слагах сребърните обеци, на вратата се почука.
Сърцето ми подскочи при този звук, сякаш бях на среща. Веднага потиснах тази мисъл.
Отворих вратата и пред мен застана Матю, който приличаше на принца от приказките — висок и достолепен. За разлика от обичайните си предпочитания, днес бе облечен изцяло в черно, което го правеше да изглежда още по-ослепителен — и повече вампир.
Изчака търпеливо на площадката, докато го разглеждах.
— Ама че съм неучтива! Заповядай, Матю. Тази официална покана достатъчна ли е, за да влезеш в дома ми? — Бях чула това по телевизията или го бях прочела в книга.
Устните му се извиха в усмивка.
— Забрави всичко, което си мислиш, че знаеш за вампирите, Даяна. Това е просто обикновена учтивост. Не стоя на прага ти, защото ме спира някаква мистична бариера между мен и почтената девойка. — Наложи се леко да се приведе, за да мине през вратата. Носеше бутилка вино и букет бели рози.
— За теб — каза той, огледа ме одобрително и ми подаде цветята. — Къде мога да оставя това, докато стане време за десерта? — И посочи бутилката.
— Благодаря, обичам рози. Какво ще кажеш за перваза на прозореца? — предложих, преди да се отправя към кухнята, за да търся ваза. Това, което преди мислех за ваза, се оказа декантер, поне според стюарда по виното на общата стая на преподавателите, който бе идвал до жилището ми преди няколко часа, за да ми го посочи, след като аз бях изразила съмнение, че разполагам с такъв съд.
— Идеално — съгласи се Матю.
Когато се върнах с цветята, той се разхождаше из стаята и разглеждаше гравюрите.
— Хич не са лоши — произнесе се той, докато поставях вазата на повредения скрин от времето на Наполеон.
— Боя се, че са предимно ловни сцени.
— Това не убягна от вниманието ми — подчерта Матю развеселен. Аз пламнах от смущение.
— Гладен ли си? — Напълно бях забравила за задължителните мезета и питиета, които се предполага, че трябва да сервираш преди вечеря.
— Бих хапнал — каза вампирът с усмивка.
Върнах се на сигурно място в кухнята и извадих две чинии от хладилника. Първото ястие беше пушена сьомга с поръсен отгоре пресен копър и малки артистично подредени купчинки от каперси и кисели краставички отстрани, които можеха да се сметнат и само за украса, ако вампирът не ядеше зеленчуци.
Когато се върнах с храната, заварих Матю да ме чака до стола, който беше най-далеч от кухнята. Виното ни очакваше във висока сребърна кофичка, в която си събирах монети, докато същият любезен стюард не ми обясни, че всъщност е за вино. Матю седна, докато аз вадех тапата на бутилката немски ризлинг. Налях в две чаши, без да разлея и капка, и отидох при него.
Гостът ми за вечеря много съсредоточено повдигна ризлинга към орловия си нос. Изчаках да свърши с каквото там бе зает, като се чудех колко обонятелни рецептори имат вампирите и дали са повече от тези на кучетата.
Наистина не знаех нищо за вампирите.
— Много е добро — каза той накрая, отвори очи и ми се усмихна.
— Нямам заслуга за виното — отвърнах веднага и постлах салфетката в скута си. — Продавачът в магазина го избра, затова ако не е добро, нямам и вина.
— Много е добро — повтори той. — И сьомгата изглежда чудесно.
Взе ножа и вилицата си и отряза парче риба. Докато го гледах изпод мигли, за да видя дали наистина яде, набодох парченце сьомга, краставичка и каперс с вилицата си.
— Не ядеш като американка — отбеляза той, след като отпи от виното.
— Не — съгласих се и погледнах вилицата в лявата си ръка и ножа в дясната. — Сигурно защото прекарвам прекалено много време в Англия. Можеш ли да ядеш това? — изстрелях, защото повече не можех да се сдържам.
Той се засмя.
— Да, случайно обичам пушена сьомга.
— Но не ядеш всичко — продължих и насочих вниманието си към собствената си чиния.
— Не — призна си той. — Но мога да хапна по няколко залъка от всяка храна. Не ми е много вкусна, освен ако не е сурова.
— Странно, смятах, че вампирите имат изострени сетива. Мислех си, че всяка храна им се струва добра на вкус. — Моята сьомга нямаше почти никакъв вкус, приличаше на прясна студена вода.
Той взе чашата си с вино и погледна бледата златиста течност.
— Виното има прекрасен вкус. Храната няма добър вкус за вампирите, след като е сготвена.
Въздъхнах с облекчение, като си спомних какво е менюто.
— Щом храната не ти е вкусна, защо непрекъснато ме каниш да ходим да ядем? — попитах го.
Погледът на Матю се разходи по страните ми и очите му се задържаха върху устата ми.
— По-лесно е да съм край теб, докато ядеш. От миризмата на сготвена храна ми се гади.
Премигнах от объркване.
— И когато ми се гади, не съм гладен — добави Матю, малко раздразнен.
— О! — Пъзелът се подреди. Вече знаех, че харесва миризмата ми. Очевидно от нея му се прияждаше.
О! Изчервих се.
— Мислех си, че познаваш вампирите — подхвърли той по-кротко — и затова ме покани на вечеря.
Поклатих глава, докато си натрупвах още една смесена хапка на вилицата.
— Сигурно знам по-малко за вампирите, отколкото обикновените хора. А и към малкото, което ми е казала леля Сара, трябва да се отнасям силно подозрително, като се имат предвид предразсъдъците й. Беше например много категорична за диетата ви. Твърдеше, че не консумирате нищо друго, освен кръв, защото само тя ви е нужда, за да поддържате живота си. Но това не е вярно, нали?
Матю присви очи и гласът му изведнъж стана леден.
— Не. Ти имаш нужда от вода, за да поддържаш живота си. Но само вода ли пиеш?
— Може би не трябваше да повдигам темата. — Въпросите ми го разгневяваха. Нервно обвих крака около краката на стола и тогава осъзнах, че съм без обувки. Бях посрещнала госта си боса.
— Предполагам, че не можеш да потиснеш любопитството си — каза Матю, след като обмисли думите ми доста дълго. — Пия вино и мога да ям храна, за предпочитане сурова или студена, за да не ми мирише.
— Но виното и храната не поддържат живота ти — предположих аз. — Ти се нуждаеш от кръв, от всякакъв вид кръв. — Той премигна. — И няма нужда да чакаш пред прага ми, докато те поканя. Какво друго не знам за вампирите?
На лицето на Матю се изписа търпение, очевидно постигнато с доста усилия. Той се облегна назад с чаша в ръка. Изправих се леко и се пресегнах през масата, за да му сипя още. Щом се канех да го удавя във въпроси, поне да го удавя и във вино. Наведох се над свещите и за малко да си подпаля ризата. Матю грабна бутилката от ръката ми.
— Защо аз да не налея? — предложи той. Сипа на себе си и доля и моята чаша, преди да ми отговори. — Повечето от нещата, които знаеш за мен, за вампирите като цяло, са измислени от хората. Тези легенди направиха възможно съжителството ни с тях. Те се плашат от свръхестествени същества, и нямам предвид само вампирите.
— Черни шапки, прилепи, метли. — Това беше дяволската троица на вещерството, която оживяваше нелепо и помпозно на всеки празник на Вси светии.
— Именно — кимна Матю. — Във всяка една от тези легенди има частица истина, нещо, което е уплашило хората и им е помогнало да отрекат отрицанието си. Аз имам сила и дълъг живот, ти имаш свръхестествени способности, демоните са плашещо креативни. Хората могат да убедят сами себе си, че горе е долу и че черното е бяло. Това е тяхната специална дарба.
— А каква е частицата истина в легендата, че вампирите не могат да влязат в един дом, без да са поканени? — След като го бях притиснала с въпроси за диетата му, сега го разпитвах за протокола на влизане.
— Хората са край нас непрекъснато. Те просто отказват да признаят съществуването ни, защото то не може да бъде обяснено в ограничения им свят. След като ни допуснат и разберат какви сме наистина, те остават при нас и е трудно да ги прогоним, точно като гост, когото сме поканили в дома си. Вече не могат да се правят, че не ни забелязват.
— Значи е като легендата за слънчевата светлина — произнесох бавно. — Не че не можете да излизате на слънце, но когато го направите, хората по-лесно ви забелязват. И вместо да признаят, че съществувате, те казват, че не можете да оцелеете на дневна светлина.
Матю отново кимна.
— Но въпреки това продължават да се правят, че не ни забелязват. Не можем да стоим на закрито, докато се стъмни. Но хората по-лесно могат да си обяснят съществуването ни след залез. Същото се отнася и за вас. Трябва да видиш как те гледат, когато влизаш някъде или вървиш по улицата.
Спомних си обикновената си външност и го погледнах със съмнение. Матю се засмя.
— Знам, че не ми вярваш. Но е истина. Когато хората видят свръхестествено същество, те стават неспокойни. Идва им в повече, защото тези същества са прекалено високи, прекалено силни, прекалено изобретателни, прекалено завладяващи, прекалено различни. Опитват се с всички сили да наместят нашите квадратчета в кръглите си очертания. Нощем е по-лесно да се примирят с нас, като просто ни обявят за странни.
Станах да отнеса чиниите от рибата и със задоволство установих, че Матю е изял всичко, освен гарнитурата. Той наля още немско вино в чашите, докато аз извадих две други чинии от хладилника. На тях имаше красиво подредени парченца сурово еленско месо, толкова тънко нарязани, та продавачът твърдеше, че през тях може да се чете вестник. Вампирите не обичаха зеленчуци. Да видим дали понасят кореноплодни и сирене. Сложих ряпа в средата и настъргах пармезан отгоре.
В центъра на масата се появи декантер с червено вино, който бързо привлече вниманието на Матю.
— Може ли? — попита той, очевидно се притесняваше да не наводня колежа. Пресегна се към съда, наля по малко вино в чашите и го вдигна към носа си.
— «Кот-Роти» — каза със задоволство. — Едно от любимите ми.
Погледнах декантера.
— И можеш да познаеш само като го помиришеш?
Той се засмя.
— Някои легенди за вампирите са верни. Имам изключително добро обоняние, както и прекрасно зрение и слух. Но дори и човешко същество би познало, че това «Кот-Роти». — Затвори очи отново. — Да не би да е от 2003 година?
Челюстта ми увисна.
— Да! — Това беше по-интересно от телевизионно състезание. На етикета бях видяла малка коронка. — А носът ти казва ли ти кой го е направил?
— Да, но само защото съм се разхождал из полетата, където се намират тези лозя — призна той смутено, сякаш го бях хванала да ми прави номер.
— И можеш да помиришеш полята във виното? — Поднесох чашата към носа си и останах доволна, че поне миризмата на конски фъшкии не се долавя вече.
— Понякога ми се струва, че помня всеки мирис, който съм вдъхвал. Вероятно е от суета — промърмори той тъжно. — Но миризмите връщат спомените. Няма да забравя първия път, когато помирисах шоколад. Все едно беше вчера.
— Нима? — Наведох се напред.
— Беше през 1615 година. Войната още не бе избухнала и френският крал се бе оженил за испанска принцеса, която никой не харесваше — най-малко кралят. — Когато се усмихнах, той ми отвърна със същото, въпреки че погледът му остана съсредоточен в нещо, което само той виждаше. — Тя донесе шоколад в Париж. Беше ужасно горчив, с много упадъчен вкус. Консумирахме какаото, смесено само с вода, без захар.
Засмях се.
— Звучи ужасно. Слава богу, че някой се е сетил, че шоколадът заслужава да е сладък.
— Боя се, че е бил човек. Вампирите го харесваха горчив.
Взехме вилиците си и започнахме с еленското.
— Още шотландска храна — казах и посочих месото с ножа си.
Матю задъвка своето парче.
— Червен елен. Млад мъжки екземпляр от планините, ако съдим по вкуса.
Поклатих глава с възхита.
— Както вече казах — продължи той, — някои легенди са верни.
— Можеш ли да летиш? — полюбопитствах, но вече знаех отговора.
Той изсумтя.
— Разбира се, че не. Оставили сме това на вещиците, тъй като вие можете да контролирате стихиите. Но сме силни и бързи. Вампирите могат да тичат и скачат, което кара хората да си мислят, че можем да летим. Освен това сме много ефективни.
— Ефективни? — Оставих вилицата си, не бях сигурна, че наистина обичам сурово еленско.
— Телата ни не хабят много енергия. Остава ни достатъчно, когато имаме нужда да се движим.
— И не дишате много — вметнах аз, като си спомних заниманието по йога, докато отпивах от виното си.
— Така е — потвърди Матю. — Пулсът ни е много бавен. Нямаме нужда често да се храним. Температурата ни е по-ниска и това забавя жизнените ни процеси и обяснява защо живеем толкова дълго.
— Легендата за ковчега! Не спите много, но когато го правите, сте като мъртви.
Той се усмихна широко.
— Виждам, че започваш да схващаш.
В чинията на Матю бе останала само ряпата, а в моята — само еленското. Отнесох остатъците от второто блюдо и поканих госта си да си налее още вино.
Основното ястие беше единственото, подложено на топлинна обработка, но не много дълга. Вече бях приготвила нещо като бисквити от стрити кестени. Оставаше само да запека заешкото. Останалите съставки бяха розмарин, чесън и целина. Реших да пропусна чесъна. С неговото обоняние той щеше да му е непоносим — ето частицата истина в легендата. Отказах се и от целината. Вампирите категорично не обичаха зеленчуци. Подправките като че ли не бяха проблем, затова оставих розмарина и поръсих малко смлян пипер върху заешкото, докато се запичаше в тигана.
Оставих порцията на Матю малко сурова, а моята препекох с надеждата да прогони вкуса на сурово еленско от устата ми. Аранжирах всичко в красиви купчинки и го занесох на масата.
— Съжалявам, това е сготвено, само че съвсем малко.
— Да не е някаква проверка? — намръщи се Матю.
— Не, не — отрекох колебливо, — просто не съм свикнала да ми гостуват вампири.
— Камък ми падна от сърцето — промърмори той и помириса заешкото. — Мирише апетитно. — Докато беше наведен над чинията си, топлината на храната усили характерния му мирис на канела и карамфил. Матю бодна парченце от кестеновата бисквита. Докато го поднасяше към устата си, очите му се уголемиха. — Кестени?
— Само кестени, зехтин и малко бакпулвер.
— И сол. И вода, розмарин и пипер — отбеляза той спокойно, като хапна още едно парченце от бисквитата.
— Като се имат предвид ограниченията на диетата ти, хубаво е, че можеш да определиш какво точно слагаш в устата си — подхвърлих шеговито.
След като по-голямата част от вечерята вече беше зад гърба ни, започнах да се отпускам. Бъбрихме си за Оксфорд, докато разчиствах празните чинии и донасях сирене, плодове и печени кестени.
— Заповядай — подканих го и поставих празна чиния пред него. Матю помириса дребните ягодки и въздъхна доволно, когато взе един кестен.
— По-вкусни са, когато са топли — отбеляза той. Счупи с лекота твърдия плод с пръсти и извади сърцевината от черупката. Орехотрошачката, която висеше отстрани на купата, очевидно беше излишна в присъствието на вампир.
— На какво мириша? — попитах, докато поглаждах ръба на чашата си за вино.
В първите мигове ми се стори, че няма да отговори. Мълчанието му се проточи във времето, но най-накрая той обърна тъжните си очи към мен. Клепачите му се спуснаха и вдъхна дълбоко.
— Миришеш на сок от върба. И стъпкана лайка. — Отново помириса и се усмихна печално. — Има и орлови нокти, и паднали дъбови листа — добави и издиша. — Както и цветове на лешник и първите пролетни нарциси. И някакви старинни миризми — черно кандилниче, тамян, самодивска ягода — аромати, които мислех, че съм забравил.
Отвори бавно очи и аз надникнах в сивата им дълбина, страхувах се да поема дъх и да разваля магията на думите му.
— Ами аз? — попита той, без да отделя очи от моите.
— Канела. — Гласът ми прозвуча колебливо. — И карамфил. Понякога ми се струва, че помирисвам и диви карамфили, не като тези в цветарницата, а като старомодните, които садят пред английските селски къщи.
— Пъпки от карамфил — уточни Матю и присви очи развеселено. — Не е зле за вещица.
Посегнах да си взема кестен. Започнах да го премятам в дланите си, а топлината му сгря внезапно изстиналите ми ръце.
Матю отново се облегна назад, взря се в лицето ми и очите му започнаха леко да проблясват.
— Как реши какво да поднесеш на вечеря? — Посочи към плодовете и кестените, останали на масата.
— Е, не беше с магия. Катедрата по зоология доста ми помогна — обясних аз.
Той изглеждаше шокиран, но след това се заля от смях.
— Питала си в катедрата по зоология какво да ми приготвиш за вечеря?
— Не точно — защитих се. — Намерих рецепти за сурова храна в интернет, но зациклих, след като купих месото. Те ми казаха какво ядат сивите вълци.
Матю поклати глава, но не спираше да се усмихва и аз се успокоих.
— Благодаря — каза само. — Отдавна никой не ми бе приготвял храна.
— За нищо. С виното беше най-трудно.
Очите му светнаха.
— Като стана въпрос за вино — започна той, изправи се и си сгъна салфетката, — донесох нещо, което да изпием след вечеря.
Помоли ме да донеса две чаши от кухнята. Когато се върнах, на масата имаше старинна, малко крива бутилка с избелял бежов етикет, чийто надпис се състоеше от една дума, виждаше се и емблема. Матю внимателно навиваше тирбушона в корковата тапа, която беше почерняла и се ронеше от старост.
Ноздрите му се разшириха, когато извади тапата, и той заприлича на котка, скрила на сигурно място хванато канарче. Виното в бутилката беше гъсто като сироп и хвърляше златисти отблясъци под светлините на свещите.
— Помириши го — нареди ми и ми подаде една от чашите — и ми кажи какво мислиш.
Поех аромата и затаих дъх.
— Мирише на карамел и горски плодове — отвърнах, докато се чудех как нещо толкова жълто може да мирише на нещо толкова червено.
Матю ме наблюдаваше внимателно, заинтригуван от реакцията ми.
— Опитай го — предложи той.
Сладките аромати на виното избухнаха в устата ми. Усетих по езика си вкуса на кайсии и ванилия, които останаха и дълго след като преглътнах. Беше истинска магия.
— Какво е това? — попитах накрая, след като вкусът на виното поизветря.
— Правено е от грозде, брано много, много отдавна, в горещо и слънчево лято. Селяните се страхували, че ще завали и дъждът ще унищожи реколтата им. Но хубавото време се задържало и те прибрали гроздето точно преди да се захлади.
— И ти можеш да усетиш вкуса на слънцето — казах аз и си спечелих още една красива усмивка.
— По време на беритбата над лозята прелетяла комета. Астрономите я виждали през телескопите си месеци наред, а през октомври била толкова ярка, че дори е можело да се чете под светлината й. Работниците видели в нея знак, че гроздето е благословено.
— Да не е било през 1896 година? Халеевата комета?
Матю поклати глава.
— Не, през 1811. — Взрях се удивена в почти 200-годишното вино в чашата ми и се уплаших, че може да се изпари пред очите ми. — Холеевата комета се появява през 1759 и 1835. — Произнасяше името й с «о» вместо с «а».
— Откъде го взе? — В магазина за вино до гарата нямаше такива вина.
— Купих го от Антоан-Мари веднага щом ми каза, че ще се превърне в колекционерска рядкост — обясни той, развеселен.
Обърнах бутилката и погледнах етикета. Шато Икем. Дори аз бях чувала за него.
— И го пазиш от тогава? — удивих се аз.
Пил е горещ шоколад в Париж през 1615 и е получил разрешение за строеж от Хенри VIII през 1536 — разбира се, че е купувал вино през 1811. И носеше на шията си древния амулет, кожената лентичка се виждаше изпод яката му.
— Матю — започнах бавно, като го наблюдавах за ранни признаци на гняв. — На колко си години?
Стисна устни, но погледът му остана ведър.
— По-стар съм, отколкото изглеждам.
— Знам това — отвърнах, неспособна да овладея нетърпението си.
— И защо възрастта ми е толкова важна?
— Аз съм историк. Когато някой ми казва, че си спомня кога е донесен шоколадът във Франция и че е видял комета през 1811, ми е трудно да не се заинтригувам и от другите събития, които може би е преживял. Бил си роден през 1536 година — видях къщата, която си построил. Познавал ли си Макиавели? Преживял ли си Черната чума? Учил ли си в Парижкия университет, когато Абелар е преподавал в него?
Той мълчеше. Косъмчетата на тила ми започнаха да се изправят.
— Пилигримският ти медальон ми подсказва, че си ходил до Светите земи. На кръстоносен поход ли си бил? Видял ли си Халеевата комета над Нормандия през 1066 година?
Пак нищо.
— Бил ли си на коронацията на Карл Велики? Оцелял ли си при падането на Картаген? Помогнал ли си да държат Атила далеч от Рим?
Матю вдигна десния си показалец.
— Кое падане на Картаген?
— Ти ми кажи!
— Проклет да си, Хамиш Осборн — промърмори той и стисна покривката на масата.
За втори път през последните два дни Матю водеше вътрешна борба какво да каже. Загледа се в свещта и прокара бавно пръста си през пламъка. По кожата му се появиха големи червени мехури, а после изчезнаха за миг и тя отново стана гладка и бледа. Не показа никакъв признак, че изпитва болка.
— Мисля, че тялото ми е на трийсет и седем години. Роден съм по времето, когато Хлодвиг I приема християнството. Родителите ми помнеха това, иначе нямаше как да знам. Тогава рождените дни не се записваха. Така че да речем, че съм роден през 500 година. — Погледна към мен за кратко и после върна вниманието си към свещта. — Преродих се като вампир през 537 година и с изключение на Атила — който е живял преди мен — успя да опишеш повечето величия и падения на хилядолетието между тази година и годината, в която поставих надписа на дома си в Удсток. Понеже си историк, се чувствам длъжен да ти кажа, че Макиавели не беше и наполовина толкова впечатляващ, колкото днес всички си мислите. Беше просто един флорентински политик, и то не кой знае колко добър. — Гласът му звучеше уморено.
Матю Клермон беше на повече от 1500 години.
— Не биваше да любопитствам — казах аз вместо извинение. Не знаех накъде да гледам и се чудех от къде на къде си бях въобразила, че познанието ми за историческите събития, които този вампир бе преживял, ще ми помогне да го опозная по-добре. В ума ми изплува цитат от Бен Джонсън. Той обясняваше Матю по-добре от коронацията на Карл Велики.
— «Той нямаше възраст, беше вечен» — прошепнах аз.
— «Разговаряйки с теб, забравям за времето» — продължи той, върнал се към литературата на седемнайсети век с този цитат от Милтън.
Гледахме се, докато не издържахме и извърнахме очи. Още една крехка магия се бе получила между нас. Но аз я развалих.
— Какво си правил през есента на 1859 година?
Лицето му потъмня.
— Какво ти е казал Питър Нокс?
— Че вероятно няма да споделиш тайните си с вещица. — Гласът ми звучеше по-спокойно, отколкото се чувствах.
— Нима? — попита тихо Матю и изглеждаше по-малко ядосан, отколкото всъщност беше. Познах по стиснатите му челюсти и напрегнати рамене. — През септември 1859 година четях ръкописи в музея на Ашмол.
— Защо, Матю? — Моля те, кажи ми, призовавах го наум, стиснала пръсти в скута си. Предизвиквах го да разкрие първата част от тайната си, но исках да ми каже и останалото. Никакви игри и гатанки. Просто ми кажи.
— Наскоро бях прочел ръкописа на книга, която скоро щеше да бъде отпечатана. Беше написана от специалист по естествени науки от Кембридж. — Матю остави чашата си.
Покрих устата си ръка, когато осъзнах какво означава датата. «Произход». Също като великия труд по физика на Нютон — «Принципи», и тази книга нямаше нужда да се цитира цялото й заглавие. Всеки, завършил гимназия, щеше да се сети, че става въпрос за «Произход на видовете» от Дарвин.
— Статията на Дарвин от предишното лято бе поставила основите на неговата теория за естествения подбор, но книгата му бе по-различна. Беше великолепна, той притежаваше невероятното умение да забелязва явни промени в природата и да те подбутва да приемеш дори толкова революционни идеи.
— Но алхимията няма нищо общо с еволюцията. — Сграбчих бутилката и си налях още от скъпоценното вино, вече не се притеснявах, че може да изчезне пред очите ми, а по-скоро, че е вероятно аз да се разпадна.
— Ламарк смяташе, че всеки вид произлиза от различни предци и се развива независимо към по-високи форми на съществувание. Това прилича забележително на схващанията на твоите алхимици — че философският камък е неуловимият краен продукт от естествената трансмутация на основни метали в благородни като мед, сребро и злато. — Матю посегна към бутилката и аз я бутнах към него.
— Но Дарвин не е бил съгласен с Ламарк, въпреки че използва същия термин — трансмутация — в първоначалните си обяснения на еволюцията.
— Той беше противник на линейната трансмутация, това е вярно. Но теорията на Дарвин за естествения подбор може да се разглежда и като серия от свързани трансмутации.
Може би Матю беше прав и във всичко имаше магия — в теорията на Нютон за гравитацията, а може би и в теорията на Дарвин за еволюцията.
— Алхимични ръкописи има по целия свят. — Опитвах се да се придържам към детайлите, докато се опитвах да си представя голямата картина. — Защо точно ръкописа на Ашмол?
— Когато прочетох Дарвин и видях как той като че ли се опитва да превъплъти алхимичната теория за трансмутацията в биологията, си спомних как бях чувал да се говори за мистична книга, която обяснявала произхода на нашите три вида — демони, вещици и вампири. Преди винаги бях смятал, че това е измислица. — Отпи от виното си. — Повечето твърдяха, че историята ни е скрита от човешките очи в алхимична книга. Публикуването на «Произход» ме подтикна да я потърся и ако такъв труд наистина съществуваше, то Елиас Ашмол би трябвало да го притежава. Имаше невероятна способност да открива странни ръкописи.
— Търсил си я тук, в Оксфорд, преди сто и петдесет години!
— Да — потвърди Матю. — И сто и петдесет години преди на теб да ти дадат Ашмол, на мен ми казаха, че книгата е изчезнала.
Сърцето ми заби бързо, а той ме погледна загрижено.
— Продължавай — махнах му аз с ръка.
— Оттогава непрекъснато се опитвам да я докопам. Всички останали ръкописи на Ашмол бяха там, но никой не ми приличаше на онзи, който търсех. Разглеждах ръкописи и в други библиотеки — в «Херцог Август» в Германия, Националната библиотека на Франция, библиотеката на Медичите във Флоренция, Ватикана, библиотеката на Конгреса.
Примигнах, като си представих как вампирът се скита из коридорите на Ватикана.
— Единственият ръкопис, който все още не съм видял, е Ашмол 782. По пътя на елиминацията той трябва да е този, в който е описана историята, ако все още съществува.
— Прочел си повече алхимични ръкописи от мен.
— Възможно е — призна Матю. — Но това не значи, че ги разбирам толкова добре, колкото теб. Ала общото между всички, които са минали пред очите ми, е абсолютната увереност, че алхимикът може да превърне едно вещество в друго и да създаде нови форми на живот.
— Това прилича на еволюция — изрекох равно аз.
— Да — потвърди тихо Матю. — Така е.
Преместихме се на диваните и аз се свих на единия от тях. Матю седна в края на другия и протегна дългите си крака. За щастие бе донесъл и виното. След като се настанихме, дойде време за нови откровения.
— Срещнах се с един демон, Агата Уилсън, в «Блекуелс» миналата седмица. В интернет открих, че е известна дизайнерка. Агата ми каза, че според демоните Ашмол е описал историята на произхода на всичко — дори на хората. Питър Нокс пък твърди друго — че това е първият учебник по магия и източникът на силата на вещиците. Смята, че в ръкописа се съдържа тайната на безсмъртието — казах аз и хвърлих поглед към Матю. — Описани са и начините как да бъдат унищожени вампирите. Чух версиите на вещиците и на демоните. Сега искам да чуя и твоята.
— Вампирите вярват, че изгубеният ръкопис обяснява нашето дълголетие и нашата сила — отговори той. — В миналото се страхувахме, че ако тази тайна попадне в ръцете на вещиците, ще бъдем унищожени. Някои се боят, че във възникването ни е замесена магия и че вещиците могат да намерят начин да я развалят и да ни унищожат. Може би тази част от легендата е вярна. — Той въздъхна. Стори ми се разтревожен.
— Все още не мога да разбера защо си толкова сигурен, че тази книга за произхода — или каквото там съдържа — е скрита в алхимичен ръкопис.
— Алхимичната книга може да скрие тези тайни от невъоръженото око — точно както Питър Нокс крие самоличността си на вещер под маската на експерт по окултното. Според мен вампирите първи са разбрали, че книгата е алхимична. Едва ли е случайно. Изглежда човешките същества алхимици са разбирали какво е да си вампир, когато са писали за философския камък. Когато се превръщаме във вампири, ние ставаме почти безсмъртни, забогатяваме и получаваме възможност да натрупаме невъобразими познания.
— Това е философският камък. — Приликата между митичната субстанция и съществото, стоящо срещу мен, беше поразителна, но и смразяваща. — Но все още ми е трудно да повярвам, че такава книга съществува. Най-малкото защото различните версии си противоречат. Пък и кой би проявил глупостта да събере толкова много информация на едно място?
— Както в легендите за вампири и вещици, така и в историите за ръкописа има частица истина. Просто трябва да я открием и да махнем останалото. Тогава ще започнем да проумяваме за какво става въпрос.
По лицето на Матю не виждах никакви признаци, че се опитва да ме измами или да се измъкне. Окуражена, че използва първо лице множествено число, реших, че е заслужил още малко информация.
— Прав си за Ашмол 782. Книгата, която търсиш, е вътре в този том.
— Продължавай — подкани тихо Матю, опитвайки се да овладее любопитството си.
— На повърхността е алхимична книга. В изображенията има грешки, някои от които са нарочно направени, но още не мога да реша кои. — Прехапах устни, за да се съсредоточа, а погледът му се впи към мястото, където зъбите ми бяха изтръгнали малка капчица кръв.
— Какво искаш да кажеш, че само на повърхността е алхимична книга? — Матю приближи чашата до носа си.
— Това е палимпсест. Но мастилото не е било отмито напълно. Магията е скрита в текста. За малко да пропусна думите, бяха замаскирани много добре. Но когато прелистих една страница, светлината падна под подходящ ъгъл и видях отдолу движещ се текст.
— Успя ли да го прочетеш?
— Не — поклатих глава. — Ако в Ашмол има информация кои сме, как сме се появили и как можем да бъдем унищожени, то тя е дълбоко погребана.
— И е най-добре така да си остане — заяви мрачно Матю. — Поне засега. Но бързо идва времето, когато ще имаме нужда от тази книга.
— Защо? Какво го налага?
— Предпочитам да ти покажа. Можеш ли утре да дойдеш в лабораторията ми?
Кимнах, озадачена.
— Можем да влезем там следобед — каза той, изправи се и се протегна. Бяхме изпили бутилката вино, потънали в разговори за тайни и произходи. — Късно е. Ще си вървя.
Матю посегна към дръжката на външната врата и я натисна. Тя изскърца и вратата с лекота се отвори.
Той се намръщи.
— Имала ли си проблеми с ключалките?
— Не — отвърнах и натиснах механизма за затваряне. — Поне не знам.
— Трябва да повикаш някой да ги погледне — предупреди ме той, като продължаваше да си играе с бравата. — Може да не се заключват както трябва.
Вдигнах очи към него и видях как по лицето му премина емоция, която не можех да определя с точност.
— Съжалявам, че вечерта завърши с толкова сериозен разговор — каза той тихо. — Прекарах чудесно.
— Наистина ли ти хареса вечерята? — попитах. Говорихме си за тайните на вселената, но аз бях по-загрижена как се чувства стомахът му.
— Даже много — увери ме той.
Изражението ми се смекчи, докато гледах красивите му класически черти. Как може хората да го подминават спокойно по улиците? Преди да успея да се спра, вече се надигах на пръсти и се протягах да го целуна по бузата. Кожата му беше гладка и хладна като коприна, а моите устни бяха прекалено топли в сравнение с нея.
«Защо го направи?» — запитах се, докато стъпвах отново на цяло стъпало. Взрях се в съмнителната брава, за да скрия смущението си.
Стана за секунди, но както вече знаех от магията, която направих, за да сваля стария алманах от полицата в Бодлианската библиотека, няколко секунди бяха достатъчни, за да променят живота ми.
Матю се вгледа в мен. Когато не видя никакви признаци на истерия или желание да побягна, той се наведе към мен и бавно ме целуна по двете бузи по френски маниер. Лицето му се отърка в моето и той пое дълбоко аромата ми на сок от върба и орлови нокти. Когато се изправи, погледът му бе по-замъглен от обикновено.
— Лека нощ, Даяна — пожела ми с усмивка.
Миг по-късно се облегнах на затворената врата и видях как светлинката на телефонния ми секретар мига и показва, че имам едно пропуснато обаждане. За щастие бях намалила звука.
Леля Сара искаше отговор на същия въпрос, който и аз самата си задавах.
Но аз просто не исках да му отговоря.


13.

Матю дойде да ме вземе след обяда. Бях единственото свръхестествено същество сред читателите в «Селдън Енд». Докато вървеше до мен под красиво изрисуваните подпорни греди на тавана, не спираше да ме разпитва за работата ми и за книгата, която четях.
В Оксфорд бе станало мрачно и студено и аз вдигнах яка и потреперих от влагата. На Матю обаче времето не му пречеше, дори не носеше палто. Под сивото небе изглеждаше по-малко впечатляващ, но не достатъчно, за да се слее напълно с тълпата. Хората в двора се обръщаха и го зяпаха, след това поклащаха глави.
— Забелязаха те — казах му.
— Забравих си палтото. Освен това гледат теб, а не мен. — И ме озари с ослепителната си усмивка. Една жена зяпна от учудване, сръга приятелката си и посочи с глава към Матю.
Засмях се.
— О, колко грешиш!
Тръгнахме към «Кебъл Колидж» и университетския парк, завихме покрай «Роуд Хаус» и влязохме в лабиринт от модерни сгради, в които се помещаваха лаборатории и компютърни зали. Намираха се в сянката на Музея по естествена история, тази огромна тухлена викторианска катедрала на науката, и бяха построени без никакво въображение, но пък притежаваха напълно функционална модерна архитектура.
Матю посочи крайната ни цел — незабележителна, ниска сграда — и зарови в джоба си за магнитната карта. Прекара я през четеца на вратата и набра няколко различни кода. След като вратата се отключи, той ме поведе към охраната, записа ме като гост и ми подаде пропуска, който да закача на пуловера си.
— Прекалено много мерки за сигурност за една университетска лаборатория — подхвърлих, докато премятах пропуска в ръце.
С всяка измината крачка по километричните коридори, незнайно как събрани зад скромната фасада, мерките се засилваха.
В дъното на един от тях Матю извади друга карта от джоба си, прекара я през четеца и постави показалеца си на стъклен панел до вратата. Устройството изписука и на него се появи тъчскрийн с бутони с цифри. Пръстите на Матю затанцуваха по тях. Вратата тихо изщрака и се отвори. Разнесе се миризма на чисто и стерилно, която ми напомни за болница или за празна професионална кухня. Големи пространства, покрити с плочки, неръждаема стомана и електрическо оборудване.
Пред нас се откриха множество стаи със стъклени стени. В една имаше кръгла маса за съвещания, огромен черен монитор и няколко компютъра. В друга видях старинно дървено бюро, кожено кресло, и голям персийски килим, който сигурно струваше цяло състояние, телефони, факс машини и още компютри и монитори. Зад стъклените заграждения отвъд тях се намираха шкафове, микроскопи, хладилници, стерилизатори, множество полици с епруветки, центрофуги и десетки непознати за мен устройства и инструменти.
Цялото пространство изглеждаше пусто, въпреки че отнякъде долитаха акорди от концерт за чело на Бах и нещо, което много напомняше на последния хит на победителите от Евровизия.
След като подминахме два офиса, Матю ми посочи към помещението с килима.
— Това е кабинетът ми — обясни той. След това ме поведе към първата лаборатория вляво. Навсякъде имаше компютри, микроскопи и прилежно строени стъкленици. Край стените бяха наредени шкафове. На едно от чекмеджетата се виждаше етикет с надпис «< 0.».
— Добре дошла в историческата лаборатория. — Синята светлина правеше лицето му още по-бледо, а косата по-черна. — Ето тук изучаваме еволюцията. Взимаме проби от древни погребения, разкопки, вкаменелости и живи същества и извличаме от тях ДНК. — Матю отвори едно чекмедже и извади няколко папки. — Ние сме само една от стотиците лаборатории по целия свят, които използват генетиката, за да изучават произхода и гибелта на видовете. Разликата между нашата и останалите лаборатории е, че ние не изучаваме само човешките същества.
Думите му увиснаха като ледени висулки във въздуха.
— Изучавате генетиката на вампирите?
— Както и на демоните и вещиците. — Матю дръпна с крак един стол на колелца и ми помогна да седна на него.
Отнякъде се появи вампир в черна спортна блуза и си сложи латексови ръкавици. Той наближаваше трийсетте, имаше руса коса и сини очи, приличаше на калифорнийски сърфист. До Матю изглеждаше нисък и слаб, но тялото му беше жилаво и енергично.
— AB отрицателна — каза той и започна да ме разглежда одобрително. — Охо! Страхотна находка. — Затвори очи и вдъхна дълбоко. — И вещица на всичкото отгоре!
— Маркъс Уитмор, запознай се с Даяна Бишъп. Тя е преподавател по история в «Йейл» — представи ме намръщено Матю на по-младия вампир. — И е тук като гост, а не като мое гадже.
— О! — Маркъс изглеждаше разочарован, но после се разведри. — Имате ли нещо против да ви взема кръв?
— Да, имам. — Нямах никакво намерение да позволя на някакъв вампир да ме боде.
Маркъс подсвирна.
— Реагирате със страх, д-р Бишъп. Я помиришете този адреналин!
— Какво става тук? — попита познато сопрано. След малко се появи и дребничката Мириам.
— Д-р Бишъп е малко замаяна от лабораторията, Мириам.
— Извинявай, не знаех, че е тук — каза Мириам. — Тя мирише различно. Адреналин ли е това?
Маркъс кимна.
— Да. Винаги ли сте такава? Цялата накисната в адреналин?
— Маркъс. — Матю можеше да ти смрази кръвта само с няколко срички.
— От седемгодишна — обясних и срещнах яркосините му очи.
Маркъс отново подсвирна.
— Това обяснява много неща. Никой вампир не би обърнал гръб на нещо подобно. — Маркъс нямаше предвид физическите ми особености, въпреки че посочи към мен.
— Какви ги говориш? — попитах аз с любопитство, преодолявайки притеснението си.
Матю подръпна косата на слепоочията си и хвърли на Маркъс поглед, който можеше да пресече мляко. По-младият вампир направи отегчена физиономия и изпука кокалчетата на пръстите си. Подскочих от пронизителния звук.
— Вампирите са хищници, Даяна — обясни Матю. — Привлича ни страхът. Когато хората или животните са превъзбудени, ние можем да го помиришем.
— И да го вкусим. Адреналинът прави кръвта още по-апетитна — допълни Маркъс. — Пикантна, копринено мека и сладка. Много е добра.
Гърлото на Матю захриптя. Оголи зъби и отстъпи назад. Мириам постави категорично ръка върху рамото на русия вампир.
— Какво? Не съм гладен! — протестира Маркъс и бутна дланта на Мириам.
— Д-р Бишъп може и да не знае, но не е задължително вампирите да са гладни, за да усетят адреналина, Маркъс. — Матю се контролираше с усилие. — Вампирите не се нуждаят непрекъснато от храна, но винаги копнеят за лов и за адреналиновата реакция на жертвата към хищника.
Като се имаше предвид непрекъснатата ми битка с тревожността, нищо чудно, че Матю често ме канеше да ядем навън. Не мирисът на орлови нокти го караше да изпитва глад, а изобилието от адреналин.
— Благодаря за обяснението, Матю. — Дори и след снощи си оставах до голяма степен невежа по отношение на вампирите. — Ще се опитам да се успокоя.
— Няма нужда — отвърна веднага Матю. — Не е твоя грижа. Ние сме длъжни да проявим учтивост и да се владеем. — Изгледа зверски Маркъс и взе една папка от шкафа.
Мириам ми хвърли тревожен поглед.
— Може би трябва да започнем от самото начало.
— Не, според мен е най-добре да започнем от края — поправи я той и отвори папката.
— Те знаят ли за Ашмол? — попитах Матю, тъй като Мириам и Маркъс очевидно нямаха никакво намерение да си тръгват. Той кимна. — И си им казал какво съм видяла? — Той отново кимна.
— Казала ли си на някой друг? — Въпросът на Мириам издаваше вековна подозрителност.
— Ако имаш предвид Питър Нокс, не. Споделих само с леля ми и партньорката й Емили. Единствено те знаят.
— Три вещици и трима вампири с обща тайна — каза замислено Маркъс и погледна Матю. — Интересно.
— Да се надяваме, че ще я опазим по-добре от тази — промърмори Матю и бутна папката към мен.
Трите чифта вампирски очи ме следяха внимателно, докато я отварях. «Вампир вилнее в Лондон», гласеше заглавието. Стомахът ми се преобърна, докато взимах вестникарската изрезка. Отдолу имаше друга статия за мистериозна смърт с обезкървен труп. След това — материал от списание, придружен със снимка, която ми подсказа какво пише в текста, въпреки че не знаех руски. Гърлото на жертвата беше разкъсано от челюстта до сънната артерия.
Имаше описания на още десетки убийства на всички възможни езици. При някои бяха открити източени трупове и нито капка кръв на местопрестъплението. За други се предполагаше, че са нападнати от животни заради жестокостта, с която бяха причинени раните и разкъсванията по шията и торса.
— Ние умираме — каза Матю, когато прегледах и последната статия.
— Човешките същества умират, това е напълно сигурно — отбелязах с дрезгав тон.
— Не само те — изтъкна той. — Според уликите, расата на вампирите е в упадък.
— Това ли искаше да ми покажеш? — Гласът ми трепереше. — И какво общо има то с произхода на съществата или с труда на Ашмол? — Скорошните предупреждения на Джилиан бяха върнали болезнени спомени и тези картини сега ги усилиха още повече.
— Чуй ме — каза тихо Матю. — Моля те.
Може и да не говореше съвсем логично, но поне не се опитваше нарочно да ме плаши. Сигурно имаше основателна причина да сподели всичко това. Прегърнах папката и седнах.
— Тези подробности — започна той, като издърпа внимателно папката от ръцете ми — са резултат от провалени опити човешки същества да бъдат превърнати във вампири. Това, което някога ни е било втора природа, сега ни става все по-трудно. Кръвта ни губи способността си да възражда живота от смъртта.
Неспособността за възпроизводство означава гибел за всеки вид. Снимките, които току-що бях видяла, говореха, че светът не се нуждае от повече вампири.
— За по-старите като мен е по-лесно, защото в младостта си сме се хранили основно с човешка кръв — продължи Матю. — С остаряването все по-рядко изпитваме импулс да създаваме нови вампири. Но при по-младите е различно. Те искат да създават семейства и да се спасят от самотата на новия си живот. Когато намерят човешко същество, с което искат да се чифтосат, или да имат деца, откриват, че кръвта им вече не е толкова силна.
— Каза, че умирате — припомних му аз с равен тон, но гневът ми още клокочеше.
— Съвременните вещици нямат такава мощ като предците си — намеси се делово Мириам. — И не раждат толкова деца, колкото в миналото.
— Това не ми звучи като доказателство, а като субективно мнение — отвърнах хладно.
— Искаш доказателства? — Мириам извади още две папки и ги плъзна по блестящата повърхност към ръцете ми. — Ето ти ги, макар да се съмнявам, че ще разбереш нещо.
На едната имаше етикет с лилави краища, на който пишеше «Бенвенгуда», а на другата — «Гуд, Беатрис». В папките имаше само графики. Тези отгоре бяха кръгли и ярко оцветени, а на долните се виждаха черни и сиви стълбчета.
— Не е честно — протестира Маркъс. — Никой историк не може да ги разчете.
— Това са ДНК проби — опровергах го аз, сочейки към чер — но — белите изображения. — Но какво представляват цветните графики?
Матю облегна лакти на масата до мен.
— Резултати от генетични тестове — обясни той и придърпа листовете с цветните кръгове. — Това е митохондриална ДНК на жена на име Бенвенгуда, която тя е наследила от майка си, от майката на майка си, както и от всички нейни предци от женски пол. Разказват ни историята на рода по майчина линия.
— А генетичното наследство на бащата?
Матю взе черно-белите графики.
— Наследството от бащата на Бенвенгуда, който е бил човешко същество, се вижда в ядрената й ДНК — нейния геном. Там има и следи от майка й, която е вещица. — Върна се към цветните кръгли изображения. — Но митрохондриалната ДНК, намираща се извън ядрото на клетката, отразява само наследството й по майчина линия.
— Защо изучавате и генома, и митохондриалната ДНК? — Бях чувала за генома, но митохондриалната ДНК беше нова територия за мен.
— ДНК в клетъчното ядро показва твоята уникалност, как са се комбинирали гените на майка ти и баща ти, за да се появиш ти. Смесицата от майчините и бащините ти гени е виновна да имаш сини очи, руса коса и лунички. Митохондриалната ДНК ни помага да проучим историята на целия вид.
— Това означава, че произходът и еволюцията на вида са записани във всеки един от нас — казах аз тихо. — Тази история е в кръвта ни, във всяка клетка от тялото ни.
Матю кимна.
— Историята за произхода разказва и нещо друго, тя съдържа информация не само за началото, но и за края.
— Върнахме се на Дарвин — отбелязах и се смръщих. — «Произход» ни съобщава не само как са се появили видовете, а и какви са механизмите на естествения им подбор и загиването им.
— Някои биха казали, че този труд е посветен предимно на загиването на видовете — съгласи се Матю и се премести в другия край на пейката.
Погледнах ярките кръгове с генетичните изследвания на Бенвенгуда.
— Коя е тя?
— Много силна вещица — отвърна Мириам. — Живяла е в Бретан през седми век. В епоха, родила много чудеса, тя самата е била истинско чудо. Беатрис Гуд е една от последните й известни преки потомки.
— Семейството на Беатрис Гуд случайно да е от Салем? — прошепнах аз и докоснах папката. Семейство Гуд живееше рамо до рамо със семействата Бишъп и Проктър.
— Сара и Дороти Гуд от Салем са сред предците на Беатрис — потвърди Матю моите подозрения. Отвори папката на Беатрис и сложи митохондриалните й изследвания до тези на Бенвенгуда.
— Но те са различни — казах аз. Личеше си по цветовете и начина им на подреждане.
— Не чак толкова — поправи ме Матю. — Нуклеарната ДНК на Беатрис има по-малко маркери, характерни за вещиците. Това показва, че с течение на вековете нейните предци все по-малко са разчитали на магиите за оцеляването си. Тази промяна в нуждите предизвиква мутации в ДНК, които водят до закърняване на магическите способности. — Изводът му звучеше напълно научно, но явно се отнасяше и за мен.
— Тъй като предците на Беатрис са се отказали от магията, това ще доведе до унищожение на рода, така ли?
— Вината не е изцяло на вещиците. И природата има пръст в това. — Очите на Матю бяха тъжни. — Изглежда и вещиците като вампирите изпитват трудности да живеят в свят, в който преобладават човешките същества. Демоните също. Те са все по-малко гениални — което преди ги отличаваше от хората — и все по-откачени.
— Докато хората не загиват, така ли? — поинтересувах се аз.
— И да, и не — отвърна Матю. — Смятаме, че засега хората показват по-добра адаптивност. Тяхната имунна система реагира по-добре и имат по-силен импулс за възпроизводство от вампирите и вещиците. Някога светът е бил равномерно разпределен между човешките и свръхестествените същества. Сега хората са мнозинство, а ние сме само десет процента от цялото земно население.
— Светът е бил много по-различен, когато свръхестествените същества и хората са били равни на брой. — Мириам изглеждаше разочарована, че генетичните козове вече не са в наша полза. — Но пък чувствителната имунна система на хората накрая ще ги довърши.
— Колко по-различни сме от тях?
— Доста, поне на генетично ниво. Изглеждаме като тях, но под повърхността имаме съвсем различни хромозоми. — Матю нарисува диаграма на външната корица на папката на Беатрис. — Хората имат двайсет и три хромозомни двойки във всяко клетъчно ядро, подредени по определен начин. Вампирите и вещиците имат по двайсет и четири.
— Повече от хората, гроздето пино ноар и прасетата — намигна ми Маркъс.
— Ами демоните?
— Те имат същия брой хромозомни двойки като хората, но и по една допълнителна хромозома. Доколкото ни е известно, именно тя ги прави демони — обясни Матю. — И склонни към нестабилност.
Докато разглеждах рисунката, част от косата ми се спусна над очите. Отметнах я нервно.
— Какво има в допълнителните хромозоми? — Изпитвах същите трудности да следя мисълта му, каквито имах на изпита по биология в колежа.
— Генетичен материал, който ни отличава от хората — каза Матю. — Както и материал, който управлява клетъчните функции. Учените го наричат ДНК отпадък.
— Но не е отпадък — намеси се Маркъс. — Вероятно този генетичен материал е остатък от предишен подбор или чака да бъде използван при следващите еволюционни промени. Все още не знаем какъв е смисълът му.
— Чакайте малко — прекъснах ги аз. — Вещиците и демоните се раждат такива. Родена съм с допълнителни хромозоми, а твоят приятел Хамиш — с една самотна хромозома повече. Но вампирите стават такива след раждането си, те се появяват на света с човешка ДНК. Откъде придобивате допълнителната си хромозомна двойка?
— Когато човешко същество се преражда във вампир, създателят му първо премахва всичката му обикновена кръв, което кара органите му да спрат да работят. Но преди настъпването на смъртта създателят дава от своята кръв на прераждащия се — отвърна Матю. — Доколкото знаем, притокът на вампирска кръв предизвиква спонтанна генетична мутация във всяка телесна клетка.
Матю спомена за «прераждането» предната вечер. Но понятието «създател» на вампири беше ново.
— Кръвта на създателя нахлува в организма на преродения и носи със себе си нова генетична информация — обясни Мириам. — Нещо подобно се получава и при кръвопреливането при хората. Само че вампирската кръв предизвиква стотици промени в ДНК.
— Започнахме да проучваме генома за следи от такива експлозивни промени — продължи Матю. — И ги намерихме: мутации, които доказват, че всички новосъздадени вампири спонтанно се адаптират към кръвта на създателя си. Така се появява допълнителна хромозомна двойка.
— Генетичен аналог на Големия взрив. Вие сте като галактика, родена от умираща звезда. За миг гените ви се трансформират и вече не сте обикновени човешки същества. — Погледнах учудена Матю.
— Добре ли си? — попита той. — Можем да си починем.
— Бих искала малко вода.
— Ще ти донеса. — Маркъс скочи от мястото си. — Държим водата в хладилника с пробите.
— Хората ни подсказаха, че при силно натоварване на клетките с бактерии или някакво друго генетично бомбардиране може да се отключат мутации, и то много по-бързо, отколкото чрез процеса на естествения подбор. — Мириам извади от шкафа нова папка. Отвори я и ми показа една черно-бяла графика. — Този мъж е умрял през 1375 година. Прекарал е едра шарка, но болестта е предизвикала мутация на третата хромозома и така тялото му се е справило с нахлуването на бактериите.
Маркъс се върна с водата ми. Махнах капачката на бутилката и отпих.
— Вампирската кръв претърпява подобни мутации, от които става устойчива на болести. Тези промени може бавно да доведат до изчезването ни. — Матю изглеждаше притеснен. — Сега се опитваме да се фокусираме върху следния въпрос: какво във вампирската кръв предизвиква появата на нови хромозоми. Отговорът може да е в митохондриите.
Мириам поклати глава.
— Изключено. Отговорът е в нуклеарната ДНК. Когато в тялото влезе вампирска кръв, то трябва да реагира, за да преживее и асимилира промените.
— Може би, но ако е така, трябва да проучим по-внимателно и ДНК отпадъка. Всичко трябва да е налице, за да се генерират нови хромозоми — настоя Маркъс.
Докато тримата спореха, аз си запретнах ръкава. Когато лакътят ми се оголи и вените ми се изложиха на студа в лабораторията, те обърнаха ледените си погледи към кожата ми.
— Даяна — каза хладно Матю и докосна амулета си. — Какво правиш?
— Ръкавиците още ли са ти подръка, Маркъс? — попитах аз и вдигнах ръкава си по-високо.
Маркъс се ухили.
— Да. — Стана и извади чифт латексови ръкавици от близка кутия.
— Няма нужда да го правиш. — Гласът на Матю заседна в гърлото му.
— Знам. Но искам. — Вените ми изглеждаха по-сини под светлината в лабораторията.
— Хубави вени — усмихна се Мириам и кимна одобрително, което накара по-високия вампир до нея да изсумти предупредително.
— Ако това ще ти създаде проблем, Матю, изчакай отвън — казах аз спокойно.
— Преди да го направиш, искам да си помислиш — настоя Матю и се наведе покровителствено над мен, както бе сторил, когато Питър Нокс ме доближи в Бодлианската библиотека. — Няма как да предскажем резултатите от тестовете. Целият ти живот, историята на рода ти, всичко ще излезе наяве. Напълно сигурна ли си, че искаш да привлечеш толкова внимание към себе си?
— Какво имаш предвид? — Проницателният му поглед ме накара да се свия.
— Изследването ще ни каже много повече, а не само причините очите и косата ти да са такива, каквито са. Ще ни позволи да разберем какво друго са ти предали родителите ти. Да не говорим за наследствеността от другите ти роднини по майчина линия. — Гледахме се дълго в очите.
— Затова искам да ми вземете кръв — казах спокойно. На лицето му се изписа объркване. — Цял живот се чудя какво предизвиква кръвта на рода Бишъп, която тече във вените ми. Всички, които познават семейството ми, си задават същия въпрос. Сега всички ще разберем.
Изглеждаше ми съвсем просто. Кръвта ми можеше да каже на Матю неща, които аз не смеех да разкрия. Не исках да подпаля мебелите или да полетя сред дърветата, нито да разболявам смъртоносно някого само като си помисля нещо лошо за него. За Матю даването на кръв можеше и да изглежда опасно. Но за мен беше съвсем безобидно на фона на останалото.
— А нали и сам каза, че вещиците също били на изчезване. Аз съм последната от рода Бишъп. Може би моята кръв ще ти помогне да разбереш причината.
Гледахме се един друг, вампир и вещица, докато Мириам и Маркъс чакаха търпеливо. Накрая Матю изсумтя.
— Донеси ми набор за взимане на проба — нареди той на Маркъс.
— Аз ще го направя — заяви отбранително Маркъс и си сложи ръкавиците. Мириам се опита да го задържи, но Маркъс напираше към мен с кутия, пълна със стъкленици и игли.
— Маркъс — викна предупредително Мириам.
Матю грабна набора от ръцете му и го спря с един усмъртителен поглед.
— Съжалявам, Маркъс, но ако някой ще взима кръв на Даяна, това ще съм аз.
Хвана китката ми със студените си пръсти, сгъна и разгъна няколко пъти ръката ми, след това я изпъна внимателно върху безупречно чистия плот. Имаше нещо много зловещо в това да позволиш на вампир да забие игла във вената ти. Матю завърза гумена лента над лакътя ми.
— Стисни си юмрука — каза той тихо, сложи си ръкавици и подготви иглата и първата стъкленица.
Направих каквото ми каза, свих пръсти към дланта и видях как вените ми изпъкват. Матю не си направи труда да ме уведоми, както бе прието, че ще почувствам убождане. Просто се наведе, без да се церемони, и пъхна металното острие в ръката ми.
— Добра работа. — Отпуснах юмрука си и кръвта потече.
Матю стисна устни и смени стъкленицата. Когато приключи, извади иглата и я хвърли в контейнер за биологични отпадъци. Маркъс взе стъклениците и ги подаде на Мириам, която ги надписа с красивия си ситен почерк. Матю сложи парче марля на убоденото място и го задържа със силните си студени пръсти. С другата си ръка взе ролка лейкопласт и залепи с него марлята.
— Дата на раждане? — попита хладно Мириам с вдигната химикалка.
— Тринайсети август 1976 година.
Мириам се взря в мен.
— Тринайсети август ли?
— Да, защо?
— Нищо, просто проверявам дали съм чула правилно — промърмори тя.
— В повечето случаи взимаме и проби от слюнката. — Матю отвори нов пакет и извади две пластмасови пластини. Бяха оформени като шпатули и широките им краища бяха малко по-груби.
Без да кажа нищо, отворих уста и оставих Матю да вземе проба от слюнката ми от вътрешните страни на двете бузи. Всяка от шпатулите бе запечатана в отделно найлоново пликче.
— Приключихме.
Огледах лабораторията и нейните повърхности от неръждаема стомана под синята светлина и си спомних за моите алхимици, които са се трудили над пещи с въглища, в мрак, с набързо скалъпено оборудване и счупени глинени съдове за топене на метал. Какво ли не биха дали, за да работят на такова място, с инструменти, които щяха да им помогнат да разгадаят мистериите на сътворението.
— Да не би да искате да разберете кой е бил първият вампир? — попитах и посочих към чекмеджетата.
— Понякога — каза бавно Матю. — Но по-често проучваме как храната и болестите се отразяват на видовете и как и кога са изчезнали определени родове.
— А вярно ли е, че сме четири отделни вида, или демоните, хората, вампирите и вещиците имат общ произход? — Винаги се бях чудила дали категоричността на Сара, че вещиците имат много малко общо с хората и другите същества, е нещо повече от традиция и по-желателно мислене. По времето на Дарвин мнозина са смятали, че е невъзможно двойка човешки същества да народи толкова различни раси. Когато европейците видели черните африканци, прегърнали идеята, че расите произхождат от различни несвързани предци.
— Демони, хора, вампири и вещици се различават значително на генетично ниво. — Матю ме пронизваше с поглед. Бе разбрал защо го питам, въпреки че отказваше да ми даде директен отговор.
— Ако докажете, че не сме различни видове, а само вариации на един и същ вид, това ще промени всичко — предупредих го аз.
— С времето ще измислим как да го обясним, ако наистина между четирите групи има някаква връзка. Но сме много далеч от този момент. — Той се изправи. — Мисля, че толкова наука за днес ти е достатъчна.
След като се сбогувахме с Мириам и Маркъс, Матю ме откара до «Ню Колидж». Отиде да се преоблече и се върна да ме вземе за йога. По пътя към Удсток почти не говорихме, и двамата бяхме потънали в мисли.
В «Старата ложа» Матю ми помогна да сляза както обикновено, извади рогозките от багажника и ги метна на рамо.
Двама вампири минаха покрай нас. Единият леко ме докосна и пръстите на Матю веднага се сплетоха с моите. Контрастът между нас беше поразителен — неговата кожа беше бледа и хладна, а моята беше пълна с живот и топла.
Матю не пусна ръката ми, докато влизахме. След заниманието по пътя към Оксфорд първо ми разказа какво била казала Амира, след това поде история за някакъв демон, който без да иска направил или не направил нещо, което напълно разкривало природата му. Минахме през портите на «Ню Колидж» и за разлика от друг път той изключи двигателя, без да ми отвори вратата.
Фред вдигна поглед от мониторите, когато вампирът отиде до стъклената му кабинка, и побърза да отвори вратата.
— Да?
— Искам да изпратя д-р Бишъп до квартирата й. Може ли да оставя колата там? Ще ви дам и ключовете, ако се наложи да я преместите.
Фред плъзна поглед по баджа от болницата «Джон Радклиф» и кимна. Матю му хвърли ключовете през прозорчето.
— Матю — обадих се аз веднага, — много е близо. Няма нужда да ме изпращаш до вратата.
— Напротив — настоя той с тон, който не търпеше възражения. Тръгнахме под арките, изгубихме се от погледа на Фред и вампирът пак ме хвана за ръка. Този път шокът от студената му длан бе придружен от притеснителна топлина в дъното на стомаха ми.
Когато изкачихме стълбите до жилището ми, се обърнах с лице към Матю, без да пускам ръката му.
— Благодаря, че ме заведе на йога… отново.
— За нищо. — Прибра немирния кичур коса зад ухото ми и пръстите му се задържаха на бузата ми. — Ела утре на вечеря — предложи той тихо. — Сега е мой ред да готвя. Да те взема оттук в седем и половина?
Сърцето ми прескочи. Кажи «не», наредих си строго, въпреки че внезапно се развълнувах.
— С удоволствие — излезе вместо това от устата ми.
Вампирът притисна хладните си устни първо към едната, а после и към другата ми буза.
— Моето смело момиче — прошепна той в ухото ми. Зашеметяващият му аромат изпълни ноздрите ми.
Някой бе поправил бравата, както Матю бе препоръчал. Поведох истинска борба да превъртя ключа в ключалката. Посрещна ме премигващата лампичка на телефонния секретар, която сигнализираше за ново съобщение от Сара. Отидох до прозореца, погледнах надолу и видях Матю да гледа нагоре. Махнах му. Той се усмихна, бръкна си в джобовете, загърби сградата и потъна в мрака, сякаш му принадлежеше.


14.

Матю ме чакаше пред сградата на колежа в седем и половина, безупречен както винаги, облечен в различни нюанси на сивото. Тъмната му коса бе сресана назад. Стоически търпеше зяпането на портиера, дежурен през уикенда, който ме изпрати с кимване и многозначителното:
— Ще се видим по-късно, д-р Бишъп.
— Наистина предизвикаш покровителствените инстинкти у хората — промърмори Матю, докато минавахме през портата.
— Къде отиваме? — От колата нямаше и следа.
— Ще вечеряме в колежа — отвърна той и посочи надолу към Бодлианската библиотека. Очаквах да ме заведе в Удсток или в апартамент в някоя викторианска сграда в Северен Оксфорд. Не ми бе хрумнало, че може да живее в колежа.
— В приемната, на висока маса? — Почувствах се ужасно зле облечена и подръпнах черната си копринена риза.
Матю отметна глава назад и се разсмя.
— Избягвам приемната доколкото ми е възможно. И със сигурност няма да те подложа на изпитателните погледи на преподавателите.
Завихме към «Радклиф Камера». Когато подминахме входа на «Хертфорд Колидж», го хванах под ръка. Имаше един колеж в Оксфорд, който бе прословут с изключително строгото си отношение към протокола.
И също така прочут с блестящите си учени.
— Не ми казвай.
Матю се спря.
— Защо? Какво значение има за кой колеж работя? — Извърна поглед. — Но бих те разбрал, ако предпочиташ да сме сред други хора.
— Не се притеснявам, че ще ме изядеш за вечеря, Матю. Просто никога не съм влизала там. — Към колежа водеха две богато декорирани порти като към Страната на чудесата. Матю изсумтя и ме хвана за ръка, за да не ми позволи да надникна през тях.
— Това е просто множество от хора в няколко стари сгради. — Въпреки че омаловажаваше нещата, нямаше как да забравя, че той е един от около седемдесетте души, които работеха в колеж без студенти. — Освен това отиваме в жилището ми.
Извървяхме останалото разстояние. С всяка стъпка в мрака Матю все повече се отпускаше, като в компания на стар приятел. Минахме през ниска дървена врата, която държеше външния свят далеч от тихото лоно на колежа. В сградата не се виждаше жив човек, освен портиера, нямаше нито студенти, нито докторанти. Беше тихо и пусто, сякаш наистина учените от това място бяха «душите на всички просветени хора, починали в Оксфордския университет».
Матю ме погледна със свенлива усмивка.
— Добре дошла в «Ол Соулс».
«Ол Соулс Колидж» беше шедьовър на късната готическа архитектура, приличаше на незаконно дете на сватбена торта и на катедрала със своите просторни кули и изящно оформените каменни части. Затаих дъх от удоволствие, нямах думи, поне не и в първите мигове. Но на Матю щеше да му се наложи доста да ми обяснява по-късно.
— Добър вечер, Джеймс — поздрави той портиера, който го погледна през бифокалните очила и му кимна. Матю вдигна ръка. От показалеца му на кожена каишка висеше старинен ключ. — Няма да се бавя.
— Разбира се, професор Клермон.
Матю отново ме хвана за ръка.
— Да вървим. Трябва да продължим обучението ти.
Приличаше на палаво момче, тръгнало на лов за съкровища, когато ме повлече след себе си. Минахме през почерняла от времето врата и Матю светна лампата. Бледата му кожа се открои в сумрака и сега напълно приличаше на вампир.
— Добре, че съм вещица — подразних го аз. — Ако някой обикновен човек те види под тази светлина, ще се уплаши до смърт.
На една стълбищна площадка Матю набра дълъг цифров код, след това натисна бутона със звездата. Чух тихо прещракване и се отвори друга врата. Лъхна ме миризма на застояло и нещо друго, което не можех да определя. Вътре беше пълен мрак.
— Това място е като от готически роман. Къде ме водиш?
— Търпение, Даяна. Не остана много. — Уви, търпението не беше сред силните качества на жените от семейство Бишъп.
Матю се пресегна покрай рамото ми и светна лампата. От тавана висяха електрически крушки като акробати на трапец и огряваха нещо, което приличаше на конюшня за миниатюрни шотландски понита.
Взрях се в Матю, в погледа ми имаше стотици въпроси.
— След теб — каза той и се поклони.
Пристъпих напред и разпознах странната миризма. Миришеше на алкохол, като в кръчма в неделя сутринта.
— Вино?
— Вино.
Минахме покрай десетки малки ниши, в които имаше бутилки на полици, на стойки и в касети. До всяка ниша бе поставена дъска с написана с тебешир година. Вино от Първата и Втората световна война, бутилки, каквито сигурно Флорънс Найтингейл е взела със себе си в Крим. Вино от годината на построяването и на падането на Берлинската стена. Навътре в избата вече нямаше изписани години, а по-общи категории, като «Стар кларет» и «Колекционерско порто».
Накрая стигнахме дъното на помещението. Там имаше десетки заключени безмълвни вратички. Матю отвори едната. Нямаше електричество на това място, но той взе свещ, постави я в метален свещник и я запали.
Вътрешността бе подредена като самия Матю, само че навсякъде имаше дебел слой прах. Бутилките стояха върху дървени полици, така бе възможно да се вземе само една, без да се разваля подредбата. До кофата, в която години наред е било изплювано вино, имаше червени петна. Миришеше на старо грозде, корк и малко на мухъл.
— Твое ли е? — Не можех да повярвам.
— Да, мое е. Няколко от учените в колежа имаме частни изби.
— Какво има тук, което го няма отвън? — В помещението зад мен сигурно имаше по бутилка от всяко вино, произвеждано някога. И най-добрата винарна в Оксфорд изглеждаше празна и странно стерилна в сравнение с тази тук.
Матю се усмихна загадъчно.
— Най-различни неща.
Движеше се бързо из малкото помещение без прозорци и с радост изваждаше бутилки оттук и оттам. Подаде ми тъмна бутилка със златист щит на етикета и телена мрежичка около тапата. Шампанско «Дом Периньон».
Следващата бутилка беше от тъмнозелено стъкло с прост етикет от кремава хартия с черен надпис. Показа ми я и видях годината: 1976.
— Годината, в която съм родена! — възкликнах.
Матю взе още две бутилки: една с осмоъгълен етикет с рисунка на замък и восък около тапата; и една черна с неправилна форма без етикет, която бе запечатана с нещо, приличащо на катран. Около гърлото й с мръсен канап бе привързана бележка от груба опаковъчна хартия.
— Да вървим — подкани Матю и духна свещта. Внимателно заключи вратата след себе си, като крепеше двете бутилки в другата си ръка, и пъхна ключа в джоба си. Излязохме от миришещата на вино изба и се върнахме на приземния етаж.
Матю сияеше от удоволствие в сумрака с всичкото това вино в ръцете си.
— Каква прекрасна вечер — каза той радостно.
Качихме се в квартирата му, която в някои отношения беше много по-бляскава, отколкото си бях представяла, а в други — много по-скромна. Стаите бяха по-малки от моите в «Ню Колидж» и се намираха на последния етаж на едно от най-старите крила на «Ол Соулс». Имаха много скосявания и неправилни форми. Макар таваните да бяха достатъчно високи, за да не опира главата на Матю в тях, помещенията изглеждаха прекалено малки, за да го поберат. Трябваше да се навежда, когато минава през вратите, а первазите на прозорците стигаха до средата на бедрата му.
Но липсата на пространство се наваксваше от мебелите. Върху избелелия килим от Обюсон бяха подредени оригинални произведения на Уилям Морис. Незнайно как, но архитектурата от петнайсети век, килимът от осемнайсети и дъбовите мебели от деветнайсети се съчетаваха прекрасно и придаваха атмосфера на изискан мъжки клуб.
В дъното на всекидневната имаше голяма маса за хранене. В единия й край бяха подредени спретнато вестници, книги и всякакви академични книжа — меморандуми, научни журнали, молби за препоръки. Всяка купчина листа бе затисната с различен предмет. Сред преспапиетата му имаше ръчно изработени топки от стъкло, стара тухла, бронзова награда, която очевидно бе спечелил, и малък ръжен. Другият край на масата бе застлан с мека ленена покривка, върху която бе поставен един от най-красивите старинни свещници, които бях виждала извън музей. Край простите бели чинии и старинните сребърни прибори бяха наредени най-различни видове чаши за вино.
— Прекрасно е. — Огледах се доволно. Нито мебелите, нито каквото и да е от украсите тук бяха от колежа, те въплъщаваха самата същност на Матю.
— Заповядай, седни. — Той взе двете бутилки от разтрепераните ми пръсти и ги сложи в красив шкаф. — В «Ол Соулс» смятат, че учените им не бива да ядат в квартирите си — вметна, когато ме видя да оглеждам нищожното кухненско оборудване. — Така че ще трябва да се задоволим с наличното.
Предстоеше ми да се насладя на най-добрата вечеря, която този град можеше да предложи.
Матю пусна шампанското в сребърна кофичка с лед и седна при мен на едно от удобните кресла край незапалената камина.
— Вече не позволяват в камините на Оксфорд да се пали огън. — Посочи тъжно към празната каменна ниша. — Когато всички камини все още работеха, в града миришеше на клада.
— Кога дойде за първи път в Оксфорд? — Надявах се директният ми въпрос да му покаже, че не любопитствам скришом за предишния му живот.
— Последният път бях тук през 1989 година. — Протегна дългите си крака и въздъхна доволно. — Дойдох да уча естествени науки в «Ориел» и останах, за да защитя и докторска степен. Когато спечелих стипендия от «Ол Соулс», се преместих за няколко години. След като защитих докторат, университетът ми предложи да остана тук на щат и останалите учени гласуваха в моя полза. — Всеки път, когато си отвореше устата, от нея излизаше някаква поразителна информация. Стипендия в «Ол Соулс»? Само двама души в годината я получаваха.
— И за първи път ли си в «Ол Соулс»? — Прехапах си устните, а той се засмя.
— Да приключваме с това — предложи той, вдигна ръце и започна да брои на пръстите си. — Работил съм на щат — по веднъж — в «Мертон», «Магдален» и Университетския колеж. По два пъти съм бил част от «Ориел» и «Ню Колидж». Но от «Ол Соулс» ми обръщат внимание за първи път.
Умножих този отговор по престоите му в Кембридж, Париж, Падуа и Монпелие, където бях сигурна, че някога е имало студент, наречен Матю Клермон или някаква вариация на това име, и в главата ми затанцуваха умопомрачителен брой дипломи и научни степени. Какво е учил през всичките тези години и с кого?
— Даяна? — Развеселеният глас на Матю прекъсна мислите ми. — Чуваш ли ме?
— Извинявай. — Затворих очи и стиснах коленете си в опит да се съсредоточа. — Като болест е. Не мога да си удържам любопитството, когато започнеш да си спомняш.
— Знам. Това е едно от предизвикателствата пред вампир, който общува с вещица-историк. — Нацупи се закачливо, но очите му блестяха като две черни звезди.
— Ако в бъдеще искаш да избегнеш тези трудности, ти предлагам стоиш далеч от каталога по палеография в Бодлианската библиотека — казах аз.
— Една историчка засега ми стига. — Матю се изправи елегантно. — Питах те дали си гладна.
Пълна мистерия бе защо продължава да задава този въпрос — кога не бях гладна?
— Да — потвърдих аз, като се опитвах да се измъкна от удобното кресло. Матю ми протегна ръка. Аз я сграбчих и той с лекота ме вдигна.
Стояхме лице в лице и телата ни почти се докосваха. Впих очи в амулета му от Витания под пуловера.
Неговият поглед се разходи по мене и остави следи като снежинки.
— Изглеждаш прекрасно. — Наведох глава и както винаги пред лицето ми падна кичур коса. Той се пресегна, както бе правил няколко пъти досега, и го затъкна зад ухото ми. Този път пръстите му се плъзнаха към тила ми. Вдигна косата от шията ми и я остави да падне през пръстите му, все едно беше вода. Аз потръпнах от хладното докосване по кожата си.
— Обожавам косата ти — промърмори той. — В нея има всички възможни цветове — дори червено и черно. — Чух как вдиша шумно, което означаваше, че е доловил нова миризма.
— Какво помириса? — Гласът ми бе дрезгав и още нямах смелост да срещна погледа му.
— Теб — отвърна той и издиша.
Очите ми се вдигнаха към неговите.
— Ще вечеряме ли?
След това ми бе трудно да се съсредоточа върху храната, но положих огромни усилия. Матю ме настани на стол, от който се откриваше прекрасна гледка към цялата топла красива стая. От малък хладилник извади две чинии, във всяка от които имаше по шест пресни стриди, поставени върху натрошен лед.
— Първата лекция от продължаващото ти обучение е за стриди и шампанско. — Седна и вдигна пръст като преподавател, който се кани да говори по любимия си предмет. Пресегна се към виното, което бе в обсега на дългите му ръце, и взе бутилката от кофичката. С едно движение извади тапата.
— На мен ми се удава по-трудно — вметнах аз, докато гледах дългите му тънки пръсти.
— Мога да те науча да вадиш тапа с меч, ако искаш. — Матю се усмихна широко. — Разбира се, и с нож става, ако нямаш наблизо меч. — Наля в чашите и отблясъците на свещите затанцуваха около тях.
Вдигна чашата си към мен.
— A la tienne.
— A la tienne — вдигнах и аз чашата си. Загледах се в мехурчетата, които се разпукваха на повърхността. — Защо мехурчетата са толкова мънички?
— Защото виното е много старо. Обикновено шампанското се пие, преди да остарее толкова. Но аз обичам старо вино, напомня ми за някогашния вкус на шампанското.
— На колко години е?
— По-старо е от теб — отвърна Матю. Отваряше стридите с голи ръце, макар това действие да изискваше много остър нож и солидни умения, и хвърляше черупките в стъклената купа в средата на масата. Подаде ми едната чиния. — От 1961 година е.
— Моля те, кажи ми, че това е най-старата напитка на масата тази вечер — казах аз, като си спомних виното, което бе донесъл на вечерята в четвъртък и в чиято бутилка сега държах последната от белите рози на нощното си шкафче.
— Далеч не — отвърна той с широка усмивка.
Изсипах съдържанието на първата черупка в устата си. Ококорих се, когато усетих вкуса на Атлантическия океан.
— А сега отпий. — Той вдигна чашата си и не откъсна очи от мен, докато отпивах от златистата течност. — Какво усещаш?
Вкусът на виното и стридите се сля с вкуса на морска сол по магически начин.
— Сякаш целият океан е в устата ми — отговорих и отново отпих.
Довършихме стридите и продължихме с огромна салата. В нея имаше от всеки скъп зеленчук, познат на човечеството, горски плодове, ядки и деликатна заливка от шампанско и зехтин, която Матю забърка на масата. Малките парченца месо, с които бе украсена, бяха от яребица от гората край «Старата ложа». Пихме от виното от годината на раждането ми, което миришеше на лимон и дим и имаше вкус на креда и карамел.
Следващото блюдо беше яхния с парченца месо и пикантен сос. От първата хапка разбрах, че е телешко, подправено с ябълки и малко сметана и сервирано върху ориз. Матю ме гледаше как ям и се усмихна, когато усетих вкуса на ябълка.
— Стара рецепта от Нормандия — отбеляза той. — Харесва ли ти?
— Прекрасно е. Ти ли го направи?
— Не — отвърна той. — Главният готвач на ресторанта «Старият пастор». Даде ми и подробни указания как да не прегарям ястието, когато го подгрявам.
— Много добре си се справил с подгряването. — Топлината на яхнията се разля по цялото ми тяло. — Но пък ти не ядеш.
— Не съм гладен. — Продължи да ме гледа как се храня още известно време, след това се върна в кухнята, за да донесе още вино. Беше бутилката, запечатана с червен восък. Разряза печата и извади тапата.
— Идеално е — каза, докато наливаше алената течност в декантера.
— Вече помириса ли го? — Все още не бях съвсем сигурна докъде се простират обонятелните му способности.
— О, да. Особено това вино. — Матю ми наля малко, капна няколко капки и в собствената си чаша. — Готова ли си да опиташ нещо великолепно? — попита ме. Кимнах. — Това е «Шато Марго» от много специална реколта. Според някои хора е най-хубавото вино, правено някога.
Вдигнахме чаши и аз започнах да повтарям действията на Матю. Той поднесе чашата към носа си, аз — също. Обля ме аромат на теменужки. Още с първата глътка ми се стори, че пия кадифе. Усетих и вкус на мляко, шоколад, череши, у мен нахлуха необичайни миризми, които ми напомниха за кабинета на баща ми, след като е пушил в него, и за дървените стружки в острилката ми от втори клас. Забелязах и пикантен вкус, който олицетворяваше самия Матю.
— Има твоя вкус! — казах.
— Какъв е той? — попита Матю.
— Пикантен — отвърнах аз и цялата се изчервих.
— Само пикантен?
— Не. Първо ми се стори, че има вкус на цветя, на теменужки, на това миришеше. Но след като опитах, долових още много неща. А ти какво усещаш?
Това щеше да е много по-интересно и не толкова неловко, колкото моята реакция. Той помириса чашата, разклати я и отпи.
— За теменужките съм съгласен. Теменужки, покрити със захар. Елизабет Тюдор обичаше захаросани виолетки и това погуби зъбите й. — Отново отпи. — Дим от хубави пури, като онези някогашните в клуб «Марлборо», когато там се отбиваше Уелският принц. Диви боровинки от храстите край конюшните на «Старата ложа» и червен касис, накиснат в бренди.
Да наблюдаваш как вампир демонстрира силата на сетивата си беше сигурно едно от най-сюрреалистичните преживявания. Не само можеше да вижда и чува неща, които аз не можех. Когато наистина долавяше нещо, го правеше изключително точно и интензивно. Не просто какви да е боровинки, а точно определени, от определено място и определено време.
Матю продължи да отпива от виното, а аз си доядох яхнията. Въздъхнах доволно, вдигнах чашата и започнах да я движа, за да уловя в нея светлините от свещите.
— А какъв според теб е моят вкус? — запитах го игриво.
Матю скочи на крака, пребледнял и гневен. Салфетката му падна незабелязано на пода. На челото му запулсира изпъкнала вена, която след малко се прибра навътре.
Бях казала нещо, което не биваше.
Докато мигна, и той вече беше до мен и ме дърпаше да стана. Пръстите му се забиваха в лактите ми.
— Има една легенда за вампирите, която не сме обсъждали, нали? — Погледът му бе странен, а лицето му плашещо. Опитах да се измъкна от хватката му, но пръстите му се забиха още по-дълбоко. — Онази за вампира, който е така омагьосан от жена, че се чувства безсилен пред нея.
Мислите ми се върнаха бързо към случилото се. Беше ме попитал какъв вкус усещам. Бях опитала неговия вкус. След това ми бе казал точно какъв е неговият вкус, а аз казах…
— О, Матю! — прошепнах аз.
— Чудила ли си се някога какво би станало, ако те опитам? — Гласът му се сниши от шепот до нещо по-дълбоко и опасно. За миг изпитах отвращение.
Преди това чувство да ме овладее напълно, той пусна ръцете ми. Нямаше време да реагирам или да се отдръпна. Матю бе прокарал пръсти през косата ми и палците му притискаха тила ми. Отново бях в капан и сякаш окаменях от леденото му докосване. Да не би да се бях напила от две чаши вино? Или бях упоена? Какво друго би обяснило неспособността ми да се отдръпна?
— Не само ароматът ти ми харесва. Чувам как вещерската ти кръв тече във вените ти. — Студените усти на Матю бяха долепени до ухото ми, а дъхът му бе толкова приятен. — Знаеш ли, че вещерската кръв издава музика? Като сирена, която пее към мореплавател и го мами да обърне кораба си към скалите. Гласът на твоята кръв може да се окаже моята гибел, както и твоята. — Говореше толкова тихо и интимно, сякаш изпращаше мисли към мозъка ми по телепатичен път.
Устните на вампира започнаха да се движат по долната част на бузата ми. Всяко докоснато от тях място замръзваше, след това пламваше отново, когато кръвта ми се връщаше към повърхността на кожата.
— Матю — промълвих аз задъхано през буцата в гърлото си. Затворих очи и зачаках да усетя как зъбите му се впиват в шията ми, но въпреки това не можех да помръдна.
Вместо това жадните му устни срещнаха моите. Ръцете му ме обвиха и върховете на пръстите му притиснаха главата ми. Устните ми се разтвориха под напора на неговите, ръцете ми бяха приклещени между неговите гърди и моите. Усетих под дланите си как сърцето му удари веднъж.
След този удар на сърцето му целувката се промени. Матю продължаваше да бъде все така настоятелен, но жаждата в докосването му се изпълни с горчивина. Ръцете чу се плъзнаха напред и обвиха лицето ми, след това с неохота се откъсна от мен. За първи път чух тих неравен звук. Не беше като човешко дишане. Миниатюрно количество кислород премина през мощните бели дробове на вампира.
— Възползвах се от страха ти, не биваше да го правя — прошепна.
Очите ми бяха затворени, но още се чувствах опиянена. Неговият аромат на карамфил и канела прогони миризмата на теменужки от виното. Станах неспокойна и се размърдах в прегръдките му.
— Стой мирно — каза той със суров тон. — Може и да не успея да се овладея, ако отстъпиш назад.
В лабораторията ми бе обяснил връзката на хищника с жертвата. А сега се опитваше да ме накара да се престоря на мъртва, за да може хищникът в него да изгуби интерес.
Но аз не бях мъртва.
Отворих очи. Изражението му беше недвусмислено. Жажда и глад. Инстинктите го бяха завладели. Но аз също имах инстинкти.
— С теб съм в безопасност — произнесох с едновременно премръзнали и пламнали устни. Не бях свикнала с усещането от вампирска целувка.
— Как може вещица да е в безопасност в присъствието на вампир? Никога не бъди толкова сигурна. Може да се случи за миг. Ако ударя, няма да можеш да ме спреш, а и аз самият няма да съм способен да го направя. — Очите ни се срещнаха. Никой от нас не премигваше. Матю издаде изненадан стон. — Колко си смела.
— Никога не съм била смела.
— Но даде кръв в лабораторията, срещаш погледа на вампир, без да отвърнеш очи, прогони свръхестествените същества от библиотеката, отказваш да се примириш, когато някой ти пречи да постигнеш това, което искаш — това са все прояви на смелост.
— Просто инат. — Сара ми бе обяснила разликата преди много време.
— И преди съм виждал подобен кураж, проявен най-вече от жени — продължи Матю сякаш не ме чу какво казах. — Мъжете не са способни на него. Нашата решителност се поражда от страх. И е по-скоро дързост.
Очите му пръснаха по мен снежинки, които се разтопиха и ме обвиха с ефирен хлад в мига, в който ме докоснаха. Студеният му пръст се пресегна и пое една сълза от върха на миглите ми. Лицето му бе тъжно, докато ми помагаше да се настаня обратно на стола. После клекна до мен, постави едната си ръка на коляното ми, а другата на облегалката на стола. Обви ме в защитен полукръг.
— Обещай ми, че никога няма да се шегуваш с вампири, дори и с мен, за кръв и за вкуса на кръвта.
— Извинявай — прошепнах и се насилих да откъсна поглед от неговия.
Той поклати глава.
— Казвала си, че не знаеш много за вампирите. Трябва да разбереш, че нито един вампир не е имунизиран срещу изкушението на кръвта. Тези от нас, които имат съвест, през по-голямата част от живота си се опитват да потиснат всички мисли за вкуса на човешка кръв. Но ако се натъкнеш на някой без съвест, а такива има много, тогава Бог да ти е на помощ.
— Изобщо не помислих. — Все още не можех да осъзная всичко. Умът ми кипеше от спомените за целувката, за гнева му и за осезаемата му жажда.
Той наведе глава и я опря в рамото ми. Амулетът от Витания изскочи от деколтето на пуловера и се залюля като махало. Малкото ковчеже проблесна под светлината на свещите.
Той заговори тихо и трябваше да се напъвам, за да го чуя.
— Вещиците и вампирите не бива да чувстват такива неща. Изпитвам емоции, каквито никога… — Млъкна.
— Знам. — Внимателно допрях бузата си до косата му. Беше копринено мека, точно както изглеждаше. — И аз ги изпитвам.
Едната ръка на Матю още беше на коляното ми, а другата — на облегалката на стола. Когато чу моите думи, бавно обгърна кръста ми. Хладината на кожата му проникна през дрехите ми, но не потреперих. А вместо това се приближих към него и поставих длани на раменете му.
Очевидно един вампир можеше да остане в тази поза дни наред. Но при вещиците не беше възможно. Когато леко помръднах, той ме погледна объркано, а после лицето му светна, защото се сети какво става.
— Забравих — каза той, изправи се пъргаво и се отдръпна от мен, като остави краката ми свободни.
Подаде ми чашата с вино и се върна на мястото си. След като и двамата се настанихме удобно, се опитах да му дам друга тема за размисъл, освен догадките каква съм на вкус.
— Какъв беше петият въпрос, на който трябваше да отговориш за стипендията? — Кандидатите се явяваха на изпит с четири въпроса, които съчетаваха провокиращи за мисълта дълбочина и всеобхватност и дяволска трудност. Който успешно преминеше през тях, получаваше и прочутия «пети въпрос». Той не бе точно въпрос, а една-единствена дума като «вода» или «отсъствие». Кандидатът сам трябваше да реши как да отговори и само най-блестящите находки му осигуряваха място в «Ол Соулс».
Матю се пресегна през масата, без да се подпали като мен предния път, и ми наля още вино.
— Желание — каза той, като нарочно отбягваше погледа ми.
Планът ми да го разсея пропадна.
— Желание? И ти какво написа?
— Доколкото знам, има само две емоции, които карат света да се върти. — Поколеба се, после продължи: — Страх и желание. Това написах.
Забелязах, че любовта не присъства в отговора му. Беше писал за бруталната борба, като дърпане на въже между два противоположни импулса. И звучеше достоверно, което едва ли можеше да се каже за клишето «любовта кара света да се върти». Матю намекваше, че желанието му — за кръв най-вече — беше толкова силно, че излагаше на риск всичко останало.
Но вампирите не бяха единствените същества, които трябваше да се борят да поставят под контрол силните си импулси. По-голямата част от магиите бяха просто желание за действие. Заклинанията бяха различно нещо, те изискваха определени ритуали. Но магията? Тя бе желание, нужда, жажда, която бе прекалено силна, за да бъде отречена, и се превръщаше в действие в мига, в който минеше през ума на вещицата.
Щом Матю искаше да ми каже своите тайни, би било нечестно аз да премълчавам моите.
— Магията е сбъднато желание. Така свалих от полицата алманаха вечерта, в която се запознахме — произнесох бавно. — Когато вещицата се съсредоточи в нещо, което иска, а след това си представи как то може да се случи, тя може да го предизвика. Затова трябва да внимавам с работата си. — Отпих от виното. Ръката ми трепереше.
— Значи през повечето време се опитваш да не желаеш разни неща, също като мен. И то понякога по същите причини. — От погледа на Матю по бузите ми заваляха снежинки.
— Ако имаш предвид, че се страхувам да започна, защото няма да мога да спра — да. Не искам да преживея живота си, като взимам всичко наготово, вместо да си го заслужа.
— Значи го заслужаваш двойно. Първо, защото не го взимаш наготово, и второ, като работиш и полагаш усилия. — Той се засмя горчиво. — Май няма кой знае колко облаги в това да си свръхестествено същество.
Матю предложи да седнем край незапалената камина. Аз се настаних на дивана, а той донесе бисквити с ядки и ги сложи на масата до мен, после пак изчезна в кухнята. Върна се с малък поднос, на който видях старинната черна бутилка с извадена вече тапа и две чаши с кехлибарена течност. Подаде ми едната.
— Затвори си очите и ми кажи на какво ти мирише — нареди ми той с тон на оксфордски преподавател. Клепачите ми послушно се спуснаха. Виното бе едновременно старо и пълно с живот. Миришеше на цветя и ядки, захаросани лимони и някакъв отдавна отминал свят, за който досега само бях чела и си бях представяла.
— Мирише на минало. Но не на мъртво минало. Живо е.
— Отвори си очите и отпий.
Когато сладката ярка течност потече през гърлото ми, в кръвта ми нахлу нещо древно и силно. Сигурно вампирската кръв има такъв вкус, помислих си, но не го изрекох на глас.
— Ще ми кажеш ли какво е? — попитах, наслаждавайки се на вкуса в устата си.
— Малмси — отвърна той широко усмихнат. — Много, много старо.
— Колко старо? — попитах подозрително. — Колкото теб?
Той се засмя.
— Не. Не би искала да пиеш нещо, което е старо колкото мен. От 1795 година е. Правено е от грозде, отглеждано на Мадейра. Някога беше много популярно питие, но днес не му обръщат много внимание.
— Добре — въздъхнах аз доволно. — Значи ще има повече за мен. — Той отново се засмя и се настани удобно в креслото си.
Говорихме си за работата му в «Ол Соулс», за Хамиш, който се оказа, че също е спечелил такава стипендия, за техните приключения в Оксфорд. Смях се на историите за вечерите с колегите, след които веднага отпрашвал за «Старата ложа», за да си оправи вкуса от препечено говеждо в устата.
— Изглеждаш ми уморена — отбеляза той след още една чаша малмси и още час разговор, и стана на крака.
— Защото съм уморена. — Въпреки изтощението си, трябваше да му кажа още нещо, преди да ме изпрати до нас. Внимателно оставих чашата си. — Взех решение, Матю. В понеделник ще поръчам пак ръкописа на Ашмол.
Вампирът рязко седна.
— Не знам как развалих магията първия път, но ще се опитам да го направя пак. Нокс не вярва, че ще успея. — Присвих устни. — Но какво ли пък знае той? Не е успял да развали магията нито веднъж. И ти може да разчетеш думите в омагьосания палимпсест под изображенията.
— Как така не знаеш как си развалила магията? — Челото на Матю се набръчка от недоумение. — Какви думи използва! Какви сили призова?
— Развалих магията несъзнателно — обясних му аз.
— Господи, Даяна! — Той пак се изправи на крака. — Нокс знае ли, че не си използвала магия?
— Ако знае, то не аз съм му казала. — Свих рамене. — Пък и какво значение има?
— Има значение, защото ако не си развалила магията съзнателно, то значи, че отговаряш на изискванията й. В момента съществата очакват да видят каква контрамагия ще използваш, да я запаметят, ако могат, и сами да поръчат труда на Ашмол. Но когато разберат, че магията се е развалила пред теб от само себе си, няма да са толкова търпеливи и възпитани.
Пред очите ми изплува разгневеното лице на Джилиан, спомних си и разказа й за това, докъде са стигнали вещиците, за да изтръгнат тайни от родителите ми. Отхвърлих тези мисли, защото стомахът ми се сви от тях, и се опитах да се съсредоточа върху слабостите в доводите на Матю.
— Магията е направена повече от век преди да се родя. Това е невъзможно.
— Само защото нещо ни изглежда невъзможно, не е задължително да е неистина — подчерта той мрачно. — Нютон знаеше това. Няма как да предвидим какво ще предприеме Нокс, ако разбере каква е връзката ти с магията.
— Независимо дали поръчам ръкописа или не, все съм в опасност — отбелязах аз. — Нокс няма да ме остави на мира, нали?
— Няма — съгласи се неохотно той. — Нито ще се поколебае да използва магия срещу теб, дори и всички човешки същества в Бодлианската библиотека да го видят как я прави. Може и да не успея да стигна при теб навреме.
Вампирите бяха бързи, но магиите бяха по-бързи от тях.
— Тогава ще седя на бюрото до теб. Ще разберем веднага щом донесат ръкописа.
— Това не ми харесва — каза Матю, очевидно разтревожен. — Границата между смелостта и безразсъдството е тънка, Даяна.
— Не е безразсъдство. Просто искам да си върна живота.
— Ами ако това е твоят живот? — изтъкна той. — Ако въпреки всичко не успееш да го опазиш от магията?
— Ще си запазя част от него. — Спомних си целувката му и внезапното силно усещане за виталност, което я придружаваше. Погледнах го право в очите, за да знае, че се отнася и за него. — Но няма да позволя на никого да ме разиграва.
Матю продължи да се тревожи за плана ми, докато ме изпращаше. Когато стъпих на алеята към задния вход на «Ню Колидж», той ме хвана за ръката.
— Няма да стане — каза той. — Помниш ли как ме изгледа портиерът? Искам да види, че си се прибрала жива и здрава в колежа.
Тръгнахме по неравния тротоар на Холиуел стрийт, покрай входа на близката кръчма, а след това и през портите на «Ню Колидж». Минахме покрай бдителния портиер, държейки се за ръце.
— Утре ще ходиш ли да гребеш? — попита Матю в подножието на стълбите.
Аз изсумтях.
— Не, трябва да напиша хиляда препоръки. Ще си остана вкъщи и ще си разчистя бюрото.
— Аз отивам в Удсток на лов — подхвърли той небрежно.
— Тогава — приятен лов — пожелах му също така небрежно.
— И не се притесняваш, че ще гоня собствените си елени? — Гласът му прозвуча притеснено.
— Не. Аз от време на време изяждам по някоя яребица, а ти се храниш с елени. — Свих рамене. — Честно казано, не виждам разлика.
Очите на Матю светнаха. Отпусна леко пръсти, но не изтърва ръката ми, а я вдигна към устните си и бавно целуна дланта ми.
— Марш в леглото — каза той и ме пусна. Очите му оставяха ледени следи и снежинки по цялото ми тяло.
Гледах го безмълвно, бях учудена, че целувка по дланта може да е толкова интимна.
— Лека нощ — отроних при следващото си издишане. — Ще се видим в понеделник.
Качих се по тесните стълби към квартирата си. Този, който бе затегнал бравата, бе направил вратата на нищо, по металните части и дървото се виждаха пресни драскотини. Влязох и светнах лампата. Разбира се, че лампичката на телефонния секретар примигваше. Отидох до прозореца и помахах, за да покажа, че съм се прибрала жива и здрава.
Когато надникнах пак след няколко секунди, Матю вече го нямаше.


15.

В понеделник сутринта въздухът беше застинал по типичния за есента начин. Целият свят изглеждаше пречистен и сияен, сякаш времето бе спряло. Станах призори и навлякох предварително приготвения екип за гребане, нямах търпение да изляза навън.
През първия час реката беше пуста. Когато слънцето се вдигна над хоризонта, мъглата покрай бреговете се разсея и започнах да преминавам през редуващи се участъци от гъста влага и розова слънчева светлина.
Спрях на кея и видях, че Матю ме чакаше на извитите стълби към балкона на хангара. Около врата бе увил стар униформен шал на «Ню Колидж» на кафяви и кремави райета. Слязох от лодката, сложих ръце на кръста си и го загледах невярващо.
— Откъде намери това нещо? — И посочих шала.
— Трябва да уважаваш повече старите учени от твоя колеж — натърти той с палава усмивка и преметна единия край през рамо. — Мисля, че го купих през 1920 година, но честно казано, не си спомням точно кога. Със сигурност беше след края на световната война.
Поклатих глава и тръгнах към хангара да прибера греблата. Точно когато вдигах лодката от водата, покрай кея преминаха два екипажа, които гребяха в идеален синхрон. Свих леко колене, лодката се преобърна и застана с цялата си тежест върху главата ми.
— Защо не ми позволиш да ти помогна? — попита Матю и стана от стълбите.
— Няма начин.
Влязох с уверени стъпки в хангара. Той измърмори нещо под носа си.
След като прибрах лодката, Матю с лекота успя да ме убеди да закуся в кафенето на Мери и Дан. През по-голямата част той трябваше да е край мен, а и аз бях гладна след сутрешното физическо усилие. Хвана ме за лакътя и ме поведе през масите, а другата му ръка се залепи по-уверено отвсякога за гърба ми. Мери ме посрещна като стара приятелка, а Стеф не си направи труда да ми носи меню, само ме попита дали ще искам обичайното. Думите й дори не прозвучаха въпросително и когато ми донесе чинията, отрупана с яйца, бекон, гъби и домати, останах доволна, че не си поръчах нещо по-подходящо за една дама.
След закуска се прибрах в квартирата си, за да си взема душ и да се преоблека. Фред надникна през прозорчето си, за да види дали ягуарът на Матю е паркиран отпред. Портиерите без съмнение вече залагаха как ще се развие странната ни връзка. Тази сутрин за първи път успях да убедя ескорта си просто да ме докара и да продължи.
— Посред бял ден е и Фред ще припадне, ако запречиш входа във времето на доставките — протестирах аз, когато Матю понечи да слезе от колата. Той ме изгледа мрачно, но се съгласи, че не бива да спира и да запречва достъпа.
Тази сутрин всяка стъпка по обичайните ми маршрути трябваше да е бавна и пресметната. Взех дълъг ленив душ, оставих горещата вода да облива уморените ми мускули. Пак без да бързам, облякох удобни черни панталони, поло, което да пази раменете ми от схващане във все по-хладната библиотека, и сравнително представителна тъмносиня жилетка, за да освежа черния тоалет. Косата ми бе вързана на къса опашка. Както винаги пред лицето ми бе паднал кичур, който аз, мърморейки, затъкнах зад ухото.
Въпреки всички тези усилия, тревожността ми нарасна веднага, щом отворих стъклените врати на библиотеката. Охранителят присви очи, когато видя необичайно сърдечната ми усмивка, и отдели изключително много време да сравнява лицето ми със снимката от читателската карта. Най-накрая ме пусна и аз тръгнах нагоре по стълбите към «Херцог Хъмфри».
Нямаше и час откакто се бях разделила с Матю, но се зарадвах, когато го видях седнал на неудобен стол на първия ред от елизабетински бюра в едно от средновековните крила. Той вдигна очи, когато лаптопът ми се стовари върху дървения плот.
— Той тук ли е? — попитах шепнешком. Не исках да назовавам Нокс по име.
Матю мрачно кимна.
— В «Селдън Енд».
— Е, не може да виси там цял ден — казах тихо. Взех формуляр за поръчка от плитката табла на бюрото си. Написах на него «Ашмол МС 782», името си и читателския си номер.
Шон беше на гишето за поръчки.
— Имам две запазени книги — съобщих му с усмивка. Той отиде до клетката и се върна с ръкописите ми. След това протегна ръка за новата ми поръчка. Сложи формуляра в износения сив картонен плик, който щеше да прати в хранилището.
— Може ли да говоря с теб за минута? — попита ме.
— Разбира се. — Направих жест на Матю да остане на мястото си и последвах Шон през летящата врата към отдела по изкуства, който, също като «Селдън Енд», бе разположен напречно на дългата страна на библиотеката. Застанахме под един прозорец, през който се процеждаше слабата утринна светлина.
— Той притеснява ли те?
— Професор Клермон ли? Не.
— Не е моя работа, но не го харесвам. — Шон погледна тревожно към централната пътека, сякаш очакваше Матю да изскочи оттам и да го изгледа злобно. — През последната седмица тук се напълни със странни птици.
Нямаше как да споря с него, затова се задоволих с тихи съчувствени възклицания.
— Ще ми кажеш, ако нещо не е наред, нали?
— Разбира се, Шон. Но с професор Клермон всичко е наред. Той не бива да те притеснява.
Старият ми приятел не изглеждаше убеден.
— Шон може и да знае, че съм различна, но не съм толкова различна, колкото си ти — казах на Матю, когато се върнах на мястото си.
— Малцина са — процеди той мрачно и продължи да чете.
Включих компютъра си и се опитах да се съсредоточа върху работата. Доставката на ръкописа щеше да отнеме часове. Но седнала между вампир и гишето за поръчки, ми бе по-трудно отвсякога да мисля за алхимия. Вдигах глава всеки път, когато донасяха нови книги от хранилището.
След няколко фалшиви тревоги, чух тихи стъпки да се приближават към мен. Матю се стегна.
Питър Нокс се спря до бюрото ми.
— Д-р Бишъп — поздрави той хладно.
— Господин Нокс — отвърнах аз също така студено и върнах вниманието си на книгата пред себе си. Нокс направи още една стъпка към мен.
Матю се обади тихо, без да вдига очи от трудовете на Нийдъм пред себе си.
— На ваше място бих спрял дотук, освен ако д-р Бишъп не иска да говори с вас.
— Много съм заета. — Усетих напрежение около челото си и чух в главата си глас. Използвах и последната си частица енергия, за да държа вещера далеч от мислите си. — Казах, че съм заета — повторих с леден глас.
Матю остави молива си и се надигна от бюрото.
— Господин Нокс тъкмо си тръгва, Матю. — Обърнах се към лаптопа си и написах няколко напълно безсмислени изречения.
— Надявам се, че разбирате какво правите — изстреля Нокс.
Матю изръмжа и аз поставих длан върху ръката му. Очите на Нокс се впиха в точката, в която телата на вампир и вещица се допираха.
До този момент Нокс само се бе съмнявал, че с Матю сме по-близки, отколкото вещиците можеха да приемат. Сега вече бе сигурен.
Казала си му какво знаеш за книгата, прозвуча гласът на Нокс в главата ми. Въпреки че се опитвах да отблъсна натрапничеството му, способностите му бяха прекалено силни. Парира опита ми и аз затаих дъх от изненада.
Шон вдигна разтревожено поглед. Ръката на Матю трепереше, а ръмженето му стихна до заплашително зъбене.
— Кой сега привлича вниманието на обикновените хора? — изсъсках и стиснах ръката на Матю, за да му покажа, че нямам нужда от помощта му.
Нокс се усмихна криво.
— Тази сутрин привлякохте вниманието не само на човешките същества, д-р Бишъп. До залез-слънце всички вещици в Оксфорд ще знаят, че сте предателка.
Мускулите на Матю се стегнаха и той се пресегна към амулета на шията си.
О, боже, помислих си, той ще убие вещера тук, в Бодлианската библиотека. Застанах между двамата, за да спра назряващия сблъсък.
— Достатъчно — прошепнах тихо на Нокс. — Ако не си тръгнете, ще кажа на Шон, че ми досаждате, и ще го помоля да повика охраната.
— Светлината в «Селдън Енд» днес е доста силна — каза накрая Нокс и напрежението се разреди. — Мисля да се преместя в тази част на библиотеката. — И се отдалечи.
Матю дръпна ръката си и започна да си събира нещата.
— Тръгваме си.
— Не, оставаме. Няма да си тръгваме, докато не получим ръкописа.
— Чуваш ли какво ти говоря? — настоя разгорещено Матю. — Той те заплаши! Нямам нужда от ръкописа, имам нужда от… — Млъкна внезапно.
Натиснах го да си седне на мястото. Шон все още се взираше в нас и ръката му витаеше над телефона. Аз му се усмихнах и поклатих глава, преди да се обърна отново към вампира.
— Грешката е моя. Не трябваше да те докосвам, докато той беше край нас — прошепнах и погледнах към рамото му, на което още бе положена ръката ми.
Хладните пръсти на Матю повдигнаха брадичката ми.
— Съжаляваш, че ме докосна или че вещерът те видя?
— Нито за едното, нито за другото — отвърнах тихо. В сивите му тъжни очи за миг проблесна изненада. — Но ти не искаш да съм безразсъдна.
Когато Нокс пак се появи, Матю стисна по-силно брадичката ми и всичките му сетива се насочиха към вещера. Нокс се спря през няколко бюра от нас и Матю отново ми заговори:
— Още една дума от негова страна и си тръгваме, без значение дали ръкописът е пристигнал. Не се шегувам, Даяна.
След това ми бе напълно невъзможно да мисля за алхимични илюстрации. Предупреждението на Джилиан какво се случва с вещици, които пазят тайни от другите вещици, както и категоричната присъда на Нокс, че съм предателка, още звучаха в главата ми. Матю ми предложи да отидем на обяд, но отказах. Ръкописът още не се бе появил, а ние не можехме да си позволим да сме в «Блекуелс», когато това стане. Не и когато Нокс е наоколо.
— Не видя ли какво изядох за закуска? — попитах го, когато той настоя. — Не съм гладна.
Скоро край мен мина и демонът, любител на кафе, който си размяташе слушалките, хванал само кабела им.
— Здрасти — поздрави той и махна на Матю и мен.
Матю рязко вдигна глава.
— Радвам се да ви видя пак. Може ли да си проверя пощата ей там, тъй като вещерът е при вас?
— Как се казваш? — попитах го, като се опитвах да скрия усмивката си.
— Тимъти — представи се той, докато се люлееше напред-назад на пети. Носеше каубойски ботуши от различни чифтове, един червен и един черен. И очите му не бяха еднакви: едното бе синьо, а другото — зелено.
— Разбира се, че можеш да си провериш пощата където желаеш, Тимъти.
— Ти си върхът. — Посочи ме с пръст, завъртя се на пети и се отдалечи.
Час по-късно вече не можех да сдържам нетърпението си.
— Ръкописът трябваше вече да е тук.
Вампирът ме проследи с поглед по двата метра празно пространство до гишето за поръчки. Очите му оставяха ледени следи, а не снежинки като по-рано, и бяха насочени право към лопатките на гърба ми.
— Здрасти, Шон. Ще провериш ли дали е доставен ръкописът, който поръчах тази сутрин?
— Сигурно някой друг го чете — отвърна Шон. — Още нищо не е дошло за теб.
Прерови поръчките и намери моята. На нея бе закачена бележка: «Ръкописът липсва».
— Не липсва, видях го преди няколко седмици.
— Нека проверя. — Той заобиколи гишето и се насочи към кабинета на началника си. Матю вдигна очи и го видя как чука на рамката на отворената врата.
— Д-р Бишъп поръча ръкопис, но за него има бележка, че липсва — обясни Шон и подаде поръчката ми.
Господин Джонсън свери формуляра с книгата на бюрото си, прокара пръст по редовете, както бяха правили поколения библиотекари преди него.
— А, да, Ашмол. Липсва от 1859 година. Нямаме микрофилм. — Чух как столът на Матю изскърца, когато той се оттласна от бюрото си.
— Но аз го видях преди няколко седмици.
— Това е невъзможно, д-р Бишъп. Никой не е виждал този ръкопис от сто и петдесет години. — Господин Джонсън премигна зад очилата си с дебели рамки.
— Д-р Бишъп, може ли да ви покажа нещо, когато имаме малко свободно време? — Гласът на Матю ме накара да подскоча.
— Да, разбира се — обърнах се веднага към него. — Благодаря — прошепнах на господин Джонсън.
— Тръгваме си, и то веднага — просъска Матю. На пътеката срещнахме най-различни видове свръхестествени същества, които ни гледаха настойчиво. Видях Нокс, Тимъти, сестрите вампирки, Джилиан и още няколко непознати лица. От портретите над полиците в «Херцог Хенри» в нас се взираха с мрачно неодобрение крале, кралици и други видни личности.
— Не може да е изчезнал, видях го — повторих като в транс. — Трябва да ги накараме да проверят.
— Не говори сега за това, дори не мисли за него. — Матю събра нещата ми със скоростта на светлината, направо не виждах ръцете му, докато запаметяваше написаното на компютъра ми и го затваряше.
Послушах го и започнах да изреждам наум английските монарси от Вилхелм Завоевателя до наши дни, за да отвлека мислите си от липсващия ръкопис.
Нокс мина покрай мен, видях го, че пише съобщение на мобилния си телефон. След него вървяха сестрите вампирки, които изглеждаха по-мрачни от обикновено.
— Защо си тръгват? — учудих се.
— Защото не получи Ашмол. Прегрупират се. — Матю бутна в ръцете ми чантата и компютъра и взе двете книги, които четях. Със свободната си ръка ме хвана за лакътя и ме поведе към гишето за поръчки. Тимъти ни махна тъжно от «Селдън Енд», преди да вдигне към нас два пръста и да се оттегли.
— Шон, д-р Бишъп се връща в колежа с мен, за да ми помогне да разреша една загадка в трудовете на Нийдъм. Тези книги няма да й трябват до края на деня. Аз също няма да се връщам днес. — Матю му подаде прибраните в кутиите ръкописи. Шон изгледа строго вампира, после подравни кутиите и ги понесе към хранилището.
Не си разменихме нито дума по стълбите, а когато излязохме през стъклените врати на двора, вече бях готова да го залея с въпроси.
Питър Нокс се бе облегнал на парапета, обграждащ бронзовата статуя на Уилям Хърбърт. Матю рязко спря, пристъпи бързо пред мен и ме защити с едрото си тяло.
— Е, д-р Бишъп, не можахте да го вземете пак — подметна злобно Нокс. — Казах ви, че е било случайно. Дори и една Бишъп не може да развали магията без необходимото обучение. Майка ви можеше и да успее, но май нямате нейния талант.
Матю стисна устни, но не каза нищо. Опитваше се да не се меси в споровете между вещици, но нямаше да издържи безкрайно наглостта на Нокс.
— Ръкописът липсва. Майка ми беше надарена, но не беше кучка. — Бях настръхнала и Матю вдигна леко ръка, за да ме успокои.
— Липсва, значи — ухили се ехидно Нокс. — Но въпреки това го намерихте веднъж. Добре, че не развалихте магията втори път.
— И защо? — попитах нетърпеливо.
— Защото не можем да позволим историята ни да попадне в ръцете на животно като него. Вещиците не общуват с вампири, д-р Бишъп. И има основателни причини за това. Помнете коя сте. Ако забравите, ще съжалявате.
Една вещица не бива да пази тайни от другите вещици. Тогава й се случват лоши неща. Думите на Джилиан още отекваха в главата ми. Усетих как стените на Бодлианската библиотека заплашват да се стоварят върху ми. Опитах се да потисна паническия пристъп, който надигаше глава.
— Ако още един път я заплашиш, ще те убия на място. — Гласът на Матю беше спокоен, но един случаен минувач замръзна за миг, когато го чу, което подсказваше, че лицето му издава силните емоции.
— Матю — помолих тихо. — Не тук.
— Почнал си да убиваш вещици, така ли, Клермон? — изрепчи се Нокс. — Свършиха ли се хората и вампирите?
— Остави я на мира. — Гласът на Матю продължаваше да бъде равен, но тялото му бе готово за скок, ако Нокс направеше и най-малко движение към мен.
Лицето на вещера се изкриви.
— Няма начин. Тя принадлежи на нас, а не на теб. Същото се отнася и за ръкописа.
— Матю — повторих по-настоятелно. Момче на тринайсет години, обикновено човешко същество, с обеца на ухото и блед тен го разглеждаше с интерес. — Хората ни гледат.
Той се пресегна назад и сграбчи ръката ми. Шокът от допира на хладната му кожа до моята топла плът и усещането, че съм вързана за него, ме заляха едновременно. Той ме дръпна напред и ме прегърна.
Нокс се изсмя подигравателно.
— Ще ти е необходимо да направиш нещо повече от това, за да я защитиш, Клермон. Тя ще вземе пак ръкописа и ще ни го даде. Ще се погрижим за това.
Без да каже нищо повече, Матю ме избута през полянката и двамата заедно поехме по калдъръмената пътека покрай «Радклиф Камера». Той хвърли поглед към затворените порти на «Ол Соулс», изруга кратко и бурно и продължи да ме влачи към Хай стрийт.
— Близо сме — каза и стисна ръката ми малко по-силно.
Не ме пусна и когато влязохме в сградата. Кимна набързо на портиера по пътя към квартирата си. Качихме се в мансардата му, която беше също толкова топла и уютна като в събота вечерта.
Матю хвърли ключовете си на шкафа и ме бутна безцеремонно на дивана. Изчезна в кухнята и се върна с чаша вода. Подаде ми я, а аз само я държах в ръка, без да я пия, обаче той така силно се намръщи, че ме принуди да отпия, но се задавих.
— Защо не получих ръкописа втория път? — Бях разтърсена, защото Нокс се бе оказал прав.
— Трябваше да послушам инстинктите си. — Матю стоеше до прозореца, стискаше и разпускаше десния си юмрук и не ми обръщаше никакво внимание. — Не можахме да разгадаем връзката ти с магията. Ти си в смъртна опасност, откакто се докосна за първи път до книгата на Ашмол.
— Нокс може да ме заплашва, Матю, но няма да извърши глупост пред очите на толкова много свидетели.
— Ще останеш в Удсток няколко дни. Държа да си далеч от Нокс. Повече никакви случайни срещи в колежа, никакви разминавания в Бодлианската библиотека.
— Нокс се оказа прав: не мога да взема пак ръкописа. Така че ще ме остави на мира.
— Ще ти се, Даяна! Нокс иска да разбере тайните на Ашмол точно толкова, колкото и ние с теб. — Обикновено безупречното лице на Матю сега бе сгърчено от страдание. Той рошеше косата си с пръсти, докато не заприлича на плашило.
— Откъде и двамата сте толкова сигурни, че в скрития текст има тайни? — почудих се аз и се приближих до камината. — Това е алхимична книга. Може би в нея няма нищо повече.
— Алхимията е история на сътворението, разказана с химични средства. Съществата са химия, претворена в биология.
— Но когато този ръкопис е бил създаден, хората не са знаели нищо за биологията, нито са споделяли твоето виждане за химията.
Очите на Матю се присвиха толкова силно, че се превърнаха в цепки.
— Даяна Бишъп, шокиран съм от тесногръдието ти. — Изобщо не се шегуваше. — Създателите на ръкописа може и да не са знаели нищо за ДНК, но какви доказателства имаш, че не са си задавали същите въпроси за сътворението, каквито мъчат и съвременните учени?
— Алхимичните текстове са алегории, не указания. — Пренасочих страха и тревогата си от последните няколко дни към него. — Може да намекват за по-големи истини, но ако ги следваш, не можеш да проведеш надежден експеримент.
— Никога не съм твърдял обратното — съгласи се той. Погледът му още бе помътнен от потиснат гняв. — Но говорим за потенциални читатели, които са вещици, демони и вампири. Малко свръхестествена дарба, малко извънземна креативност и спомени от далечно минало, с което да се запълнят празнините, могат да дадат на тези същества достъп до информация, която не бихме искали да достигне до тях.
— Информация, която ти не искаш да достигне до тях! — Спомних си обещанието към Агата Уилсън и повиших глас. — Ти не си по-добър от Нокс. Искаш Ашмол, за да задоволиш собственото си любопитство. — Когато си взех нещата, ръцете ми бяха изтръпнали.
— Успокой се. — Тонът му не ми харесваше.
— Престани да ми казваш какво да правя. — Изтръпването стана по-силно.
Пръстите ми бяха сини и от тях се изстрелваха искри като от бенгалски огън. Изпуснах компютъра си и вдигнах ръце.
Матю би трябвало да е ужасен. Но той изглеждаше просто заинтригуван.
— Това често ли ти се случва? — попита внимателно със спокоен тон.
— О, не! — Хукнах към кухнята, оставяйки искряща следа.
Матю ме настигна до вратата.
— Недей с вода — каза той рязко. — Миришат ми на електричество.
Аха. Това обясняваше последния пожар, който бях предизвикала в кухнята.
Стоях безмълвна и държах ръцете си високо между нас двамата. Гледахме ги известно време, докато пръстите ми порозовяха и искрите отмряха напълно, оставяйки след себе си миризма на изгорял бакелит.
Когато фойерверките свършиха, Матю се облегна на рамката на вратата с небрежното изражение на аристократ от времето на Ренесанса, който позира за портрет.
— Е — отбеляза той, като ме гледаше със спокойствието на орел, готов всеки миг да нападне жертвата си. — Това беше интересно. Така ли става винаги, когато си гневна?
— Не се гневя — възразих и се извърнах от него. Ръката му се стрелна напред и ме обърна пак с лице към него.
— Няма да се измъкнеш толкова лесно. — Гласът му беше тих, но решителността му се бе върнала. — Гневиш се. Току-що се убедих. И за доказателство имам поне една дупка на килима.
— Пусни ме! — Устата ми се изкриви, на лицето ми се появи това, което Сара наричаше «кисела физиономия». От нея студентите ми трепереха. Точно сега се надявах тя да накара Матю да се свие на топка и да се изтъркаля някъде надалеч. Или поне да ми пусне ръката, за да мога аз да се махна оттук.
— Предупредих те. Приятелството с вампир има усложнения. Дори и да исках, вече не мога да те пусна.
Наведох поглед към ръката му. Матю изсумтя раздразнено и я отдръпна, а аз се извърнах да си взема чантата.
Не бива да обръщаш гръб на вампир, когато се караш с него.
Ръцете на Матю ме обгърнаха изотзад и ме притиснаха толкова силно към гърдите му, че усетих как мускулите му се свиват и разпускат.
— А сега — каза той право в ухото ми — ще говорим като цивилизовани същества за случилото се. Няма да бягаш от него, нито от мен.
— Пусни ме, Матю. — Борех се да се освободя от ръцете му.
— Не.
Никой мъж не ми бе отказвал, когато го молех да спре да прави нещо — независимо дали ставаше въпрос за духане на носа в библиотеката, или за опит да си пъхне ръката под блузата ми в киносалона. Продължавах да се боря. Но Матю ме стисна по-силно.
— Спри да се бориш с мен. — Звучеше развеселен. — Ще се умориш много преди мен, уверявам те.
На курса по самозащита за жени ме бяха научили какво да правя, ако някой ме сграбчи отзад. Вдигнах стъпало и се опитах да го стоваря върху неговото. Матю обаче го отдръпна навреме и петата ми се заби в пода.
— Можем да продължаваме цял следобед в този дух, ако искаш — промърмори той. — Но честно казано, не ти го препоръчвам. Рефлексите ми са много по-бързи от твоите.
— Пусни ме и ще поговорим — процедих през стиснати зъби.
Той се засмя тихо и пикантният му аромат погали голата кожа на тила ми.
— Не се опитвай да се пазариш с мен, Даяна. Не, ще говорим така. Искам да знам колко пъти пръстите ти са посинявали.
— Не много често. — Инструкторът ми бе препоръчал, ако ме сграбчат отзад, да се отпусна и след това да се измъкна от хватката на нападателя. Но ръцете на Матю се затегнаха още повече. — Няколко пъти в детството. Подпалвах разни неща — кухнята, шкафове. Но сигурно защото се опитвах да си угася дланите на чешмата, а водата само усилваше огъня. Един или два пъти подпалих пердетата в стаята ми. Дърво извън дома ми, но беше малко дърво.
— И кога се случи за последен път?
— Миналата седмица, когато Мириам ме ядоса.
— И как стана? — попита той, като опря бузата си в моята. Би било успокоително, ако не ме държеше против волята ми.
— Каза ми, че трябва да се науча да се грижа за себе си и да спра да разчитам на теб за защита. В общи линии ме обвини, че играя ролята на принцеса в беда. — Само при спомена кръвта ми закипя и пръстите ми отново изтръпнаха.
— Ти си всичко друго, но не и принцеса в беда, Даяна. Случва ти се за втори път за по-малко от седмица — каза замислено той. — Интересно.
— Не мисля.
— Сигурен съм, че не мислиш така — потвърди той, — но въпреки това си е интересно. А сега да преминем към друга тема. — Приближи устни към ухото ми, макар че се опитах да се отдръпна, но без успех. — Какви са тези глупости, че се интересувам от нещо повече от един стар ръкопис?
Изчервих се. Краката ми се подкосиха.
— Сара и Ем смятат, че се въртиш около мен, защото искаш нещо от мен. Аз мисля, че искаш Ашмол.
— Но това не е вярно, нали? — прошепна той и нежно потри бузата и устните си в косата ми. Кръвта ми запя. Дори аз я чувах. Той отново се засмя, този път доволно. — И ти не го вярваш. Просто исках да съм сигурен.
Тялото ми се отпусна.
— Матю… — започнах аз.
— Ще те пусна — каза той и се отдръпна. — Но не се втурвай към вратата, ясно?
Още веднъж бяхме влезли в ролите на хищник и жертва. Ако побегнех, инстинктите щяха да му подскажат да ме подгони. Кимнах и той ме пусна, от което аз се почувствах странно неспособна да запазя равновесие.
— Какво да те правя? — Стоеше с ръце на кръста, на лицето му имаше крива усмивка. — Ти си най-разтърсващото същество, което някога съм срещал.
— Никой никога не е знаел какво да ме прави.
— Не се и съмнявам. — Разглеждаше ме известно време. — Отиваме в Удсток.
— Не! В колежа съм в пълна безопасност. — Беше ме предупредил, че вампирите обичат да покровителстват. И беше прав, не ми харесваше.
— Напротив — подчерта и в очите му проблесна гняв. — Някой се е опитвал да проникне в жилището ти.
— Какво? — Бях в шок.
— Разхлабената брава. Не помниш ли?
Всъщност имаше пресни драскотини по металните части. Но аз бях решила, че няма нужда да му казвам за тях.
— Ще останеш в Удсток, докато Питър Нокс напусне Оксфорд.
Сигурно на лицето ми се бе изписала досада.
— Няма да е толкова зле — каза той любезно. — Ще се занимаваш с йога когато си поискаш.
Матю отново се бе превърнал в мой телохранител и нямах голям избор. И ако беше прав — а аз подозирах, че е така — някой вече бе преминал покрай Фред и бе стигнал до квартирата ми.
— Хайде — подкани той и взе чантата с компютъра ми. — Ще те закарам до «Ню Колидж» и ще изчакам да си събереш багажа. Но този разговор за връзката между Ашмол и посинелите ти пръсти не е приключил — продължи, като ме принуди да го погледна в очите. — Една сега започва.
Слязохме до служебния паркинг и Матю изкара ягуара измежду един скромен воксхол и старо пежо. С ограниченията на трафика в града с кола стигнахме два пъти по-бавно, отколкото щяхме да го направим пеша.
Матю спря пред портите на колежа.
— Веднага се връщам — обещах и преметнах чантата с компютъра на рамо, докато той ми отваряше вратата.
— Д-р Бишъп, имате поща — извика ми Фред във фоайето.
Взех си писмата, а главата ми пулсираше от стрес и тревога.
Размахах пощата си към Матю, преди да се кача в квартирата си.
Когато влязох, изритах обувките и си разтрих слепоочията. Хвърлих поглед към телефонния секретар. Той милостиво не примигваше. Пощата ми се състоеше само от сметки и голям кафяв плик с името ми, напечатано на него. Имаше марка, която показваше, че е от човек от университета. Пъхнах пръсти и измъкнах съдържанието.
Лист обикновена хартия бе прикрепен към нещо гладко и лъскаво. На хартията бе напечатана само една дума. «Помниш ли?»
С треперещи ръце махнах листа. Той падна на пода и под него се откри позната снимка. Бях я виждала само черно-бяла във вестниците. Тази беше цветна и толкова ясна, колкото в деня, в който бе снимана през 1983 година.
Трупът на майка ми по корем с тебеширени очертания около него, левият й крак бе извит под невъзможен ъгъл. Дясната й ръка се протягаше към баща ми, който лежеше по гръб, черепът му бе счупен отстрани, а торсът му бе разпорен от гърлото до слабините. Част от вътрешностите му бяха извадени и лежаха до него на пода.
От устата ми се изтръгна нещо средно между стон и писък. Паднах на пода, цялата треперех и не можех да откъсна очи от снимката.
— Даяна! — викаше ме трескаво Матю, но беше прекалено далеч. Чух как някой натиска бравата. Тропот от стъпки по стълбите, пъхване на ключ в ключалката.
Вратата внезапно се отвори, вдигнах поглед и видях пребледнялото лице на Матю и загрижената физиономия на Фред.
— Д-р Бишъп? — повика ме Фред.
Матю се движеше толкова бързо, та Фред сигурно разбра, че е вампир. Клекна до мен. Зъбите ми тракаха от шока.
— Ако ви дам ключовете, бихте ли закарали колата ми до «Ол Соулс»? — попита Матю през рамо. — Д-р Бишъп не е добре и не трябва да остава сама.
— Не се тревожете, професор Клермон. Ще я оставя тук, на паркинга на ректора — отвърна Фред. Матю му хвърли ключовете и портиерът ги хвана сръчно. След като ми отправи един последен разтревожен поглед, Фред затвори вратата.
— Ще повърна — прошепнах аз.
Матю ме вдигна на крака и ме поведе към банята. Строполих се до тоалетната и повърнах, като изпуснах снимката на пода, за да се хвана с две ръце за чинията. След като изпразних стомаха си, престанах да треперя така силно, но през няколко секунди цялото ми тяло се разтрисаше.
Затворих капака и посегнах да пусна водата, като се облегнах с цялата си тежест на казанчето, защото не ми стигаше силата. Зави ми се свят. Матю ме хвана, преди да се блъсна в стената на банята.
Изведнъж стъпалата ми се отлепиха от пода. Дясното ми рамо се притисна в гърдите на Матю и усетих ръката му под коленете си. След секунди той ме положи внимателно в леглото, запали лампата и бутна абажура. Хладните му пръсти докоснаха китката ми и от допира им пулсът ми започна да се забавя. Така успях да се фокусирам върху лицето му. То изглеждаше спокойно както винаги, ако не се брои малката тъмна вена до челото му, която потрепваше през минута-две.
— Ще ти донеса нещо за пиене. — Пусна китката ми и стана.
Заля ме нова вълна на паника. Скочих на крака, инстинктите ми подсказваха да бягам възможно най-далече.
Матю ме сграбчи за раменете и се опита да срещне погледа ми.
— Спри се, Даяна.
Стомахът ми притискаше белите дробове и прогонваше от тях всичкия въздух. А аз се борех да се освободя от ръцете му, без да слушам какво ми говори.
— Пусни ме — молех го и притисках и двете си длани в гърдите му.
— Даяна, погледни ме. — Нямаше как да не се подчиня на гласа на Матю и на хипнотичния му поглед. — Какво има?
— Родителите ми. Джилиан ми каза, че вещиците са ги убили. — Гласът ми бе задавен и писклив.
Матю изрече нещо на език, който не разбирах.
— Кога се е случило това? Къде са били? Да не би вещицата да е оставила съобщение на телефонния ти секретар? Да не те е заплашвала? — Той ме стисна още по-здраво.
— Нигерия. Каза, че семейство Бишъп вечно създавали проблеми.
— Ще дойда с теб. Но нека първо завъртя няколко телефона. — Матю пое дълбоко дъх. — Толкова съжалявам, Даяна.
— Къде ще дойдеш? — Нищо не разбирах.
— В Африка. — Матю изглеждаше объркан. — Някой ще трябва да идентифицира телата.
— Родителите ми бяха убити, когато бях на седем години.
Очите му се разшириха от изненада.
— И въпреки че се е случило толкова отдавна, вещиците още говорят за тях — Джилиан, Питър Нокс. — Започнах да треперя, защото паниката отново ме овладя. Усетих как към гърлото ми се надига вик. Матю ме притисна към себе си, преди да изкрещя. Прегръщаше ме толкова силно, че усещах очертанията на мускулите и костите му. Викът се превърна в стон. — На вещиците, които пазят тайни, се случват лоши неща. Така каза Джилиан.
— Каквото и да е казала, няма да позволя на Нокс, нито на някоя друга вещица да те нарани. Сега си в моите ръце. — Гласът му беше свиреп. Сведе глава и опря буза в косата ми, докато плачех. — О, Даяна. Защо не ми каза?
Ръждивата верига някъде дълбоко в душата ми започна да се отпуска. Развиваше се брънка по брънка там, където бе стояла непокътната и бе чакала него. Заедно с нея се разтвориха и ръцете ми, които досега бяха свити в юмруци и опрени в гърдите му. Веригата не спираше да пада надолу към неизбродните дълбини, в които имаше само мрак и Матю. Накрая се опъна в цялата си дължина и ме свърза с вампира. Въпреки ръкописа, въпреки че в ръцете ми имаше достатъчно електричество да захрани микровълнова печка, и въпреки снимката, докато бях свързана с него, аз бях в безопасност.
Когато стоновете ми утихнаха, Матю се отдръпна.
— Ще ти донеса вода, а след това ще си починеш. — Тонът му подсказваше, че това не подлежи на обсъждане. Върна се след секунди с чаша вода в ръка и две хапчета. — Изпий ги — каза и ми ги подаде заедно с водата.
— Какво е това?
— Успокоително. — Строгият му поглед ме накара да сложа и двете таблетки в устата си и веднага да ги преглътна с вода. — Нося го откакто ми каза, че страдаш от панически пристъпи.
— Мразя транквилантите.
— Преживя шок, във вените ти има прекалено много адреналин. Имаш нужда да се отпуснеш. — Матю ме зави плътно с юргана като в пашкул. Седна на леглото, чух как обувките му тупнаха на пода, преди да се изтегне, облегнал гръб на възглавниците. Притиснах увитото си в юргана тяло към него и въздъхнах. Матю се пресегна с лявата си ръка и ме притисна. Въпреки завивката помежду ни се чувствах като у дома си.
Лекарството проникна в кръвоносната ми система. Докато се унасях, телефонът на Матю завибрира в джоба му и ме стресна.
— Нищо важно, сигурно е Маркъс — каза той и ме целуна по челото. Сърдечният ми ритъм се успокои. — Опитай се да си починеш. Вече не си сама.
Все още усещах веригата, която ме свързваше с Матю, свързваше вещицата с вампира.
Брънките й вече бяха силни и блестящи и аз се унесох.


16.

През прозореца на Даяна нахлу мрак и чак тогава Матю стана от леглото. Първоначалното й безпокойство бе преминало и тя заспа дълбоко. Той долови леките промени в аромата й, след като шокът премина. Всеки път, когато се сетеше за Питър Нокс или Джилиан Чембърлейн, се изпълваше с хладна свирепост.
Матю не си спомняше откога не бе чувствал такава нужда да брани друго същество. Изпитваше и други емоции, които не му се искаше да признае или назове по име.
Тя е вещица, напомни си той, докато я гледаше как спи. Тя не е за теб.
Колкото повече си го повтаряше, толкова по-малко имаше значение.
Най-накрая се отдръпна внимателно от нея и отиде във всекидневната, като остави вратата открехната, ако пак стане неспокойна.
Когато остана сам в коридора, вампирът пусна на повърхността гнева, който бушуваше в него от часове. Силата му за малко да го задуши. Издърпа кожената лента изпод пуловера си и докосна изтърканата, гладка повърхност на сребърното ковчеже на Лазар. Само равномерното дишане на Даяна го спираше да изскочи в нощта и да подгони вещицата и вещера.
Часовниците в Оксфорд отброиха осем удара, познатият им уморен звън напомни на Матю за пропуснатото обаждане. Извади телефона от джоба си и провери съобщенията, като прескачаше тези от системите за сигурност в лабораторията и «Старата ложа». Имаше няколко от Маркъс.
Намръщи се и набра номера на гласовата си поща. Маркъс обикновено не изпадаше в паника. Какво може да е толкова спешно?
— Матю. — В познатия глас нямаше и следа от обичайния игрив чар. — Получих резултатите от ДНК теста на Даяна. Те са… изненадващи. Обади ми се.
Записът още не беше свършил, когато пръстът на вампира натисна един бутон на телефона. Приглади коса със свободната си ръка и зачака Маркъс да вдигне. Той го направи след първото позвъняване.
— Матю. — В гласа му нямаше сърдечност, само облекчение. Беше му оставил съобщението преди часове. Дори бе проверил в любимото оксфордско място на Матю, музея «Пит Ривърс», където вампирът можеше често да бъде намерен следобед да разделя вниманието си между скелет на игуанодон и статуя на Дарвин. Накрая Мириам го изгони от лабораторията, раздразнена от непрекъснатите му въпроси къде е Матю и с кого.
— С нея е, разбира се — бе му казала Мириам в късния следобед с неодобрителен тон. — Къде другаде? И ако не смяташ повече да работиш, върви си у дома и го изчакай там да ти се обади. Пречиш ми.
— Какво показаха тестовете? — попита тихо Матю, но в тона му се прокрадна гняв.
— Какво се е случило? — попита го веднага Маркъс.
Снимка на пода на банята привлече вниманието на Матю.
Даяна я бе стискала целия следобед. Той присви очи, за да се фокусира върху изображението.
— Къде си? — попита дрезгаво.
— Вкъщи — отвърна тревожно Маркъс.
Матю взе снимката от пода и по миризмата намери листа, който се бе пъхнал наполовина под дивана. Прочете единствената дума и въздъхна дълбоко.
— Донеси анализите и паспорта ми в «Ню Колидж». Квартирата на Даяна е в крилото до градината на върха на седмото стълбище.
Двайсет минути по-късно Матю отвори вратата настръхнал и със свирепо изражение на лицето. По-младият вампир трябваше да събере всичките си сили, за да не отстъпи назад.
Маркъс подаде с много премерени движения бежова папка и паспорт с кафяви корици. Не влизаше без покана от Матю, не и когато другият вампир беше в това състояние.
Поканата обаче не идваше. Все пак накрая Матю взе папката и отстъпи, за да пусне Маркъс да влезе.
Докато Матю разглеждаше резултатите от тестовете на Даяна, Маркъс внимателно го наблюдаваше. Чувствителният му нос подуши износените дамаски и старото дърво, както и миризмите на страха на вещицата и на овладените с труд емоции на вампира. Той също бе разлюлян от нестабилната комбинация и инстинктивно простена.
С годините Маркъс бе започнал да цени положителните качества на Матю — състраданието му, съвестта, търпението, които проявяваше към хората, които обича. Познаваше и недостатъците му, сред които най-големият беше гневът. Обикновено гневът на Матю бе толкова разрушителен, че щом отровата му влезеше в кръвта му, той изчезваше за месеци, понякога и за години, докато успее да я пребори.
Ала Маркъс никога не бе виждал баща си толкова вледеняващо гневен, колкото беше сега.


Матю Клермон влезе в живота на Маркъс през 1777 година и го промени завинаги. Появи се във фермата на семейство Бенет с импровизирана носилка с маркиз Дьо Лафайет, който бе ранен в битката при Брендиуайн. Матю се извисяваше над останалите мъже и командваше всички, независимо от чина им.
Никой не оспорваше лидерството му — дори Лафайет, който се шегуваше с приятеля си въпреки раните. Но чувството за хумор на маркиза не можеше да спре грубостта на Матю. Когато Лафайет заяви, че иска преди него да се погрижат за войниците с по-сериозни наранявания, Клермон избухна на френски и използва толкова неприлични думи и заплахи, че собствените му хора го изгледаха със страхопочитание, а маркизът млъкна и се подчини.
Маркъс бе слушал с широко отворени очи как френският воин се бе опълчил на началника на медицинския корпус на армията, уважавания д-р Шипън, и бе обявил методите му на лечение за варварски. Клермон поиска вторият след главния лекар, Джон Кокран, да лекува Лафайет. Два дни по-късно Клермон и Шипън се скараха по сложни анатомични въпроси на чист латински — за радост на медицинския персонал и генерал Вашингтон.
Матю бе избил много британски войници, преди бунтовническата армия да бъде разбита край Брендиуайн. Мъжете в болницата разказваха невероятни истории за безстрашието му в битка. Някой твърдяха, че се врязвал право в редиците на врага, недосегаем за куршуми и байонети. Когато стрелбата спря, Клермон настоя Маркъс да остане с маркиза като негов санитар.
През есента, когато Лафайет се възстанови достатъчно, за да може да язди, двамата изчезнаха в горите на Пенсилвания и Ню Йорк. Върнаха се с армия воини от племето онайда. Индианците наричаха Лафайет «Кейюла» заради уменията му в ездата. Към Матю се обръщаха с «атлутанун», вожд-воин, заради способността му да води мъжете в битка.
Матю остана с тази армия дълго след като Лафайет се върна във Франция. Маркъс продължи да служи като санитар. Ден след ден превързваше раните на воините, причинени от мускети, гюлета и саби. Клермон винаги търсеше него, когато някой от хората му беше ранен. Твърдеше, че Маркъс имал лечителска дарба.
Малко след като американската армия влезе в Йорктаун през 1781 година, Маркъс заболя от треска. В това състояние лечителската му дарба не струваше пукната пара. Лежеше и трепереше, за него се грижеха само когато някой от медицинския персонал успееше да се откъсне от основната си дейност. След четиридневно страдание Маркъс усети, че умира. Клермон дойде да посети ранените си воини, придружен отново от Лафайет, видя Маркъс на счупената койка в ъгъла и помириса приближаващата смърт.
Френският офицер седна до младия мъж и през нощта му разказа историята си. Маркъс си помисли, че сънува. Човек, който пие кръв и не може да умре? Като го чу, Маркъс реши, че вече е мъртъв и е подложен на мъчение от някой от дяволите, за които баща му го бе предупредил, че ще го поемат в отвъдното заради греховната му природа.
Вампирът му обясни, че ще може да преживее треската, но ще трябва да плати цена. Първо, ще бъде прероден. След това ще му се наложи да ловува, да убива и да пие кръв — дори и човешка. За известно време жаждата му ще направи работата му сред ранените и болните невъзможна. Матю обеща да изпрати Маркъс в университет, докато свикне с новия си живот.
Малко преди да съмне, когато болката стана непоносима, Маркъс реши, че желанието му за живот е по-силно от страха от новото му битие на вампир. Матю изнесе трескавото му отпуснато тяло от болницата и двамата отидоха в гората, където ги чакаха индианците, за да ги отведат в планината. В една далечна пещера, където никой не можеше да чуе писъците му, Матю му източи кръвта. Маркъс още помнеше силната жажда, която изпита след това. Тя го подлудяваше, отчаяно искаше да погълне всичко студено и течно, което му се изпречи пред очите.
Накрая Матю прегриза китката си и даде на Маркъс да пие. Силната кръв на вампира го върна към живота.
Индианците чакаха търпеливо пред отвора на пещерата, а след това, когато се появи жаждата му за кръв, го държаха настрани от близките ферми. Бяха познали какъв е Матю в мига, в който се бе появил в селището им. Беше като Дагуаноениент, вещицата, която живееше в торнадо и не можеше да умре. За тях беше загадка защо боговете бяха решили да надарят френския воин с тези качества, но боговете бяха известни със странните си решения. Единственото, което можеха да направят, бе да предават на децата си легендата за Дагуаноениент и да ги научат как да убиват подобни същества, като ги изгорят, стрият костите им на прах и ги пръснат в четирите посоки на света, за да не могат да се преродят.
Маркъс се държеше като дете, каквото си и беше, виеше от страх и жажда. Матю хвана елен, за да нахрани младия мъж, който се бе преродил като негов син, а той набързо изсмука и последната му капка кръв. Това го засити, но не успокои бурята във вените му, в които сега течеше древната кръв на Матю.
Цяла седмица Матю носеше животни в леговището им, накрая реши, че Маркъс е готов сам да ловува. Баща и син подгониха елени и мечки през гъстата гора и по огрените от лунната светлина планински хребети. Матю го научи да души въздуха, да дебне в сенките за най-малкото движение и да усеща промените във вятъра, които могат да довеят пресни следи към тях. Научи го и да убива.
В тези първи дни Маркъс копнееше за по-богата кръв. Нуждаеше се от нея, за да утоли силната си жажда и да нахрани изгладнялото си тяло. Но Матю изчака Маркъс да се научи да хваща елени, да ги поваля и да изпива кръвта им, без да оставя следи, преди да му позволи да ловува хора. Жените бяха забранени. Прекалено объркващи са за новите вампири, обясни му Матю, а и границите между секс и смърт, ухажване и ловуване бяха прекалено размити.
Отначало баща и син се хранеха с болни британски войници. Някои умоляваха Маркъс да им пощади живота и Матю го научи как да се храни с топлокръвни, без да ги убива. След това подгониха престъпници, които със сълзи на очи искаха милост, но не я заслужаваха. Във всеки отделен случай Матю караше Маркъс да обяснява защо е избрал точно тази жертва. Моралът на младежа се разви по начин, който му позволяваше да овладее нуждите си, но също така и да оцелява.
Матю бе известен със силно развитото си чувство за справедливост. Всичките му грешни решения се дължаха на гняв. Маркъс разбра, че баща му с времето става все по-малко податлив на тази опасна емоция. Може и така да беше, но тази вечер в Оксфорд той имаше същото хищническо изражение като край Брендиуайн — а наоколо нямаше бойно поле, на което да излее гнева си.
— Сгрешил си. — Матю вдигна свирепия си поглед от ДНК анализите на вещицата.
Маркъс поклати глава.
— Направих тестовете два пъти. Мириам потвърди резултатите ми с ДНК от слюнката. Признавам, че са изненадващи.
Матю въздъхна.
— Абсурдни са.
— Даяна притежава почти всеки генетичен маркер, който сме виждали в една вещица. — Устните му се изкривиха в мрачна гримаса, когато отгърна последната страница. — Но ето тази верига ни притеснява.
Матю прелисти набързо доклада. Там имаше повече от двайсет вериги от ДНК, някои къси, други — дълги, до които с дребния си почерк Мириам бе написала червени въпросителни.
— Господи — възкликна той и го хвърли обратно към сина си. — Вече си имаме достатъчно грижи. Онова копеле Питър Нокс я заплаши. Иска ръкописа. Даяна се опита да го вземе отново, но беше изчезнал от библиотеката и не можаха да го намерят. Нокс е убеден — поне засега — че първия път го е взела, като нарочно е развалила магията.
— Така ли е направила?
— Не. Даяна няма нито познания, нито контрол над нещо толкова сложно. Силата й е напълно хаотична. Направи ми дупка на килима. — Матю изглеждаше огорчен и синът му се опита да скрие усмивката си. Баща му много обичаше антиките си.
— Тогава ще държим Нокс далеч и ще дадем възможност на Даяна да овладее дарбите си. Не ми изглежда много сложно.
— Нокс не е единствената ми грижа. Днес Даяна получи това по пощата. — Матю взе снимката и придружаващата я бележка и ги подаде на сина си. Продължи да говори с равен, но заплашителен глас: — Родителите й. Помня, че съм чувал за двама американци, убити в Нигерия, но това беше много отдавна. Никога не съм ги свързвал с Даяна.
— Мили боже — възкликна тихо Маркъс. Взря се във фотографията и се опита да си представи какво ли е да получиш изображение на собствения си баща, заклан и изкормен, и хвърлен в мръсотията да умре.
— Има и още нещо. Доколкото разбирам, Даяна винаги е вярвала, че родителите й са убити от човешки същества. Това е главната причина да държи магията далеч от живота си.
— Няма да успее, нали? — промърмори Маркъс, спомняйки си за ДНК на вещицата.
— Не — съгласи се Матю с мрачно изражение. — Докато бях в Шотландия, друга американска вещица, Джилиан Чембърлейн, й казала, че убийците на родителите й изобщо не били човешки същества, а вещици.
— Нима?
— Не съм сигурен. Но тук са набъркани много повече неща от откриването на алхимичния текст. — Тонът на Матю вече беше зловещ. — И смятам да разбера какви.
Нещо сребристо проблесна под тъмния пуловер на баща му. Пак носи ковчежето на Лазар, осъзна Маркъс.
Никой в семейството не говореше открито за Елинор Сейнт Леджър и събитията около смъртта й от страх да не разгневи Матю. Маркъс знаеше, че баща му не е искал да напуска Париж през 1140 година, където бил щастлив студент по философия. Но когато главата на семейството, бащата на Матю — Филип, го повикал в Йерусалим, за да му помогне да разреши възникналите проблеми, опустошаващи Светите земи след края на Кръстоносния поход на папа Урбан II, Матю се подчинил без да задава въпроси. Вече бил срещнал Елинор, бил се запознал с голямото й английско семейство и без съмнение бил влюбен.
Но семействата Сейнт Леджър и Клермон често били от двете страни на барикадата и по-големите братя на Матю — Юг, Годфроа и Болдуин — настоявали да остави тази жена и да им позволи да унищожат семейството й. Матю отказал. Един ден Матю и Болдуин спорели за някаква дребна политическа криза, в която участвало и семейство Сейнт Леджър, и се разгорещили твърде много. Елинор се намесила да ги разтърве. Когато Матю и Болдуин се осъзнали, тя била изгубила прекалено много кръв, за да може да оцелее.
Маркъс още не можеше да разбере защо Матю бе оставил Елинор да умре, щом я е обичал толкова много.
— Тази снимка е заплаха, и то доста агресивна. Хамиш смята, че името Бишъп плаши вещиците, но аз се боя от обратното. Колкото и да е голяма вродената дарба на Даяна, тя не може да се пази, а е прекалено самостоятелна, за да поиска помощ. Искам да останеш при нея няколко часа. — Той откъсна очи от снимката с Ребека Бишъп и Стивън Проктър. — А аз ще намеря Джилиан Чембърлейн.
— Няма как да си сигурен, че Джилиан е изпратила фотографията — отбеляза Маркъс. — По нея има две различни миризми.
— Другата е на Питър Нокс.
— Но Питър Нокс е член на Паството! — Маркъс знаеше, че по време на Кръстоносните походи бил създаден деветчленен съвет на демони, вещици и вампири — по трима представители от всеки вид. Работата на Паството беше да осигури безопасността на свръхестествените същества, като се погрижи никое от тях да не привлича вниманието на обикновените хора. — Ако направиш крачка в тази посока, ще сметнат, че подлагаш на съмнение правомощията им. Цялото семейство ще пострада. Нали не смяташ да ни поставиш в опасност, само за да отмъстиш за една вещица?
— Ти се съмняваш в лоялността ми, така ли? — изръмжа Матю.
— Не, в преценката ти — възрази разгорещено Маркъс, застанал безстрашно лице в лице с баща си. — Този абсурден роман и без това е истинска напаст. Паството вече има достатъчна причина да предприеме нещо срещу теб. Не им давай още една.
По време на първото посещение на Маркъс във Франция вампирската му баба му бе обяснила, че е длъжен по силата на споразумение да не влиза в близки отношения с други видове същества, както и да не се бърка в политиката и религията на обикновените хора. Всички други контакти с човешките създания, включително и сърдечните връзки, би трябвало също да се избягват, но били позволени, стига да не водят до проблеми. Маркъс предпочиташе да общува с вампири и винаги се бе движил в тяхната компания, така че условията на споразумението нямаха никакво значение за него — досега.
— Вече на никого не му пука — изтъкна отбранително Матю и сивите му очи се стрелнаха по посока на спалнята на Даяна.
— Мили боже, тя не знае за споразумението — подхвърли презрително Маркъс. — И ти нямаш намерение да й кажеш. Много добре знаеш, че не можеш вечно да криеш тази тайна от нея.
— Паството няма да ме накара да спазвам обещание, дадено преди почти хиляда години. Светът днес е друг. — Сега погледът на Матю бе впит в старинна литография с богинята Диана, която се прицелваше с лъка си в бягащ сред гората ловец. Спомни си цитат от книга, писана преди много време от негов приятел — «вече не сме преследвачи, а преследвани» — и потръпна.
— Помисли си, преди да предприемеш каквото и да било, Матю.
— Вече взех решение. — Избягваше погледа на сина си. — Би ли я наглеждал, докато ме няма, да видиш дали е добре?
Маркъс кимна, не можеше да се съпротивлява на заповедническия тон на баща си.
След като затвори вратата след него, Маркъс отиде при Даяна. Повдигна единия й клепач, след това другия, хвана китката й. Помириса страха и стреса, които я обгръщаха. Долови и лекарството, което още беше в кръвта й. Добре, помисли си той. Поне баща му е проявил достатъчно разум да й даде успокоително.
Продължи да преглежда състоянието на Даяна, взираше се като през микроскоп в кожата й, слушаше дишането й. Когато приключи, се изправи тихо до леглото на вещицата и погледа как сънува. Челото й бе набръчкано и смръщено, сякаш се караше с някого.
След прегледа Маркъс знаеше две неща. Първо, Даяна щеше да се оправи. Бе преживяла силен шок и имаше нужда от почивка, но той не бе оставил трайни увреждания. Второ, миризмата на баща му бе по цялото й тяло. Беше го направил нарочно, за да я бележи и всеки вампир да знае на кого принадлежи тя. Това означаваше, че работата бе отишла по-далеч, отколкото Маркъс си мислеше, че е възможно. Щеше да му е трудно да откъсне баща си от вещицата, ако историите, които баба му бе разказвала, бяха верни.
Матю се върна след полунощ. Изглеждаше още по-гневен, но безупречно облечен както винаги. Прокара пръсти през косата си и влезе в стаята на Даяна, без да каже и дума на сина си.
Маркъс знаеше, че не бива да му задава въпроси. След като излезе от стаята на вещицата, го попита само:
— Ще обсъдиш ли ДНК теста с Даяна?
— Не — отвърна кратко Матю без следа от вина, че смята да скрие толкова важна информация от нея. — Нито ще й кажа какво могат да й сторят вещиците от Паството. Тя преживя достатъчно.
— Даяна Бишъп не е толкова крехка, колкото мислиш. Нямаш право да криеш тази информация, ако смяташ да продължиш да общуваш с нея. — Маркъс знаеше, че животът на вампирите не се измерва в часове и години, а в опазени и разкрити тайни. Вампирите криеха личните си връзки, имената, които придобиваха, подробности от множеството животи, които бяха водили. А баща му пазеше повече тайни от останалите и склонността му да бъде тайнствен и със собственото си семейство беше изключително тревожна.
— Не се бъркай в това, Маркъс — изръмжа баща му. — Не е твоя работа.
Маркъс изруга.
— Проклетите ти тайни ще разсипят семейството.
Матю хвана сина си за реверите.
— Моите тайни са опазили семейството през вековете, сине. Какво щеше да си днес, ако не бяха моите тайни?
— Храна за червеите в безименен гроб в Йорктаун, предполагам — каза Маркъс задъхано. Гласните му струни се бяха стегнали. През годините се бе опитвал не много успешно да разкрие тайните на баща си. Никога не бе успял да разбере кой бе подсказал на Матю, че Маркъс се е развилнял в Ню Орлиънс, след като Джеферсън купи Луизиана например. Там той бе създал вампирско семейство от млади и безотговорни хора, буйни и чаровни като самия него. Групичката на Маркъс — в която имаше обезпокоително голям брой комарджии и непрокопсаници — рискуваше да бъде разобличена от хората всеки път, когато излизаше по тъмно. Помнеше, че вещиците на Ню Орлиънс му бяха дали ясно да разбере желанието им да напусне града.
Тогава без покана и без предупреждение се появи Матю заедно с една разкошна вампирка от смесена раса — Жулиет Дюран. Двамата започнаха кампания, целяща да дисциплинира семейството на Маркъс. Само след дни сключиха дяволски съюз с елегантен млад френски вампир от Гардън Дистрикт, който имаше невероятна златиста коса и зъл характер. Точно тогава започнаха истинските неприятности.
До края на втората седмица групата на Маркъс беше мистериозно намаляла. Членовете й продължаваха да бъдат убивани и да изчезват безследно, а Матю започна да мърмори за опасностите, които дебнат в Ню Орлиънс. Жулиет, която Маркъс само за няколко дни започна да ненавижда, се усмихваше загадъчно и шепнеше окуражително в ухото на баща му. Беше най-манипулативното същество, което бе виждал, и затова се зарадва, когато Матю се раздели с нея.
Под натиска на останалите му отрочета Маркъс обеща тържествено да се държи прилично, но само ако баща му и Жулиет си тръгнат.
Матю се съгласи, но преди това му обясни надълго и нашироко какво се очаква от членовете на семейство Клермон.
— Ако си решил да ме правиш дядо — каза баща му по време на изключително неприятен разговор, проведен в присъствието на едни от най-старите и най-влиятелните вампири в града, — настоявам да си по-внимателен. — От спомена Маркъс още потръпваше.
Кой и какво даде право на Матю и Жулиет да се държат по този начин си оставаше загадка. Силата на баща му, лукавостта на Жулиет и авторитетът на фамилията Клермон сигурно са им помогнали да спечелят подкрепата на останалите вампири. Но имаше и нещо друго. Всички свръхестествени същества в Ню Орлиънс, дори и вещиците, се отнасяха към баща му като към кралска особа.
Маркъс се почуди дали е бил член на Паството. Това би обяснило много неща.
Гласът на Матю прогони спомените.
— Даяна може и да е смела, Маркъс, но няма нужда да знае всичко. — Пусна младежа и отстъпи назад.
— А знае ли за семейството ни? За другите ти деца? — «А дали знае за баща ти?» — помисли си Маркъс, но не го каза на глас.
Ала въпреки това Матю прочете мислите му.
— Не разказвам историите на други вампири.
— И правиш грешка — изтъкна Маркъс, като поклати глава. — Даяна няма да ти благодари, че криеш разни неща от нея.
— Така твърди и Хамиш. Когато е готова, ще й разкажа всичко, но не преди това. — Беше категоричен. — Сега единствената ми грижа е да я изведа от Оксфорд.
— В Шотландия ли ще я скриеш? Там със сигурност никой няма да я намери. — Маркъс си спомни веднага усамотеното имение на Хамиш. — Или ще я заведеш в Удсток, преди да тръгнеш?
— Закъде? — Матю бе озадачен.
— Накара ме да ти донеса паспорта. — Сега пък младежът беше озадачен. Типично за баща му беше, след като се разгневи, да замине, докато овладее емоциите си.
— Нямам намерение да изоставям Даяна — заяви с леден глас Матю. — Ще я заведа в Сен Тропе.
— Не може да я държиш под един покрив с Изабо! — Викът на Маркъс проехтя из цялата стая.
— Това е и мой дом — отвърна Матю и стисна инатливо устни.
— Майка ти открито се хвали колко вещици е убила и обвинява всяка вещица, която срещне, за случилото се с Луиза и баща ти.
Лицето на Матю се сгърчи и най-накрая Маркъс разбра. Снимката бе напомнила на баща му за смъртта на Филип и за битката на Изабо с лудостта в последвалите години.
Матю притисна слепоочията си с длани, сякаш отчаяно се опитваше да изтръгне от мозъка си по-добър план.
— Даяна няма нищо общо и с двете трагедии. Изабо ще разбере.
— Няма, знаеш, че няма — настоя Маркъс. Обичаше баба си и не искаше тя да бъде наранена. Но ако любимецът й Матю заведеше в дома й вещица, тя щеше да бъде наранена. И то жестоко.
— Няма по-сигурно място от Сен Тропе. Вещиците доста ще си помислят, преди да се доближат до Изабо, особено в собствения й дом.
— За бога, не бива да оставяш двете сами в една къща.
— Няма — обеща Матю. — Искам двамата с Мириам да се преместите за известно време в къщата до портата, да се надяваме така да убедим всички, че Даяна е в имението. След време ще разберат истината, но все пак ще спечелим няколко дни. Ключовете са у портиера. Върни се след няколко часа, когато ще сме заминали. Вземи завивките й от леглото, миризмата й е по тях, и тръгвай към Удсток. Остани там, докато не ти се обадя.
— Можеш ли да пазиш едновременно вещицата и себе си? — попита тихо Маркъс.
— Ще се справя — каза убедено Матю.
Маркъс кимна, двамата вампири си стиснаха ръцете и си размениха разбиращи погледи. Всичко, което можеха да си кажат в такива моменти, отдавна вече беше изречено.
Когато отново остана сам, Матю седна на дивана и обхвана главата си с ръце. Бурната съпротива на Маркъс го беше разколебала.
Вдигна очи и отново се взря в литографията с богинята на лова, гонеща жертвата си. Друг цитат от същата стара поема изплува в ума му.
— «Видях я да излиза от гората — прошепна той — на лов за мен, любима Диана.»
Спалнята бе прекалено далеч и нямаше как топлокръвно същество да го чуе. Но Даяна се размърда и извика. Матю бързо отиде при нея и я взе в обятията си. Отново го обзе желанието му да я закриля, а заедно с него се върна и усещането за цел.
— Тук съм — промълви той в разноцветните кичури на косата й. Погледна спящата Даяна, устата й бе нацупена, челото й бе силно смръщено. Беше гледал това лице часове наред и го познаваше добре, но противоречията му още го очароваха. — Да не си ме омагьосала? — почуди се той на глас.
Тази вечер Матю осъзна, че се нуждае от нея повече от всичко друго на света. Нито семейството му, нито жаждата му за кръв имаха значение, когато трябваше да я пази и да е близо край нея. Ако това означаваше да си омагьосан, той бе загубен.
Притисна я по-силно, прегръщаше я, докато спеше, така както не би си позволил, когато е будна. Тя въздъхна и се настани по-удобно в ръцете му.
Ако не беше вампир, нямаше да долови тихите думи, които тя промълви, когато стисна амулета под пуловера му и притисна другия си юмрук до сърцето му.
— Не си загубен. Аз те намерих.
Матю се почуди за миг дали си е въобразил, че ги чува, но знаеше, че не е.
Тя чуваше мислите му.
Не през цялото време, не и докато беше будна, все още не. Но беше въпрос на време, преди да научи всичко за него. Щеше да разбере тайните му, мрачните и ужасни неща, срещу които не му бе стигнала смелостта да се опълчи.
Тя му отвърна отново с тих шепот:
— Аз съм достатъчно смела и за двамата.
Матю притисна глава в нейната.
— Налага ти се да бъдеш.


17.

Усещах силен вкус на карамфил в устата си и бях увита като мумия в завивката си. Когато се размърдах, старите пружини на леглото леко проскърцаха.
— Шшт. — Устните на Матю бяха до ухото ми, а тялото му бе долепено в гърба ми. Лежахме прегърнати като лъжици, силно притиснати един в друг.
— Колко е часът? — попитах дрезгаво.
Матю леко се отдръпна и си погледна часовника.
— Минава един.
— Колко време съм спала?
— От около шест часа предния следобед.
Предния следобед!
В ума ми се завъртяха думи и образи: алхимичният ръкопис, заплахата на Питър Нокс, посинелите ми пръсти, излъчващи електричество, снимката на родителите ми, застиналата във вечен стремеж ръка на майка ми.
— Ти ми даде лекарство. — Опитах се да се освободя от завивката. — Не обичам лекарства, Матю.
— При следващия шок ще те оставя ненужно да страдаш. — Отгърна юргана с едно движение, което бе по-ефективно от цялата ми битка със завивките.
Резките му думи разбъркаха спомените ми и на повърхността изплуваха нови образи. Изкривеното лице на Джилиан Чембърлейн, която ме предупреждава да не пазя тайни, листът, който ме питаше дали си спомням. За миг се почувствах отново на седем години и се опитвах да осмисля защо умните ми жизнени родители вече ги няма в живота ми.
Протягах ръце към Матю, докато виждах в съзнанието си как ръката на майка ми се протяга към баща ми пред тебеширеното очертание. Детската ми мъка след смъртта им се сблъска с ново съчувствие на вече възрастната ми същност към майка ми, която отчаяно се опитва да докосне баща ми. Дръпнах се рязко от ръцете на Матю, вдигнах колене към гърдите си и заех отбранителна поза, свита на кълбо.
Матю искаше да помогне, виждах го, но не бе сигурен в мен, а и сянката на собствените му объркани емоции падна върху лицето му.
Отново чух в главата си отровния глас на Нокс: «Помни коя си».
«Помниш ли?» — питаше бележката.
Обърнах се внезапно към вампира и се хвърлих към него. Родителите ми вече ги нямаше, но Матю бе тук. Пъхнах глава под брадичката му и се заслушах няколко минути в редките удари на сърцето му. Бавният ритъм на вампирското сърце скоро ме приспа.
Но когато се събудих в тъмното, пулсът ми бе ускорен. Разритах завивките и успях да седна. Матю зад мен включи лампата, чийто абажур все още бе отместен.
— Какво има? — попита той.
— Магията ме намери. Вещиците също. Ще бъда убита заради магиите си също като родителите ми. — Думите се лееха от устата ми, обземаше ме паника. Изправих се, олюлявайки се, на крака.
— Не. — Матю също се изправи и застана между мен и вратата. — Ще застанем лице в лице с това, Даяна, каквото и да е то. Иначе вечно ще бягаш.
Част от мен знаеше, че е прав. Но останалата част искаше да се скрие в мрака. Но как бих могла, когато на пътя ми бе застанал вампир?
Въздухът около мен се завъртя, сякаш се опитах да прогоня чувството, че съм хваната в капан. По краката ми полазиха ледени тръпки. Въздухът се вдигна нагоре и покрай лицето ми повя лек бриз, който разлюля завивките и пердетата.
— Всичко е наред. — Нарочно повиши глас, за да надвика вихъра и да ме успокои.
Но това не бе достатъчно.
Вятърът се усилваше, аз вдигнах ръка и го превърнах в цилиндър, който ме обви сигурно като юрган. От другата му страна стоеше Матю с протегната ръка, впил поглед в мен. Когато отворих уста, за да го предупредя да се пази, от нея не излезе нищо друго, освен леден въздух.
— Всичко е наред — повтори той, без да откъсва очи от моите. — Не мърдай.
Не бях осъзнала, че това е проблемът, докато той не го изрече.
— Обещавам — казах аз.
Вятърът започна да утихва. Циклонът, който ме обгръщаше, се превърна във вихър, а после в лек бриз, накрая напълно изчезна. Въздъхнах и се отпуснах на колене.
— Какво се случва с мен? — Всеки ден тичах, гребях или се занимавах с йога и тялото ми изпълняваше каквото му наредях. А сега вършеше невъобразими неща. Сведох поглед, за да се уверя, че от ръцете ми не хвърчи електричество и около глезените ми не вее вятър.
— Това беше вещерски вятър — обясни ми Матю, без да помръдва. — Знаеш ли какво представлява?
Бях чувала за вещица в Олбъни, която можела да призовава бурите, но никой никога не бе наричал това умение вещерски вятър.
— Не — признах си, като продължавах да хвърлям погледи към ръцете и стъпалата си.
— Някои вещици наследяват способността да управляват въздушните стихии. Ти си една от тях — обясни ми той.
— Изобщо не ги управлявах.
— Беше ти за първи път — отбеляза той делово. И посочи недокоснатите пердета и чаршафи, всички разхвърляни по скрина и пода дрехи, които си стояха на същите места, на които бяха оставени сутринта. — И двамата сме още на крака, а на стаята не й личи, че през нея е минало торнадо. Това си е управление — засега.
— Но не стана по моя воля. Тези неща така изневиделица ли се случват на вещиците? Имам предвид вихрите и електрическите искри, които сами не са поискали? — Отметнах косата от лицето си и се олюлях. Бях изтощена. Прекалено много неща се бяха случили през последните двайсет и четири часа. Матю се наклони към мен, сякаш да ме хване, ако тръгна да падам.
— Вещерският вятър и посинелите пръсти се срещат рядко в наши дни. Магията е вътре в теб, Даяна, и напира да излезе, независимо дали го искаш или не.
— Почувствах се като в капан.
— Снощи не трябваше да те притискам. — Матю изглеждаше засрамен. — Понякога не знам какво да те правя. Ти си като перпетуум мобиле. Но исках само да стоиш мирна известно време и да ме изслушаш.
Сигурно на вампир, който рядко изпитва нужда дори да вдишва и издишва, му е още по-трудно да се справи с непрестанния ми порив да се движа. Отново между нас зейна бездна. Понечих да се изправя.
— Прощаваш ли ми? — попита той искрено разкаян. Аз кимнах. — Може ли? — попита отново и посочи към стъпалата си. Аз отново кимнах.
Той направи три бързи крачки и ми помогна да се изправя. Тялото ми се наклони към неговото точно като първата вечер в Бодлианската библиотека, когато го видях да стои аристократичен и спокоен в читалнята «Херцог Хъмфри». Този път обаче не се отдръпнах толкова бързо. Вместо това доброволно се облегнах на него и кожата му ми се стори успокоително хладна, а не плашещо студена.
Останахме така прегърнати известно време, без да продумаме. Пулсът ми се успокои, а неговите ръце бяха отпуснати, макар потръпването му да показваше, че това никак не му бе лесно.
— И аз се извинявам. — Тялото ми се присламчи към неговото, пуловерът му ми боцкаше на бузата. — Ще се опитам да държа енергията си под контрол.
— Няма за какво да се извиняваш. И не бива да полагаш толкова усилия да се правиш на нещо, което не си. Искаш ли да ти направя чай? — попита той. Усетих как устните му се движат по темето ми.
Навън бе тъмна нощ и зората бе още далеч.
— Колко е часът?
Матю извъртя ръката си, за да може да си погледне часовника.
— Малко след три.
Изсумтях.
— Толкова съм уморена, но предложението ти за чай звучи чудесно.
— Тогава ще направя. — Той внимателно отмести ръцете ми, които обвиваха талията му. — Веднага се връщам.
Не исках да го изпускам от очи, затова тръгнах след него. Той порови из кутиите и пакетите с чай.
— Казах ти, че обичам чай — промълвих извинително, докато той премяташе поредния пакет, скрит зад машината за кафе, която рядко използвах.
— Имаш ли предпочитания? — И направи жест към претъпканата полица.
— От този в черния пакет със златния етикет, моля. — Зеленият чай ми се струваше най-добрия вариант, щеше да ме успокои.
Матю се зае с чайника и каната. Наля гореща вода върху ароматните листенца и бутна старата очукана кана към мен, когато напитката бе готова. Ароматите на зелен чай, ванилия и цитрус бяха толкова различни от миризмата на Матю, но въпреки това ми вдъхваха чувство за спокойствие.
Той също си сипа и ноздрите му се разшириха от предстоящото преживяване.
— Не мирише никак зле — призна и отпи малка глътка. За първи път го виждах да пие нещо различно от вино.
— Къде ще поседнем? — попитах и обвих топлата чаша с длани.
Матю кимна към всекидневната.
— Там. Трябва да поговорим.
Седна в единия ъгъл на удобния стар диван, а аз се настаних в другия. Парата от чая се издигаше към лицето ми и нежно ми напомняше за вещерския вятър.
— Трябва да разбера защо Нокс мисли, че си развалила магията на Ашмол — поде Матю, когато и двамата вече бяхме седнали.
Предадох му разговора, който проведохме у ректора.
— Каза, че магията ставала непредвидима около годишнините от направата й. Други вещици, които владеели заклинанията, също опитвали да я развалят, но не успели. Според него просто съм се оказала на подходящото място в подходящото време.
— Магията на ръкописа е направена от много надарена вещица и подозирам, че е почти невъзможно да се развали. Никой, опитвал се да вземе книгата преди това, не е отговарял на условията, без значение колко е бил обучен и по кое време на годината Ашмол е попадал в ръцете му. — Той се взря в чашата си. — Но ти успя. Въпросът е как и защо.
— Ако съм развалила магия, направена преди да се родя, най-вероятно съм уцелила благоприятен период около годишнината й, трудно ми е да повярвам, че е нещо друго. Ако съм изпълнила условията веднъж, тогава защо не успях втория път? — Матю отвори уста да каже нещо, но аз поклатих глава. — Не, не е заради теб.
— Нокс е обучен вещер, магиите са сложна работа. Предполагам, че с времето те отслабват. — Не ми изглеждаше много убеден.
— Ще ми се да виждах някаква логика във всичко това. — Представих си моята въображаема бяла маса с парченцата от пъзела. Преместих няколко от тях — Нокс, ръкописа, родителите ми — но те отказваха да се подредят. Гласът на Матю ме извади от унеса.
— Даяна?
— Ммм?
— Какво правиш?
— Нищо — отговорих прекалено бързо.
— Използваш магия — изтъкна той и остави чая си. — Помирисвам я. И я виждам. Ти блестиш.
— Така правя, когато не мога да разреша някоя загадка, точно като тази сега. — Наведох глава, за да скрия колко ми е трудно да говоря за това. — Виждам бяла маса и си представям различни парченца от пъзел. Те са в различни форми и цветове и се движат, докато се подредят. Когато се появи образ, застиват и аз знам какво става.
Матю помълча, преди да проговори.
— Колко често играеш тази игра?
— Непрекъснато — признах неохотно. — Докато ти беше в Шотландия, осъзнах, че това е магия, точно както когато познавам, че някой ме гледа, без да се обръщам.
— Има логика, знаеш ли — каза той. — Ти използваш магия, когато не мислиш.
— Какво искаш да кажеш? — Парченцата от пъзела затанцуваха по бялата маса.
— Когато се движиш, ти не мислиш, поне не с рационалния дял от мозъка си. Когато тичаш, гребеш или правиш упражнения от йога, си някъде другаде. И когато разумът не държи под контрол твоите дарби, те изскачат.
— Но аз мислех преди това — възразих. — А и вещерският вятър се случи от само себе си.
— Да, но тогава изпитваше силна емоция — обясни ми той, наведе се напред и опря лакти в коленете си. — Чувствата винаги заглушават интелекта. Същото се случи и когато пръстите ти посиняха, и с Мириам, и с мен. Тази твоя бяла маса е изключение от общото правило.
— Настроенията и движението са достатъчни, за да отключат тези сили? Кой би искал да е вещица, щом нещо толкова просто може да предизвика ада на земята?
— Предполагам, че мнозина. — Матю се извърна. — Искам да те помоля да направиш нещо за мен — каза той. Диванът изскърца, когато пак застана с лице към мен. — И искам да си помислиш, преди да ми отговориш. Ще го направиш ли?
— Разбира се — кимнах аз.
— Искам да те заведа у дома.
— Няма да се връщам в Америка. — Само за пет секунди направих точно това, което ме бе молил да не правя.
Матю поклати глава.
— Не в твоя дом, а в моя. Трябва да се махнеш от Оксфорд.
— Казах ти вече, че ще дойда с теб в Удсток.
— «Старата ложа» е една от къщите ми, Даяна — търпеливо ми обясни Матю. — Искам да те заведа в дома си във Франция.
— Франция? — Отметнах косата от лицето си, за да го видя по-добре.
— Вещиците са решени да вземат Ашмол 782 и да го скрият от останалите същества. Теорията им е, че си развалила магията, защото си от прочуто семейство. Когато Нокс и останалите научат, че не си използвала магия, за да се сдобиеш с ръкописа, и че магията е така направена, че да се самоунищожи пред теб, ще искат да знаят как и защо.
Затворих очи, защото пред тях изплуваха ярките образи на майка ми и баща ми.
— И няма да попитат учтиво.
— Вероятно не. — Матю пое дълбоко дъх и през вената на челото му премина една пулсация. — Видях снимката, Даяна. Искам да се махнеш далеч от Питър Нокс и библиотеката. Искам да си под моя покрив за известно време.
— Джилиан каза, че вещици са го направили. — Когато срещнах погледа му, бях поразена колко са малки зениците му. Обикновено бяха черни и огромни, но тази вечер нещо в Матю се бе променило. Тенът му не бе толкова призрачен и по обичайно бледите му устни имаше малко повече цвят. — Дали е права?
— Няма как да знам със сигурност, Даяна. Народът хауса в Нигерия вярва, че източник на силата на вещиците са камъни в стомаха им. Някой ги е търсил в баща ти — каза той, изпълнен със съчувствие. — Най-вероятно го е направила друга вещица.
Чу се леко прищракване и лампичката на телефонния секретар започна да примигва. Изсумтях.
— Лелите ти се обаждат за пети път — отбеляза Матю.
Въпреки че звукът беше намален, вампирът щеше да чуе съобщението. Отидох до масата в близост до него и вдигнах слушалката.
— Тук съм, тук съм — прекъснах развълнуваната тирада на леля ми.
— Мислехме, че си мъртва — изохка Сара. Изведнъж с пълна сила осъзнах, че двете с нея сме последните издънки на рода Бишъп. Представях си я как седи в кухнята със слушалка в ръка и разчорлена коса. Остаряваше и въпреки че имаше висок дух, фактът, че съм в опасност някъде далеч от нея, я беше разстроил.
— Не съм мъртва. В квартирата си съм и Матю е с мен. — Усмихнах му се леко. Той не отвърна с усмивка.
— Какво става? — попита Ем от другия апарат. След смъртта на родителите ми косата на Ем бе побеляла за няколко месеца. По онова време беше още млада жена, нямаше трийсет, но винаги е била по-крехката, сякаш можеше да я духне малко по-силен вятър. И тя като леля ми бе разстроена от това, което й подсказваше шестото чувство.
— Опитах се да взема ръкописа, това е всичко — казах ведро, не исках да ги товаря. Матю ме погледна укорително и се извърна. Но това не помогна. Леденият му поглед се заби в рамото ми. — Но този път не можаха да го открият в хранилището.
— Да не мислиш, че ти се обаждаме заради някаква си книга? — възмути се Сара.
Дълги студени пръсти издърпаха слушалката от ръката ми.
— Госпожице Бишъп, аз съм Матю Клермон — каза той рязко. Когато се пресегнах за слушалката, Матю сграбчи китката ми и поклати предупредително глава. — Даяна получава заплахи. Една от тях е от Питър Нокс.
Нямаше нужда да съм вампир, за да чуя виковете от другата страна на линията. Той пусна китката ми и ми подаде слушалката.
— Питър Нокс! — възкликна Сара. Матю затвори очи, сякаш силният й глас бе наранил слуха му. — Откога се мотае наоколо?
— От самото начало — отговорих с треперещ глас. — Той е вещерът, който се опита да проникне в мозъка ми.
— Нали не го допусна? — Личеше, че Сара е изплашена.
— Направих каквото ми бе по силите. И не съм много сигурна какво правя, когато става въпрос за магии.
— Скъпа — намеси се Ем, — много от нас имат проблеми с Питър Нокс. По-важното е, че баща ти му нямаше никакво доверие, абсолютно никакво.
— Баща ми!? — Подът под краката ми се разлюля и Матю обви ръка около талията ми, за да ме задържи. Разтърках очи, но не успях да премахна образа на баща ми със счупения череп и разпрания корем.
— Какво друго се случи, Даяна? — попита тихо Сара. — Питър Нокс сигурно те е уплашил до смърт, но има и още нещо.
Хванах със свободната си длан ръката на Матю.
— Някой ми изпрати снимка на мама и татко.
От другата страна на линията настана тишина.
— О, Даяна — промълви Ем.
— Онази снимка ли? — попита мрачно Сара.
— Да — прошепнах аз.
Сара изруга.
— Дай ми го пак.
— Той те чува прекрасно от мястото си — отбелязах аз. — Освен това можеш да ми кажеш всичко, което смяташ да кажеш на него.
Ръката на Матю се отмести от талията ми към долната част на гърба ми. Започна да масажира стегнатите ми мускули, докато те започнаха да се отпускат.
— Тогава и двамата ме слушайте. Бягай много, ама много далече от Питър Нокс. И по-добре вампирът да се погрижи да го направиш, защото иначе него ще държа отговорен. Стивън Проктър бе най-общителният мъж на света. Беше му трудно да изпитва неприязън към някого, а ненавиждаше този вещер. Даяна, незабавно се прибирай.
— Няма, Сара! Отивам с Матю във Франция. — По-неприятният избор, който ми предложи Сара, ме накара да взема решение.
Настъпи тишина.
— Франция? — ахна тихо Ем.
Матю протегна ръка.
— Матю иска да говори с вас. — Подадох му слушалката, преди леля ми да успее да се възпротиви.
— Госпожице Бишъп? Имате ли функция на телефона за разпознаване на обаждащия се?
Изсумтях. Кафявият телефон, който висеше на стената на кухнята в Мадисън, имаше кръгла шайба и километричен кабел, който позволяваше на Сара да се разхожда, докато говори. Функция за разпознаване на обаждащия се? Едва ли.
— Не? Тогава запишете тези номера. — И Матю бавно продиктува номера на мобилния си телефон и още един, който бил в дома му, като даде и подробни указания за международните кодове за избиране. — Може да се обаждате по всяко време.
По стреснатото му изражение познах, че Сара е казала нещо остро.
— Ще се погрижа да е в безопасност. — И ми подаде слушалката.
— Ще затварям. Обичам ви и двете. Не се тревожете.
— Престани да ни казваш да не се тревожим — скара ми се Сара. — Ти си наша племенница. Ние сме добри хора и се тревожим, Даяна, и едва ли това ще се промени.
Въздъхнах.
— Какво да направя, за да те убедя, че съм добре?
— Като начало си вдигай телефона по-често — каза тя строго.
Когато се сбогувахме, застанах до Матю, но избягвах да срещна погледа му.
— Всичко е по моя вина, точно както каза и Сара. Държа се като невежо човешко същество.
Той се обърна и отиде към дивана, колкото се може по-далече от мен, и потъна в меките възглавници.
— Взела си това решение за магията в живота си, когато си била самотно уплашено дете. И сега при всяка следваща крачка бъдещето ти зависи от това дали ще успееш да стъпиш на правилното място.
Матю се стресна, когато седнах до него и взех ръцете му в своите. Едвам се удържах да кажа и на него, че всичко ще бъде наред.
— Във Франция може би ще успееш да бъдеш себе си за няколко дни, без да се тревожиш, че ще сбъркаш — продължи той. — Може би ще успееш да си починеш, макар че никога не съм те виждал да се заседаваш дълго на едно място.
— Нямам време за почивка, Матю. — Вече започвах да се разколебавам в решението си да напусна Оксфорд. — Конференцията по алхимия е след по-малко от шест седмици. Очакват от мен откриващата лекция. А аз едва съм я започнала и без достъп до Бодлианската библиотека нямам шанс да я завърша навреме.
Матю присви очи.
— Доколкото разбирам, лекцията ти е за алхимичните илюстрации, нали?
— Да, за английските традиции в алегоричната образна система.
— Тогава сигурно няма да се заинтересуваш от копието ми от четиринайсети век на «Aurora Consurgens». За съжаление е на френски.
Ококорих се. «Aurora Consurgens» беше невероятен ръкопис за двете противоположни сили на алхимичната трансформация — среброто и златото, женското и мъжкото начало, мрака и светлината.
— Най-ранното известно копие на «Aurora» е от двайсетте години на петнайсети век.
— А моето е от 1356 година.
— Но толкова ранен ръкопис не би трябвало да е илюстриран — отбелязах аз. Намирането на илюстриран документ отпреди 1400-та година беше толкова невероятно, колкото форд «Модел-Т» да бъде паркиран на бойното поле край Гетисбърг.
— Този е.
— И съдържа ли всичките трийсет и един образа?
— Не. Има четирийсет. — Усмихна се. — Изглежда предишните историци са сбъркали няколко подробности.
Откритие от подобен род беше рядкост. Да дадеш на света непознато илюстрирано копие от четиринайсети век на «Aurora Consurgens» беше шансът на живота за историка на алхимията.
— И какво има на допълнителните илюстрации? Текстът същият ли е?
— Ще се наложи да дойдеш до Франция, за да разбереш.
— Тогава да вървим — казах веднага. След седмици мъчение написването на доклада ми най-накрая започваше да изглежда напълно възможно.
— Значи няма да отидеш заради собствената си безопасност, а заради някакъв ръкопис? — Той поклати тъжно глава. — И това ми било здрав разум.
— Здравият разум никога не е бил силната ми страна — признах си. — Кога тръгваме?
— След час?
— След час. — Това не бе спонтанно решение. Той го планираше откакто заспах предната вечер.
Матю кимна.
— На пистата на старата американска военновъздушна база ни чака самолет. Колко време ти трябва, за да си събереш багажа?
— Зависи какво трябва да нося със себе си — казах аз и главата ми се завъртя.
— Нищо особено. Никъде няма да ходим. Вземи си малко дрехи. Не мога да си представя, че ще тръгнеш без маратонки. Ще бъдем само двамата, майка ми и икономката й.
Майка му.
— Матю — казах аз тихо. — Не знаех, че имаш майка.
— Всеки има майка, Даяна — отвърна той и извърна сивите си очи към мен. — Аз имам две. Жената, която ме роди, и Изабо, която ме направи вампир.
Едно беше да съм само с Матю. А съвсем различно да попадна в дом на непознат вампир. Предпазливостта пред такава опасна стъпка измести нетърпението ми да видя ръкописа. Сигурно ми пролича, че се колебая.
— Не бях го обмислил — призна той. В гласа му имаше болка. — Разбира се, че нямаш причини да се довериш на Изабо. Но тя ме увери, че с нея и Март ще си в безопасност.
— Щом ти им имаш доверие, тогава аз също ще им се доверя. — За моя изненада наистина го мислех, въпреки глождещото ме безпокойство, че сигурно ги е питал дали не се канят да ме ухапят по шията.
— Благодаря — каза само той. Погледът му се плъзна към устата ми и усетих как устните ми изтръпнаха. — Ти си събирай багажа, а аз ще измия съдовете и ще проведа няколко телефонни разговора.
Когато минах покрай неговия край на дивана, той ме хвана за ръката. Отново хладината на кожата му попи в моята топлина.
— Постъпваш правилно — промълви, преди да ме пусне.
Наближаваше деня за пране и спалнята ми бе затрупана с мръсни дрехи. Порових в гардероба и намерих няколко еднакви чифта панталони, които бяха чисти, няколко клина, пет-шест фланели и поло блузи. На гардероба имаше стар сак с емблемата на «Йейл». Подскочих и хванах дръжката с една ръка. Прибрах дрехите в старата синьо-бяла брезентова чанта, сложих и няколко пуловера и ватирана блуза. Взех си още маратонки, чорапи, бельо, стар екип за йога. Нямах прилична пижама, затова щях да спя със спортните дрехи. Спомних си за френската майка на Матю. Пъхнах в сака официална риза и приличен панталон.
От коридора долетя басовият глас на Матю. Говореше по телефона първо с Фред, след това с Маркъс и накрая се обади на таксиметрова компания. С метната на рамото чанта маневрирах тромаво в банята. Четка за зъби, сапун, шампоан, четка за коса, сешоар и спирала за мигли. Последното почти не го ползвах, но в този случай козметичните средства бяха добра идея.
Когато приключих с багажа, отидох при Матю във всекидневната. Той преглеждаше съобщенията на мобилния си телефон, в краката му беше чантата ми с компютъра.
— Това ли е всичко? — попита, като погледна изненадано сака ми.
— Нали каза, че не ми трябва кой знае какво?
— Да, но не съм свикнал с жени, които ме слушат, когато ги съветвам за багажа. Мириам пътува за уикенда с толкова много дрехи, че са достатъчни да облече Френския чуждестранен легион, а майка ми тръгва с огромни куфари. Луиза не пресичаше улицата с това, което ти си взела, да не говорим да напусне страната.
— Освен че здравият разум не ми е силната страна, съм известна и с лесната си поддръжка.
Матю кимна доволно.
— Имаш ли паспорт?
— В чантата с компютъра ми е — посочих аз.
— Значи можем да тръгваме — заключи Матю и огледа за последен път жилището ми.
— Къде е снимката? — Струваше ми се нередно просто да я зарежа.
— Маркъс я взе — отвърна той веднага.
— Кога Маркъс е бил тук? — намръщих се аз.
— Докато спеше. Искаш ли да ти я върна? — Пръстът му беше на клавишите на телефона.
— Не — поклатих глава. Нямаше причина да я виждам отново.
Матю взе чантите ми и успя да ги свали заедно с мен без произшествия. Пред портите на колежа ни чакаше такси. Матю спря да поговори с Фред. Подаде на портиера визитка и двамата си стиснаха ръцете. Сключиха някаква сделка, чиито детайли никога нямаше да науча. Матю ме качи в таксито. Пътувахме около трийсет минути, оставяйки светлините на Оксфорд зад гърба си.
— Защо не взехме твоята кола? — попитах, когато излязохме извън града.
— Така е по-добре — обясни той. — Няма нужда да карам Маркъс да я връща обратно.
Люлеенето на таксито ме приспиваше. Облегнах се на рамото на Матю и задрямах.
Излетяхме малко след като ни провериха паспортите и пилотът попълни документите. По време на излитането седяхме един срещу друг на кушетки, наредени около ниска маса. Прозявах се на всяка минута, защото ушите ми заглъхваха. Когато достигнахме летателната височина, Матю разкопча колана си и взе възглавници и одеяло от шкаф под прозорците.
— Скоро ще сме във Франция. — Сложи възглавниците в единия край на моята кушетка, която беше почти колкото легло, и разгъна одеялото, за да ме завие. — А ти през това време поспи.
Не исках да спя. Истината беше, че се страхувах да се унеса. Онази снимка се бе отпечатала на вътрешната страна на клепачите ми.
Той клекна до мен, одеялото висеше от ръцете му.
— Какво има?
— Не искам да затварям очи.
Матю сложи всички възглавници без една на пода.
— Ела тук — каза той, седна до мен и потупа подканващо пухкавия бял четириъгълник. Завъртях се, плъзнах се по покритата с кожа повърхност, положих глава в скута му и си опънах краката. Той ме зави с одеялото.
— Благодаря — прошепнах.
— За нищо. — Докосна с пръст първо своите устни, а след това и моите. Вкусих сол. — Спи, аз съм тук, при теб.
Наистина заспах тежък и дълбок сън без сънища. Събудих се чак когато усетих пръстите на Матю по лицето си и чух думите му, че скоро ще се приземяваме.
— Колко е часът? — попитах напълно дезориентирана.
— Около осем — отвърна той, след като си погледна часовника.
— Къде сме? — Изправих се до седнало положение и си закопчах колана.
— Близо до Лион, над Оверн.
— В центъра на страната? — поинтересувах се аз, като си представих картата на Франция. Той кимна. — От този край ли си?
— Аз съм роден и прероден наблизо. Домът ми, по-точно семейният ми дом, е на час-два път оттук. Трябва да пристигнем в късната утрин.
Кацнахме на частната писта на оживеното регионално летище. Паспортите и другите ни документи бяха проверени от служител с отегчен вид, който се оживи моментално, щом прочете името на Матю.
— Винаги ли пътуваш по този начин? — Беше далеч по удобно, отколкото с редовен полет през лондонското летище «Хийтроу» или парижкото «Шарл дьо Гол».
— Да — отвърна той без извинение или притеснение. — Само когато пътувам, съм истински благодарен, че съм вампир и имам пари за пилеене.
Матю се спря зад един огромен рейнджровър и извади връзка ключове от джоба си. Отвори задната врата и натовари багажа ми. Рейнджровърът не беше луксозен колкото ягуара, но наваксваше с мощност. Все едно пътувахме с бронетранспортьор.
— За какво ти е такава голяма кола във Франция? — попитах, докато се взирах в идеално гладкия път.
Матю се засмя.
— Още не си видяла къщата на майка ми.
Пътувахме на запад през красивата провинция с разкошни замъци и стръмни планински склонове. Във всички посоки се простираха поля и лозя и дори под стоманеносивото небе всичко сякаш бе запалено от цветовете на есента. Знак сочеше пътя към Клермон-Феран. Не може да е съвпадение, помислих си аз.
Матю продължи на запад. Забави, зави по един тесен път и спря. Посочи в далечината.
— Ето — каза той. — Сет-Тур.
Измежду меките хълмове се издигаше високо плато, на което се виждаше централна каменна кула, заобиколена от по-малки. До портата на стража стоеше друга постройка. Това не бе красив приказен замък, в който се провеждат балове на лунна светлина. Сет-Тур беше крепост.
— Това ли е домът ти? — попитах и затаих дъх.
— Това е домът ми. — Матю извади мобилния си телефон от джоба и набра. — Маман? Почти пристигнахме.
Чу се как някой казва нещо в другия край на линията, а след това затваря. Матю се усмихна кисело и се върна на пътя.
— Тя ни очаква, така ли? — попитах, като едвам успях да овладея гласа си да не трепери.
— Да, очаква ни.
— И няма нищо против? — Не зададох истинския въпрос: «Сигурен ли си, че можеш да заведеш вещица в дома си?». Но нямаше нужда да го правя.
Матю не откъсваше поглед от пътя.
— Изабо не обича изненадите като мен — каза той спокойно, докато завиваше по някаква козя пътека.
Минахме покрай редици от кестени и се заизкачвахме към Сет-Тур. Промушихме се между две от седемте кули и поехме през калдъръмения вътрешен двор към централната сграда. Отляво и отдясно имаше лехи и градинки, а после навлязохме в гора. Вампирът паркира колата.
— Готова ли си? — попита той и се усмихна сияйно.
— По-готова не мога и да бъда — смотолевих притеснено.
Матю ми отвори вратата и ми помогна да сляза. Дръпнах надолу черното си яке и погледнах към внушителната фасада на замъка. Но плашещите очертания бяха нищо в сравнение с това, което ме очакваше вътре. Вратата се отвори.
— Кураж — пожела ми Матю и ме целуна нежно по бузата.


18.

Величествената и леденостудена Изабо стоеше на прага на огромния си замък и се взираше в сина си, докато двамата изкачвахме каменните стъпала.
Матю се приведе, за да я целуне нежно по двете бузи.
— Ще влизаме ли, или смяташ да продължим с поздравите тук отпред?
Майка му се отмести и ни пусна да минем през вратата. Усетих унищожителния й поглед и ме лъхна миризма на нещо, което ми напомняше за лимонада и карамел. Минахме през къс тъмен коридор, покрай чиито стени бяха подредени копия, сочещи не много гостоприемно към главите ни. Влязохме в стая с високи тавани и стенописи, дело на художник от деветнайсети век с развинтено въображение. Те отразяваха измислено средновековие с лъвове, хералдически лилии, змия, захапала опашката си, и морски раковини, нарисувани по белите стени. В дъното имаше вита стълба, която водеше към върха на една от кулите.
Вътре в замъка усетих пълната сила на погледа на Изабо. Майката на Матю олицетворяваше онази зловеща елегантност, която носеха в кръвта си всички французойки. Също като сина си, който обезпокоително за мен изглеждаше малко по-възрастен от нея, тя бе облечена в една цветова гама, която омекотяваше забележителната й бледност. Предпочитанията й се простираха от кремаво до светлокафяво. Тоалетът й беше семпъл, но скъп — от върховете на кожените й обувки до топазите, които искряха на ушите й. Студенозелените точици около тъмните й зеници и високите й скули не позволяваха перфектните й черти и ослепително бялата кожа да деградират до сладникава хубост. Косата й бе с цвета и плътността на мед и беше прибрана на тила в тежък копринен кок.
— Можеше да покажеш малко загриженост, Матю. — Акцентът й смекчи произнасянето на името му и то прозвуча древно. И тя като всички вампири имаше мелодичен съблазнителен глас. В нейния случай той звучеше като далечни камбани с чист и плътен звук.
— От клюки ли се боиш, маман? Нали се гордееше, че си радикална? — Матю изглеждаше едновременно добронамерен и нетърпелив. Хвърли ключовете на близката маса. Те се плъзнаха по идеално полираната повърхност и се спряха до китайската порцеланова купа.
— Никога не съм била радикална! — Изабо беше ужасена. — Промяната се надценява.
Обърна се, изгледа ме от главата до петите и стисна съвършено оформените си устни.
Не харесваше това, което виждаше — и нищо чудно. Опитах се да се видя през нейните очи — пясъчноруса коса, която не беше нито гъста, нито добре сресана; луничките, които се бяха появили от прекалено дълъг престой на открито; твърде дългия за лицето ми нос. Очите ми бяха най-хубавата ми черта, но нямаше как да компенсират липсата на моден вкус. До нейната елегантност и безупречността на Матю аз се чувствах — и изглеждах — като сива селска мишка. Подръпнах края на якето си със свободната си ръка и си отдъхнах, когато не открих признаци на магическа дейност по върховете на пръстите си. Надявах се и да не «блестя», както бе забелязал Матю.
— Маман, това е Даяна Бишъп. Даяна, майка ми Изабо дьо Клермон. — Сричките се изтъркаляха по езика му.
Ноздрите на Изабо се разшириха.
— Не ми харесва как миришат вещиците. — Английският й бе безупречен, блесналите й очи бяха впити в мен. — Сладка е и отвратително зелена, като пролетта.
Матю започна някаква неразбираема тирада, която звучеше на нещо средно между френски, испански и латински. Говореше тихо, но нямаше как да скрие гнева си.
— Достатъчно — отвърна Изабо очевидно на френски и прекара дланта си пред гърлото. Преглътнах и инстинктивно посегнах към яката си.
— Диана. — Изабо произнесе името ми различно и с ударение на първата сричка. Протегна бялата си хладна ръка и аз леко стиснах пръстите й. Матю ме хвана за лявата ръка и за миг се превърнахме в странна верига от двама вампири и вещица. — Encantada.
— Радва се да се запознаете — преведе ми Матю и стрелна майка си с предупредителен поглед.
— Да, да — добави нетърпеливо Изабо и се обърна с гръб към сина си. — Разбира се, че тя говори само английски и съвременен френски. Днешните топлокръвни са толкова лошо образовани.
Едра жена със снежнобяла кожа и гъста черна коса, сплетена на плитки, които бяха увити около главата й, пристъпи напред с разтворени обятия.
— Матю! — извика тя. — Cossi anatz?
— Va plan, merces. E tu? — Матю я прегърна и я целуна по двете бузи.
— Aital, aital — отвърна тя, хвана се за лакътя и направи физиономия.
Матю й каза нещо в знак на съчувствие, а Изабо погледна към тавана, сякаш търсеше от небесата спасение от емоционалната сцена.
— Март, това е приятелката ми Даяна — каза той и ме дръпна напред.
Март също бе вампир, един от най-старите, които бях виждала. Сигурно е била преминала шейсет, когато се е преродила. Косата й беше тъмна, но нямаше как да сбъркам възрастта й. Лицето й бе покрито с бръчки и ставите на ръцете й бяха толкова подути, че дори вампирската кръв не бе могла да ги излекува.
— Добре дошла, Даяна — поздрави ме тя с дрезгав глас и се взря дълбоко в очите ми. Кимна към Матю и посегна към ръката ми. Ноздрите й се разшириха.
— Elle est une poissante sorciere — каза тя на Матю с одобрителен тон.
— Казва, че си много надарена вещица — обясни Матю. Близостта му разсейваше тревогата ми, че вампирката ме души.
Нямах никаква представа какъв е подходящият френски отговор на подобен коментар, затова само се усмихнах немощно на Март и стисках палци това да е достатъчно.
— Изтощена си — забеляза Матю и погледът му се плъзна по лицето ми. Започна да задава въпроси на двете вампирки на непознатия език. Това доведе до изобилие от сочене, въртене на очи, отривисти жестове и въздишки. Когато Изабо спомена името Луиза, Матю отново изгледа гневно майка си. Отговори й със спокоен тон, който обаче не търпеше възражение.
Изабо сви рамене.
— Разбира се, Матю — промърмори тя с престорена искреност.
— Ела да те настаня — обърна се Матю към мен с по-топъл глас.
— Ще донеса храна и вино — предложи Март на развален английски.
— Благодаря — отвърнах й. — И на теб също, Изабо, че ме прие в дома си. — Тя изсумтя и оголи зъбите си. Надявах се, че това е усмивка, но също така се боях, че не е.
— И вода, Март — добави Матю. — Храната пристига тази сутрин.
— Част от нея вече пристигна — обади се майка му. — Треволяци. Чанти със зеленчуци и яйца. Не постъпи добре, като поръча да ги докарат тук.
— Даяна трябва да яде, маман. Доколкото знам, нямаш много истинска храна в замъка. — Дългият фитил на търпението на Матю вече изгаряше заради събитията от последната вечер и сегашното хладно посрещане.
— Аз пък имам нужда от прясна кръв, но не очаквам Виктоар и Ален да я носят от Париж посред нощ. — Изабо изглеждаше много доволна от себе си, когато коленете ми се подгънаха.
Матю въздъхна раздразнено и ме хвана за лакътя, за да не падна.
— Март — започна той, като нарочно пренебрегна Изабо, — можеш ли да занесеш горе препечена филийка, яйца и чай за Даяна?
Икономката местеше поглед между Изабо и Матю, все едно седеше на централната трибуна в Уимбълдън. След това се засмя.
— Oc — отвърна тя и кимна ведро.
— Е, с вас двете ще се видим на вечеря — заключи спокойно Матю. Усетих четири ледени отпечатъка по гърба си, докато жените ни гледаха в гръб как се отдалечаваме. Март каза нещо на Изабо, което я накара да изсумти, а Матю се усмихна широко.
— Какво каза Март? — прошепнах аз. Много късно си спомних, че почти няма разговори, независимо дали се водят шепнешком или с крясъци, които всички в къщата да не могат да чуят.
— Че сме хубава двойка.
— Не искам Изабо да ми е сърдита през цялото време, докато сме тук.
— Не й обръщай внимание — посъветва ме в добро разположение на духа. — Само лае, но не хапе.
Влязохме в дълга стая с огромно разнообразие от столове и маси от най-различни стилове и периоди. Имаше и две камини, а над едната бяха нарисувани рицари в пълно бойно снаряжение, кръстосали копията си, без да пролеят капка кръв. Стенописът бе дело на същия романтичен и пълен с въображение ентусиаст, който бе изрисувал и преддверието. Две врати водеха към друга стая, чиито стени бяха покрити с лавици за книги.
— Това ли е библиотеката? — попитах и веднага забравих враждебността на Изабо. — Може ли да видя копието на «Aurora Consurgens»?
— По-късно — каза твърдо Матю. — Първо ще хапнеш, а после ще поспиш.
Поведе ме към друго извито стълбище през лабиринта от старинни мебели. Личеше му, че се движи с лекота, защото познаваше мястото отдавна. Аз обаче вървях по-внимателно, блъснах се в скрин с извита предна част и накарах една порцеланова ваза да се заклати. Когато най-накрая стигнахме в подножието на стълбището, Матю се спря.
— Има много стълби, а ти си уморена. Искаш ли да те нося?
— Не — отвърнах възмутено. — Няма да ти дам да ме метнеш на рамо като средновековен рицар-победител, грабнал плячка от битка.
Матю стисна устни и очите му блеснаха.
— Да не си посмял да се засмееш.
Той обаче се засмя. Смехът му отекна в каменните стени и сякаш цяла глутница вампири огласиха стълбището. В края на краищата, точно оттук рицарите са изнасяли жените на горния етаж. Но аз не смятах да ставам една от тях.
На петнайсетото стъпало вече започвах да се задъхвам. Каменните стълби на кулата не бяха направени за обикновени крака — очевидно бяха проектирани за вампири като Матю, които бяха или над метър и осемдесет високи, или много жилави, или и двете. Стиснах зъби и продължих да се катеря. След последната извивка на стълбището пред мен изведнъж се появи стая.
— О! — Покрих устата си с длан от учудване.
Нямаше нужда да ми казват чия е, навсякъде се чувстваше присъствието на Матю.
Намирахме се на върха на кръглата кула на замъка, онази със запазения коничен меден покрив в задната част на основния корпус. Стените бяха прорязани от високи тесни прозорци, през чиито оловни стъкла проникваха слънчевите лъчи и есенните багри от полята и горите навън.
Стаята беше кръгла и високите библиотеки заглаждаха меките й извивки до обичайните прави линии. Голямата камина бе вградена в мястото, където помещението се свързваше с централния корпус. И по някакво чудо бе убягнала от вниманието на художника на стенописи от деветнайсети век. В стаята имаше кресла и кушетки, маси и табуретки, повечето в различни нюанси на зеленото, кафявото и златното. Въпреки огромните размери и големите участъци сив камък по стените, цялостното впечатление можеше да се определи като топлина и уют.
Най-интригуващите предмети в помещението бяха тези, които Матю бе решил да запази от предишните си животи. Картина на Вермеер бе качена върху една библиотека. Изглеждаше ми непозната, не бе една от популярните творби на художника. Човекът на нея ужасно приличаше на Матю. Над камината висеше толкова голям меч, че само вампир би могъл да го вдигне. В един ъгъл видях доспехи с размерите на Матю. Срещу тях на дървена стойка висеше скелет, чиито кости бяха вързани с метална жица, приличаше на струна от пиано. На масата до него имаше два микроскопа, изработени през седемнайсети век, освен ако не се бях заблудила. В ниша на стената бе окачено разпятие, украсено с големи червени, зелени и сини камъни, както и поразително красив барелеф на Дева Мария.
Снежинките от погледа на Матю се посипаха по лицето ми, докато той ме наблюдаваше как разглеждам вещите му.
— Това е музей на Матю — казах тихо. Знаех, че зад всеки предмет тук има история.
— Просто кабинетът ми.
— Къде… — подех, но вместо да довърша, посочих микроскопите.
— По-късно ще ти кажа — отвърна той. — Имаш да изкачиш още трийсет стъпала.
Поведе ме към дъното на стаята, където се намираше друго стълбище. То също се виеше нагоре към небесата. След трийсет бавно изкачени стъпала застанах пред друга кръгла стая с огромно легло от орехова дървесина с балдахин. Високо над него се виждаха оголени подпорни греди, които поддържаха медния покрив. До стената имаше маса. Видях камина и няколко удобни кресла пред нея. Насреща открехната врата показваше грамадна вана.
— Прилича на ястребово гнездо — казах и надникнах през прозореца. Матю бе гледал този пейзаж през същите прозорци през Средновековието. Помислих си за другите жени, които е водил тук преди мен. Сигурна бях, че не съм първата, но не са били и чак толкова много. Около замъка витаеше усещане за самота.
Матю ме приближи и погледна през рамото ми.
— Харесва ли ти? — Усетих дъха му върху ухото си. Кимнах.
— Откога е? — попитах, защото не можех да потисна любопитството си.
— Тази кула ли? — уточни той. — Отпреди около седемстотин години.
— А селото? Знаят ли там за теб?
— Да. Също като вещиците, вампирите са по-добре защитени, когато са част от общество, което знае какви са, но не задава прекалено много въпроси.
Поколения от семейство Бишъп бяха живели в Мадисън без никой да вдига шум около тях. Също като Питър Нокс, и ние се криехме пред очите на всички.
— Благодаря, че ме доведе в Сет-Тур — казах. — Тук наистина изглежда по-безопасно, отколкото в Оксфорд. — Въпреки Изабо.
— А аз ти благодаря, че имаше куража да се изправиш пред майка ми. — Матю се засмя, сякаш чу някакви думи. Звукът бе придружен със силен аромат на карамфили. — Като всички родители и тя е прекалено загрижена.
— Почувствах се като зле облечена идиотка. Не съм донесла и една дреха, която тя би одобрила. — Прехапах устни и сбърчих чело.
— Изабо не одобряваше и Коко Шанел. Целиш се прекалено високо.
Засмях се и се обърнах. Очите ми потърсиха неговите. Когато ги срещнах, дъхът ми спря. Погледът на Матю се разходи по лицето ми и накрая се спря на устата. Ръката му се вдигна да ме докосне.
— Толкова си жизнена — изрече той дрезгаво. — Трябва да си с някой много, много по-млад мъж.
Повдигнах се на пръсти. Той наведе глава. Преди устните ни да се срещнат, един поднос изтрака върху масата.
— Vos etz arbres e branca — каза напевно Март и погледна дяволито Матю.
Той се засмя и й отвърна по същия начин с ясния си баритон.
— On fruitz de gaug sasazona.
— Какъв е този език? — полюбопитствах аз, като се отпуснах отново на цяло стъпало и последвах Матю към камината.
— Старият език — отвърна Март.
— Окситански. — Матю вдигна сребърния капак на чинията с яйца. Ароматът на топла храна изпълни стаята. — Март иска да ти рецитира поезия, преди да седнеш да ядеш.
Икономката се изкикоти и го удари по китката с кърпа, която измъкна от колана си. Той остави капака и седна.
— Ела, ела — подкани ме тя и посочи стола срещу него. — Седни, яж. — Направих каквото ми каза. Март наля на Матю бокал вино от висока стъклена гарафа със сребърна дръжка.
— Merces — промълви той и веднага пъхна чашата под носа си в приятно очакване.
В друга подобна гарафа бе налята леденостудена вода, от която Март сипа в друг бокал и ми го подаде. Наля и димящ чай, който веднага познах, че е от «Мариаж Фрер» в Париж. Очевидно Матю бе разгледал шкафовете ми, докато съм спала, и е бил доста конкретен в указанията за покупки. Март добави гъста сметана в чашата ми, преди да успея да я спра, а аз погледнах предупредително Матю. Имах нужда от съюзник. Но бях прекалено жадна, за да обръщам внимание. Той се облегна блажено назад и отпи от виното.
Март свали още неща от подноса — сребърни прибори, сол, пипер, масло, конфитюр, препечена филийка и златист омлет със свежи подправки.
— Merci, Март — казах с искрена благодарност.
— Яж! — нареди ми тя и този път се прицели с кърпата в мен.
Изглеждаше доволна от ентусиазма, с който лапнах първата хапка. След това подуши въздуха. Намръщи се и изсумтя отвратено към Матю, преди да се отправи към камината. Чу се драсване на кибритена клечка и сухите дърва започнаха да пукат.
— Март — протестира Матю, като се изправи с чаша в ръка. — И аз можех да го направя.
— Студено й е — промърмори жената, очевидно ядосана, че не се бе сетил да свърши тази работа, преди да седне на масата. — А ти си жаден. Аз ще запаля камината.
Само за минути огънят пламна буйно. Макар че не можеше да стопли огромното помещение, поне пречупи въздуха. Март си изтупа ръцете и стана от пода.
— Тя трябва да поспи. Подушвам, че е уплашена.
— Ще спи, след като се нахрани — заяви Матю и вдигна дясната си ръка в знак, че обещава да се погрижи. Март го гледа дълго време, след това му размаха заплашително пръст, все едно бе на петнайсет години, а не на петнайсет века. Накрая невинното му изражение успя да я убеди. Излезе от стаята и старите й нозе уверено поеха надолу по стръмните стълби.
— Окситанският е езикът на трубадурите, нали? — попитах, след като икономката си тръгна. Вампирът кимна. — Не знаех, че се говори толкова на север.
— Не сме чак толкова на север — уточни Матю с усмивка. — Някога Париж е бил просто незначителен граничен град. Тогава повечето хора са говорили окситански. Възвишенията държали северняците и езика им на разстояние. Дори и днес хората са подозрителни към чужденците.
— И какво означават думите? — попитах.
— «Ти си дървото и клонът — преведе той, впил поглед в пейзажа, който се откриваше през близкия прозорец, — на които зрее плодът на удоволствието.» — Поклати тъжно глава. — Март ще си тананика цял следобед тази песен и ще подлуди Изабо.
Огънят се разгаряше все повече и пръскаше топлина, от която започна да ми се приспива. Когато приключих с яйцата, вече ми бе трудно да си държа очите отворени.
По средата на прозявка, от която щеше да ми се откачи ченето, Матю ме вдигна от стола. Прегърна ме и ме пое на ръце, а аз започнах да протестирам.
— Престани — скастри ме той. — Едвам седиш изправена, не вярвам да можеш да вървиш.
Положи ме внимателно в края на леглото и отметна покривката. Снежнобелите колосани чаршафи изглеждаха примамливо. Отпуснах глава на планината от пухени възглавници, наредени до сложните дърворезби на таблата от орехово дърво.
— Поспи. — Матю дръпна балдахина с две ръце.
— Не съм сигурна, че ще мога — промърморих, потискайки друга прозявка. — Не си падам много по следобедния сън.
— На мен ми изглежда като да е точно обратното — изтъкна той безстрастно. — Сега вече си във Франция. От теб не се очаква да полагаш усилия. Ще съм долу. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.
Едното стълбище водеше от преддверието към кабинета му, а другото — към спалнята в другия край. Никой не можеше да стигне до тази стая, без да мине през Матю. Помещенията бяха така подредени, че да го пазят от собственото му семейство.
На устните ми напря въпрос, но той пусна балдахина и ми затвори устата. Балдахинът не пропускаше светлина и ме пазеше от въздушните течения. Отпуснах се на твърдия дюшек и завивките ме затоплиха. Бързо се унесох.
Събудих се от шумоленето на страници и рязко се изправих до седнало положение, като се опитвах да се сетя каква е тази кутия от плат, в която се намирам, и кой ме е затворил в нея. След това си спомних къде съм.
Франция. Матю. Неговият дом.
— Матю? — повиках го тихо.
Той разтвори балдахина и ме погледна усмихнат. Зад него видях десетки запалени свещи. Някои бяха поставени в бокали, а други в красиво украсени свещници на пода и на масата.
— За човек, който не си пада по следобедната дрямка, доста добре си поспа — каза той доволно. За него идването ни във Франция вече започваше да се очертава като успешно.
— Колко е часът?
— Ще ти купя часовник, ако не спреш да ме питаш. — Погледна старото си «Картие». — Почти два следобед. Март ще се появи всеки миг с чая. Искаш ли да си вземеш душ и да се преоблечеш?
Мисълта за горещ душ ме накара бързо да отметна завивките.
— Да, моля!
Матю ме хвана за ръцете и ми помогна да стъпя на пода, който се оказа много по-далеч, отколкото си мислех. Беше също така студен, каменните плочи ужилиха стъпалата ми.
— Чантата ти е в банята, а компютърът ти е долу в кабинета ми. Има чисти кърпи. Оправяй се спокойно. — Проследи ме с поглед, докато отивах към банята.
— Ама че място! — възкликнах. Между два от прозорците бе поставена огромна бяла вана. Платненият ми сак от «Йейл» лежеше върху дървена пейка. От стената в далечния ъгъл стърчеше душ.
Пуснах водата и предположих, че ще трябва да почакам да потече гореща. Но като по чудо веднага ме обви пара и ароматът на мед и нектарини от сапуна отми напрежението от последните двайсет и четири часа.
След като мускулите ми се отпуснаха, се пъхнах в джинси и поло, навлякох на краката си и чифт чорапи. Нямаше контакт за сешоара, затова си избърсах косата с кърпа и я сресах, преди да се опитам да я вържа на опашка.
— Март донесе чай — съобщи той, когато влязох в спалнята. Видях на масата чайник и чаша. — Искаш ли да ти налея?
Въздъхнах от удоволствие, когато приятно топлата течност се стече в гърлото ми.
— Кога мога да видя ръкописа «Aurora»?
— Когато се уверя, че няма да се загубиш по пътя за библиотеката. Готова ли си за обиколка из замъка?
— Да, моля. — Надянах си обувки и изтичах до банята, за да си взема пуловер. Докато се щурах насам-натам, Матю ме чакаше търпеливо на стълбището.
— Да вземем ли чайника с нас долу? — попитах, спирайки внезапно на място.
— Не, Март ще се ядоса, ако оставя гостенката да пипне и един съд. Изчакай двайсет и четири часа и тогава й предложи да й помогнеш.
Матю можеше да слиза по стълбите и с вързани очи. Аз пък пристъпях внимателно, като се държах за каменните стени.
Когато стигнахме в кабинета му, той посочи към компютъра ми, включен да се зарежда на масата до прозореца. След това слязохме в салона. Там заварихме Март. В камината гореше огън и от него миришеше на пушек. Сграбчих ръката на Матю.
— Библиотеката — настоях. — Обиколката трябва да започне оттам.
Помещението бе запълвано през годините със сбирщина от всякакви предмети и най-разнообразни мебели. Старинен италиански дървен сгъваем стол стоеше до френско писалище, край огромната дъбова маса от осемнайсети век имаше шкафове, които сякаш бяха извадени от викториански музей. Въпреки тези дизайнерски разминавания, атмосферата в стаята се обединяваше от километричните полици, върху които бяха подредени книги с кожени подвързии, и от огромния килим от Обюсон в меки златисти, сини и кафяви краски.
Като в повечето стари библиотеки и тук книгите бяха подредени по размер. Дебели ръкописи с кожени подвързии и красив обков бяха поставени с гръбчетата навътре, а заглавията бяха изписани на противоположната страна върху събраните страници. Имаше и от първите печатни книги, включително и в джобни формати, които разказваха историята на книгопечатането от средата на петнайсети век до наши дни. Множество редки първи издания, сред които разказите за Шерлок Холмс на Артър Конан Дойл и «Мечът в камъка» на Т. Х. Уайт. В една от библиотеките бяха събрани само книги голям формат — ботанически книги, атласи, медицински книги. При такова изобилие тук долу, какви ли богатства се криеха в кабинета на Матю?
Остави ме да се разходя из помещението, да чета заглавията и да възклицавам. Върнах се при него, останала без думи, само клатех невярващо глава.
— Така става, като купуваш книги векове наред — сви рамене Матю, с което ми напомни за Изабо. — Започват да се трупат. От много неща сме се отървали през годините. Наложи се. Иначе тази стая трябваше да е с размерите на Националната библиотека.
— Къде е?
— Виждам, че вече нямаш търпение. — Отиде до една полица и погледът му обходи томовете по нея. Извади малка книжка с черни корици и ми я подаде.
Огледах се за поставка, на която да я сложа, а той се засмя.
— Просто я отвори, Даяна. Няма да се разпадне.
Чувствах се неестествено с ръкописа в ръце, защото бях обучена да се отнасям към подобни книги като към редки ценни предмети, а не като към четиво. Постарах се да не я отварям прекалено много, за да не повредя подвързията, и надникнах вътре. Към мен се втурна експлозия от ярки цветове, златно и сребърно.
— О! — възкликнах. Другите копия на «Aurora», които бях виждала, не бяха и наполовина толкова изящни. — Красиво е. Знаеш ли кой е правил илюстрациите?
— Жена на име Бурго Льо Ноар. Беше доста популярна в Париж в средата на четиринайсети век. — Матю взе книгата от ръцете ми и я отвори широко. — Ето. Сега вече можеш да я видиш както трябва.
На първата илюстрация имаше кралица, застанала на малък хълм и приютила седем малки същества под наметалото си. Изображението бе обградено от деликатни виещи се лози. Тук-там имаше по някоя цветна пъпка, а по клоните бяха накацали птици. Бродираната със златно рокля на кралицата изпъкваше на червения фон и блестеше под следобедната светлина. В дъното на страницата се виждаше мъж в черна роба, седнал върху щит с герб в черно и сребърно. Вниманието на мъжа бе насочено към кралицата, изражението му бе трескаво, а ръцете — молитвено вдигнати.
— Никой няма да повярва. Неизвестно копие на «Aurora Consurgens» с илюстрации, дело на жена? — Поклатих глава очарована. — Как бих могла да я цитирам?
— Ще дам под наем ръкописа на библиотеката за редки книги и ръкописи «Биенике» на «Йейл» за година, ако това ще помогне. Анонимно, разбира се. Колкото до Бурго, специалистите ще твърдят, че са дело на баща й. Но те са нейни. Вероятно още пазя разписката някъде тук — каза разсеяно Матю и се огледа. — Ще питам Изабо къде са нещата на Годфроа.
— Годфроа? — На непознатия герб имаше хералдическа лилия, обградена от змия, захапала опашката си.
— Брат ми. — Разсеяността изчезна от гласа му и лицето му потъмня. — Умря през 1668, докато се биеше в една от безумните войни на Луи XIV. — Затвори внимателно ръкописа и го остави на близката маса. — Ще го кача по-късно в кабинета си, за да можеш да го разгледаш на спокойствие. Изабо сутрин си чете вестниците тук, но през останалото време няма никой. Добре дошла си да разглеждаш книгите, когато си поискаш.
След тази покана ме отведе в салона, а след това в голямата зала. Застанахме до масата с китайската купа и той ми показа особеностите на помещението, включително старата менестрелска галерия, отвора с капак на тавана, през който някога е излизал димът, преди да бъдат построени камините и комините, и входа към квадратната наблюдателна кула с изглед към главния подход към замъка. Изкачването й можеше да почака до следващия ден.
После ме поведе надолу към подземния етаж и неговия лабиринт от складове, винарни, кухни, помещения за прислугата, килери. Март излезе от една от кухните, изцапана до лактите с брашно, и ми предложи прясна кифличка, току-що извадена от фурната. Загризах я, докато Матю ме развеждаше по коридорите и ми разказваше за някогашното предназначение на всяка стая — къде е било складирано житото, къде е било окачвано еленското месо, къде е правено сиренето.
— Вампирите не ядат — възразих аз объркана.
— Така е, но гостите ни ядат. Март обожава да готви.
Обещах да я затрупам с работа. Кифличката беше вкусна, а яйцата на закуска — перфектни.
Следващата ни спирка беше градината. Макар да се бяхме спуснали под приземния етаж, за да влезем в кухнята, излязохме от замъка, без да се изкачваме. Градината беше като излязла от шестнайсети век, с ясно очертани лехи, засадени с подправки и есенни зеленчуци. По краищата й имаше розови храсти, някои от които още цъфтяха.
Но ароматът, който ме заинтригува, не бе на цветя. Насочих се право към ниска сграда.
— Внимавай, Даяна — извика Матю и затича след мен по чакълената пътека. — Балтазар хапе.
— Кой е Балтазар?
Той застана пред входа на конюшните с разтревожено изражение.
— Жребецът, който се отърква в гърба ти — поясни притеснено Матю. Стоях с гръб към голям кон с тежки копита, а в краката ми се увъртаха мастиф и вълкодав и ме душеха с любопитство.
— О, той няма да ме ухапе. — Огромният першерон завъртя глава и отърка ушите си в ханша ми. — А кои са тези господа? — попитах и погладих козината на врата на вълкодава, докато мастифът се опитваше да ми налапа ръката.
— Вълкодавът е Фалън, а мастифът е Хектор. — Матю щракна с пръсти и двете кучета изтичаха при него, седнаха послушно и го загледаха за нови команди. — Моля те, отдалечи се от коня ми.
— Защо? Нищо няма да ми направи. — Балтазар зари с копито в знак на съгласие, дръпна уши назад и погледна надменно Матю.
— «Пеперудата лети към светлината, която я привлича, само защото не знае, че огънят може да я погълне» — промърмори под носа си Матю. — Балтазар се държи добре, докато се отегчи. Искам да се отдалечиш, преди да е изритал вратата на яслата си.
— Изнервяме господаря ти и той започва да рецитира непозната поезия, писана от луди италиански монаси. Ще се върна утре с нещо сладко. — Обърнах се и целунах Балтазар по носа. Той затропа с копита от нетърпение.
Матю се опита да прикрие изненадата си.
— Ти позна стиховете?
— Джордано Бруно. «Жадният елен тича към потока, защото не подозира за лъка, който го дебне — продължих аз. — Еднорогът бяга към бърлогата си, защото не вижда заложената примка.»
— Знаеш произведенията на Ноланеца? — Матю използва прозвището, с което мистикът от шестнайсети век сам се е наричал.
Очите ми се разшириха. Мили боже, дали е познавал Бруно, както е познавал и Макиавели? Явно го привличаше всяка странна птица, бродила някога по този свят.
— Той е един от първите поддръжници на Коперник, а моята специалност е история на науката. Как се запозна с произведенията на Бруно?
— Обичам да чета — отвърна той уклончиво.
— Познавал си го! — Тонът ми бе обвинителен. — Демон ли беше?
— И то такъв, който често прекрачваше границата между гениалността и лудостта.
— Трябваше да се досетя. Вярвал е, че има извънземен живот, и проклинал инквизицията по пътя към кладата — казах аз и поклатих глава.
— Въпреки това е проумял силата на желанието.
Погледнах пронизително вампира.
— «Желанието ме кара да вървя напред, а страхът ме възпира.» Спомена ли Бруно в есето си за стипендията на «Ол Соулс»?
— Съвсем бегло. — Матю сви строго устни. — Би ли се отдалечила от конюшнята, ако обичаш? Друг път ще си говорим за философия.
В главата ми изплуваха и други цитати. Имаше и още нещо в произведенията на Бруно, което бе накарало Матю да се сети за тях. Той пишеше за богинята Диана.
Отстъпих далеч от конюшните.
— Балтазар не е пони — предупреди ме Матю и ме дръпна за лакътя.
— Виждам. Но аз се спогаждам с конете. — Алхимичният ръкопис и италианският философ се изпариха от ума ми при мисълта за това предизвикателство.
— Да не би и да яздиш? — попита недоверчиво Матю.
— Израснала съм в провинцията и яздя от дете. Обездка, скокове, всичко. — Язденето на кон приличаше повече на летене дори от гребането.
— Имаме и други коне. Балтазар няма да мърда от яслата си — беше категоричен той.
Ездата бе непредвиден бонус към пътуването до Франция, който направи хладината на Изабо почти поносима. Матю ме поведе към другия край на конюшните, където ни чакаха шест прекрасни животни. Две от тях бяха големи и черни — макар и не с размерите на Балтазар. Имаше кафеникава кобила със заоблени форми, дорест кастрат и два сиви анадалуски коня с големи копита и извити шии. Единият се приближи до вратата, за да види какво се случва на територията му.
— Това е Нар Ракаса — каза Матю и нежно погали коня по муцуната. — Името означава «танцуващ с огън». Обикновено я наричаме Ракаса. Движи се грациозно, но е своеволна. Двете сигурно ще се разберете прекрасно.
Отказах да захапя стръвта, въпреки че бе чаровно размахана под носа ми. Оставих Ракаса да подуши лицето и косата ми.
— А как е името на сестра й?
— Фидат, значи сребро. — Фидат пристъпи напред, когато Матю произнесе името й, и тъмните й очи го погледнаха с обич. — Фидат е кобилата на Изабо. — Сетне посочи към двата черни жребеца. — А тези са моите. Дар и Саяд.
— Какво означават техните имена? — попитах и се приближих към яслите им.
— Дар на арабски значи време, а Саяд — ловец — обясни ми Матю и застана до мен. — Саяд обича да препуска през полята, да гони дивеч и да прескача плетове. Дар е търпелив и стабилен.
Продължихме обиколката. Матю ми сочеше очертанията на планинските хребети и ориентирите към града. Показа ми къде замъкът е бил реконструиран, строителите бяха използвали различен вид камък, защото оригиналният вече не се намирал. Когато приключихме, вече нямаше как да се изгубя, най-вече заради централната кула, която бе трудно да пропуснеш.
— Защо съм толкова уморена — прозях се аз, когато се върнахме в замъка.
— Ти си безнадежден случай — подхвърли раздразнено Матю. — Наистина ли искаш да ти припомня събитията от последните трийсет и шест часа?
По негово настояване се съгласих на още една дрямка. Оставих го в кабинета му, качих се по стълбите и се хвърлих на леглото, прекалено уморена дори да духна свещите.
Секунди по-късно вече сънувах как яздя през тъмна гора. Носех свободна зелена туника, прихваната с колан за талията ми. На краката ми имаше сандали, чиито кожени каишки се кръстосваха по глезените и прасците ми. По меката горска настилка зад мен се чуваше тътен от копита и стъпки на бягащи кучета. На рамото ми имаше колчан стрели, а в единия си юмрук стисках лък. Въпреки зловещите звуци на преследвачите ми, не изпитвах никакъв страх.
Усмихнах се насън, защото бях убедена, че мога да надбягам тези, които се опитваха да ме хванат.
— Полети — заповядах и конят ми се подчини.


19.

Първите ми мисли на следващата сутрин бяха насочени към ездата.
Сресах се набързо, изплакнах си устата и навлякох черен клин — най-близката до ездачески брич дреха в багажа ми. С маратонки щеше да е невъзможно да си задържа краката в стремената, затова си обух мокасините. Не бяха най-подходящи за целта, но щяха да свършат работа. Памучна фланела с дълги ръкави и поларен пуловер довършиха екипа ми. Вързах си косата на опашка и се върнах в спалнята.
Матю вдигна вежди, когато ме видя как се втурвам в стаята, протегна ръка и ме спря. Беше се облегнал на широката арка, която водеше към стълбите, в идеален вид както винаги, с тъмносиви бричове и черен пуловер.
— Да пояздим следобед.
Очаквах го. Вечерята с Изабо беше най-меко казано напрегната и след нея сънувах кошмари. Матю на няколко пъти се качи по стълбите, за да ме нагледа.
— Добре съм. Малко физически упражнения и свежият въздух ще ми се отразят добре. — Когато се опитах отново да премина покрай него, той ме спря само с мрачния си поглед.
— Само да припариш до седло, те връщам у дома. Ясно?
— Ясно.
Когато слязохме долу, се запътих към трапезарията, но Матю ме дръпна в другата посока.
— Да ядем в кухнята — каза той тихо. Нямаше да има официална закуска, по време на която Изабо да ме зяпа над разтворения «Льо Монд». Това беше добра новина.
Хапнахме в покоите на икономката пред разпаления огън на маса, сложена за двама — макар да бях единствената, която се възползва от обилната и отлична храна. Върху издрасканата маса бе поставена огромна кана чай, увита в ленена кърпа, за да пази топлината. Март ме погледна загрижено и зацъка с език, като видя тъмните кръгове под очите и бледото ми лице.
Когато оставих вилицата си, Матю посегна към пирамида от кутии, върху които имаше каска, покрита с черно кадифе.
— За теб — вдигна той и ги постави на масата.
Каската говореше сама по себе си. Имаше форма на висока бейзболна шапка и черна копринена панделка над периферията. Въпреки кадифето и панделката, каската беше здрава и направена най-вече за да пази крехките човешки черепи от сблъсъка със земята. Никак не исках да я слагам, но осъзнавах, че е добра предпазна мярка.
— Благодаря — отвърнах. — Какво има в кутиите?
— Отвори ги и виж.
В първата бе сгънат черен брич с кадифени кръпки от вътрешната страна на коленете, за по-добро триене със седлото. С него щеше да се язди много по-приятно, отколкото с тънкия ми хлъзгав клин. Освен това ми изглеждаше по мярка. Сигурно Матю се е обадил където трябва и е разбрал размера ми, докато съм дремвала. Усмихнах му се с благодарност.
Във втората открих черна жилетка с дълги пешове и твърди метални банели, зашити в ръбовете. Изглеждаше като черупка на костенурка — неудобна, но добре защитена — а сигурно и усещането в нея щеше да е същото.
— Това не беше необходимо. — Вдигнах я и се намръщих.
— Необходима е, ако ще яздиш. — В гласа му нямаше и капчица емоция. — Спомена, че имаш опит. Ако е така, няма да имаш проблем с тежестта й.
Лицето ми се зачерви и усетих предупредително изтръпване по върховете на пръстите. Матю ме наблюдаваше с интерес, а Март се появи на вратата и изсумтя. Започнах да дишам дълбоко, докато изтръпването изчезна.
— Слагаш си предпазен колан в колата ми — продължи спокойно той. — Ще си сложиш и жилетката, когато се качваш на коня ми.
Погледите ни се впиха в битка на волята. Мисълта за свежия въздух предопредели разгрома ми, а очите на Матю весело светнаха. Със сигурност препирните ни бяха забавни за гледане, също като размяната на реплики между Матю и Изабо.
Придърпах и последната кутия към себе си в мълчаливо подчинение. Беше дълга и тежка и когато вдигнах капака, ме лъхна остра миризма на кожа.
Ботуши. Високи до коленете черни ботуши. Никога не бях притежавала кон и имах ограничени средства, затова и никога не бях имала истински ездачески ботуши. Тези бяха красиви, извити по очертанията на прасците и от хубава кожа. Пръстите ми докоснаха лъщящата им повърхност.
— Благодаря — избъбрих задъхано, зарадвана от изненадата.
— Сигурен съм, че ще ти станат — каза Матю и погледът му омекна.
— Хайде, момиче — обади се весело Март от вратата. — Отивай да се преобличаш.
Едва ме бе вкарала в пералното помещение, и аз вече изритвах мокасините от краката си и смъквах клина. Тя взе дрехата от ликра и памук, докато аз надявах бричовете.
— Някога жените не яздеха като мъжете — отбеляза Март, погледна мускулите на краката ми и поклати глава.
Когато се върнах, Матю говореше по телефона и даваше указания и на другите хора в неговия свят, които очакваха да ги ръководи. Вдигна очи и ме погледна с одобрение.
— Така ще ти е по-удобно. — Стана и взе ботушите. — Тук няма обувалка, така че ще трябва да отидеш до конюшните с другите си обувки.
— Не, искам да ги обуя веднага — настоях и протегнах ръце.
— Тогава седни. — Поклати глава пред моето нетърпение. — Няма да можеш да ги обуеш от първия път без чужда помощ. — Матю вдигна стола ми заедно с мен и го завъртя така, че да има повече място за маневриране. Вдигна десния ботуш и аз пъхнах в него крака си до глезена. Оказа се прав. Колкото и да дърпах, нямаше как да си прекарам стъпалото през твърдата кожа. Той се надвеси над крака ми, хвана подметката и започна внимателно да натиска, докато аз дърпах кончова. След неколкоминутна борба кракът ми влезе докрай. Матю бутна за последно подметката и ботушът залепна по крака ми.
След като обух и другия, вдигнах крака, за да се насладя на гледката. Матю придърпа и потупа ботушите и мушна студените си пръсти през горния ръб, за да се увери, че прилепналата кожа не е спряла кръвообращението. Изправих се, а краката ми изглеждаха необичайно дълги. Направих няколко сковани стъпки и се позавъртях.
— Благодаря. — Прегърнах го, надигайки се на пръсти. — Обожавам ги.
Матю занесе жилетката и шапката до конюшните, точно както носеше компютъра ми и рогозката за йога в Оксфорд. Вратите бяха широко отворени и отвътре долитаха звуци на усилена работа.
— Жорж? — извика Матю. Иззад ъгъла се появи дребен жилав мъж на неопределена възраст, със сигурност не беше вампир. Носеше юзда и чесало. Когато минахме покрай яслата на Балтазар, жребецът затупа гневно с копита и тръсна глава. Сякаш ми напомняше: «Ти ми обеща!». В джоба си носех малка ябълка, която бях запазила от закуската.
— Ето ти, миличък — казах нежно и му я подадох върху разтворената си длан. Матю гледаше уплашено как Балтазар протегна шия и приближи разтворените си устни към плода в ръката ми. След като ябълката се озова в устата му, той изгледа победоносно собственика си.
— Да, виждам, че се правиш на принц — сгълча го строго Матю. — Но това не означава, че ти е позволено да се държиш като дявол при първа възможност. — Балтазар зари раздразнено с копита.
Минахме през сервизното помещение. Освен обикновени седла, сбруи и юзди, имаше и квадратни дървени рамки, на които бяха закрепени малки столчета със странни дръжки отстрани.
— Какво е това?
— Странични седла — обясни Матю, докато си сваляше обувките и пъхаше краката си в чифт износени ботуши. Стъпалото му се плъзна вътре с лекота, достатъчно беше едно движение на крака и леко подръпване на кончова. — Изабо ги предпочита.
Дар и Ракаса извърнаха глави и се загледаха в Жорж и Матю, които обсъждаха всички естествени препятствия, на които бихме могли да се натъкнем. Протегнах длан към Дар, изпълнена със съжаление, че нямам още една ябълка в джоба си. Кастратът също изглеждаше разочарован, след като долови сладкия плодов дъх.
— Следващия път — обещах аз. Наведох се, промуших се под шията му и се озовах при Ракаса. — Здравей, красавице.
Кобилата вдигна предния си десен крак и склони глава към мен. Погалих я по шията и гърба, за да свикне с миризмата и докосването ми, и подръпнах седлото, за да проверя колко добре е затегнато и да се уверя, че подложката под него е изгладена. Тя изопна шия и ме подуши, навря носа си в пуловера ми, където досега бе стояла ябълката. Вдигна възмутено глава.
— На теб също — обещах й и се засмях. Потупах я по задницата. — Дай да погледна.
Конете обичат да ги пипат по краката колкото вещиците обичат да ги топят във вода — с други думи, никак. Но от опит и от предпазливост никога не яздех кон, преди да проверя дали няма нещо забито в копитата му.
Когато се изправих, видях, че двамата мъже ме наблюдават внимателно. Жорж подметна нещо, очевидно обясняваше какво правя. Матю кимна замислено и вдигна жилетката и шапката ми. Жилетката беше твърда и стегната, но не толкова неудобна, колкото очаквах. Опашката ми пречеше да си сложа шапката, затова дръпнах ластика по-надолу, преди да закопчея ремъка под брадичката си. Матю стоеше зад гърба ми, докато, хванала поводите, промуших крак в стремето на Ракаса.
— Защо никога не ми даваш да ти помагам? — изръмжа той в ухото ми.
— Мога и сама да яхна кон — заявих разгорещено.
— Но не ти се налага. — Хвана ме за прасеца и ме повдигна с лекота към седлото. След това провери дължината на стремената, увери се, че коланът на седлото е здраво закопчан и отиде при своя кон. Метна се на гърба му с увереност, която говореше, че язди от векове. Изглеждаше като крал на седлото.
Ракаса започна да пристъпва на едно място от нетърпение и аз забих пети в хълбоците й. Тя се спря, изглеждаше озадачена.
— Спокойно — прошепнах й. Кобилата наведе глава, взря се пред себе си и замърда с уши.
— Поразходи я, докато си проверя седлото — подхвърли небрежно Матю, преметна крак през гърба на Дар и започна да си играе с кожения ремък на стремената. Присвих очи. Стремената му не се нуждаеха от нагласяне. Всъщност проверяваше ездаческите ми умения.
Поразходих Ракаса, за да усетя походката й. Андалуската кобила наистина танцуваше, елегантно повдигаше крак и го забиваше твърдо в земята с красиво люлеещо движение. Подминахме Матю, който бе спрял да се преструва, че си оправя седлото. Жорж се облегна на оградата и се усмихна широко.
— Красавица — прошепнах аз. Лявото й ухо се стрелна назад и тя леко ускори крачка. Притиснах прасеца си в хълбока й точно зад стремето и тя тръгна още по-бързо, извила шия. Колко ли щеше да се ядоса Матю, ако прескочехме оградата?
Със сигурност щеше да се ядоса.
Ракаса зави и побягна в тръс.
— Е? — попитах.
Жорж кимна и отвори вратата на двора.
— Стойката ти е добра — похвали ме Матю, гледайки ме отзад. — И държиш правилно ръцете си. Ще се справиш. Между другото — продължи той съвсем непринудено, като се наклони към мен и сниши глас, — ако беше прескочила оградата, с днешния излет щеше да е свършено.
След като прекосихме парка и излязохме през старата порта, дърветата станаха по-нагъсто и Матю започна да оглежда внимателно гората. Но като навлязохме навътре, той се отпусна, защото бе проверил всяко същество наоколо и се бе уверил, че никое от тях не ходи на два крака.
Матю пришпори Дар и Ракаса послушно ме чакаше да направя същото с нея. Така и сторих и още веднъж се удивих колко гладко се движи.
— Какъв кон е Дар? — попитах, като забелязах плавната му походка.
— Предполагам, че можем да го наречем дестриер — обясни Матю. — С такива коне рицарите са ходили на кръстоносни походи. Породата е създадена, за да се постигне скорост и пъргавост.
— Мислех, че дестриерите са огромни. — Дар наистина беше по-едър от Ракаса, но не чак толкова.
— Били са, но за времето си. Все пак не достатъчно, за да ги язди в битка някой от това семейство, особено в пълно бойно снаряжение. Ние се обучавахме на коне като Дар и ги яздехме за удоволствие, но се биехме с першерони като Балтазар.
Загледах се между ушите на Ракаса, събирах смелост да повдигна друг въпрос.
— Може ли да попитам нещо за майка ти?
— Разбира се — кимна Матю и се намести на седлото. Постави едната си ръка на кръста, а с другата вдигна високо поводите. Сега вече със сигурност знаех как е изгледал средновековен рицар на кон.
— Защо мрази вещиците толкова много? Вампирите и вещиците са по принцип врагове, но неприязънта на Изабо към мен е доста по-голяма. Струва ми се, че е на лична основа.
— Май не очакваш отговор от типа, че миришеш на пролет.
— Да, искам истинската причина.
— Ревнува. — Матю потупа Дар по гърба.
— И от какво, за бога?
— Да видим. От способностите ти, особено да виждаш в бъдещето. От възможността да родиш деца и да предадеш тези способности на поколението си. А също и че ти е лесно да умреш, предполагам — каза той замислено.
— Ти и Луиза сте нейни деца.
— Да. Изабо ни създаде и двамата. Но мисля, че не е същото, като да родиш деца.
— Защо завижда на вещиците за способността им да виждат в бъдещето?
— Има нещо общо с прераждането й. Нейният създател не е поискал разрешение от нея. — Лицето му потъмня. — Искал я е за съпруга и просто я е отвлякъл и я превърнал във вампир. Преди имала репутация на ясновидка, а и била достатъчно млада, за да се надява да има деца. Но щом станала вампир, и двете й способности изчезнали. Тя така и не успя да го преодолее и вещиците непрекъснато й припомнят какво е загубила.
— А защо завижда на вещиците, че могат лесно да умрат?
— Защото баща ми й липсва. — Той млъкна и ми стана ясно, че съм го притиснала да говори прекалено много.
Дърветата станаха по-нарядко и Ракаса нетърпеливо вирна уши.
— Давай — каза той примирено и посочи към откритото поле пред нас.
Кобилата се втурна напред при първото докосване на петите ми и захапа повода си. Забави ход, докато се качваше по склона, но когато се озова на най-високата точка, изпръхтя и замята глава, очевидно изпитваше удоволствие, че Дар е в подножието, а тя е на върха. Поведох я да прави осморки, за да не се препъне.
Дар също набра скорост и затича в галоп, черната му опашка се вееше зад него, а копитата му тропаха по земята с невероятна бързина. Затаих дъх и подръпнах юздите на Ракаса, за да я накарам да спре. Значи това било най-важното качество на дестриерите. Ускоряваха от нула до сто километра за отрицателно време, като добре настроена спортна кола. Матю не направи нищо, за да забави коня си, когато се доближи до мен, но Дар сам спря на около метър от нас и леко се наклони от инерцията.
— Фукльо! Не ми даваш да прескоча оградата, а правиш такива демонстрации? — подразних го аз.
— Дар не тича достатъчно напоследък. Точно от това има нужда. — Матю се ухили и потупа коня си по гърба. — Искаш ли да се надбягваме? Ще ви дадем преднина, разбира се — каза той и се поклони учтиво.
— Готово. В каква посока?
Той посочи към самотно дърво на билото и започна да ме следи внимателно кога ще потегля. Беше избрал цел, покрай която можеше да се премине, без да се блъснеш в нищо. Може би Ракаса не бе толкова добра във внезапното спиране като Дар.
Нямаше с какво да изненадам един вампир и беше изключено кобилата ми, колкото и елегантно да се движеше, да надбяга Дар по билото. Въпреки това нямах търпение да пробвам бързината на животното. Наведох се напред и потупах Ракаса по шията. Положих брадичката си за миг върху топлата й кожа и затворих очи.
«Полети», насърчих я наум.
Тя се втурна напред, сякаш някой я плесна по задницата, а аз се оставих на инстинктите си.
Повдигнах се от седлото, за да я улесня, опитах се да отпусна юздите. Когато скоростта й стана равномерна, седнах обратно и стиснах топлото й тяло между краката си. Измуших стъпалата си от ненужните вече стремена и зарових пръсти в гривата й. Матю се носеше с Дар зад нас. Беше като сън, като в онзи, в който коне и кучета ме преследваха. Лявата ми ръка се сви, сякаш в нея имаше нещо, приведох се ниско над Ракаса и затворих очи.
«Полети», повторих наум, а гласът в главата ми вече не звучеше като моя. Ракаса ускори ход.
Дървото се приближаваше. Матю изруга на окситански, Ракаса се премести вляво в последния момент и намали скоростта, а след това премина в тръс. Някой подръпна юздите й. Отворих веднага очи разтревожена.
— Винаги ли яздиш непознати коне с най-висока скорост? — попита Матю с хладен гняв. — Гребеш със затворени очи, виждал съм те. Вървиш по същия начин. Винаги съм подозирал, че в това е замесена магия. Сигурно използваш способностите си и при езда. Иначе трябваше да си мъртва. И според мен казваше на Ракаса какво да прави по телепатия, а не я водеше с ръце и крака.
Почудих се дали говори истината. Матю изсумтя нетърпеливо и слезе от коня, като преметна десния си крак над главата на Дар, отблъсна се с левия от стремето и застана пред коня си.
— Слизай — нареди той грубо и хвана поводите на Ракаса.
Слязох по традиционния начин, преметнах левия си крак над задницата на Ракаса. Когато застанах с гръб към Матю, той ме обгърна и ме свали от коня. Сега вече знаех защо предпочитам да съм с лице към хората. Така нямаше как да ме сграбчат изотзад и да ме свалят от седлото. Той ме обърна към себе си и ме притисна към гърдите си.
— Dieu — прошепна в косата ми. — Не прави никога повече така.
— Нали каза да не се притеснявам какво правя? Нали затова ме доведе във Франция? — попитах аз, объркана от реакцията му.
— Извинявай — каза той сериозно. — Опитвам се да не ти се бъркам. Но ми е трудно да те гледам как използваш способности, които не разбирам, особено когато и ти не осъзнаваш какво вършиш.
Матю ме остави при конете, като върза юздите им така, че да не се спънат в тях, но да могат да пасат рядката есенна трева. Когато се върна, лицето му бе мрачно.
— Трябва да ти покажа нещо. — Поведе ме към дървото и седнахме под него. Свих внимателно крака, но настрани, за да не забия шпорите в бедрата си. Матю коленичи и приседна върху прасците си.
Бръкна в джоба на бричовете си и извади лист хартия с черни и сиви черти на бял фон. Беше сгъван и разгъван многократно.
Беше ДНК тест.
— Моят ли е?
— Твоят.
— Кога? — Пръстите ми се плъзнаха по чертите на листа.
— Маркъс ми донесе резултатите в «Ню Колидж». Не исках да ти ги показвам толкова скоро, след като ти припомниха за смъртта на родителите ти. — Той се поколеба. — Правилно ли постъпих, като изчаках?
Кимнах, той изглеждаше облекчен.
— И какво показва тестът? — попитах.
— Не успяхме да разберем всичко — поде той бавно. — Но Маркъс и Мириам откриха в твоята ДНК особености, които сме виждали и преди.
Ситният равен почерк на Мириам се виждаше в левия край на листа, а чертичките, някои оградени с червен маркер, бяха в десния.
— Това пък е генетичният маркер на предсказания — продължи Матю и ми посочи първата оградена чертичка. Пръстът му бавно се плъзна надолу. — Това е за летене. Това тук помага на вещиците да виждат изгубени неща.
Продължи да изброява способностите ми, докато ми се зави свят.
— Това е за говорене с мъртвите, това е промяна на формата, това е телекинеза, това е правене на магии, това са заклинанията, това са проклятията. Освен това имаш гени за четене на мисли, телепатия и емпатия — те са един до друг.
— Не може да е вярно. — Никога не бях чувала вещица да има повече от една-две способности. Матю вече бе изброил цяла дузина.
— Мисля, че тестът е верен, Даяна. Тези способности може и никога да не се проявят, но ти си наследила генетична предразположеност към тях. — Той обърна листа. На обратната страна имаше още червени кръгчета и още бележки от Мириам. — Това са маркерите за стихиите. Земята присъства в генетичния код на почти всички вещици, при някои тя се комбинира или с вода, или с въздух. Ти имаш всичките три стихии, а такова нещо не сме виждали никога. При теб има и огън. Огънят е много, много рядък. — Матю посочи четирите чертички.
— Какви са тези маркери за стихиите? — Краката ми започваха да изтръпват, пръстите ми също.
— Показват, че имаш генетична предразположеност да контролиращ една или повече стихии. Обясняват защо можеш да предизвикаш вещерски вятър. Но като имаме предвид резултатите, ти можеш да предизвикаш и вещерски огън, както и вещерско водно течение.
— А какво означава земята?
— Билкова магия, способност да влияеш на растежа. Тя е основата. В комбинация със способността за правене на магии, проклятия и заклинания, или дори само с една от тези дарби, означава, че имаш истински вроден вещерски талант.
Леля ми беше добра с магиите. Емили не я биваше толкова, но можеше да лети на кратки разстояния и да вижда в бъдещето. Това бяха класическите разлики между вещиците.
Всичко се свеждаше до това, дали силата ти зависеше от думите, или просто си беше в теб и можеш да я извикаш когато си поискаш. Зарових лице в дланите си. Вероятността да виждам в бъдещето като майка ми си беше достатъчно плашеща сама по себе си. Но да контролирам стихиите? Да говоря с мъртвите?
— Ти изреди дълъг списък със способности. Но ние сме видели… колко? Четири-пет от тях? — Беше ужасяващо.
— Мисля, че сме видели повече. Движиш се със затворени очи, контактуваш с Ракаса по телепатия, искрящите ти пръсти. Просто още нямаме наименования за тях.
— Кажи ми, че това е всичко.
Матю се поколеба.
— Не съвсем. — И извади друг лист. — Не можем да идентифицираме тези маркери. В повечето случаи трябва да свързваме разкази за действията на вещици — някои от които са отпреди векове — с резултатите от ДНК тестовете. Понякога тези връзки се правят трудно.
— Тестът обяснява ли защо способностите ми излизат на повърхността сега?
— Няма нужда да правим тест за това. Магическите ти способности сякаш се събуждат от дълъг сън. Цялото ти бездействие ги е направило нетърпеливи и те искат да си пробият път. Кръвта си иска своето — изрече тихо Матю. Изправи се елегантно и повдигна и мен. — Ще настинеш, като седиш на земята, а аз ще трябва да се оправдавам дълго пред Март, ако те разболея. — Той подсвирна на конете. Те тръгнаха към нас, като продължаваха да дъвчат неочакваната си закуска.
Яздихме още час, разглеждахме горите и полята край Сет-Тур. Матю ми показа най-доброто място за лов на зайци и къде баща му го е научил да стреля с лък. Когато поехме обратно към конюшните, тревогите ми от генетичните тестове бяха заменени от приятно чувство на умора.
— Утре ще имам мускулна треска — казах аз с въздишка. — Не съм се качвала на кон от години.
— Никой не би го предположил, ако те бе видял как яздиш днес — засмя се той. Излязохме от гората и преминахме през каменната порта на замъка. — Ти си добър ездач, Даяна, но не бива да излизаш сама. Лесно ще се изгубиш.
Матю не се тревожеше, че може да се изгубя, а че някой може да ме намери.
— Няма.
Дългите му пръсти отпуснаха юздите. През последните пет минути ги бе стискал прекалено здраво. Вампирът бе свикнал да раздава заповеди и те да бъдат изпълнявани веднага. Нямаше навика да отправя молби и да преговаря. Но от обичайния му сприхав нрав нямаше и следа.
Приближих Ракаса до Дар, протегнах се, хванах ръката на Матю и я приближих към лицето си. Устните ми опариха твърдата му хладна плът.
Зениците му се разшириха от изненада.
Пуснах го и пришпорих Ракаса напред към конюшните.


20.

Изабо милостиво ни бе освободила от присъствието си на обяд. След това исках да отида право в кабинета на Матю и да започна да разглеждам «Aurora Consurgens», но той ме убеди преди това да си взема вана. Увери ме, че това ще помогне срещу неизбежната мускулна треска. На половината път нагоре по стълбите ми се наложи да спра и да разтрия схванатия си крак. Щях да си платя за ентусиазма преди обяд.
Ваната беше божествена — дълга, гореща и отпускаща. Облякох свободни черни панталони, пуловер и чорапи и тръгнах надолу по стълбите, където вече гореше огън. Ръцете ми почервеняха, когато ги доближих до пламъците. Какво ли е да можеш да управляваш огъня? Пръстите ми изтръпнаха сякаш в отговор на този въпрос и аз пъхнах длани в джобовете си.
Матю вдигна поглед от бюрото си.
— Ръкописът е до компютъра ти.
Черните му корици ме привлякоха силно като магнит. Седнах на масата и разтворих внимателно книгата. Цветовете вътре бяха дори по-ярки, отколкото си ги спомнях. След като се взирах няколко минути в кралицата, обърнах на следващата страница.
«Incipit tractatus Aurora Consurgens intitulatus.» Думите ми бяха познати. «Така започва трактатът, озаглавен «Изгревът на зората».» Но все още изпитвах приятното вълнение, че виждам за първи път ръкописа. «Всичко добро идва заедно с нея. Тя е известна като Мъдростта на Юга, тя призовава тълпите по улиците.» Четях тихо и си превеждах от латински. Беше забележителен труд, пълен с парафрази от Евангелието и от други текстове.
— Имаш ли Библия? — Щеше да е добре да ми е подръка, докато чета ръкописа.
— Да, но не съм сигурен къде е. Искаш ли да я потърся? — Матю се надигна от стола си, но погледът му още бе залепен за екрана на компютъра.
— Не, аз ще я намеря. — Станах и прокарах пръсти по томовете на най-близката полица. Книгите на Матю не бяха подредени по големина, а хронологично. Тези на първата лавица бяха толкова стари, че направо ме беше страх да си помисля за съдържанието им — вероятно сред тях бяха загубените трудове на Аристотел. Всичко беше възможно.
Около половината от книгите му бяха поставени с гръбчетата навътре за по-добро съхранение. По страниците на повечето имаше идентификационни надписи с черни букви — заглавия или имена на автори. Някъде към средата на стаята книгите вече бяха поставени с гръбчетата навън, а заглавията и авторите им бяха изписани със златисти или сребристи букви.
Разглеждах ръкописите с дебели извити страници, някои надписани с малки гръцки букви по краищата. Продължих да търся голяма дебела печатна книга. Показалецът ми замръзна пред том, подвързан с кафява кожа със златни букви по нея.
— Матю, кажи ми, че «Biblia Sacra 1450» не е това, което си мисля.
— Добре, не е това, което си мислиш — отвърна той автоматично, а пръстите му продължиха да се движат по клавишите с нечовешка бързина. Не обръщаше почти никакво внимание на това, което правя, и не чуваше какво му говоря.
Оставих Библията на Гутенберг на мястото й и продължих да търся по полиците с надеждата, че тя не е единственото Свето писание тук. Пръстът ми отново се спря пред книга, надписана «Пиесите на Уил».
— Тези книги подарък от приятели ли са?
— Повечето. — Матю дори не вдигна поглед.
Щяхме да обсъдим по-късно както германското книгопечатане, така и зората на английската драма.
Повечето книги на Матю бяха в прилично състояние. Това не бе учудващо, като се имаха предвид навиците на собственика им. Но някои бяха доста захабени. Краищата на едно тънко и високо томче на долната полица бяха толкова износени, че се виждаха дървените летви под кожената подвързия. Бях любопитна какво е направило тази книга толкова любима на Матю.
Издърпах я и я отворих. Беше книга по анатомия от 1543 година, първата с изображения на дисектирани трупове в пълни подробности.
В търсене на нови знаци, издаващи същността на Матю, затърсих други много използвани книги. Следващата, която намерих, беше по-малка, но по-дебела. Имаше надпис «De Motu». Изследването на Уилям Харви за кръвообращението, заедно с обясненията му как сърцето изпомпва кръвта сигурно е било интересно за вампирите при публикуването на труда през двайсетте години на седемнайсети век, макар че и преди това те сигурно са имали някаква идея по въпроса.
Сред доста използваните книги на Матю бяха и трудове за електричеството, микроскопията и философията. Но най-четената се намираше на полицата с томове от деветнайсети век: първото издание на «Произход на видовете» от Дарвин.
Погледнах скришом към Матю и издърпах книгата от полицата с ловкостта на крадец в магазин. Зелената платнена подвързия, върху която със златни букви бяха отпечатани заглавието и името на автора, беше разръфана и износена. На първата страница Матю бе написал с красив старинен почерк името си.
Вътре имаше сгънато писмо.
«Драги господине — започваше то. — Писмото ви от 15 октомври най-накрая стигна до мен. Ужасно се срамувам за закъснелия отговор. От години събирам всички факти за разнообразието и произхода на видовете и вашето одобрение за аргументите ми е приятна новина точно преди книгата ми да бъде предадена на издателите.» Беше подписано: «Ч. Дарвин», а датата беше от 1859 година.
Двамата са си разменили писма седмици преди публикуването на «Произход на видовете» през ноември.
Страниците на книгата бяха покрити с бележки с молив и мастило, направени от вампира, почти нямаше празно място. Три от главите бяха получили по-специално внимание от останалите. Те бяха посветени на инстинктите, хибридите и привличането между различните видове.
Също като труда на Харви за кръвообращението, седмата глава от книгата на Дарвин, посветена на естествените инстинкти, сигурно е изключително любопитно четиво за вампирите. Матю бе подчертал определени пасажи и бе писал над и под тях, както и в полетата. Бележките му ставаха по-нагъсто там, където идеите на Дарвин му се струваха по-вълнуващи. «Оттук можем да заключим, че условните инстинкти са придобити, а вродените донякъде са потиснати от навика, а донякъде от човешката селекция и натрупванията през последователни поколения на странни ментални привички и действия, които на пръв поглед ни се струват появили се по погрешка, но причината за този извод е само нашето невежество.» Матю се питаше в бележките си кои инстинкти са придобити и дали в природата има случайности. «Възможно ли е ние да смятаме за инстинкти това, от което хората са се отказали случайно или чрез повтарящ се навик?» — чудеше се той в долното поле на страницата. Нямаше нужда да питам кои са тези «ние» — имаше предвид свръхестествените същества, не само вампирите, но също така вещиците и демоните.
В главата за хибридите интересът на Матю бе привлечен от кръстосването и стерилитета. «Първите кръстоски между видовете, които са достатъчно различни, за да бъдат определени като отделни видове, и техните хибриди — пишеше Дарвин — са общо взето, но не задължително, стерилни.» В полето до подчертания пасаж имаше родословно дърво. В началото му стоеше въпросителна, а от нея излизаха четири разклонения. «Защо размножаването вътре във вида не води до стерилитет или лудост?» — бе написал Матю до родословното дърво. В горната част на страницата имаше друга бележка: «Един или четири вида? Comment sont faites les daeos?».
Прокарах пръст по написаното. Това беше специалността ми — да превръщам писанията на учените в разбираеми за всички думи. В последната си бележка Матю бе използвал позната техника за кодиране. Бе използвал комбинация от френски и латински и архаична абревиация на «демони», в която съгласните, с изключение на първата и последната, бяха заменени с тирета над гласните. Така никой, който преглежда книгата, няма да забележи веднага думата «демони» и да се спре, за да прочете по-внимателно.
«Как са създадени демоните?», се бе питал Матю през 1859 година. Век и половина по-късно още търсеше отговора на този въпрос.
Когато Дарвин започваше да анализира съвместимостта между видовете, бележките на Матю ставаха неудържими.